Иван Вазов
Есен

Днеска излязох вън на полето.

Пак се засмяла бедната есен,

пак е лазурно, светло небето —

само въздуха — без птича песен,

 

само дървята — голи, без шума,

а в треви няма миличко цвете;

едното слънце, като за глума,

с пролетна сладост над земя свети.

 

Па й говори: „Виж, аз те грея

с мойте най-нежни лучи небесни,

сила и младост щедро ти лея…

Де твойте рози? Де твойте песни?“

 

— Ох, цветя, песни (шъпне тя тамо),

не ми се мислят — веч иде зима…

Топличко искам, топличко само,

по-длъжко време, слънце, топли ме!