П. Г. Удхаус
Граф или бръснар (22)

Двадесет и втора глава

Описанието на Сид, отнасящо се до фасадата на господин Джей Уетърби от правната фирма на Полк, Уетърби, Полк и Полк като дъртак с рибешко лице макар и не напълно точно, до голяма степен отговаряше на истината. Създателят беше отметнал доста годинки в тефтера си, а големите, изпъкнали очи, които се кокореха през лещите на очилата, наистина наподобяваха зрителните рецептори на едра риба. Господин Уетърби влезе в дневната с предпазливите стъпки, така типични за адвокатите, като се оглеждаше наляво-надясно, сякаш очакваше да открие или някое закононарушение, скрито зад завесите, или наказуема простъпка, мушнала се под пианото.

— А, влизай, влизай, Уетърби — покани го сър Хърбърт, прекъсвайки съзерцанието си пред портрета на Дългия меч. — Тук ще ти хареса повече от библиотеката. Има повече слънце.

Господин Уетърби инспектира с подозрителен поглед леещата се през прозореца слънчева светлина, сякаш я предупреждаваше да не си мисли, че може да си прави номера с него.

— Стаята е по-приятна — съгласи се той.

Лейди Лидия потрепера.

— Не и за мен — каза тя. — Точно тук се случи всичко.

— Наистина ли?

— Седни, Уетърби — намеси се сър Хърбърт. — Ще изпратя за лорд Дройтуич.

— Нека да го наричаме така, докато можем — отбеляза горчиво лейди Лидия.

— А, ето го и него. Скъпо момче — каза прочувствено сър Хърбърт, бързайки към френския прозорец, за да поздрави влизащия Тони, — чудесно е, че успя да дойдеш.

— Здравей, лельо Лидия… ако все още мога да те наричам така.

— Можеш — отвърна му кратко лейди Лидия.

— Здравейте, господин Уетърби. Надявам се, че не съм закъснял — каза Тони. — Показвах на Поли Браун парка.

Сър Хърбърт кимна.

— А, да. Умно от твоя страна да доведеш госпожица Браун, но съм сигурен, че Уетърби ще потвърди — нейните показания няма да са от съществена полза… Можем да започваме, Уетърби. Всички сме тук.

— А къде е Фреди? — попита Тони.

— Още е в Лондон. При онзи негов приятел Тъби Бриджнорт. Обадих му се да дойде, но той започна да дрънка нещо за важна сделка. Е, Уетърби, нямаме нужда от общи приказки. Кажи какво да правим, по дяволите?

Господин Уетърби събра пръсти.

— Разрешете ми да направя кратък преглед на фактите — каза той. — Тази възрастна жена е подписала документ, в който изрично отрича в разказаната от нея история да има факти, отговарящи на действителността.

— Да.

— Документът е подписан пред свидетел?

— Да.

— А лорд Дройтуич го е изгорил?

— Да.

— И ако на света съществува някаква справедливост — обади се лейди Лидия, гледайки Тони със сърдит поглед, — това негово действие трябва да бъде прието като официално доказателство, че той е лорд Дройтуич. Баща му беше същият лунатик.

Тони се ухили добродушно. Господин Уетърби насочи лупите си към него.

— Мога ли да разбера причината, лорд Дройтуич, поради която изгорихте този документ?

— Господин Уетърби — отвърна му Тони, — можете. Ще ви отговоря съвсем честно. Ако не го бях направил, трябваше да се оженя за Вайолет Уодингтън. А сега смятам да заведа пред олтара Поли Браун.

Ако изгарянето на добития с пот на чело документ бе подействало на сър Хърбърт и лейди Лидия като взрив на мина под носа им, то чистосърдечното признание за мотивите, стоящи зад въпросното аутодафе, постигна същия опустошителен ефект.

— О!

— Ти си луд!

Тони бе обявил намеренията си без да очаква те да бъдат възторжено приветствани. Той бе наясно, че любящото сърце може да струва повече от фамилния герб, а предаността да е по-ценна от нормандската кръв, но не и в очите на сър Хърбърт и лейди Лидия. Да, обичаше ги от цялата си душа, но не беше сляп за факта, че умствената им нагласа не притежава необходимата гъвкавост. Тези люде принадлежаха към по-старата аристократична школа и не споделяха съвременното нехайно отношение към произхода. Затова Тони приготви оръжията си за атака.

— Глупости — каза той меко. — Вие я харесвате. Добре знаете, че е така.

Лейди Лидия отхвърли изцяло опита за вразумяване. Истина е — изтъкна тя — че харесва Поли, но е напълно възможно да оцениш високо качествата на едно работещо момиче без да бъдеш готов да го приемеш като съпруга на главата на семейството.

— Нашите симпатии и антипатии нямат нищо общо — отсече тя. — Това е невъзможно.

— Абсолютно — съгласи се сър Хърбърт.

Господин Уетърби не каза нищо. Той само лъскаше нокътя на малкия си пръст с края на носната си кърпичка.

— Защо? — попита Тони.

— Тя е маникюристка!

— Много подходящ избор за бръснар. Както Сид изтъкна преди малко.

— Дума да не става… — започна сър Хърбърт, но Тони го прекъсна.

— Слушайте какво, твърдоглави мои съкровища — повиши глас Тони. — Очаквах малко запъване и ритане, но вие се престаравате. Тази сватба ще се състои. Щом имах късмета да спечеля любовта на момиче като Поли, можете да заложите гумените си галоши, че няма да бъда такъв кретен, та да я прогоня.

— Но ако съдът реши, че ти си лорд Дройтуич?

— В такъв случай — вдигна рамене Тони — семейството ще има една лейди Дройтуич в повече във фамилния тефтер.

Сър Хърбърт погледна лейди Лидия. Лейди Лидия погледна сър Хърбърт. Двамата заедно погледнаха господин Уетърби, но не получиха от него никаква подкрепа, тъй като той беше започнал да лъска следващия нокът. Фамилните адвокати винаги запазват достойна за уважение дистанцираност при подобни семейни спорове. Физически господин Уетърби беше в стаята. Но духовно неговото изражение подсказваше, че е на хиляди мили оттук.

— Не ти ли казах, че е луд? — повиши глас лейди Лидия.

Тони успя да запази невъзмутимо изражение. Жал му беше за тези двама нещастници, но нямаше намерение да отстъпва нито на инч.

— Хайде, стига, драгоценна ми родственице — сгълча я той, — ти не си чак толкова разстроена, колкото си мислиш. Само вдигаш пара. Престани да се държиш като леля и ни ощастливи с усмивка. Ти хареса Поли още първия път, когато я срещна и знаеш много добре, че ако я опознаеш още малко, ще я обикнеш така, както аз направих.

— Нищо такова не знам.

— Тогава ще трябва да се научиш — каза Тони и се приготви да изиграе своя коз. — Съжалявам, че се налага да опра пистолет в главите ви — продължи той, — но ако смятате да се правите на неотстъпчиви стари аристократи, всички залози отпадат. Ако фамилията не е готова да приеме Поли, аз изчезвам още сега и оставям Сид да се вихри тук. Избирайте — Поли ли искате за графиня или Сид за граф?

След тези думи Тони замълча, за да им даде възможност да смелят разтърсващата дилема.

— Ще ви оставя да размислите — каза той, запътвайки се към френския прозорец. — Както Сид отбеляза при един неотдавнашен забележителен случай — давам ви десет минути по моя часовник.

Оттеглянето му бе последвано от изумено мълчание. Още веднъж сър Хърбърт и жена му кръстосаха погледи и всеки един откри в очите на другия тотална липса на оптимизъм.

— Тони май го мисли сериозно — каза сър Хърбърт.

— Да — печално се съгласи лейди Лидия.

— И се е заинатил като магаре.

— Да — бе принудена да се повтори лейди Лидия. — Баща му беше същият лапнишаран.

— Старият Прайс? — възкликна господи Уетърби учуден. Той нямаше намерение да се намесва в разговора, докато не бъде призован, но това твърдение го сащиса.

— Не — отвърна с раздразнение лейди Лидия. — Брат ми Джон. — Тя въздъхна — Всичко толкова много ми напомня времето, когато искаше да се ожени за една барманка.

Последните няколко секунди се оказаха достатъчни на сър Хърбърт да постигне някакви успехи в повдигането на духа си.

— Вижте какво, имаме си достатъчно грижи — обяви той, — за да си отвличаме вниманието с това кога и за кого Тони щял да се жени. Най-спешният проблем, който стои пред нас, е как да убедим дъртата кукумявка.

При тези думи господин Уетърби вдигна глава като състезателен кон пред стартова линия. Това беше проблем, касаещ го пряко, и той тръгна по следата с онова оживление, което адвокатите показват винаги, когато им дадеш случай.

— Според мен — каза той дрезгаво, — е напълно ясно, че трябва да я накараме отново да подпише друг документ.

— Точно така — съгласи се сър Хърбърт. — И ти си човекът, който ще трябва да се потруди. Твоите аргументи ще тежат повече от нашите.

— Нас тя няма да послуша — добави лейди Лидия. — Докато бяхме в Лондон, Хърбърт я моли пет пъти да се вразуми, но тя все отказваше.

— Проблемът — обясни сър Хърбърт, — доколкото можах да разбера, е, че тя е страшно суеверна и е приела изгарянето на документа като знак свише, който й показвал кой е правилният път.

— И сега ние — каза лейди Лидия — искаме от теб да я убедиш, че небесата са сбъркали знака.

— Сигурен съм, че можеш да се оправиш с нея, Уетърби. Тя е доста невежа старица. Ако си твърд… дори малко зъл… и, ами, ти знаеш… доста юридически…

Господин Уетърби кимна разбиращо. Самият той не би си позволил да го обясни така разговорно, но напълно схващаше идеята.

— Ясно, ясно. Изтълкувах съвсем точно желанието ви. Би било добре също така да напишем сега необходимия документ, за да имаме готовност.

Той стана и се запъти към бюрото, когато усети, че малката им компания се е увеличила. Някаква елегантна фигура се бе вмъкнала през вратата и за негова изненада бе приветствана с викове и фойерверки от насъбралото се множество.

— Фреди! — изцвили сър Хърбърт. — Та нали нямаше да идваш?

Почитаемият Фреди кимна.

— Размислих — обясни той кратко. — Здрасти, лельо Лидия.

— Здравей, Фреди. Познаваш ли господин Уетърби?

— Разбира се. Добър ден, господин Уетърби. Изглеждате в добро здраве. Май добре се справяте с исковете и пледоариите?

Адвокатът пусна само една покровителствена усмивка и седна на бюрото. Вдъхновението изглежда го бе споходило, защото писалката му незабавно започна да дращи по листа.

Лейди Лидия продължи разговора с племенника си.

— Какво те накара да промениш решението си все пак?

— Най-невероятното и изумително събитие, което се случи. Къде е Тони?

Лейди Лидия посочи към парка.

— Някъде навън. Със своята годеница — добави тя с абсолютно безизразен глас.

— О? — подскочи насреща й Фреди. — Бях разбрал, че Вайолет му е направила рекламация и го е върнала обратно в магазина.

— Да. Тази е нова. Госпожица Поли Браун.

Фреди забълбука ентусиазирано като реномирано шампанско.

— Искаш да кажеш, че Тони ще играе в тандем с тази приятна малка сладурана? Отлична работа! О, този стар способен Тони!

— Радвам се, че си доволен!

— Аз пък се обзалагам, че той е два пъти по-доволен — каза Фреди. — На всичко отгоре нося новина, която ще трупне още малко радост и доволство към досегашните. Ще го накара да заподскача из къщата, да пее с цяло гърло и да потропва с копитца.

Докато течеше излагането на любопитната информация сър Хърбърт бе зает с натискане на звънеца. Надал ухо, той се върна обратно заинтригуван.

— Каква новина? — поинтересува се той.

Племенникът му го отряза твърдо.

— Няма значение. Тя е само за ухото на Тони. Извини забележката ми, чичо Хърбърт, но деликатността ти малко куца.

И размахвайки укорителен пръст, Почитаемият Фреди се омете през френския прозорец навън сред простора.

Лейди Лидия погледна след него и вдигна безпомощно ръце.

— Ексцентрична фамилия! — измърмори тя.

В този миг вратата се отвори и рамката бе изпълнена от солидните форми на Слингсби.

— Позвънихте, сър Хърбърт?

— Госпожа Прайс — бе лаконичен баронетът.

— Доведох я, щом чух звънеца, сър Хърбърт.

— Отвън ли е?

— Пред изтривалката, сър Хърбърт.

— Давай я насам. И самият ти остани. Ще се нуждаем от свидетел.

Господин Уетърби се бе изправил с изписан лист в ръка.

— Свърши ли? — попита сър Хърбърт.

Адвокатът подаде документа.

— Кратко, но точно според моето мнение.

Вратата отново се отвори. Слингсби, напуснал пределите на стаята за момент, се завърна, водейки пред себе си осатенената в черно фигура на мамчето Прайс.