Роналд Хан
Кървавата крепост (5)

Мат се събуди.

Разтърси замаяно глава и веднага спря, когато остра болка прониза черепа му. Огледа се с полуотворени очи. Намираше се в голо помещение, на чийто под бяха разхвърляни стари, изгнили парцали. Влагата се беше погрижила по тях да поникнат гъби.

Едва сега разбра, че му бяха свалили маската. Значи онзи, без значение кой е, знаеше, че той не е носфер. Дали това в крайна сметка щеше да се окаже добро или зло, Мат трябваше да поизчака. Стана, за да проучи лишеното от прозорци помещение. Желязната врата — единственият изход — беше покрита с ръжда, но беше стабилна. Стените бяха покрити с драсканици на италиански език. Мат не хранеше никаква надежда. Вероятно това бяха свидетелства от цивилизацията отпреди стотици години.

Тогава вратата изскърца. Мат се отдръпна назад и зае нападателна поза. Нямаше да се предаде без борба!

Влезе мъж с чорлава коса и запалена факла в ръка. Носеше червена лента на челото си. Червеникавожълтата светлина му придаваше някакъв демоничен вид. Зад него протягаха шии десетина обесници.

Мат си пое дъх. Все пак не бяха носфери.

— Кой си ти? — попита факлоносецът. Беше широк в кръста, носеше ботуши от мека кожа и беше облечен в кожи от герули. За Бобо ли работиш? Сам ли дойде? — Говореше на същия диалект като този на ордата на Аруула, затова Мат успяваше доста добре да го разбере. Това пък от своя страна означаваше, че не е от Милан.

Мат огледа физиономиите с разкривени зъби.

— Наричат ме Маддракс — отвърна той. — Не познавам никакъв Бобо. Не работя за никого. Търся моята спътница.

Мъжът с факлата широко се ухили.

— Това вече ни го разказа и Голан — рече той.

— Ти познаваш Голан? — Мат се обнадежди.

Твърде рано. Чорлавата грива му нанесе удар в гърдите.

— Голан знае само това, което ти си му разказал — изръмжа той. — Хайде, говори! Кой те прати, за да осуетиш нашата сделка с носферите?

Сделка? Каква сделка? Мат си спомни разговора, който беше подслушал между Якобо и Даман. Дали това не бяха очакваните от Суица мъже? Но тогава защо познаваха Голан?

Мат се изправи пред Чорлавата грива. Сега беше важно да покаже сила.

— Аз не тук да правя търговия — каза с наблягане. — Носфера отвлича моя спътница Аруула. Аз нея освободя.

Мъжът с превръзката на челото се обърна.

— Голан?

На рамката на вратата нещо се раздвижи. Голан пристъпи. Рамото му очевидно отново беше наместено. Мат и не предполагаше, че това го е направил някой от селото на хълма. Беше минало твърде малко време, за да може Голан да измине пътя дотам и обратно.

— Ти не си милани — предположи Матю. Онова, което преди това беше забелязал несъзнателно, сега придобиваше смисъл. Не си тук, за да освободиш годеницата си.

Голан кимна. Изглеждаше някак си гузен. Посочи мъжа с факлата.

— Рейто ме прати.

— Защо?

— Той е отличен шпионин — отвърна Рейто вместо Голан. Ние сме тук, за да осъществим сделка с господаря на носферите. — Той тихо се изкиска, а придружителите му реагираха с оглушителен смях.

Бинго! Това бяха хората от Суица!

— За каква сделка става дума? — хвана се за думите му Мат, макар и вече да знаеше отговора. Но ако си признаеше това, само щеше да събуди подозрението на отряда.

— За редки екстракти от билки, които растат само в нашите земи — отвърна Рейто. — И за роби.

— Разбирам.

— Нищо не разбираш — отвърна Рейто заплашително. — Не обичаме кръвопийци, които се шляят из планините и ловуват нашата плячка. Нямаме дори и най-малко желание отгоре на всичко и да им плащаме на тези зверове. И така изпратихме Голан. Трябваше да разузнае дали е възможно да се проникне незабелязано в крепостта и робите да се откраднат.

— Хитър план — каза Мат, за да погъделичка самочувствието му. За съжаление без успех.

— Такъв е наистина — каза Рейто. — Но в него се включва и това, никой, който не принадлежи към нашата орда, не бива да знае за него. — Въздъхна. — И затова сега трябва да те убием.

— Рейто… — Голан пристъпи още крачка напред. — Маддракс ми спаси живота… — Разказа им за срещата с Номер 31, който му беше изкълчил рамото.

— Освен това — трескаво допълни Мат — съм единственият, който е разучил крепостта! Мога да помогна да се откраднат робите — ако ми оставите Аруула.

Макар и да не му беше много по сърце да гледа как селяните изчезват с керван роби в планинската пустош: всяка участ щеше да е за тях по-добра, отколкото да свършат тук като храна на вампирите.

— Е, добре. — Рейто тикна в ръката на Матю отнетата му кожена маска. — Ще ти се доверя. Намери мястото, където се намират робите. Тогава се върни тук. Ако ме измамиш, ще се молиш смъртта ти да е бърза!

Повече приказки бяха излишни. Мат си надяна маската върху главата. По знак на Рейто един от обесниците пристъпи и му подаде меча, който някога принадлежеше на Номер 31.

Матю тръгна.

Когато изчезна зад най-близкия ъгъл на коридора, Рейто кимна на Голан и досущ като котка, младият мъж тръгна по следите му.

Когато Мат се промъкваше по един дълъг коридор на третия етаж на крепостта, пред него внезапно се дръпна завеса пред някаква врата. В коридора излезе жена, носфера с Номер 28.

Мат спря посред движението си. Кръвта на Номер 28 не беше ли изсмукана на олтара от братята и сестрите й предишната нощ? Как така беше още жива?

„Те не убиват жертвите си — помисли си ужасен. — Както и селяните не заколват дойните крави.“

Мат стоя в продължение на няколко секунди и вече се страхуваше, че с това е събудил подозрение, но Номер 28 изобщо не го забеляза. С непохватни крачки се обърна наляво и изчезна по стълбището надолу.

Мат въздъхна облекчено, но се запита какво са правили носферите с нея. Тя се държеше като зомбирана. Дали съзнателното й мислене беше елиминирано?

— Ф’тагхн?

Мат се стресна. До него стоеше облечен в кожи мъж, който с дясната си ръка сочеше към мястото, където изчезна Номер 28. Погледна въпросително Мат, на когото потта изби от всички пори.

Как трябваше да реагира? Носферът без съмнение му беше поставил въпрос. Мат се чувстваше, сякаш го беше ритнал кон. Имаше един-единствен изход от това тягостно положение.

Но когато ръката му се плъзна към меча, от другата страна на коридора някой дръпна друга завеса и излязоха още двама забулени — и двете жени.

Ситуацията беше призрачна. Мат стоеше мълчаливо, докато в главата му кръжаха странни мисли.

— Гна’ре д’фаагх? — продължи мъжкият кръвопиец. Очите му се присвиха в тънки цепки. И отново Мат не беше в състояние да отговори.

Изглежда, носферът имаше ужасно предчувствие, че чужд човек се е промъкнал в царството им. Дали бяха открили трупа на онзи тип, когото Голан простреля?

Физиономиите на тримата носфери станаха заплашителни. Няма и секунда по-късно и измъкнаха в синхрон мечовете си. Мат отскочи крачка назад и извади своя от ножницата.

— Чуйте — изръмжа той на родния си език, докато синьозелените му очи мятаха мълнии. — Знам, здравата съм го загазил и вероятно веднага ще ме нарежете на парчета. Но един или двама ще замъкна със себе си!

Забулените мрачно изръмжаха и размениха бързи погледи. Тогава една от жените нададе пронизителен писък, от който Мат разбра, че това е сигналът за нападение. Трите фигури се нахвърлиха върху него с блеснали остриета, а Мат вдигна меча си, за да се отбранява.

Изскачаха искри, когато издрънчаваше стомана върху стомана. Мат още след няколко секунди изпадна в голяма беда. Нямаше никакъв опит с този вид оръжия. Въпреки това искаше по възможност да продаде скъпо живота си. И беше изумен, когато една от носферите му направи предложение.

— Откажи се! — изграчи тя на някаква ужасяващо изкривена версия на езика на миланите. — Предай се, тогава Якобо ще реши какво да прави с теб!

Мат отстъпи още крачка назад и в отговор й нанесе удар по дясната ръка, така че оръжието й с дрънчене се стовари на пода. Светкавично постави крака си върху острието му и го тласна зад себе си. Същевременно отрази един удар на втората жена. Острието издрънка по протежение на меча й, улучи главата й и разцепи кожената маска. Мат видя лицето й. Беше като мъртвешки череп, покрит със суха, напукана кожа.

За части от секундата Мат остана като парализиран от видяното. Жената изкрещя и се обърна уплашено с присвит крак. Преди Мат да успее да реагира, един ритник го улучи в корема. Той залитна назад и удари тила си в стената. Незабавно две остриета се озоваха до гърлото му и го обрекоха на неподвижност.

На Мат му се стори, че сърцето му спира да бие, когато една ръка се опря на рамото му. Костеливи пръсти болезнено се впиха в месото му. Бяха студени като лед. Очите на забулените, изглежда, излъчваха аленочервен блясък.

Двама други носфери нахълтаха в коридора с обнажени мечове. Сграбчиха Мат, стовариха го на пода и завързаха ръцете му на гърба. После го повлякоха по стълбището нагоре и го хвърлиха върху изтъркан килим в някакво голямо, осветено от огъня на камината помещение.

Мат стискаше зъби. Беше провалил работата! Сега край на всичко. Аруула щеше да свърши в робство. Носферите щяха да се нагостят с кръвта му. И ако с това върволицата от нещастия не свършеше, в полунощ отново щеше да възкръсва от мъртвите, щеше да изпитва ненаситна жажда за кръв и щеше да се страхува от кръстове, чесън и дървени колове.

Да не би нещо да липсваше? Ах да: сребърните куршуми.

— Кой си ти? — изкрещя един забулен, който танцуваше около него като дервиш.

Мат с голямо усилие повдигна глава. Маската на питащия носеше числото нула. А гласът му се стори познат на Мат някъде го беше чувал. Но не това беше, което в крайна сметка привлече вниманието на Мат.

На колана му висеше мечът на Аруула! Матю би го различил между десетки други. Вероятно този тип знаеше какво е станало с нея!

Другите носфери се бяха наредили до стената и внимателно слушаха разпита. Номер нула вдигна Мат и смъкна маската от лицето му.

— Северен човек? — каза той, когато видя косата на Мат. Изглеждаше като ударен от гръм.

Мат бързо премисли. Не знаеше какви са северните хора, но предположи, че под това Нулата има предвид мъжете от Севера.

Също и Швейцария се намираше на север. Може би носферът предполагаше, че в негово лице вижда някого от мъжете, които очакваха тук. Това можеше да бъде шансът му да обърне всичко към добро.

— Имам тайна мисия — каза той приглушено. — Ако ще говоря, ще е само пред господаря на крепостта. Пред Якобо!

Носферите при вратата изгрухтяха и изпръхтяха и направиха жестове, които останаха скрити за Мат.

— Якобо си почива — каза Нулата и физиономията му подсказваше, че господарят му в никакъв случай не бива да бъде смущаван. — Аз съм неговият заместник Даман. Ще трябва да се задоволиш с моята компания.

Естествено! На Мат му се отвориха очите. Този тук беше типът, който дискутираше с Якобо и който беше наруган от него. Отношенията между господар и слуга, изглежда, не бяха от най-добрите. Може би Мат щеше да се възползва и от това обстоятелство…

 

 

Аруула гледаше втренчено в трепкащите синьочервени пламъци на огъня. Дебелите цепеници пращяха и пукаха и варварката трябваше да внимава да не се загуби в езичетата на пламъка. Ако искаше някога да избяга от тази крепост, трябваше да остане бдителна, винаги готова да използва и най-малката възможност.

Но шансовете й стояха зле. Уплашените и пронизителни гласове на другите жени и момичета отдавна й дадоха ясно да разбере, че всички тях ги заплашваше съдба, която никому не пожелаваше — може би с изключение само на коварните тараци. Пленниците или бяха като парализирани от страх, или полупобъркани. Почти всички очакваха, че ще умрат от ужасна смърт.

През повечето време Аруула мислеше за Маддракс, за мъжа със светлите коси, който беше станал неин спътник. Мъжът, който не искаше в негово лице да вижда някакъв бог и който въпреки това беше повече от всеки друг човек, когото досега бе срещала. Много го обичаше. Дали пак някога щеше да го види?

Аруула седна изправено пред огъня в камината, прибра коленете си, обгърна ги с ръце и наведе глава. Това беше позата, която винаги заемаше, когато се ослушваше.

Концентрира се. Известно време не се случи нищо, търсещият й дух блуждаеше безцелно из крепостта. Докосна духовете на някои носфери, но се отдръпна ужасена от диващината и кръвожадността им. Тогава откри дух, който беше по-различен. Вече се надяваше, че се е натъкнала на Маддракс, но беше принудена да разбере, че до нея достигат мислите на явно болен дух.

Като в завихрена мъгла виждаше облечената в черно фигура на Якобо, който се въргаляше на постелята в разкошно и обзаведено с чужди неща помещение. По челото му бяха избили едри капки пот. Сънищата му предизвикаха главоболието на Аруула. Чувстваше се преследван от огнени очи, които го гледаха втренчено от някакво гнездо на герули. Страхът от лица с демонични черти го разтърсваше до мозъка на костите му. Духът му не желаеше да ги вижда и Аруула напълно го разбираше.

И тя съзря очите на чуждите демони и се стресна от отвращение и ужас. Призрачните фигури се кискаха и се приближаваха към нея, защото сега гледаше от перспективата на Якобо. Той закри лицето си с ръце. От високото му легло фигурите го дърпаха в бездната, но изведнъж в ръката му се озова черна пръчка, която извади от дрехата си. Аруула възприе понятието, без да го разбира: „електрошокова палка“.

Пръчката избълва пращящи синьобели светкавици, които улучиха мрачните създания и ги завихриха във въздуха, докато накрая останаха да лежат, потръпвайки на пода.

Фигурите пълзяха, стенейки наоколо. Якобо сви ръце в юмруци и насочи пръчката към тях, така че те заквичаха като страхливи животни. Това, изглежда, харесваше на Якобо, защото внезапно фигурата му се изпъна. Беше разбрал, че има власт над своите мъчители. Изправи се и зае гордата поза на някакъв бог…

Но видението изведнъж избледня. Гнездото на герулите се разпадна. Якобо се събуди! Аруула бързо се отдръпна от духа му, обсебен от нереален страх. Би могъл да я открие.

Едва се беше освободила и долови нови, отдавна познати вибрации. Маддракс беше тук!

Потърси духа му с трескава радост и накрая откри спътника си в компанията на няколко носфери — което отново бързо помрачи радостта й. Очевидно и той беше затворник! Пред него стоеше забулен мъж с нула на челото и го слушаше. Даман, дясната ръка на Якобо!

— Аз съм Голан — казваше Маддракс в този момент. — Шпионин от планините в Суица.

Макар че Аруула не знаеше защо се представя за някой друг, реакцията на маскирания й подсказа, че новината го изплаши. Маддракс съобщаваше на Даман, че е тук, за да шпионира носферите. Орда от Суица под водачеството на някой си Рейто искала да отвлече робите и да убие господаря на крепостта.

Реакцията на Даман спрямо разкритието беше странна. Вместо да накаже Маддракс, отпрати другите носфери от помещението и внимателно заключи вратата зад тях. Тогава се обърна към Маддракс… и му предложи да мине на негова страна и да му помогне в борбата срещу Якобо. Срещу това Маддракс — респективно Голан — трябваше да му гарантира, че Якобо ще бъде убит.

Маддракс заяви, че е съгласен да даде на Якобо фалшива информация за плановете на Рейто, за да го заблуди.

Даман изглеждаше във висша степен зарадван. Въведе пленника си в една стая с меко легло, в която трябваше да изчака събуждането на Якобо.

Аруула още веднъж се отдръпна и поклати глава, за да прогони вътрешното напрежение, което се беше натрупало в мозъка й. Дългото подслушване я беше изтощило. Щеше да изчака известно време, преди да опита отново.

Не разбираше съвсем точно какво става. Едно нещо обаче беше несъмнено — Маддракс беше тук, за да освободи нея, а може би и другите пленници.

Трябваше да му помогне. Не биваше да седи бездейна. Но как?