Артър Хейли
Колела (4)

Глава четвърта

В ранния утринен час елегантната постройка от сив гранит, в която се помещаваше главното управление на компанията и която спокойно би могла да бъде взета за сграда на щатското правителство, все още беше тиха. С остър завой, от който гумите изсвистяха, Адам Трентън вкара кремавата си спортна кола в подземния паркинг и я закова на мястото, запазено за висшите служители. Измъкна източената си фигура иззад кормилото, без да прибира ключовете. Върху блестящата повърхност на колата личаха следите от снощния проливен дъжд, но както всеки ден, така и днес тя щеше да бъде измита, заредена с бензин и основно прегледана.

Всеки високопоставен ръководител в автомобилната промишленост получава като добавка към заплатата си правото на личен автомобил, който се сменя на всеки шест месеца и в него се поставят всички допълнителни удобства, плюс безплатно гориво и постоянно сервизно обслужване. В зависимост от името на своята компания шефовете си избират коли от най-луксозна категория — „Крайслър-Импириъл“, „Линкълн“, „Кадилак“. Малцина бяха хората като Адам, които предпочитаха леки и спортни модели, с мощен и пъргав двигател.

Стъпките му проехтяха по блестящо черния и безупречно излъскан под на гаража.

Адам Трентън беше жилав мъж с атлетическа фигура, малко над четирийсетте, с широки рамене и квадратна, леко наведена напред глава, която сякаш водеше след себе си останалата част от тялото. Макар че напоследък се обличаше по-консервативно, той все още изглеждаше блестящо, в крак с последните изисквания на модата. Чертите на лицето му бяха правилни и леко напрегнати. От сините очи и твърдо очертаната уста, издаваща едновременно решителност и чувство за хумор, лъхаше откровеност и прямота. Това впечатление се засилваше още повече от начина, по който говореше — точно, кратко и ясно, — начин, който често изваждаше събеседниците му от равновесие. С течение на времето той се научи умишлено да прибягва до него. Походката му беше като на човек, който знае къде отива.

В ръката на Адам Трентън се полюшваше неизбежното за всеки високопоставен служител в бранша черно дипломатическо куфарче. То беше натъпкано с документите, които беше обработвал снощи, преди да си легне.

Сред няколкото вече паркирани коли Адам забелязва две лимузини на вицепрезиденти. Бяха на местата, разположени непосредствено до специалния асансьор, който се движеше между гаража и петнайсетия етаж на сградата — етажа на висшите ръководители. Най-близкото до асансьора място беше запазено за председателя на директорския съвет, а до него — за президента на компанията. Нататък следваха местата за вицепрезидентите, подредени по старшинство. В този бранш мястото за паркиране е точен индикатор за положението на отделния служител. Колкото по-висок е заеманият от него пост, толкова по-кратко е разстоянието от колата до бюрото, което трябва да се извърви пеша. Една от двете паркирани лимузини принадлежеше на прекия началник на Адам — вицепрезидента по производствените въпроси, а другата — на вицепрезидента, който отговаряше за контактите с обществеността.

Адам изтича по малката стълба, която водеше към фоайето, и влезе в асансьора за обикновените чиновници. Натисна бутона за десетия етаж и нетърпеливо зачака действието на контролираната от компютър автоматика. Докато асансьорът се изкачваше, той усети как, подобно на всяка друга утрин, у него се надига желанието за работа. Мислите му, разбира се, се въртяха около новия орион. Физически Адам се чувствуваше добре. Напоследък го тревожеше само едно необяснимо и упорито чувство на напрежение, от което можеше да се освободи само С цената на върховно усилие. Извади малка черно-зеле-на капсула от вътрешния джоб на сакото си и я глътна.

От асансьора до кабинета му водеше дълъг коридор, който поне още един час щеше да остане тих и безлюден. Работните му помещения бяха разположени в ъгъла на сградата — още един признак за високопоставеното му положение, идващ непосредствено след мястото за паркиране в редицата на вицепрезидентите.

Върху бюрото на секретарката му лежеше купчина новопристигнала кореспонденция. В началото на кариерата си Адам винаги се спираше да я прегледа, но вече отдавна беше престанал да го прави, тъй като времето му беше скъпо. Според президента на компанията най-главното задължение на добрата секретарка е да „прецеди боклуците“ сред планината от хартия, предназначена за шефа й. Тя първа трябва да прегледа пристигналите книжа и да насочи повечето от тях към по-нискостоящи служители, спестявайки по този начин нервите и времето на шефа си за решаването на наистина важните въпроси.

Именно по тази причина много малко от хилядите писма, които собствениците на коли пишат до президентите на автомобилните компании, стигат до своето предназначение. Всички те попадат при секретарките, а оттам поемат към специалния отдел, който се занимава с отговорите.

В края на годината всички оплаквания и предложения се подлагат на задълбочен анализ, но с тях не се занимава никой от големите шефове. В тази практика, разбира се, има и изключения — например когато подателят на писмото е достатъчно съобразителен да го изпрати на домашния адрес на съответния шеф, а това съвсем не е трудно, тъй като повечето от тези адреси фигурират в справочника „Кой какъв е“, оставен на разположение на всеки желаещ в обществените библиотеки. При тези случаи подателят има известен шанс да получи разрешение на своя проблем от наистина високо място, ако, разбира се, шефът (или съпругата му) бъдат заинтригувани от него.

Още при влизането в кабинета си Адам Трентън видя, че един от бутоните на апарата за вътрешна връзка върху бюрото свети с ярка оранжева светлина. Значи вицепрезидентът по производствените въпроси вече ме е търсил, помисли си той, след което натисна копчето под него и зачака.

След малко мембраната затрещя с металически тембър:

— Какво ще бъде днешното оправдание? Катастрофа на магистралата или просто си се успал?

Адам се усмихна, а погледът му за миг спря върху стенния часовник, който показваше седем часа и двайсет и три минути. Натисна копчето за връзка с кабинета на шефа му пет етажа над него и каза:

— Знаеш мъката ми, Илрой. Просто не мога да се вдигна от леглото!

Шефът на производството рядко успяваше да дойде на работа преди Адам, но когато това все пак се случеше, той не пропускаше да го подкачи.

— Адам — вече сериозно започна той, — как ти е времето през следващия час?

— Трябва да прегледам някои неща, които наистина са спешни.

От прозореца на кабинета си Адам добре виждаше утринното движение по магистралата. В момента то беше доста оживено, но не толкова интензивно, колкото преди час, когато работниците се насочваха към заводите за началото на дневната смяна. Скоро движението отново щеше да се усили — хилядите чиновници, които в момента още закусваха в домовете си, щяха да влеят своите коли в неспирния поток. Засилването и отслабването на движението, наподобяващо поривите на вятър, неизменно привличаше Адам и в това нямаше нищо чудно, тъй като основната съставна част на това движение — автомобилите — беше идея-фикс на цялата му същност. Подобно на скалата Бофор, той си беше създал своя скала за измерване на интензивността на автомобилното движение, в която имаше десет степени. Според нея в момента движението не надвишаваше пета степен на интензивност.

— Иска ми се да дойдеш за малко горе — върна го в действителността гласът на вицепрезидента Илрой Брейгуейт. — Сигурно вече знаеш, че нашето приятелче Емерсън Вейл отново е разперило платната!

— Зная — потвърди Адам, който беше хвърлил поглед върху репортажа на „Фрий Прес“, преди да остави вестника до леглото на Ерика.

— Вестникарите настояват за отговор. А този път Джейк е на мнение, че наистина трябва да отговорим.

Джейк Ърлъм беше вицепрезидент по обществените контакти, именно неговата кола беше на паркинга, когато дойде Адам.

— Поддържам мнението му — отвърна Адам.

— Изявлението вероятно ще направя аз, но искам и ги да присъствуваш на срещата. Ще бъде неофициална пресконференция — ще дойде представител на АП^[1], кореспондентът на „Нюзуик“, един репортер от „Уолстрийт Джърнъл“ и Боб Ървин от „Детройт Нюс“. Ще ги посрещнем заедно.

— Някакви предварителни уговорки?

Пресконференциите, свиквани от големите автомобилни компании, обикновено се предшествуват от задълбочена подготовка. Отделите за обществени контакти съставят списък на най-вероятните въпроси и този списък внимателно се изучава от всички шефове. Понякога правеха дори и репетиции, на които служителите от тези отдели играеха ролята на журналисти. Важните пресконференции се подготвяха цели седмици и говорителите на автомобилните компании излизаха пред представителите на печата не по-зле подготвени от президента на САЩ, дал съгласието си за официално интервю.

— Никакви уговорки — отвърна Илрой Брейтуейт. — С Джейк решихме да отговаряме свободно — просто да казваме това, което мислим. За теб важи същото.

— Добре — съгласи се Адам. — Веднага ли да дойда?

— След десетина минути. Аз ще ти позвъня.

Докато чакаше, Адам извади от куфарчето си документите, върху които беше работил през нощта, а след това продиктува пред диктофона няколко нареждания до секретарката си Урсула Кокс, която щеше да ги изпълни веднага след като пристигне. По-голямата част от домашната му работа и от нарежданията бяха свързани с проекта „Орион“. Като директор на Групата за предварително планиране и дизайн на автомобилите, той беше тясно свързан с новата кола, която още беше тайна. Днес го очакваха серия важни изпитания на полигона на компанията, намиращ се на трийсет мили от Детройт. Конструкторите имаха проблеми с някакъв упорит вибрационен шум в новия модел. Адам беше дал съгласието си да отиде на полигона заедно с един колега от дизайнерското бюро, а след това щеше да каже мнението си. Нареди на Урсула да отложи изпитанията за по-късен час, тъй като току-що насрочената пресконференция щеше да го забави.

После реши да прочете още веднъж статията на Емерсън Вейл. Сред купищата кореспонденция в стаята на секретарката му имаше и няколко сутрешни вестника. Взе „Фрий Прес“ и „Ню Йорк Таймс“, след което се върна в кабинета си и ги разгърна върху бюрото. Зачете с най-голямо внимание вчерашните изявления на Вейл във Вашингтон, стараейки се да ги запамети дословно.

С Емерсън Вейл се беше срещнал по време на една от неговите пропагандни кампании в Детройт. Подобно на неколцина свои колеги Адам Трентън беше отишъл там от чисто любопитство и остана много изненадан, когато го запознаха с един приятен млад човек, твърде различен от безочливата личност, която бе очаквал да срещне. Изправен пред слушателите си, той не изгуби нищо от своята привлекателност, говори леко и увлекателно, ловко манипулирайки с фактите. Адам беше принуден да признае пред себе си, че този човек действително прави силно впечатление, а аплодисментите след беседата показаха, че и повечето от платилите скъпи входни билети слушатели споделят неговото мнение.

В позицията на този човек имаше едно-единствено слабо място — всеки специалист веднага откриваше, че аргументите на Емерсън Вейл са просто лодка без дъно.

В нападките си срещу една промишленост с изключително високо ниво на техническо развитие Вейл показваше пълно техническо невежество, описвайки но съвсем погрешен начин отделните операции. Инженерните му формулировки бяха толкова неясни, че можеха да се тълкуват по сто различни начина. А самият той ги тълкуваше както му изнася, след което започваше да обобщава. Въпреки юридическото си образование този човек пренебрегваше елементарните изисквания за доказване на своите твърдения. Често представяше непроверени слухове като твърдо установени факти и Адам скоро стигна до убеждението, че младият противник на автомобилната промишленост го прави напълно съзнателно. Споменаваше отдавна признати и забравени пропуски на автомобилните производители от миналото. Пропуски, отстранени преди години. Базираше обвиненията си изцяло върху писмата, които му изпращаха недоволните купувачи. Критикуваше безпощадно производителите за несъвършения дизайн, лошото изпълнение и липсата на безопасност на автомобилите, а в същото време не желаеше да признае нито един от проблемите на тази промишленост, нито усилията й за промяна на съществуващото положение. Не виждаше никаква положителна черта у хората, които произвеждат коли — виждаше единствено тяхното безразличие, небрежност и низост.

Емерсън Вейл беше публикувал една книга, която носеше заглавието „Американската кола — една несигурна във всяко отношение вещ“. Книгата беше майсторски написана и в нея личаха всички онези качества, които носеха популярност на автора й. Тя незабавно стана бестселър и месеци наред Вейл беше в центъра на вниманието на обществеността.

Но поради факта, че явно нямаше какво повече да каже, Емерсън Вейл беше постепенно забравен. Името му се появяваше в печата все по-рядко, а накрая и съвсем изчезна. Тази липса на внимание явно отново разпали амбициите му (славата често действува като наркотик) и той беше готов да прави изявления по всякакви въпроси само и само да бъде споменавано името му. Окичил се с прозвището „защитник на потребителските интереси“, той поде нова кампания срещу автомобилната промишленост, избирайки за своя жертва конструктивните недостатъци на отделни марки коли. Пресата помести атаките му, но твърде скоро се оказа, че голяма част от тях не отговарят на истината. После успя да измъкне от един сенатор информация за разходите на автомобилните компании, направи я обществено достояние, след което се оказа, че данните му са абсурдни, а сенаторът стана за смях. Най-редовно — често и посред нощ — звънеше в редакциите на централните ежедневници и им предлагаше какви ли не информации. Естествено, с единствената цел да види името си напечатано с тлъсти букви под някое сензационно заглавие. Но в повечето случаи те не издържаха дори и най-повърхностната проверка, ето защо изданията, които разчитаха на сензационния елемент в неговите материали, твърде скоро станаха предпазливи, а много от техните репортери изобщо престанаха да му вярват.

Подобно на своя предшественик Ралф Нейдър — също непримирим противник на автомобилната промишленост, Емерсън Вейл никога не признаваше грешките си и никога не се извиняваше за тях. В същото време „Дженеръл Мотърс“ се извини публично на Нейдър за някаква непреднамерена намеса в личния му живот. Затова пък Вейл продължаваше да сипе хули и обвинения срещу производителите на коли и от време на време (както предния ден във Вашингтон) успяваше да привлече вниманието на цялата страна.

Адам сгъна вестника и хвърли поглед към магистралата отвъд прозореца. Установи, че движението е достигнало шеста степен на интензивност.

В следващата секунда зумерът върху бюрото му забръмча.

— Четвъртият член на компанията вече е тук — обяви в репродуктора вицепрезидентът по производствените въпроси. — Няма ли да дойдеш насам?

Изкачвайки се нагоре, Адам си напомни да позвъни по някое време на жена си. Усещаше, че в последно време Ерика не се чувствува щастлива и на моменти с нея се живееше далеч по-трудно, отколкото в първите години на толкова обещаващо започналия съвместен живот. Съзнаваше, че това отчасти се дължи на собствената му умора в края на напрегнатия работен ден — умора, която въздействуваше физически и върху двамата. Много му се искаше Ерика да намери начин да запълва времето си в негово отсъствие. Поощряваше я по всички начини, предоставяше й достатъчно средства за това. За щастие благодарение на стабилното му служебно издигане двамата нямаха финансови проблеми. Тук перспективите пред него бяха отлични и всяка друга съпруга би се радвала на подобно развитие на нещата.

Адам отлично знаеше, че Ерика мрази, просто ненавижда работата, която поглъща всичките му сили и време. Но вече пет години тя бе съпруга на човек от автомобилния бранш и би трябвало да е свикнала. Така както свикваха всички жени в нейното положение.

Понякога се питаше дали не направи грешка, като се ожени за толкова млада жена, макар че в интелектуално отношение между тях нямаше проблеми. Ерика притежаваше несвойствен за възрастта си интелект и Адам отдавна беше забелязал, че тя по-трудно намира общ език с младите хора.

Колкото повече мислеше по този въпрос, толкова повече се засилваше убеждението му, че те двамата съвсем скоро ще трябва да намерят изход от създалото се положение.

Но когато стигна до петнайсетия етаж — територията на върховното командуване, — той вече беше изхвърлил от съзнанието си всички лични проблеми.

В кабинета на вицепрезидента по производствените въпроси един друг вицепрезидент — Джейк Ърлъм, ръководител на Отдела за обществени контакти — запознаваше присъствуващите помежду им. Набитият и плешив Ърлъм, който дълги години беше работил във вестникарския бранш, днес приличаше удивително на един сух и педантичен мистър Пикуик. Никога не се разделяше с лулата си, която или димеше в ъгъла на устните му, или пък подскачаше в ръката му, докато собственикът й оживено жестикулираше. При влизането на Адам Трентън лулата моментално се насочи към него:

— Мисля, че познаваш Моника от редакцията на „Нюзуик“?

— Срещали сме се — отвърна Адам и отправи любезен поздрав към слабичката брюнетка, разположила се на един от диваните. Преметнала крак върху крак, със запалена цигара в ръка, тя хладно се усмихна, като явно му даваше да разбере, че никакви изблици на детройтска сърдечност не могат да минат пред една изпечена нюйоркчанка.

До нея беше седнал журналистът от „Уолстрийт Джърнъл“ — червендалест човек на средна възраст, който се казваше Харис. Адам стисна ръката му и се насочи към кореспондента на АП — стегнат младеж с бележник в ръка, който със зле прикривано нетърпение очакваше началото на пресконференцията. Последният човек в кабинета беше Боб Ървин, плешивият веселяк от „Детройт Нюс“.

— Здрасти, Боб! — поздрави го Адам. Познаваше го отлично, тъй като той водеше ежедневната рубрика за света на автомобилите. Беше добре информиран журналист и се радваше на искреното уважение на автомобилните компании, макар и да не пропускаше да ги жилне при подходящ случай. В миналото Ървин беше отделял не малко място в своите материали за нападките на Ралф Нейдър и Емерсън Вейл.

Илрой Брейтуейт се отпусна в едно от свободните кресла на уютно подредения кабинет и приятелски попита:

— Е, кой ще започне?

Брейтуейт, когото подчинените му тайно наричаха Сребърната лисица заради безупречно подстриганата му гъста коса със стоманено-сив цвят, беше облечен в стегнат костюм с консервативна кройка и също имаше свой собствен отличителен белег — огромни копчета за ръкавели. Цялата му фигура излъчваше онзи стил, който абсолютно точно отговаряше на заобикалящата го обстановка. Подобно на всички обитавани от важни клечки в компанията помещения, и този кабинет беше обзаведен изключително луксозно — с ламперия от светло африканско дърво, дантелени пердета и дебел ръчно тъкан килим. За да стигне дотук, човекът от света на автомобилите трябва да работи упорито и всеотдайно в продължение на много, много години. Но веднъж издигнал се до това положение, той получава изключителни условия за работа — кабинет като този, свързаната с него стая за преобличане и почивка, персонална трапезария, помещение за сауна и масаж — всичко на негово разположение двайсет и четири часа в денонощието.

— Може би ще започне дамата — обади се Джейк Ърлъм, заел една от креслата близо до прозореца.

— Нямам нищо против — кимна брюнетката от „Нюзуик“. — Бих искала да зная какво оправдание ще скълъпите по повод нежеланието си да дадете ход на някаква що-годе смислена програма за развитие и внедряване на екологически чист парен двигател за автомобилите?

— Нямаме никакво оправдание — отвърна Сребърната лисица. Лицето му запази спокойното си изражение, но гласът му прозвуча малко по-рязко отпреди. — Още повече, че тази работа отдавна е свършена, още преди години. Свършил я е един човек на име Джордж Стивънсън^[2] и аз мисля, че оттогава насам не е направено кой знае какво друго по този въпрос.

— Добре, добре — нетърпеливо се обади кореспондентът на АП и постави на носа си очила с тънки метални рамки. — Хайде да считаме, че с това свършиха шегите. Време е да получим конкретни отговори на конкретно поставени въпроси!

— И аз мисля така — съгласи се Джейк Ърлъм, после извинително добави: — Забравих, че телеграфните агенции трябва да предадат материалите си рано, за да хванат следобедните издания по Източното крайбрежие.

— Благодаря ви — кимна представителят на АП и се извърна към Илрой Брейтуейт: — Снощи мистър Вейл заяви, че между автомобилните компании съществува тайно споразумение да не се работи върху двигател, който би изместил класическия мотор с вътрешно горене. Той твърди, че парните и електрическите двигатели отдавна са в състояние да направят това. Бихте ли коментирали думите му?

Сребърната лисица кимна.

— Мистър Вейл е прав в твърдението си, че тези двигатели съществуват. Има ги в няколко разновидности и повечето от тях действително работят. Ние самите използуваме няколко от тях в развойната си база. Но това, което поради нежелание или незнание мистър Вейл не споменава, е фактът, че все още няма надежда да създадем в близко време кола с парен или електрически двигател, който да бъде и евтин, и лек, и надежден.

— Какво имате предвид, като казвате в „близко време“?

— Имам предвид седемдесетте години на нашия век. През осемдесетте в автомобилите ще има много нововъведения, но според мен двигателят с вътрешно горене, усъвършенствуван и напълно безопасен за околната среда, все още ще бъде основният автомобилен двигател.

— Но ние непрекъснато четем за най-различни видове други двигатели, които съществуват днес, сега. — намеси се журналистът от „Уолстрийт Джърнъл“.

— Тук сте напълно прав — съгласи се Илрой Брейтуейт. — Само че мястото на подобни съобщения е на забавната страница. Ако ми позволите израза, вие вестникарите сте най-лековерните хора на света. Предполагам, че умишлено сте такива, защото само по този начин написаните от вас истории могат да звучат интересно. Но какво става, когато някой изобретател — независимо дали е гений или обикновен побъркан — ви запознае със своето изобретение? Още на другия ден вестниците са пълни с предположенията, че това „може би“ е велико откритие, че „може би“ на него принадлежи бъдещето. Повтаряте го няколко пъти и хората започват да си мислят, че наистина е така… Предполагам, че и самите журналисти, след като пишат известно време на подобна тема, започват да си вярват. Именно този вид заблуди карат хората в тази страна да си мислят, че едва ли не утре в гаражите им ще се появи автомобил с парен двигател, с електрически двигател или пък някакъв хибрид…

Сребърната лисица се усмихна, видял как колегата му от обществените контакти притеснено се размърда на мястото си и лулата заподскача в ръцете му.

— Спокойно, Джейк. Нямам намерение да нападам печата. Просто се опитвам да изясня състоянието на нещата.

— Добре, че ми го казваш! — язвително промърмори Джейк Ърлъм. — Защото вече започвах да се питам накъде ли биеш…

— А не пропускате ли някои факти, мистър Брейтуейт? — продължаваше да настоява кореспондентът на АП. — Доста авторитетни личности продължават твърдо да вярват в бъдещето на парния Двигател, а някои солидни компании извън автомобилния бизнес работят върху него от години. Правителството на щата Калифорния финансира изследвания от подобен характер и се надява, че скоро по пътищата ще започнат да се движат доста парни автомобили. Там съществува и законопроект, според който всички двигатели с вътрешно горене трябва да бъдат забранени в срок от пет години.

Вицепрезидентът по производствените въпроси решително тръсна глава и сребърната му грива затрептя.

— Според мен единственият наистина авторитетен човек, вярвал някога в парния двигател, беше Бил Лиър. Но впоследствие той публично се отрече от тази идея и я нарече „направо смешна“.

— Но той пак е променил мнението си — напомни му кореспондентът на АП.

— О, да, разбира се. И в момента разнася една кутия за шапки, в която бил скрит парният му двигател! Ние обаче прекрасно знаем-какво има в тази кутия — там е само сърцевината, основата на този двигател. Все едно да твърдим, че обикновената запалителна свещ е същността на сегашния ни двигател! Това, за което мистър Лиър и последователите му избягват да говорят, е, че към неговия двигател трябва да се прибавят горивна камера, бойлер и кондензатори на парата, вентилатори за охлаждане — цял куп тежки, скъпи и обемисти съоръжения със съмнителен икономически ефект.

— Но парните коли на калифорнийското правителство… — започна Джейк Ърлъм.

— Не отричам, че Калифорния влага доста средства в това начинание — кимна Сребърната лисица. — Нима може да направи нещо друго? Ако вие и заедно с вас още половин милион потребители искрено желаете да дадете хиляда долара повече за своята нова кола, може би — подчертавам може би — ние ще бъдем в състояние да създадем парен автомобил заедно с всичките му проблеми и недостатъци. Но огромното мнозинство от нашите клиенти, а и клиентите на конкуренцията, за които също трябва да държим сметка, съвсем не е в подобно разположение на духа!

— Все още не сте казали нито дума за електрическия автомобил — вметна представителят на „Уолстрийт Джърнъл“.

Брейтуейт кимна на Адам:

— Ти ще говориш по този въпрос.

— Електрически коли съществуват и в момента — започна Адам и се обърна към репортерите. — Вие всички сте виждали количките за голф и знаете, че съвсем скоро на пазара може да се появи двуместно превозно средство с електрическа тяга, което ще бъде удобно за пазаруване и други подобни цели в ограничени райони. Но на този етап то няма да бъде нищо повече от една скъпо струваща играчка. Ние самите сме създали експериментални товарни и леки автомобили с електрическа тяга, но когато решим да ги използуваме рационално, веднага се сблъскваме с една непреодолима трудност — по-голямата част от използваемото им пространство трябва да бъде изпълнена с тежки акумулатори. И това веднага прави ползата от тях твърде съмнителна.

— А кога ще бъде създаден лекият и компактен цинков акумулатор? — попита кореспондентът на АП.

— Пропуснахте да добавите и нещо за онзи, който работи със сяра и натрий — отговори Адам. — За него също много се шуми напоследък. Но за съжаление все още само се шуми.

— Ние сме убедени, че някога мощен и компактен акумулатор ще бъде създаден — намеси се Илрой Брейтуейт. — Убедени сме и в друго — рано или късно електрическият автомобил ще намери своето място в оживеното градско движение. Но след като вземаме под внимание цялата налична информация по този въпрос, без колебание можем да заявим, че това няма да стане по-рано от осемдесетте години на нашия век.

— А замислим ли се за замърсяването на околната среда във връзка с електромобила, ще открием, че много хора пренебрегват един твърде важен факт — продължи Адам. — Каквито и да са нашите акумулатори, те ще трябва да се зареждат. Представете си колко нови електростанции ще започнат да бълват вредните си газове в атмосферата, за да бъдем в състояние да зареждаме акумулаторите на стотици хиляди коли. И понеже електростанциите по правило се строят в предградията на големите градове, ние просто ще преместим смога от центъра в покрайнините.

— Не са ли твърде слабички всичките ви оправдания? — Сдържаната брюнетка от „Нюзуик“ смени позата на краката си и придърпа без никакъв видим ефект късата си поличка, която прикриваше твърде малко от добре оформените бедра. Един по един всички мъже в стаята спряха поглед върху мястото, където свършваше поличката и започваше дългото бедро. — Оправдания за липсата на точна и ясна перспектива за производството на един наистина сигурен и евтин двигател — поясни мисълта си тя. — Независимо дали той ще бъде парен, електрически или комбиниран. Нали точно по този начин изпратихме човек на Луната? Това беше първият ми въпрос, ако си спомняте…

— Не съм забравил — отвърна Илрой Брейтуейт, който за разлика от останалите упорито продължаваше да фиксира разкрилата се пред очите му съблазнителна гледка. В последвалите няколко дълги секунди мълчание всяка друга жена би проявила някакви признаци на смущение, но брюнетката се владееше превъзходно и ни най-малко не се раздели със своята самоувереност.

Без да отмества поглед от невралгичната точка, Сребърната лисица умишлено бавно проточи:

— Та какъв беше вашият въпрос, Моника?

— Чухте го много добре!

Победен в играта на нерви, Брейтуейт вдигна глава:

— О, да… Луната — въздъхна той. — Знаете ли, понякога направо съжалявам, че стигнахме там! Това събитие създаде нови клишета във всяка област, която има някаква връзка с техническия прогрес. Всеки идва и ни казва: „Отидохме чак на Луната, а вие все още не можете да решите този въпрос!“

— Добре… — намеси се журналистът от „Уолстрийт Джърнъл“. — Колежката ви го спести, но аз ще ви задам точно този въпрос.

— Ще ви отговоря! — остро отвърна вицепрезидентът. — За разлика от хората, които работят за овладяването на Космоса и които се радват на неограничени финансови ресурси, ние нямаме тяхната ясно поставена цел — да отидат на Луната, и толкоз! Вие искате от нас на всяка цена да създадем електрически или парен автомобил само защото сте попрочели оттук-оттам по нещо и сте сигурни, че то някъде съществува. Но на практика нещата изглеждат съвсем другояче. Част от най-блестящите капацитети в тази област са твърдо убедени, че поставянето на такава цел е непрактично и не си струва да се експериментира в тази насока. Ние имаме по-добри идеи и далеч по-практични цели!

Брейтуейт прекара ръка по сребърната си грива и кимна на Адам Имаше вид на човек, комуто всичко е дошло до гуша.

— Според нас чист въздух или поне въздух, който не е замърсен от моторните превозни средства — поде Адам, — можем да създадем най-бързо и с най-малко капиталовложения, като внесем редица подобрения в сегашния бензинов двигател с вътрешно горене и същевременно рязко повишим качеството на горивото и контрола над изгорелите газове.

Замълча и после умишлено тихо продължи:

— Тук му е мястото да споменем за роторния двигател тип „Ванкел“, който също е с вътрешно горене. Може би тази идея не е толкова блестяща, колкото идеята за използуване на парна или електрическа тяга, но именно зад нея стои солидната наука.

За пръв път от началото на пресконференцията думата взе Боб Ървин от „Детройт Нюс“:

— Нека за момент оставим настрана въпроса за парните и електрическите автомобили… Вие едва ли ще отречете, че преди появата на хора като Нейдър и Емерсън Вейл автомобилната промишленост не беше бог знае колко загрижена за опазването на околната среда… Така ли е?

Въпросът беше зададен преднамерено небрежно и видът на Ървин беше съвсем добродушен зад дебелите рамки на очилата. Въпреки това обаче Адам ясно долови вътрешния му заряд. Поколеба се за миг, после отвърна:

— Не го отричам.

Останалите трима репортери изненадано вдигнаха глави от бележниците си.

— Доколкото си спомням, нашата среща се дължи на Емерсън Вейл… на един критик и противник на автомобилната промишленост, нали? — все така небрежно продължи Ървин.

— Събрали сме се тук, защото главните ви редактори ни помолиха да отговорим на някои въпроси! — намеси се от мястото си до прозореца Джейк Ърлъм. — Между тях фигурира и твоята лична молба, Боб… Допускахме, че част от вашите въпроси ще бъдат свързани с изявленията на Вейл, но това съвсем не означава, че сме организирали пресконференция специално заради него!

— Не е нужно да ми обясняваш толкова подробно, Джейк — усмихна се Ървин.

Адам хвърли поглед към угрижената физиономия на Джейк Ърлъм и заключи, че той силно се съмнява в ползата от тази уж неофициална пресконференция.

— Мисля, че въпросът ми едва ли е неуместен, Адам — продължи Ървин. Думите с мъка намираха пътя си от устата му навън — сякаш този човек ги търсеше и подбираше с цената на върховни усилия. Но хората, които го познаваха, добре знаеха, че всичко това е само привидно. — Как мислиш, дали критиците на автомобилната промишленост — да вземем например Нейдър и борбата му за по-голяма сигурност на автомобилите — са изиграли някаква положителна роля?

Въпросът беше прост, но формулировката му беше такава, че напълно изключваше уклончивия отговор. Адам усети как у него се надига раздразнението и понечи да извика: „Защо избра точно мен, Боб?“ После си спомни инструкциите на Илрой Брейтуейт — „ще наричаме нещата с истинските им имена“.

— Да, те действително изиграха такава роля — тихо отвърна той. — По отношение на сигурността Нейдър принуди автомобилната промишленост да направи онази решителна стъпка, която я разделяше от втората половина на двайсетия век. И тя я направи, макар и с цената на огромни трудности.

Докато четиримата репортери усърдно записваха думите му, той светкавично премисли следващия си ход. Прекрасно знаеше, че много хора от бранша споделят това негово мнение. Основната маса млади хора на ръководни длъжности, а и изненадващо много от утвърдените и опитни ръководители признаваха, че в общи линии въпреки преувеличенията и неточностите борбата на Вейл и Нейдър през последните години имаше някакъв смисъл. Автомобилната промишленост действително пренебрегваше проблемите на безопасността при проектирането на своите модели, действително насочваше цялото си внимание към продажбите, действително се противопоставяше на всякакви промени, докато не я заставеха да ги приеме чрез специални правителствени разпоредби или заплахата от такива. Хвърляйки поглед назад, човек оставаше с убеждението, че производителите на коли са били опиянени от собствената си мощ и са се държали като Голиат, който в крайна сметка е паднал на колене пред малкия Давид — в случая с Ралф Нейдър, а по-късно и с Емерсън Вейл.

Точно така — Давид и Голиат, помисли си Адам. Това особено се отнасяше за Нейдър, който сам, без подкрепа отникъде, се изправи със забележителна морална сила и дух срещу цялата американска автомобилна индустрия, която притежаваше неограничена финансова мощ и се радваше на силна подкрепа от страна на Вашингтон. Той сам я принуди да обърне по-голямо внимание на сигурността, а след това и Конгресът се видя принуден да ратифицира нов законопроект в защита на потребителските права. Фактът, че подобно на всички любители на полемиката Нейдър често прекаляваше с нападките си и прибягваше до изопачаване на истината, никак не намаляваше значението, на постигнатото от него. Само един тесногръд човек би отрекъл заслугите му пред обществеността. Ето защо онзи, който е успял да се пребори с такъв могъщ противник, не може да не носи някаква полза на обществото.

— Доколкото ми е известно, мистър Трентън, до този момент нито един човек с отговорен пост в автомобилния бранш не е правил подобно изявление — отбеляза представителят на „Уолстрийт Джърнъл“.

— Значи е дошло времето някой да го направи — отвърна Адам.

Не беше съвсем сигурен, но му се стори, че приведеният над лулата си Джейк Ърлъм побледня. Забеляза, че и Сребърната лисица леко се намръщи. По дяволите! Ако се наложи, ще поспори и с Илрой! Адам никога не беше се числил към покорните. Малцина от хората, стигнали до върховете в този бранш, имат покорен характер, а онези, които си спестяват честното мнение, защото се страхуват от неодобрението на началниците си или пък просто защото си пазят хляба, рядко стигат до нещо повече от средата. Адам никога не премълчаваше убежденията си, защото беше сигурен, че именно със своята прямота и откровеност е най-полезен за своите работодатели. Беше разбрал, че най-важното нещо на този свят е човек да запази своята индивидуалност. Страничните хора съвсем неправилно смятаха, че всички шефове в автомобилния бранш са направени по един и същ калъп и си приличат като две капки вода. Напълно погрешна представа! Вярно е, че по много неща те си приличат. Приличат си по своята амбициозност, по големите си организационни способности, по огромната си работоспособност. Но с това се изчерпва и общото помежду им. Във всичко останало те са безкрайно индивидуални, а в поведението им често се долавят немалко ексцентричност и граничеща с гениалността независимост.

Но… казана дума — хвърлен камък. Ще трябва да се доизясни.

— Виждам, че възнамерявате да ме цитирате, затова не е зле да чуете и още някои неща — подхвана Адам и хвърли бърз поглед към групичката репортери.

— Например? — любопитно попита момичето от „Нюзуик“, което вече не изглеждаше Толкова враждебно настроено. Адам крадешком я погледна. Тя беше загасила цигарата и усилено записваше. Полата й беше все така високо над коленете, а бедрата под прозрачния сив найлон на чорапите изглеждаха дяволски привлекателни. Почувствува, че интересът му към тази жена започва да расте, но с усилие на волята изхвърли мъжките помисли от съзнанието си.

— Първо — започна той, — критиците свършиха своята работа. Автомобилната индустрия се занимава с въпросите на сигурността така, както никога досега. Още повече, че натискът върху нея не отслабва нито за миг. Вече мислим и за потребителите, като веднага признавам, че за известен период от време това не беше така. Но в този Момент нещата са поставени върху съвсем друга основа и поради тази причина хора като Емерсън Вейл рискуват да се превърнат в плиткоумни дърдорковци. Ако всичко онова, което те приказват, е истина, това би означавало, че производителите на коли грешат абсолютно във всичко. Вероятно това е причината, поради която Вейл и последователите му още не са проумели една проста истина — автомобилната промишленост отдавна е навлязла в нова ера. Именно по този въпрос ми се ще да поговорим.

— Но не смятате ли, че именно критиците ви принудиха да навлезете в тази ера? — вметна кореспондентът на АП.

Адам с мъка потисна раздразнението си. От време на време критикарството срещу света на автомобилите се превръща в нещо като епидемия, която засяга не само професионалистите като Вейл.

— В известна степен, особено по отношение на насоките и задачите, свързани със сигурността и замърсяването на околната среда — съгласи се той. — Но те нямат нищо общо с революционно новите технологически промени, които чукат на вратата. А именно те през следващите десет години ще ни донесат толкова изненади и вълнения, колкото не са ни донесли всичките петдесет отминали години на нашия век!

— И как ще стане това? — попита кореспондентът на АП, хвърляйки бегъл поглед към часовника си.

— Някой тук спомена за открития — поде Адам. — Най-непосредствено предстоящите са свързани с материалите, които използуваме в нашето производство. Те ще ни позволят да създадем гама от напълно нови превозни средства, което ще стане към средата и края на седемдесетте години. Да вземем например металите, Вместо използуваната досега тежка стомана ние ще преминем към употребата на пореста стомана — тя е по-здрава, по-еластична и значително по-лека. Значи — икономия на гориво. Освен това тя поема евентуалните удари далеч по-добре от обикновената стомана — това пък е точка в полза на сигурността. Предстои ни да въведем и съвсем нови метални сплави в двигателите и техните компоненти. Една такава сплав ще позволи температурни разлики от сто до две хиляди градуса по Фаренхайт, които ще настъпят за броени секунди и без почти никакви загуби. След като я въведем в масово производство, ние ще бъдем в състояние да постигнем пълно изгаряне на горивната смес, като по този начин сведем до минимум замърсяването на въздуха. В момента се разработва метал, който има способността да „помни“ първоначалната си форма. Когато смачкате вратата или калника на своята кола, те ще възвърнат първоначалната си форма след кратко нагряване или натиск. Друга сплав ще ни позволи да започнем производството на евтини и здрави зъбни колела за газотурбинни двигатели.

— Това заслужава да се запомни — намеси се Илрой Брейтуейт. — Ако някога двигателят с вътрешно горене отпадне от производство, неговото място ще се заеме именно от газовата турбина. Засега на внедряването й пречат още много неща, тъй като тя действува ефикасно само при пълно натоварване и трябва да се създаде сложен апарат за преработка на изгорелите газове, ако не искаме да подпалим пешеходците. Но това са разрешими проблеми и върху тях се работи.

— Добре — каза представителят на „Уолстрийт Джърнъл“. — За металите всичко е ясно. Какви други новости да очакваме?

Адам погледна към кореспондента на АП и отговори:

— Най-голямата новост е бордовият компютър, който ще бъде поставен във всяка кола. Размерите му са такива, че спокойно може да се вмести в жабката на арматурното табло.

— И какви ще са неговите функции?

— Ще прави всичко, за което се сетите. Ще контролира най-важните елементи на двигателя — свещи, впръскване на горивото и всичко останало. Ще проверява състоянието на отработените газове и ще ни предупреждава, ако те замърсяват околната среда. А в някои отношения ще бъде направо революционен.

— Назовете ги — поиска представителката на „Нюзуик“.

— Компютърът ще мисли вместо водача и ще поправя грешките му още преди той да е разбрал за тях. На първо място ще регулира по сензорен път спирачния натиск върху всяко колело. Това означава, че всяко колело ще получава толкова спирачен натиск, колкото е необходим за предотвратяване на поднасянето. Външен радар ще предупреждава за забавянето на автомобила пред нас или за опасно малката дистанция, на която се движим. При нужда автомобилът ще бъде автоматически забавян и спиран пак от компютъра. И тъй ката реакцията му е далеч по-бърза от човешката, ние скоро ще забравим за ударите отзад. Ще се създадат магистрали с автоматично регулиране на платната от радар (някъде това вече е направено), а в недалечно бъдеще интензивността на движението ще се регулира от спътник.

Адам долови одобрителния поглед, който му хвърли Джейк Ър-лъм. Беше успял да се измъкне от положението на обвиняем и вече изтъкваше положителните страни от дейността на автомобилната индустрия. Отделът за обществени контакти винаги беше настоявал за подобна тактика от страна на говорителите на компанията.

— Прекият резултат от всички тези промени ще се изрази най-вече във вътрешното оборудване на автомобила — продължи той. — Монтирането на бордов компютър ще наложи тотална промяна на цялото арматурно табло и това ще стане още в близките няколко години. Датчикът за горивото например първи ще бъде забравен. На негово място ще дойде индикатор, който ще ни информира колко километра може да изминем с наличното в резервоара гориво при скоростта в момента. На телевизионен екран пред водача ще се появява подробна пътна информация, там ще бъде мястото и на предупредителните знаци на магистралите, които ще се задействуват от вградени в пътното платно магнитни датчици. Оглеждането за пътни знаци по време на движение ще стане не само старомодно, но и опасно. Досега водачите нерядко ги пропускаха, но когато ги вкараме вътре в колата, това няма да става. И още нещо — в случай че се движите по непознат път, ще можете да включите специална касета в озвучителната система на колата си и с помощта на няколко прости бутона ще получите вместо музика подробна звукова и визуална информация за пътната обстановка. Обикновеното автомобилно радио ще бъде заменено от приемник-предавател, който ще действува в ултракъсо-вълновия обхват. Той ще покрива цялата страна, така че всеки водач ще може да потърси помощ в случай на нужда.

Кореспондентът на АП стана и се обърна към Джейк Ърлъм:

— Може ли да използувам някой телефон?

— Ще ви намеря мяcтo, където няма да ви безпокоят — изправи се Ърлъм и двамата излязоха.

Останалите също се надигнаха.

Боб Ървин изчака вратата да се затвори зад човека на АП и едва тогава попита:

— Ще поставите ли такъв компютър на новия орион?

Дяволите да го вземат тоя Ървин! Притисна го здравата, и то съвсем изневиделица! Отговорът беше „да“, но това беше тайна. Каже ли обаче „не“, след време същият този Боб ще го обвини в даване на неверни данни.

— Знаеш много добре, че нямам право да говоря за ориона, Боб! — изрази гласно протеста си Адам.

Журналистът се ухили. Липсата на категоричен отрицателен отговор му даде всичко, което му трябваше.

— Все пак майсторски ни отдалечихте от темата, за която се бяхме събрали — продума брюнетката от „Нюзуик“. Станала на крака, тя изглеждаше по-висока и по-гъвкава.

— Няма такова нещо — отвърна Адам и погледна право в хладните сини очи, които го гледаха с одобрение и лека насмешка. Изпита желание да се срещне с тази жена при по-други обстоятелства, някак си не му се искаше да бъдат противници. Усмихна се и добави: — Аз съм само един прост производител на коли, който се опитва да види нещата от всеки възможен ъгъл.

— Нима? — Очите й продължаваха да го фиксират с предишната насмешливост. — Тогава ще ми отговорите ли честно на един такъв въпрос: променя ли се наистина автомобилната индустрия, гледана отвътре? — Тя хвърли бегъл поглед в бележника си и продължи: — Наистина ли крупните автомобилостроители отговарят на повика на времето, наистина ли приемат новите идеи за отговорност пред обществеността, развиват у себе си социално съзнание, гледат реалистично на промяната на ценностите, включително на онези, които пряко засягат автомобила? Искрено ли вярвате, че у нас ще се наложи потребителското мислене? Наистина ли идва новата ера, за която говорихте? Или всичко това беше една подготвена от вашите рекламни специалисти инсценировка, а вие продължавате да се надявате, че ще успеете да заблудите обществеността и ще правите каквото си искате… както досега? Вие действително ли сте готови да слушате всичко онова, което се говори за опазването на природната среда, за сигурността и всичко останало? Или просто се заблуждавате, а заблуждавате и нас? Quo vadis, ако си спомняте часовете по латински, мистър Трентън?

— Спомням си ги — отвърна Адам. — Quo vadis? Къде отиваш? Вечният въпрос, който звучи през цялата история на човешката цивилизация… Въпрос, задаван на цели нации, на отделни хора, а сега и на една индустрия…

— Това въпрос ли беше, Моника? — полюбопитствува Илрой Брейтуейт. — Или нещо като реч?

— Комбиниран въпрос — хладно му се усмихна момичето от „Нюзуик“. — Ако е прекалено сложен за вас, бих могла да го разбия на части и да използувам по-прости думи…

В кабинета влезе шефът на Отдела за обществени контакти.

— Тези срещи с представителите на печата май вече не са онова, което бяха, а, Джейк? — обърна се към него вицепрезидентът по производствените въпроси.

— Ако искате да кажете, че сме станали по-агресивни и по-целенасочени, аз бих ви обяснил, че така се обучават всички репортери — намеси се представителят на „Уолстрийт Джърнъл“. — Нашите редактори искат пълно разнищване на проблемите. Предполагам, че както всичко в живота, така и журналистиката се намира в процес на промяна… — Помълча, после замислено добави: — Понякога всичко това ме кара да се чувствувам неудобно…

— Но не и мен! — вметна представителката на „Нюзуик“. — Все още никой не е отговорил на въпроса ми… На вас го зададох — обърна се тя към Адам.

Той се поколеба. Quo vadis? Понякога, макар и по друг начин, той също си беше задавал този въпрос. Но доколко можеше да бъде откровен в миг като този?

Спаси го Илрой Брейтуейт.

— Ако Адам не възразява, ще ви отговоря аз — каза Сребърната лисица. — Без да приемам инсинуациите ви, Моника, аз смея да заявя, че като представител на бранша нашата компания винаги е била изпълнена с чувство на отговорност пред обществото, има ярко изявено и демонстрирано години наред обществено съзнание. Колкото до потребителското мислене, мога да заявя, че винаги сме вярвали в него, още далеч преди това словосъчетание да си пробие път сред…

Добре оформените фрази се затъркаляха като воденични камъни. Адам изпита облекчение, че вместо него отговори друг. Въпреки цялата си отдаденост на професията той би изразил известни резерви, ако, разбира се, искаше да бъде честен.

Изпита чувство на облекчение от наближаващия край на срещата. Защото изгаряше от нетърпение да се втурне към своите „ловни полета“ — там, където като любима и властна жена го зовеше новият орион.