Артър Хейли
Колела (21)

Глава двайсет и първа

Стройната стюардеса, обслужваща чакалнята на Юнайтед Еърлайнс, донесе чаша кафе в залата „Клуб 100 000“ на детройтското летище Метрополитън и я постави пред Брет Делъсантоу, който държеше телефонната слушалка. Наближаваше девет сутринта и за разлика от препълнената обща чакалня тук цареше приятна тишина. В тази-зала никога не звучаха припрените и следващи едно след друго съобщения за предстоящи полети, тъй като обслужването на високопоставените пътници се осъществяваше по един пo-изтънчен и по-интимен начин.

— Няма защо да бързате особено много, мистър Делъсантоу — проговори момичето, след като остави чашата на масичката до креслото му с подвижна облегалка, — но до полет осемдесет и едно за Лос Анджелес остават още няколко минути.

— Благодаря — отвърна Брет, после отново притисна слушалката до ухото си и продължи разговора, който водеше с Адам Трентън: — Скоро ще трябва да тръгвам. Вълшебната птица вече чака да ме отнесе в рая!

— Трудно ми е да си представя Ел Ей^[1] като рай — отвърна Адам.

Брет отпи глътка кафе:

— Човече, това е част от Калифорния, а сравнена с Детройт, Калифорния си е истински рай!

Адам беше в кабинета си в административната сграда на компанията, където току-що бяха приключили поредното обсъждане на ориона. Преди няколко дни — само две седмици преди началото на серийното производство, бяха възникнали сериозни проблеми във връзка с цветовото решение на тапицерията и вътрешното обзавеждане на колата. Групата за наблюдение на Отдела по дизайн, която внимателно следеше новия модел във всички етапи на производството му, беше стигнала до заключението, че някои от пластмасовите елементи на таблото изглеждат твърде „студени“ — един доста сериозен според нея недостатък, — а тапицерията и подовата настилка не хармонират помежду си.

Цветовете винаги създаваха проблеми. Всяка кола е съставена от най-малко стотина отделни фрагмента, които трябва да хармонират помежду си. Но материалите, от които са произведени те, твърде често притежават коренно различни химически съставки и пигментна основа и поради този факт съчетанието им в единен цветови оттенък е доста трудно. Адам току-що бе научил, че екипът от дизайнери и стилисти беше успял да реши успешно всички цветови проблеми въпреки кратките срокове.

На Брет му се прииска да отвори приказка за фарстара, работата по който бе задвижена паралелно по няколко линии, при това с удивителна бързина. Но той навреме се усети, че говори по открит телефон и се намира в клуб, в който сигурно чакат своите полети и представители на конкуренцията.

— Ще ти кажа нещо, което ще те зарадва — проговори Адам — Реших да помогна на Ханк Крайсъл с неговата мелачка Изпратих младия Касталди в Грос Пойнт да получи преки впечатления. Върна се много ентусиазиран и това ме накара да говоря с Илрой Брейтуейт. Той също прие благосклонно идеята. В момента готвим доклад за Хюб.

— Чудесно! — с неприкрито удоволствие възкликна младият дизайнер. Знаеше, че беше действувал по чисто емоционални подбуди, когато реши да говори с Адам, но какво от това? Напоследък все по-често стигаше до заключението, че автомобилната промишленост е длъжник на обществеността и именно нещо от рода на тази мелачка би й предоставило възможност да изкупи част от греховете си.

— Ти разбираш, че цялата работа може никога да не получи благословията на Хюб — предупреди го Адам.

— Да се надяваме, че ще му докладваш в ден, в който „прахта е на стълбче“!

Адам добре знаеше какво иска да каже Брет — ако първият вицепрезидент Хюб Хюитсън хареса някоя идея, той започва да я защищава толкова разпалено, развива такава невероятна дейност в нейна полза, че — както казваха най-близките му сътрудници — „прахта няма време да се слегне върху земята и стои във въздуха, събрана на стълбче“. Едно от „стълбчетата прах“ на Хюб Хюитсън беше орионът и то все още не се беше слегнало. Той имаше и други подобни стълбчета, които далеч невинаги се оказваха успешни, но провалите бързо се забравяха и Хюитсън незабавно издигаше нови.

— Ще гледам да случа такъв ден — обеща Адам. — Желая ти приятно пътуване!

— Сбогом, приятелю! — Брет глътна наведнъж остатъка от кафето си, приятелски потупа по задните части стюардесата и се насочи към изхода за заминаващи пътници.

Полет 81 на „Юнайтед“, който щеше да преодолее разстоянието между Детройт и Лос Анджелес без междинни кацания, започна точно според разписанието.

Подобно на много хора, които на земята живеят напрегнато, Брет използуваше само първа класа на трансконтиненталните лайнери. Такова пътуване осигуряваше четири-пет часа добра почивка, накъсвана по приятен начин от поднасянето на напитки, вкусна храна и от безупречното обслужване. Всичко това беше придружено от блаженото усещане, че никой не може да те хване по телефона или по някакъв друг начин независимо от броя на неотложните задачи, които се трупаха там долу, в ниското.

Този път Брет използува по-голямата част от тази почивка за мислене. За целия си живот, за миналото, настоящето и бъдещето. Вглъбен в себе си, той изведнъж откри, че от началото на полета бяха изтекли почти четири часа. Това стана, когато от репродуктора над главата му се разнесе приятният глас на командира на самолета.

— В момента пресичаме река Колорадо, приятели. Тук се събират границите на три щата — Калифорния, Невада и Аризона. Навсякъде времето е хубаво, над сто километра видимост. Седящите отдясно могат да видят Лас Вегас и района на езерото Мийд. А онези, които са отляво, ще видят точно под себе си водите на езерото Хавасу, където се монтира пренесеният от Англия Лондонски мост.

Брет, който беше сам на цял ред седалки от лявата страна, бързо се наведе напред По небето нямаше нито едно облаче и въпреки че летяха на цели тринайсет хиляди метра, долу ясно се различаваха контурите на моста.

— Около тоя мост има куп смешни истории — непринудено продължаваше капитанът. — Хората, които го купили от англичаните, направили грешка. Те били убедени, че купуват моста, изобразен на всички рекламни дипляни за Лондон, а когато разбрали грешката си, вече било късно. На дипляните е изобразен мостът Тауър, а Лондонският, за който платили солидна сумичка, се оказал едно паянтово и допотопно съоръжение, което се намирало доста по-нагоре по реката. Ха-ха!

Брет продължаваше да гледа надолу и скоро по релефа на местността разбра, че вече летят над Калифорния.

— Бог да благослови родния ми край с неговото ярко слънце, с неговите огромни портокали, отвеяни политици, най-различни религии и откачени маниаци! — тържествено произнесе той.

— Казахте ли нещо, сър? — попита минаващата край него стюардеса — младо момиче със стройна и гъвкава фигура. Лицето й беше силно загоряло, сякаш цялото си свободно време прекарваше на плажа.

— Разбира се, че казах — отвърна Брет. — Питах се как ли прекарва вечерите си едно чудесно калифорнийско момиче като вас?

Стюардесата дяволито се усмихна:

— Това зависи най-вече от съпруга ми. Понякога предпочита да вечеряме у дома, а понякога отиваме…

— Ясно, ясно — прекъсна я Брет. — И да върви по дяволите цялата женска еманципация, нали? Едно време самолетните компании незабавно уволняваха момичетата, които са решили да се омъжват… и тогава всеки знаеше кому са подрязали крилцата!

— Стига това да ви утешава, бих казала, че сигурно щях да бъда заинтригувана, ако не трябваше да си ходя у дома! — отвърна момичето.

Дали и това не е част от инструкцията за поведение на стюардесите тю време на полет, запита се Брет. Мислите му бяха прекъснати от отново оживелите репродуктори:

— Пак съм аз — вашият капитан, приятели. Изглежда, трябваше да настоявам да обърнете внимание на онази видимост от сто километра, за която споменах преди малко Току-що получих последната синоптична прогноза за района на Лос Анджелес. Там има тежък смог и видимостта е едва около километър:

Капитанът добави, че след петдесет минути кацат, и изключи уредбата.

Първите следи на смога се появиха над планината Сан Бернардино. Полет 81 се намираше на деветдесет километра от брега на океана и погледнал отново През илюминатора, Брет ужасено си каза: „И това е на цели деветдесет километра!“ Преди около година пак беше пътувал по същия път, но тогава смогът се появи чак над Онтарио, разположен на четирийсет километра от крайбрежната ивица. Май при всяко свое пътуване ще открива, че отровната фотохимическа мъгла е пропълзяла още по-навътре в континента и като зловонна гъба обхваща земята, която някога наричаха „златния щат“. Техният „Бойнг-720“ започна плавно да се снижава към международното летище на Лос Анджелес, но вместо да става по-контрастна и по-ясна, панорамата под крилата му се размиваше все повече в постоянно сгъстяващата се сиво-кафява мътилка, в която постепенно потънаха багрите, слънчевата светлина, крайбрежната ивица… Внушителната панорама на залива Санта Моника, която някога вълнуваше пристигащите по въздуха пътници, отдавна се беше превърнала в спомен. Настроението на Брет Делъсантоу спадаше заедно с неотклонното снижение на самолета в гъстата отровна мъгла.

На десет километра източно от летището, точно според предсказанието на капитана, видимостта вече беше само километър и земята под тях едва се различаваше, макар че часовниците показваха едва 11:30 среднотихоокеанско време.

В сградата на „Юнайтед“ го очакваше пъргав млад човек от местния клон на компанията, на име Баркли.

— Дошъл съм със специална кола, мистър Делъсантоу — енергично каза той. — Къде ще отидем — направо в хотела или ще се отбием в колежа?

— Първо в хотела — отвърна Брет.

Главна цел на посещението му беше местният Колеж по дизайн към Центъра на изкуствата, но той реши да отиде там по-късно.

Макар и угнетен от вида на любимата му Калифорния, затисната под похлупака на разяждащото я отровно наметало, Брет се пооживи от суматохата, царяща около района на летището. Поотделно или заедно, колите винаги му правеха впечатление, а това с особена сила важеше в Калифорния, където хората просто живееха на колела и където бяха концентрирани над 11 процента от всички автомобили на Съединените щати. Именно това беше причината за прекомерното замърсяване на въздуха — Брет вече усещаше, че очите му започват да смъдят, а характерното дращене в ноздрите му доказваше, че смогът прониква и дълбоко в дробовете.

— Отдавна ли е толкова зле? — обърна се той към Баркли.

— Вече цяла седмица. Рядко имаме дори и половин ден, в който можем да видим синевата на небето… а цял ни се пада по-рядко и от Коледа. — Младият човек сбърчи нос — Опитваме се да обясним на хората, че не всичко идва от колите, а голяма част от мътилката се причинява от промишленото замърсяване.

— А вярваме ли си?

— Трудно е да се каже на какво вярваме, мистър Делъсантоу. Вие например вярвате ли, че проблемът с вредните газове на автомобилите отдавна е решен, както твърдят хората от автомобилния бранш?

— Когато съм в Детройт, вярвам. Тук обаче не съм толкова сигурен.

Брет знаеше, че проблемът се свежда до баланса между икономия и количество. Отдавна вече бяха в състояние да създадат двигател без никакви вредни газове, но той би струвал толкова скъпо, че колата би се превърнала автоматически в недостижима за обикновения потребител вещ — такава, каквато някога е била благородническата карета за босоногия селяк. За да бъде задържана цената на автомобила на приемливо ниво, производителите прибягваха до технически компромиси, Но дори и с тях днешните коли изпускаха далеч по-малко отровни газове от недалечните си предшественици. Ала количеството си казваше тежката дума — броят на колите се увеличаваше с всеки ден, всяка седмица, всеки месец, всяка година. И крайният резултат на това стълпотворение личеше най-ярко именно тук, в Калифорния.

Стигнаха до колата, предназначена за Брет.

— Дайте да карам аз — каза той и взе ключовете от ръцете на Баркли.

 

 

Малко по-късно, вече настанил се в хотел „Бевърли Хилтън“ и освободил Баркли, Брет седна зад волана и се насочи към Колежа по дизайн, който се намираше на Трета западна улица. Близо до него се издигаха сградите на телевизионната компания Си Би Ес, а от другата му страна беше Фермерският пазар. В колежа го очакваха с нетърпение и му устроиха радушно посрещане — той беше представител на една от компаниите, които назначаваха на работа немалък брой випускници, а и сам беше възпитаник на този колеж.

Сравнително малките сгради на учебното заведение както винаги бяха претъпкани със студенти. Тук всеки квадратен метър площ се използуваше с пределна рационалност, без никакво разточителство. Не особено просторният входен вестибюл представляваше нещо като естествен придатък към класните стаи и често се използуваше за неофициални събрания и приятелски разговори. Тук се усамотяваха и онези студенти, които искаха да се съсредоточат върху учебния материал.

Ръководителят на катедрата по промишлен дизайн поздрави Брет сред глъчката на несекващите нито за миг разговори:

— Някой ден ще трябва да помислим за създаването на по-спокойно местенце…

— Ако не бях предварително убеден, че е невъзможно, бих ви посъветвал да не го правите — отвърна Брет. — Това място трябва винаги да си бъде такъв парен котел, какъвто е в момента.

Той добре познаваше царящата тук атмосфера — всичко се въртеше около работата и професионалното ориентиране. Тук няма място за аматьори! — предупреждаваше един от особено популярните лозунги. Тук трябва здраво да се работи! За разлика от някои други факултети тук се изискваше максимално напрежение на силите Студентите трябваше непрекъснато, ден и нощ, в почивните дни и ваканциите да работят и творят. Нямаше време за странични занимания. Някои от тях периодично започваха да се бунтуват срещу непосилното натоварване, а други просто се отказваха. Но повечето успешно се приспособяваха и доказваха на практика написаното на друг лозунг. Защо трябва да си внушаваме, че животът, за който се готвим, ще бъде лек? Той съвсем не е лек и никога няма да стане такъв!

Последователното изграждане на трудови навици у младежите и високите изисквания на ръководството бяха двете основни причини, поради които производителите на автомобили уважаваха факултета и поддържаха постоянен контакт с учещите в него студенти. Компаниите често се конкурираха в предлагането на изгодни договори на най-добрите далеч преди тяхното дипломиране. Колежи по дизайн съществуваха и на други места, но местният Център на изкуствата единствен беше организирал специализиран курс по автомобилен дизайн. По тази причина всяка година поне половината от пристигналите да работят в Детройт млади дизайнери идваха от тихоокенското крайбрежие.

Заобиколен от група студенти, Брет скоро привърши огледа на сенчестото вътрешно дворче, в което младежите си почиваха, пиеха кафе или безалкохолни напитки и хрупаха орехови ядки.

— Нищо не се е променило — заключи той. — Сякаш пак съм у дома.

— Само дето е толкова пълно, че игла да хвърлиш, няма къде да падне — обади се един от младежите.

Брет се засмя. Както всичко в тази сграда, дворчето беше толкова малко, че студентите използуваха лактите си, за да могат да си намерят място. Но въпреки теснотията именно тук се учеха най-талантливите момчета, а тежкия тригодишен курс изкарваха само най-упоритите от тях.

Обменът на мнения и идеи — главна причина за присъствието на Брет — не спираше нито за миг.

Най-злободневна, разбира Се, беше темата за замърсяването на въздуха — дори и тук, в малкото вътрешно дворче, смогът присъствуваше съвсем осезаемо. Слънцето, което би трябвало да блести ослепително ярко от лазурносинята шир, едва-едва проблясваше сред дебелия и издигащ се на много метри височина пласт мътилка. Тук също се усещаше щипане в носа и очите и Брет си спомни едно от предупрежденията на Американската здравна организация, в което се сочеше, че дишането на замърсения нюйоркски въздух се равнява на изпушва-нето на пакет цигари дневно и по този начин нищо неподозиращите непушачи са изравнили шансовете си да заболеят от рак с хората, които редовно пушат. Без съмнение в Лос Анджелес това важеше с много по-голяма сила.

— Е, нека чуя какво мислите по този въпрос — подкани компанията си Брет. Нали след десетина години именно тези момчета ще определят индустриалната политика на страната?

— Всеки, който живее тук, рано или късно стига до убеждението, че все някога нещо трябва да отстъпи — обади се един глас зад него. — Ако продължаваме така, скоро всички в този град ще умрем от задушаване!

— Лос Анджелес е особен случай — отбеляза Брет. — Поради географското разположение на града, резките температурни промени и обилната слънчева светлина смогът тук е много по-лош, отколкото на други места.

— Случаят едва ли е толкова особен — възрази друг студент. — Ходили ли сте напоследък в Сан Франциско?

— А в Ню Йорк?

— А в Чикаго?

— Или пък в Торонто?

— Пък дори и в малките провинциални градчета в пазарен ден?

— Чакайте! — извиси глас Брет. — Тези настроения едва ли са най-подходящите за бъдещата ви професия! Защо тогава трябва да конструирате автомобили?

— Защото сме луди по тях! Защото ги обичаме! Но това не ни пречи да мислим, да знаем какво става, да се тревожим… — Тези думи принадлежаха на длъгнест младеж с рошава руса коса, който се беше изправил в първата редица. Той прокара ръка по непокорните си къдрици и Брет забеляза дългите изящни пръсти на художника.

— Ако слушате какво говорят хората в Западните щати, а и не само там, ще стигнете до заключението, че бъдещето принадлежи на обществения транспорт — умишлено ги подкачи Брет.

— Стари приказки!

— На практика никой не желае искрено да използува обществения транспорт — обобщи едно от малкото момичета в групата. — Особено ако колата е практична и всеки може да си позволи да я купи. От друга страна, идеята за обществен транспорт си е чиста заблуда. Ако изчислите субсидиите, данъците и цената на самото пътуване, ще видите, че общественият транспорт е по-скъп и по-неефективен от личния. На практика всички са измамени. Всеки жител на Ню Йорк или Сан Франциско ще ви каже това!

— В Детройт бихте имали голям успех! — усмихна й се Брет.

— Не го казвам заради това! — нетърпеливо тръсна глава момичето.

— Ясно — каза Брет. — Значи приемаме, че поне още половин век автомобилът ще бъде основното транспортно средство. Но какъв трябва да бъде този автомобил?

— По-добър — отвърна един спокоен глас. — Много по-добър от сегашния… Освен това и на автомобилите количеството трябва да се намали.

— По въпроса за качеството спор няма — то наистина трябва да бъде далеч по-добро. Но интересно как може да се намали количеството?

— Длъжни сме да мислим по този въпрос, мистър Делъсантоу. Ако искаме да сме далновидни и разбираме, че това е за наше собствено добро.

Брет с любопитство огледа говорещия, който разбута останалите младежи и излезе напред. Още почти момче — ниско, мургаво и набито, вече с малко коремче, то далеч нямаше вид на интелектуалец, но тихият му глас звучеше толкова убедително, че останалите тутакси се умълчаха и сякаш доброволно му предоставиха думата.

— Доста често спорим — започна мургавият студент. — Онези от нас, които са избрали за своя специалност транспортния дизайн, искат да работят в автомобилната промишленост. Тя ни привлича страшно много. Колите са нашата страст. Но това съвсем не означава, че за Детройт ще тръгнем с капаци на очите.

— Продължавайте — помоли го Брет.

Връщането в студентските години, слушането на откровени младежки мнения, които все още не носят белега на поражения, разочарования, финансови и практически ограничения — за Брет всичко това беше едно вълнуващо събитие, нещо като своеобразно зареждане на душевните акумулатори.

— Автомобилната промишленост отдавна работи с чувство за отговорност — продължи мургавият. — Нейните критици често не искат да го признаят, но то е факт. Новият полъх се чувствува съвсем осезателно — темите за замърсяването на околната среда, за безопасността, за качеството вече не са само теми за разговор. По тях се работи, и то сериозно!

Останалите продължаваха да мълчат. Междувременно към групичката се присъединиха още няколко младежи, явно от други курсове. Макар че в колежа се преподаваха още десетина художествени специалности, автомобилният дизайн привличаше вниманието на всички студенти.

— Но автомобилната промишленост има и други отговорности — продължи ниското момче. — Една от тях е именно количеството на произведените коли.

Странно — на летището сам се бе замислил за количеството на автомобилите, сети се Брет.

— Нас ни изяждат именно бройките — говореше с тих глас мургавият студент. — Те провалят всяко усилие на производителя. Да вземем например безопасността. Уж произвеждаме все по-обезопасени коли, а какво става на практика? Броят на автомобилите по пътищата расте, а оттам расте и броят на катастрофите. Същото е и при замърсяването на въздуха. Днешните коли имат двигатели, които доскоро бяха само мечта. Почти не замърсяват въздуха. А доколкото ми е известно, скоро ще бъдат внедрени още по-чисти от екологическа гледни точка двигатели. Не е ли така?

— Така е — кимна Брет.

— Но бройките растат. Хвалим се, че произвеждаме по десет милиона коли годишно, но това означава, че каквото и да правим за контрола на отработените газове, замърсяването на въздуха ще продължава да расте. А това е ужасно!

— Да допуснем, че всичко, което казахте, е вярно. Но къде тогава е изходът? Да ограничим продажбите?

— А защо не? — попита някой.

— Ходили ли сте някога на Бермудските острови, мистър Делъсантоу? — зададе му неочакван въпрос мургавото момче.

Брет поклати глава.

— Главното островче има площ от едва трийсетина квадратни километра. Местното правителство е принудено да ограничава продажбата на коли просто за да имат място да се разминават. Първо поставиха ограничение върху кубатурата на двигателите, след това върху дължината и широчината на купетата. А накрая стигнаха до закон, според който едно домакинство не може да притежава, повече от един автомобил.

— Това са глупости! — обади се един от новодошлите.

— Не искам да кажа, че и ние трябва да бъдем толкова стриктни — отвърна мургавият. — Искам да кажа само, че все някога ще ни се наложи да теглим чертата. Според мен автомобилната промишленост няма да изпадне в криза, ако не произвежда днешните огромни количества, а и хората едва ли биха изпитвали някакви трудности. На Бермудите всички се чувствуват отлично.

— Подобно нещо тук вероятно ще доведе до национална революция — отбеляза Брет. — Освен това ограничаването на продажбите под нивото на търсенето ще означава, че атакуваме свободната инициатива. — Той се усмихна и добави: — Чиста ерес, нали?

Подобна мисъл действително би се сторила еретична на повечето хора в Детройт. „Но нима наистина е такава? — запита се Брет. — Докога все пак автомобилната промишленост — наша и чуждестранна — ще произвежда все по-големи количества автомобили независимо от начина им на захранване? Няма ли някой някъде и по някакъв начин да обяви както на Бермудите: «Стига!» Не се ли приближава денят, в който контролът върху качеството на готовата продукция ще стане неизбежен в името на общественото благо? Почти навсякъде вече е ограничен броят на такситата и товарните автомобили. Защо да не бъде ограничен и броят на частните коли? Ако това не стане, един ден Северна Америка ще заприлича на задръстено кръстовище, каквото нерядко е и днес. Следователно ръководителите на автомобилната промишленост биха проявили много по-голяма прозорливост и мъдрост, ако сами поемат инициативата за самоограничаване.“

Брет обаче силно се съмняваше, че някой от тях би проявил толкова здрав разум.

— Не всички тук споделяме мнението на Харви — обади се друг глас. — Някои смятаме, че на света има място за още много коли.

— И възнамеряваме доста от тях да са наше дело!

— Точно така, по дяволите!

— Извинявай, Харв, но светът още не е дорасъл за твоите идеи!

Тези изявления обаче бяха последвани от глъчка на недоволство, която показа, че мургавият Харви има доста верни съмишленици.

Длъгнестият русоляв младеж, който беше казал, че са луди по колите, извика.

— Кажете нещо за ориона!

— Дайте ми скицник — отвърна Брет. — Ще ви го покажа!

Подадоха му някакво блокче и той бързо започна да скицира, а над главата му се струпаха всички, които бяха наблизо. Със смайваща окото бързина Брет нарисува колата отстрани и отпред, тъй като познаваше контурите на рожбата си така, както скулпторът познава силуета на фигурата, над която е работил години наред.

Наоколо се разнесоха възклицания:

— Грандиозно! Това вече е нещо!

Посипаха се въпроси. Брет отговаряше напълно откровено. Студентите често се радваха на подобни привилегии, тъй като именно те подхранваха интереса им към бъдещата професия. Но в края на разговора той все пак не забрави да прибере в джоба си нахвърляните скици.

Студентите се пръснаха по аудиториите и малкото вътрешно дворче опустя. По-късно Брет изнесе официална лекция, проведе индивидуални разговори със студенти по автомобилен дизайн и даде оценката си на няколко изградени изцяло от студентите експериментални автомобила.

С изненада откри, че този випуск притежава особено изразена склонност към строгите и икономични форми, съчетани с максимална функционалност и целесъобразност. Любопитното беше, че към същите идеи се бяха насочили и самите те — той, Адам Трентън, Илрой Брейтуейт и останалите членове на екипа в онази паметна нощ преди два месеца и половина, в която започна да се избистря идеята за бъдещия фарстар. Докато обликът на бъдещата кола бавно и трудно се оформяше в строго охраняваното му ателие, той непрекъснато чувствуваше колко точна беше дефиницията на Адам. „Грозното е красиво!“ Тук, в Лос Анджелес, той още веднъж усети това.

Историята отдавна е доказала, че художествените тенденции, които лежат в основата на комерсиалния дизайн, винаги са възниквали по най-неочакван начин. Никой не знае как и защо се променя художественият вкус, кога точно се появява новата тенденция — вероятно човешките възприятия и предпочитания се намират във вечно движение и винаги са склонни към промяна. Докато разглеждаше студентските работи, без, разбира се, да обръща внимание на неизбежния за този етап процент на наивност и несъвършенство, Брет си спомни собствените си скици през последните месеци и изпита радостна възбуда от факта, че продължава да бъде на гребена на вълната и работи в духа на една едва зараждаща се принципно нова тенденция.

Очевидно част от неговия ентусиазъм се беше предал на студентите, с които разговаря през втория ден на посещението си в колежа. В резултат на тези разговори той се спря на двама от бъдещите випускници, които щеше да препоръча на кадровата служба на своята компания. Единият беше ниският мургав Харви, с когото разговаря във вътрешното дворче. Неговият скицник издаваше наличието на ярък талант и богато творческо въображение, рязко открояващи се от нивото на останалите. В Детройт несъмнено го очакваха сериозни трудности и конфликти, независимо къде точно щеше да постъпи. Защото притежаваше оригинално мислене и беше особняк, комуто едва ли биха затворили устата, когато вземе да защищава своите убеждения. За негов късмет автомобилните компании обикновено бяха благосклонни към особняците, макар че невинаги ги поощряваха. Търпяха ги, защото се беше наложило мнението, че именно техните възгледи са най-доброто средство срещу закостенялото мислене на останалите.

Но независимо от развоя на събитията Брет беше убеден, че двамата с Харви ще намерят общ език на детройтска почва.

Вторият му избраник беше върлинестият младеж с непокорния рус перчем, който също притежаваше ярък талант. Изслушал предложението на Брет, младежът каза, че вече има ангажимент с една от компаниите на Голямата тройка, която му осигурявала място на дизайнер веднага след дипломирането.

— Но ако мога да работя с вас, мистър Делъсантоу, аз положително ще предпочета вашата компания — откровено му каза той.

Брет беше трогнат и поласкан, но не знаеше какво да му отговори.

Причина за неговата несигурност беше решението, до което стигна в самотата на хотелската си стая през изминалата нощ — след около четири месеца, в края на годината, да напусне автомобилната промишленост завинаги! Ако, разбира се, нещо драстично не го задържи още известно време.

В самолета, който го отнасяше обратно на изток, той взе още едно решение — първият човек, който трябва да научи за това, несъмнено ще бъде Барбара Залески.