Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wheels, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Веселин Лаптев, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 51гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster(2008)
Издание:
Издателска къща „М-Л“, София, 1992
Превод: Веселин Лаптев
Художници: Ивайло Нанов, Лъчезар Русанов
Печат „Полипринт“ АД, Враца
Arthur Hailey. Wheels
Pan Books Ltd, London, 1971
История
- —Добавяне
Глава двайсет и четвърта
Сър Пърсивал Макдауел Стайвесънт и Адам Трентън се познаваха и бяха приятели вече повече от двайсет години Приятелството им се характеризираше с наличието на големи паузи — понякога по две-три години нито се виждаха, нито се чуваха, но оказали се в един и същи град, те неизменно намираха начин да се срещнат и отношенията им се подновяваха с такава лекота, сякаш никога не бяха се разделяли.
Вероятно една от причините за трайността на това странно приятелство се дължеше на коренната противоположност на характерите им. Макар и с богато въображение, Адам беше преди всичко прагматик и отличен организатор, който умееше да реализира на практика всичките си начинания. Също с богато въображение и все по-нарастваща напоследък репутация на изключителен учен, сър Пърсивал си остана отчаян мечтател, който преодоляваше ежедневните проблеми с цената на върховни усилия. В общи линии той беше от онзи тип хора, които без никаква трудност биха изобретили оригинален цип за закопчаване, но самите те непрекъснато забравят да вдигнат ципа на собствените си панталони.
Двамата се отличаваха коренно и по своя произход. Сър Пърсивал беше последна издънка на стар английски земевладелски род. Благородническата му титла беше съвсем автентична, наследена от неговия баща. Докато бащата на Адам беше един обикновен стоманолеяр от Бъфало, щата Ню Йорк.
Запознаха се в университета в Пардю. Бяха връстници и завършиха по едно и също време — Адам Политехниката, а Пърсивал, когото всички наричаха просто Пърс — Физическия факултет. В продължение на Няколкото последвали години Пърс събра в колекцията си най-различни научни титли, и то с такава лекота, с каквато децата берат полски цветя. Известно време след това се занимаваше с научноизследователска дейност в компанията на Адам и сътрудничеството му с „мозъчния тръст“ остави ярки следи — именно Пърс беше ученият, който разработи нови насоки в приложението на електронните микроскопи.
През онези години двамата бяха неразделни. Адам все още не се беше оженил за Ерика, а Пърс доста време след това си остана заклет ерген.
До един момент Адам проявяваше умерен интерес към хобито на Пърс да майстори старинни цигулки, върху които неизменно се гравираше марката „Страдивари“, но по-късно не откликна на предложението му да изучават заедно руски. Пърс се залови самичък с тази задача по една съвсем проста причина — неизвестно кой го беше абонирал за някакво съветско списание. След по-малко от година той вече с лекота го изчиташе от край до край.
На външен вид сър Пърсивал Стайвесънт беше кльощав дългуч със скръбна физиономия (което не отговаряше на действитетния му темперамент) и разсеян вид (което беше вярно). Според Адам годините изобщо не бяха го докоснали. Рядко губеше вроденото си добродушие, но когато се концентрираше върху някой научен проблем, светът наоколо — включително седемте му буйни деца — преставаше да съществува. Този контингент планомерно нарастваше с по една бройка годишно от мига, в който се беше оженил. Беше се решил на тази съдбоносна за него стъпка малко след като напусна автомобилния бранш. Жена му беше приятна, с апетитна външност луда глава, на която най-малко от всичко подхождаше импозантната титла лейди Стайвесънт. През последните няколко години непрекъснато увеличаващото се семейство се беше настанило в една къща близо до Сан Франциско, която приличаше на щастлива лудница.
Именно от Сан Франциско беше долетял Пърс сега. И то със специалната задача да се срещне с Адам. Срещата им се състоя в кабинета на Адам, в късния следобед на един горещ августовски ден.
Предния ден беше телефонирал за пристигането си и Адам му предложи да не търси хотел, а направо да идва в къщата на Куортън Лейк. Ерика го харесваше и Адам се надяваше, че старият приятел ще поразсее напрежението, което продължаваше да се трупа в семейството му.
Но Пърс отказа:
— По-добре да не идвам, старче. Видя ли се с Ерика, тя ще ме попита защо съм дошъл… А предполагам, че ти ще искаш да й го съобщиш със свои думи…
— А защо всъщност идваш? — полюбопитствува Адам.
— Може би да си потърся работа…
Впоследствие се оказа, че сър Пърсивал съвсем не си търси работа, а е дошъл, за да предложи такава на Адам.
Една компания от Западното крайбрежие, която се занимаваше с производството на сложна електронна и радарна техника, изведнъж изпита нужда от енергичен ръководител. Пърс пък се оказа един от нейните основатели и заемаше длъжността вицепрезидент по научните въпроси. Именно той беше препоръчал Адам на колегите си и в момента разговаряше с него и от тяхно име.
— Ще те направим президент на фирмата, старче! — обяви той. — Ще започнеш кариерата си от самия връх!
— Точно същото казал някога Хенри Форд на Бънки Кнудсен[1] — жлъчно отвърна Адам.
— В нашия случай нещата сигурно ще се подредят по-добре, защото мислим да те направим един от главните акционери. — Пърс спря поглед върху Адам и челото му леко се набърчи. — Искам само едно от теб — сериозно добави той. — Да не възприемаш лекомислено Онова, което ти казвам.
— Никога не съм го правил — отвърна Адам и си помисли, че това е едно от нещата, върху които се крепи тяхното приятелство. Винаги се бяха отнасяли с уважение един към друг и имаше защо. Адам беше постигнал вече немалко в автомобилния бранш, а Пърс, въпреки страшната си разсеяност и неувереност при вземането на важни решения, превръщаше в смайващ успех всяко свое научно начинание. Още преди днешната им среща Адам вече беше дочул нещичко за компанията от Западното крайбрежие, която доста бързо си беше създала солидна репутация благодарение на постиженията си в областта на електрониката.
— Компанията ни е малка — обясни Пърс — Но твърде бързо се разрастваме.
После се зае да разказва как няколко души — учени като него, решили да я основат, за да мотат да приложат на практика изобилието от нови идеи в областта на електронната технология. Насочили се специално към разработкатa на нови енергийни източници и пренасяне на енергията на далечни разстояния. Техните проекти трябвало да облекчат положението на големите градове с развита промишленост, но едновременно с това предвиждали коренна промяна в начина на снабдяване с хранителни продукти главно на базата на нови методи за увеличаване на поливните площи в селското стопанство. Екипът от учени вече беше постигнал забележителни успехи в някои области и според думите на Пърс „компанията вече не само си изкарва хляба и маслото, но остава и за малко конфитюр“, т.е. пред нея има отлични перспективи.
— Основните си проучвания правим в областта на свръхпроводниците — съобщи му Пърс. — Знаеш ли нещо за тях?
— Много малко.
— Когато направим своя пробив — а ние сме уверени, че ще го направим, — свръхпроводниците ще предизвикат истинска революция в областта на енергетиката и металургията. После ще ти разкажа още много неща… Проектът ни може да се превърне в изключителен успех!
Но в момента компанията се нуждаела преди всичко от опитен ръководител с новаторски идеи.
— Ние, старче, сме учени. Ако ми позволиш подобен израз — под един чадър сме събрали куп умни глави. Но сме принудени да се занимаваме с неща, за които нямаме необходимата подготовка — цялата там ръководна дейност, организация, бюджети, финанси и всичко останало… А искаме да си останем в своите лаборатории, да правим експериментите си и да мислим.
Но колегите му съвсем не били склонни да приемат за ръководител кой да е бизнесмен, поясни Пърс.
— Счетоводители и консултанти — с лопата да ги ринеш На нас ни трябва личност, трябва ни ръководител с достатъчно въображение и интерес към научните проблеми, човек, който знае как се използува техниката и как се внедряват изобретенията, човек, който умее да дава приоритет на истински важните разработки, и докато ние поддържаме тила му, той да осигурява необходимите контакти с другите компании. Заедно с всичко това той трябва да бъде и достоен човек. Накратко казано, старче, имаме нужда от теб!
Адам не можеше да остане равнодушен към всичко това. И друг път беше получавал предложения за работа извън автомобилния бранш, всъщност доста повече от останалите си колеги. Но просто поради факта, че отлично познаваше Пърс, неговото предложение му се представи в съвсем различна светлина.
— А какво мислят твоите съдружници? — попита то той.
— Те се доверяват на моите преценки. Мога да ти кажа, че направихме кратко списъче на евентуалните кандидати. Много кратко списъче, тъй като в него фигурира само едно име — твоето!
— Това ме ласкае — отвърна Адам и наистина мислеше така.
Сър Пърсивал Стайвесънт си позволи една от своите редки замислени усмивки.
— Би могъл да бъдеш поласкан и от някои други неща. Готов съм да говорим за заплата, премии, положението ти като акционер, опции. Само кажи че искаш.
— Не сега — поклати глава Адам. — Не зная дали изобщо ще стигнем до това. Работата е там, че аз всъщност никога не съм се замислял сериозно над възможността да напусна автомобилния бранш. Колите бяха и продължават да бъдат смисълът на моя живот.
Дори и на този етап Адам приемаше разговора им по-скоро като теоретично обсъждане. Въпреки цялото си уважение към Пърс и близкото им приятелство, той не мажеше да си представи, че доброволно би напуснал автомобилната промишленост.
Бяха седнали един срещу друг и Пърс се размърда в креслото си. Имаше навика постоянно да се върти на мястото си — сякаш високата му слаба фигура беше окачена на чувствителни шарнири. Но всяко завъртане означаваше, че мисълта му е потекла в друга посока и скоро ще предложи нова тема за разговор.
Сега съвсем без връзка попита:
— Какво ли ще напишат някога на надгробната ти плоча?
— Не зная дори дали ще имам такава.
— Изразявам се образно, старче — махна с ръка Пърс. — Всички ще си имаме надгробни плочи независимо дали са направени от камък или от въздух. И на тях акуратно ще бъде отбелязано как сме се разпореждали с отпуснатото ни време на тази земя, какво сме оставили след себе си. Мислил ли си някога по този въпрос?
— Сигурно — сви рамене Адам. — Предполагам, че от време на време всички мислим за това.
Пърс сплете пръстите си и се зае да ги разглежда.
— За теб биха могли да се напишат няколко неща. Например: Той беше вицепрезидент на автомобилна компания. Или даже „президент“, ако, разбира се, късметът продължи да бъде на твоя страна и успееш да се справиш с всичките си сериозни конкуренти. Естествено, макар и многолюдна, компанията ти ще бъде добра. Защото, старче, автомобилният бизнес просто гъмжи от президенти и вицепрезиденти… Броят им е такъв, че човек неволно се сеща за населението на Индия…
— Ако искаш да ми кажеш нещо, защо не го кажеш направо? — попита Адам.
— Прекрасно предложение, старче.
Понякога Пърс прекалява с благопристойното си поведение на английски благородник, помисли Адам. За да изучи това, поведение в детайли, му беше необходимо доста време, защото, благородник или не, той беше живял в Съединените щати цели двайсет и пет години и всичките му навици и вкусове бяха напълно американски, с изключение може би на езика. Същевременно и другата възможност беше напълно вероятна — всеки човек си има своите слабости и слабостта на Пърс бешe всичко английско.
Ученият се наведе напред и впи поглед в очите на Адам.
— А знаеш ли какво друго биха могли да напишат на твоята плоча? „Той създаде нещо ново, различно и полезно. Той беше лидер, когато се прокарваха новите пътища, когато се разораваха девствени целини. И онова, което остави след себе си, има непреходни значение.“
Пърс се отпусна в креслото си, сякаш се беше изморил от необичайното за характера му красноречие.
А в настъпилата тишина Адам почувствува, че думите на приятеля му го развълнуваха по странен и необичаен начин. Призна пред себе си, че в тях има много истина, и се запита колко време след амортизацията на новия за момента орион някой ще си спомня за него. Въпросът се отнасяше с пълна сила и за бъдещия фарстар — две коли, които в момента сякаш бяха най-важното нещо на света за много хора, сред които бе и той. Но такива ли щяха Да бъдат те, погледнати през призмата на времето?
В кабинета цареше тишина. И тук, както в останалите помещения на административната сграда, се усещаше как след края на работното време отминава и напрежението. Секретарките и останалите административни служители се готвеха да си тръгват, От своето място Адам можеше да следи движението по магистралата, което рязко се засилваше в часа, в който хората напускаха работните си места.
Срещата им стана по това време, тъй като Пърс настоя да поговорят поне един час на спокойствие.
— Разкажи ми нещо за свръхпроводниците и революцията, която очаквате от тях — помоли го той.
— Те ще бъдат главните носители на огромни маси енергия — тихо започна приятелят му. — Ще ни дадат възможност да пречистим околната среда, ще създадат изобилие, каквото тази планета не познава!
От другия край на кабинета се разнесе настойчивото жужене на служебния телефон.
Адам хвърли раздразнен поглед към бюрото си. Още преди пристигането на Пърс беше наредил на секретарката си Ърсюла да не го свързва с никого. Насреща приятелят му също изглеждаше недоволен от прекъсването.
В същото време Адам отлично знаеше, че Ърсюла не би си позволила да наруши заповедта му без основателни причини. Той се извини на Пърс, прекоси помещението и вдигна слушалката.
— Не бих ви безпокоила, сър — прозвуча в нея приглушеният глас на секретарката му. — Но някой си господин Стивънсън настоява да говори с вас по изключително важен въпрос.
— Смоуки Стивънсън?
— Да, сър.
Адам се ядоса:
— Поискайте му номер, на който мога да го открия довечера. Ще му се обадя, щом се освободя. В момента съм зает!
Ясно долови-колебанието на Ърсюла:
— Точно така му казах, мистър Трентън. Но той настоява. Каза, че няма да му се сърдите, като разберете за какво става въпрос.
— По дяволите! — изруга Адам и хвърли извинителен поглед към Пърс. — Още ли е на телефона?
— Да.
— Свържете ме тогава! — Адам прикри мембраната с ръка и подхвърли на приятеля си: — Няма да ми отнеме повече от минутка!
Хора като Смоуки Стивънсън винаги считат своите работи за най-важното нещо на този свят, помисли си той.
В слушалката нещо прещрака и до него долетя гласът на търговеца:
— Адам, вие ли сте?
— Аз съм — отвърна Адам, без да си прави труд да прикрива раздразнението си. — Разбрах от секретарката си, че сте били уведомен за моята заетост! Налага се да почакате независимо от важността на въпроса ви!
— Да предам ли това и на вашата съпруга?
— Как да ви разбирам? — с леден тон попита Адам.
— Ами както ви е угодно, господин велики началнико! Толкова сте зает, че не искате дори да вдигнете слушалката, за да чуете какво ще ви съобщи един верен приятел! Жена ви е арестувана! Но не за нарушение на правилата за уличното движение, както може би си помислихте, а за кражба!
Адам смаяно мълчеше, а Смоуки продължи да говори:
— Ако възнамерявате да й помогнете по някакъв начин, а и да помогнете на себе си, трябва незабавно да зарежете важните си дела и да дойдете тук, където ще ви чакам. Сега слушайте внимателно, за да разберете как да ме намерите…
Все така замаяно Адам записа указанията на Смоуки и бавно постави слушалката.
— Имаме нужда от адвокат — каза Адам. — Познавам няколко и сега ще звънна на един от тях.
Двамата със Смоуки седяха в колата на търговеца, паркирана пред полицейския участък. Адам още не беше влизал вътре, отстъпил пред убежденията на Смоуки да остане и изслуша обстоятелствата по арестуването на Ерика — така, както му ги беше представил по телефона шефът Аренсън, — обстоятелства, които двамата вече бяха обсъдили в кабинета на началника, докато чакаха Адам. И колкото повече слушаше, толкова по-напрегнат ставаше.
— Разбира се, разбира се — съгласи се Смоуки. — Идете и телефонирайте на адвоката си. А защо не звъннете и на „Нюс“, „Фрий Прес“ и „Бърмингам Иксентрикс“? Те несъмнено ще ни осигурят и фотографи!
— Какво значение има това? Полицията явно е допуснала досадна грешка!
— Няма никаква грешка.
— Жена ми никога не би…
Търпението на Смоуки Се изчерпа:
— Жена ви е извършила кражба! Ще набиете ли това най-после в главата си? И не само я е извършила, но и си е признала всичко в съответната писмена форма!
— Не мога да го повярвам!
— По-добре го повярвайте! Каза ми го лично началникът на участъка Аренсън, а той няма да ме лъже. Освен това в полицията съвсем йе работят глупаци…
— Зная — въздъхна Адам и бавно изпусна насъбралия се в дробовете му въздух. Наложи си да мисли и разсъждава с усилие на волята — за пръв път от рязкото прекъсване на разговора му със сър Пърсивал Стайвесънт преди половин час. Пърс разбра, че се е случило нещо наистина важно, макар Адам да не му даде никакви подробности за внезапния си телефонен разговор. Уговориха се да се чуят по-късно вечерта или на другата сутрин.
Сега Адам седеше до Смоуки Стивънсън, който пафкаше дебела пура и колата се пълнеше с лютив дим въпреки включената на пълни обороти климатична инсталация. Навън продължаваше да вали. Монотонният и навяващ униние дъжд не беше спрял нито за миг от часовете на ранния следобед. Смрачаваше се и преминаващите коли една по една включваха светлините си. Светнаха и прозорците на административните сгради наоколо.
— Е, добре — въздъхна още веднъж Адам. — Ако Ерика действително е извършила подобно нещо, то трябва да има някаква причина.
Търговецът по навик потърка брадата си. Беше посрещнал Адам без следа от враждебност или съчувствие и продължаваше да се държи така:
— То си е ваша работа — искам да кажа, на вас и жена ви. Същото важи и по отношение на истината и лъжата. Не е моя работа да ви се меся. Сега говорим за създалите се обстоятелства и нищо повече.
До тях паркира полицейска лимузина. От нея двама полицаи свалиха някакъв човек и на минаване край тях внимателно огледаха колата на Смоуки Стивънсън и хората вътре. Човекът, чиито ръце бяха оковани в белезници, не им обърна никакво внимание. Под погледите на Адам и Смоуки тримата се упътиха към участъка.
Всичко това неприятно напомняше за работата на хората тук.
— Значи вие продължавате да твърдите, че Ерика е там вътре и се нуждае от помощ? — още веднъж попита Адам. — И аз мога да направя две неща — да се втурна в участъка, да използувам цялото си влияние, за да я измъкна, като допусна още кой знае колко грешки, или пък да изчакам пристигането на адвоката си, което би било по-разумно…
— Разумно, неразумно… — изръмжа Смоуки. — Може да стане така, че после да съжалявате за пропуснатия шанс.
— А вие какво предлагате?
— Като начало да отида още веднъж в участъка и да поговоря отново с шефа… този път по ваша молба После ще видим…
— А защо полицията е позвънила на вас? — сети се най-накрая да попита Адам.
— С шефа сме приятели — отвърна Смоуки. — А той знае, че аз ви познавам.
Смоуки обаче премълча някои неща, за които беше научил в полицейското управление. Всичко беше на път да се оправи, тъй като собственикът на магазина бе склонен да се задоволи само със заплащането на откраднатата вещ и не настояваше нарушителката непременно да бъде предадена на прокуратурата. От друга страна, шефът Аренсън си даваше сметка, че случаят ще възбуди духовете в района, а той искаше да избегне шумотевицата, ако, естествено, получи в замяна пълното сътрудничество и дискретност на заинтересованите лица.
— Признавам, че съм напълно безпомощен — каза Адам. — Ако мислите, че действително сте в състояние да направите нещо — вървете Аз трябва ли да дойда с вас?
Смоуки остана напълно неподвижен. Ръцете му спокойно лежаха върху волана, а лицето му беше безизразно.
— Е, можете ли да направите нещо, или не? — нетърпеливо повтори въпроса си Адам.
— Предполагам, че мога — бавно отвърна Смоуки.
— Тогава какво чакате?
— Цената — меко продума търговецът. — Всичко на този свят си има цена, Адам Би трябвало да знаете това по-добре от мен.
— Ако ще обсъждаме даването на някакъв подкуп…
— Никога не споменавайте тази дума! Нито тук, нито там — вътре! — Смоуки махна с ръка към полицейския участък. — И помнете — Уилбър Аренсън е разумен човек. Ако си позволите да му предложите каквото и да било, жена ви положително ще пострада! Вие също.
— Не съм имал подобни намерения — учудено отвърна Адам. — Какво друго може…
— Мръсно копеле — изрева извън себе си Смоуки и пръстите му върху волана побеляха от яростното стискане. — Нима вече си забра-вил, че възнамеряваш да ми вземеш хляба?! Толкова ли малко значение има този въпрос за теб, че дори не си го спомняш?! Един месец, забрави ли? Един месец, след който твоята сестричка ще си дръпне паричките и аз ще остана на улицата! Един месец, след който ще пробуташ мръсното си тефтерче на баровците от твоята шибана компания!
— По този въпрос имаме споразумение — сковано отговори Адам. — Той няма нищо общо със сегашния случай.
— Аз пък мисля, че има, дявол да те вземе! Трябва бързичко да премислиш някои неща, ако искаш жена ти да се измъкне от тая бъркотия, без почтената ви фамилия да влезе в устата на цял Мичиган!
— Няма да е зле, ако ми обясните точно за кои неща става въпрос.
— Предлагам сделка — отвърна Смоуки. — Ако не можеш да проумееш-условията й, значи съм се лъгал относно умствените ти качества.
Адам не можа да прикрие обзелото го презрение и то с пълна сила прозвуча в гласа му:
— Май схващам картинката! Я все пак да проверим: имате намерение да играете ролята на посредник и ще използувате своето приятелство с шефа на полицията, за да освободите жена ми и да предотвратите предявяването на обвинение срещу нея. Срещу което аз ще трябва да посъветвам сестра си да остави парите си във вашия бизнес и да затворя очи пред незаконните методи, с чиято помощ го управлявате!
— Боравите твърде свободно с термини от сорта на „незаконни методи“. Трябва ли да ви напомням, че и вашето семейство прибягва до тях?
Адам не обърна внимание на забележката и попита:
— Правилно ли съм ви разбрал, или греша?
— Умен сте все пак. Разбрали сте ме правилно.
— Е, тогава ще получите и отговора ми. Той е категорично „не“! Нямам намерение да променям съвета, който се готвя да дам на сестра си, при никакви обстоятелства! Това би означавало да помогна на себе си, като се възползувам от нейните средства за съществувание.
Смоуки светкавично прецени този отговор и попита:
— Това означава ли, че ще премислите още веднъж второто си решение? Това, което засяга компанията?
— Не съм казал такова нещо.
— Но не казахте и обратното!
Адам замълча. В колата се чуваше тихото мъркане на двигателя и шепотът на климатичната инсталация.
— Аз ще се задоволя и само с тази част на сделката — подхвърли Смоуки — Нека оставим Тереза настрана. Ще бъда доволен, ако не уведомите компанията за онова, което открихте при мен. — Млъкна за момент, после поясни! — Няма дори да ви поискам оня черен тефтер. Достатъчно е да ми обещаете, че няма да го използувате.
Адам продължаваше да мълчи.
— Би могло да се каже, че в този момент сте изправен пред доста труден избор — продължи да го обработва Смоуки — Или компанията, или жена ви Много ми е интересно да науча кое доставяте на първо място!
— Отлично знаете, че нямам избор! — горчиво въздъхна Адам.
Съзна, че Смоуки отново го беше изиграл — както при първия им сблъсък, когато беше поискал два пъти повече от необходимото му време. Стар трик на търговците.
Но сега трябва да мисля преди всичко за Ерика, напомни си той. Няма друг начин.
Все пак наистина ли беше така? За миг изпита желание да се откаже от посредничеството на Смоуки и сам да отиде в полицейския участък. Там щеше да научи подробностите на едно абсурдно положение, което продължаваше да приема каю нереален кошмар, а след това щеше да се опита да направи нещо, стига да може, разбира се. Това обаче беше доста рисковано. Простата истина си оставаше една: Смоуки наистина познава шефа Аренсън и наистина знае начините за излизане от подобни ситуации. За разлика от него. Когато преди няколко минути Адам призна, че е безпомощен, беше казал самата истина.
Но съзнаваше много добре, че беше действувал в разрез с моралните си принципи, беше направил компромис със съвестта си независимо от положението на Ерика. Унило си помисли, че това едва ли ще е последният компромис както в личния, така и в трудовия му живот.
Смоуки от своя страна с мъка удържаше ликуването си. В онзи недалечен ден, когато Адам го заплаши с разкритията си — още в мига, в който се добра до едномесечната отсрочка, той изпита увереност, че нещо ще стане и нещата все някак ще се оправят. Тази увереност не беше го напускала нито за миг и ето — нещата действително започваха да се оправят!
Той загаси пурата си и с мъка сдържа усмивката на лицето си, когато каза.
— Адам, да вървим да измъкваме булката ти от пандиза, а?
Всички формалности бяха спазени.
Шефът Аренсън, в присъствието на Адам, отправи сурово предупреждение към Ерика за санкциите, които биха последвали при повторно провинение от подобен характер.
— Мисис Трентън, ако някога това се повтори, срещу вас ще бъде приложена цялата строгост на закона! Разбирате ли ме добре?
— Да — едва чуто отвърна Ерика.
Двамата с Адам бяха седнали на отделни столове с лице към шефа Аренсън, разположил се зад масивното си бюро. Седнал той изглеждаше още по-нисък, а светлината на лампата се отразяваше в голата му глава.
В кабинета бяха само тримата. Смоуки Стивънсън, който беше уредил както срещата, така и изхода от нея, чакаше отвън в коридора.
Когато една жена в полицейска униформа доведе Ерика, Адам вече беше в кабинета. Той скочи и тръгна към нея с протегнати ръце, а тя го изгледа с нескрита изненада:
— Не съм им казвала да те викат, Адам — напрегнато и нервно прошепна тя. — Не исках да бъдеш замесен във всичко това.
Той успокоително я прегърна:
— Нали съпругът е точно за това?
Шефът леко кимна с глава и униформената служителка напусна кабинета. Миг по-късно двамата се подчиниха на любезната му покана и седнаха на столовете срещу бюрото.
— Ако изпитвате някакви съмнения, моля ви да се запознаете с този документ, мистър Трентън — каза Аренсън и му подаде лист хартия. Беше фотокопие на подписаните самопризнания на Ерика.
Шефът търпеливо изчака Адам да прочете написаното, след което се обърна към нея:
— Мисис Трентън, в присъствието на съпруга ви искам да ви задам един въпрос: доброволно Ли направихте това признание, или бяхте принудена по някакъв начин, чрез употреба на сила например?
Ерика поклати глава.
— Означава ли това, че признанието ви е напълно доброволно?
— Да — отвърна тя, като избягваше да гледа Адам.
— Имате ли някакви оплаквания срещу служителите, които ви арестуваха?
Ерика отново поклати глава.
— Моля ви да го кажете гласно. Съпругът ви трябва да го чуе.
— Не — промълви Ерика, — Нямам оплаквания.
— Още един въпрос, мисис Трентън. Не сте длъжна да ми отговаряте, но ще бъде по-добре, ако все пак го направите. Както за мен, така и за вашия съпруг. От своя страна ви обещавам; че каквото и да отговорите, последици за вас няма да има.
Ерика мълчаливо чакаше.
— Вършили ли сте и друг път подобни кражби, мисис Трентън?
За миг Ерика се поколеба, после тихо отвърна:
— Да.
— Колко пъти?
— Обещахте въпросът да бъде само един! — намеси се Адам. — И вече получихте отговор.
— Добре — въздъхна шефът. — Точка.
Адам усети върху себе си благодарния поглед на Ерика и се запита дали не беше сбъркал с намесата си. Може би беше по-добре всичко да излезе наяве, още повече, че шефът обеща да не предприема никакви санкции. После си помисли, че двамата с Ерика ще изяснят най-добре нещата, когато останат сами.
Разбира се, ако Ерика пожелае това. А то съвсем не беше сигурно.
Дори и в този момент той не можеше да си представи по какъв начин биха изяснили всичко след прибирането си у дома. Как се оправят хората при подобни случаи? Когато изведнъж им съобщават, че тяхната съпруга е крадец?
Внезапно беше обхванат от пристъп на бясна ярост. Как можа да му сервира всичко това тази Ерика?!
Точно в този момент шефът Аренсън започна назидателното си слово, на което Ерика само кимаше с глава.
— …В конкретния случай поради положението на съпруга ви в обществото и неблагоприятния ефект, който несъмнено би имало върху двама ви едно съдебно дело, успяхме да убедим магазина да не повдига обвинение и аз реших да прекратя следствието.
— Отлично знаем, че това стана благодарение на положените от ваша страна усилия, господин началник. И сме ви дълбоко благодарни — намеси сe Адам.
С наклонена любезно глава шефът даде да се разбере, че приема благодарностите.
— Сам виждате, мистър Трентън, че понякога районният полицейски участък е доста по-полезен от централната градска полиция. Мога да ви уверя, че ако това се беше случило в центъра на града и делото беше предадено на градската полиция, резултатите щяха да бъдат доста по-различни.
— Ако някога този въпрос бъде-повдигнат, можете да разчитате на пълната ни подкрепа за самостоятелните полицейски сили на предградията! — отвърна Адам.
Шефът остана невъзмутим. Макар и да беше спечелил двама верни привърженици на идеята за запазване на своята автономия, той се придържаше към мнението, че политическите игри не трябва да се играят прекалено открито. Един ден, в случай, че този Трентън се издигне до висините, които му предричаха, той щеше да има могъщ съюзник в негово лице. Шефът харесваше своя пост и беше решен на всичко, за да съумее да го запази до пенсия. Мисълта, че ако се стигне до сливане на полицейските сили, той ще бъде само един капитан от районно управление, който трябва да дава отчет за всичко на градската дирекция, никак не го блазнеше.
Все пак нямаше смисъл да преиграва. Ето защо, когато семейство Трентън си тръгна, той не напусна креслото си, а само им кимна с глава.
Смоуки чакаше в колата си. Когато видя Адам и Ерика на входа на полицейския участък, той отвори вратата и излезе навън. Тъмнината вече беше пълна, а дъждът беше спрял.
Ерика бавно се отправи към колата, а Адам изчака приближаването на търговеца.
— Дължим ви благодарности — каза му той. — В момента жена ми не е в подходящо настроение, но по-късно сигурно ще ви ги поднесе лично.
Любезното държане му струваше доста усилия, тъй като у него все още напираше възмущението срещу изнудваческата тактика на Смоуки. Но беше достатъчно честен да си признае, че без него нещата сигурно биха имали съвсем друг край.
После си спомни за гнева срещу Ерика, обхванал го внезапно в участъка. Именно тя беше причината за капитулацията му пред Смоуки Стивънсън.
Онзи извади пурата от устата си и се ухили:
— Не ми трябват благодарности. Стига ми да спазите дадената дума.
— Думата си е дума.
— И още нещо, въпреки че не ми влиза в работата. Ще ми се да ви посъветвам да не бъдете прекалено груб с жена си…
— Имате право — отвърна Адам. — Това съвсем не ви влиза в работата.
Търговецът на автомобили невъзмутимо продължи:
— Хората често вършат странни неща… по още по-странни причини. Понякога си струва човек да се замисли повечко именно върху причините.
— Ако някога изпитам нужда от услугите на любител психолог, непременно ще ви се обадя! — Адам му обърна гръб и подхвърли: — Лека нощ!
Смоуки замислено гледаше след него.
На половината път към Куортън Лейк Ерика не издържа:
— Нищо не казваш! Все така ли ще мълчиш?
Тя гледаше право пред себе си и макар гласът й да прозвуча уморено, в него се прокраднаха предизвикателни нотки.
— Мога да кажа една-единствена дума: защо? — През цялото време на пътуването им Адам правеше опити да сподави нарастващия си гняв и възмущение, но сега не издържа и яростно извика: — Защо, за бога?!
— И аз си задавам същия въпрос.
— Чудесно! Задай си го още веднъж и се опитай да намериш свестен отговор! Да пукна, ако аз мога да направя това!
— Не е необходимо да крещиш.
— Нито пък ти да крадеш!
— Ако ще се караме, от този разговор няма да излезе нищо! — предупреди го Ерика.
— Искам да получа отговор на един безкрайно прост въпрос и нищо повече!
— И въпросът е „защо“?
— Точно така!
— Ако искаш да знаеш, това ми доставяше удоволствие!… Сигурно вече си шокиран, нали?
— И още как!
Бавно и спокойно, сякаш просто размишляваше на глас, тя продължи:
— Не исках да ме хванат, разбира се. Но самата мисъл, че това може да стане, съдържаше толкова много възбуда! Всичко беше толкова напрегнато и вълнуващо! Чувствувах се като пияна! Естествено, когато ме хванаха, беше ужасно! Много по-лошо и от най-мрачните ми очаквания…
— Е, поне започнахме… — промълви Адам.
— За тази вечер — толкоз, ако не възразяваш. Зная, че имаш цял куп въпроси, на които напълно справедливо очакваш да получищ отговор. Но да ги отложим за утре, a?
Адам й хвърли бегъл поглед. Ерика беше отпуснала главата си върху облегалката. Очите й бяха затворени. Изглеждаше невероятно млада, безпомощна и уморена.
— Добре — тихо отвърна той.
Откъм нейната страна долетя едва доловим шепот:
— Благодаря ти, че дойде… Казах ти истината — не исках да те викат там, но се зарадвах, като те видях…
Той се пресегна и покри ръцете й с длан.
Все така сънливо, сякаш някъде отдалеч, Ерика продължи:
— Някой спомена нещо за начало… Ех, ако човек можеше да започне отначало всичко, всичко…
— В какъв смисъл?
— Във всякакъв — въздъхна тя. — Но знам, че е късно.
— А може би още не е толкова късно — неочаквано и за себе си промълви той. После изведнъж си спомни, че именно днес, именно в този кошмарно завършил ден, той получи предложение за ново начало. Предложение от сър Пърсивал Стайвесънт.
Сър Пърсивал и Адам закусваха в ресторанта на хотел „Хилтън“, където беше отседнал Пърс.
Разговорът между Адам и Ерика беше прекъснат още снощи, защото тя, напълно изтощена, заспа като камък в момента, в който се прибраха у дома. Продължаваше да спи и сутринта, когато, той излезе и се насочи към центъра на града. В един момент реши да я събуди, после се отказа, а по пътя към Пърс съжали, че не го направи. Почти беше решил да се върне, но си спомни, че само след около два часа Пърс отлита за Ню Йорк, а предложението му някак изведнъж придоби нова привлекателност и Адам започна да го разглежда в съвсем друга светлина.
Снощи забеляза, че макар и да се отправи към стаята за гости, където спеше вече от цял месец, Ерика не заключи вратата си. Положението беше същото и на сутринта, когато той на пръсти се измъкна от дома.
След един час ще й позвъня по телефона, реши той. И ако у нея съществува желание за разговор, той ще пренасрочи част от ангажиментите си в службата така, че да прескочи до дома още преди обяд.
Докато закусваха, Пърс не обели нито дума за внезапното прекъсване на вчерашната им среща, а и Адам не засегна този въпрос. От любезност Пърс го попита за Грег и Кърк, след което разговорът им се прехвърли върху темата за свръхпроводимостта — област, в която малката научноизследователска фирма се надяваше да направи своя голям удар.
— Най-необикновеното при тези свръхпроводници, старче, е фактът, че обществеността и печатът не знаят за тях почти нищо. — Пърс отпи глътка от чая собствено производство — специална смес от цейлонски и индийски видове, които носеше навсякъде в метални кутийки с особена форма, след което продължи: — Вероятно знаеш, че свръх-проводникът е парче метал или метален проводник с изключително висока електропроводимост и това му позволява да пренася почти без загуби електрическата енергия.
Адам кимна.
Подобно на всички, които са изучавали физика на университетско равнище, той знаеше, че използуваните в сегашната практика кабели и проводници притежават известно съпротивление и то е причината да се губи най-малко 15 на сто от пренасяната електроенергия.
— Следователно свръхпроводник със съпротивление, равно на нула, би направил истинска революция в световната енергосистема — заключи Пърсивал. — Между другото, той ще направи излишно цялото, скъпо и сложно оборудване, до което прибягваме днес за пренасяне на електроенергия. Ще позволи при минимални разходи да се пренасят фантастични количества енергия. Досега главната пречка пред масовото внедряване на свръхпроводниците беше фактът, че те функционират само при изключително ниски температури — някъде около четиристотин и петдесет градуса под нулата по Фаренхайт.
— Това е ужасен студ — отбеляза Адам.
— Така е. Именно затова през последните години учените мечтаят за такъв свръхпроводник, който би действувал и при Стайна температура.
— А има ли шанс тази мечта да се превърне в действителност?
Пърс се замисли.
— Познаваме се вече от доста години, старче — каза накрая той. — Забелязвал ли си някога у мен склонност към преувеличаване?
— Не — без всякакво колебание отвърна Адам. — По-скоро обратното. Ти винаги си бил малко скептик.
— И продължавам да съм такъв — усмихна се Пърс; след което отпи глътка чай и продължи: — Нашият екип все още не е открил действуващ при стайна температура свръхпроводник, но по време на изследователската си дейност открихме редица други твърде обнадеждаващи явления. Бих казал, че сме на прага, на голямото откритие.
— И какво, ако наистина е така?
— Ако наистина е така, действително ще имаме революция. Нито една област на съвременната техническа дейност няма да остане незасегната, а качествените изменения ще бъдат от глобален мащаб. Нека ти приведа само два примера.
Адам слушаше с нарастващ интерес.
— Няма да се спирам на всички хипотези относно магнитното по-ле, но съществува едно нещо, което се нарича свръхпроводников кръг. Това е жица, която акумулира и без никаква загуба задържа в себе си огромни количества електроенергия. Ако успеем да се справим с още някои трудности от техническо естество, ние спокойно ще можем да използуваме това на пръв поглед доста странно свойство. На практика това ще означава, че ще бъдем в състояние да пренасяме огромни количества електроенергия просто като го товарим на камиони, кораби и самолети… Помисли си какво ще е приложението на това откритие за пустинните райони, за джунглите… Просто качваш един пакет енергия на самолета и го пренасяш без никакви генератори или акумулатори. И пренасяш толкова, колкото ти трябва! А можеш ли да си представиш този свръхпроводников кръг, монтиран в автомобил? Той ще превърне акумулаторите в такива реликви, каквито днес са лоените свещи!
— След като ми задаваш такъв въпрос, трябва откровено да ти призная, че малко ми е трудно да си представя всичко това — отвърна Адам.
— Немного отдавна хората трудно си представяха атомната енергия и космическите полети — припомни му Пърс.
Наистина е така, помисли си Адам, а на глас каза:
— Ти спомена нещо за два примера…
— Наистина. Друго любопитно свойство на свръхпроводника е неговият диамагнетизъм, тоест способността му да създава изключително мощно поле на отблъскване, когато е съчетан с обикновен магнит. Усещаш ли възможностите, които се разкриват пред нас, старче? Представи си какъвто Искаш механизъм, сглобен от метали, чиито части изобщо не се допират. Явно ще бъдем в състояние да създадем лагери без никакво триене Вие ще можете да направите кола, в която металните части не се трият помежду си, а следователно не се и износват. Това е само малка част от възможностите, които се разкриват пред нас. След тях ще има още много и много други…
Нямаше начин да остане безразличен към убедеността, с която говореше Пърс. Ако беше чул всичко това от друг човек, Адам вероятно щеше да го възприеме като научна фантастика или в най-добрия случай — като нещо което ще стане в далечното бъдеще. Но когато за тези неща му говореше Пърс Стайвесънт — широкоизвестният със своя здрав разум и немалки постижения учен, нещата се променяха.
— Имахме късмет, че постигнахме доста в тази и други области, без да привличаме вниманието върху себе си — продължи Пърс — Но скоро ще се радваме на всеобщо внимание и можеш да си представиш какво ще бъде то! А това е още една причина да имаме нужда от теб.
Адам усилено размишляваше. Беше дълбоко развълнуван от разказа и идеите на Пърс, но продължаваше да се пита дали това вълнение може да се сравни с чувството, което го обзема при създаването на един нов автомобил, например на ориона или фарстара. Дори и в този момент не можеше да възприеме мисълта, че ще престане да има отношение към автомобилостроенето. В съзнанието му обаче здраво се беше загнездила, една от мислите на Пърс по време на вчерашния им разговор — за прокарването на нови пътища, за разораването на девствени земи…
— Ако трябва да говорим наистина сериозно, аз бих искал да дойда в Сан Франциско и да се срещна с твоите хора — внимателно продума той.
— Ние ще бъдем изключително доволни от подобно разрешение, старче. Ела колкото можеш по-скоро. Естествено — Пърс красноречиво разтвори ръце, — не всичко, което ти описах, може да се развие по най-благоприятния начина защото в науката революцията става революция едва след като бъде реализирана на практика. Но без съмнение предстоят събития, чиято важност не може да не те завладее. Това мога да ти обещая. Помниш ли какво беше казал Шекспир? — Хорските дела се състоят от приливи и отливи… Именно при приливите постигаме своите успехи… И тъй нататък.
— Помня тази мисъл — отговори Адам.
После се запита дали не е дошло времето на прилива и в отношенията му с Ерика и къде би могъл да ги отнесе той.