Артър Хейли
Колела (2)

Глава втора

В един от заводите северно от магистралата Фишър побелелият из производствените цехове заместник-директор Мат Залески изпитваше удовлетворение от факта, че днешният ден от седмицата е сряда.

Това беше така не защото в сряда спешните и жизненоважни проблеми са по-малко — такива дни отдавна вече нямаше. И днес като всяка вечер той щеше да се прибере от работа изцеден, с чувството, че е много по-стар от своите петдесет и три години, че още един ден от живота му е преминал като че ли в парен котел. От време на време Мат Залески с тъга си спомняше за младостта, за онези изпълнени с кипяща енергия дни, в които правеше първите си стъпки в областта на автомобилостроенето, за военната си служба като стрелец на бомбардировач в годините на Втората световна война. Понякога, връщайки се в миналото, той изпитваше усещането, че и най-тежките, изпълнени с опасни бойни полети дни на военната му служба в Европа бяха по-малко напрегнати от сегашната му работа.

Още докато си сваляше палтото в разположената едно ниво над главния монтажен цех канцелария с остъклени стени, погледът му бе привлечен от написания с червено мастило документ, който лежеше върху бюрото. Беше някакво оплакване от профсъюза и той още от първото изречение разбра, че трябва да действува бързо и енергично, за да избегне назряващата в завода масова стачка. Без съмнение в купчината книжа до оплакването се криеха още много причини за главоболия — неизбежните критични ситуации поради недостиг на материали, неспазване на качествените показатели, повреди на машините или някое друго от онези непредвидими обстоятелства, които носеха заплахата от спиране на поточната линия и прекъсване на производството.

Залески разположи масивното си тяло зад сивото метално бюро. Чу как столът изскърца под тежестта му и това му напомни колко много бе напълнял напоследък. С чувство на срам си помисли, че едва ли би могъл да натика корема си в тясната носова кабинка на бомбардировача „Б-17“. В началото се надяваше, че тревогите ще намалят теглото му, но на практика се получи точно обратното — безсънието и потискащата самота, появили се след смъртта на Фрида, го караха да посяга към вратичката на хладилника все по-често и по-често.

Добре поне, че днес е сряда.

Време е за работа, помисли си той й натисна бутона на вътрешната линия, която свързваше канцеларията му със сградата на главното управление. Отговори му дежурната телефонистка, което означаваше, че секретарката му още не, беше дошла.

— Трябват ми Паркланд и представителят на профкомитета — нареди заместник-директорът. — Веднага да дойдат при мен!

Паркланд беше един от майсторите, а от другата страна на линията отлично знаеха кой точно представител на профкомитета да му изпратят. Както отдавна знаеха и за написаното с червено мастило оплакване, което лежеше на бюрото му. В завода лошите новини се разпространяваха с бързината на възпламенен бензин.

Все още недокоснатата купчина книжа върху бюрото му напомни за много причини, поради които може да спре една поточна линия.

Най-големите врагове на Мат Залески бяха спирането на конвейера и прекъсването на производството. Основната му задача беше да поддържа линията в движение и всяка минута от нея да слиза по една готова кола. Никой не се интересуваше от възникналите усложнения. Понякога имаше чувството, че е жонгльор, изхвърлил над главата си петнайсет топки едновременно. Но главното управление никак не се интересуваше от жонгльорството, а още по-малко от извинителните причини. Важен беше единствено крайният резултат — квоти, дневна продукция, производствени разходи. Залески беше първият, на когото се докладваше за всяко спиране на конвейера. Всяка изгубена минута на практика означаваше, че не е произведена една цяла кола — загуба, която нищо не може да компенсира. По тази причина дори и най-краткото прекъсване на производството означаваше загуба на няколко хиляди долара, още повече, че докато линията стои неподвижна, заплатите и останалите разходи продължават да текат.

Добре поне, че днес е сряда.

Репродукторът на пряката линия върху бюрото му изпращя:

— Идват, мистър Залески.

Той благодари кратко.

Причината, поради която Мат Залески се радваше на срядата, беше проста — този ден е еднакво отдалечен както от понеделник, така и от петък.

Понеделниците и петъците са най-кошмарните дни за ръководството на автомобилните заводи, защото именно тогава процентът на неявилите се работници е най-висок. В понеделник най-много самоотлъчки правят работниците на часова норма; в петък техният брой е почти същият. Това е така, защото след получаването на чековете със седмичната заплата (обикновено в четвъртък) много работници се запиват или започват да се тъпчат с наркотици, като махмурлукът им продължава не само през почивните дни в края на седмицата, а и в понеделник.

Именно това е причината, поради която в понеделник и петък всички други проблеми остават на заден план и ръководството често е изправено пред непосилната задача да поддържа в нормален ритъм производствения процес въпреки острия недостиг на хора. В такива дни работниците биват размествани като пионки по шахматно поле. Много от тях получават работа, която никога не са вършили. Например човекът, който при нормални условия затяга гайките на колелата, бива изпращан да монтира предни калници. Понякога получава нещо като инструктаж, но по-често започва работа без никакви указания. Други пък ги събират набързо от центровете за безработни или от местата, за които не се изисква квалификация — обикновено това са общи работници и чистачи, — и ги разпръскват по най-невралгичните пунктове. Понякога тези хора успяват да усвоят непознатата им работа сравнително бързо, но по-често се случва да пропилеят цял работен ден, за да монтират наопаки някой уплътнител за отоплението или друго нещо от тоя сорт.

Крайният резултат, разбира се, е плачевен. Повечето от монтираните в тези дни коли са сглобени зле, а скритите им дефекти са толкова много, че нищо неподозиращите им нови собственици твърде скоро се хващат за главата. Ориентираните по този въпрос купувачи бягат като от чума от колите, произведени в понеделник и петък. Най-големите посреднически фирми за пласмент на готова продукция отдавна са запознати с този въпрос и използуват цялото си влияние и връзки, за да получават за редовните си клиенти коли, произведени във вторник, сряда или четвъртък. А и самите клиенти, на които са известни тънкостите на производството, често поставят на търговците същото условие. Предназначените за разни шефове и техните приятели коли по правило се произвеждат само в средата на седмицата.

Вратата на канцеларията на заместник-директора рязко се отвори и на прага се изправи майсторът Франк Паркланд. Както обикновено той не си правеше труда да почука.

Паркланд беше едър широкоплещест мъж на около трийсет и пет години, петнайсетина години по-млад от самия Залески. Ако навремето беше постъпил в колеж, от него би излязъл чудесен защитник на футболния отбор. От фигурата му се излъчваше авторитет — нещо, което трудно можеше да се открие у повечето днешни майстори. Подобно на Залески, той също знаеше, че го очакват неприятности, и се беше стегнал да ги посрещне. Лицето му беше сърдито, а под дясната му скула Залески забеляза потъмняващ оток.

Без да обръща внимание на начина, по който майсторът нахлу в канцеларията, Залески му посочи един стол.

— Сядай да си починеш и да се успокоиш.

Погледите им се кръстосаха над бюрото.

— Искам да чуя твоята версия за инцидента — проговори заместник-директорът. — Само не ми губи времето, защото от това тук разбирам, че си забъркал сериозна каша! — Ръката му махна към написаната с червено докладна.

— Забъркал съм, как ли пък не! — викна Паркланд и втренчи поглед в началника си, а лицето му над отока изведнъж се наля с кръв. — Изгоних тоя тип, защото ме удари! Няма да отстъпя и ти ще ме подкрепиш, ако ти е останала капка смелост и чувство за справедливост!

— Я си избий от главата тая глупост! — изрева Залески, повишавайки глас до онзи едва ли не животински рев, който беше необходим за контактуване в изключително шумния монтажен цех. Но в следващия миг осъзна, че в никакъв случай не трябва да изпуска нещата от контрол, и примирително добави: — Нали ти казах да се успокоиш? Ще реша кого да подкрепя, когато му дойде времето! И не искам да чувам повече приказки за смелост и справедливост, ясно?

Погледите им отново се кръстосаха. Пръв сведе очи Паркланд.

— Така вече е по-добре, Франк — въздъхна Мат. — Дай да започваме. Разказвай от самото начало.

С Франк Паркланд се познаваше от дълги години. Беше от добрите майстори и в повечето случаи се отнасяше с подчинените си напълно справедливо. Сигурно здравата са го предизвикали, за да се стигне до този скандал.

— Една от операциите се забави — започна Паркланд. — Закрепване на кормилните щанги… там работеше хлапето. Сигурно е новак. Започна да пречи на следващия работник, затова реших да му помогна.

Залески кимна. Подобни неща ставаха всеки ден — работник, натоварен с точно определена операция, се справя с няколко секунди по-бавно от необходимото. Така напиращият поток коли го избутва и не след дълго той се оказва в работната зона на следващия монтажник. При подобни случаи всеки майстор е длъжен да се намеси и да помогне за завръщането на работника на първоначалното му място.

— Ясно — нетърпеливо каза Залески. — Карай нататък.

В този момент вратата се отвори и в канцеларията влезе представителят на профсъюза — дребно наперено човече с розови бузи и многодиоптрови очила. Името му беше Илъс и допреди няколко месеца той също беше работник на конвейера.

— Добро утро — отправи поздрав към Залески той, а на Паркланд само кимна с глава.

Мат Залески му посочи стол и каза:

— Тъкмо бяхме стигнали до същността на въпроса.

— Ще си спестите много време, ако прочетете нашето оплакване — отвърна Илъс.

— Прочетох го — каза Залески. — Но понякога ми се иска да чуя и другата страна. — После кимна на Паркланд да продължи.

— Тогава извиках един работник — продължи майсторът — и му рекох: „Помогни да върнем този човек на мястото му.“

— Лъжец! — подскочи представителят на профсъюза и рязко се извърна към Залески. — Казал е „дай да върнем това момче на мястото му“! За нещастие човекът, наречен „момче“, е един от нашите черни братя, за които тази дума е особено обидна!

— О, по дяволите! — В гласа на Паркланд се промъкна отвращение и гняв. — Откъде мога да зная това? Мислиш ли, че съм тук от вчера, та да си позволявам умишлено такива думи?

— Но все пак си я употребил, нали?

— Допускам — забележете, — само допускам, че съм я употребил… Не мога да си спомня, и това си е! Но ако наистина съм я казал, не е било умишлено… Просто съм се изпуснал!

Представителят на профсъюза сви рамене:

— Сега запя друга песен!

— Никаква песен не пея, кучи сине! Илъс рязко се изправи.

— Мистър Залески! Намирам се тук като официален представител на Обединения профсъюз на работниците от автомобилната промишленост и ако срещу мен се използува подобен език…

— Добре, добре — прекъсна го заместник-директорът. — Бъди спокоен! Моля те да седнеш и понеже стана въпрос за езика, искам да ти напомня да не прекаляваш с употребата на думи като „лъжец“ например…

Паркланд разгневено стовари огромния си юмрук върху бюрото.

— Нищо не си измислям! Онзи изобщо не обърна внимание на думите ми, докато другите не започнаха да вдигат пара!

— Той обаче казва друго! — вметна Илъс.

— Сега вече може и да казва друго! — Паркланд се извърна към Залески и разпалено продължи: — Слушай, Маг, изостаналият работник е просто едно дете! Черно момче на не повече от седемнайсет години! Нямам абсолютно нищо против него! Наистина с малко бавно, но иначе си гледа работата. Аз самият имам брат на тая възраст… Като се прибера у дома, питам: „Къде е момчето“ — и никой не се замисля върху думите ми. Така беше и тук, преди да се намеси оня тип Нюкърк!

— Значи признаваш, че си употребил думата „момче“? — притисна го Илъс.

— Добре де! — уморено се намеси Залески. — Употребил я, и толкоз! Нека приемем, че е така.

Заместник-директорът внимаваше за поведението си. Така постъпваше винаги когато в завода избухваха расови конфликти. Но в този момент, след забележката на Илъс, изведнъж му се прииска да изкрещи: „И какво, като го е нарекъл «момче»? Какво толкова е казал, по дяволите? Щом майсторът нарежда, проклетото копеле е длъжно да изпълнява, и толкоз!“

Прекрасно знаеше обаче, че изречени от неговата уста, подобни думи моментално ще станат достояние на целия завод и само ще увеличат неприятностите му. Ето защо той ги преглътна и недоволно изръмжа:

— Важното е какво се е случило след това.

— Слава богу! — въздъхна Паркланд. — Вече си мислех, че никога няма да стигнем дотам! Почти бяхме върнали работната операция в първоначалната й позиция, когато се появи тоя бабаит Нюкърк.

— Той е също един от черните братя — поясни Илъс.

— Неговото работно място е доста далеч, така че положително нищо не е чул със собствените си уши. Някой му е докладвал. Дойде, нарече ме „расистка свиня“ и ме удари! — Майсторът попипа нараненото си лице, което продължаваше да се подува.

— Ти отвърна ли му? — остро попита Залески.

— Не.

— Добре, че си проявил поне малко разум! — облекчено въздъхна заместник-директорът.

— Проявих, разбира се! — отвърна Паркланд. — Но незабавно изхвърлих от работа тоя тип! Никой няма право да удря безнаказано един майстор!

Мат Залески несъзнателно прокара ръка по косата си. Имаше дни, в които направо се чудеше, че върху главата му все още се крепи някаква растителност. Цялата тая смрадлива история би трябвало да се тръсне на директора Маккърнън, но него както винаги го нямаше. Намираше се на десет мили оттук, в главната дирекция, и обсъждаше предстоящото производство на свръхсекретния нов модел кола на компанията, носещ наименованието „Орион“. Мат Залески честа имаше чувството, че Маккърнън отдавна е излязъл в пенсия, въпреки че от нея го деляха още цели шест месеца.

Ясно беше, че и този път кестените от огъня ще вади не директорът, а самият Мат Залески. При това, макар че изпълняваше всички функции на своя шеф, той не можеше и да помисли за скоро освобождаващото се директорско кресло. Вече го бяха викали да се запознае с официалната си атестация — лист хартия сред цяла купчина подобни документи от кожената папка върху бюрото на вицепрезидента по административните въпроси. Папката винаги стоеше най-отгоре, за да бъде подръка, когато се разглеждат предложенията за повишения и нови назначения. Върху картона на Залески, редом със снимката му и обичайните бюрократични данни, се мъдреше следното заключение: „Индивидът заема подходящо ръководно място.“

Всеки що-годе издигнат човек в компанията знаеше прекрасно, че това формално и бездушно заключение е всъщност „целувка за сбогом“. Преведено на нормален език, то означаваше: „Този човек е стигнал тавана на своите възможности и вероятно ще остане на заеманата в момента длъжност до пенсия. На повишение не може да разчита.“

Според утвърдилите се в компанията неписани закони получателят на тази убийствена оценка трябва да бъде официално уведомен. Ето защо вече от няколко месеца насам Мат Залески знаеше, че никога няма да се издигне по-високо от длъжността заместник-директор. В началото беше много разочарован, но след като свикна с тази мисъл, бавно започна да проумява защо се е случило така. Той беше човек от старата гвардия, беше от онзи тип бързо изчезващи ръководители, които управителните съвети на големите корпорации отдавна избягваха да назначават на ключовите постове. Просто защото се бе издигнал по начин, напълно непознат за повечето днешни ръководители — започнал като обикновен работник, той бе извървял последователно дългия път до заместник-директорското място, преминавайки през длъжностите инспектор, майстор и контрольор. В началото на кариерата си не притежаваше дори диплома на инженер, тъй като Втората световна война го принуди да напусне университета. След войната все пак успя да се дипломира, използувайки фронтовашките си привилегии, за да следва вечерно. Едва след това започна да се издига — един бавен и труден процес, който се превърна в реалност единствено благодарение на онази амбиция, с която се отличаваха мнозина младежи от неговото поколение, преживели ужаса на Festung Europa^[1]. Но по-късно беше принуден да признае пред себе си, че е загубил твърде много време и кариерата му закъсня. Силното ръководно ядро на автомобилостроителните компании вече се беше оформило от онези умни и не по-малко амбициозни младежи, които имаха предимството да дойдат в бранша направо от студентската скамейка.

Въпреки това Маккърнън, който все още беше директор на завода, нямаше право да се измъква, макар и неволно, от цялата тази бъркотия. Заместник-директорът се поколеба. Спокойно би могъл да изпрати някого за Маккърнън, а и сам можеше да го повика по телефона.

Спряха го две неща. Първо — гордостта, призна пред себе си той. Можеше да се справи не по-зле от Маккърнън и прекрасно знаеше това. Второ — инстинктът го предупреждаваше, че не разполага с никакво време.

— Какви са исканията на профсъюза? — попита той и рязко се извърна към Илъс.

— Хм… разговарях с председателя на местния…

— Дай да си спестим подробностите! — прекъсна го Залески. — И двамата знаем, че все отнякъде трябва да започнем… Тъй че направо казвай какво искате!

— Много добре! — кимна профсъюзният функционер. — Настояваме за три неща. Първо — незабавно да се възстанови на работа брат Нюкърк със съответната парична компенсация за изгубеното време. Второ — двамата засегнати да получат официално извинение, и трето — Паркланд да бъде свален от длъжността майстор!

Майсторът, който за миг се беше отпуснал на стола си, рязко подскочи.

— Боже мой! Съвсем скромни искания! — извика той, след което саркастично добави: — Само не разбрах кога трябва да поднеса извиненията си — преди да ме уволнят или след това?

— Извинението трябва да бъде официално, от името на компанията — невъзмутимо обясни Илъс. — А ти сам ще решиш дали да прибавиш към него и личните си извинения.

— И аз тъй мисля — сам ще реша! Само не стойте прекалено дълго със затаен дъх, щото много има да чакате!

— А ако ти беше позадържал собствения си дъх, сега нямаше да се пържим на тоя огън! — незабавно го сряза Залески.

— Искаш да кажеш, че ще приемеш всичко това, така ли?! — с негодувание запита майсторът и махна с ръка по посока на Илъс.

— Нищо не казвам! Просто търся изход, но май ще трябва малко повече информация от тази, която вие двамата ми давате.

При тези думи Залески се пресегна към телефона зад гърба си и се изви така, че другите да не могат да видят кой номер набира. Когато от отсрещната страна вдигнаха слушалката, той кратко попита:

— Как са нещата долу?

— Ти ли си, Мат? — запита в отговор гласът насреща.

— Аз съм.

Заедно с предпазливия глас на събеседника му в ушите на Залески нахлу и приглушеният грохот на монтажния цех. Мат все още продължаваше да се пита как издържат хората години наред на този адски грохот. Той самият не можа да свикне с него по времето, когато беше обикновен работник на конвейера и слухът му не беше предпазен от стъклата на самостоятелния кабинет.

— Положението е доста сериозно, Мат — каза човекът отсреща.

— Колко сериозно?

— Ами смъркачите^[2] вече почнаха да се тъпчат… Моля да не споменаваш името ми… ако обичаш!

— Знаеш, че никога не съм го правил — отвърна заместник-директорът.

Извърна, се и видя, че двамата му посетители го наблюдават с интерес. Те можеха да предполагат, но нямаше начин да бъдат сигурни, че в момента разговаря с един от чернокожите майстори на име Стен Лейтруп. Той беше сред онези шест души, които Мат Залески наистина уважаваше в този завод. Някога войнствен последовател на Малкълм Икс^[3], днес Лейтруп беше един от най-съвестните работници, който живееше с искреното убеждение, че в света на автомобилите неговата раса може с разумни действия да постигне много повече, отколкото по пътя на анархията и стихийното недоволство. Именно това негово убеждение му спечели уважението на Залески, който в началото се държеше враждебно към него.

За нещастие тъкмо сега, когато расовите конфликти бяха изострени до крайност, компанията разполагаше със съвсем малко чернокожи майстори и администратори. Всички прекрасно знаеха, че са нужни много повече такива хора, но в момента малък брой чернокожи работници изявяваха желание да приемат отговорни длъжности, тъй като или се страхуваха от неприятности с войнствено настроените младежи измежду собствените си редове, или просто нямаха необходимата професионална подготовка. Мат Залески отдавна беше стигнал до убеждението, че ако онези по върховете бяха проявили елементарната далновидност и още през 40-те и 50-те години се бяха погрижили за създаването на сериозна подготвителна схема за чернокожи работници, днес щеше да има доста повече хора като Стен Лейтруп. От факта, че ги нямаше, губеха всички.

— Какво се готви? — попита в слушалката Залески.

— Според мен стачка.

— Кога?

— Най-вероятно след обедната почивка. Може да стане и по-рано, но не ми се вярва.

Гласът на чернокожия майстор беше толкова тих, че Залески долавяше думите му с цената на върховно напрягане. Но той знаеше, че телефонът на Лейтруп е на самата поточна линия, пред очите на всички. Работниците, които лесно започваха да ненавиждат дори и своите, които са някакви началници, вече му бяха лепнали прякора „Бял негър“, а за тях нямаше никакво значение дали обвиненията им са безпочвени, или не. Залески нямаше намерение да създава допълнителни затруднения на Стен Лейтруп с излишни въпроси и се стремеше да се ограничи само с най-съществените.

— Причини за забавянето?

— Смъркачите са си наумили да изкарат навън целия завод.

— Тръгнаха ли вече слуховете?

— И то как! Човек може да си помисли, че още използуваме там-тамите…

— Някой да се е сетил, че цялата тая работа е незаконна?

— Ти шегуваш ли се? — искрено се учуди Лейтруп.

— Никак не ми е до шеги — въздъхна Залески. — Благодаря ти.

Постави слушалката и се замисли. Първоначалното му предчувствие се оказа съвсем точно и явно нямаше никакво време за губене. Тия расови конфликти винаги са били бомба с къс фитил. Ако сега хората напуснат работните си места, ще минат дни, докато всички въпроси се уредят и се възстанови нормалният работен процес. А производството би спряло дори ако стачкуват само чернокожите. Едно от задълженията на Залески беше да попречи на подобен ход на събитията.

Паркланд, който сякаш прочете мислите му, настойчиво продума:

— Не позволявай да те притискат, Мат! Ако няколко души напуснат работните си места, действително ще имаме главоболия, но понякога си струва да отстояваме и принципите си, нали?

— Понякога — да — отвърна Залески. — Номерът е да знаеш точно кога и точно кои принципи!

— Като начало е достатъчно просто да бъдеш справедлив — каза Паркланд. — А справедливостта действува в две посоки — и нагоре, и надолу! — Майсторът се наведе и поглеждайки от време на време към Илъс, настойчиво продължи: — Добре, признавам, че понякога съм груб с хората на конвейера. Принуден съм да бъда такъв. Майсторът винаги е на течение. Тук горе ти и твоите хора ежедневно ни притискате и искате повече готова продукция. Искате количество и нищо друго не ви интересува. Ако забравите обаче да ни го напомните, на преден план излиза качественият контрол и вика: „Ще правите не само повече, но и по-качествени коли!“ А от другата страна са работниците, които трябва на практика да реализират всички тези изисквания. Майсторът трябва да се оправя и с тях, и с техния профсъюз… ако сгреши, а понякога и когато е прав. Това не е лека работа и човек трябва да е Твърд, а често и груб, за да издържи. Няма друг начин. Но аз не забравям и справедливостта. Никога не деля работниците на симпатични и несимпатични според цвета на кожата им. Не съм надзирател в плантация за роби, който се разхожда с камшик в ръка… Но нека се върнем на конкретния случай — според вас прегрешението ми се състои в това, че съм казал „момче“ на един чернокож работник. Но нима го карам да бере памук, нима го гоня от превозните средства за бели, нима го карам да ми лъска обувките… изобщо всички онези неща, които някои хора свързват с този епитет… Ще ви кажа и друго — ако наистина съм се изпуснал да го нарека „момче“, аз съжалявам за това и действително ще му се извиня! Но всичко това не важи за Нюкърк. Братът Нюкърк трябва да бъде уволнен. Защото ако сега, когато е посегнал без всякаква причина да удари майстора си, не получи съответното сурово наказание, всички ние можем спокойно да си забием по едно бяло знаме в задника и да кажем сбогом на дисциплината в този завод! Ето това имах предвид, когато настоявах за справедливост.

— Има логика в думите ти — призна Залески. Каква ирония на съдбата, помисли си той. Франк Паркланд действително се отнася справедливо с чернокожите работници… може би по-справедливо от всеки Друг майстор в тоя завод…

Обърна се към Илъс и попита:

— Какво ще кажеш?

Представителят на профсъюза го стрелна неприязнено иззад дебелите лупи на очилата си.

— Вече изложих становището на профсъюза, мистър Залески!

— А какво ще направите в случай, че отхвърля исканията ви и претъпя така, както иска Франк?

— Ще бъдем принудени да преминем към предвидените за подобни ситуации процедури — надуто отвьрна Илъс.

— Това е ваше право — кимна заместник-директорът. — Но тези процедури могат да се проточат месец, пък и повече. Ще се работи ли през това време?

— Естествено. Според колективния трудов договор…

— Няма нужда да ми казваш какво пише в договора! — избухна Залески. — Там черно на бяло пише, че докато траят преговорите, работата трябва да продължава! А в този момент доста от вашите членове се канят да напуснат работните си места, което е грубо нарушение на същия този договор!

За пръв път от началото на разговора Илъс загуби своята самоувереност.

— Обединеният профсъюз на автомобилните работници е против незаконните стачки… — започна той, но Залески отново го прекъсна:

— Щом е против — намесете се и спрете тази, по дяволите!

— Ще трябва да поговоря с някои от нашите хора, в случай че това, което казвате, е истина…

— От приказки полза няма и ти знаеш това не по-зле от мен! — Залески впи поглед в розовото лице па профсъюзния деятел, което бавно започна да пребледнява. Беше повече от ясно, че Илъс никак не държи да разговаря с най-радикално настроените чернокожи активисти, особено при създалото се положение.

В случаи като днешния профсъюзът изпада в изключително деликатно положение и Мат Залески прекрасно знаеше това. Ако откажат подкрепата си на черните екстремисти, неговите ръководители веднага ще бъдат обвинени в расови предразсъдъци и ще им лепнат прозвището „лакеи на управата“. И обратно — ако отидат твърде далеч в подкрепа на техните искания, могат да се окажат в твърде сериозното от правна гледна точка положение, че подкрепят незаконна стачка.

Големите босове на Обединения профсъюз на автомобилните работници — Удкок, Фрейзър, Грейтхаус, Банън — ненавиждаха незаконните стачки, тъй като репутацията им се крепеше не само върху крайна неотстъпчивост при преговорите, но и върху неспазването на колективните трудови договори и законността. Незаконните стачки обезценяваха поетите от тях задължения и намаляваха силата им при преговорите с работодателите.

— В Солидарити Хаус^[4] никой няма да ти каже „мерси“, ако изпуснем нещата от контрол — продължи да го обработва Залески. — Има само един начин да предотвратим стачката — да постигнем незабавно споразумение, а после да слезем в цеха и да го съобщим на хората.

— Зависи от споразумението — отвърна Илъс, но умът му явно преценяваше казаното от заместник-директора.

Мат Залески вече беше решил какво ще е то и предварително знаеше, че никоя от страните няма да бъде задоволена изцяло, включително и самият той. Какви времена настанаха, господи! Човек трябва да се прости с убежденията си, с гордостта си, само и само производството на автомобили да не секва нито за миг!

— Никой няма да бъде уволнен — рязко започна той. — Нюкърк ще се върне на работа, но от днес нататък ще използува ръцете си за работа и за нищо друго! — Очите на заместник-директора се заковаха върху лицето на Илъс. — Искам да си наясно, че при второ провинение от подобен характер Нюкърк моментално изхвръква! Нека се отбие да разменим една-две думи, преди да се върне на работа.

Лицето на профсъюзния деятел разцъфна в тържествуваща усмивка.

— А изгубеното време ще му бъде ли заплатено?

— Той още ли е в завода?

— Да.

Залески за миг се поколеба, след което неохотно кимна с глава:

— Добре, но само ако си изкара смяната до края. И никакви приказки да не чувам повече за махането на Франк! — Извърна се към Паркланд и добави: — А ти ще направиш това, което обеща. Поговори с оня младеж, обясни му, че си се изпуснал…

Франк Паркланд бавно го Изгледа и след миг стъклените стени на канцеларията се разтърсиха от яростния му глас:

— Значи контрата остава у мене, а?

— Кротко! — предупреди го Залески.

— Кротко, как ли не! — Едрият мъжага скочи на крака и заплашително се надвеси над Залески. Думите му заплющяха като камшик над бюрото, което ги разделяше: — Ти си тоя, дето я кара кротката! И знаеш ли защо? Защото си един проклет страхливец, който не смее да застане на страната на истината!

Лицето на Залески потъмня от притока на кръв и той на свой ред прогърмя:

— Стига! Няма да търпя подобни приказки, ясно ли ти е?

— Ясно ми е! — язвително отвърна Паркланд. — Само че това, дето ми е ясно, хич не ми харесва!

— А може би предпочиташ да те уволня?

— Май това ще е най-доброто! — отвърна майсторът. — Може пък на друго място да се намери по-чист въздух!

За миг настъпи тишина, после Залески примирително изръмжа.

— Едва ли. Има дни, в които навсякъде смърди.

С цената на големи усилия Мат Залески успя да се овладее. Прекрасно знаеше, че няма да уволни Паркланд, защото това би означавало да извърши още една несправедливост, а и добрите майстори не се срещат на всяка крачка. Въпреки заканите си Паркланд също не би напуснал по собствено желание. Залески беше сигурен в това, тъй като преди известно време случайно подочу, че майсторът изплаща къща и не може да си позволи прекъсване на вноските. Пък и едва ли с един замах би зачеркнал всичко, което е постигнал в тази компания с цената на дългогодишен упорит труд.

Но в първия миг обвинението на Паркланд го жегна. В продължение на цяла секунда заместник-директорът се бореше с желанието да му кресне, че когато той, Франк Паркланд, е бил сополив хлапак на десетина години, Мат Залески е извършвал рисковани бойни полети над Европа, без да знае кога, в кой миг някое остро парче германски снаряд ще се вреже в корпуса на самолета и ще превърне лицето, гърлото и вътрешностите му в кървава каша, а неговият „Б-17Ф“ стремително ще се насочи към земята от двайсет и пет хиляди фута височина подобно на много английски бомбардировачи, намерили гибелта си пред очите на безпомощните техни другари… Помисли още веднъж, преди да ме обвиняваш в страхливост синко! И никога не забравяй, че не ти, а аз съм човекът, който с цената на всичко трябва да се бори срещу спирането на производствения процес, без да държи сметка за нещата, които трябва да преглъща!

Разбира се, Мат Залески не каза нищо подобно. Прекрасно разбираше, че това, което току-що му мина през ума, се е случило много отдавна и днес вече не означава нищо; че по един объркващ начин хората са променили своите идеи и ценности. А знаеше и друго — страхът има много лица, ето защо в думите на Франк Паркланд може би имаше известна доза истина. Отвратен от себе си, заместник-директорът рязко се изправи и каза:

— Да вървим долу и да се оправяме!

Той пръв напусна канцеларията, следван но петите от представителя на профсъюза и начумерения Паркланд. Тропотът на обувките им по металната стълба, свързваща мецанина с главния производствен цех, постепенно заглъхна в равномерния и всепоглъщащ тътен на завода.

Краят на стълбата опираше до онази част на конвейера, върху която ставаше заварката на рамите и шаситата на бъдещите коли. Tук шумът беше толкова силен, че макар и работещи на сантиметри един от друг, хората трябваше да крещят в ушите си, за да се чуват. Около тях във всички посоки пръскаха искри — истинска пиротехническа завеса от бели и сини цветя. Пукотът на електрожените и апаратите за занитване се допълваше от равномерното съскане на сгъстения въздух — кръвоносните системи на мощните машини. А в центъра на тази оживена човешка дейност, подобно на божествен идол, комуто всички се кланят, конвейерът бавно и неотстъпно се движеше напред.

Тримата тръгнаха по посока на неговото движение и профсъюзният деец побърза да изравни крачката си със Залески. Вървяха значително по-бързо от поточната линия и колите край тях придобиваха все по-завършен вид. На тези, които в момента подминаваха, вече бяха поставени двигателите, а малко по-надолу се осъществяваше монтажът на купетата върху рамата — процес, който работниците наричаха „женитбата“. По силата на навика Мат Залески хвърляше внимателен поглед върху всяка ключова операция.

Работниците вдигаха глави и ги проследяваха с очи. Малцина си направиха труда да ги поздравят и Мат Залески съвсем ясно долавяше неприязнените погледи, които им хвърляха не само чернокожи, но и бели работници. Усещаше с всичките си сетива тяхната омраза и желание за бунт. От време на време, често без никаква видима причина или пък по най-незначителен повод, заводът изведнъж се превръщаше в бомба, готова да експлодира всеки миг. Социолозите наричаха това състояние „естествена реакция срещу монотонността“.

Лицето на профсъюзния функционер беше застинало в напрегната гримаса — вероятно искаше да покаже на работниците, че никак не му е приятно да се движи заедно с шефовете, но няма как, такава му е службата.

— Как се чувствуваш, откакто не си на конвейера? — попита го Мат Залески.

— Добре — кратко отвърна Илъс.

Залески знаеше, че това е истина. Попаднали в някой автомобилен завод, страничните хора си представят, че с течение на времето хората тук постепенно свикват с грохота, вонята, жегата, напрежението и безкрайното повторение. Мат Залески беше чувал как външни посетители обясняват на децата си: „Всички са свикнали, доволни са от своята работа и не биха я сменили за нищо на света.“ Сякаш говореха за обитателите на някоя зоологическа градина. А пък на него му се искаше да извика. „Не вярвайте, деца! Това е лъжа!“

Залески и хората като него, които познаваха истинското положение в автомобилните заводи, бяха наясно, че съвсем нищожен процент от работнците на конвейера имат искреното желание да прекарат край него целия си трудов живот. Огромното мнозинство от тях считаха работата си за временна — просто докато намерят нещо по-добро. За много от тях обаче, особено за онези, които нямаха образование, това по-добро се оказваше една недостижима и вечно изплъзваща се илюзия. Капанът е двоен — от едната му страна са семейството, децата, наемът, изплащането на безброй вноски, а от другата — простичкият факт, че в автомобилните заводи заплащането все пак е по-високо, отколкото на други места.

Но нито заплатата, нито съблазнителните добавки към нея бяха в състояние да променят мрачното и обезкуражаващо естество на самата работа. Тя до голяма степен беше свързана със значителни физически натоварвания, но главната й тежест беше чисто психическа — час след час, ден след ден, изпълнени с убийствена монотонност. А и естеството й беше такова, че хората губеха и последната си капчица гордост. Работникът от конвейера няма чувството, че твори, че нещо създава. Той никога не може да сглоби един автомобил от начало до край. Той просто изработва или монтира отделни негови детайли — завива гайки, прикрепва метални части или затяга болтове. А това неизменно са едни и същи гайки, части и болтове, които текат през ръцете му в безкраен поток. Едновременно с това, главно поради изключително високото ниво на шума, работните условия правят общуването почти невъзможно, отделният работник е лишен и от най-елементарните човешки контакти. С течение на годините у онези, които издържат, се трупа омраза. Другите пък получават нервни кризи и напускат. Но и едните, и другите не обичат работата си.

Ето я и причината, поради която всеки работник, по подобие на затворника, е обладан от една-единствена мисъл — да се махне, да избяга! Периодичното неявяване на работа е частичен израз на това желание. Стачките — също. И двете предлагат вълнение, промяна, внасяне на нещо ново в монотонния цикъл на работата. А това е най-силното-желание на всички.

Може би в този момент нищо не е в състояние да попречи на това всепоглъщащо желание, помисли си заместник-директорът.

— Не забравяй, че имаме споразумение — напомни той на Илъс. — Искам всичко да приключи по най-бързия начин!

Профсъюзният функционер не отвърна и Залески добави:

— Днешният ден е добър за теб — получи онова, за което настояваше…

— Не всичко.

— Всичко съществено.

И двамата знаеха какво се крие зад думите им — доста работници съзнаваха, че единственият начин да се измъкнат от поточната линия е да хвърлят всичките си усилия в профсъюзната дейност, да се доберат до някоя от платените длъжности в нея и да направят кариера. Веднъж избран, профсъюзният функционер автоматически се превръща в политическа фигура — главна цел на живота му става преизбирането и по време на мандата си той лавира така, както лавират политиците пред своите избиратели. А негови избиратели са работниците в цеха, ето защо той прави всичко възможно да спечели одобрението им. Точно това беше проблемът, който занимаваше Илъс в този момент.

— Къде е тоя тип Нюкърк? — попита Залески.

Бяха стигнали до мястото на сутрешния инцидент. Илъс кимна по посока на отделеното от цеха пространство, върху което бяха разположени няколко маси и столове от пластмаса, където закусваха работниците. До стената беше строена цяла батарея от автомати за кафе, безалкохолни напитки и бонбони. Цялата тази площ беше отделена от цеха с дебела черта от боя, която заместваше стената. В момента там имаше само един човек — як негър с грубо изсечено лице. Той седеше извърнат към новопристигналите, а от цигарата в ръката му се виеше тънка струйка дим.

— Иди и му кажи да се връща на работа — каза заместник-дирек-торът. — Не забравяй онова, за което се разбрахме, а като свършиш, го прати при мен.

— Добре — отвърна Илъс и прекрачи чертата. Докато се настаняваше на масата до едрия мъж, лицето му разцъфна в широка усмивка.

Франк Паркланд вече беше отишъл при един чернокож младеж, който продължаваше да работи на конвейера, и настоятелно му говореше. В началото онзи изглеждаше притеснен, но скоро на лицето му се появи глуповата усмивка и той закима с глава. Майсторът го докосна по рамото и му посочи масата, на която Илъс и Нюкърк си говореха с доближени глави. Младият работник отново се ухили, а майсторът протегна ръка. След кратко колебание младежът я прие. Мат Залески се запита дали сам би могъл да изпълни по толкова непринуден начин нелеката задача на Паркланд.

— Здрасти, шефе!

Гласът долетя от другата страна на конвейера и Залески се обърна.

Беше един от контрольорите по вътрешното оборудване на колите — дребно човече, което поразително приличаше на Хитлер. Естествено, всички го наричаха Адолф, а работникът, чието име Залески така и не успя да запомни, явно одобряваше прякора, тъй като дори и косата си беше сресал така, че да пада върху едното му око.

— Здрасти, Адолф — отвърна заместник-директорът и внимателно тръгна към него, пресичайки поточната линия между някакво боядисано в яркожълто купе и лимузина в убитозелен цвят. — Как е качеството днес?

— Виждал съм и по-лоши дни, шефе. Например Световните финали^[5]…

— Не ми напомняй, моля те!

Световните финали и началото на ловния сезон в Мичиган бяха истински кошмар за шефовете на автомобилната промишленост. Тогава на работа не се явяваха дори майстори и контрольори и качеството рязко спадаше. По време на Световните финали положението ставаше направо безнадеждно, тъй като и онези, които все пак отиваха на работа, обръщаха повече внимание на транзисторите си, отколкото на онова, което вършеха ръцете им. Мат Залески си спомни, че в разгара на състезанията през 1968 година, спечелени от „Детройтските тигри“, не бе издържал и бе признал мрачно пред Фрида:

— И на най-заклетия си враг не пожелавам да си купи кола, произведена днес!

Това беше една година преди нейната смърт.

— Тая е горе-долу добре. — Адолф, или както се казваше там, скочи от зелената лимузина и се насочи към следващата кола — яркооранжево спортно купе с бели анатомични седалки. — Бас държа, че в тая ще се вози някоя русокоса хубавица! — изкрещя отвътре той — Ех, да можех аз да съм тоя, дето ще се повъргаля с нея на тая мекичка седалчица!

— Нали вече си имаш мекичка работа? — изкрещя в отговор Залески.

— Ще ми се стори още по-мекичка, ако мога да оправя едно такова маце! — Контрольорът вече се беше измъкнал от колата и с похотлива усмивка попипваше слабините си. Заводският хумор никога не се беше отличавал с особена изтънченост.

Заместник-директорът отвърна на усмивката му, давайки си ясна сметка, че това е един от малкото човешки контакти, които работникът ще има през цялата си осемчасова смяна.

Адолф хлътна в следващата кола.

Думите на Залески бяха съвсем точни — работата на контрольора наистина е „по-мека“ от тази на останалите работници по конвейера и на нея може да се надява само човек, който е натрупал доста години в цеха. Тя не беше по-високо платена, а имаше и лошите си страни — ако контрольорът си гледа съвестно работата и обръща внимание на всички пропуски, той бързо си спечелва омразата на останалите работници, които имат достатъчно начини да му направят живота тежък. Майсторите също не обичат прекалено усърдните контрольори — така както не обичат всичко, което забавя темповете на производството в поверените им участъци. Те бяха под постоянния натиск на преките си началници (Залески включително) за изпълнение на плана, но същевременно си бяха извоювали правото да отменят нарежданията на контрольорите, и често се възползуваха от него.

„Става“ беше думата, получила широка известност сред майсторите в онези случаи, в които контрольорите сигнализираха за некачествено свършена работа или за дефектна част, вложена в някоя кола. В резултат на което конвейерът продължаваше своя път, а дефектът се оставяше на бдителността на хората от качествения контрол, които можеха да го открият, но можеха и да го пропуснат.

В зоната за почивка профсъюзният деец и чернокожият работник Нюкърк отместиха назад столовете си, а Мат Залески продължаваше да гледа тъмнозелената лимузина, която бавно се отдалечаваше по конвейера. В тази кола имаше нещо необичайно и той реши, че трябва да я огледа по-подробно, преди да си тръгне.

Видя, че Франк Паркланд се беше върнал към обичайните си задължения, явно решил, че е изпълнил ролята си в току-що приключилия спор. Всъщност така си и беше, помисли Залески. Само дето отсега нататък ще поддържа дисциплината сред подчинените си с цената на доста повече усилия. По дяволите! Всеки си има проблеми и Франк Паркланд ще трябва да решава своите сам!

Мат Залески прекоси конвейера в обратна посока и зачака профсъюзния функционер и Нюкърк, които бавно се приближаваха. Негърът се движеше с подчертано нехайна походка. Изправен, той изглеждаше още по-огромен. Чертите на лицето му бяха широки и отговаряха на едрата фигура. Устата му беше изкривена в предизвикателна усмивка.

— Съобщих на брат Нюкърк решението, което извоювах за него — обяви Илъс. — Той е готов да се върне на работа при условие, че получи обезщетение за изгубеното време.

Заместник-директорът кимна с глава. Нямаше никакво желание да оспорва заслугите, които си приписваше профсъюзният функционер. Нека трупа капитал, сигурно ще има нужда от него. Но към работника пристъпи с цялата строгост на служебното си положение:

— Престани да се хилиш, защото в цялата тая история няма нищо смешно! — После се извърна към Илъс и попита: — Ти обясни ли му, че при повторно провинение никак няма да му е весело?

— Квото трябва — обяснил ми го е! — продума Нюкърк. — Ако не ме предизвикат, няма да има повторно провинение!

— Държиш се доста нагло! — остро реагира Залески. — Май забравяш, че допреди малко беше уволнен от работа!

— Това не е наглост, мистър, това е гняв! — Широкият жест на негъра обхвана и Илъс. — Но вие двамата никога не можете да го проумеете!

— Аз също съм в състояние да изпитам дяволски гняв, особено когато разни типове рушат дисциплината в завода! — сопна се Залески.

— Но никога в дъното на душата си! Ти никога не можеш да изпиташ истинска ярост!

— Не ме предизвиквай, защото лесно мога да ти докажа обратното!

Негърът бавно поклати глава. Гласът и жестовете му бяха изненадващо меки за човек с неговия ръст. Само очите му пламтяха с мрачен, стоманен блясък.

— Ти не си черен, човече… Затова не можеш да знаеш нито какво е гняв, нито какво е ярост! Това са един милион шибани игли, които стоят забити в тялото ти още от самото ти рождение! И когато някой бял дръвник вземе, че те нарече „момче“, проклетите игли стават с една повече от милион и нервите ти не издържат!

— Хайде, хайде! — намеси се профсъюзният функционер. — Нали вече се разбрахме по този въпрос! Хайде да не почваме отново!

— Ти трай! — сряза го Нюкърк, а очите му останаха предизвикателно впити в лицето на заместник-директора.

Залески изпита за кой ли път чувството, че целият свят е полудял. Милиони хора като този Нюкърк, включително и собствената му дъщеря Барбара, вече не даваха пет пари за такива основни човешки добродетели като смиреност, уважение, етика, ред… Тяхна норма на поведение беше единствено арогантността. Онази арогантност, с която в този миг бяха пропити всяка дума и жест на Нюкърк. Към нея прибавяха и разни познати до втръсване лафове от сорта на „ярост“, „неописуем гняв“, които явно бяха взаимозаменяеми със стотици други — „пропаст между поколенията“, „оковани в окови“, „висящи в пространството“, „поемане по своя път“, „преобразяване“… Лафове, които Залески нито разбираше, нито желаеше да разбере. Промените в света, към които не можеше да се нагоди, го накараха да се чувствува уморен и унил.

Странно, но в този, миг се улови, че сравнява огромния груб негър Нюкърк с Барбара — красива бяла жена на двайсет и девет години, с висше образование. Ако Барбара Залески беше тук в този момент, тя без съмнение щеше да застане на страната на Нюкърк, а не на собствения си баща. Господи! Колко много му се искаше да притежава поне половината от тяхната самоувереност!

Въпреки ранното утро Мат Залески изпита умора. Към нея се прибавяше и чувството, че едва ли се е справил с положението по най добрия начин.

— Отивай да работиш! — кратко нареди той и обърна гръб на Нюкърк.

Илъс изчака отдалечаването на негъра и каза:

— Стачка няма да има. Хората са предупредени.

— И сега чакаш да ти кажа „мерси“? — язвително попита Залески. — Да ти благодаря най-сърдечно, че ме спаси от изнасилване?

Профсъюзният функционер сви рамене и се отдалечи.

Тъмнозелената лимузина, която преди малко беше събудила любопитството на Залески, вече едва се различаваше в далечния край на конвейера. Заместник-директорът я настигна с бързи крачки.

Прегледа внимателно прикрепените към предната решетка документи на колата, между които бяха поръчката и спецификациите. Както се очакваше, тази кола се оказа наистина „специална“ — едно от онези изпълнения, които в завода наричаха „гаджето на майстора“ поради особеното отношение към тях.

„Гаджето на майстора“ е наистина специална кола. Макар че във всички заводи са строго забранени допълнителните грижи към отделни коли, тази практика продължава да съществува. В случая налице беше явна измама, която едва ли щеше да струва на компанията по-малко от стотина долара. Мат Залески притежаваше дарбата да запомня откъслечни факти и да ги свързва по логичен път, ето защо моментално прозря какво се крие зад специалните грижи към тъмнозелената лимузина.

Тази кола беше предназначена за един от служителите на компанията, който работеше в отдела за обществени контакти. Ако човек вярва на спецификациите, оборудването й би трябвало да бъде стандартно, без почти никакви луксозни добавки. Но въпреки това лимузината беше „яко натоварена“ (според жаргона на работниците) със специално оборудване. Дори и без да я разглежда отблизо, Мат Залески можеше да види луксозния волан, специалните гуми с бял кант, никелираните джанти и цветните стъкла — неща, за които в спецификациите не се споменаваше нищо. Освен това ясно си личеше, че колата е боядисвана поне два пъти за по-голяма дълготрайност. Именно боята беше привлякла вниманието му.

Обяснението, което щеше да получи, сигурно щеше да съвпадне изцяло с фактите, които заместник-директорът вече знаеше. Преди две седмици един от старшите майстори в завода беше оженил дъщеря си, а човекът от рекламата, за когото бе предназначена тази кола, беше изпратил на сватбата журналисти от местния печат, които поместиха снимки и кратки съобщения за щастливото събитие. Естествено, новината се разнесе из целия завод и бащата на булката беше на седмото небе от радост.

Останалото не беше трудно за отгатване.

Служителят от рекламния отдел без никаква трудност е разбрал точно в кой ден ще бъде произведена неговата кола. После просто е телефонирал на своя приятел майстора, а той пък веднага е наредил лимузината в тъмнозелен цвят да бъде обект на специално внимание по протежение на целия конвейер.

Мат Залески прекрасно знаеше как трябва да постъпи. Просто ще извика въпросния майстор, за да докаже правотата на подозренията си, след което ще направи писмен доклад до директора на завода Маккърнън. Той няма да има друг избор и ще трябва да го придвижи. Това пък ще отприщи всички врати на ада и скандалът сигурно ще стигне чак до главната дирекция, тъй като в него е замесен служител от рекламния отдел.

Но Мат Залески също така прекрасно знаеше, че няма да направи нищо подобно. И без това си имаше достатъчно главоболия. Конфликтът между Паркланд, Нюкърк и Илъс беше само едно от тях. В кабинета зад стъклените стени го чакаха нов куп неотложни задачи, а преписките от сутринта, които все още не беше погледнал, положително изискваха бързи решения.

Преди около час и нещо, когато тръгна от предградието Ройъл Оук към завода, Залески чу по радиото нападките на Емерсън Вейл срещу автомобилната промишленост. Според него този човек беше кръгъл идиот и много му се искаше да има начин да го сложи на конвейера само за няколко дни, след което мръсникът сигурно щеше да разбере колко усилия и мъки, колко компромиси и човешки нерви струва производството на една кола.

Мат Залески обърна гръб на тъмнозелената лимузина и се отдалечи. Ръководиш ли завод като този, бързо разбираш, че на някои неща просто не трябва да се обръща внимание. Този случай е едно от тях, и толкоз.

Добре поне, че днес е сряда.