Майкъл Периш
Сред белия ад (5)

Обезобразеното, обгорено лице на Алкам беше огледало на душевното му състояние. Неудържима ярост и унищожителна омраза кипяха в душата на военачалника, подтикваха го към кърваво отмъщение за болката и срама, които му бяха причинени.

Косата и месото върху лицето на Алкам бяха опърлени и замръзнали в ужасна маска. Всичкото, което искаше, беше да потърси отговорност от мъжа, който му причини това.

Омразата му си имаше свое собствено име — Маддракс.

От една скала, на която се бе настанил с подчинените си командири, генералът наблюдаваше тясната, покрита със сняг долина, през която се придвижваха внушителните редици на войската му, подтиквани от героичния гръм на барабаните.

Начело маршируваха кохортите на стрелците с лъкове, след тях идваха ротите на бойците, чиито лъскави мечове и остриета на копията блестяха на слънцето. Бойните ефранти с техните внушителни надстройки, които наподобяваха малки крепости, маршируваха в затворена формация. Някои от тях теглеха след себе си огромни бойни машини, неудържимо се приближаваха към селото на нарките.

Алкам беше сигурен, че там ще намери Маддракс.

Очевидно Маддракс се беше свързал с нарките, които са му разкрили истината за спътницата му и за нарка-то.

И какво от това!

Въпреки ужасните болки, които го измъчваха, Алкам се засмя.

Преди да открие, че е измамен, Мат му бе оказал ценна услуга — бе убил нарка-то.

Генералът поздравяваше себе си за идеята да изпрати странния чужденец с гърмящото оръжие в полето срещу нарка-то. В крайна сметка планът му се осъществи — макар и по един по-различен начин, отколкото бе си го представял.

Алкам замислено потърка брадичката си, хващаше мазолеста, обгоряла кожа. Щом като веднъж изворът на нарките се окажеше в негово владение, щеше да се изкъпе в него и болките и ужасните рани щяха да принадлежат на миналото. Дотогава бушуващата болка щеше да е ценен съюзник — защото всеки миг му напомняше кои са неговите врагове и какво са му сторили.

Нарките заслужиха смъртта си, отдавна вече. Никога не бе харесвал арогантността и самомнителнбстта им, никога не можа да проумее защо пазят извора сякаш е тяхна собственост. В ръцете на страхливите планинци нямаше никаква стойност — той, Алкам, напротив, щеше да го използва, за да потегли на юг с армията си и щеше да тъпче огромно царство на земята, каквото светът никога не е виждал! В ръцете му изворът би осъществил определена цел, би се превърнал в могъщо оръжие…

Генералът наблюдаваше доволен безкрайните редици на своите воини, които минаваха покрай него в церемониален марш. Виждаше решителността в лицата, жаждата за кръв в очите им и кимна, изпълнен с удовлетворение.

Още преди денят да свършеше, никой от нарките нямаше да е вече жив, главата на Маддракс щеше да бъде набучена на бойно копие — и изворът щеше да е най-сетне негов.

Тогава никой не би могъл да го спре…

Те идваха.

Мат ги чуваше.

Отначало се долавяше само далечно трополене, което можеше да е причинено и от лавина, която е паднала някъде в планините. После ставаше все по-силно и по-отчетливо и Мат дочу еднообразния барабанен ритъм.

Бойни барабани.

Войската на Алкам.

Мат забеляза, че младите мъже нарки, които лежаха до него в закритието, станаха неспокойни. Момчетата, чиято възраст той определяше на около четиринайсет-петнайсет години, никога преди в живота си не бяха гледали врага очи в очи.

Бяха корави деца на природата и сръчни ловци — но все още не им се бе налагало да се бият за своя и на семействата си живот. Винаги тази работа вместо тях бе вършил нарка-то. Е, тъй като сега беше мъртъв, нямаше измъкване…

Съвсем набързо нарките издигнаха насип от сняг, който преграждаше селото откъм стръмния склон, по който щяха да дойдат Алкам и хората му. Легнали по корем, нарките дебнеха, мъже и жени. Старци и хлапета.

Всеки от тях беше стиснал някакъв предмет, който повече или по-малко можеше да послужи като оръжие — копия, стрели и лъкове, тояги, ножове, камъни. В лицата им се четеше боязливо очакване, често дори и страх.

Мат ги разбираше добре.

Авангардът на войската на Алкам вече се виждаше в подножието на склона. Отначало се откроиха флаговете им — страховити на вид изображения с рога, които представляваха някакви демони от религията на Асмарк. После идваше редът на барабанчиците, чиито глухи удари отекваха в околните скали.

Въздухът сякаш трепереше от грохота на барабаните. Бавно, но видимо неудържимо войската на Алкам се приближаваше.

Беше огромна.

Начело вървеше мощна формация от стрелци с лък, следвана от безкрайна редица воини, въоръжени с мечове, копия и щитове. После идеха ефрантите, които в пълното си бойно въоръжение изглеждаха като четирикраки крепости, които никой и нищо не можеше да спре. Зад тях — бойни машини, катапулти, копиемети.

Мат се огледа и видя, че някои от нарките вече страхливо се оттегляха, макар че войската на Алкам все още се намираше на разстояние осемстотин ярда.

— В името на Вудан — изтръгна се от устата на Йорл, който седеше до Мат зад защитния насип. — Нямаме никакъв шанс. Всички ни ще избият. Трябва да се предадем, Маддракс. Може би Алкам ще ни пощади…

— Няма да го направи — каза Мат твърдо. — Познаваш Алкам достатъчно добре, Йорл. Знаеш, че няма да остави никого от вас жив. Иска да притежава извора — и няма намерение да го дели с никого.

— Но… все трябва да има някакъв начин за преговори…

— Няма такъв начин — оспори мнението му Мат. — Алкам разбира само един език — този на войната. Вече няма връщане назад.

— Вудан да ни е на помощ — каза Йорл и пребледня като тебешир, когато погледна надолу към огромната войска, която се изкачваше откъм подножието на склона и заемаше позиция.

Мат прецени числеността на армията на Алкам на около петстотин души — двеста стрелци с лък и други триста воини, в това число и около осемдесет ефранта и двайсетина катапулти. Срещу тях стояха сто нарки, които в сравнение с войниците на Алкам щяха да се бият почти с голи ръце.

Мат преглътна с усилие.

И той никога досега не бе се намирал в толкова безизходно положение, никога не бе срещал противник с такова числено превъзходство.

Всъщност малко помощ от Вудан нямаше да навреди…

Алкам, който яздеше върху най-големия от бойните ефранти, вдигна властно ръка. Подчинените му командири се пръснаха с фреккойшерите си, предадоха заповедите си на своите части.

Под громовния трясък на бойните барабани, стрелците с лък излязоха още по-напред и се пръснаха във верига. Алкам с презрение видя, че нарките, чието село се намираше горе на гребена на планината, бяха натрупали насип около селото си жалък опит да спрат него и войската му.

Генералът злобно се усмихна. Тази прекалена глупост го забавляваше. На залез слънце главите на нарките щяха да украсяват копията на бойците му — а и Маддракс нямаше да бъде пощаден от същата съдба…

Стрелците с лък, които маршируваха в две редици, заеха позиция. След някаква креслива команда предната редица приклекна, бойците извадиха от колчаните си стрели и ги поставиха на тетивата на късите си лъкове.

Прозвуча нова команда и тетивата на лъковете беше опъната. Биенето на барабаните прекъсна.

Началникът, който командваше стрелците с лък, отправи към Алкам въпросителен поглед.

Генералът си пое дълбоко въздух. Обичаше този миг преди битката, последните мирни секунди, преди кръвта на враговете да оцвети снега в червено. Виковете на ранените, миризмата на смъртта — всичко това доставяше удоволствие на Алкам. Сърцето му крещеше за кръв и мъст — и той щеше да ги получи.

Сега.

Ръката на генерала бързо се спусна и подчиненият му изрева с дрезгав глас нова команда. В следващия миг стрелите на воините излетяха от тетивите.

Атаката започна.

Шумът беше отвратителен — сякаш се приближаваше огромен рояк стършели.

Мат видя как двеста стрели се издигнаха косо в небето, описаха широка дъга и с убийствена точност се спуснаха към селото на нарките.

— Зад прикритието! — изкрещя той с цяло гърло — и той, и нарките се приведоха зад защитния снежен насип.

В следващия миг се стовари смъртоносната градушка.

Със студено съскане стрелите пронизаха небето и се забиха в снега наоколо. Някои се спряха в защитната стена на насипа, други — в замръзналата земя, трети — в хижите на нарките. А някои улучиха целите си.

Мат видя как млад нарка, който лежеше разтреперан зад прикритието си, бе улучен в гърба. Умря моментално.

Един стар мъж не бе достатъчно бърз — още преди да успее да избяга до прикритието си, в крака му се заби крилата пръчка.

Тъкмо нарките преодоляха първоначалния ужас, страховитото жужене прозвуча отново — и отново към тях се понесе орляк стрели и се стовари върху защитните им линии. Една от стрелите падна непосредствено до Мат, заби се между него и Йорл.

— Ще умрем — пророкуваше старейшината, гледайки с широко ококорени очи все още потрепващата дръжка на стрелата. — Всички ще умрем…

В следващия момент се чу друг шум, който звучеше по-внушително от свистенето на стрелите, и Мат видя, че е влязла в действие една от бойните машини.

Огромен леден къс беше изхвърлен от една от катапултите, носеше се към селото на нарките с отвратително фучене и след миг удари.

Улучи една от хижите, които се намираха в края на селото. Леденият отломък проби покрива, чиито прогнили греди се изпотрошиха като клечки. Цялата конструкция поддаде, хижата се сгромоляса с трясък.

Нарките нямаха време да асимилират случилото се, защото шумът от запратен отломък се повтори — многократно.

И другите катапулти започнаха да мятат във въздуха ледени късове, които като унищожителни снаряди се спускаха над селото на нарките. Две други хижи бяха тежко повредени. Още по-опасен ефект имаха парчетата, които падаха на голата земя.

Със страхотна сила се стоварваха от небето, удряха се в земята и се разбиваха на хиляди, остри като ножове парчета, които се разлетяваха на всички страни.

Мнозина нарки бяха улучени и ранени от осколките. Някакъв мъж бе жестоко смазан, друг умря, когато един дълъг цял лакът кристал се заби в гърдите му.

Йорл гледаше ужасен как хората му страдат, крещят уплашени и са изпаднали в паника.

— Сега! — каза той и грабна ръката на Мат. — Сега, Маддракс!

— Не, Йорл! — Мат поклати глава. — Трябва да изчакаме още…

Надигна се от прикритието си и даде уговорения знак на стрелците с лък, които бяха разпределени по протежение на защитния насип.

Мъжете от племето нарка, които досега се бяха прицелвали само в герули и шасета, бързо се надигнаха от прикритията си, пуснаха стрелите от тетивата, ала леките им ловни лъкове не бяха предвидени за бойни действия. Бяха твърде слаби, за да стигнат до войската на Алкам.

Полетът на стрелите свърши на половината разстояние. Без да причинят нищо, те се забиха в снега. Оскърбително подигравателен смях откъм подножието на склона отвърна на нарките.

Във всеки случай смехотворната контраатака накара Алкам отново да нареди да забият барабаните и воините му да се придвижат още по-напред.

По лицето на Мат пробяга дръзко ухилване.

Тъкмо това очакваше…

— Атака!

Заповедта на Алкам накара въздуха да потрепери — и огромната му войска, която се бе разгънала на широк фронт, се събуди за страхотно раздвижване.

Стрелците с лък пуснаха още един залп, катапултата и копиеметите запратиха още няколко пъти смъртоносния си товар.

Тогава стрелците с лък, останалите воини и ефрантите започнаха атаката.

Надигна се мощен боен рев, който заглуши громовния тътен на барабаните. Командирите изреваха на хората си кратки команди и отделните части се раздвижиха, на бегом се заизкачваха по покрития със сняг склон.

Най-отпред вървяха стрелците, които бяха заменили лъковете си с късите мечове, които носеха на коланите си, следвани от воините с тежки доспехи, с щитове, копия и остри като бръснач мечове. Подир тях идваха ефрантите, които щяха да стъпчат всичко, което беше оцеляло след атаката на войниците и така щяха напълно да довършат врага.

— Напред! — крещеше Алкам с дрезгав, преминаващ във фалцет глас. Генералът яздеше начело на войската си, от гърба на ефранта имаше обзор над хората си. — Няма да проявяваме никаква милост! Пленници няма да се вземат! Да живеят Алкам и Асмарк!

— Да живеят Алкам и Асмарк! — повториха го като ехо стотиците гърла на воините.

С дрезгав рев и жажда за кръв мъжете щурмуваха склона, готови да изколят като животни беззащитните нарки и да окъпят мечовете си в кръв.

Алкам наблюдаваше това със задоволство. Не изпитваше нито съжаление, нито скрупули. Всяка победа, постигната с малки загуби, за него беше славна — а нарките му се бяха противопоставяли достатъчно дълго.

Този ден щеше най-сетне да види гибелта им.

Това беше велик ден.

Краят на нарките — и началото на едно ново, велико царство.

Царството на Алкам.

Отново Мат и нарките се притиснаха плътно към прикритията си, изчакаха да свърши обстрелът, който отново разруши няколко хижи и отне живота на неколцина.

От другата страна на насипа напираше ужасният рев на воините на Алкам. Мат хвърли един поглед към края на прикритието, видя стотиците мъже, които щурмуваха склона, въртейки мечовете си. Искаха кръв…

Младите нарки, които лежаха в прикритията зад насипа, изпращаха срещу враговете по някоя и друга стрела — храбро, но безплодно начинание. Тук-там беше улучван по някой от вражеските стрелци с лък и падаше възнак, но десетки негови другари моментално заемаха мястото му. С крясъци и рев пълчищата прииждаха на вълни, следвани от ефрантите, чиито тежки стъпки караха земята да трепери. Щяха да натъпчат селото вдън земя, а с него и всичко, което живееше в него. Мъже и жени, деца и старци. Алкам не знаеше никаква милост…

— Маддракс! — извика Йорл настойчиво, надвиквайки грохота на врага. — Сега!

Мат остана спокоен, прецени разстоянието до противника.

Още четиристотин ярда.

Моментът беше дошъл.

Матю скочи светкавично и размаха високо над главата си червената кърпа, която държеше в ръцете си — уговореният сигнал…

Девойката Сам стоеше на високата скала, която се извисяваше откъм северната страна на селото и видя, че Маддракс подаде сигнала. Обърна се, вдигна високо ръце и предаде на Аруула заповедта за действие.

Варварката, която седеше на седлото на пленения ефрант, реагира мигновено. Изплющя с поводите и нададе пронизителен вик — тромавото животно се раздвижи.

С всички сили се напъна в хомота, който му бяха сложили. Изплетените от кожени ремъци въжета се опънаха и започнаха да скърцат — и вратата на шлюза, която задържаше насъбралата се вода, започна бавно да се вдига.

Беше идея на Маддракс с дига да се заприщи течението на топлия извор и да се пренасочи. През тясна пукнатина в скалата излизаше изпускащата пара вода и се завиряваше в яма в скалата, от която сега Аруула я освобождаваше.

С плисък и изпускайки пара, водата нахлу през отворения шлюз, потече по системата от дървени тръби, които нарките набързо бяха сковали по проект на Мат. Дървения материал за целта взеха от хижите си, пожертваха мебели и предмети за потребление, за да набавят необходимото. С восък, мазнина и масло уплътниха и свързаха измайсторените съвсем набързо тръби, увиха ги в кожи, та топлата вода по възможност да губи по-малко от температурата си. Сега шлюзът беше отворен, водата от извора се понесе по тръбите към местопредназначението си.

Аруула тържествуващо стисна юмрук, нададе пронизителен вик на радост. Тогава скочи от гърба на ефранта и побърза да се върне в селото, за да види дали планът на Маддракс ще успее.

Воините на Алкам се приближаваха с ужасяващ рев, неудържими, както се виждаше.

Мат почувства как нещо в него се сгърчи. Ако замисленият от него план не сработеше, всички щяха да свършат под безпощадните мечове на Асмарк…

Изведнъж се чу някакво съскане и бучене, което беше съвсем различно от шумовете на стрелите и катапултите.

„Водата!“ — мина през ума на Мат. Аруула беше отворила шлюза…

Една част от него почувства облекчение, най-малкото от факта, че поне първата половина от плана е осъществена. Другата част у него беше затаила дъх, надяваше се и се молеше да успее и вторият дял от замисъла…

Воините на Алкам прииждаха.

Още сто ярда.

Вече бяха хвърлени първите копия, приближаваха в широка дъга. Някои от нарките побягнаха.

Мат хвърли трескав поглед по снежния насип и се запита къде ли може да е сега водата — защото насипът, който нарките натрупаха, служеше не само за защита от стрелите на Асмарк. В него се криеше сърцевината на плана — каналът…

Мат стисна така силно юмруци, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

Едно копие разцепи въздуха, заби се в снега, непосредствено пред него. Аруула дойде задъхана, вече държеше меча си в ръка. Беше решила, в случай че планът на Мат не успееше, да продаде колкото е възможно по-скъпо живота си.

Мат измъкна „Берета“-та си и освободи предпазител И той нямаше да се даде лесно на кръвопийците на Алкам…

В този момент от снежното поле изведнъж се издигна топла пара, легна като тънка завеса между атакуващите войни и селото.

Горещата вода! Дълбоко под снежната покривка изтичаше от тръбите и топеше снега!

Воините на Алкам не забавиха щурма си, мислеха си, че победата е вече в ръцете им. В този момент се чу някакъв застрашителен тътен.

Отначало беше само едно почти незабележимо разтърсване, което изобщо не впечатли войниците на Алкам. После, когато земята под краката им се раздвижи, забелязаха, че нещо не е наред.

Изведнъж снежната покривка сякаш се откъсна. Отвори се пукнатина, която минаваше точно по протежение на защитния насип и образува ров между селото и нападателите.

Неколцина бойци на Алкам нададоха викове на изненада, други не проумяваха какво става. Колебливо спряха устрема си. Немалко от тях бяха застигнати от идещите след тях ефранти и бяха изпогазени до смърт.

Пукнатината в снежната покривка се разширяваше. Огромна снежна площадка под войската на Алкам се раздвижи, свлече се надолу по склона и за секунди се превърна в гигантска лавина.

Отваряха се безброй пукнатини и пропасти, които поглъщаха направо десетки воини. Мъжете се сгромолясваха в бездната стремглаво и с ужасни викове, огромните снежни маси ги задушаваха и премазваха.

Ефрантите ревяха ужасени, станаха напълно неуправляеми. Ездачите отчаяно се опитваха да успокоят огромните животни и да намерят път за бягство — но ненадейно зейваха пукнатини, които им отрязваха пътя. Разтопеният сняг и лед бушуваха надолу като буен планински поток, завличаха със себе си хора и животни.

Срещу отприщилите се природни сили не можеха да направят нищо и бойните машини на Алкам. Лавината беше като бял саван, който поглъщаше всичко, повличаше го надолу и никога не го изпускаше.

Снежните маси се смъкваха с грохот и трясък. Вдигна се ледена мъгла и затъмни небето, обгърна войската на Алкам в смъртоносен, всепояждащ облак.

Бойните барабани бяха отдавна замлъкнали, бученето на природните стихии заглушаваше дори пронизителните предсмъртни викове на мъжете, чиято жажда за кръв от минута на минута се превръщаше в чиста проба страх.

— Неее! Нееее!

Алкам ревеше като умопобъркан, когато видя, че около него огромната му армия е погълната и отнесена от снежните маси.

Видя как неговите, ах, толкова мощни бойни машини са изпотрошени като играчки, видя ефрантите и ездачите да изчезват в бялата мъгла, за да не се покажат никога вече, видя храбри воини, погребани и смазани от леда и снега.

Генералът крещеше ужасен, докато от високото седло върху гърба на ефранта гледаше като вкаменял какво става пред очите му. Водачът на животното правеше всичко възможно да държи ефранта под контрол, но той се противеше и надаваше панически рев.

— Смърт! — ревеше Алкам нагоре към селото на нарките, вън от себе си от ярост. — Смърт на нарките, чувате ли?

Отговор не получи.

Вместо това пред Алкам и неговия ефрант се надигна огромна вълна от сняг. Очите на генерала се разшириха от ужас, докато гледаше нагоре към все по-извисяващото се образувание, което всеки миг щеше да се стовари върху него.

— В името на Оргуудоо…! — изплъзна се от устата му. Тогава ледената вълна стигна до него и го завлече със себе си.

От силата на сблъсъка Алкам беше изхвърлен от седлото. Описа широка дъга във въздуха, удари се тежко, ужасен се опитваше да се задържи за нещо, но хващаше само лед и въздух, докато стихията с главоломна скорост го влачеше надолу. Многократно се преобърна, успя да хвърли един последен поглед към селото на нарките, което беше толкова близо, че само ръка протегнеш и ще го докоснеш и въпреки това — вече недостижимо. Остана жив достатъчно дълго, за да разбере, че лавина свлича него и армията му в подножието на склона и освен това немилостиво ги запокитва в бездънната пропаст, която зееше по-нататък.

В първите секунди, след като ужасният рев на природни стихии секна, се възцари тишина. Потиснати и поразени, всички бяха приковали погледи в края на пропастта, зад която бяха изчезнали Алкам и цялата му войска.

Тогава от гърлото на Аруула се отприщи остър, пронизителен, триумфален вик — и в следващия момент към ликуване се присъединиха и нарките.

Мъже, жени и старци скачаха и вдигаха високо ръце, пищяха от щастие и радост, че все още са живи. Повечето от тях бяха така наплашени и напрегнати, че едва сега проумяха, че са спечелили битката, че вече Алкам и неговите воини няма застрашават живота им.

Старият Йорл избухна в ясен, младежки смях. Със спонтанен жест прегърна Мат, после дъщеря си.

От всички страни заприиждаха нарки, потупваха Матю рамото, прегръщаха го и му благодаряха, някои и със сълзи в очите. Самият Мат едва сдържаше щастието си. Не би могъл предварително да каже със сигурност дали планът му ще успее. В него бяха заложени твърде много неведоми неща и нямаше време да се направят точни изчисления.

Онова, което се оказа гибелно за Алкам и хората му, бе приложната физика!

Горещата вода, която дойде от пещерата и потече дълбоко под снежната покривка, разтопи снега при замръзналата почва. От студа водата веднага отново замръзна и образува тънък слой лед между земята и снежния пласт. Снежната покривка върху склона не можеше да се задържи при атаката на воините и накрая се превърна в унищожителна лавина.

Така мечтата на Алкам за велико царство, което щеше да носи неговото име, беше погребана от бушуващите талази сняг и лед, при които не успяха да оцелеят нито военачалникът, нито неговите главорези.

Приближи се Сам и благодари на Мат с една сърдечна целувка, която Аруула проследи с неудоволствие.

— Ти ни спаси — заяви дъщерята на Йорл. — Затова ще ти бъдем винаги благодарни.

— Хубаво — рече Мат хилейки се. — На първо време ще ми е достатъчна и противоотровата.

Сам погледна в земята и се покашля.

— Няма никаква противоотрова — заяви му тя.

— Какво? — Мат ококори очи.

— Нямаш нужда от противоотрова — каза младата жена и го погледна със смесица от чувство за вина и широко ухилване. Трънът не съдържаше отрова. Беше само…

— …лъжлив трик — нарече Мат на родния си език нещата с истинските им имена и в следващия момент избухна в оглушителен смях, към който се присъединиха Сам, Аруула и всички други.