Артър Хейли
Колела (15)

Глава петнайсета

Онази част от Северен Мичиган, в която е разположено езерото Хигинс, фигурира в справочника на щатската търговска палата под името „зона за развлечения“.

Адам Трентън, Брет Делъсантоу и останалите гости, пристигнали през уикенда в „колибката“ на Ханк Крайсъл, бързо се убедиха, че това наименование е точно.

„Колибката“ на Крайсъл се оказа просторна и луксозно обзаведена вила с няколко спални, кацнала на западния бряг на езерото. По формата си езерото Хигинс прилича на гигантски фъстък или пък на свит в утробата на майката ембрион, а според начина на прекарването си тук всеки посетител е свободен да избере едното от двете сравнения.

Адам откри езерото и „колибката“ без никаква трудност. Тръгнал сам в ранното съботно утро, той мина последователно през Понтиак, Саджино, Бей Сити, Мидланд и Харисън — с други думи, пропътува по-голямата част от пресичащото щата Федерално шосе 75, което беше дълго около триста километра. Извън населените места Мичиган гънеше в свежа зеленина. Сред избуялата трева нежно проблясваха трепетлики, а много храсти бяха натежали от цвят. Свежият въздух приятно ухаеше. Слънцето ярко светеше от почти безоблачното небе. На излизане Адам беше доста потиснат, но постепенно, докато колата гълташе километрите в северна посока, настроението му започна да се оправя.

Причина за лошото му настроение беше поредният скандал с Ерика.

Когато преди няколко седмици й спомена за поканата на Брет Делъсантоу да прекарат една седмична почивка по мъжки, тя заядливо отвърна:

— Добре! След като не приемат съпруги, и аз ще трябва да измисля нещо за себе си.

В онзи миг Адам се беше разколебал и вероятно щеше да отклони поканата, от която и без това не беше кой знае колко възхитен, а просто отстъпи пред увещанията на Брет, който много държеше да го запознае със своя приятел Ханк Крайсъл.

Но тази сутрин Ерика, която явно нищо не беше измислила, отново го заяде.

— Наистина ли трябва да отидеш? — попита го тя.

Той спря да нарежда вещите си в малкото куфарче и се опита да й обясни, че вече е късно да се откаже.

— А това „по мъжки“ какво означава? — хапливо настоя тя. — Без жени изобщо или само без съпруги?

— Без жени — отвърна той, без да знае дали това отговаря на истината. Подозираше, че едва ли ще е така, защото и друг път беше присъствувал на подобни уикенди.

— Бас държа, че е точно така! — язвително продължи Ерика, ядно тракайки с приборите за кафе в кухнята. — И сигурно няма да пиете нищо по-силно от мляко и лимонада!

— Това не знам! — остро отвърна той. — Но във всички случаи обстановката ще бъде доста по-приятна от тази тук!

— А кой според теб е виновен за тази обстановка?

— Проклет да съм, ако знам! — избухна Адам. — Но ако съм аз, значи само на теб действувам по този начин!

— Тогава върви при тия, дето са ти приятни! — Ерика запрати по него чашата за кафе, която за щастие се оказа празна. Той ловко я улови и я постави цяла-целеничка на масата. После започна да се ки-ска и това окончателно вбеси жена му, която се втурна навън, затръшвайки вратата след себе си. Сам порядъчно ядосан, Адам нахвърля вещите си в колата и рязко потегли.

Едва след като пропътува двайсетина километра, започна да му се струва, че всичко е нелепо и смешно. Всеки семеен човек е изпитвал подобно чувство, когато се заеме да обмисли на спокойствие брачните си неудачи. Адам беше убеден, че всичко щеше да бъде забравено още до обяд, ако, разбира се, беше останал у дома. Обхвана го чувство на разкаяние и малко преди Саджино спря да телефонира на Ерика. Никой не вдигна слушалката и той реши да я потърси по-късно.

Пред „колибката“ на брега на Хигинс беше посрещнат лично от Ханк Крайсъл. Дори в спортните си дрехи, облечени специално за пикника, домакинът изглеждаше изискан и елегантен. Беше си сложил идеално изгладени бермуди и пъстра хавайска риза, които още повече подчертаваха безупречността на тънката му фигура с отлична военна стойка. Стиснаха ръцете си, после Адам паркира редом с още седем-осем коли — всички без изключение последни модели oт най-скъпи марки.

Крайсъл кимна към тях и каза:

— Някои пристигнаха още снощи. Сега спят. Други и ще дойдат по-късно.

После взе чантата от ръцете на Адам и го поведе по павираната с дървени трупчета и покрита с навес пътечка, водеща към къщата. Вилата беше построена солидно. Външните й стени бяха от неодялани греди, а фронтонът се крепеше на огромни дялани стволове. На малкия пристан под нея бяха вързани няколко лодки.

— Тук е прекрасно, Ханк — отбеляза Адам.

— Благодаря. Предполагам, че наистина е така, макар че нищо не съм направил със собствените си ръце. Така купих всичко. Предишният собственик беше попрекалил и му се наложи да продаде целия имот. Пари му трябвали! — Крайсъл се усмихна с кривата си усмивка, — Че на кого не трябват?

Спряха пред една врата, която излизаше направо на пътеката. Производителят на резервни части влезе пръв, следван от Адам. Озоваха се в широка спалня, облицована с блестящо полирана ламперия. Срещу двойното легло имаше голямо огнище, в което чакаше сух пън.

— Добре е, че има гориво — каза Крайсъл. — Нощем тук става хладно. — Отиде към прозореца и добави: — Давам ви стая с изглед.

— И то какъв! — Застанал до домакина, Адам гледаше прозрачните и кристално чисти води на езерото, чиято ярка синева преминаваше в изумруденозелено край покритата с пясък брегова линия. Езерото Хигинс беше разположено в хълмиста местност, до която се стигаше след доста продължително изкачване. Около „колибката“ и околните брегове се извисяваха разкошни линии, ели, балсамови дървета, дъбове, сребърни борове, брези. Съдейки по великолепната панорама, Адам разбра, че на него е предоставена без съмнение най-хубавата стая. Интересно защо? Беше му любопитно да види и кои са останалите гости.

— Като се оправите, заповядайте в бара — каза Крайсъл. — Бюфетът също е на ваше разположение. Нямаме точно определен час за хранене — просто пийваме и хапваме, когато ни се прииска. Двайсет и четири часа в денонощието. — Той отново пусна кривата си усмивка и се насочи към вратата в дъното на спалнята. — Тук се влиза от две места. И двете се заключват. Така никой няма да знае кога влизате и кога излизате.

— Благодаря. Ако се наложи, ще се възползувам.

Крайсъл напусна стаята, а Адам разопакова вещите си и не след дълго го последва през вътрешната врата. Оказа се, че тя води към тясно балконче, което опасваше горната част на обширно помещение, обзаведено като ловджийски салон. Балкончето свършваше при стълба от гранитни блокове, до която, също от камък, беше изградено огромно огнище. Адам слезе по стъпалата. Общото помещение беше празно и той се насочи към долитащите отвън гласове.

Излезе на широка, обляна от слънцето тераса, надвесена високо над водите на езерото. Събрани на група, няколко души оживено разговаряха. Над всички се извисяваше един възбуден глас:

— Бога ми! Вие, хората от тоя бранш, все повече започвате да приличате на разглезени госпожички! Дяволски се засягате от всяка критична бележка и незабавно преминавате в отбрана! А по този начин поощрявате всички онези ексхибиционисти, които се мислят за някакви мъдреци, а не за това, което всъщност представляват — жалки любители на рекламата, които умират да видят името си във вестниците или мутрите си на телевизионния екран! Погледнете само на какво сте превърнали общите си годишни събрания! На цирк! Всеки глупак с една акция в джоба прави на пух и прах председателя на директорския съвет, а онзи мига насреща му и всичко преглъща! Ще бъде същото, ако изпратим във Вашингтон един-единствен избирател и му позволим да наговори в Сената всичко, което му дойде наум!

— Не, не е така! — обади се Адам. Макар че го каза тихо, гласът му достигна до всички участници в разговора. — Избирателят няма право да се изказва в Сената, докато нашият акционер, дори и когато притежава една-единствена акция, има законно право да се изкаже на годишното ни събрание. Това е принцип, който е залегнал дълбоко в същността на нашата система. И далеч не всички критици са смахнати. Ако започнем да ги считаме за такива, ако престанем да се вслушваме в думите им, твърде скоро ще се окажем там, където бяхме преди пет години!

— Хей! — провикна се Брет Делъсантоу. — Препоръчвам на всички да запомнят тези встъпителни слова и да обърнат внимание на новодошлия!

Брет се беше наконтил в някаква фантастична одежда в жълто и яркопурпурно, която наподобяваше римска тога и очевидно беше плод на собствената му фантазия. Странното беше, че въпреки своята необичайност дрехата явно беше много удобна. В панталон и поло, Адам изпита нещо като съжаление за прекалено консервативното си облекло.

Неколцина от хората на терасата го познаваха и се приближиха да се здрависат. Между тях беше и Пит О’Хейгън — човекът, който говореше преди малко. Той беше кореспондент на едно от големите американски списания в Детройт и основната му дейност се състоеше в поддържане на светски контакти с големите босове в бранша — един малко завоалиран, но доста ефикасен начин да си осигурява поръчки за реклами от големите автомобилни компании. Повечето утвърдени списания имаха такива кореспонденти в Детройт и нерядко тези хора бяха на „ти“ с президенти и други високопоставени личности от света на автомобилите. Рекламните агенции знаеха за тези приятелства, но рядко изразяваха някакво недоволство, макар че, когато се стигаше до съкращение на средствата за реклама, страдаха именно те, а не влиятелните списания. Именно поради този факт О’Хейгън съвсем не се показа обиден от резките думи на Адам, а само се усмихна.

— Елате да ви представя — каза Ханк Крайсъл и го поведе към останалите гости, сред които имаше един конгресмен, един съдия, някаква знаменитост от телевизията, двама колеги на Крайсъл от бизнеса с автомобилни части, както и групичка хора от компанията на Адам, сред които трима души от търговския отде. Сред тях стоеше един млад човек, който приятелски му се усмихна и протегна ръка.

— Смоуки ми говори за вас, сър. Казвам се Пиер Флодънейл.

— Да, да, спомням си — отвърна Адам и пое ръката на младия автомобилен състезател, който работеше като продавач във фирмата на Смоуки Стивънсън. — Как вървят продажбите?

— Добре, сър. Особено когато имаме достатъчно време да обработим купувачите.

— Престанете с това „сър“ — намръщи се Адам — Тук всички сме на малки имена… А вие нямахте късмет на „Дейтона-500“^[1].

— Наистина. — Пиер направи гримаса и отметна назад дългата си руса коса.

Преди два месеца беше оставил зад себе си цели 180 изтощителни обиколки на пистата в Дейтона и водеше уверено, когато, само 20 обиколки преди финала, изведнъж експлодира главата на двигателя му и той напусна състезанието.

— Имах желание да нарежа на парчета старата бричка! — откровено призна той.

— На ваше място бих я бутнал от някоя скала.

— Надявам се скоро да се представя по-удачно. — На лицето на пилота цъфна момчешка усмивка, а Адам с удоволствие прие непринуденото му държане, което вече познаваше. — Имам предчувствието, че тая година ще бъда пръв на „Таладега-800“!

— Aз ще бъда там — каза му Адам. — По същото време ще представяме най-новата модификация от серията „Орион“. Ще викам за вас!

Някъде отзад долетя гласът на Ханк Крайсъл:

— Адам, запознайте се със Стела. Готова е да изпълни всяко ваше желание.

— Като например да му поднеса едно питие — добави приятен женски глас и в следващия миг до него застана хубаво дребничко момиче с ръждивочервена коса. Цялото й облекло се изчерпваше с невероятно миниатюрни бикини. — Здравейте, мистър Трентън.

— Здравейте — отвърна Адам и забеляза, че на терасата има още две момичета. В съзнанието му изведнъж изплува въпросът, който му зададе Ерика: „Това «по мъжки» какво означава: изобщо без жени или само без съпруги?“

— Радвам се, че харесвате банския ми костюм — усмихна се Стела на Пиер, който я гледаше опулено.

— Изобщо не го забелязах — отвърна той.

Момичето се извърна към Адам й попита:

— И тъй, какво ще пиете?

Той си поръча блъди мери^[2].

— Да не изчезнете! — предупреди го момичето. — След секунда съм тук.

Пиер попита:

— Какво означава „концептивен модел“, Адам? Нали нещо такова ще покажете в Таладега?

— Това е една специално подготвена кола, която се показва на специалистите, преди да е започнало серийното производство. В нашия бранш я наричаме „пробна бройка 01“.

— Значи в Таладега няма да видим истинския орион?

— Не. Истинският орион ще слезе от конвейера най-малко месец по-късно. „Концепцията“ ще прилича на ориона, и толкоз. Ние не уточняваме точно колко ще прилича — ще оставим хората да се чудят как ли ще изглежда серийната кола… Крайната ни цел е да възбудим любопитството на публиката, да я накараме да заговори за нашия орион. — Помълча, после добави: — В този смисъл „концепцията“ ще бъде нещо като дразнител…

— Аз също мога да изпълнявам тази роля! — намеси се Стела, само преди миг донесла чашите на двамата мъже.

Към тях се приближи конгресменът. Беше човек със свободно падаща върху раменете бяла коса и добродушна усмивка. Когато говореше, в гласа му се долавяше характерната за политиците леко проповедническа нотка.

— Беше ми интересно да чуя за умението на автомобилната промишленост да се вслушва в чуждото мнение, мистър Трентън — обърна се към Адам той. — Иска ми се да вярвам, че използувате това умение и когато говорят законодателите.

Адам за миг се поколеба. Прииска му се да отговори на това предизвикателство рязко и откровено, но успя да се въздържи. Все пак беше дошъл на гости, всички се бяха събрали да си починат. Срещна погледа на Ханк Крайсъл, който явно притежаваше чудотворната способност да бъде едновременно навсякъде и да чува всичко интересно.

— Не се стеснявайте! — подхвърли му той. — Няколко малки схватки няма да ни навредят. Освен това тук след малко ще пристигне и лекар!

— В днешно време законодателите ни заливат с истински поток от глупости! — обърна се към конгресмена Адам. — Глупости, които се изричат от хора, жадни да видят името си във вестникарските заглавия; от хора, които прекрасно знаят, че най-лесният начин да постигнат целта си е да се нахвърлят върху автомобилната промишленост, независимо дали нападките им имат някакъв смисъл, или не!

Лицето на конгресмена бавно започна да порозовява, но въпреки това Адам продължи:

— Един сенатор настоява в срок от пет години да се забранят всички автомобили, които имат двигатели с вътрешно горене, макар и да няма никаква представа какво трябва да ги замени! Е, ако това наистина се случи, ще има и известна полза — той няма да има възможност да обикаля насам-натам и да държи глупави речи! В някои щати бяха заведени съдебни процеси срещу нас с цел да ни накарат да изтеглим от употреба всички произведени след хиляда деветстотин петдесет и трета година коли и да ги оборудваме в съответствие с днешните стандарти за опазване на околната среда. Стандарти, които в Калифорния бяха утвърдени през шейсет и шеста година, а в останалите щати — едва през шейсет и осма!

— Това са крайности! — възрази конгресменът. Явно чашата в ръката му не беше първата, тъй като говореше леко завалено.

— Съгласен съм. Но те доста добре илюстрират онова, което почти всеки божи ден слушаме от законодателите, а доколкото си спомням, въпросът ви беше точно в тази насока!

— Вярно, въпросът беше точно такъв! — жизнерадостно потвърди отново изскочилият отнякъде Крайсъл. — Внимавай, Уди! Тези детройтски момчета имат глави на раменете си и ги използуват доста по-добре от някои хора във Вашингтон! — Той приятелски шляпна конгресмена по рамото.

— Няма да повярвате — обърна се конгресменът към околните, — че някога с този тип Крайсъл служихме заедно в морската пехота и той ми козируваше!

— Е, щом само това ти липсва, генерале… — Все още в елегантните си бермуди, Ханк Крайсъл застана мирно и по безупречен начин отдаде чест. След което остро нареди: — Стела! Едно питие на сенатора!

— Съвсем не бях генерал — с шеговито разочарование призна конгресменът. — Просто един страхлив полковник и нищо повече! А и сенатор не съм!

— Ти никога не си бил страхливец, Уди! — успокои го Крайсъл. — А сенатор скоро ще станеш! Вероятно през трупа на автомобилната промишленост!

— Ако съдя по теб и тази къщичка, този труп изглежда дяволски привлекателен! — Конгресменът спря поглед на Адам и добави: — Имате ли желание да сразите окончателно бедните политици?

— Само още мъничко — усмихна се Адам. — Някои от нас са на мнение, че законодателите трябва да предприемат някакви практически стъпки в положителна посока, вместо да повтарят като папагали обвиненията на нашите противници.

— И какви по-точно?

— Ами да речем, закони, които биха донесли полза на цялото общество. Например закон за опазване на чистия въздух… Да, да, зная, че вече наистина има разпоредби срещу замърсяването на въздуха от автомобилите. И повечето от нас ги намират за добри и съвсем навременни… даже и за малко закъснели.

Адам почувствува, че групата около тях се е увеличила, а страничните разговори са намалели. Пое дъх и продължи:

— Но хората като вас искат от хората като нас да създадем такова приспособление, което би задържало вредните газове през целия експлоатационен живот на колата без никакъв контрол или ремонт. Това е чиста безсмислица — все едно да искате създаването на вечен двигател. Но от какво имаме нужда в действителност тогава? Имаме нужда от един строг закон, който да предвижда периодична проверка на приспособленията за задържане на вредните газове, за тяхната поправка и подмяна, когато е наложително. Но това би бил един крайно непопулярен закон, защото хората пет пари не дават за замърсяването на въздуха и мислят единствено за собственото си удобство. Ето защо политиците се опасяват от приемането на подобен закон.

— Не е вярно, че хората не дават пет пари за замърсяването! — разгорещено отвърна конгресменът. — Разполагам с доста писма от своите избиратели, които ще ви убедят в противното!

— Отделни индивиди действително проявяват загриженост по този въпрос. Но обществото като цяло е напълно безразлично. От две години насам произвеждаме приспособления за пречистване на вредните газове. Специално предназначени за стари модели коли — подчерта Адам. — Струват само двайсет долара заедно с монтирането и ние знаем, че работят много добре. Намаляват значително количеството на вредните газове в атмосферата и действително правят въздуха по-чист. При всякакви условия. Рекламирахме ги по телевизията, радиото, печата. Никой обаче не ги купува. Всякакви други допълнителни аксесоари като разните му там гуми с бели кантове и стереокасетофони се продават като топъл хляб дори и когато става въпрос за стари коли! Но никой не проявява интерес към прибора за ограничаване на вредните газове. Той е най-непродаваемата стока, която сме произвеждали! А онези, за които ме питате — законодателите, готови да ни четат нотации веднага след като изписка някой от техните избиратели, — те именно проявяват най-малък интерес от всички!

— Свинските ребърца пристигат! Свинските ребърца пристигат! — развика се изведнъж Стела и останалите подхванаха в хор:

— Свински ребърца, свински ребърца!

Групата около Адам и конгресмена бързо се разпръсна.

— Точно навреме! — обади се някой. — Вече цял час не сме слагали залък в устата си!

Видял отрупания със закуски бюфет в дъното на терасата, зад който се разпореждаше готвач с бяло боне, Адам усети дяволски глад — сутринта не хапна нищичко поради скандала с Ерика. Напомни си да й телефонира.

Един от търговския отдел на неговата компания, отрупал чинията си с храна, извика:

— Ханк, кльопачката тук е страшна!

— Радвам се, че ви харесва — отвърна домакинът. — Яжте колкото искате. Аз няма да се мина — щом вие сте тук, всичко, което съм похарчил, ще бъде покрито от данъчните отчисления!

Адам се усмихна заедно с останалите, тъй като знаеше, че думите на Крайсъл са абсолютно верни. Присъствието на търговците от отдела за поръчки автоматически превръщаше сбирката в делова среща, а според финансовите закони такива разходи не се облагат с данъци. Причината — закупчиците на автомобилните компании, чиито поръчки възлизат на десетки милиони долари годишно, имат огромно влияние върху бизнеса на хора като Крайсъл, които се занимават с производство на автомобилни части. Преди години закупчиците редовно получаваха щедри подаръци от тези производители — нерядко яхти или пък цялостно домашно обзавеждане. Днес автомобилните компании строго забраняват приемането на подобни подаръци и незабавно уволняват всеки нарушител, в случай че подкупът бъде доказан, разбира се. Все пак възможности за „намазване лапите“ на закупчиците продължаваха да съществуват — една от тях бяха приемите като този тук, а друга — поемането на хотелските им разходи от доставчиците. Това се считаше за напълно безопасно, тъй като не се предлагаха нито стоки, нито пари, а при необходимост закупчикът лесно можеше да се оправдае, като каже, че управата на съответния хотел просто не му е изпратила сметката. Но въпреки забраната коледни подаръци продължаваха да се правят.

Всяка година, през месеците ноември и декември, автомобилните компании издаваха циркулярни заповеди за забрана на коледните подаръци. Но със същото постоянство секретарките на отделите по изкупуването изготвяха списъци с домашните адреси на персонала, които при поискване предаваха на доставчиците. Тези искания бяха толкова рутинни, колкото и традиционният поздрав „Честита Коледа“. А в списъците неизменно фигурираха и домашните адреси на секретарките и другия технически персонал на съответния отдел, макар че никой не би могъл да обясни защо и как са попаднали там. Наистина подаръците, които никога не се показваха в службата, не бяха така щедри, както в миналото, но въпреки това малко доставчици рискуваха да ги пренебрегват.

Адам все още гледаше закупчика с препълнената чиния, когато до него се разнесе тих женски глас:

— Винаги ли казвате това, което мислите, Адам Трентън?

Той се обърна.

До него се беше изправила жена на около двайсет и осем — трийсет години, която усмихнато го наблюдаваше. Лицето й с високи скули беше леко повдигнато към него, а усмивката продължаваше да играе върху влажните сочни устни. Умните блестящи очи спокойно отвърнаха на погледа му. Носът му долови тънкия мускусен аромат на непознат парфюм, а под синкавозеленикавата рокля очите му доловиха изящните очертания на гъвкаво тяло с малки, но твърди гърди. „Изключително привлекателна жена“, помисли неволно Адам. При това — черна. Не шоколадовокафява, а Именно черна, с безупречно гладка кожа, която наподобяваше лъскав абанос. Адам с мъка потисна внезапно обзелото го желание да я докосне с ръка.

— Казвам се Роуина — представи се жената. — А вашето име вече знам. Когато ми го съобщаваха, ме помолиха да не ви оставя гладен.

— Роуина коя? — запита Адам и веднага долови колебанието й.

— Нима има някакво значение? — усмихна се тя, а той отново се наслади не сочните й влажни устни. — Освен това аз първа попитах нещо…

Адам се насили да си спомни какъв беше въпросът й… А, да… дали винаги казва това, което мисли.

— Невинаги — отговори той. — Според мен никой не го прави винаги. — А наум добави: Още повече в момент като този. После продължи: — Но когато казвам нещо, винаги правя опит да бъда честен… както спрямо другите, така и спрямо себе си.

— Зная. Слушах ви как говорите. Малцина постъпват така.

Очите на момичето се вдигнаха към неговите и останаха заковани там. Интересно, дали съзнаваше, че му е направила впечатление? Сигурно.

Под нейно ръководство готвачът напълни две чинии и двамата се насочиха към близките масички. Там вече се беше разположил съдията (младолик негър от Федералния съд на Мичиган) и един от колегите на Адам — инженер-конструктор на средна възраст, който се казваше Фрейзън. Няколко секунди по-късно към тях се присъедини и Брет Делъсантоу, придружен от красива и спокойна брюнетка, която, им представи с името Елзи.

— Решихме, че тук ще е най-интересно — каза Брет. — Много моля да не ни разочаровате!

— Какво имате предвид? — попита Роуина.

— Нали знаете какви сме ние, хората от автомобилния бизнес. Само две неща на този свят ни интересуват — работата и сексът.

— За второто е още рано — усмихна се съдията. — Нека се захванем с работата. — След което се обърна към Адам и добави: — Преди малко говорехте за годишните събрания във вашите компании. Хареса ми онова, което казахте — че хората трябва да се изслушват дори и ако притежават една-единствена акция.

Сякаш едва дочакал да налапа въдицата, инженер Фрейзън остави вилицата и ножа настрана.

— Аз пък съвсем не споделям мнението на Адам и мога да ви уверя, че много хора в бранша мислят като мен!

— Зная — отвърна съдията. — Забелязах реакцията ви преди малко. А ще ни кажете ли защо?

Фрейзън свъси вежди и за момент се замисли.

— Ще ви кажа. Онези устати притежатели на по една акция, както и разните му там комисии за защита на потребителските интереси и тъй нареченият Комитет за контрол на отговорностите на компаниите имат една-единствена цел — да създават смут, като изопачават фактите, лъжат и клеветят! Спомнете си годишното събрание на „Дженеръл Мотърс“, на което бандата на Нейдър нарече всички служители на компанията „наемни престъпници“ на корпоративните интереси, а после обяви, че всички ние „пренебрегваме законите и справедливостта“ и сме съучастници в „престъпленията на едрия капитал, пред които уличната престъпност прилича на невинна детска игра“! Е, как според вас трябва да реагираме на подобни обвинения? С благодарност ли? Нима трябва да приемаме сериозно дрънканиците на тези клоуни?

— Я виж ти! — възкликна Брет Делъсантоу. — Оказва се, че и нашите братя инженерите умеели да слушат! А ние си мислехме, че имат ухо единствено за работата на двигателя!

— Слушат и още как! — каза Адам. — Всички ние слушаме добре — и в „Дженеръл Мотърс“, и в останалите компании. Но много хора не разбират, че току-що цитираните думи — той махна по посока на Фрейзън — преследват точно определена цел: да предизвикат гнева на нашите хора и да им попречат да дадат разумен отпор на всички обвинения от подобен характер. Протестиращата тълпа не желае разумни предложения от страна на автомобилната промишленост, защото те биха подкопали собствените й позиции. И капанът действува отлично — в него са попаднали сума хора!

— Значи считате, че нападките срещу вас са една добре обмислена тактика? — отбеляза съдията.

— Разбира се. Това е езикът, на който се говори днес, а повечето от момчетата, които прибягват до него — млади и умни адвокати, — знаят много добре какво е въздействието му върху старците от директорските съвети. Кара косите им да настръхват, повишава кръвното им, предизвиква проявата на вродения им инат. Президентите и директорите в нашия бранш са свикнали да бъдат учтиви — по тяхно време дори ножът в гърба на конкуренцията се е забивал с любезни извинения. Но днес вече не е така. Днес се общува рязко и грубо, всяка изпусната дума се запомня. Затова, ако си наистина умен, трябва да умееш да се въздьржаш и да изслушваш хладнокръвно всичко, което ти се казва. А нашите най-високоиосгавени ръководители все още не са овладели това изкуство.

— Аз също не съм и нямам никакво намерение да го овладявам! — остро реагира Фрейзън. — Предпочитам да си остана привърженик на изисканите маниери.

— Ясно! — въздъхна Брет. — Слушаме един инженер, а както е известно, инженерите са привърженици на крайния консерватизъм!

— Но и Адам е инженер! — възрази Фрейзън. — При него обаче бедата е там, че прекарва голяма част от времето си в компанията на разни дизайнери!

Групата около масичката се разсмя.

Фрейзън се извърна към Адам и попита:

— Нима ще ни посъветвате да приемем всичко, което искат на годишните събрания разни войнствуващи елементи? Като например включване на техни представители в директорските съвети и още куп подобни глупости?

— А защо не? — спокойно oтвърна Адам. — Това би било проява на гъвкавост от наша страна и може би си струва да опитаме. Сложим ли един човек в съвета или в състава на някоя подкомисия, той неизбежно ще започне да гледа на нещата по малко по-друг начин. Едва ли тогава ще вдига толкова патърдия, а ние ще понаучим нещичко. Още повече, че вероятността това предложение да се превърне в действителност съвсем не е минимална… Ето защо е по-добре сами да поемем инициативата, вместо да чакаме да ни принудят.

— Е, господин съдия — намеси се Брет. — Каква ще бъде присъдата ви, след като изслушахте и двете страни?

— Моля за извинение — каза съдията и прикри с ръка една широка прозявка. — За миг ми се стори, че съм в заседание. — После поклати глава и с комична тържественост добави: — Много съжалявам, но присъди в почивни дни не издаваме!

— Правилно — одобри Роуина. — Това се отнася до всички тук. — После докосна ръката на Адам с гальовно движение на пръстите и меко попита: — Няма ли да отидем да поплуваме?

Отвързаха от пристана една от лодките на Ханк Крайсъл и Адам включи извънбордовия двигател. Спокойно и без да бързат, изминаха около пет километра в източна посока, след което Адам изключи мотора и двамата се плъзнаха в прозрачно синята вода на езерото. Далеч зад тях се очертаваше бреговата линия с надвисналите над водата разлистени дървета. В далечината се появиха една-две самотни лодки и бързо изчезнаха. Беше ранен следобед. Слънцето все още беше високо над хоризонта, а въздухът бе застинал в сънлива неподвижност. Преди да седне в лодката, Роуина беше облякла цял бански костюм на леопардови шарки, който още по-добре подчертаваше стройната й фигура и копринената мекота на кожата й. Адам беше само по бански гащета. Когато спряха, той запали две цигари и й подаде едната. Седнаха да ги изпушат върху възглавниците, които някой предвидливо беше оставил на дъното на лодката.

— Мм… хубаво — измърка Роуина, отметнала назад глава, разтворила Леко устни. Клепачите й бяха спуснати, за да предпазят очите й от блясъка на слънцето и водата.

Адам лениво изпусна кръгче дим.

— Ей на това му викат „да се спасиш от всичко“. — Кой знае защо, в гласа му се промъкна лека неувереност.

— Зная — с неочаквано сериозен тон отвърна тя. — Рядко се случва и никога не трае дълго.

Адам се извърна към нея. Инстинктивно усещаше, че тя ще приеме прегръдката му. Все пак не беше сигурен и се поколеба.

Сякаш прочела мислите му, Роуина тихо се разсмя. После, пусна цигарата във водата и каза:

— Дойдохме да поплуваме, забравихте ли?

После с едно-единствено движение се изправи и ловко се гмурна зад борда. За миг пред очите на Адам се мярна грациозното тъмно тяло с прилепени един към друг дълги крака, устремило се към водата като изящна стрела. Рязък плясък и тя изчезна под повърхността.

Лодката леко се разклати.

Адам отново се поколеба, сетне я последва. След знойните лъчи на слънцето водата му се стори ледена. Изскочи разтреперан от студ на повърхността, пое дъх и се огледа.

— Ехо, тук съм! — Лицето на Роуина продължаваше да бъде усмихнато, когато след ново гмуркане тя се озова редом с него. От косите й се стичаха бистри струйки вода. — Не е ли чудесно?

— Ще ви кажа, като се раздвижи кръвообращението ми!

— Вашата кръв има нужда от загряване, Адам! Аз отивам към брега. Ще дойдете ли?

— Може. Но какво ще правим с лодката на Ханк? Така ли ще я изоставим?

— Ами вземете я! — Със силни загребвания Роуина вече беше се насочила към брега. Спря за миг и извика през рамо: — Ако не ви е страх да останете насаме с мен, разбира се!

Теглейки лодката за въжето, Адам бавно я последва. Стигнаха до брега и той издърпа лодката на пясъка, усещайки с благодарност топлите лъчи на слънцето. После се насочи към Роуина, която се беше изтегнала на пясъка с подложени под главата ръце. В сянката на дърветата в края на пясъчната ивица се виждаше малка къщичка. На прозорците й имаше дървени капаци — явно беше необитаема.

— Що се отнася до това, което подхвърлихте преди малко, мога да ви кажа, че ме е страх единствено някой да не ни попречи — каза той и се отпусна на пясъка до нея. Изпитваше отдавна забравено чувство на лекота.

— Но вие не ме познавате!

— А вие пък пробудихте някои инстинкти у мен. — Той се надигна на лакът, сякаш да се увери, че момичето до него е същата умопомрачителна красавица, с която се беше запознал преди няколко часа, след което добави: — Един от тях е любопитството.

— Аз съм просто едно от момичетата, които Ханк Крайсъл кани за развлечение на гостите си. И ако това ви интересува — той ни кани единствено за това. Да не би да сте си мислили нещо друго?

— Да. Тя се разсмя с познатия му вече нежен смях.

— Така си и знаех. Разликата между вас и останалите мъже е, че повечето биха отговорили отрицателно на въпроса ми.

— А какво правите през останалите дни от седмицата, когато няма такива събирания?

— Преподавам в една гимназия… О, по дяволите! — прекъсна се насред думата тя. — Нямах намерение да ви го казвам!

— Тогава нека бъдем квит — разсмя се Адам. — И аз мислех да премълча това, което ще ви кажа…

— Какво е то?

— За пръв път в живота си разбрах какво означава надписът, който се среща на всяка крачка: „Черното е красиво!“ — тихо отвърна той.

Настъпи мълчание и той се запита дали не я обиди. До слуха му долиташе тихият плясък на вълните, жуженето на насекомите и далечното пърпорене на извънбордов мотор. Роуина продължаваше да мълчи. После, без никакво предупреждение, тя се извърна и го целуна по устните.

Преди той да успее да се осъзнае, тя вече беше на крака и тичаше към водата. На брега за миг се спря и извика.

— Koгато ми поръчваше да ви обърна специално внимание, Ханк каза, че сте мил човек. Хайде сега да се връщаме!

— И какво още ви каза Ханк? — заинтересува се вече в лодката Адам, докато се насочваха към западния бряг на езерото.

Роуина сбърчи чело.

— Ами… каза, че сте най-важният гост и че един ден ще станете най-главният във вашата компания…

Адам се разсмя.

Едновременно с това обаче усети как любопитството му относно намеренията на Крайсъл още повече се засилва.

 

 

Със залеза на слънцето нарасна и оживлението на гостите в „колибката“. Миг преди слънцето да потъне зад стройните стволове на брезите, изправени като стражи около вилата, езерото засия с всички цветове на дъгата. Повърхността му леко се бърчеше от подухналия ветрец, който ухаеше свежо на бор. Здрачът незабелязано отстъпи пред тъмнината. С появата на първите звезди въздухът рязко захладя и компанията напусна терасата, за да се приюти във всекидневната, озарена от весело пламтящите в огромното огнище пънове.

Любезен и внимателен домакин, Ханк Крайсъл продължаваше да бъде навсякъде. Двата бара и кухнята работеха с пълна пара и това потвърждаваше думите на Крайсъл в началото — храна и питиета наистина се предлагаха двайсет и четири часа в денонощието. В просторното, окичено с ловни трофеи помещение гостите ту се събираха на малки групи, ту, отново се разпръскваха. Около Пиер Флодънейл имаше плътен кръг от слушатели, засипващи го с въпроси за автомобилните състезания:

— Казват, че едно състезание може да се спечели или да се загуби още в бокса на механиците. Вярно ли е?

— Да. Но има и куп други неща — например предварително избраната от пилота тактика… Преди състезанието той внимателно планира всяка отделна обиколка. А по време на надбягването главата му е заета само с едно — как да премине непосредствената обиколка, и това често води до генерална промяна на първоначалната тактика…

Хладен и сдържан в началото, известният телевизионен коментатор вече се беше разгорещил и в момента сполучливо имитираше президента на САЩ във въображаем разговор пред камерата. Негови събеседници бяха един производител на коли и един представител на Движението за опазване на околната среда и той си беше поставил трудната задача да се хареса и на двамата.

— Замърсяването, въпреки цялата си вреда, е неразделна част от нашия уникален американски технически гений… Моите научни съветници ме уверяват, че днес колите замърсяват околната среда в много по-малка степен отпреди… или поне ще започнат да правят това, когато престанат да се множат… кхъ-кхъ-кхъ… Смея да твърдя, че чистият въздух отново ще се завърне в страната ни… Моята администрация възнамерява да го напомпва във всеки американски дом…

Двама-трима от събралите се наоколо слушатели направиха кисели гримаси, но останалите весело се смееха.

Няколко момичета, между които се виждаха Стела и Елзи, се местеха of група на група, но Роуина не се отделяше от Адам.

С напредването на нощта групичките започваха да оредяват. С прозевки и уморени протягания гостите поемаха по каменните стъпала край огнището и от балкончето пожелаваха лека нощ на оставащите долу. Един-двама се насочиха към терасата, очевидно избирайки пътя, който Крайсъл беше показал на Адам. В един момент и самият домакин тръгна нагоре, понесъл със себе си чаша неразреден бърбън. Малко по-късно Адам забеляза, че и Елзи изчезна, последвана почти незабавно от Брет Делъсантоу и червенокосата Стела, които през последния един час не се отделяха един от друг.

В голямото огнище огънят бавно догаряше. Освен Адам и Роуина, които седяха на един диван близо до камината, в помещението останаха още няколко човека, които шумно продължаваха разпивката си в другия край на всекидневната и очевидно нямаха намерение скоро да си лягат.

— Една последна глътка за лека нощ? — попита Адам.

Роуина поклати глава. Последната доза скоч с вода, която й бяха налели преди повече от час, все още си стоеше почти недокосната в чашата. През цялата вечер разговаряха главно за него, тъй като Роуина ловко избягваше всички въпроси за себе си. Все пак той успя да разбере, че е преподавателка по английска литература. Отказвайки да навлиза в подробности, тя шеговито цитира Сервантес:

— „Паметта ми е толкова слаба, че често забравям дори собственото си име!“

Пръв се изправи Адам.

— Да излезем на въздух, искате ли? — предложи той.

— Добре.

Насочиха се към изхода, без да предизвикат дори и поглед от страна на останалите.

Имаше луна, а нощта беше ясна и студена. Гладката повърхност на езерото блестеше. Той усети как Роуина потръпна и я прегърна през раменете.

— Май вече всички са си легнали — промълви Адам.

Роуина отново се разсмя с почти беззвучния си смях.

— Добре, че го забелязахте.

Той я извърна към себе си, повдигна брадичката й и я целуна.

— Да вървим и ние.

Устните им отново се срещнаха, а ръцете й здраво се обвиха около него.

— Всичко, което ви казах, е истина — прошепна тя. — Това го няма в договора.

— Знам.

— Всяко момиче тук може свободно да избира, но Ханк държи всичко да става доброволно — Тя се притисна до него и продължи: — Ханк вероятно би искал да знаете това. Той държи на вашето мнение.

— В този момент Ханк изобщо не ме интересува! — прошепна в отговор той.

В спалнята на Адам влязоха през външния коридор — същия по който беше дошъл сутринта. Някой предвидливо беше запалил огъня и помещението беше приятно затоплено. Езиците на пламъка хвърляха отблясъци по тавана. Кувертюрата на двойното легло беше свалена и то беше готово за спане.

Освободиха се от дрехите си пред камината и Адам я поведе към леглото.

Очакваше, че ще е нежна, но тя го зашемети с буйната си страст, която отначало го учуди и възхити, а по-късно възпламени и него. Никога не беше се докосвал до подобен див и необуздан плам. Двамата потънаха в могъщите му вълни и така, с изключение на кратките задъхани почивки, неусетно изтече остатъкът от нощта.

Малко преди разсъмване, с тон, в който се долавяше приятелска насмешка, тя попита:

— Още ли си на мнение, че черното е красиво?

— Сега повече от всякога! — искрено отвърна той.

Лежаха кротко един до друг. Роуина се надигна да види лицето му. Усмихваше се.

— Макар и бледолик, ти също не изглеждаш зле! — призна тя.

Както през вчерашния следобед той запали две цигари и й подаде едната.

— Предполагам, че черното наистина е красиво — както твърдят някои хора — проговори след известно време тя. — Но, според мен всяко нещо може да стане красиво, ако го гледаш през призмата на един приятен ден!

— А днешният такъв ли е?

— Днешният ли? Знаеш ли какво бих казала в ден като днешния? „Дори и грозното е красиво!“

Навън се развиделяваше.

— Искам да те видя пак — каза Адам. — Как може да стане това?

— Никак! И ти прекрасно го знаеш! — За пръв път в гласа и се промъкнаха метални нотки.

Той понечи да възрази, но тя сложи пръст върху устните му.

— Досега не се лъгахме. Нека не започваме накрая!

Той съзна, че Роуина е права. Онова, което започна тук, ще трябва и да свърши тук. Детройт съвсем не е Париж или Лондон, нито дори Ню Йорк. В някои отношения той продължаваше да бъде един малък провинциален град, който едва напоследък започва да търпи по-свободни нрави. Адам ясно осъзна, че не може да има него и Роуина едновременно. Тази мисъл го натъжи. Продължаваше да е под влиянието на това чувство и по-късно, когато напусна езерото Хигинс и пое по обратния път на юг.

На тръгване благодари на домакина за гостоприемството, а Ханк Крайсъл отвърна:

— Почти не успяхме да си поговорим, Адам. Нека се видим още веднъж. Какво ще кажете, ако ви звънна през седмицата?

Адам каза, че ще се радва да го чуе.

Роуина, с която се беше сбогувал насаме, зад две заключени врати, не се виждаше никъде.