Артър Хейли
Колела (5)

Глава пета

В Центъра за проектиране и промишлен дизайн на компанията, отдалечен на около километър от административната сграда, в която пресконференцията вече приключваше, както винаги острата миризма на глина доминираше над всичко. Работниците с течение на времето свикваха с тази миризма и твърдяха, че изобщо не усещат специфичния мирис на сяра и глицерин, който изпълваше и най-отдалечените кътчета на строго охраняваните ателиета, разположени в кръг около главната зала. В тези ателиета се изработваха скулптурните модели на бъдещите автомобили.

Външните посетители обаче бърчеха носове, Но тяхното число беше съвсем ограничено, тъй като повечето имаха достъп само до входното фоайе или най-много до няколкото канцеларии зад него. Дори и там те бяха обект на внимателна проверка от страна на охраната и нито за миг не оставаха без придружител. На реверите им бяха окачени специални значки, които определяха достъпните за тях зони.

Публична тайна е, че проектите за нови модели коли се охраняват пo-cтрого дори от ядрените тайни на правителството и стратегическите обекти с национално значение.

Дори конструкторите на самата компания не можеха да се движат безпрепятствено из Центъра. По-младшите имаха достъп само до едно-две ателиета и това правило важеше в продължение на доста години. Суровите предохранителни мерки бяха напълно оправдани, тъй като се случваше някои проектанти да не издържат пред съблазнителните предложения на конкуренцията и да й разкрият тайните на позволените за тях ателиета. А всяко ателие имаше своя собствена тайна, ето защо колкото по-малко хора влизаха в него, толкова по-малка беше вероятността тези тайни да станат чуждо достояние. Общо взето, всеки конструктор знаеше само това, което по необходимост трябваше да знае за работата по новите модели. Тук с пълна сила важеше принципът при опазване на военната тайна — всеки да знае само толкова, колкото е необходимо за пряката му работа. Едва след доста солиден трудов стаж в компанията и след желязно финансово обвързване — покупка на акции и изгодни условия за пенсиониране — мерките за сигурност постепенно се либерализираха и накрая конструкторът получаваше специална значка, която му даваше достъп до повечето от строго охраняваните помещения. Обикновено той се гордееше с нея и я носеше като медал за бойни заслуги. Но имаше случаи, при които дори и тази солидна система се пропукваше и някой измежду най-талантливите конструктори внезапно преминаваше на страната на конкуренцията, явно предложила му такива финансови условия, на които никой не би могъл да устои. С неговото бягство компанията автоматически губеше години на упорит изследователски труд. Някога най-известните автомобилни конструктори са работили едновременно за всички големи компании, макар че още тогава „Форд“ и „Дженеръл Мотърс“ стриктно спазвали неписаното правило никога да не правят съблазнителни предложения на своите най-добри стилисти и дизайнери. За „Крайслър“ обаче това правило никога не е важало.

Единици бяха онези, които имаха неограничен достъп до всички помещения на Центъра. Обикновено това бяха директори на конструкторски бюра и ръководители на творчески колективи. Брет Делъсантоу беше един от тях. Тази сутрин той бавно вървеше през приятното вътрешно дворче, оградено отвсякъде със стъклени стени. Отиваше към Ателие X — помещението, което в момента беше толкова важно за корпорацията, колкото е Сикстинската капела за храма „Свети Петър“.

Пазачът го видя, че се приближава, остави вестника си и стана на крака.

— Добро утро, мистър Делъсантоу — поздрави го той, след което плъзна поглед по облеклото му и тихо подсвирна: — Май трябваше да си взема слънчевите очила!

Брет се засмя. Към винаги впечатляващата си фигура с дълга, но внимателно подстригана коса, големи бакенбарди и прецизно оформена вандайковска брадичка. Днес беше добавил розова риза и бледоморава връзка, на която хармонираха панталонът и обувките, а на раменете си беше наметнал бяло сако от кашмир.

— Не ме ли одобряваш? — попита той.

Пазачът се замисли. Беше поне два пъти по-възрастен от Брет, сержант от запаса с прошарени коси.

— Бих казал, че по мое време нещата бяха по-различни, сър…

— Между теб и мен, Ал, има една-единствена разлика — отново се усмихна Брет. — А тя е, че аз самичък си кроя униформата. — После кимна към вратата на ателието и попита: — Как е днес?

— Всички са вътре, мистър Делъсантоу. Нямам представа какво правят, защото ми казаха да стоя с гръб към вратата и да гледам само напред!

— Но ти знаеш много добре, че вътре е и новият орион, нали? Няма начин да не си го виждал!

— Виждал съм го, сър. Когато го местеха в изложбената зала да го показват на големите шефове.

— И как го намираш?

— Ще ви кажа, сър — усмихна се на свой ред пазачът. — Според мен той твърде много прилича на вас!

Май сравнението на Ал е съвсем точно, помисли си Брет, докато вратата на ателието щракна зад него.

Беше посветил една доста значителна част от своя живот и творчески сили на новия орион. Понякога в моменти на самодоволство си поставяше въпроса дали пък не е прекалено отдаден на своята работа. Поне сто пъти беше минавал през тази врата, зад която работеше до пълно изтощение. Имаше моменти, когато нещата не вървяха, имаше и други — на луд възторг от постигнатото. Но през цялото време орионът вървеше напред, оставяше зад себе си тежкия и изпълнен с най-разнообразни препятствия път, който изминаваше всяка ембрионална идея, преди да се превърне в напълно завършен автомобил.

Участвуваше от самото начало. Далеч преди започването на пряката конструкторска работа той, заедно с няколко души от творческия си екип, затъна до гуша в проучвания от най-различен характер. Занимаваше се с пазарната конюнктура, с демографските фактори, с икономиката, със социалните придобивки, с изискванията на различните възрастови групи, с модните тенденции. Едва след като определиха разходните норми, у тях започна да се оформя концепцията за новата кола. Месеци наред конструкторските идеи се избистряха и видоизменяха а този процес беше свързан с безкрайни заседания на производственици, дизайнери и инженери. Техническият отдел създаде прототип на новия двигател, а дизайнерската група на Брет бавно и постепенно започна да нанася щрих след щрих върху своите работни чертежи. И контурите на колата взеха да се очертават. По време на този процес у тях непрекъснато се сменяха надежда и отчаяние — одобряваха чертежите си, после ги отхвърляха и отново ги одобряваха; съумяваха да потиснат обзелите ги съмнения, но в следващия миг те отново изплуваха на повърхността. Под прекия контрол на най-малко половин дузина отговорни служители в проектирането на новата кола вземаха участие стотици работници и техници. Промените нямаха край. Някои бяха продиктувани от логиката, а други — от голата интуиция. Най-сетне стигнаха до изпитанията. Някак неочаквано за Брет ръководството на корпорацията даде зелена улица на новия модел и нещата бяха поети от хората, които щяха да го произвеждат. Планирането на серийното производство вече беше почти завършено и след по-малко от година орионът щеше да се изправи пред най-сериозното си изпитание — вкуса и предпочитанията на негово величество Купувача. А през цялото това време Брет Делъсантоу съумяваше да реализира собствените си идеи, артистични виждания и творчески търсения, въпреки че никой отделен човек не е в състояние да създаде сам един нов автомобил.

С помощта на Адам Трентън, разбира се.

Брет пристигна в Центъра далеч преди обичайното за него време именно заради Адам Трентън. Бяха се уговорили да отидат рано сутринта на изпитателния полигон, но точно в този момент му донесоха бележката, с която Адам му съобщаваше, че ще се забави. Сънливец по рождение и далеч по-недисциплиниран от Адам, Брет истински се ядоса от напразното си ставане, но после реши, че точно сега е моментът да остане насаме с ориона.

Отвори вътрешната врата и влезе в ателието.

Над няколко работни места светеше ярка светлина — там действуваха по изготвянето на различни варианти на новия модел (естествено, от миризливата глина) Сред тях беше едно спортно купе, което се предвиждаше за серийно производство след три години, имаше едно комби и още няколко варианта на оригиналния орион. Всички те щяха да се реализират на практика само в случай, че основният модел бъде приет добре от купувачите.

Макетът, който купувачите щяха да видят след по-малко от година, беше поставен върху облечен със сив мокет постамент в дъното на ателието, а над него ярко грееха прожектори. Беше яркосин, боядисан с метализирана боя. Брет се упъти към него с разтуптяно сърце.

Новият орион беше малка компактна кола с елегантно удължени линии, която, според специалистите по пласмента, наподобява твърде много на „малка ракета“. В нейната конструкция действително можеха да бъдат открити елементи на ракетостроенето, но в допълнение към тях имаше висока доза функционалност и елегантен стил. Няколко от стилистичните й елементи бяха направо революционни — например за пръв път в историята на автомобилостроенето конструкторите бяха постигнали стопроцентова видимост в купето. Десетилетия наред производителите на коли мечтаеха за създаването на капковидно купе с тотална видимост и правеха най-различни опити за практическото му внедряване. Орионът беше успял да въплъти в себе си тази мечта, и то без да изгуби нищо от здравината на каросерията си. В прозрачния покрив на колата бяха вградени почти невидими вертикални рамки от високоеластична стомана, които дискретно се съединяваха над главата на водача. Конструкторите ги бяха нарекли „колоните А и В“. В резултат „парникът“ (друг специфичен конструкторски термин, обозначаващ горната част на автомобила) далеч превишаваше по якост купетата на досегашните модели. Този факт беше недвусмислено потвърден от серията жестоки изпитания, между които поредица от силни фронтални удари и преобръщания. Покривът на купето плавно се снижаваше, оставяйки предостатъчно място за пътниците в задната част на колата. Изненадващо просторното за един толкова малък автомобил купе имаше напълно завършен вид и в долната си част, чийто дизайн, без да бъде екстравагантен, беше модерен и спретнат. Откъдето и да бъдеше погледнат, новият орион галеше окото със своята съвършена хармоничност.

Брет много добре знаеше, че под блестящата повърхност се крият не по-малко блестящи технически нововъведения. Най-значителното от тях беше електронното впръскване на горивото, заменило архаичния и изживял своето време карбуратор — мил спомен от пионерите в автомобилостроенето. Системата за впръскване на горивото, се намираше под контрола на компютър с разностранни функции, който имаше размер на кутия за обувки и беше вграден в арматурното табло.

Но моделът, изложен в Ателие X, беше напълно лишен от механични части. Това беше просто едно излято от фибростъкло копие на изготвения от глина конструкторски макет, макар че дори и след най-внимателен оглед неосведоменият зрител оставаше с впечатление за пълна автентичност на ярко осветената върху постамента кола. Това копие стоеше тук както за сравнение с по-сетнешните модели, така и за успокоение на висшите ръководители на компанията, които непрекъснато идваха да го оглеждат и да разсеят съмненията си. Имаха нужда от това, тъй като в начинание от подобен характер се влагат огромни ресурси, а кариерата и репутацията на всички — от председателя на управителния съвет до последния технически изпълнител — е поставена на карта. Съветът на директорите вече беше одобрил сумата от сто милиона долара за развойна и производствена дейност, но тази сума щеше да набъбва непрекъснато — чак до началото на серийното производство.

Някой беше оприличил Детройт на Лас Вегас, помисли си Брет. Но тук ставките са значително по-високи от онези, които се разиграват в столицата на хазарта. Тази земна мисъл го насочи към по-практични неща, а първото от тях беше фактът, че още не бе закусил.

 

 

В определената за старшите конструктори столова имаше няколко души, които вече се хранеха. Вместо да даде поръчката си на сервитьорката, Брет се вмъкна направо в кухнята и след няколко закачки с готвачите, които добре го познаваха, успя да си издействува едни яйца по бенедиктински — любимата му закуска, която за негово съжаление днес липсваше в обявеното меню. След това отиде и седна при колегите си, настанили се около голяма кръгла маса в средата на помещението.

Тази сутрин имаха гости — двама студенти от Колежа по дизайн към лосанжелеския Център на изкуствата — същия, който Брет беше завършил преди пет години. Младежът имаше замислен вид и чертаеше с нокът по покривката, а момичето беше със сияещи очи, не повече от деветнайсетгодишно.

Брет първо се огледа, за да бъде сигурен, че е в центъра на вниманието, и едва тогава подхвана прекъснатия предния ден разговор:

— Ако дойдете да работите тук, ще трябва да си монтирате филтри на мозъка — иначе няма спасение от допотопните идеи, с които ще ви засипят ветераните.

— Брет счита за ветеран всеки, който е имал право да гласува, когато избирахме Никсън — обади се през масата един около трийсет-годишен конструктор.

— Току-що изказалият се старец е нашият мистър Робъртсън — поясни Брет. — Той конструира онези чудни семейни лимузини, които биха изглеждали още по-добре, ако постави отпреде им кон с ритли! Между другото той се разписва за заплатата си с гъше перо и виси тук само защото още му е рано да се пенсионира!

— А ние пък най-много ценим уважението, с което младият Делъсантоу се отнася към по-възрастните! — обади се Дейв Хибърстайн, посивелият вече началник на ателието за боядисване и вътрешно оформление. Той спря поглед върху блестящите одежди на Брет и невинно добави: — Между другото, къде ще бъде маскеният бал тази вечер?

— Ако си беше направил труда да проучиш малко по-внимателно моя екстериор и да го приложиш в работата си по интериорите, сигурно щеше да шашнеш всичките ни клиенти! — незабавно му го върна Брет.

— В резултат на което те ще побягнат към конкуренцията! — обади се някой.

— Само заедно с мен — усмихна се Брет.

Беше възприел този начин на разговор с колегите си още от своя първи работен ден в Центъра и повечето от тях с удоволствие се включваха в размяната на остроумни реплики. Но това не попречи на шеметната му кариера в средите на автомобилните конструктори. На двайсет и шест годишна възраст той вече беше равен по звание с почти всички ръководители на ателиета.

Едва допреди няколко години човек с външността на Брет Делъсантоу не само нямаше да бъде допуснат на работа в конструкторското бюро на корпорацията, но нямаше да му позволят дори да припари край портала. Но оттогава насам се промениха много неща и управата разбра, че един истински съвременен автомобил може да бъде създаден единствено от дизайнери и стилисти със съвременни виждания, от хора, които влагат въображение не само при работата си, но и в начина, по който се обличат. Ето защо, макар че от всеки се изискваше да работи всеотдайно и упорито, с цялата си енергия, високопоставените дизайнери като Брет Делъсантоу се радваха на привилегията да определят сами работното си време. Брет често се появяваше в Центъра към обяд, мотаеше се с часове, без да похване нищо, или пък изчезваше за цял ден. В замяна на това вършеше работата си в късните часове на нощта, често до изгрев слънце. Никой не му правеше забележки, тъй като отдавна беше доказал своите качества, а и винаги присъствуваше на заседанията, на които го канеха.

Той отново се обърна към студентите:

— Едно от нещата, които ще ви обяснят тези изкопаеми… искам да ви обърна внимание върху факта, че някои от тях са тук, на тази маса, и в момента кротко се тъпчат… О, благодаря много! — Брет замълча, изчаквайки сервитьорката да постави пред него чинията с яйцата по бенедиктински, после продължи: — Та те ще се захванат да ви обясняват, че всички революционни промени в автомобилната стилистика принадлежат на миналото, че от днес нататък ще имаме само редовни поръчки за предварително планирано и унифицирано производство. Точно по същия начин са разсъждавали и производителите на газени лампи, когато Едисън взел, че открил електричеството. Аз пък ще ви кажа, че в дизайна предстоят фантастични промени! В най-скоро време ще заработим с напълно нови и непознати досега материали, а това е област, която много хора игнорират, защото няма кой да ги просветли.

— Но ти си в течение, нали, Брет? — попита някой. — Ще внимаваш и заради нас!

— Точно така. — Брет Делъсантоу наряза яйцата си и ги разбърка с вилицата. — Бъдете спокойни, приятели. Аз съм този, който ще ви помогне да запазите топлите си местенца!

След тези думи започна да се храни с апетит.

Студентката със сияещите очи попита:

— Вярно ли е, че отсега нататък автомобилната стилистика ще бъде преди всичко функционална?

— Тя преспокойно може да бъде функционална и въпреки това красива — увери я с пълна уста Брет.

— А ти ще заприличаш на една напълно функционална балонна гума, ако продължаваш да се тъпчеш по този начин! — Хибърстайн с отвращение гледаше пълната му чиния. След известно време измести погледа си от нея и се обърна към студентите: — Почти всеки сполучлив дизайн е функционален. Винаги е било така. Изключенията клонят към чистото изкуство и нямат друга цел, освен да бъдат красиви. Стилът става лош само когато е нефункционален. Точно такъв е бил тежкият и натруфен стил от времето на кралица Виктория, но искам да ви припомня, че и ние сме допускали подобни грешки — не е далеч времето, в което кичехме колите с огромни „перки“ и затваряхме очи, заслепени от блясъка на никела и хрома по тях. За щастие днес вече сме на път да забравим тези крайности.

Замисленият младеж престана да чертае с нокът по покривката и каза:

— Фолксвагенът е функционален, напълно функционален… Но трудно бихте го нарекли красив, нали?

Брет Делъсантоу размаха вилицата си и яростно преглътна:

— Точно тук ви е грешката, млади приятелю! На вас и на цялата световна общественост! Фолксвагенът е измама, едно колосално баламосване!

— Колата е добра — обади се момичето. — Аз самата карам такава.

— Разбира се, че е добра! — Брет погълна част от закуската си под любопитните погледи на бъдещите конструктори. — Когато някога създадат музей на най-забележителните коли на нашия век, „Фолксваген“ ще заеме по достойнство мястото си сред коли като „Пиърс Ароу“, „Форд-Т“, „Шевролет-6“ от двайсет и девета година, „Пакард“ от четирийсетте, „Ролс-ройс“ преди шейсетте, „Линкълн“, „Крайслър Еърфлоу“, „Кадилак“ на трийсетте години, „Мустанг“, „Понтиак ГТО“, двуместните „Тъндърбърд“ и редица други. Но фолксвагенът е измама, защото рекламата отдавна е убедила хората, че това е една грозна кола — а тя не е — или пък че ще трае два пъти по-малко, отколкото трае на практика. В действителност фолксвагенът притежава отлична форма, изключителен баланс и симетричност, в него ясно си личи ръката на гения. Ако не беше кола, а бронзова скулптура, той спокойно можеше да бъде поставен на пиедестал редом със скулптурите на Хенри Мур. Но тъй като години наред на хората им се внушава, че това е една грозна кола, те в края на краищата са налапали въдица-та… също като вас. Между другото всички притежатели на коли просто умират да се самозаблуждават…

— „И точно тук се намесих аз“ — обади се някой.

Тази реплика беше последвана от отместване на столове и хората тръгнаха за работните си места. Началникът на ателието за боядисване и вътрешно оформление спря до студентите.

— Ако съумеете да филтрирате лавината, с която ви засипва този младеж… точно по начина, по който той сам ви посъветва в началото, може би ще откриете един-два бисера…

— В края на разговора ни те ще бъдат в състояние да си направят цяла огърлица! — увери го Брет и избърса със салфетката капка кафе от покривката.

— Жалко, че не мога да остана! — Хибърстайн приятелски му кимна и вече от прага добави: — Отбий се при мен, Брет. Изготвили сме едно заключение относно тъканите за тапицерии, което искам да видиш.

Младежът, който отново беше започнал да чертае своите параболи по покривката, вдигна глава към Брет и попита:

— Тук винаги ли е така?

— Обикновено да. Но нека шегите не те заблуждават. Едновременно с тях се раждат и куп добри идеи.

Това беше истина. В автомобилните компании се гледаше с добро око на колективното хранене на хората с творчески професии — конструктори, стилисти, дизайнери. Привилегиите от такъв характер за всеки отделен служител бяха толкова тю-приятни, колкото по-отговорен беше постът му. Независимо от нивото обаче разговорите около масата неизбежно опираха до работата. Често се случваше събраните на едно място умни глави да родят поредната блестяща идея, която придобиваше окончателен вид над чиниите с ордьоври или десерти. Столовите за ръководни кадри работеха на загуба, но управата с готовност покриваше дефицита, считайки го за една добра инвестиция.

— Защо казвате, че притежателите на коли се самозаблуждават? — попита момичето.

— Наистина е така. Просто това е в природата на човека и всички сме се примирили с този факт. — Брет дръпна стола си назад и стана. — Голяма част от средностатистическите американци предпочитат колите със стремителни линии. Но в същото време се мислят за благоразумни същества. И какво се получава в крайна сметка? Една чиста заблуда. Повечето от същите тези средностатистически американци не могат да обяснят дори на самите себе си мотивите, които ги движат при покупката на поредната им кола.

— Как можете да бъдете сигурен в това?

— Много просто. Ако нашият човек, нека го наречем Джо, има нужда просто от едно сигурно транспортно средство (а това твърдят почти всички), той ще бъде напълно доволен от най-простите, евтини и икономични модели, които предлагат „Шевролет“, „Форд“ или „Плимът“. Но болшинството иска нещо повече, защото както хубавото маце, което ти виси на ръката, както красивата къща, която притежаваш, така и колата поражда у теб едно хубаво, топло чувство… В това няма нищо лошо. Но Джо и приятелите му мислят, че има, ето защо предпочитат да се самозаблуждават!

— Значи проучването на потребителското търсене…

— То е за гаргите! Нека си представим, че сме изпратили на улицата някоя мадама от тези с бележниците и тя запита първия срещнат тип какво би искал да има в новата си кола. Той веднага решава да й направи добро впечатление и започва да бръщолеви за надеждност, икономия на гориво, безопасност, приемлива цена. Ако допитването се провежда в писмена форма, той пак пише същите глупости, но вече за да впечатли себе си. И в двата случая едва ли ще се сети да каже нещо за външния вид. Но когато същият този тип тръгне да си купува кола и влезе в магазина, той автоматически поставя на първо място външния вид, независимо дали си го признава, или не.

Брет се изправи и се протегна.

— Някой може би ще ви каже, че любовният роман на човека с автомобила вече принадлежи на миналото. Не му вярвайте. Хора като нас още доста време ще си вадят хляба по тези места, деца, тъй като добрият стар Джо си остава най-верният приятел на дизайнера!

Той погледна часовника си. До срещата му с Адам Трентън оставаше половин час — значи има достатъчно време да се отбие в ателието за боядисване и вътрешно оформление.

Преди да излезе, той с неподправено любопитство запита:

— Е, какви са ви впечатленията?

Само преди няколко години проблемите на тези младежи бяха и негови. Автомобилните компании редовно канеха студентите на бъдещите им работни места, обграждаха ги с внимание и им даваха пълна възможност да се потопят в деловата атмосфера. Освен това внимателно следяха развитието им в самите колежи. Екипи на Голямата тройка посещаваха университетите няколко пъти в годината и открито се конкурираха за привличането на най-талантливите абсолвенти не само в областта на дизайна, но и във всяка друга специалност — инженерни науки, научноизследователска дейност, финанси, търговия, право. По този начин със своите високи заплати, премии и гарантираната възможност за издигане автомобилните компании обираха кай-мака на висшите учебни заведения. Някои хора, между които и немалко служители в самия отрасъл, считаха тази практика за недостойна, не можеха да се примирят с факта, че производителите на автомобили привличат цвета на нацията и така лишават не само нея, но и цялото човечество от онези умове, които вероятно биха намерили разрешение на най-неотложните му проблеми. Въпреки всичко нямаше друг промишлен отрасъл, който да е в състояние да си осигурява толкова пълноводен поток от високоинтелигентни специалисти. Един от тях беше Брет Делъсантоу.

— На мен ми е страшно интересно! — възкликна момичето със сияещите очи, отговаряйки на неговия въпрос. — Имам чувството, че съм свидетел на истинското творчество. Е, малко страшничко е, разбира се… Трябва да се състезаваш с толкова много отлично подготвени специалисти! Обаче успееш ли тук, значи наистина представляваш нещо!

Това момиче вече има необходимата психологическа нагласа, помисли си Брет. Сега й трябват само талант и малко усилия, за да преодолее инстинктивното недоверие на хората от този бранш към жените, които искат да бъдат нещо повече от секретарки.

— А ти? — обърна се той към младежа.

Замисленият студент нерешително поклати глава и се намръщи.

— Не зная — бавно промълви той. — Наистина, тук всичко е с големи мащаби, много хора си вадят хляба с цената на усилен труд… Без съмнение е и много интересно. — Той кимна с глава по посока на момичето. — Но аз продължавам да се питам едно: струва ли си всичко това? Може да съм луд, за да си задавам подобен въпрос сега — когато почти съм завършил. Но в качеството си на творец не мога да не си го задам… Струва ли си? Това ли е онази работа, на която съм готов да отдам всичките си сили, целия си живот?

— За да работиш тук, трябва да си влюбен в колите — каза Брет. — Трябва да ги обичаш така, сякаш те са най-важното нещо на този свят. Трябва да дишаш с тях, да ядеш с тях, да спиш с тях, да си спомняш за тях дори когато се любиш… Нощем, когато те мъчи безсънието, пак да мислиш за тях… за онези, които създаваш в момента, за онези, които би искал да създадеш… Това е нещо като религия… — Помълча, после рязко добави: — Не изпитваш ли такива чувства, значи не си за тук!

— Обичам колите — отвърна младежът. — Винаги съм ги обичал, и то точно по начина, за който говорехте. Но напоследък… — Замълча, сякаш се засрами от еретичните си мисли.

Брет също не каза нищо повече. Подобни мнения винаги са строго индивидуални и всеки решава сам за себе си. Никой не може да ти помогне, защото в крайна сметка всичко зависи от собствените ти идеи, от собствените ти ценности, а нерядко и от собственото ти съзнание. Освен това имаше и нещо друго, което Брет съвсем не възнамеряваше да споделя с тези двамата — напоследък и той самият беше обхванат от подобни съмнения.

 

 

В кабинета на началник-ателието за боядисване и вътрешно оформление висеше един скелет, който използуваха за анатомически проучвания при проектирането на седалките. Висеше на монтирана в черепа желязна верига малко над нивото на пода. Брет Делъсантоу се здрависа с него.

— Добро утро, Ралф.

Дейв Хибърстайн се изправи иззад бюрото си и кимна към главната зала:

— Да минем оттатък.

После потупа любовно скелета.

— Това е най-добрият ми служител! Никога не критикува и изобщо не се интересува от увеличение на заплатата!

Центърът по боядисването на колите представляваше широко куполообразно помещение с остъклени стени. Сводът в средата на прозрачния таван му придаваше вид на катедрала, а малките кабинки за анализ на цветовете и тъканите приличаха на миниатюрни параклиси. Подът беше застлан с дебел килим, който поглъщаше всеки звук. В помещението имаше няколко електронноизчислителни машини с големи екрани за изследване на пробите, имаше и цветова картотека, в която основните цветове на спектъра се съхраняваха хиляди цветови съчетания.

Хибърстайн спря пред един от екраните.

— Искам да видиш, това тук.

Под стъклото бяха подредени половин дузина мостри на платове за тапицерия. Към всяка от тях беше закачено етикетче с името на производителя и номера на поръчката. Други мостри бяха разпръснати по масата. Макар и в различни окраски, всички бяха обозначени с името „метален маган“^[1]. Дейв Хибърстайн вдигна една и попита:

— Спомняш ли си ги?

— Разбира се — кимна Брет. — Харесват ми.

— На мен също, фактически аз настоях да ги внедрим. — Хибърстайн разтърка мострата между пръстите си. Платът беше мек и приятен на пипане, с втъкани в него красиви сребърни нишки. — Пресукана вълнена прежда с металическа нишка.

И двамата знаеха, че тази тъкан беше предложена като допълнителен лукс за тапицирането на най-скъпите тазгодишни модели. Купувачите я приеха много добре, поради което компанията възнамеряваше да поръча големи количества в най-различни разцветки за новия орион.

— Смущава ли те нещо? — попита Брет.

— Смущават ме писмата — отвърна Хибърстайн. — Писмата на наши клиенти, които започнаха да пристигат преди около две седмици. — Той избра един клюн от връзката си и отвори чекмеджето на масата. Оттам извади папка с фотокопията на около две дузини писма и му я подаде. — Запознай се.

Писани главно от жени, от съпрузите им и от няколко семейни адвокати, те повдигаха един и същи въпрос — защо космите на скъпите им кожени палта остават по тапицерията и дрехите им безвъзвратно се унищожават? Брет тихо подсвирна.

— Търговският отдел направи спешно проучване чрез компютър — продължи Хибърстайн. — Във всички тези случаи колите са тапицирани с „метален маган“. А чух, че в компанията пристигат все нови и нови писма…

— Вие несъмнено сте направили необходимите изследвания — каза Брет и му подаде папката. — Какво показват те?

— Показват, че цялата работа е много проста и вероятно именно затова никой не е помислил за нея. При сядане върху седалката тапицерията се притиска и нишките на плата се обтягат. Това, разбира се, е напълно нормално, но в случая се обтягат и металните нишки. Ако не носиш кожено палто, нищо няма да ти се случи, но в обратния случай фините косъмчета на козината попадат между металните нишки, които се свиват при ставане и защипват тези косъмчета… Те пък се откъсват от палтото… Стига ти да се повозиш само една пряка, за да съсипеш палто за три хиляди долара!

Брет се усмихна.

— Ако това се разчуе, всяка собственица на проскубано кожено палто в Съединените щати ще хукне да се вози на нашите коли, а после ще ни даде под съд, за да й купим ново!

— Никак не е смешно! Горе шефовете бият тревога!

— Вероятно сте снели от производство този плат?

— От днес сутринта — кимна Хибърстайн. — Освен това въвеждаме допълнителна проба на всички нови тъкани. Както се досещаш, името й е „кожена“ проба.

— А какво ще стане с вече продадените тапицерии?

— Един господ знае! Аз лично съм щастлив, че не отговарям за тая работа. Чух, че въпросът е стигнал чак до председателя на дирекционния съвет! Доколкото ми е известно, правната служба изплаща без излишен шум всички постъпили искове за обезщетения, макар да е сигурна, че част от тези искове са фалшиви. Предпочитат да плащат, за да потулят инцидента.

— Покриват го с кожи от норка, а?

— Моля те да ми спестиш тъпите си остроумия! — раздразнено отвърна началникът на ателието. — За всичко това ще бъдеш официално уведомен, но аз си помислих, че ти и твоите колеги трябва да го знаете заради ориона.

— Благодаря ти — вече сериозно отвърна Брет. Явно тапицерията на новата кола трябва да бъде променена, макар че други ще имат грижата за това. Беше благодарен на колегата си и по друга, съвсем лична причина — в близките няколко дни явно ще трябва да смени или цялата си собствена кола или поне тапицерията й, тъй като тя също беше изпълнена в метален маган. Нямаше никакво намерение да съсипе палтото от норка, което беше избрал за един специален подарък през следващия месец. Тази норка, която положително щеше да се вози в колата му, беше определена за рождения ден на Барбара. Барбара Залески.