Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wheels, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Веселин Лаптев, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 51гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster(2008)
Издание:
Издателска къща „М-Л“, София, 1992
Превод: Веселин Лаптев
Художници: Ивайло Нанов, Лъчезар Русанов
Печат „Полипринт“ АД, Враца
Arthur Hailey. Wheels
Pan Books Ltd, London, 1971
История
- —Добавяне
Глава седемнайсета
Създателите на автомобили фанатично вярват, че гениалните идеи се раждат съвсем неочаквано, блясват внезапно като необясним фойерверк по време на спокойни приятелски разговори — обикновено късно през нощта, когато всички са качили краката си върху масата.
Историята на автомобилната промишленост е пълна с подобни примери. Един от тях е свързан с раждането на модела „Мустанг“ на „Форд“ — най-блестящата кола, създадена върху детройтските чертожни маси след Втората световна война; колата, която очерта пътя на цяла генерация автомобили, десетилетия след нея слизали от поточните линии на „Форд“, „Дженеръл Мотърс“, „Крайслър“ и „Америкън Мотърс“. Макар и без същия блясък, по този начин бяха създадени и ред други успешни модели. По тази причина хората от творческите екипи често висят с часове в кабинетите си и докато повечето жители на Детройт отдавна са в леглата, те пушат, разменят мисли н като древните мъдреци чакат внезапното просветление.
Една нощ в началото на юни, две седмици след събирането в „колибката“ на Ханк Крайсъл, от подобно очакване бяха обхванати Адам Трентън и Брет Делъсантоу.
Идеята за ориона ги беше споходила именно в такава нощ, ето защо те и хората около тях очакваха това да стане и сега, когато трябваше да се мисли за новия фарстар — поредната им голяма задача. През последните месеци бяха проведени безброй заседания на „мозъчния тръст“ — някои с много участници, други — в ограничен състав, а най-често — само между Адам и Брет. Нито едно от тях не успя да очертае насоките за бъдещата им работа. По думите на Брет Делъсантоу те все още разполагаха само с „основите“ — цялата насъбрана документация, която малко или повече можеше да отговори на цял куп неизбежни за този етап въпроси: Къде се намираме в момента? Кой на кого продава? Какво правим добре и какво — зле? Какво искат да получат хората от своята кола? Какво искат в действителност? Къде ще бъдат те след пет години, къде ще бъдем ние? В политически, социален, интелектуален и сексуален аспект? Какъв ще бъде броят на населението? Вкусове? Мода? Какви нови проблеми и противоречия ще вълнуват хората? Каква ще бъде възрастовата структура на населението? Кои ще бъдат богати и кои — бедни? Кои ще са по средата? Къде? Защо?
Както тези, така и още хиляди други въпроси, факти и статистически данни бяха вкарани в електронните мозъци на компютрите. Но вече имаха нужда от нещо, което не беше по силите на никакъв компютър — вътрешното чувство, порива, прозрението, гениалността.
Съществуваше и друг проблем — за да определят формата на бъдещия фарстар, трябваше да знаят как ще бъде приет орионът. Но той щеше да бъде показан на широката публика чак след четири месеца, а дори и тогава те нямаше да бъдат в състояние да направят съответните изводи. Трябваха им поне още шест. Ето защо конструкторите бяха принудени да правят онова, което цялата автомобилна промишленост прави поради дългия срок за внедряване на новите модели — да гадаят.
Нощното заседание на Адам и Брет се проведе в „дисекционната“ зала на компанията.
Всъщност това не беше една зала, а цял отдел, настанен в строго охранявана сграда — истински склад на тайни, където външни хора рядко проникваха. И пред онези, които по една или друга причина успяваха да се озоват вътре, се разкриваше приказният свят на точната и вярна информация. Защото тук разглобяваха и разхвърляха колите — както собственото производство, така и това на конкуренцията — до най-малките възможни детайли, а после ги подлагаха на внимателно сравнение и анализ. Всеки от трите гиганта на американското автомобилостроене разполагаше със собствена „дисекционна“ зала или подобни лаборатории за сравнение.
Атмосферата тук беше такава, че специалистите бяха длъжни да дават безусловно честното си мнение и когато колата на конкуренцията се окажеше по-здрава, по-лека, по-икономична, по-добре сглобена — изобщо по-добра от собствената, — те открито го казваха. В тези случаи не трябваше да им влияят никакви пристрастия и лични предпочитания.
Заключенията на специалистите от „дисекционния“ отдел често поставяха в неудобно положение дизайнерите и конструкторите на компанията и те бяха щастливи, че тези заключения почти никога не стигаха до печата и широката публика. Другите компании също забраняваха публикуването на информация относно дефектите на конкурентната продукция, защото знаеха отлично, че веднага биха последвали ответни действия. Но тъй или иначе, „дисекционните“ лаборатории носеха съвсем определена полза — подлагаха на строг и безкомпромисен контрол собствената продукция и същевременно се поучаваха от опита на другите.
Целта на Адам и Брет беше да разгледат три разглобени на съставните им части малолитражни коли — минимодела на собствената им компания, един фолксваген и една японска малолитражка.
Вратата им отвори един от механиците, останал до късно по молба на Адам. Озоваха се в силно осветено помещение, откъдето, минавайки през още няколко врати, стигнаха до зала с висок таван, до чиито стени бяха наредени стелажи.
— Съжалявам, че ти развалих вечерта, Нийл — извини се на работника Адам. — Но не успяхме да намерим друго време.
— Не се притеснявайте, мистър Трентън. Нали ще ми платят извънредни. — Този немлад вече човек беше опитен механик, някога работил на конвейера, след което сe беше преквалифицирал в демонтажа на готови коли.
Заведе ги при един от стелажите с издърпани навън плотове и каза:
— Тук е всичко, което поискахте.
Брет Делъсантоу се огледа. Процесът на „дисекцията“ продължаваше да го привлича, макар че неведнъж беше идвал тук.
Отделът се снабдяваше с необходимите му коли по обикновения път — купуваше ги от магазините на автомобилните представителства. Покупката се извършваше от името на частно лице и търговецът не можеше да знае, че вместо за нормална употреба колата ще бъде подложена на изключително детайлно изследване. По правило се изследваха само най-обикновени серийни модели.
След пристигането на колата я закарваха в приземието на сградата и там я разглобяваха на съставните й части. Но работата съвсем не се изчерпваше с това — самите части се разглобяваха на всичките им възможни елементи, всеки от тях се номерираше, вписваха го в специален каталог с кратко описание на функциите му, измерваха и отбелязваха теглото му с Точност до милиграм.
За десетина дни четирима механици разглобяваха напълно една серийно произведена кола и подреждаха частите й в стелажите.
В компанията се носеше слухът за номера, който екип „дисекционни“ техници решили да погодя на един от своите колеги, заминал на почивка в Европа. В извънработно време те разглобили личната му кола на съставните й части Когато щастливият отпускар се завърнал, открил, че колата му си стои в гаража без никакви повреди, но представлявала сбор от няколко хиляди акуратно подредени части. Човекът бил опитен механик с дългогодишен стаж в „дисекционната“. Без да губи самообладание, той се заел да сглоби своята кола. Почти цяла година се занимавал с това Никой не знаеше дали тази история е истинска, но тя добре илюстрираше работата в „дисекционния“ отдел.
Техниката на тоталния демонтаж е толкова сложна, че е наложила създаването на редица специални инструменти, голяма част от които биха били кошмар за всеки уважаващ себе си водопроводчик.
Частите на разглобените автомобили се нареждаха на специални стелажи с плъзгащи, се плотове и това позволяваше анализ й сравнение на всяка от тях така, както правят в патологичните отделения на болниците.
Тук биха могли да извикат някой от инженерите на компанията и да му кажат: „Я виж фаровете на конкуренцията! Премахнали са отделните им легла и са ги монтирали направо в декоративната решетка, прикриваща радиатора. Техният метод е по-практичен и по-евтин. Ще го внедрим и при нас!“
Този процес наричаха „икономия на инженерна мисъл“ и той действително носеше икономии, тъй като всеки спестен цент от дадена нова конструкция се превръщаше в печалба от хиляди долари при внедряването й в серийно производство. Така в началото на 60-те години „Форд“ постигна рекордната икономия от 25 цента на кола, променяйки формата на главния си спирачен цилиндър — резултат от задълбоченото изследване на спирачния цилиндър, употребяван от „Дженеръл Мотърс“.
Други специалисти, подобно на Адам и Брет в момента, изучаваха колите на конкуренцията просто за да бъдат в крак с конструктивните новости, пък и за да черпят вдъхновение в бъдещата си работа.
На издърпаните от механика подвижни плотове бяха наредени частите на новичък фолксваген.
— Години наред разглобявам фолксвагени — въздъхна тъжно механикът. — И дявол да ги вземе, качеството им винаги е на висота!
Брет кимна в знак на съгласие.
— Бих искал да кажем същото и за нашите коли.
— И аз, мистър Делъсантоу. Но не се получава… поне при нас. — Пред стелажите, върху които бяха подредени частите на собствената им миникола, механикът продължи: — Този път и нашата не е зле. Ако не беше този немски бръмбар, бих казал дори, че е отлична!
— Това е така, защото монтажът на американските малолитражни коли става все по-автоматизиран — намеси се Адам. — Моделът „Вега“ на новия завод в Лордстаун постави началото на големите промени. Колкото повече автоматизация използуваме, колкото по-малко хора работят на поточните линии, толкова по-високо качество ще постигаме!
— Някъде това може да стане, но не и в Япония — отбеляза механикът. — Поне не в завода, който е произвел тоя боклук! Бога ми, мистър Трентън, погледнете това!
И тримата се надвесиха над частите на японската кола, наредени в третия стелаж.
— Канап и тел! — обяви Брет.
— Само едно ще ви кажа, сър. Не бих искал никой от близките ми да се качи някога на такава кола. Това си е просто един мотоциклет на четири колела, и то сглобен зле!
Още дълго стояха пред стелажите и внимателно изучаваха частите на интересуващите ги коли. После възрастният механик ги изпрати до вратата.
— Какво ново да очакваме, господа? — запита ги той, преди да се сбогуват. — Имам предвид — в нашата лаборатория.
— Добре, че ме подсети — отвърна Брет. — Точно по този повод бяхме тук… искахме теб да питаме за новото!
Знаеха само едно — колата трябва да бъде малка. Но трябваше да решат главното — точно от какъв тип да бъде тя.
Върнаха се в административната сграда и Адам отбеляза:
— Дълго време, чак до началото на седемдесетте години, повечето хора от бранша бяха на мнение, че малката кола е временно явление и модата й скоро ще отмине.
— И аз бях от тях — призна откровено Илрой Брейтуейт — вицепрезидентът по производствените въпроси. Сребърната лисица се беше присъединил към тях малко след завръщането им от „дисекционната“ лаборатория. В момента, станали вече петима, тъй като дойдоха и двама служители от Отдела за планиране, те се разположиха удобно в кабинета на Адам и започнаха да разговарят, сякаш само за да мине времето, но в действителност очакваха да стигнат до съвсем конкретни идеи. По масите и прозоречните первази бяха разхвърляни употребявани чаши от кафе и препълнени с угарки пепелници. Минаваше полунощ.
— Бях убеден, че модата на малките коли ще отмине — продължи Брейтуейт, прокарвайки пръсти по необичайно разрошената си тази вечер сребристосива грива. — Тогава също работех в една от водещите компании, но това съвсем не ни пречеше да бъдем на погрешен път. Доколкото мога да преценя в момента, автомобилната Промишленост още дълго ще бъде ориентирана към производството на малки коли, а тежките и мощни машини ще стоят в забвение.
— Вероятно завинаги — подхвърли един от плановиците, интелигентен млад негър с големи очила, на име Касталди, дошъл преди година в компанията направо от Йейлския университет.
— Нищо не е вечно — възрази Брет Делъсантоу. — Модата при автомобилите се мени не по-рядко от женските прически и хлапашкия жаргон. Но за момента приемам мнението на Илрой — малката кола се е превърнала в символ на Днешното общество и вероятно още дълго време ще бъде така.
— Много хора считат, че колата вече не е никакъв символ — намеси се Адам. — Казват, че хората просто са престанали да обръщат внимание на неща от сорта на обществен престиж.
— Мисля, че лично ти не споделяш подобно мнение — каза Брет. — Аз също.
— И аз — вметна Сребърната лисица. — В последно време наистина се промениха куп неща, но между тях съвсем не фигурира човешката природа. Вярно е, че в момента имаме работа с един синдром на „преобърнатите ценности“, който е много популярен, но в крайна сметка той само потвърждава онова, към което човекът винаги се е стремил: да бъде различен от останалите, по възможност малко над тях, разбира се. Дори и престаналият да се къпе отшелник търси в крайна сметка едно по-особено, по-различно положение в обществото.
— В такъв случай се нуждаем от кола, която да задоволи най-вече търсачите на антиценностите — отбеляза Адам.
— Не съвсем — поклати глава Сребърната лисица. — Ние трябва да продължим да се съобразяваме с вкуса на сивите и безлични хорица, които са основната маса купувачи.
— Но повечето от тях съвсем не се мислят за такива — изтъкна Касталди. — Точно затова срещаме все повече банкови директори с дълги бакенбарди!
— И ние не правим изключение — отвърна Брейтуейт и поглади своите с доволен вид.
Останалите се разсмяха.
— Може би това съвсем не е толкова смешно — отбеляза Адам. — Може би точно то ни сочи пътя към онзи вид кола, която всъщност не искаме! А това е кола, която прилича на всичките си предшественици.
— Мнението ти е доста крайно — възрази Сребърната лисица.
— Но не е невъзможно — замислено промълви Брет.
— Околната среда също спомага за засилване на стремежа към това, което нарекохме антиценности — отново взе думата Касталди. — Имам предвид настроенията сред обществеността, недоволството от положението на малцинствата, икономическите трудности и всичко останало.
— Това е вярно — съгласи се Адам и след кратък размисъл добави: — Зная, че много пъти сме обсъждали този въпрос, но нека все пак изброим всички онези фактори, които съставляват околната среда.
Касталди хвърли поглед в бележника си.
— На първо място — замърсяването на въздуха. Хората искат да се направи нещо по този въпрос.
— Поправка — прекъсна го Брет. — Те искат другите да направят нещо. Никой не желае да се раздели с личното си возило, всеки иска да кара собствена кола! Този факт недвусмислено се потвърждава от всички наши допитвания до общественото мнение!
— Така или иначе, производителите на коли все пак вземат някакви мерки по отношение на замърсяването — каза Адам. — Докато отделният гражданин не може да направи нищо, дори и да има желание.
— Все пак хората вярват, че малката кола не замърсява въздуха колкото голямата — държеше на своето Касталди. — И мислят, че дават своя принос за опазване на въздуха, като купуват именно малка кола. Между другото в това има нещо вярно — нашите изследвания го потвърждават. — Той хвърли поглед към бележките си и попита — Да карам ли нататък?
— Ще се постарая да не те прекъсвам — извинително каза Брет. — Макар и да не гарантирам за това.
— В икономически аспект главният проблем не е толкова в разхода на гориво, както беше преди години, а в непрекъснато растящите такси за паркиране — започна отново Касталди.
— По това спор няма — кимна Адам — Все по-трудно е да си намериш място за паркиране на улицата, а обществените и частните паркинги непрекъснато вдигат цените.
— Да, но в доста градове на страната е възприета практиката малките коли да се таксуват по по-ниски тарифи. И тази практика се възприема повсеместно.
— Всичко това ни е известно! — нервно го прекъсна Сребърната лисица. — И отдавна сме постигнали единодушие по въпроса, че трябва да произвеждаме компактни коли!
Младият Касталди млъкна и го погледна обидено иззад стъклата на очилата си.
— Илрой! — укорително каза Брет Делъсантоу. — Момчето ни помага да мислим! А ако действително искаш да мислим, трябва да престанеш да се правиш на началник!
— О, господи! — въздъхна Сребърната лисица. — Много чувствителни станахме! Просто казах какво мисля!
— А сега се опитай да си представиш, че не си никакъв вицепрезидент, а просто едно добро момче!
— Копеле такова! — усмихна се Брейтуейт, после се обърна към Касталди — Извинявай! Карай нататък!
— Исках да кажа, мистър Брейтуейт.
— Илрой!
— Да, сър… Та исках да кажа, че това е само част от общата картина…
Разговорът им за проблемите на околната среда и трудностите да цялото човечество в това отношение продължи още дълго. Говориха за пренаселеността, за недостига на жизнено пространство, за замърсяването във всичките му форми, за противоречия и бунтарство, за новите ценностни идеи на младите, които не след дълго ще поемат управлението на този свят…
И стигнаха до един извод, който за тях беше от съществено значение — въпреки бурните промени във всички области на живота колите в него ще продължават да имат своето място… поне в близкото бъдеще. Опитът недвусмислено го потвърждаваше. Но какви коли? Някои от тях без Съмнение ще приличат на сегашните. Но трябва да бъдат създадени и съвсем други типове автомобили — такива, които още по-пълно биха задоволявали нуждите на обществото.
— Можем ли да обобщим тези нужди, тъй и тъй говорим за тях? — попита Адам.
— Ако се задоволите с една дума, аз ще ви я кажа — вметна Касталди. — Това е думата целесъобразност.
— Векът на целесъобразността — произнесе Брет, сякаш искаше да опита словосъчетанието с върха на езика си.
— Ще се съглася с това, но само отчасти — каза Сребърната лисица и махна с ръка на останалите да не прекъсват хода на мислите му: — Това е най-новият символ за обществено положение и именно той отговаря на всеобщия стремеж към обърнатите наопаки ценности. Няма значение как ще ги наричаме — единодушни сме и знаем за какво говорим Смея да твърдя, че за известно време всичко ще се подчинява на този символ Но освен към целесъобразност хората се стремят и към много други неща — още от самото си раждане ние се стремим към движението, а по-късно към него прибавяме жаждата за власт, скорост и силни усещания, която не ни напуска до последния ни час. Вътре в себе си всеки от нас е един мъничък Уолтър Мити[1] и търсейки целесъобразност или не, ние винаги ще бъдем „за“ онези малки щуротии, които ни отличават от другите От това няма спасение и никога няма да има!
— Приемам това, което каза — промълви Брет. — Ярко доказателство за него са ония типове, дето майсторят автомобилчетата за придвижване по пясък. Те са хора, които подкрепят идеята за малките коли, но същевременно намират начин да демонстрират своята екстравагантност.
— А пясъчните бръмбари са хиляди — замислено добави Касталди. — И броят им непрекъснато расте Започнаха да се срещат дори из градовете!
Сребърната лисица сви рамене.
— Всичко е много просто — вземат един напълно „целесъобразен“ фолксваген, без никакви щуротии по него, после го оголват до самото шаси, слагат си щуротиите и отново го сглобяват!
В главата на Адам се появи някаква неясна мисъл. Беше свързана с чути някъде думи… Имаше връзка с разглеждания тази вечер разглобен на части фолксваген, но имаше и нещо друго — смътно и едва доловимо… някаква фраза, която му се изплъзваше… Докато останалите продължаваха да говорят, той напрягаше паметта си.
Не сполучи, но в замяна на това се сети за една илюстрация, видяна наскоро в някакво списание. То трябваше да бъде някъде тук, из кабинета му. Стана да го потърси сред купищата печатни издания, струпани в другия край на помещението. След малко го измъкна под любопитните погледи на останалите.
Илюстрацията беше цветна и показваше един пясъчен бръмбар в действие край брега на морето. Той бясно се бореше да изкачи склона на стръмна дюна и колелата му изхвърляха облаци пясък. Фотографът умно беше снимал на забавена скорост и колата беше излязла само като размазан силует, устремен към върха. Текстът под снимката твърдеше, че броят на пясъчните бръмбари „бясно расте“, а почти сто различни компании се занимават с производството на шасита. Само в Калифорния били регистрирани почти осем хиляди пясъчни бръмбара.
Брет надникна през рамото на Адам и закачливо подхвърли:
— Надявам се, че нямаш намерение да произвеждаш коли с повишена проходимост!
Адам поклати глава. Независимо от увеличаващия се брой притежатели на пясъчни бръмбари, тези коли си оставаха само една модна приумица, екстравагантна конструкторска измислица, която нямаше нищо общо с целите и задачите на Голямата тройка. Адам отлично знаеше всичко това, но фразата, която продължаваше да му убягва, имаше нещо общо именно е тях… Той пак не успя да си я припомни и хвърли разтвореното списание върху масата.
И точно в този миг, както често се случва в живота, на помощ му се притече случайността.
Над масата, върху която хвърли списанието, висеше в рамка една снимка на лунния модул на „Аполо-2“, с чиято помощ беше осъществено мекото кацане върху повърхността на Луната. Някой му беше показал снимката, а той си я хареса и нареди да я сложат в тази рамка. На преден план в нея беше модулът, а някъде зад него личеше фигура на облечен в скафандър астронавт.
Брет взе списанието с пясъчния бръмбар и го показа на останалите.
— Тези машинки вървят като бесни! — възхитено рече той. — Карал съм една такава… — Хвърли нов поглед върху снимката и тихо добави: — Но са грозни като смъртта!
Такъв е и лунният модул, помисли си Адам.
Грозни са, разбира се — целите са само ръбове и ъгли, с причудливи форми, без никаква симетрия и баланс, без нито една плавна линия… Но лунният модул беше изпълнил отлично своето предназначение и по тази причина никой не обръщаше внимание на грозотата му. В крайна сметка той започваше да излъчва своя, особена красота.
Именно в този миг в съзнанието му изплува забравената фраза.
Тя принадлежеше на Роуина, която я изрече на заранта след съвместно прекараната незабравима нощ: „Знаеш ли какво бих казала днес? Бих казала, че дори и грозното е красиво!“
Лунният модул е грозен. Грозен е и пясъчният бръмбар. Но и двете машини са функционални, целесъобразни. Създадени за изпълнението на точно определена задача, те отлично се бяха справили с нея. Защо и колата да не бъде такава? Защо не опитат напълно съзнателно да създадат един несъмнено грозен според сегашните стандарти автомобил, който обаче ще отговаря на най-съвременните изисквания за опазване на околната среда, ще бъде ярък носител на духа на времето — т.е. ще бъде функционален, ще бъде целесъобразен. И то до такава степен, че неизбежно ще стане красив!
— Може би у мен се оформя някаква идея за фарстара — продума той. — Само не ме притеснявайте, искам да я изложа бавно и внимателно.
В стаята настъпи гробно мълчание. Подредил мислите си, Адам започна да говори, като внимателно подбираше думите.
Присъствуващите бяха достатъчно опитни, за да не подскочат от възторг при появата на първата блестяща идея. Но той ясно долови липсващото до този момент напрежение, рязко повишения интерес на околните. Продължи да излага мислите си. Сребърната лисица внимателно слушаше с притворени очи. Младият Касталди почесваше несъзнателно ухото си — явен признак за максимална концентрация у него, а другият плановик, който през цялото време не беше проронил нито дума, не изпускаше Адам от погледа си. Брет Делъсантоу не можеше да намери място за ръцете си. Накрая инстинктивно придърпа лежащия на масата скицник.
Когато Адам свърши, Брет скочи и развълнувано закрачи из кабинета. От устата му, подобно на късчета мозайка, се сипеха откъслечни мисли и недовършени изречения:
— Векове наред художниците са откривали красотата на грозното… Да си спомним всички онези изкривени и измъчени фигури на скулпторите от Микеланджело до Хенри Мур… А в наше време — заварените едно за друго парчета метал, които съвсем не за всички са безформена маса желязо… Или да вземем живописта, формите на авангардизма — всичките онези картонени кутийки за яйца и колажи от консервени кутии… Ами животът? Кое е по-красиво — миловидното младо момиче или бременната кикимора?… Всичко зависи от гледната точка. Формата, симетрията, стилът, красотата — това винаги са били относителни понятия.
Брет удари юмрук в дланта си.
— Имаме пред себе си Пикасо, а продължаваме да правим коли, които сякаш слизат от платната на Гейнсбъро!
— Някъде в Генезиса пишеше: „И ще се отворят очите ви“ — каза Сребърната лисица, после предпазливо добави: — Но нека не се увличаме. В това има нещо. Но дори и да напипваме решението, чака ни още дълъг път.
Брет вече усилено скицираше. Моливът му бясно препускаше, по хартията, а откъснатите листове покриваха пода в краката му. Това е начинът, по който дизайнерът мисли. Той скицира онова, което другите изразяват с думи. Адам си каза, че трябва да прибере и запази тези листове, защото съзнаваше, че роденото през тази нощ може да има историческо значение.
Същевременно признаваше и правотата на думите на Илрой Брейтуейт. Благодарение на дългата си практика и огромен опит, Сребърната лисица знаеше много повече от тях, беше виждал възникването на нови идеи, беше проследявал дългия път до практическата им реализация. Но и се беше натъквал на немалко случаи, при които по непредвидими причини, а понякога и съвсем без причини са отпадали редица многообещаващи проекти.
Всяка концепция за нов автомобил трябва да преодолее безброй препятствия в рамките на компанията, да обори хиляди критични мнения, да оцелее през безкрайните заседания, на които безпощадните нападки се сипят от всички страни. И когато идеята издържи на всичко това, пред нея все още се издига най-сериозното препятствие — ветото на първия вицепрезидент, на президента или на председателя на директорския съвет, което може да бъде наложено по всяко време…
Все пак някои идеи успяват да си пробият път и да се превърнат в действителност.
Така беше с ориона… може би така ще стане и с родилата се току-що в главите на конструкторите концепция. Може би посетите през таза нощ нежни семенца също ще прераснат в конкретен проект — проекта „Фарстар“.
Някой донесе кафе и разговорите продължиха още дълго в нощта.