П. Г. Удхаус
Граф или бръснар (4)

Четвърта глава

Но покоят бе разперил ефирните си криле не само над дневната на Лангли Енд. Следобедът бе достигнал онзи вълшебен миг, в който, ако по някаква щастлива случайност старата Англия бе споходена от хубаво време, всички живи същества притихваха като омагьосани. Сякаш целият свят се бе унесъл в сладка дрямка. Сенките се протягаха лениво сред ливадата. Птиците сънливо шумоляха и храсталака. Във въздуха се промъкваше свежа прохлада, обещаваща сумрак и отдих.

И в тази омайна тишина неочакваният моторен рев прозвуча като тръбата, възвестяваща Страшния съд. Само по себе си боботенето на един съвременен мощен автомобил е достатъчно стряскащо, а когато е подсилено от неистово бибипкане, скърцане на спирачки и уплашен писък, то ефектът е разтърсващ и нещата започват да звучат като материал за първа страница на ежедневник.

Внезапният шум бе последван от внезапна тишина. Зловеща тишина. Тя бе прогонена от скърцане на обувки голям номер по чакъла на алеята и в дневната през френския прозорец, все още по къс ръкав, се появи лорд Дрой-туич, стъпващ предпазливо, защото в ръцете си носеше момиче. Той се огледа наоколо, фокусира дивана и се насочи към него, като внимателно положи деликатния си товар върху възглавницата. След като направи това, лордът отстъпи назад, избърса потното си чело и загледа угрижено момичето.

— О, майко мила! — възкликна лорд Дройтуич.

Момичето лежеше по гръб върху дивана със затворени очи. Приличаше на ранена птица — това си помисли смутеният пер, докато я гледаше. Беше дребно, крехко същество с изключително приятни за окото черти и уста, която, ако някога се отвореше отново, то щеше да бъде за усмивка.

— О, божичко! — изстена отново лорд Дройтуич, отчаяно сграбчи отпуснатата ръка на момичето и я потупа настоятелно. Почувства се така все едно нанася побой на пеперуда, но продължи с тупането. Най-накрая с облекчение забеляза как клепачите на младото момиче потрепват и тя отвори очи.

Очите се оказаха привлекателни — големи, с цвят на отлежало шери, но Тони беше много далеч от идеята да си играе на ценител на очи. Дори ако бяха изпъкнали като на жаба, той пак щеше да подскочи от радост. Единственото нещо, което повелителят на този дом в момента искаше, беше момичето върху собствения му диван да отвори очи. И то го направи.

— Здравейте — поздрави девойката.

Гласът й също бе приятен — нисък и мелодичен, с едва доловима нотка на чужд акцент и придаваше на нещата още по-приемлив вид. Но Тони, сляп за красиви очи, беше глух и за мелодични гласове. Затова продължи да бърше чело мълчаливо.

Момичето се огледа около себе си.

— О! — възкликна тя, сякаш си припомни нещо. Тони я гледаше с облекчение и благоговение.

— Знаете ли какво? — обади се най-накрая той. — Вие сте най-странното момиче, което съм срещал досега.

Тя се усмихна. Лордът доволно отбеляза наум, че е бил напълно прав за устата й. Още при първата възможност тя разцъфтя в очарователна усмивка.

— Така ли? Защо?

— Първо, защото — започна Тони — се усмихвате веднага след като една ужасна голяма кола връхлетя отгоре ви. И второ, защото не попитахте „Къде съм?“

— Но аз знам къде съм.

Тони въздъхна шумно като парен локомотив преди да потегли.

— Да, а пък аз знаех къде ще се озова след тази катастрофа — каза той. — На подсъдимата скамейка. Съдията щеше да си сложи черната шапка и да каже: „Обвиняеми, спрете ме, ако сте чували това по-рано…“

— Вината не беше ваша. Изскочих от храстите точно пред колата ви.

— Вие изскочихте, така ли?

— Трябваше да бъда по-внимателна.

— Аз също. Кажете ми, в храстите ли прекарвате лятната си ваканция?

— Там имаше една катеричка. Исках да я погледна по-отблизо. Вие не обичате ли катерички?

— Не мисля, че съм се срещал с много от тях.

— Аз често съм виждала катерички в Сентръл парк, но никога толкова отблизо.

— Сентръл парк? О, имате предвид онзи в Ню Йорк?

— Живяла съм там през целия си живот, докато не пристигнах тук.

— И какво ви накара да дойдете насам?

— Винаги съм искала да видя други страни и ми се стори най-лесно да започна с Англия заради езика.

— Ясно.

— И като спестих достатъчно за път, доприпках.

— Много хубаво.

— Ами да, всичко се нареди много добре. Имам чудесна работа при господин Прайс.

Най-после пелената на неведението падна от очите на Тони.

— О, вие работите в салона на Сид?

— Да, маникюристка съм. Познавате ли господин Прайс?

— Знам го от години.

— Разбира се. Как няма да го познавате, след като работите тук. Предполагам, че често идва насам.

— Доста често. Майка му е била бавачка на лорд Дройтуич.

— Знам. Смешно е като си помисли човек, че той и лорд Дройтуич са били бебета по едно и също време. Сигурно не са можели да ги разделят. А сега мистър Прайс работи в бръснарски салон, а лорд Дройтуич се разполага в тази прекрасна къща… — тя изведнъж млъкна: — Ей, слушайте! Да не си навлечете неприятности, като ме донесохте тук?

— Не се притеснявайте.

— Според мен е възможно. Мислех си, че…

— Което ми напомня — прекъсна я Тони, — че трябваше да ви попитам още в началото дали нещо ви боли.

Момичето не отговори веднага на въпроса.

— Чувствам се някак странно.

Тони започна да вдига и да сваля ръката й.

— Така боли ли?

— Не-е-е — отвърна тя колебливо. — Но коляното ме наболява.

— Може ли да погледна. Искам да кажа, че в днешно време коленете не са вече такава тайна каквато бяха по-рано.

— Струва ми се, че е така. Все пак бъдете внимателен.

Младото момиче свали чорапа си и лорд Дройтуич инспектира така разкрилата се нежна заобленост със съсредоточено изражение.

— Малко е одраскано. Ще донеса топла вода.

Той отиде до масата с подноса за чай и се върна с мокра носна кърпа, която постави внимателно на раната.

— Викайте, ако ви заболи — посъветва той момичето.

— Всичко е наред. — Тя се огледа наоколо. — Какво симпатично местенце — отбеляза ранената. — Сигурно е страхотно да работиш за лорд Дройтуич. Чух, че бил готин.

— Кой го казва?

— Госпожа Прайс. Тя тъгува за него. Казва, че е бил най-красивото бебе, което някога е виждала. Има снимка, на която той лежи съвсем гол в мидена черупка.

— Ама че неприятно!

— Изобщо не е — каза момичето с нескрита топлота в гласа. — Наистина е бил сладко бебе. Такова мило личице. Той не е женен, нали?

— Разбрах, че възнамерява в скоро време.

— Аха! И аз си мислех, че рано или късно някое момиче ще го хване.

Тони я зяпна с неспокоен поглед.

— Какво има? — попита момичето.

— О, нищо. — Тони сложи влажната кърпа в джоба си и се изправи. Момичето вдигна чорапа си и внимателно раздвижи коляно.

— Сега е много по-добре — обяви тя.

Тони стоеше насред стаята с леко надиплено чело. Той беше на мнение, че един прясно сгоден мъж има нужда от много по-голямо насърчение от това, което му се оказваше днес. Първо Фреди с неговото проклето „И да… и не“, и сега и това момиче с нейните обидни глаголи.

— Да го хване ли казахте? — попита той след кратък размисъл.

— Заради титлата му.

Тони успя да пусне слаба усмивка. Да, нямаше съмнение, че нещата доста загрубяха.

— Нима не смятате, че има някаква… дори минимална вероятност — попита той, — това момиче да обича лорд Дройтуич единствено заради самия него, такъв какъвто е?

Тя категорично завъртя глава и един кичур от косата й закачливо затанцува пред очите й.

— Не и момиче от висшето общество. Виждала съм твърде много от тях. Когато съм правила маникюра им, нали разбирате. Вярно, това беше в Ню Йорк, но се съмнявам, че тукашните се различават по нещо.

— Те доверяваха ли ви се… тези момичета от висшето общество?

— Не може да бъде наречено точно доверяване. Но имаха навика да си бъбрят пред мен. Дали бяха цинични? О, питайте ме! Грабливи хищни птици, ето така мога да ги нарека аз.

Притеснението на Тони се усили.

— А как точно едно такова момиче сграбчва един мъж?

— О, хвали го… прави се на срамежлива… преструва се, че я интересуват разните неща, които той прави… настройва други мъже срещу него…

— Бърти Сметърст!

— Какво?

— Нищо — отвърна Тони. — Просто възклицание. Нещо като вик на болка. Продължавай.

— Предполагам на място като това тя сигурно ще го накара да я извежда на разходки на лунна светлина…

Тони потърка брадичка.

— Фреди е бил прав — отбеляза той с равен глас.

— Фреди?

— Брат ми.

— И той ли работи тук?

Тони се засмя.

— Да работи? Фреди? Ти не го познаваш. Той даже и пръстта си трудно помръдва.

Очите й се разшириха от споходило я подозрение.

— Слушайте — каза тя. — Кой сте вие всъщност? Изобщо не говорите като шофьор.

— Добър вечер, Ваша светлост — изрече гласът на мама Прайс зад тях, след което дискретно изхълца. — Търся ви навсякъде.

Момичето бе скочило от дивана и гледаше с укор слушателя на непредпазливите й признания.

— Ваша светлост? — изви тя.

— Съжалявам — каза й Тони. — Здравей, мамче.

— Не беше честно!

— Знам. Съжалявам.

— Така да ме подведете!

Госпожа Прайс смъмри момичето:

— Не се дръж обидно с Негова светлост, Поли. Какви ги приказваш?

— Мамче — каза Тони, — срам ме е да си призная, но наистина я подведох. Сигурно си ме възпитала много лошо.

— Можете да бъдете сигурен, милорд — отвърна намусено госпожа Прайс, — че съм ви обичала и съм се грижила за вас така, както всяко бебе мечтае да го обичат и да се грижат за него.

— Но явно малко си пускала в действие четката за коса. И ето какъв е резултатът. Аз излъгах съзнателно тази млада дама. Излъгах я, признавам си. Заблудих я и това си е.

Той скри лицето си в шепи. Поли се засмя. Госпожа Прайс се намръщи още повече.

— Ти притесняваш Негова светлост — успя да каже госпожа Прайс между две изхълцвания.

— Не — възрази Тони, — аз я притесних. Ние така се и срещнахме.

— Всичко туй ми изглежда много подозрително — каза строго госпожа Прайс. — И ако ме питате дали ми харесва, честно ще ви кажа, че изобщо не ми харесва.

Тя щеше да доразвие подхванатата тема, но в този момент вратата се отвори и Слингсби влетя в стаята.

— О! Пак си тук! Не ти ли казах…

В този миг той забеляза Тони и видът му на гневен хунски вожд тутакси бе заменен от икономско достолепие.

— Моля за извинение, милорд, нямах представа, че Ваша светлост е в стаята.

— Всичко е наред, Слингсби.

— Искам да ви уверя, милорд, че нямам вина заради това, че тази жена влиза и излиза оттук на всеки две минути като заек в дупката си.

— Не се притеснявай, Слингсби, водим приятен задушевен разговор.

— Много добре, милорд.

Тони се обърна към Поли.

— Впрочем — каза той, — май не се познаваме. Името ми с Дройтуич — граф.

Поли се усмихна със своята винаги готова да се появи усмивка.

— Моето е Браун — Поли.

— Здравейте, госпожице Браун.

— Приятно ми е да се запозная с вас, лорд Дройтуйч.

Двамата си стиснаха ръцете. В момента, в който ръкостискането скрепяваше новото познанство, в стаята влезе лейди Лидия Басинджър, следвана от сър Хърбърт.

Лейди Лидия се закова на прага. Госпожа Прайс не беше сред фаворитките й, а дневната в този момент изглеждаше прекалено препълнена с нея. С намерението да смъмри възмутителната според нея лекомисленост и фамилиарност на Поли Браун, мама Прайс бе започнала да се надува застрашително, което пък накара всички сетива на лейди Лидия да запротестират срещу прекалено големия обем, който е заела.

— А, Прайс — каза тя хладно, — как си?

Госпожа Прайс се олюля.

— Много добре, благодаря, м’лейди, само да не беше туй мое сърце.

— Много лошо — изрече лейди Лидия все в същата температурна област. — Трябва да направиш нещо по този въпрос.

— Това е госпожица Браун, лельо Лидия — намеси се Тони. — Само преди малко я метнах седемнадесет ярда, два фута и единайсет инча с моята кола. Европейски рекорд.

На посетител от някоя далечна страна лейди Лидия би могла да се стори загрижена.

— Надявам се, че не сте ранена, скъпа — каза тя любезно. — Моят племенник става обществена заплаха, когато седне зад кормилото. Вие сте маникюристката от салона на младия Прайс, ако не греша? Трябва да дойда да погледнете ръцете ми следващия път, когато съм в Лондон.

— А пък — обади се отново мама Прайс, като сметна, че подхванатата тема все още не е изчерпана и насочвайки обяснението си към сър Хърбърт, в чието лице изглежда видя по-благодатна публика — ако питате какво ми е на сърцето…

— Нямам такова намерение — каза сър Хърбърт стреснато.

Лейди Лидия реагира мигновено, оказвайки спешна помощ на своя притиснат до стената боен другар.

— Слингсби — каза тя, — заведи Прайс в кухнята и й дай порто или каквото поиска.

— Сичко, дето искам, е малко любов и уважение — продължи с така нежеланата от околните изповед почетна гостенка, вдигайки към очите си измачкана кърпичка. — Мога ли да говоря насаме с вас, милорд?

— Ще дойда да те видя след малко, мамче — увери я Тони. Беше му пределно ясно, че системите на леля му Лидия бяха достигнали предела на поносимост на обществото на госпожа Прайс. — Ще закарам колата в гаража и идвам.

— Ясно — заключи мъченицата, потъвайки още по-дълбоко в бездната на страданието си. — За тебе твойта кола значи много повече от мене… от мене, дето направих толкоз…

Лейди Лидия и сър Хърбърт размениха погледи.

— Слингсби! — изрече лейди Лидия със заповеднически тон.

Икономът знаеше твърде добре своето място, за да хвърля към Нейна светлост погледи, пълни със съчувствие и разбиране, но той издаде звук на човек, който разбира съвсем точно какво има предвид работодателката му.

— Много добре, милейди. — Той се обърна към сестра си. — Хайде, моля те, тръгвай и не се прави на глупачка.

Точно както лейди Лидия секунда по-рано беше потърсила погледа на иконома, така сега Слингсби потърси този на Поли. Той познаваше отскоро момичето, но онова, което видя у нея през време на краткото им познанство го правеше сигурен, че тя е момиче, на което може да се разчита.

И доверието му не беше излъгано. Отзовавайки се на мълчаливия зов, Поли Браун се приближи до госпожа Прайс и като я хвана под ръка, я поведе навън.

— Хайде, госпожо Прайс — каза тя весело, — ще ви заведа да поседнете удобно и да си починете.

Тази подкупваща покана като че ли разколеба госпожа Прайс.

— Е, добре. Но аз исках само…

— Прайс! — извиси глас раздразнено сър Хърбърт.

Обидена от този крясък, жената го погледна така, като че ли го виждаше за пръв път.

— О, здравейте, сър Хърбър. Аз тъкмо казвах…

— Няма значение какво си казвала тъкмо — прекъсна я лейди Лидия. — Лорд Дройтуич ще дойде да те види преди да си тръгнете.

— Разбира се — потвърди Тони.

Мамчето Прайс поклати глава — глава, върху която, също като тази на Мона Лиза, са се изсипали всички болки на света.

— Той изобщо не ме обича вече, изобщо!

— Глупости! — коментарът бе на сър Хърбърт. — Разбира се, че те обича. Хайде сега върви… Впрочем, я ми кажи — получаваш ли си пенсията?

— Амчи да, получавам я. Ама съ чудя някой път дали си струва. Все едно си продаваш наследствените права за овесена каша.

След тази финална поанта тя позволи на Поли да я отведе. Слингсби завършваше процесията. На лицето му беше изписано смесеното изражение на отказ да поеме каквато и да е отговорност за сцената и извинение, че има такава сестра.

— За какво, по дяволите, говореше тя? — попита неразбиращо Тони.

— Нищо, нищо — тръсна глава с досада сър Хърбърт, сякаш гонеше нахална муха. — Тя не е на себе си. По-добре я отведи в твоята дневна, Лидия, и я пази там, докато стане време да си тръгва.

— Мисля, че си прав — съгласи се лейди Лидия. Тони гледаше ту единия, ту другия в почуда.

— За бога! — възкликна той. — Но защо? Какъв е проблемът?

— Тя е бъбрива стара глупачка — отсече сър Хърбърт, — а в сегашното й състояние и господ не знае какво може да наговори на прислугата.

— Какво толкова може да каже?

— О, откъде да знам — размърда се неспокойно сър Хърбърт. — Тази жена е способна да измисли какви ли не истории за баща ти.

— Защо пък за баща ми?

— Или за мен. Или за някой друг. За бога, престани с тези въпроси.

Тони продължаваше да не схваща същността на проблема.

— Защо си толкова нервен?

— Нервен? Глупости. Не съм нервен.

Тони нададе неочакван вик на прозрение.

— Боже! Схванах, чичо Хърбърт. Мамчето Прайс е част от твоето мъгляво минало.

— Не ставай идиот, Тони — скастри го лейди Лидия.

— Побързай, Лидия — настоя сър Хърбърт. — Губиш време. Иди и я дръж при себе си, докато й мине. Дори и сега тя вече може би говори на някого.

Когато врата се затвори зад лейди Лидия, Тони се обърна поривисто към чичо си, готов да разчопли нещата докрай.

— А сега ме погледни в очите, чичо Хърбърт, и ми кажи значеше ли тази жена нещо за теб преди двайсет и пет години?

Сър Хърбърт изпръхтя.

— Разбира се, че не. Преди двайсет и пет години аз се подвизавах сред каймака на момичета от музикалните театри.

— Хм! — откликна Тони. — Дали да ти вярвам или не? Държиш се доста подозрително и нещо го увърташ. Винаги съм се питал защо толкова настояваш да изплащам пенсия на мамчето.

— Ама че работа, момче! Нима един верен служител не заслужава отплата?

— О, тези пари изобщо не ми се свидят. Аз много харесвам мамчето… особено когато е далече. Виж за Сид, нейната издънка, не мога да кажа същото. Подозирам, че този приятел говори лоши неща за аристокрацията в Хайд Парк. Той ме гледа с обвинителен поглед, сякаш аз и тези като мен пъхат непрестанно прътове в колелото на прогреса. Но едва ли щеше да ме гледа така гадно, ако знаеше какъв зор е да си граф. Иска ми се той да можеше да дойде за малко на моето място.

— Какви ги говориш, за Бога! — възклицанието на сър Хърбърт много заприлича на истеричен крясък.

— Да, точно това ми се иска. До гуша ми дойде от тези тъпаци, които си мислят, че да си граф значи да си свиркаш безгрижно цял живот. Предполагам си мислят, че имението се управлява ей така, от само себе си. Ако Сид Прайс дойде на моето място по някой каприз на съдбата…

— Господи, стига!

— Какво ти става? Защо трепериш като трепетлика пред буря?

— Не треперя.

— Напротив, трепериш, чичо Хърбърт, и това, което искам да знам…

— О, ето те и тебе!

Главата на мамчето Прайс бе цъфнала като майска роза на вратата. Сър Хърбърт Басинджър я погледна с такъв ужас, все едно принадлежеше на Медуза.

— Господи! — простена той. — Какво е станало с Лидия?