Роналд Хан
Кървавата крепост (7)

Тримата мъже се приближиха предпазливо и безшумно до крепостта, която се издигаше до небето, мрачна и студена, въпреки че предобедното слънце непрекъснато проблясваше през разкъсващите се дъждовни облаци и температурите в тези географски ширини през април бяха благоприятни.

Госеин огледа високите стени. От тях като че ли се излъчваше неопределена заплаха. Прозорците в тях му напомняха за настървено лаеща паст.

Оставиха портата отляво и тръгнаха по пътя към входа за подземния свят, който им беше описала Рива. Искаха да се притекат на помощ на храбрия чужденец: той, Алмар и Тооно, чиято дъщеря Маддракс беше спасил от лапите на кръвопийците. Искаха, разбира се, да освободят и жителите на селото.

— О, Вудан! — прошепна Тооно, когато дръпнаха настрана трънливия храсталак и Алмар пръв слезе по желязната стълба. Тооно стисна арбалета си. Видимо се страхуваше. Но и Госеин не се чувстваше по-различно. Само полагаше повече усилия да не го показва.

Хвърли един последен поглед назад. На хълма вече не се виждаха стълбовете дим. Рива и другите бяха потеглили на юг, към място, където, ако волята на Вудан беше такава, щяха отново да се видят.

— Къде се намираме? — прошепна Тооно ужасен, когато Алмар и Госеин запалиха факлите си и осветиха шахтата, която се простираше от лявата и от дясната им страна.

— Това е подземният свят — каза повече на самия себе си, изтръпнал, Госеин. — Царството на мрачните създания.

Тооно неволно отстъпи крачка назад и дори Алмар, у когото гореше огънят на младостта, го побиха тръпки.

— По дяволите, Госеин! — упрекна го Тооно. — Куражът ми бездруго не е блестящ. Не го поставяй на допълнително изпитание с такива приказки!

Алмар притисна здраво арбалета към себе си.

— Не забравяйте какво е казал Маддракс за този — както го е нарекъл — охлюв! Дръжте оръжията си винаги готови!

Госеин чувстваше, че трябва да води групата по-нататък, преди още страхът да ги е обзел напълно и да ги накара да се върнат. Опита се да потисне треперенето на гласа си, в което обаче не успя напълно.

— Елате, нека да видим дали ще намерим пътя към крепостта.

Изведнъж Госеин усети леко въздушно течение по бузите си, тогава долови зад себе си тихо, мляскащо хлъзгане. Алмар се обърна с готов за стрелба арбалет.

— Татко! — извика той. — Виж!

Огромно, бяло като мляко тяло със сиви ивици се придвижваше с пълзене към тях. Тооно повърна. На Госеин му настръхнаха косите. Видя гигантска, безформена глава, върху която потрепваха четири, дебели колкото човешка ръка пипала.

Алмар пусна една стрела. Тя изсвистя в шахтата и с тъп плясък се заби в намиращото се на около трийсет крачки чудовище. Около стрелата в шията на звяра се образува виолетово петно, което все повече нарастваше, докато стигна в диаметър колкото човешка ръка. Прозвуча мляскащ шум, но отвратителната твар не се забави, а, напротив, задвижи се с нарастващо темпо към мъжете.

И Тооно изпрати една стрела — със същия ефект.

Госеин посочи коридора, който трябваше да води към вратата, която Мат беше описал.

— Натам! — Продължиха да бягат и Госеин със задоволство установи, че са по-бързи от чудовището. Но то ги следваше, твърдо решено да види сметката на натрапниците.

Госеин намери трите стъпала, които водеха към някаква врата. Беше затворена, но и това го знаеха от разказа на Рива. Докато Тооно наблюдаваше за чудовищния охлюв, другите двама обработваха със секири дървената врата. Бързо отвориха дупка, през която имаше достатъчно място, колкото да се промъкнат. Шмугнаха се в помещението. Тооно ги последва с трескави движения.

— Вече го чувам! — изрече той, останал без дъх. — Идва!

— Тогава бързо!

Преди огромното тяло да се появи пред дупката, напуснаха помещението през втората врата.

Тооно осветяваше с факлата и хората минаха опипом през изоставените помещения. Погледите им попадаха на странни неща и причудливи сандъци с матовосиви прозорци. Никой от тях не се чувстваше добре. Макар и да не бяха застрашавани повече от създанията на подземния свят, можеха всеки момент да бъдат открити и нападнати от носферите.

Но мисълта за охлюва, който зад тях сигурно се занимаваше с вратата и се опитваше да я строши, ги подтикваше напред. Минаха през нечистотии и отпадъци и се натъкнаха на планини от стари кокали и черепи.

Накрая намериха стълбище за нагоре, което свършваше в коридор, свързан с други коридори с врати.

Госеин внезапно спря.

— Тихо!

— Какво има? — прошепна Алмар.

— Нищо ли не чуваш?

Внимателно, сякаш подът под тях можеше да поддаде, се промъкнаха покрай гладката стена. Когато стигнаха до следващата врата, Госеин чу някакъв стържещ звук, който го накара да изтръпне.

От съседните коридори изскочиха фигури, които светкавично се събраха около тях и ги заплашиха с оръжията си. За секунди тримата мъже бяха обградени. Спряха до стената и с разтуптяни сърца и треперещи колене гледаха като втрещени странното събрание.

— Кои сте вие? — попита някой.

Госеин въздъхна облекчено. Непознатите говореха на диалекта на суицаните. Значи не бяха съюзници на носферите. Тооно, който, блед като мъртвец, беше притиснат между него и Алмар, отпусна меча си. Алмар погледна отляво надясно, фигурите изглеждаха дрипави и със занемарен вид. Макар че не внушаваха кой знае какво доверие, не бяха и враждебно настроени.

— Търсим своя приятел и неговия придружител — каза Госеин. — Казват се Маддракс и Голан.

— Ето ме!

Напред пристъпи млад мъж, който се представи като Голан. Обърна се към своите хора.

— Ако тези хора са приятели на Маддракс, можем да им се доверим! Сега, след като знаем, че Маддракс наистина е врат на носферите.

Широкоплещест, чорлав мъж с маниери на предводител застана пред Госеин и се представи като Рейто. Госеин научи, че тази дива банда работела съвместно с Маддракс, че той преди часове тръгнал да разузнае крепостта и че Голан, който тайно го проследил, наблюдавал залавянето му. Затова изоставили скривалището си в подземията и под водачеството на Голан се отправили към партера на крепостта.

— Какво е станало с пленниците? — попита Госеин. — Знаете ли къде се намират?

Рейто повдигна рамене.

— Маддракс щеше да ги потърси. — Присви очи. — Какъв е вашият интерес към… пленниците? — В последния момент избягна да спомене за роби.

— Те са наши роднини — каза Госеин. — Дошли сме да ги освободим.

— А, така ли? — рече Рейто. Новината, не го въодушеви много.

— Не бива да губим никакво време — прекъсна беседата им Голан. Рейто и Госеин се съгласиха с него. Освен това сега вече не им оставаше друг избор. Трябваше да проникнат навътре в крепостта. Някъде зад тях чакаше гигантският охлюв, покрай който вероятно вече не биха могли да се промъкнат.

По командата на Рейто тръгнаха нагоре по стълбището и стигнаха до просторен коридор, който свършваше със завеса. Бледата дневна светлина проникваше в коридора през запердените прозорци. Госеин имаше за пръв път възможност да наблюдава по-отблизо въоръжен отряд суицани. Бяха седемнайсет мъже, значи с тях тримата — общо двайсет души. Малка войска, можеше да се каже, която беше в състояние да направи доста нещо.

Но за негова изненада суицаните изведнъж се отдръпнаха с ококорени от страх очи. Едва когато му стана ясно, че се бяха втренчили в нещо, което се намираше зад него, той се обърна.

Гледаше точно в пронизващите очи и кокалестото лице на кръвопиеца, който беше дръпнал завесата. Зад него се бяха събрали десетина негови събратя с мечове в ръка. Погледите им не вещаеха нищо добро.

Госеин отстъпи крачка назад. Беше странно, но внезапно у него изчезна всякакъв страх. Може би тайно беше приключил с живота си и сега от това черпеше сили.

Мечът като че от само себе си изхвръкна от ножницата. Госеин се нахвърли като берсерк напред, вдигна оръжието над главата си и го стовари върху гърдите на първия забулен. Улучи втория така силно в корема, че онзи се блъсна в рамката на вратата и повлече със себе си и трети.

Преди кръвопийците да се окопитят от изненадата си, Рейто се озова до Госеин и завъртя меча си. Облечените в кожи мъже с ръмжене се втурнаха напред. Мечовете им засвяткаха — отрядът на Рейто беше преодолял момента на ужаса.

Дългият коридор ехтеше от звъна на оръжията. Рейто, който се биеше до Госеин, посече с назъбения си меч първия противник. Чу се изпращяването на чупещ се хитин, когато се разцепи нагръдната броня на кръвопиеца.

Аруула все още си отдъхваше след напрегнатата процедура при подслушването, когато долови отдалеч грохота на огнените столове.

Изправи се и хвърли поглед към жените, с които споделяше помещенията в най-горния етаж на крепостта. Повечето спяха, тук-там някоя се извиваше натам-насам, измъчвана от кошмари, и мърмореше неразбираеми думи.

Повечето нейни другарки по съдба бяха бледи и апатични. По шиите им зееха белези от ухапване. Освен това много от жените имаха одрасквания и синини — белези от твърде бурна съпротива. Аруула отдавна знаеше, че са от близкото село. Техните мъже, доколкото все още бяха живи, бяха настанени в редицата съседни стаи. Но нямаха непосредствена връзка помежду си.

Тихо се надигна от сламената си постеля и отиде до прозореца. Земята се намираше на десет човешки ръста под нея и студени тръпки я полазиха по гърба, когато си представи, че скача от такава височина.

Тогава погледът й попадна върху многобройните черни точки, които се приближаваха от юг. Аруула присви очи. Да, бяха носфери. Позна ги по черните маски на лицата им. Освен това някои караха огнени столове, чийто шум беше доловила преди това и който непрекъснато се усилваше. Вероятно ставаше въпрос за някакъв отряд, който е търсил жертви в околността. Изглежда бързаха. Нищо чудно, вече беше светъл предобед, а Аруула бе разбрала, че носферите избягват дневната светлина. Затова и носеха тези кожени дрехи.

Зад Аруула изщрака ключ. Тя се стресна.

Дали беше дошъл моментът? Дали беше дошъл и нейният ред да усети на шията си острите зъби на носферите?

Вратата се отвори със замах. Трима кръвопийци се появиха на рамката й и се огледаха. Аруула се отдръпна назад. Друга пленница вдигна глава и нададе писък, който веднага предупреди останалите.

Жените скочиха на крака.

Двама от забулените се отправиха към Аруула, докато третият охраняваше изхода. Когато понечиха да я уловят, Аруула изрита силно първия в коляното. Когато прозвуча болезненият му вик, вече беше сграбчила рамото на другия и с едно завъртане го стовари на пода.

Жертвата на ритника й обаче дойде на себе си по-бързо от очакваното. Едва сега варварката забеляза, че противничката й беше жена. Тя се нахвърли върху Аруула, чиито юмруци се стрелнаха и улучиха плоския нос на бясно фучащата нападателка. Писъците и виковете на пленничките изпълниха помещението, но Аруула нямаше време да мисли за това, докато се биеше със забулената. Едва когато с удар в тила запрати носферата на пода, сред възбудените викове различи три имена: Госеин, Алмар и Тооно.

Тогава погледът й попадна върху рамката на вратата и видя, че от устата на третия носфер блика кръв. Очите му бяха широко отворени, после се килна напред и пльосна до нея на пода. Сивокос мъж с дълга грива измъкна една сабя от гърба му.

Тогава мнозина въоръжени мъже нахълтаха в помещението, радостно приветствани от пленничките.

Сивокосият се огледа набързо в помещението и тогава се обърна към нея.

— Ти трябва да си Аруула.

— Така е — отговори му тя слисана. — Но кой…

— Аз съм Рейто — прекъсна я мъжът с дългата грива. Маддракс ми разказа за тебе.

— Маддракс! — По жилите на Аруула се разля адреналин, когато чу скъпото име. — Къде е той?

Рейто направи гримаса.

— Не знам. Беше пленен, докато те търсеше.

Значи все още се намираше във властта на Даман! Аруула знаеше, че трябва да действа бързо, за да успее да спаси спътника си. Даман играеше опасна игра и Мадракс беше негова жертва.

— Трябва да го освободим, незабавно — заяви тя на Рейто.

Той поклати глава.

— Първо трябва да утвърдим победата си над носферите! — възрази той. — Можем да кажем, че сме имали късмет, ако успеем да изведем ро… пленниците от крепостта.

— Тогава отивам сама — реши Аруула смело.

— Както искаш — отвърна Рейто. Наведе се, вдигна меча на кръвопиеца, когото преди това беше пронизал, и го подаде на варварката. — Имаш голям кураж, Аруула — похвали я той. Ще се опитам да си пробия път към теб, веднага щом това стане възможно. Късмет!

Аруула кимна сдържано и се понесе към изхода. Утешаваше се с мисълта, че вероятно така беше най-добре. Отделен боец можеше да проникне в кървавата крепост далеч по-незабелязано, отколкото цяла група.

Безшумно потъна в сенките на коридора…

Даман крачеше като пленен тигър нагоре-надолу в квартирата си. Мислите му бяха изпълнени с ярост и яд. Не само, че се бе осуетил планът Якобо да се подмами в капан, отгоре на всичко това трябваше да изтърпи още едно унижение и има късмет, че машинациите му не бяха разкрити. Нямаше съмнение: Якобо познаваше този Маддракс. И го мразеше.

Е, може би не всичко беше загубено.

Ако Маддракс познава така добре владетеля, навярно знае и слабото му място. Той, Даман, трябва да се опита още веднъж да разговаря с него…

Интригантските мисли на Даман секнаха, когато до ушите му достигна грохотът на мотори. Бързо напусна жилището си, за да поздрави завърналите се. Но тъкмо бе стъпил в коридора, когато осъзна, че има и други шумове: далечен звън на мечове, крясъци, тропот на ботуши по каменния под.

Даман веднага схвана какво се е случило: суицаните, за които говореше Маддракс, бяха проникнали в крепостта!

При нормални обстоятелства Даман би се бранил срещу тях с всички сили. Но обстоятелствата не бяха нормални.

Даман реши да използва инвазията за свои цели. По време на битка, бе казал баща му, има най-добра възможност човек да се отърве и от враговете в собствените си редици.

Даман веднага се върна в квартирата си, въоръжи се с великолепния меч, който бе отнел от чернокосата варварка, и бързо се отправи към Кървавата зала. Оттам се разклоняваше камерата, в която Якобо обличаше расото си преди ритуалите. А от тази камера — това Даман го знаеше като бивш владетел таен вход водеше до покоите на Якобо и към лабоора, в която провеждаше експериментите си.

Даман имаше голям късмет, че никой не го срещна по пътя му до Кървавата зала. Щеше да има проблем да обясни защо тича в погрешна посока, надалеч от тътена на битката.

Когато отвори вратата на залата и се огледа, веднага забеляза, че нещо не е наред. Двама от поданиците му лежаха обезглавени пред олтара! Даман не успя да преодолее страха си.

Някаква сянка политна отстрани към него и за части от секундата след това усети на гърлото си тънко острие.

— Я виж кой бил това? — просъска някакъв глас, който му беше много добре познат. И който накара да потече пот от всичките му пори — ако носферите въобще бяха способни да се потят. Варварката! Как е успяла да стигне дотук?

— За съжаление твоите хора не бяха много общителни — продължи Аруула и с брадичката си посочи безжизнените тела. Следователно знаеш какво те очаква, ако не ми отговориш на въпроса…

Даман го знаеше. И затова заложи всичко на една карта. Хвърли се настрани и същевременно улови меча си.

Ръката му още не беше се свила около дръжката, когато последва наказанието. Върхът на ботуша на Аруула излетя напред и улучи точно мястото, което е особено болезнено за мъжа. Даман падна със стон на колене.

— Мизерен крадец — просъска младата жена с гневно святкащи очи, когато видя чие оръжие той току-що искаше да извади. Даман не беше в състояние да се помръдне, когато тя изтръгна меча му и натисна острието върху шията му. — И така, чуй въпроса ми… и колкото по-бързо отговориш, толкова по-задълго ще те оставя да живееш…

 

 

Професор д-р Смайт седеше зад едно писалище. Сега вместо расото си носеше бяла престилка и с нея изглеждаше почти като лекар. Д-р Франкенщайн, например. Или д-р Мабузе… Стъклата на очилата му отразяваха светлината на няколко голи крушки, поставени в примитивни държатели на стените. Дебнеше Мат както змия — жертвата си.

— Защо — размишляваше Смайт — и на Дракс е отредена същата чест като на мен? Защо „Кристъфър-Флойд“ запрати и него в бъдещето. — Барабанеше с пръсти по плота на писалището. — Защото имам нужда от равностоен противник, за да осъзная властта си ли? Но тогава защо беше толкова лесно да го хванат…?

Мат висеше завързан в залата за мъчения. Мозъкът му все още тътнеше като бръмчащ пумпал, който непрекъснато свири „Царицата на нощта“. Колкото и хубава да беше операта на Моцарт, Мат се страхуваше, че никога вече нямаше да успее да я прогони от главата си.

Опита се да мисли за други неща — и стигна от трън, та на глог. Аруула! И тя беше в ръцете на този луд. Какво ли ще направи Смайт с нея? Мат се задушаваше само като си помислеше за това.

От лявата и от дясната му страна стояха, без да се помръднат, двамата стражи. Бяха се вторачили очаквателно в Смайт, очевидно омагьосани от странното му дърдорене, което несъмнено смятаха за езика на мрачните богове.

— Когато Мракът завладее Земята и донесе нова, тъмна ера — продължи Смайт с менторски тон, — човек не бива да е дотам благонравен в подбора на средствата. Който откаже да продаде душата си на Мрака, трябва да бъде заставен да го направи в името на своето щастие.

Стана от писалището си и бавно се приближи до Мат. Ъгълчето на устните му се изкриви в ухилване.

— Сега знам защо сте тук, командир Дракс: като мой съюзник! Вие още не го знаете. Но когато след лечението отново дойдете на себе си, ще станете застъпник на Злото, разчитайте на това.

— А, така ли? — попита Мат с нюанс на черен хумор. — А как стои въпросът със заплащането? Ще трябва да си поговорим за това. Смятам, че щом професионално трябва да се променя по този начин…

— Мълчете! — прогърмя гласът на Смайт. — По-добре осъзнайте възвишеността на момента! В края на краищата това е първата ми намеса от подобен род. — Бръкна в един джоб на престилката си и извади тънък сребърен предмет.

На Мат му замръзна кръвта в жилите, когато позна какъв беше този предмет.

Леко поръждавял хирургически скалпел!

— А сега се отпуснете — каза Смайт с почти приятелски тон. — Отначало ще понаболява, но след като изолирам вашия център на болката, няма да усещате абсолютно нищо. Можете да ми се доверите…