Майкъл Периш
Сред белия ад (2)

Краката, които се приближаваха с тромави крачки по хваналия ледена кора сняг, бяха увити в гъста козина. Притежателите им вървяха в индийска нишка, като непрекъснато се стремяха да стъпват безшумно. Носеха със себе си дълги копия, които в снега им служеха същевременно и като пътнишка тояга.

Мъжете се задъхваха, докато изкачваха стръмния склон. Приближиха се до вълчата яма, в която лежеше в безсъзнание мъж — мъж, какъвто никога досега не бяха виждали.

Участниците в командата с почуда гледаха надолу.

— Той е различен — каза някой, сочейки светлата кожа и странния костюм на чужденеца.

— Силен е — каза друг, с поглед вперен в странното нещо, което чужденецът стискаше в ръката си. — Той повелява на гръмотевиците.

— Ще ни бъде полезен — рече трети, който пристъпи към края на ямата с триумфално ухилено лице. — Извадете го и го занесете в лагера…

Мат отвори очи.

Беше загубил всякаква представа за място и време. Нито знаеше къде се намира, нито колко време е бил в несвяст.

Объркан, установи, че лежи в нещо като палатка. Покривът, който беше опънат над него, изглежда, беше съшит от животински кожи и се поддържаше от дървени опори, на които бяха окачени всякакви инструменти и предмети. Различи една манерка, протегна ръка към нея.

— Вода…

Не успя да достигне манерката и отчаян се накани да се отпусне на постелята си, когато неочаквано му подадоха чаша с вода.

Мат не разпитва много-много откъде е дошла, взе я и жадно изгълта хладната течност, посмекчи малко болките на пресъхналото си гърло.

Едва тогава погледна, за да види кой е непознатият му благодетел.

Беше леко изненадан, когато съзря облечен като боец мъж.

Непознатият беше с исполинска, яка фигура и черна като катран коса, която стигаше до раменете му. Жилетката и гащите му бяха от обработена дивечова кожа, с и без козина, ботушите му — от щавена кожа с козина, навити по изкусен начин. Върху облеклото си мъжът носеше много парчета желязо, които приличаха на украсата на средновековни доспехи омацана ризница с някакъв странен символ, към това железни наръкавници и части от броня за краката. На главата му имаше шлем със същия символ и с кожена декорация.

Лицето му беше почерняло от слънцето и загрубяло от вятъра, очите му — големи и изпъкнали — непрекъснато преценяваха Мат.

— Надявам се, че си добре — каза мъжът на език, наподобяващ онзи в южните земи, само с по-голям примес от немския.

Наред с френския Матю владееше доста добре и немски език, в края на краищата частта му беше дислоцирана в Берлин. Затова му беше лесно да разбира мъжа.

— Благодаря — отвърна Мат. Непознатият, изглежда, го разбираше. — Къде съм? — осведоми се Мат по-нататък.

— В моя лагер. Аз съм генерал Алкам фон Асмарк.

— Приятно ми е — отвърна Мат стенейки и разтри болящия го череп. — Името ми е Мат… Маддракс. — „Божественото“ му име имаше едно предимство — можеше да се изговори и с понатежал език.

— Маддракс имаше голям късмет — потвърди генералът с кимване. — Ако моите хора не го бяха намерили в ледената пустош, щеше ужасно да замръзне — или да стане жертва на нарка-то.

Нарка-то!

Мат рязко се изправи, мигом стана напълно буден. Изведнъж в съзнанието му се върна споменът за последните събития. Мъглата, падането, отчаяните викове на Аруула…

— Алкам знае — отговори генералът и направи скръбна физиономия — и няма добри новини за Маддракс.

— Какво ще рече това?

— Моите хора са наблюдавали как жената е била отвлечена.

— Отвлечена? От кого?

— От звяра нарка-то. От ужасното животно, което обитава тези планини.

— Не! — Мат поклати упорито глава, почувства как го обзема паника. — Не може да бъде!

— Това е истината — увери го генералът и подаде на Мат някакъв продълговат предмет. — Това са намерили хората ми в снега, недалеч от ямата, в която лежеше ти.

Мат го пое и с ужас установи, че става дума за кожената ножница, която Аруула носеше на гърба си. Ремъците бяха разкъсани и в горния си край кожата беше изцапана с кръв кръвта на Аруула…

Мат стисна юмруци. Бореше се с болката и скръбта, които бяха на път да го завладеят.

Аруула беше мъртва. Бе станала жертва на страшния звяр, а той не успя да го предотврати. Ако не беше паднал в проклетата яма…

— Алкам може да разбере Маддракс — уверяваше го генералът състрадателно. — И той е загубил много приятели заради звяра. Но може би не е много късно. Може би все още има надежда за жената…

— Какво? — Мат вдигна поглед.

— Моите хора и аз сме тук, за да преследваме нарка-то. Твърде дълго всяваше страх и ужас сред народа ни. От седем луни сме по петите му и макар че все още не сме успели да го заловим, научихме доста неща за него. Известни са ни навиците му и знаем, че никога не разкъсва жертвата си на самото място, а я замъква в пещерата си, за да я изяде. Значи спътницата на Маддракс може да е още жива — макар че възможността…

Мат нямаше нужда да размисля дълго. Без много да умува смъкна краката си от нара, на който лежеше и се изправи.

— Къде мога да намеря леговището на нарка-то? — попита той генерала.

— Маддракс не знае с какво се захваща. Звярът е опасен и хитър. Двайсетина от най-добрите ми воини станаха негова жертва.

— Въпреки това — изръмжа Мат. — Ще се опитам да измъкна Аруула оттам.

— Маддракс напълно ли е сигурен в това?

— Да, по дяволите. — Мат кимна решително. Знаеше, че я. Аруула не би се бавила и секунда, ако беше на неговото място Мисълта, че тя е в лапите на това животно, почти го влудяваше. Ако съществуваше дори и най-малка вероятност да е все още жива, трябваше да направи всичко възможно, за да я намери. Нямаше време за губене…

Скочи на крака и установи, че коленете му са твърде омекнали.

— Маддракс е все още твърде слаб — констатира генералът.

— Знам — потвърди Мат, — но аз трябва да се опитам да освободя спътницата си. Тя би направила същото за мен.

— Алкам разбира. — Генералът кимна.

— Имах при себе си багаж — рече Мат. — Екипировка…

— Всичко е запазено за Маддракс — увери го Алкам. — Може да си го вземе по всяко време.

— Благодаря.

С несигурни крачки Мат напусна палатката на генерала, за да зяпне от почуда навън.

— По дяволите! — изплъзна се от устата му. Намираше се посред солиден военен лагер, с ограда от яки греди, разположен в покрита със сняг падина. Наоколо се извисяваха сивите, стръмни зъбери на планините.

Палатката на Алкам се намираше в средата на лагера, беше заобиколена от безброй други със същата конструкция, но по-малки и по-ниски — жилищата на подчинените му командири и на воините. Между тях Мат видя военни машини от всякакъв вид: катапулти и копиемети, с които се занимаваха хора, облечени като Алкам и с шлемове на главите.

Но най-вече Мат се удивляваше на гигантските създания, които бяха държани в голяма кошара в края на лагера и очевидно служеха на войниците на Алкам като ездитни и товарни животни.

— Мамути — изплъзна се от устата му, докато втренчено гледаше силните животни с техните космати кожи и дългите им извити бивни.

— Ефранти — поправи го Алкам, който беше излязъл от палатката след него и с гордост оглеждаше лагера. — Това, което Маддракс вижда, е могъщата военна сила на Асмарк. Ние потеглихме, за да убием нарка-то. Прекалено дълго време звярът прави проходите несигурни. Вече безброй странници са станали негова жертва.

— Защо отдавна не сте спипали гадината?

— Защото нарка-то е коварен и хитър. Досега все се измъкваше, въпреки че сме му залагали безброй капани.

— Разбирам — каза Мат — и изведнъж го споходи неприятно подозрение. — Ямата, в която паднах…

— …беше една от нашите — призна откровено генералът. Затова сметнахме за наш дълг да спасим Маддракс.

— Благодаря — рече Мат. — Без вашата помощ щях да замръзна там.

— Алкам иска да направи нещо повече за Маддракс. Ще му дам четирима от най-добрите си бойци да го придружават. Ще го заведат в района, където предполагаме, че е леговището на нарка-то.

— Много великодушно от страна на Алкам — увери го Мат, благодарен за това, че в тази дива пустош е открил съюзник.

Алкам му подаде дясната си ръка и той сърдечно я стисна.

— Моят враг е враг и на Маддракс — каза генералът, — затова приятелите на Маддракс са и мои приятели. Ще му помогна да освободи спътницата си, кълна се в името си Алкам фон Асмарк…

Малко по-късно — слънцето току-що бе прекрачило зенита си — малката експедиция беше вече на път.

Мъглата, която преди обяд се спусна над падините, се беше поразредила. Ярка слънчева светлина се стелеше и караше ледените кристалчета да блестят. Мат присви очи и си пожела сега да имаше слънчеви очила.

Вървеше в средата на отряда, който Алкам бе сформирал за него. Начело крачеха двама воини, които очевидно бяха братя — двамата гиганти, облечени в космати кожи и въоръжени с копия, щитове и къси широки мечове, поразително си приличаха един на друг.

Двамата мъже, които формираха ариергарда, бяха по-дребни и по-леко облечени — над кожените си жилетки носеха единствено наметки от космата кожа и прастари стоманени шлемове. Въоръжението им се състоеше от къс лък и стрели, които носеха в кожен колчан на гърба.

Мат носеше със себе си раницата с аварийния пакет, която хората на Алкам бяха намерили. Слава Богу, че при падането в ямата нищо не се беше счупило — нито костите на Мат, нито нещата от спасителното снаряжение, което в този враждебен свят имаше неизмерима цена — за всеки, който знаеше как да си служи с него.

Маршрутът им водеше стръмно нагоре в планината. Никой не проронваше и дума, докато вървяха и Мат изпадна в мрачни размисли.

Непрекъснато мислеше за Аруула, боязливо се питаше дали ще пристигне навреме, за да я спаси. С носталгия си спомни за първата им среща, когато лежеше полумъртъв в останките от своята машина и за малко да стане жертва на отвратителните тараци. Тогава Аруула му спаси живота, сега беше неговият ред да се реваншира. Знаеше, че Аруула го обича и безусловно му вярва — той само се надяваше, че ще може да оправдае това й доверие…

— Още колко остава? — осведоми се Мат от единия гигант, когато се катереха по един тесен скалист хребет.

— Вече не е далеч — отвърна воинът, върху дясната половина, на чието лице имаше грозен белег и празна очна ямка последица от бой с мечове. — Намираме се на границата.

— Границата ли? — Мат повдигна вежди. — Каква граница.

— На района на звяра — отвърна боецът.

Мат усети, че по гърба му го побиват студени тръпки. За всеки случай измъкна „Берета“-та си и с обиграни движения я провери. Не искаше в решителния момент да бъде изигран от едно празно изщракване. В пълнителя, който побираше двайсет патрона, сега имаше още дванайсет.

Ако имаше добра позиция за стрелба, нарка-то можеше да се смята почти за убит. Защото проклетото нещо беше живо същество — а онова, което беше живо, можеше и да бъде убито…

— Маддракс е господар на гръмотевиците — каза с уважение един от стрелците с лък, когато видя пистолета в ръцете на Мат.

— Така е — потвърди Мат. Беше се отказал от желанието си да обяснява на жителите на този варварски свят принципа на действие на личното си оръжие.

— Маддракс е могъщ воин — каза мъжът, изпълнен със страхопочитание. — Можем да се смятаме за щастливи, че е на наша страна.

— Че на коя друга страна да съм? — каза Мат леко слисан.

— Не го слушай — предупреди го гигантът. — Той е само един боогу, с най-ниския чин между нас, воините. Той няма думата.

Стрелецът с лък наведе покорно глава и с това Мат сметна работата за приключена — макар че някъде в коремната му област се загнезди странното чувство, че нещо не е наред…

Не му остана време да размишлява върху този проблем.

Над една тясна пътека, която се виеше по протежение на стръмно издигаща се скална стена, навлязоха дълбоко в царството на нарка-то.

Това беше опасен поход. От едната страна на широката само половин метър, покрита с дълбок сняг пътека се извисяваше вертикално стръмната скала, от другата страна беше зиналата пропаст. Трябваше страшно много да се внимава от засипаната със сняг земя да не се окажеш изведнъж в празно пространство. Мат и воините се придържаха плътно до скалната стена, придвижваха се предпазливо напред.

Най-сетне стигнаха до края на пътеката, до покрито със сняг високопланинско плато. На неравни интервали стърчаха скални игли, които изглеждаха като неми, замръзнали стражи, които пазят ледената пустош.

Едноокият великан даде на мъжете си кратка, строга команда. Стрелците с лък посегнаха към колчаните си, поставиха стрели на тетивата на лъковете си. Двамата гиганти заеха с копията си положение, от което по всяко време можеха да ги хвърлят.

Мат почти физически усещаше безпокойството и страха, които обзеха придружителите му. Чувстваше, че и неговият пулс се ускорява. Хвана пистолета с двете си ръце, готов за стрелба.

В приведена стойка се запромъкваха дебнешком през снежното поле — пет дребни черни точки сред бялата пустиня.

Съзнанието, че звярът по всяко време може да ги издебне, тегнеше върху тях, съпътстваше ги на всяка крачка. Мъжете многократно се обръщаха уплашено, вдигаха оръжията си — но всеки път изкривените сенки на скалите бяха онова, което заблуждаваше напрегнатите им сетива.

Внимателно и бдително, с оръжие в ръка продължаваха да се прокрадват напред и всеки момент очакваха нападение.

И все пак нищо не беше в състояние да ги подготви за ужасяващия миг, в който се изправиха лице в лице срещу нарка-то…

Случи се бързо и неочаквано.

Приближиха се до края на снежното поле, стигнаха там, където покритите със сняг скални кули се сгъстяваха в нещо като корона, чиито зъбци се извисяваха в широк кръг.

Съвсем внезапно прозвуча дрезгав, нечовешки рев — и в следващия миг сянката зад една от големите скали оживя.

Нарка-то!

Всяващата ужас твар израсна, изправи се със страховит рев срещу мъжете. Огромният й череп, от който висеше сплъстена, оцапана с кръв козина, се изпъна напред, пастта на звяра зина и се показаха редиците страшни зъби и бивници.

За секунди Мат остана като парализиран и изгубил ума и дума, загледа като втрещен чудовището. Тялото на нарка-то наподобяваше горила — с широка, страхотно мускулеста горна част на трупа и две яки ръце, чиито лапи завършваха със смъртоносни нокти. Козината на звяра, бяла и рошава, придаваше на и без това страховитата фигура още по-внушителен вид. Мат прецени ръста на нарка-то на повече от три метра.

— Нарка-то! — изкрещяха като из едно гърло придружителите му и звярът изрева, вдигна лапите с опасните си нокти.

Мъжете действаха.

Великаните хвърлиха копията си, стрелците с лък пуснаха стрелите. И Матю стреля.

Куршумите изсвистяха във въздуха, достигнаха създанието. Животното отби едно от копията във въздуха, другото се заби странично в него. Куршумите на Мат влетяха плътно под главата в яката шия, стрелите се забиха в гръдния кош на звяра на височината на сърцето.

Но нищо не се случи.

Нарка-то изрева сърдито — но от раните не потече и капка кръв.

Воините, които вече бяха извадили мечовете си, за да се втурнат и нападнат, забелязаха объркани, че оръжията им нямат никакъв ефект. По лицата им се четеше неподправен ужас.

— Дух! — изкрещя панически едноокият. — Невъзможно е да се убие! Нарка-то е дух! Самият Оргуудоо го е изпратил…! — И още преди Мат да успее да предприеме нещо, хората на Алкам побягнаха.

— Не, по дяволите! — извика след тях. — Чакайте…!

Но воините на генерала вече не можеше да бъдат удържани. Презглава се спуснаха надолу по склона, бягаха от звяра, чийто смразяващ рев караше въздуха да трепери.

Мат Дракс се обърна, стисна зъби. Ако другите избягаха той щеше да остане. Дължеше го на Аруула…

— Само почакай, гадино — изръмжа той, прицели се със своята Берета Дабъл Екшън и стреля още веднъж.

Изстрелът изтрещя, заглуши рева на нарка-то. Куршумът излетя от дулото на оръжието, изсвистя срещу чудовището — и го улучи точно между очите.

Мат вече триумфално стисна юмрук — но както и преди, попадението не оказа никакъв ефект. Не потече никаква кръв, нищо не показваше, че хищникът изобщо е усетил куршума…

Мат объркано гледаше оръжието в ръцете си.

— Какво, по дяволите…?

Раната би била абсолютно смъртоносна за всяко живо същество. Или хората на Алкам бяха прави и той се беше изправил срещу някакъв проклет фантом, или…

Мат решително стисна юмруци. Искаше да разбере какво става тук.

С оръжие в ръце спринтира, изкачи лекото възвишение, направо срещу нарка-то. Откакто звярът се появи, не се бе придвижил нито крачка напред и това озадачи Мат. Нещо не беше наред…

Нарка-то отново нададе ужасяващия си рев и агресивно протегна огромната си глава. Мат стреля още веднъж, улучи главата на звяра от непосредствена близост — но не се случи нищо.

— Проклета твар! — извика Мат. — Пукни най-сетне!

Една от мощните лапи отхвръкна. Мат чевръсто се хвърли напред в снега, претърколи се през рамо и в следващия миг се озова зад незащитения гръб на животното…

… и нададе вик на изумление.

Бе очаквал твърде много неща — само не и пет ниски типа в кожени наметки, които стояха зад огромния хищник и го движеха с помощта на дървена конструкция. Челюстта на Мат увисна.

„Макет…?“

Не успя да довърши мисълта си, защото в следващия момент петимата мъже се нахвърлиха върху него и го събориха в снега.

— По дяволите! — извика Мат. — Кои сте вие? Какво зна…?

Облечените в кожи типове не отговориха. С малки, но силни юмруци забарабаниха върху него, нанасяха му немилостиви удари. Мат вдигна юмруци, понечи да се отбранява, но нямаше никакъв шанс срещу превъзхождащия брой на бързите като невестулки нападатели.

— Пуснете ме, по дяволите! — изкрещя високо, но противниците му не бяха на същото мнение. Отнеха му оръжието.

Мат изведнъж почувства силно убождане в долната част на дясната си ръка. Същевременно нападателите му се отдръпнаха от него.

Той погледна втренчено, видя отделни капки кръв по ръката си. Един от непознатите стоеше над него, държеше малък трън в ръцете си, с който беше одраскал кожата му.

— Кккакво…? — успя да каже Мат.

За последно успя да види как облечените в кожи типове се надвесиха над него и си казаха нещо на език, който прозвуча като чужд и познат едновременно. И загуби съзнание.

Когато отвори очи, видя лицето на млада жена. „Аруула!“ — мина през ума му, но още в следващия момент разбра, че се е излъгал.

Жената, която стоеше пред него, беше по-дребна от Аруула и по-грациозна, макар и не по-малко красива. Кестенявокафява коса обгръщаше правилните черти на лицето, на което блестяха зелени очи. Носеше семпла кожена рокля, пристегната в тесните й хълбоци с широк кожен колан.

Мат забеляза, че стои изправен и е завързан за някаква греда. Бяха го омотали около подпората на тавана на някакво примитивно жилище, натъпкано с най-различна, грубо скована покъщнина. В средата на хижата имаше зидана камина, в която се извиваха пламъците на пращящ огън и разнасяха благодатна топлина.

Мат изстена. Наркотикът, който му бяха вкарали ниските типове, все още действаше. Почти имаше чувството, че е с две глави на раменете си…

— Ревлакаа — констатира младата жена на език, който някак си звучеше като френски.

— Дамаадак — дойде отговорът и Мат разбра, че жената не е сама в хижата. На заден план стоеше стар мъж със снежнобяла брада, с рошава кожена наметка и шапка със странна форма, а към всичко това — и голяма дървена тояга, чийто край беше украсен с богата резба. Очите на стареца гледаха с мекота, но чертите му изглеждаха сурови и решителни.

— Компраата? — обърна се младата жена към Мат, който утвърдително кимна.

Говореше на някаква своеобразна смесица от френски и италиански — поне френската му част той успяваше да разбере доста добре.

— Как се казваш? — осведоми се тя.

— Маддракс мое име — отвърна той.

— Говориш нашия език?

— Разбирам го — отговори Мат на чист френски.

Въпреки това младата жена, изглежда, го разбираше.

— Името ми е Сам — представи се тя. — Дъщеря съм на Йорл, старейшината на нашето племе. — Посочи стария мъж с шапката.

— Радвам се — излъга Мат и кимна към жената и към стареца. — Защо ме държите като пленник?

Изглежда, старецът не разбра веднага, затова дъщеря му малко му помогна. Йорл промърмори нещо неразбираемо, бавно се приближи.

— Защото си наш враг — заключи накрая той.

— Дошъл си да избиеш народа на нарките.

— Що за глупост! — отхвърли обвинението Мат. — Нищо не искам да ви направя. Тук съм след онзи проклет звяр…

— След нарка-то — рече Сам.

— Така е.

— Няма никаква разлика — констатира невъзмутимо Йорл. Който нападне нарка-то, напада и нарките. Това е древен закон.

— Ах, така ли? — Мат се намръщи. — Чудесно. Тогава ми кажете къде е моята спътница, тъй като очевидно вие много добре се разбирате с този звяр!

Йорл и Сам размениха объркани погледи.

— За какво говориш, чужденецо? — осведоми се младата жена.

— Говоря за това, че нарка-то отвлече моята спътница — призна без желание Мат. Тази словесна схватка продължи прекалено дълго за вкуса му — животът на Аруула беше в опасност. — Дошъл съм да я освободя.

— Маддракс лъже — каза Йорл невъзмутимо.

— Не, по дяволите, казвам истината. Не знаех нищо за нарките, а и не проумявам какво означаваше проклетото шоу с макета. Всичкото, което знам, е, че приятелката ми е в лапите на този хищник. На истинския нарка-то, разбирате ли?

Мат почувства, че старецът и дъщеря му не му крояха някакъв номер. Само се страхуваха — от него…

— Моля — каза той — развържете ме и ме пуснете да си ида. Нищо няма да ви сторя. Всичкото, което очаквам, е да спася спътницата си.

Йорл и младата жена си размениха въпросителни погледи и малко се поотдръпнаха, за да разговарят шепнешком.

— …не му имам доверие… — дочу Мат да казва старецът …съвместна работа с нашия враг…

— Аз му вярвам — отвърна Сам, — ние само трябва да… Остатъка от онова, което младата жена каза, Мат не успя да разбере — неизгодно положение, както се оказа веднага.

Защото така не изпитваше никакво подозрение, когато старецът и дъщеря му отново пристъпиха към него. Не допускаше нищо лошо, когато Сам хвана китката на ръката му, надяваше се, че ще го развърже.

Вместо това внезапно усети силно убождане в китката си. Уплашен, разбра, че Сам отново е одраскала кожата му с някакъв трън.

— Какво… какво е това? — попита той слисан.

— Отрова — обясни Йорл без усуквания. — На мнение съм, че ти си един от кръволоците на Алкам и враг на нарките, но дъщеря ми Сам, изглежда, по някаква причина ти вярва.

— А, така ли? — Мат изпръхтя. — И затова ме отравяте?

— Давам доверието си назаем — рече Сам. — Към отровата, която ти вкарах, има противоотрова. Ако в разстояние на два дни ти се даде, няма да ти се случи нищо. В противен случай…

— Великолепно — каза Мат и се намръщи. — Наистина страхотно…

Избълва куп злобни проклятия на родния си език, но знаеше, че няма никакъв смисъл да протестира. В момента беше важно едно-единствено нещо — да освободи Аруула от лапите на звяра. За всичко останало щеше да се погрижи по-късно…

— Разбрано — констатира той, преглъщайки яда си като горчиво лекарство. — Значи моят живот е във вашите ръце. Тогава сега бихте могли да ме освободите. Или не мислите така?

Йорл хвърли предупредителен поглед на дъщеря си, но Сам пристъпи напред, измъкна ножа, който висеше на колана на роклята й, и с него преряза набързо връзките на Мат.

— По-добре е — каза той, докато разтриваше китките на ръцете и ставите на краката си. — Много по-добре е. А сега ми върнете оръжието. Трябва да намеря леговището на звяра и да освободя спътницата си.

Старецът и дъщеря му отново размениха един от онези странни погледи.

— Нарка-то не е отвлякъл твоята спътница — заяви Сам с твърд глас.

— Така ли? Откъде знаеш това? В края на краищата ти не си била там навън, не си чула онзи страшен рев…

— Рев ли? — Йорл повдигна вежди. — Нещо като този тук ли? — Старецът хвана един от безбройните предмети, които се поклащаха на широкия му кожен колан и го постави на устните си. Това нещо наподобяваше очукан тромпет, който, изглежда, беше изрязан от рог.

Йорл не го наду, той изрева в него — и в следващия момент един ужасяващ, нечовешки крясък изпълни хижата.

Това несъмнено беше яростният рев на нарка-то и звучеше така истински, че Мат го побиха тръпки.

— Е? — попита старият мъж, след като свали отвратителния инструмент.

— К… какво означава това? — попита Мат слисан.

— Ела с мен — повика го Сам и го дръпна за ръкава на гащеризона му. Объркан, той последва младата жена навън. Установи, че се намира в село, чиито ниски, куполообразни хижи са заобиколени от огромни, надвиснали скали.

Жителите на селото — всичките с дребни, набити фигури, които еволюцията бе пригодила за суровия живот в планината — спряха посред работата си и смаяни се втренчиха в чужденеца.

Мат избягваше погледите им, имаше грижата да следва младата жена, която го водеше напряко през селото към една хижа, която беше по-голяма от всички останали.

— Влез — покани тя Мат. — Там ще намериш онова, което търсиш…

Мат колебливо се приближи до входа на хижата. При това имаше някакво недобро чувство в стомаха си. В последно време твърде често бе преживявал неприятни изненади, за да последва просто така подканата на Сам.

— Какво става с оръжията ми? — попита той.

— Няма да са ти нужни — увери го Сам. В гласа й се долавяха тъжни нотки. — Вече не…

Мат събра смелост, дръпна настрана кожената завеса, която затваряше входа на пещерата, и влезе в полумрака, който цареше зад нея.

Мина известно време, докато очите му привикнат към оскъдната светлина. Тогава видя в мрака да проблясват две студени очи и остри като ножове зъби в ужасната, раззината паст.

Потресен отскочи назад, когато забеляза гигантските контури на чудовището, което стоеше пред него в полумрака.

Беше нарка-то!

Само ръстът му трябваше да има около три метра, снагата му наподобяваше тази на горила. Бялата му козина беше дълга и рошава, лапите завършваха с хищни нокти. Вонеше на смърт и тление.

Тогава, след като преодоля първоначалната си уплаха, на Мат му стана ясно, че звярът не се помръдва. Слисан, той се приближи, погледна в студените очи на хищника — и установи, че у него вече няма и капчица живот.

Нарка-то беше мъртъв!

Смаян, Мат заобиколи звяра, видя, че гигантският торс на животното е монтиран върху дървена подставка с колела. Чрез механизъм, който се намираше в гърба на чудовището, можеха да се задвижват нагоре-надолу лапите му.

— Дявол да го вземе — изплъзна се от устата на Мат, — какво означава това?

— На нашия език нарка-то означава „закрилник на нарките“ — обясни Сам, която незабелязано бе влязла и гледаше със страхопочитание огромното животно. — В продължение на много поколения нарка-то е бил покровител на нашия народ. Обръщаше враговете ни в бягство, предпазваше ни от вреди и се грижеше да живеем в мир.

— Какво се е случило? — попита Мат, който се досети, че зад това се крият много повече неща, отколкото предполагаше първоначално.

— Умря — обясни просто Сам. — След като в течение на много човешки животи е бил закрилник на нарките нарка-то умря.

— Разбирам. И от какво умря?

— Беше стар — отвърна младата жена. — Вудан го взе при себе си.

Мат кимна. Постепенно започна да разбира нещата.

— Тогава няма… няма истински нарка-то? — осведоми се той, невярващ.

— Имаше го — увери го Сам. — Докато умря. Това стана преди трийсет дни.

— Но тогава… — На Мат му се замая главата, когато събра две и две. Самият той се намираше в планината едва от два дни — значи Аруула и той бяха попаднали на този макет. Гордостта му се бунтуваше, че е бил измамен от плашило от дърво и кожа с козина. От друга страна, по време на снежната буря те повече успяха да чуят, отколкото истински да видят този нарка-то…

— Как е възможно това? — попита неразбиращ.

— Хората виждат онова, което искат да видят — отвърна кратко Сам. — Всеки знае легендата за нарка-то. Тя ни предпазва и след смъртта на нашия закрилник.

— Генерал Алкам казва, че нарка-то убил безброй друмници.

— Алкам лъже — отвърна Сам невъзмутимо. Очевидно за нея генералът не беше непознато лице. — Нарка-то никога не е навредил на някого, който е идвал при нас с мирни намерения. Само спрямо враговете ни не признаваше никаква милост.

— А, така значи. — Мат поклати ядосано глава, почувства се здравата изигран. — Посочи ми едно основание да ти повярвам настоя той. — Първо ме правите на глупак с някакъв си макет, после ме пленявате и отравяте. Не е кой знае колко добро начало за приятелство.

— Съжалявам за онова, което се случи — каза младата жена и Мат беше принуден да признае, че звучеше искрено.

— Тогава ми кажи къде е Аруула — настоя той. — Щом като нарка-то въобще не съществува, трябва вие да сте я отвлекли!

— Все още нищо не си разбрал — констатира Сам със съжаление.

— Не, не разбирам — потвърди Мат гневно. Всичката тази главоблъсканица започна да му лази по нервите. Загрижеността за Аруула почти го подлудяваше.

— Обичаш я, нали? — попита Сам.

— Какво? — Мат беше слисан.

— Твоята спътница… Аруула. Обичаш я.

— Ами — отговори Мат уклончиво, — тя е моя спътница. Отговорен съм за нея.

— Тя не е тук — увери го младата жена. — Алкам те е измамил. Както мами всички.

— Докажи го — настоя Мат. — Защо Алкам ще ме лъже? И защо иска да убие нарка-то, ако съществото не иска никому да навреди?

— Бих могла да ти го докажа — отвърна Сам, — но това е тайна. Ти си чужденец. Не мога да ти я разкрия.

— Какво ще загубиш от това? — попита Мат. — Ако имаш чувството, че не можеш да ми се довериш, лесно можеш да ме накараш да млъкна. Ако не ми дадеш противоотровата, няма да мога да го разкажа на никого.

Младата жена, изглежда, размисли над думите му. По красивото й лице пробяга тайнствена мимика.

— Добре тогава — каза накрая. — Ще ти разкрия тайната на нарките…

Докато минаваха през селото, Мат чувстваше подозрителните погледи на жителите. Долавяше недоверието, с което се отнасяха към него. Непрекъснато виждаше как се подбутват един друг и си нашепват нещо за него. При това често дочуваше името „Алкам“.

Каквото и да искаше да му покаже Сам — изглежда, беше много важно за нарките. И Алкам, види се, искаше да го притежава…

Мощните, надвесени скали, които бяха далеч по-високи от селото, го ограждаха от изток. Мат видя, че в стръмно извисяващата се скална стена зееше неколкометрова пукнатина, от която нахлуваше топъл въздух, който вследствие на студа се кондензираше във вид на бяла пара. Пред пукнатината стояха на стража неколцина мъже, облечени в кожени дрехи и въоръжени с арбалети.

— Стой! — каза един от тях, когато Сам и Мат се приближиха.

Дъщерята на старейшината, която очевидно заемаше особено положение сред племето, пристъпи напред и размени няколко думи със стражите. Мъжете удостоиха Матю с недоверчиви погледи, но после се отдръпнаха настрана, за да пропуснат двамата да минат.

Мат последва Сам през цепнатината в изпълнения с пара полумрак, който беше наситен с влажен и топъл въздух. Пред тях се простираше огромна пещера, по чийто таван висяха големи сталактити. Из въздуха се носеше миризма на сяра, при това се чуваше плисък на вода. Тук цареше странна зеленикава светлина, но Мат не можеше да открие източника й.

Сам запали една от факлите, които бяха на разположение при входа на пещерата, и даде знак на Мат да я последва.

На светлината на факлата навлязоха по-дълбоко в сводестото помещение и Мат видя, че някакъв поток лъкатуши през пещерата. Водата бликаше, надигаха се въздушни мехурчета очевидно резултат от отделящите се във вътрешността на земята газове.

Накрая стигнаха до брега на малко подземно езеро — и Мат разбра откъде идеше зеленикавата светлина. Всичката вода изглеждаше като един-единствен източник на светлина, която се разпространяваше във вид на равномерно сияние. Но откъде ли идваше? За електрическа светлина не можеше да става и дума. Може би фосфоресцирщи частици във водата…?

Сам пристъпи до езерото, остана до брега му. Пъхна факлата в предвидената за целта стойка в скалата и направи дълбок поклон.

— Какво означава това? — попита Мат.

— Това е начинът, по който изразяваме страхопочитанието си към извора. Той е дар лично от Вудан.

— Тъй ли? — Мат се съмняваше, че някакъв бог е накарал извора да потече. Спомни си за гейзерите и изворите, които бе видял преди много време в парка Йелоустоун. На времето си индианците също го почитали като свещено място — очевидно и нарките плащат дан на същата заблуда, утвърждавана още и от зеленикавото сияние.

— Значи това била голямата ви тайна? — каза Мат леко разочарован. — Светещ горещ извор?

— Той е съкровището на нашия народ — потвърди Сам сериозно. — Заради него Алкам иска да ни унищожи.

Мат въздъхна, поклати глава. От неговото време може би са изминали много столетия — а все още хората се биеха по същите глупави причини.

— Защо просто не му отстъпите извора? — попита Мат с въздишка. — Щяхте да построите селото си някъде другаде и щяхте да сте спокойни.

— Защото не бива да го правим — отговори Сам.

— Разбирам. — Мат кимна. — Вудан ви е поставил задачата да браните извора. Затова оставате тук.

— Точно така е — потвърди Сам, без да забележи хапливия сарказъм в думите на Мат. — Силите на извора никога не бива да попаднат в чужди ръце. Последиците от това биха били само смърт и погибел.

— Силите на извора ли? — Мат наостри слух.

— Това е истинската тайна на нарките — отговори Сам загадъчно. Тогава посегна към колана си, извади ножа — и още преди Мат да успее да предприеме нещо против това, разряза подлакътницата си. Червен жизнен сок бликна оттам и опръска пода, по който, както Мат сега видя, имаше безброй тъмни петна.

Кръв…

— О, Господи! — извика той ужасен. — Какво направи?

— Аз… ти разкривам… нашата тайна — изрече Сам, надвивайки болката си. Сложи ножа настрана, падна на колене и се надвеси над бълбукащата вода. Тогава потопи в нея до лакът ранената си ръка.

Водата засъска и забълбука още по-силно. Изгубил ума и дума, Мат гледаше втренчено младата жена, чието болезнено изражение на лицето постепенно се успокои. Накрая Сам се изправи и пристъпи към него, протегна ръката си.

— Но това… това е невъзможно… — изплъзна се от устата на Мат.

Сграбчи ръката на Сам, разгледа я внимателно — ала от дълбоката рана, която само преди миг зееше, не се виждаше нищо. Раната беше заздравяла за секунди!

— Божествената сила на Вудан е в тази вода — заяви Сам и не можа да сдържи триумфалната си усмивка, която заигра върху красивите черти на лицето й. — Затова я почитаме като самия Вудан.

— Извор с лечебни свойства — удиви се Мат.

— От безброй поколения е притежание на моя народ — обясни Сам. — Говори се, че нашият родоначалник го получил някога от Вудан, който изпратил лековития дар в горяща скала от небето.

— Горяща скала ли?

Кометата! Тя ли беше причината за това зелено сияние? В тази вода трябва да има нещо! Може би фосфоресциращи микроорганизми, които са пренесени с кометата до това изворно езеро и които многократно повишават възстановителните възможности на човешкото тяло?

Това подтикваше Мат да изследва загадката, но без помощта на химик или биолог с добра апаратура не би се окичил с лаври.

— Сега ти е известна тайната ни — каза неочаквано Сам, а също така и защо Алкам иска да ни унищожи.

— Значи и той знае за извора?

— Преди много години наши ловци намерили млад мъж навън в ледената пустош. Заблудил се, почти замръзнал и умирал от глад. Донесли го в селото и спасили живота му, като го положили в извора. Но той им се отблагодарил зле. Избягал и се заклел един ден да се върне и завладее извора.

— Алкам — отгатна Мат.

— Така е. Безогледно и без скрупули се издигнал до военачалник на Асмарк и сега признава една-единствена цел: да направи свое притежание извора на нарките.

Мат разбираше. За всеки военачалник изворът беше с неизмерима стойност, защото войниците му вече нямаше да умират от раните си.

— Който притежава извора — констатира Матю ужасен, — е практически непобедим…

— Алкам мечтае с войската си да премине през планините и да отиде на юг, за да основе там могъщо царство, в което ще управлява само той.

— Ама че новина — рече Мат. Някои неща никога не се променяха… — И единственото нещо, което го възпрепятства, е нарка-то.

— Точно така, Маддракс — нахлу някакъв глас откъм входа на пещерата. Старият Йорл беше влязъл незабелязано. — Сега разбираш защо нарките се опитват на всяка цена да запазят легендата жива. Денят, в който Алкам разкрие, че нарка-то вече не съществува, ще бъде гибелен за всички нас.

— Но този ден е съвсем предстоящ — предсказа Мат мрачно. — Бях в лагера на Алкам и видях войската му. С вашия макет нямате никакъв шанс срещу тази превъзхождаща сила.

— Знам това — потвърди старецът — и съм загрижен. Дните на нарките са преброени, ако не стане чудо.

— Хм — измънка Мат. Сбърчи чело и размисли. Последните парчета от пъзела се наместиха.

Стана му ясно защо Алкам му е разказал за страховития звяр нарка-то. Генералът от самото начало си е направил сметката, че Мат ще тръгне да убива звяра. Вероятно войниците на Алкам са му разказали за „гърмящата ръка на Маддракс“ и той е сметнал, че с такова вълшебно оръжие чудовището може лесно да бъде убито. Значи той, тъй да се каже, е изпратил Мат, за да му свърши работата. Много хитро!

А Аруула?

Мат се почувства като идиот, когато му стана ясно, че и в този пункт е бил изигран. Не нарка-то е отвлякъл Аруула, ами самият Алкам! Вероятно по време на бягството е била сразена от неговите хора и си е измислил целия този бездарен спектакъл, за да се отърве по удобен начин от най-големия си враг — нарка-то.

Генералът всичко беше натъкмил чудесно, само едно нещо не бе взел предвид — че всяващият ужас звяр отдавна вече не е жив…

Мат кипеше от гняв. На лицето му се изписа мрачна усмивка.

— Трябва да предприемем нещо — каза той решително. Алкам ме излъга. Той е човекът, който държи Аруула в плен.

— Такъв му е нравът — потвърди Йорл. — Ненапразно го наричат Алкам Страшният. Цял Асмарк трепери под властта му. Той е хитър, прикрит и коварен…

— …и ще бъде наказан за онова, което е извършил — увери ги Мат.

— Как? — Йорл гледаше отчаяно в земята. — Войската му е голяма и силна. Сами срещу нея нарките нямат дори минимален шанс.

— Но вие трябва да се отбранявате — настоя Мат. — Това е единственият ви шанс за оцеляване.

— Ако това е единственият шанс — рече обезкуражен старецът, — тогава нямаме никакъв шанс.

— Но… — Мат отправи към Сам въпросителен поглед и видя, че и в нейните очи се четеше същото примирение, както при баща й. Естествено — какво можеха да сторят шепа ловци и селяни срещу стегната армия, която се задаваше с военни машини и ефранти?

Но трябваше да съществува някаква възможност да се отбранява селото и да се пратят по дяволите Алкам и неговата банда убийци. И да се освободи Аруула…

Мат се огледа с изучаващ поглед, взря се нагоре в мощния свод. Накрая погледът му се спря на извора, който бликаше, плискаше и бълбукаше в пещерата.

— Мисля — каза той внезапно, — че знам начин…

— Наистина ли? — попита Сам, изпълнена с надежда.

— Мисля, че да — потвърди Мат, — но нищо не може обещава. Има риск — и вие трябва ми се доверява напълно.

— Нямаме какво да губим — заяви Йорл.

— Добре — Мат кимна. — Имам план. Първо ще освободя Аруула и тогава…

— Ами…, ако вече не е жива? — възрази Сам.

Мат вдигна очи, отправи към младата нарка пронизващ поглед.

— Тогава Вудан да му е на помощ на Алкам — каза той тихо.