П. Г. Удхаус
Граф или бръснар (6)

Шеста глава

Сър Хърбърт Басинджър отиде до вратата, отвори я и огледа навън. Уверил се, че няма никой, той доприпка до френския прозорец и също така акуратно провери дали околността не съдържа някое любопитно ухо. Фреди наблюдаваше тези мелодраматични маневри с присмехулен поглед и тъкмо щеше да изстреля ироничен коментар, когато сър Хърбърт, доволен, че поверителността на срещата ще бъде запазена, зае безсмъртната поза на английски джентълмен — прав пред камината с ръце зад гърба си — и заговори.

— Тони — започна той, — какво знаеш за обстоятелствата около твоето раждане?

Тони сбърчи чело. Въпросът го свари неподготвен, а петият граф Дройтуич мразеше да попада в подобно положение.

— Роден съм в Индия…

— …където родителите на нашия герой — добави Фреди — са се намирали в този момент. Бидейки още в крехка бебешка възраст, той е изпратен обратно в Англия под грижите на…

— Грешите — прекъсна го сър Хърбърт. — Тони не е роден в Индия.

— В такъв случай — обади се отново Фреди, — фамилните архиви лъжат като дърти цигани.

Лейди Лидия погледна към сър Хърбърт от креслото, в което седеше.

— Кажи им, Хърбърт — повтори отново тя.

Сър Хърбърт Басинджър преглътна мъчително, като човек, който гълта горчиво лекарство.

— Много добре — каза той. — Тони, ти си роден над бръснарския салон на Мот стрийт, Найтсбридж.

Тони премигна неразбиращо.

— Какво! Но как майка ми…

— Ако под твоя майка имаш предвид покойната лейди Дройтуич, тя няма нищо общо с това.

Почитаемият Фреди Чок-Маршъл бе изчерпал целия запас от търпение, който имаше. Това, по негово мнение, минаваше всички граници. Той погледна говорещия с възмущение.

— Чичо Хърбърт — каза Фреди, — ти започна да плещиш врели-некипели!

— Кажи му — повтори отново лейди Лидия. — Стига си го увъртал.

Сър Хърбърт обясни, че се опитва да поднесе новината внимателно.

— Ясно, но спри с опитите.

— Точно така — подкрепи я и Тони. — Гръмни бомбата и зарови останките ми.

Сър Хърбърт отново преглътна онова свое горчиво лекарство. После с видимо усилие събра сили и отвори уста.

— Добре, щом настоявате — каза той. — Тази възрастна жена… госпожа Прайс… е твоя майка!

— Мили боже! Искаш да кажеш…?

— Не. Не си незаконен. По-лошо е.

— По-лошо? Как може нещо да е по-лошо от това? Ако съм незаконен, нямам право на титлата.

— Ти нямаш право на титлата — каза лейди Лидия.

— Вие и двамата май сте луди.

Сър Хърбърт изстена.

— Нещата са много прости, дяволите да го вземат. Бебето на Дройтуич беше изпратено от Индия и дадено на бавачка. Естествено жената трябваше да има дете на практически същата възраст като него.

— Какъв кошмар! — Тони прокара трепереща ръка през косата си. — Разбирам какво имате предвид. Бебето на Дройтуич е умряло и аз…

— Бебето на Дройтуич не е умряло. То е живо и днес.

— Живо е? Къде е тогава?

— Навън, в помещенията на прислугата — изхъхри сър Хърбърт. — Той е Сид Прайс, бръснарят.

Тишината, последвала това сензационно разкритие, беше разцепена от почти животински вик на агония. Източникът му обаче не беше главният потърпевш, който гледаше с празен поглед сър Хърбърт. Този нечовешки крясък на ужас бе нададен от Почитаемия Фреди.

— Сид Прайс е мой брат? — изпищя фалцетово той.

— Това не е истина — изшептя Тони. — Не може да е истина.

— Истина е, Тони. Самата истина — отвърна му лейди Лидия.

Фреди продължаваше да се бори с личния си проблем.

— Но той не би могъл да е мой брат! — нареждаше той. — Та той носи връзка от магазин за конфекция.

Тони отиде до прозореца, погледна навън, след което се върна при групата и с треперещи крака седна на дивана. Лицето му бе бяло като тебешир.

— Мисля, че ми дължите пълно обяснение на това, което казахте — изрече той глухо. — Сигурни ли сте, че няма някаква грешка?

— Напълно сме сигурни.

— Откога знаете?

— Откакто стана на шестнайсет.

Веждите на Тони се изстреляха нагоре.

— Цели дванайсет години! Много добре сте пазили тайната. И как стана така, че научихте истината точно по това време?

— Ето как се случи всичко. По това време беше станала катастрофа с един от крайградските влакове, а госпожа Прайс била в него. Нямала е някакви сериозни наранявания, но от шока получила сърдечен пристъп.

— Помислила си, че умира — допълни лейди Лидия.

— И изпратила да извикат Дройтуич — продължи разказа сър Хърбърт. — За да му разкаже историята. Угризения на съвестта, нали разбираш. Предсмъртни признания.

— Разбирам — поклати глава Тони.

— Аз бях в клуба, когато той ми позвъни и ме помоли да дойде веднага в Найтсбридж. Беше страшно развълнуван, но не можеше да ми каже нищо по телефона… каза, че връзката е несигурна. Така че аз веднага грабнах едно такси и пристигнах в бръснарския салон. Там той накара Прайс да повтори разказа си… Основната идея на историята беше, че по някое време през тази година, преди Дройтуич и жена му да се завърнат от Индия, тя подменила собственото си дете с тяхното.

— Аха — бе краткият коментар на Тони.

Фреди продължаваше да се съпротивлява яростно срещу съдбата си.

— Но, дявол да го вземе, човек не може да направи такова нещо без да го разкрият — възмути се той. — Нали има все пак някаква семейна прилика?

— Аз смятах, че детето трябва да прилича на баща си. Но всъщност — каза сър Хърбърт, — всички новородени бебета фактически приличат на малкия Дройтуич.

— Нали знаеш как изглеждат — включи се лейди Лидия. — Пухкави, розови и еднакви.

Фреди все още не се предаваше.

— Добре, но проклетото бебе би трябвало да има някакви особени белези — простена той. — Не може и двете бебета да са нямали нищо по себе си. Нали знаете какво пише в паспортите — „Особени белези“.

Сър Хърбърт кимна мрачно.

— Ще стигна и до това. Точно белегът всъщност направи нещата така сигурни. Преди да напусне Индия ръката на бебето на Дройтуич била лошо попарена. Когато родителите се върнали след година и половина, белегът го нямало. Бавачката Прайс обяснила, че той напълно бил изчезнал. Четиринайсет години по-късно момчето, което се нарича Сид Прайс, все още носи този белег.

— Тогава, проклет да съм, ако разбирам защо сте оставили нещата…

— Почакай — прекъсна го лейди Лидия. — И това ще научиш.

— Лейди Дройтуич — продължи сър Хърбърт — беше в много деликатно здравословно състояние. Ако бяхме й отнели момчето, което тя смяташе за свой син и което боготвореше, и се бяхме опитали да го подменим с този ужасен малък натрапник, шокът щеше да я убие. Цяла нощ ние двамата обмисляхме какво да направим. Тогава на мен ми хрумна идея. Да предположим, че доведем момчето да я види и я оставим насаме с него. Сигурно майчиният инстинкт щеше да заговори в нея и да почувства някакво привличане…?

— И какво стана?

— Още в момента, в който го зърна — каза сър Хърбърт тъжно, — тя обяви, че това е най-непоносимият малък досадник, който някога е виждала.

— Не можеше да го търпи край себе си — допълни лейди Лидия.

— А когато съпругът й предложи да го осиновят, тя веднага го заподозря в извънбрачна връзка. И започна да натяква за това на бедния Дройтуич.

Сър Хърбърт Басинджър си пое дълбоко дъх и се опита да поразхлаби с пръст яката си. Изглеждаше доволен, че е стигнал финала на сагата си.

— Това ли е всичко? — попита Тони.

— Да, това е всичко.

— И мислите, че е достатъчно! — възмути се Фреди.

— Посъветвах Дройтуич да остави нещата такива каквито са. Тук, казах му аз, имаме едно момче, подготвено добре за позицията, която трябва да заеме… отлично образовано, отлично възпитано…

— Маниерите ти са очарователни, Тони — каза лейди Лидия.

— А там имаме друго момче… недодялано, необразовано, неприятно малко създание.

— Амин! — обади се Фреди.

Тони се вкопчи трескаво в дивана.

— Но какво ще правя аз, по дяволите, сега? — извика той.

— Да правиш? — в гласа на лейди Лидия нямаше и нотка на колебание. — Може да се направи само едно нещо.

— Точно така — присъедини се и сър Хърбърт. — Да оставим нещата такива както са и да се погрижим добре тази жена да си държи устата затворена.

— Но, дявол го взел — оцъкли се Тони, — аз не мога…

Фреди се приближи до него и като го потупа по рамото окуражително, му поднесе поредната порция от практичната си мъдрост.

— Не се прави на магаре, старче — смъмри го Фреди. — Ако има момент в живота на човека, когато най-малко трябва да се държи като безмозъчна медуза, то твоят е точно сега. Вземи се в ръце, друже. Дори ако искаш да си смениш мястото със Сид Прайс, то помисли за мен. Наистина ли искаш да ме обзаведеш с брат като този?

— Виж какво, Тони — включи се и лейди Лидия, — щом собственият баща на момчето е сметнал за нецелесъобразно да оправи нещата, не виждам защо ти трябва да се тревожиш.

— Ето това е мъжка приказка, лельо Лидия — похвали я Фреди.

— Да се тревожа? — Тони се обърна към сър Хърбърт. — Ами… вие изобщо ли не се тревожите?

— Никога! Аз правя всичко за добруването на този млад човек — когато отида в Лондон, той ме подстригва поне два пъти месечно.

— А аз го препоръчах на всичките си приятелки — подкрепи го и лейди Лидия. — Затова той успя да направи и секция за дамски прически.

— А ако нямаше дамска секция — намеси се авторитетно и Фреди, — той никога нямаше да срещне това невероятно красиво момиче, което е довел днес със себе си. Не правим ли добро на човека, а?

Тони се засмя.

— О, никой не може да критикува твоя егоистичен алтруизъм — каза той, — но все пак…

И замлъкна — някой бе почукал на вратата. В стаята се възцари тишина. Семейният съвет размени погледи.

— Влез! — извика Тони.

На прага се появи Поли Браун. Появата й бе съпроводена с безшумна въздишка на облекчение, откъснала се от устните най-малко на трима от присъстващите в дневната. Лейди Лидия се усмихна приветливо на момичето. Поли бе спокойна и сдържана.

— Може ли да говоря за момент с вас, лейди Лидия?

— Разбира се. Какво има?

— Искам да попитам, ако нямате нищо против да споделите с мен — каза Поли, — дали има някаква истина в историята, която ми разказа госпожа Прайс.