Артър Хейли
Колела (6)

Глава шеста

— Татко — каза Барбара, — налага се да остана още ден-два в Ню Йорк и ти се обаждам да те предупредя.

В слушалката долиташе приглушеният тътен на завода. Беше чакала доста минути, докато телефонистката се опитваше да открие Мат Залески. Явно го бяха намерили в близост до конвейера.

— Защо? — попита баща й.

— Какво защо?

— Защо трябва да стоиш там?

— Обичайните причини — меко проговори тя. — Проблеми с клиенти на агенцията. Освен това имам и едно-две заседания относно рекламната ни политика през идущата година, на които не мога да не присъствувам. — Обясняваше търпеливо, макар и да нямаше нужда да навлиза в толкова подробности. Сякаш е дете, което иска разрешение да закъснее. Стига да пожелае да остане в Ню Йорк седмица, месец, завинаги. Толкоз!

— А не можеш ли да се връщаш за нощуване у дома?

— Не, татко, не мога.

Барбара искрено се надяваше да избегне поредната караница. Не й се искаше отново да му напомня, че вече е на двайсет и девет години, пълноправен гражданин — два пъти гласувал в президентски избори, с отговорна работа и определени успехи в нея. Между другото, благодарение на работата си тя бе напълно независима от финансова гледна точка и можеше да се изнесе от дома си когато пожелае. Продължаваше обаче да живее с баща си, защото знаеше колко е самотен след смъртта на майка й. Не искаше да му прави живота още по-тежък.

— И кога ще се прибереш?

— В края на седмицата при всички случаи. Ще изкараш някак и без мен. Внимавай с язвата. Как е тя впрочем?

— Забравих я. Имам си други грижи. Тая сутрин имах големи неприятности в завода.

Напрегнат е, помисли си тя. Автомобилната промишленост се отразява така на всеки, който е свързан с нея. Включително и на нея самата. Напрежението те сграбчва независимо дали работиш в завод, в рекламна агенция или пък в конструкторско бюро като Брет. Ето, и в този момент то започваше да обвива пипалата си около Барбара Залески, караше я да приключи набързо разговора и да се връща на срещата с клиентите. Измъкна се преди няколко минути, оставяйки мъжете в залата с впечатлението, че има нужда от обичайното за всяка жена отбиване до тоалетната. Инстинктивно поглади разкошната тъмнокафява коса, която беше наследила от майка си — полякинята, и която растеше толкова бързо, че въпреки волята си Барбара се превърна в редовен посетител на фризьорските салони. Заоправя прическата си и пръстите й докоснаха тъмните очила, които още преди няколко часа беше вдигнала високо над челото си и беше забравила там. Някой бе казал, че тъмните очила са започнали да се превръщат в отличителен белег на деловите жени, особено когато са затъкнати в косите им. И защо пък не? Тя остави очилата там, където си бяха, и проговори в слушалката:

— Татко, нямам никакво време. Ще ми направиш ли една услуга?

— Казвай.

— Искам да се обадиш на Брет и да му кажеш, че довечера няма да можем да се видим. Ако иска, нека ми позвъни. Аз ще бъда в хотел „Дрейк“.

— Не съм сигурен, че ще мога…

— Ще можеш, разбира се! Много добре знаеш, че Брет работи в Центъра по дизайн. Достатъчно е да вдигнеш вътрешния телефон, за да се свържеш с него. Не те карам да го харесваш — вече ясно си ми показал противното. Моля те само да му предадеш това, което ти казах! Ако не искаш да говориш с него, помоли някой друг да свърши тая работа.

Не можа да прикрие нетърпението си, а това със сигурност означаваше началото на поредната кавга.

— Добре — изръмжа Мат. — Ще му се обадя. А ти си налягай парцалите!

— Ти също! Довиждане засега, ще се видим в края на седмицата.

Барбара благодари на секретарката за телефона и смъкна едрото си тяло с дълги бедра от ръба на бюрото. Фигурата, която мъжете проследяваха с одобрителни погледи, също беше наследена от майката, която до последните месеци на живота си излъчваше ярка, типично славянска женственост.

В момента Барбара се намираше на 21-вия етаж на сградата, в която се помещаваше управлението на една от най-големите рекламни агенции в света — Осбърн Дж. Люис Къмпани, позната сред клиентите си със съкращението ОДЛ. В компанията работеха над две хиляди души, които заемаха три етажа от небостъргача на Трето Авеню. Ако искаше, тя можеше да се обади в Детройт от специалните, лишени от прозорци кабинки за външни сътрудници на фирмата, които се намираха на претъпкания с чиновници по-долен етаж. Но тя предпочете да остане горе, тъй като тук се провеждаше заседанието й. Този етаж беше определен за клиентите на агенцията. Тук бяха луксозните директорски кабинети, по чиито стени висяха оригинали от Сезан, Уайт и Пикасо, а скритите им барчета предлагаха щедро разнообразие в съответствие с вкусовете и навиците на отделните клиенти, за които се водеше подробна картотека. Дори секретарките на този етаж се радваха на по-добри работни условия и от най-кадърните рекламни агенти долу. Понякога Барбара си мислеше, че агенцията прилича удивително на древноримска галера, с тази разлика може би, че робите долу имаха правото да изпиват по някое мартини, а вечер ги пускаха да си ходят у дома. Горе можеха да отидат само ако имаха доказани делови качества.

Барбара тръгна с бързи крачки по коридора. Ако се намираше в занемареното представителство на ОДЛ в Детройт, токчетата й щяха да почукват по пода, но дебелият килим тук поглъщаше всякакъв звук. Мина покрай една открехната врата, откъдето долиташе женски глас, който пееше под акомпанимент на пиано:

Още един щастливец се присъедини към

милионите и казва „Бриск“!

Moля, бързо ми дайте „Бриск“!

Страшно ми xapeсвa! „Бриск“, „Бриск“, „Бриск“!

Вътре положително седеше някой от клиентите на агенцията, който щеше да хареса или отхвърли рекламната песничка, зад която се криеха солидни финансови разходи. Неговото „да“ или „не“ зависеше както от предчувствия и пристрастия, така и от физическото му състояние в момента, от простия факт дали закуската е предизвикала киселини в стомаха му, или не. Стихотворната форма беше ужасна, разбира се, но това вероятно се дължеше на предпочитанията на клиента към баналното — повечето от тях обикновено не рискуват с необичайни текстове. Но музиката си я биваше — записана в изпълнение на хор и голям оркестър, тя вероятно щеше да бъде затананикана от милиони американци след около месец-два. Барбара се запита какво ли беше това „Бриск“, което толкова много искаха. Напитка, нов перилен препарат? Можеше да бъде както едното, така и другото, а можеше да бъде и нещо съвсем различно. Агенцията ОДЛ обслужва стотици промишлени производители, сред които, естествено, най-важни бяха автомобилните компании. Хората от автомобилния бизнес не пропускаха да напомнят на колегите си от агенцията, че само за рекламата на нови модели коли всяка година се отпускат по над сто милиона долара.

Над вратата на Заседателна зала номер 1 все още светеше червената табела с надпис „Заседание“. Клиентите харесват ярките надписи, защото те повдигат самочувствието им.

Барбара влезе и безшумно се отпусна в креслото си зад дългата маса. Във величествената зала с ламперия от палисандрово дърво и тежки мебели в грегориански стил имаше седем души. На председателското място седеше Кийт Йейтс-Браун — посивял и общителен човек, който имаше длъжността наблюдател и се занимаваше с поддържането на добри отношения между автомобилната компания и „Осбърн Люис“. Вдясно от него се беше разположил директорът по рекламата на компанията Дж. П. Ъндъруд („наричайте ме просто Джей Пи“^[1]) — младолик и енергичен човек, наскоро назначен на тази длъжност и все още притеснен от присъствието на големите агенционни шефове. Срещу Ъндъруд беше седнал плешивият Теди Ош — изключително способният творчески директор на ОДЛ, от когото идеите бликаха просто като фонтан. Въпреки консервативния си външен вид на провинциален даскал Ош имаше най-продължителен стаж в агенцията и беше автор на най-успешните рекламни кампании за автомобилната промишленост.

Останалите хора около масата бяха помощникът на Дж. П. Ъндъруд — също от Детройт, двама от служителите на агенцията, които бяха представители съответно на творческия и административния отдел, и Барбара — единствената жена в залата, като се изключи секретарката, която в момента поднасяше кафе.

Предмет на обсъждането беше орионът. Бяха започнали обсъждането на различните рекламни идеи на агенцията още предния ден. Представителите на ОДЛ един по един запознаваха клиентите със своите идеи.

— Засега сме се спрели на една поредица, която вероятно ще ви заинтригува, Джей Пи — проговори Йейтс-Браун. В тона му както винаги се преплитаха авторитетът и почтителното отношение, макар всички присъствуващи отлично да знаеха, че Ъндъруд не може да вземе самостоятелно нито едно наистина важно решение и изобщо не фигурира сред действително влиятелните хора в автомобилната компания.

— Дайте да я видим! — малко по-рязко от необходимото отвърна Ъндъруд.

Единият от служителите на агенцията нареди няколко картона върху специален триножник. На всеки от тях имаше по няколко грубо нахвърляни скици, зад които, както беше много добре известно на Барбара, се криеха часове, а понякога и цели дни упорит труд. На жаргона на агенцията тези листове се наричаха „летящото купче“ и обикновено ги представяха за разглеждане в началото на бъдещата рекламна кампания.

— Би ли се заела с обясненията на тази серия, Барбара? — любезно попита Йейтс-Браун.

Младата жена кимна и се обърна към Ъндъруд и помощника му:

— Смятаме да покажем ориона така, както ще изглежда при ежедневна употреба. Ето, на първата скица колата излиза от измиване…

Очите на всички се спряха върху скицата. Беше направена отлично, с въображение — от тунела на автоматичната мивка се показва предната част на колата, приличаща на пеперуда, която се освобождава от какавидата си. Встрани чака млада жена, очевидно собственицата. Сценката щеше да изглежда великолепно на цветна снимка или кинолента.

Дж. П. Ъндъруд не реагира и Барбара кимна за следващата скица.

— Някои от нас считат, че рекламата отдавна подценява жената шофьор. Всички знаем, че голяма част от нашите реклами са насочени към мъжа потребител.

Можеше да добави, че от две години насам главната й задача беше да се бори за налагането на женския вкус и предпочитания. Не го направи, тъй като си спомни дните, в които имаше усещането за пълен провал, защото на всяка крачка продължаваше да се сблъсква с реклами, насочени към мъжкия пол (в нейните среди ги наричаха „мускулни копия“).

— Убедени сме, че много жени ще се ориентират към новия орион.

Скицата върху триножника изобразяваше паркинга пред голям супермаркет. Художествената композиция беше на ниво — в дъното се виждаше сградата на магазина, а на преден план бе орионът, ненатрапчиво заобиколен от други марки автомобили. Млада жена полагаше покупките си върху задната седалка.

— Околните коли наши ли са или на конкуренцията? — попита рекламният директор.

— Бих казал, наши, Джей Пи — отвърна Йейтс-Браун.

— Трябва да има коли и на конкуренцията — намеси се Барбара. — Иначе всичко ще изглежда прекалено нагласено.

— Не ми харесват продуктите — обади се помощникът на Ъндъруд. — Прекалено се набиват в очи и изместват центъра на вниманието от колата. Ако искаме да ни свърши работа, тоя фон трябва да бъде замъглен и неясен. Старият номер с вазелина ще свърши работа.

Барбара с мъка потисна една въздишка на досада. Мазането на обектива с вазелин беше стар фотографски трик, превърнал се отдавна в банално клише. С негова помощ се постигаше размазване на декора и на снимката се виждаше ясно само рекламираната кола. Повечето от специалистите по рекламата считаха този номер за отживелица от времето на туиста, но въпреки това автомобилните компании продължаваха да го използуват.

— Целта ни е да покажем действителната полза от тази кола — меко проговори Барбара.

— Въпреки това забележката е съвсем уместна — побърза да се намеси Йейтс-Браун. — Ще я имаме предвид.

— На следващата рисунка е показан един орион под дъжда — продължи своя коментар Барбара. — Това е по-скоро истински порой. Зад волана отново е жена, която се прибира от работа. Ще направим снимките на тъмно, за да хванем блясъка на мокрите улици.

— Внимавайте да не изцапате колата — обади се Дж. П. Ъндъруд.

— Идеята ни е именно да я поизцапаме — обясни му Барбара. — Така ще постигнем по-голяма автентичност. На цветно ще изглежда великолепно.

— Не виждам как ще прекараме подобна идея пред шефовете — обади се помощникът, а Дж. П. Ъндъруд остана безмълвен.

После продължиха с разглеждането на останалите скици — около дузина. Барбара ги разясняваше кратко, но съвестно, тъй като знаеше колко труд и желание са вложили в тях младите художници на агенцията. Нещата винаги вървяха по този начин. Старите дизайнери като Теди Ош си траеха и чакаха „дечурлигата да се наиграят“ (по собствените им думи), защото знаеха от опит, че всяка ранна идея, колкото и сполучлива да е тя, неминуемо ще бъде отхвърлена.

Така стана и сега. Ъндъруд ясно даде да се разбере; че няма да одобрят нито една от предложените скици. Всъщност това се знаеше от всички още вчера, преди заседанието изобщо да беше започнало. В началото на своята работа в агенцията Барбара беше достатъчно наивна, за да пита защо все пак се получава така. Защо толкова много труд, а нерядко и наистина отлични идеи отиваха на боклука?

Постепенно с течение на времето започна да разбира как стоят нещата около рекламата на коли. Обясниха й съвсем кротичко, че ако програмата на дадена рекламна кампания се одобри бързо и наведнъж — без протаканията, които я правеха една от най-бавните процедури в дейността на агенцията, — всички онези хора от Детройт, които си вадят хляба от нея, няма да могат да оправдаят заплатите си и онези безкрайни, точещи се по цели месеци заседания, тлъстите си разходи и командировки. А имаше и нещо друго — след като самата фирма производител доброволно се товари с тези разходи, агенцията няма никакъв интерес да предлага нововъведения и да върви по този начин срещу собствените си интереси. От възприетия начин на работа тя излиза с огромна печалба, а в крайна сметка компанията неизбежно приема някоя от предложените идеи. Paбoтaтa пo рекламата на всеки нов модел започва някъде през октомври или ноември, а през май, най-късно юни следващата година трябва да получат окончателната благословия на производителя и да започнат пряката подготовка на кампанията. Специалистите от фирмата производител също гледат календара и си правят съответните сметки. На този етап се включват големите детройтски шефове, които имат крайната дума по рекламата, независимо дали са способни да подберат най-доброто от предложеното.

Барбара, а и доста от колегите й се измъчваха най-много от факта, че при тази наложена от годините процедура се разхищават огромно количество време, талант, хора и средства, а се работи направо за нищо! От разговорите, които беше водила с колеги от сродни агенции, й стана ясно, че при всички компании от Голямата тройка положението е същото. Изглежда, автомобилната промишленост — сама изключително чувствителна, когато става въпрос за бюрокрация и пилеене на време от страна на другите — си беше създала своя собствена бюрокрация, процъфтяваща безпрепятствено вътре в самата й структура.

Веднъж беше запитала дали някоя от действително добрите предварителни идеи се подлага на повторно обсъждане. „Не — беше отговорът, — защото никой не би одобрил през юни нещо, което е било отхвърлено миналия ноември. Би се получило конфузно положение за хората от компанията и нейните рекламни специалисти лесно биха могли да изгубят мястото си, а те обикновено са добри приятели с някои от влиятелните хора на агенцията.“

— Благодаря ти, Барбара. — Кийт Йейтс-Браун с лекота пое нещата в свои ръце и се обърна към своя клиент през масата: — Е, Джей Пи, чака ни още много работа! — усмивката му беше сърдечна, а тонът — извинителен точно колкото трябва.

— Наистина е така — отвърна Дж. П. Ъндъруд и дръпна стола си назад.

— И тъй, нищо ли не харесахте? — внезапно попита Барбара — Съвсем, съвсем нищичко?

По острия поглед, който й отправи Йейтс-Браун, веднага разбра, че е сбъркала. Никой няма право да предизвиква по този начин клиентите, но тя се ядоса на ярко демонстрираната надменност на Ъндъруд. Дори в този момент не можеше да се примири с факта, че трудът на най-талантливите младежи в агенцията, а и нейният личен труд, е безжалостно изхвърлен на боклука. Вероятно създаденото на този етап наистина не дава окончателен отговор на изискванията, които поставя новият орион, но то в никакъв случай не заслужаваше едно толкова безмилостно зачеркване.

— Хайде, хайде, Барбара — обади се Йейтс-Браун. — Никой не е казал нищо за харесване и нехаресване. — Шефът й беше все така чаровен и приветлив, но тя ясно почувствува твърдостта, криеща се зад любезните думи. Ако пожелае, този човек, който никога не е бил нещо повече от обикновен търговец без собствени идеи, само с едно помръдване на своите елегантни обувки от крокодилска кожа би могъл да смаже и най-големия талант в агенцията. — Не бихме били истински професионалисти, ако не си признаем, че все още не сме успели да уловим истинския дух на ориона — продължи той. — А това е един наистина чудесен дух, Джей Пи! Вие сте ни предоставили възможността да работим върху една от най-забележителните коли в историята на автомобилостроенето!

Каза го така, сякаш директорът по рекламата собственоръчно, без никаква чужда помощ, беше конструирал ориона.

Барбара се почувствува зле. Долови върху себе си погледа на Теди Ош, който с разбиране поклащаше глава.

— Ще ви кажа само едно — неочаквано проговори Дж. П. Ъндъруд, вече със значително по-приятелски тон. Беше прекарал доста години на тази маса в качеството си на младши асистент и може би именно собствената му неувереност преди малко го беше накарала да бъде по-рязък от необходимото. — По мое мнение днес разгледахме едно от най-добрите „летящи купчета“, които някога сме имали!

Около масата се възцари болезнено мълчание. Дори Кийт Йейтс-Браун за секунда остана шокиран. Тромаво и без никаква логика рекламният директор на компанията беше нарушил мълчаливото им споразумение, беше разкрил цялата му безсмисленост. От една страна, отхвърля автоматично всички предложения, а от друга — само минути по-късно започва да ги хвали! Но нещата няма да бъдат променени и Барбара беше вече достатъчно мъдра, за да съзнава това.

Съзнаваше го и Кийт Йейтс-Браун, който светкавично се съвзе:

— Много мило от твоя страна, Джей Пи! Наистина много мило! Благодаря ти от името на цялата агенция за добрите думи и искам да те уверя, че при следващата ни среща ние ще бъдем още по-ефективни!

С тези думи агенционният наблюдател стана от мястото си и останалите го последваха.

— Нали така, Теди? — извърна се той към Ош.

Шефът на творческия отдел кимна с крива усмивка на уста:

— Правим всичко, което е по силите ни.

Заседанието беше закрито и Йейтс-Браун се отправи към вратата заедно с Ъндъруд.

— Някой задвижи ли въпроса с билетите? — попита рекламният директор.

Барбара, която вървеше непосредствено след тях, вече знаеше, че Джей Пи беше поискал да му намерят шест билета за една нашумяла комедия на Нийл Саймън. Интересът към нея беше толкова голям, че дори нелегалните търговци на билети трудно можеха да ги осигурят.

Агенционният наблюдател самодоволно се засмя.

— Нима си се съмнявал в мен? — попита той и приятелски прегърна през рамото другия. — Билетите са налице, Джей Пи. Никак не беше лесно, но за теб специално се постарахме. Ще ги получиш по време на обяда ни в „Уолдорф“. Така добре ли е?

— Много добре.

— И още нещо — сниши глас Йейтс-Браун. — Трябва да ми кажеш къде предпочиташ да вечеряме, за да уредим резервацията.

„А освен нея да уредим и сметката, и бакшиша към нея“ — добави наум Барбара. Беше сигурна, че Йейтс-Браун е платил най-малко по петдесет долара за всеки билет, но тази сума, както и хилядите долари за разходи от подобен характер, щеше да бъде покрита от агенцията, която очакваше огромни печалби от рекламната кампания на новия орион.

 

 

Понякога на обедите, които ръководството на агенцията даваше в чест на своите клиенти, канеха и по някой човекът творческите екипи. Но днес, по известни само нему причини, Кийт Йейтс-Браун не направи това и Барбара с облекчение въздъхна.

Групичката официални лица се насочи към „Уолдорф“, а Барбара, Теди Ош и Найджъл Нокс, вторият представител на творческите екипи в току-що приключилото заседание, се отправиха пеша към кръчмичката „Джо и Роуз“ на Трето Авеню — едно малко забутано, но добро заведение, любимо място за обяд на служителите от околните рекламни агенции. Барбара не харесваше Найджъл Нокс, защото беше мекушав човек без собствено мнение, но сега й стана малко по-симпатичен, тъй като и неговият труд беше отишъл на вятъра.

Теди Ош мина пръв под избелялата някога червена тента над входа, а другите го последваха в непретенциозното ресторантче. По пътя си дотук бяха разменили само по някоя откъслечна реплика. Настаниха ги в малката задна стаичка, която се пазеше за редовни клиенти. Ош мълчаливо вдигна три пръста по посока на бара и само след секунди пред тях се появиха три изстудени чаши с мартини.

— Нямам никакво намерение да плача или да върша глупост и — заяви Барбара. — Няма и да се напия, защото после се чувствувам ужасно. Но възнамерявам да стигна до определен градус, ако вие двамата нямате нищо против. — С тези думи тя пресуши чашата си и добави: — Ще помоля за още едно.

Ош направи знак на келнера:

— Още три.

— Теди — започна Барбара, — кажи ми как, по дяволите, издържащ на всичко това?

Ош замислено поглади плешивата си глава.

— Най-трудни са първите двайсет години. А след като вече си видял как поне дузина Дж. П. Ъндърудовци идват и си отиват…

— Ама тоя е наистина звяр! — избухна Найджъл Нокс, който явно не можеше да се сдьржа повече. — Опитах се да го харесам, но се оказа невъзможно!

— О, Найджъл, я по-добре млъкни! — сряза го Барбара.

— Номерът е да си напомняш постоянно, че ти дават добра заплата — продължи Ош. — Освен това аз си харесвам работата, изключвайки дни като днешния, разбира се. Няма по-интересен бизнес от нашия. А ще ви кажа и нещо друго — в случая реалните качества на ориона нямат абсолютно никакво значение! Ако продажбите му потръгнат, това ще е изцяло заслуга на рекламата, т.е. на нас. Те го знаят, знаем го и ние. Какво значение има всичко останало?

— Значение има Кийт Йейтс-Браун — отвърна Барбара. — А от него ми призлява.

Найджъл Нокс направи гримаса и започна да реди на висок глас:

— „Много мило от твоя страна, Джей Пи!“ Наистина много мило! Ето сега, Джей Пи, аз ще се просна тук пред тебе и се надявам, Джей Пи, искрено се надявам да се изпикаеш отгоре ми!

За пръв път след края на заседанието Барбара истински се разсмя, присъединявайки се към хихикането на Нокс.

Теди Ош мълчаливо ги наблюдаваше. Накрая промълви:

— И за мен, и за вас Кийт Йейтс-Браун представлява нещо като купон за хранене и ви съветвам да не забравяте това нито за миг! Разбира се, аз не мога да правя това, което прави той — да ближа задниците на хора като Ъндъруд и да се правя, че ми харесва. Но все някой трябва да върши това. Защо да го хулим само задето си гледа работата както трябва? В онези мигове, в които ние се мъчим да сътворим нещо наистина добро, Йейтс-Браун си е легнал с клиента, гушнал го е, гали си го и прави всичко възможно да му бъде топличко и хубавичко. И през цялото това време му говори за нас, обяснява му колко велики сме ние! А ако ви се беше случвало да работите за агенция, която е изпуснала поръчка от автомобилна компания, веднага щяхте да разберете защо се радвам на хора като Кийт Йейтс-Браун!

До масата им се изправи един келнер.

— Днес имаме хубаво телешко „а ла пармиджана^[2]“ — съобщи той. В „Джо и Роуз“ никой не си затрудняваше живота с подробности от сорта на предварително написано меню.

Барбара и Найджъл Нокс кимнаха, а Ош направо поръча:

— Добре, гарнитурата да бъде макарони. И още по едно мартини.

Барбара почувствува как всички се отпускат под влиянието на алкохола и нещата постепенно навлизат в познатото русло. В началото настроението им винаги е мрачно, после започват да се самосъжаляват, а след още едно мартини вероятно ще превключат на философска вълна. За няколко години работа в ОДЛ беше успяла да присъствува поне на три-четири панихиди от тоя сорт — в Ню Йорк мястото за тях неизменно беше „Джо и Роуз“, а в Детройт ходеха в „Кавказкия клуб“ или „Гаража на Джим“. Веднъж в „Кавказкия клуб“ видя един възрастен рекламен агент да плаче със сълзи, след като само час по-рано бяха отхвърлени плодовете на многомесечния му упорит труд.

— Преди години работех в една агенция, която изпусна поръчка от автомобилна компания — продължи Ош. — Беше петък и никой не го очакваше… с изключение може би на конкурентите ни, които получиха поръчката… Нарекохме го „черния петък“… — Ош попипа столчето на чашата си и бавно продължи: — Тогава уволниха сто души. Много други не чакаха да ги уволнят, а тръгнаха да обикалят Медисън и Трето Авеню, та дано намерят нещо до края на работното време… Хората бяха здравата изплашени. Повечето от тях изплащаха хубави къщи, а децата им учеха из разни колежи. Но бедата е там, че сродните агенции хич не обичат падналите и някои от по-възрастните колеги бяха направо свършени… Помня, че двама от тях направиха такъв запой, сякаш изобщо не възнамеряваха да изтрезняват, а по-късно единият се самоуби…

— Но ти оцеля — възрази му Барбара.

— Бях млад. Ако това се случи сега, краят ми няма да е по-различен… — Ош вдигна чашата си: — Ето защо сега ще пия за здравето на Кийт Йейтс-Браун!

Найджъл Нокс остави преполовеното си мартини на масата.

— О, не! Не мога да пия за него!

Барбара също поклати глава.

— Съжалявам, Теди.

— Тогава сам ще си вдигна тоста — каза Ош и пресуши на една глътка съдържанието на чашата си.

— Най-голямата грешка на нашия тип реклама е, че предлагаме една нереална кола на един купувач призрак — замислено промълви Барбара. Езикът й беше вече леко надебелял, тъй като и тримата довършваха поредната порция мартини. — Всички знаем, че човек, дори и да иска, не може да си купи онази кола, която е показана на цветната реклама, тъй като фотографиите са една измама. Когато започнем да снимаме истинската кола, веднага вземаме да хитруваме с помощта на широкоъгълни обективи, за да издуем предната й част, а след това се заемаме да удължим линиите й — но вече с телеобектив. Дори боята й изглежда много по-ярка от нормалната, тъй като я подсилваме и ретушираме с най-различни филтри.

— Това са триковете на бизнеса — махна с ръка Ош.

Един от келнерите разбра погрешно махането на ръката му и незабавно се приближи:

— Още по едно, мистър Ош? Храната ви ще бъде готова след малко.

Шефът на творческия отдел кимна в знак на съгласие, а Барбара продължи да настоява:

— Но колата въпреки това е нереална.

— Браво! — плесна с ръце Найджъл Нокс и събори празната чаша пред себе си, с което привлече вниманието на хората от съседните маси. — Сега остава да ни обясниш кой точно е и купувачът призрак!

Барбара бавно заговори, усещайки, че мислите й се подреждат по-трудно от обикновено:

— Детройтските шефове, които имат окончателната дума по въпросите на рекламата, нямат никаква представа от човешката психология. Работят толкова много, че не им остава време за такива неща. От което следва, че същността на цялата автомобилна реклама е насочена от един шеф към друг шеф, и толкоз!

— Разбрах! — подскочи Найджъл Нокс. — На всички е известно, че детройтската важна клечка е един призрак и нищо повече! Много умно!

— И ти си същият! — сряза го Барбара. — В момента дори не мога да изговоря тая дума… „важна клеч…“, а камо ли да мисля за нея! — После подпря с ръка внезапно натежалата си глава и съжали, задето се бе наливала толкова.

— Не докосвайте чиниите, защото са горещи! — предупреди ги келнерът и след миг на масата се появиха три порции телешко „а ла пармиджана“ с димящи и вкусно миришещи макарони, придружени от нови три мартинита. — Питиетата са от съседната маса — добави той.

Ош благодари с разсеян вид и започна да ръси макароните си с червен пипер.

— Много е лютив! — предупреди го Найджъл Нокс.

— Имам нужда от вътрешен плам — обясни му шефът на творческия отдел и започна да се храни.

Известно време ядоха в мълчание, след което Ош хвърли кос поглед към Барбара и каза:

— Като вземам предвид сегашното ти настроение, стигам до извода, че с удоволствие ще зарежеш кампанията по ориона.

Барбара стреснато изпусна вилицата и ножа.

— Какво?!

— Трябваше по-рано да ти го съобщя, но не стана въпрос…

— Искаш да кажеш, че съм уволнена?

Той поклати глава.

— Не. Получаваш нова задача. Утре ще ти обяснят.

— Теди! — умолително проточи тя. — Кажи ми сега!

— Не! — твърдо отказа той. — Ще те запознае лично Кийт Йейтс-Браун, който те препоръча. Помниш ли кой беше той? Човекът, за чието здраве отказа да пиеш!

Барбара усети някаква празнота в тялото си.

— Мога да ти кажа само едно — заключи Ош. — Бих искал да съм на твое място. — После отпи глътка от новата чаша пред себе си. От тримата само той продължаваше да пие. — Сигурно щяха да изберат мен, ако бях мъничко по-млад. Но на тези години ми остава да правя това, което винаги съм правил — да рекламирам нереални коли пред купувачи призраци!

— Съжалявам, Теди — промълви Барбара.

— Излишно е да съжаляваш. Най-тъжното в случая е, че си абсолютно права! — Шефът на творческия отдел присви очи и изстена: — Господи, тоя пипер наистина ужасно люти! — После извади носна кърпа и изтри насълзените си очи.