П. Г. Удхаус
Граф или бръснар (25)

Двадесет и пета глава

При общуване със свои събратя в поведението на Почитаемия Фреди Чок-Маршъл винаги се появяваше някакво усещане, че гледа на себе си като на единствения разумен възрастен сред тълпа бавноразвиващи се сополанковци. В следващите секунди точно това чувство се засили до крайност, защото Фреди огледа малката групичка пред себе си с неприкрито бащинско снизхождение. Всеки един от тях можеше спокойно да прочете в очите му, че ако му повери решаването на проблемите си, никога няма да се сблъска нито с тревогата, нито с грижата.

Почитаемият прочисти гърло и дръпна маншети.

— Не знам — подхвана разказа си, оглеждайки разнородната компания, сякаш за да се увери дали не подлага на прекалено тежко изпитание тяхната интелигентност — дали някой от вас някога е чел поезия?

Сър Хърбърт, чийто дух се бе намирал и в по-спокойно състояние от сегашното, издаде звук като от игла на грамофон, плъзгаща се извън плочата, и предложи с грубост, която не се опита да прикрие, племенникът му веднага да премине към същността на въпроса, по който ще се изказва. От негова страна това си бе кален номер, защото неприятният апостроф бе способен да разстрои по-нервен оратор, но Фреди само хвърли хладен поглед към чичо си.

— Ще стигна до същността след малко. Моята забележка относно поезията, както ще откриете много преди да остареете и побелеете, има съществена връзка с темата на дискусията. Това, което исках да споделя с вас, е, че ако сте хвърляли око на някой и друг стих, сигурно сте попадали на приятно, кратко нещице от някой си, няма значение кой, което гласи следното:

Толкова много перли лъчисти

като капки светлина невинно чисти

сред дълбините морски в мрак обвити

се раждат в самота, от поглед скрити.

 

Толкова много цветя най-прекрасни

на дъгата сякаш рожби красни

сред пустинните пясъци от слънцето палени…

— О, мили боже!

— …красотата си губят, от ръка непогалени — завърши Фреди прочувствено.

Рецитацията бе прекъсната от сър Хърбърт, чиито нервни центрове все още бяха със свръхчувствителността на отворени рани. Лейди Лидия, като предана съпруга, го подкрепи.

— Много си прав, Хърбърт. Фреди, скъпи — простена тя умолително, — наистина ли е необходимо. Искам да кажа, че ние по всяко време можем да те слушаме как рецитираш.

— Лельо Лидия — отвърна Фреди по-меко отколкото би отвърнал на чичо си, защото нямаше желание да бъде груб с жените, — толкова много ли искам, когато ви помолих да си изключите звука само за половин минутка? Как да продължа, когато собствената ми кръв и плът ме прекъсва през две секунди? Би ли млъкнала за малко?

— О, добре, добре.

Фреди обобщи.

— А сега ще ме попитате защо тези перли и цветя са описани в такава губеща позиция? Защо никога не са се придвижили нагоре в класацията? Какво им е попречило да се напънат и да изплуват на повърхността? Защото те са били чудесни перли и прекрасни цветя. И са се изгубили просто така. Защо? Ще ви кажа. Защото не са имали зад себе си интелигентен и талантлив агент с гениален търговски нюх, за да им проправи пътя нагоре. Какво е красотата без добра търговска политика? Каква е ползата да притежаваш диамант като юмрук, ако не знаеш как да го използваш? Това важи и за цветята. Аналогичен е случаят и с лосионите за възстановяване на косата.

Сър Хърбърт отново понечи да се обади, но срещна очите на племенника си и се отказа.

— Преди много години — продължи Фреди — един човек създава дяволски добър лосион за възстановяване на косата. Какви са му съставките аз не бих могъл да ви кажа. Малко от това, малко от онова предполагам. И го нарекъл „Дерма виталис“.

Сид седеше с брадичка подпряна върху дланите си и очи втренчени в лика на Дългия меч, сякаш се страхуваше, че ако ги отдели оттам за миг, той веднага ще вземе да се преобрази в нещо друго. Сега за първи път прояви интерес към историята на Фреди.

— Какво? — надигна глава той. — Какви са тия приказки за „Дерма виталис“?

— Ако Фреди няма намерение да изрецитира още няколко поеми — му обясни Тони в опит да го успокои, — скоро ще научиш всичко. Историята му е трепач. Ако някой от тук присъстващите има слабо сърце, да се хване за нещо. Фреди, изкарай набързо „Гунга Дин“ ( ) и премини най-после към фактите.

Фреди обаче отказа да бъде пришпорван.

— „Дерма виталис“ на Прайс — продължи той — винаги е бил потенциален победител, но не е имало кой да застане зад него и да го побутне нагоре. Старият Прайс изглежда го е бутилирал от дъжд на вятър и е шитвал по някое шише от време на време на нуждаещ се клиент, но това не би могло да се нарече истинска търговия. И ето че се появявам аз. Единствено моя милост съзря какво богатство се крие в тази чудодейна микстура, ако се подходи правилно. И аз реших да я извадя на светло. Перлата, родена сред дълбините на Мот стрийт, с мрак обвити. И я сграбчих здраво.

Фреди обходи публиката си с пламтящ поглед.

— Да, сграбчих я здраво — повтори той. — Първото, което направих, бе да снабдя с половин дузина бутилки бъдещия американски тъст на Тъби Бриджнорт, като преди това се бях информирал от сигурен източник, че в главата е като гол охлюв. Проведох с него делови разговор, докато поглъщахме калориите си в „Риц“. „Само го пробвайте — казах му аз. — Това е всичко, за което ви моля. Няма с нищо да ви навреди, ако пробвате, нали?“ Много разумна стара птица се оказа бъдещият тъст на Тъби. Не съм учуден, че се радва на такова богатство. Той е отворен за нови идеи — качество, без което човек не може да успее. Старата лисица разбра същината на молбата ми. И изпробва „Дерма виталис“. И сега, само две седмици по-късно върху яйцеподобното му кубе се е появило нещо, което прилича на изтривалка за обувки в зародиш.

Възбудено възклицание се откъсна от устните на Сид. Той беше развълнуван до дъното на душата си.

— Ако това е вярно — викна той с нотка на благоговение в гласа, — името на Прайс ще влезе в историята.

— И сега — подхвана финалните реплики Фреди — ще бъде създадена компания с предмет на дейност производство и разпространение на микстурата, а аз съм изпратен да намеря Тони и да го накарам да назове сума. Старият Биймиш ми каза, че можеш да вдигаш колкото поискаш, Тони, защото акциите щели да бъдат пуснати на американския пазар и по някакъв начин, който не претендирам, че разбирам, щели да плащат разни други босове, а не той. Мисля, че винаги става така при тези финансови акули.

Сид се беше изправил и се цъклеше като човек с видения.

— Леле! Ще поискам сто хиляди! Проклет да бъда, ако не поискам.

Ироничен смях се стрелна от устните на фреди като изстрелян от револвер куршум. Звукът накара Сид да застине с вдигнат крак, докато кръстосваше с трескави крачки стаята. Той се обърна ядосан, а подозрението го изпълни до краен предел — внезапните иронични смехове винаги действаха на Сид вбесяващо.

— Защо виеш като гладна хиена?

— Просто ме забавлява мисълта за мераците ти да преговаряш със стария Биймиш. Бедната ми заблудена овчица! Та какво общо имаш ти с цялата фиеста?

— Ъ?

— „Дерма виталис“ — обясни Фреди — принадлежи на Тони.

Когато смисълът на последните думи най-сетне достигна до главния мозъчен център на Сид, ченето му бавно се свлече надолу, а по лицето му пропълзя гневна червенина.

— Аха! Мислиш си, че можеш ей така просто да ограбиш моите законни наследствени права, така ли?

— „Дерма виталис“ не е твое законно наследствено право.

— Точно така — включи се и сър Хербърт. — Не можеш да грабнеш и двете дини, млади момко. Ако си лорд Дройтуич, ти не можеш да имаш каквато и да е връзка с оная чудесия на Прайс, както и да е името й.

Последва напрегната тишина. По всичко личеше, че цялата машинария в главата на Сид работеше под пълна пара. После с внезапен скок, който изтръгна от мамчето Прайс едно ужасено „Ох!“, той сграбчи бедната женица за китката и я задърпа на буксир към бюрото касто пристанищен кратер — презокеански лайнер. Сид вдигна писалката и я натика в ръката й.

— Документа, мамо! Подпиши го! Веднага!

— Но, Сид…

— Да, Сид! — викна претендентът. — Аз съм Сид и възнамерявам да остана Сид до края на дните си. Сид Пройс, единственият собственик на прочутия „Дерма Виталис“. — Той се обърна към семейния консилиум. — Мислите си, че умирам да стана някакъв си мизерен граф? Кофти късмет!

Сид взе документа и го пъхна в джоба си.

— Смятам да го прибера на сигурно място, в случай, че се опитате да ми спретнете мръсен номер. Ако някога някой от вас започне пак да разравя тая работа с лорд Дройтуич, аз ще му бутна в лицето ей тая хартийка, подписана от мамчето в пълно съзнание, като доказателство, че цялата история е пълна фантазия и измислица. Хайде, мамо! — завърши той и се отправи към френския прозорец.

Вихърът на събитията беше довел мамчето Прайс до такова скашкано състояние, че тя вече не знаеше дали стои на краката или на главата си. Умът й беше хаотична смес от черни котки, поличби, кашлящи адвокати и документи.

— Правилно ли постъпих? — попита треперливо тя.

— Разбира се, че постъпи правилно. И откъде ти дойдоха наум всичките тия измишльотини, че съм граф — каза Сид — изобщо не мога да си обясня.

И избута мамчето през френския прозорец, след което се обърна за една последна, финална реплика към останалата без дъх аудитория:

— Ако някой от вас за в бъдеще иска да се свърже с мен, да ми звъни в „Риц“!

Фреди улови погледа му.

— И не забравяй — напомни му той с вежлив тон, — че комисионната ми е десет процента.

Част от слънчевия ореол, с който се беше сдобил Сид, помръкна. Той погледна Фреди с мрачен копнеж.

— Как ми се иска да мога да те обръсна пак някой ден!

После се обърна и се стопи в уханния въздух на Лангли Енд.

Тони посегна към ръкато на Поли.

— Е, това е! — заключи той.

Сър Хърбърт изглеждаше подмладен поне с десет години. Изчезналите по чудо буреносни облаци, надвиснали до преди минути над фамилията, накараха душата му да закънти като каледна камбанка.

— Тони! — гласът му се пречупи от преливащите емоции. — Сърдечни поздравления!

Тони засия.

— Благодаря… А — сепна се той, — ти имаш предвид връщането на титлата? Аз пък си мислех, че е заради женитбата ми с Поли.

Несъмнено моментът се оказа конфузен. Някои от задръжките на сър Хърбърт, които бяха посвили перки, за да дадат път на радостта, отново подадоха глави.

— Ъ… хъм… — започна той.

Лейди Лидия беше тази, която разсече гордиевият възел. Тя беше тази жена, способна да погледне в очите неизбежното. Затова отиде при Поли и я целуна. И ако в тази целувка имаше и щипка съжаление, съжаление за онази незнайна представителка на древна фамилия или поне наследничка на солидно богатство, която никога нямаше да стане лейди Дройтуич, тя успя умело да я прикрие.

— Скъпа моя — каза лейди Лидия, — сигурна съм, че Тони трябва да бъде поздравен за избора си.

После се обърна към Слингсби.

— Иди и ми забъркай един коктейл, Слингсби. Имам страшна нужда от нещо освежаващо.

— Не! — отсече твърдо Фреди. — При случай като този има само един човек, който може да забърка коктейлите. — Той чукна с пръст елегантната си гръд. — Фредерик Чок-Маршъл, човекът, пренесъл добрите новини от Екс до Гент. (на остров Екс в Атлантическия океан, близо до френския бряг, Наполеон се е предал на англичаните през 1815 г. Новината била отнесена на Уелингтън в белгийския град Гент, бел. пр,)

— Добре, дори и да ме отрови — каза лейди Лидия, придружавайки го до вратата, — ще умра щастлива.

Слингсби се отдръпна настрана, за да ги пропусне да минат и оформи ариергарда на процесията. Подобното му на пълнолика луна лице сияеше, озарено от буен вътрешен пламък.

— Коктейл ли каза? — възкликна сър Хърбърт живо. — Идеята никак не е лоша. Уетърби…?

— Именно! — отвърна Уетърби.

 

Тони целуна своята Поли.

— И така, най-накрая — проточи той — Антъни, петият граф Дройтуич заживя мирно и щастливо…

Поли се беше отдръпнала от него и го гледаше с жаловит поглед.

— Тони, не мога!

— Какво не можеш?

— Да се оженя за теб.

Тони се усмихна самоуверено.

— Само почакай да те заведа до Сейт Джордж — каза той. — Ще видиш колко бързо ще можеш да се ожениш за мен!

— Но това място. Толкова е голямо!

— Ще свикнеш.

— Но аз не мога да бъда графиня.

— Не бъди такава снобка относно графините — смъмри я Тони. — Ти си също толкова добра, колкото тях.

— Но аз съм ужасно уплашена!

— Чуй ме, Поли — каза Тони. — Когато ме прие в твоя живот, аз бях бръснар. С труд и постоянство си проправих пътя до графската титлата. Ти не можеш да ме изоставиш точно сега. Това ще бъде удар за всички амбициозни и способни хора. Само си помисли как ще обезкуражиш онези млади мъже, които се опитват да постигнат нещо в живота си. Каква е ползата да се поти човек, за да спечели богатство и слава, когато собственото му момиче ще го изостави точно в мига на победата?

— Но, Тони… не можеш ли да разбереш? Не можеш ли да видиш?… Аз не съм подготвена… Аз трябва…

— Стига! — прекъсна я решително Тони.

И той сложи край на вайканията й, като я грабна на ръце и я понесе към вратата. Там спря за момент, за да я целуне.

— Тони и Поли! — напомни й той. — Добрата стара фирма!

Тони отново я целуна и двамата поеха нататък, където мелодичното потракване подсказваше, че Почитаемият Фреди Чок-Маршъл върши с усърдие своята работа.