Роналд Хан
Кървавата крепост (6)

По едно време вратата към стаята се отвори със силен трясък и откъсна Матю Дракс от просъницата му, в която беше изпаднал. Трима носфери нахлуха вътре. На заден план съзря Даман, който му направи предупредителна физиономия. „Изтърпи всичко, каквото и да става — помисли си Мат, че прочете в това. — Не мога да попреча.“

Не оказа съпротива, когато го сграбчиха и повлякоха със себе си. А и ползата от това щеше да е малка, ако изключим няколко синини и цицини.

Без да му го е казал някой от кръвопийците, знаеше накъде са го помъкнали — при Якобо, господаря на крепостта. По някакъв странен начин Мат се приближаваше с трепет към срещата. Поне щяха да му отговорят на няколко въпроса. От друга страна, това можеше да му струва и животът…

Тогава стигнаха до целта си. Пред Матю се откри великолепно украсена стая. Тъкани материи покриваха стените, кожи с мек косъм — пода. Между тях имаше всякакви технически уреди, но не можеше да се разбере дали вършеха някаква работа, или служеха само за декорация. В центъра на помещението се извисяваше трон. И на него седеше — съобразно стила, загърнат в черна като нощта наметка с качулка — тарторът на тази кървава крепост. Якобо.

Носферите блъснаха Мат на пода пред господаря си. С вързани ръце не успя правилно да се приземи и се стовари болезнено на рамото си. Когато замъгленият му от сълзи поглед отново се проясни, над него заплашително израсна някаква сянка. Матю вдигна глава. Естествено че беше фигурата с черното расо. Търсеше да види лицето на създанието, но то беше скрито зад дългите гънки на качулката.

Тогава фигурата се отдръпна назад с вик на слисване. Чу се гръмовит смях.

В главата на Мат настъпи объркване. По дяволите, кой беше този човек? Защо язвителният му смях му се струваше толкова познат?

— Даман — проехтя властният глас на човека в расото.

— Господарю?

— Това е за лековерието ти!

Мат чу най-напред изплющяването на шамарите, после пращенето на електрошокова палка. Последва пронизителен писък, който завърши като скимтене.

Бяха му необходими няколко секунди, за да проумее, че Якобо не бе проговорил нито на езика на миланите, нито на онзи на носферите, а на абсолютно чист английски!

В същия момент нещо в главата на Мат щракна и вече знаеше кой е расоносецът. Онова, което узна, предизвика у него шок, който почти го накара да изгуби свяст.

В старото време астрофизикът и лекарят Джейкъб Смайт беше ръководител на астрономическия отдел на американските BBC. Несдържан и сприхав, външно обаче небиещ на очи мъж на около четирийсет години, чиято единствена екстравагантност беше да връзва „на конска опашка“ русата си коса, която в най-горната си част оредяваше.

Сега, когато Смайт дръпна назад черната качулка, Мат видя и очилата му. Иззад тях го гледаха святкащи, зеленикавосини очи. Със Смайт бяха „на нож“, откакто се бяха срещнали за пръв път. Този мъж му беше втори пилот по време на съдбоносния полет в стратосферата, при който наблюдаваха ефекта на междуконтиненталните ракети, когато улучиха „Кристъфър-Флойд“. И не дадоха никакъв резултат.

Смайт беше сатир с мания за значимост. Все пак „беше“. Пречеше на работата по време на опасния полет и накрая скочи с катапултиращата седалка.

И сега тук го срещаше отново: в черно расо, като господар на вампирско войнство. През изминалите два и половина месеца Смайт трябваше да е преживял много и да е постигнал още повече неща. Мат не се съмняваше, че последното се дължи на манията му за значимост.

Матю Дракс винаги бе очаквал с трепет момента, когато ще открие някого от тогавашните си придружители. Сега за втори път беше разочарован.

— Планът ви почти щеше да сработи — каза „Якобо“ Смайт и се изкиска. — Но мен няма да ме метнете толкова лесно като Даман, командир Дракс.

— И аз се радвам да ви видя, докторе — каза Мат с хаплив тон и тайно си измисли няколко ужасни начина за мъчения за Смайт.

Сега разбра и кой беше привел в действие генераторите и мотоциклетите. Без съмнение Смайт беше технически гений. Ала често гениалността и лудостта стояха плътно една до друга. Как другояче можеше да се обясни онова, което Смайт беше създал тук: режим на ужас, който бе отклонил носферите от традиционния им живот и ги бе превърнал в убийци и търговци на роби.

Смайт направи някакъв жест с дясната си ръка. Двама носфери изскочиха, сграбчиха Мат и го тикнаха на един тежък стол, за чиито облегалки го завързаха.

— Каква игра играете, Смайт? — попита Мат приглушено. Какво ще стане, когато приключите? И какво сте направили с Аруула?

— Аруула ли? — прошепна Смайт. — Онази варварка? Ти… я познаваш? — Тогава внезапно се обърна уплашено. Погледът му заискри като на луд. — Скоро ще й бъде оказана велика чест. — Изправи се пред Мат и триумфално подпря ръце на хълбоците си. Отново се разкиска и Мат усети, че космите по ръцете му настръхват. Смайт не само се държеше като побъркан — наистина се беше побъркал! Какво ли е станало след като катапултира от самолета? Трябва да са се случили ужасни неща, които са объркали духа му.

Мат почти чувстваше нещо като състрадание към него. Но само почти. Преди всичко Смайт беше… опасен!

— Какво възнамерявате да правите с Аруула? — Не можеше да попречи на гласа си да потрепери.

— Ще я направя майка — каза Смайт. — Прамайка на една нова раса.

Мат се опита спокойно да срещне погледа му. Разбра, че не помагаше, ако му отвръща със същата монета. По този начин само щеше още повече да настрои учения срещу себе си. Трябваше да потърси начин да му въздейства спокойно и решително. Както обикновено се постъпва с психично болни.

Всъщност винаги беше знаел, че Смайт не е с всичкия си. Още когато го видя за пръв път на един брифинг в главната квартира на НАТО в Брюксел. Професор д-р Смайт тогава настояваше напълно сериозно в американските противоатомни бункери да се настанят само хора с академична степен и коефициент на интелигентност поне сто и четирийсет, заедно с компютри и носители на информация, на които е запаметено знанието на човечеството. И с провизии поне за четири години — за да се запазела цивилизацията. Предложение, което естествено не намери положителен отзвук сред участниците в конференцията.

— Смайт! — каза Мат настойчиво. — Знаете ли какво се е случило със Земята? След сблъсъка с кометата самолетът стана неуправляем. Спомняте ли си?

— Миналото е мъртво — каза Смайт с невротично потръпващо лице. — Но ще настъпи нова ера! Ерата на носферите! Посочи облечените в кожи мъже при вратата. — Местната раса има интересни паралели с вампирите от света на легендите започна да поучава той, — но нямат техните способности. Те са само едни жалки мутанти, чиито червени кръвни телца се разпадат толкова бързо, че страдат от непоносимост към светлината и трябва да пият кръв, за да не загинат. Но не са способни на метаморфоза и тяхното ухапване не предизвиква вампирясване на жертвата!

Вампирясване ли? За Бога — Смайт беше превъртял повече, отколкото Мат си мислеше. Какво, по дяволите, целеше той?

Професор д-р Смайт размахваше ръце пред носа на Мат.

— Избран съм от съдбата да им помогна да постигнат истинската си сила! — изкрещя той. — Ще им създам прамайка, която ще роди перфектна раса! Раса, която ще може да господства след тази мрачна епоха. Начело с мен като техен крал! Спря пред Мат и го погледна триумфално. — Разработих формула, която може да унищожи проклятието, което блокира истинското предназначение на носферите! От тялото на Аруула ще формирам съда, който чрез съчетанието си с носферите ще произведе истински вампири! Веднага щом пристигнат необходимите есенции.

Матю Дракс изтръпна до мозъка на костите си. Дали Смайт страдаше от остра самозабрава или не — ако се позволеше на този мъж да следва плановете си, беда и смърт очакваха страната. Все едно дали така наречената му формула щеше да функционира или — не.

За момент изглеждаше, като че ли Смайт искаше да се отклони, за да продължи работата си. Като че ли на моменти забравяше за пленника си. Но тогава се осъзнаваше и отново се обръщаше към Матю. Устните му се изкривиха в гримаса.

— От самото начало знаех, че кометата служи на висша цел — изхриптя той. „Кристъфър-Флойд“ ме запрати от миналото в бъдещето, за да възвестя нова епоха в историята на човечеството! И никой няма да ми попречи в това, командир Дракс! Нито вие, нито BBC на САЩ!

Мат преглътна забележката, че вече не съществуват военновъздушни сили на Съединените щати. Дори не знаеше точно дали Смайт наистина душевно е осъзнал какво се е случило със света след сблъсъка с кометата. Нервните му тикове, погледите, които непрекъснато мяташе наоколо, сякаш се страхуваше, че е заобиколен от подли убийци, щурите му приказки, всичко това му подсказваше, че аргументите на логиката нямат достъп до този мъж. Даман беше прав: Якобо беше проклятие за носферите и за останалия свят.

— А сега да се върнем към хората, за които сте разказали на Даман — продължи съвсем неочаквано Смайт в нормален разговорен тон.

— Онези швейцарци ли? — попита Мат.

Смайт кимна.

— Какви са точно плановете им? Как възнамеряват да ни измамят? В капан ли искат да ни вкарат?

Мат се покашля. Рейто и неговите обесници бяха последната сламка, за която можеше да се залови. Не биваше да ги издава. Все някога трябваше да се замислят за неговото изчезване и по коридорите да го последват нагоре.

— Това си го измислих — излъга той набързо, — след като подслушах един разговор между вас и Даман.

— Ах! — изкрещя Смайт. Стана, трескаво направи обиколка на помещението и отново зае предишната си тържествена поза. — Трик, нали? Или пък не е? Когато лъжецът лъже, казва истината, нали? Е, ще видим…

Смайт излая някаква команда на езика на носферите. Двама кръвопийци пристъпиха напред и застанаха зад Мат. Вдигнаха го заедно със стола и го завлякоха в едно съседно помещение, което напомняше лаборатория на алхимик. До стените стояха алуминиеви шкафове с научноизследователски уреди от старото време. Мат видя трансформатори и токоизправители, полупроводникови елементи, медни бобини, съпротивления и транзистори, монтирани върху малки платки. Стойки за кабели, помпи, преносима апаратура и много предмети, за чието предназначение нямаше и представа. В средата имаше някакъв вид стойка за микрофон, на който върху гофриран шлаух беше прикрепен каска от фризьорски сушилен апарат. Смайт ги беше последвал и изръмжа някакво следващо указание. Запалиха факла. На светлината й Мат видя на около метър от пода да се издига съоръжение с отвор два на два метра. Имаше желязна решетка, която можеше да се сваля. Носферите обърнаха стола му към шахтата и го наклониха напред, така че можеше да вижда навътре. У Мат се надигна чувство за гадене, съчетано с леден ужас. Под него се простираше помещение, в което нещо мляскаше и квичеше. Огромна, бледа, воняща твар…

Гигантският охлюв! Или някой друг представител на тази кошмарна кръстоска между охлюв и акула.

Грубо дръпнаха Мат назад. Заедно със стола носферите го замъкнаха до стойката със сушилния капак. Зад гърба на Смайт погледът на Мат попадна върху огромно огледало, което заемаше почти цялата стена и стигаше до пода. Имаше размерите на гаражна врата и беше напукано на много места.

— Е, командир Дракс — каза Смайт с ехидно хихикане, докато си слагаше на главата нещо като измаисторени от космати кожи наушници, — хайде да видим дали ще научим от вас истината, чистата истина и нищо друго освен истината, Бог да ви помага…

Пристъпи до старомоден грамофон, нави го и спусна иглата върху стара плоча от шеллак. След секунда Мат започна да се извива в неконтролирани гърчове.

Грамофонът свиреше „Царицата на нощта“ от Моцарт. И звуковите вълни, изглежда, нахлуваха директно в мозъка му и караха да трепти всяка отделна фибра.

— Великолепна пиеса! — екзалтираше се Смайт, макар че Матю Дракс отдавна вече не можеше да го чува. — И така подходяща за ситуацията, не смятате ли…?