Артър Хейли
Колела (13)

Глава тринайсета

Ханк Крайсъл, с когото в момента Брет Делъсантоу обядваше в Диърборн, беше типиченпредставител на онова, което в Детройт наричат невидимата част на айсберга.

Слаб и жилав, около петдесет и пет годишен мъж, стърчащ над околнитe като коли в компанията на териери, Крайсъл беше собственик на фирма за производство на автомобилни части.

Когато мислят за Детройт, хората, обикновено си представят известите в цял свят автомобилни компании, най-вече Голямата тройка. Това впечатление в общи линии е вярно, но има и една подробност — големите автомобилостроителни фирми са само върхът, видимата част на един огромен айсберг. Невидими остават хиляди предприятия със спомагателни функции, повечето от тях дребни и средни, въпреки че има и няколко действително големи. За сметка на това те развиват изненадващо активна дейност и успешно запълват празнините, оставени от големите производители. Обикновено финансирането им се извършва на базата на краткосрочни банкови заеми, но много често при тях се работи с пари в брой. В Детройт такива фирми има на всяка крачка — в центъра, в предградията, покрай второстепенните пътища и големите заводи. Те се занимават абсолютно с всичко и се помещават както в блестящи модерни сгради, така и в паянтови складове, преустроени църкви, и мизерни таванчета. Много малко от работещите в тях хора са членове на профсъюзите, макар че общата сума на изплащаните заплати възлиза на няколко милиарда долара годишно. Всички те, големи и малки, в повечето случаи известни само на най-тесен кръг специалисти, си приличат в едно — подобно на безбройните поточета и ручеи, устремени към Ниагара, постепенно се превръщат в пълноводна река и произвеждат хилядите дребни детайли, които в крайна сметка създават готовия автомобил. Без дребните производители на различни части и детайли, Голямата тройка би приличала на събирач на мед без пчели.

В този смисъл Ханк Крайсъл беше обикновена пчеличка. Погледнато иначе, той беше един уволнил се от морската пехота старши сержант с късо подстригана коса и започнали да сивеят добре поддържани мустаци. Когато стоеше неподвижен — нещо, което се случваше рядко, — стойката му беше безупречна. Но обикновено непрекъснато се намираше в движение — раз-два, раз-два — отривисто, рязко, неуморно. Така и говореше. Не спираше нито за миг през целия ден — oт ранното ставане в удобния си дом в Грос Пойнт до самия край на дългия и напрегнат работен ден. Тези и други подобни навици му бяха докарали два инфаркта заедно с предупреждението на лекаря, че третият ще бъде фатален. Но Ханк прие предупреждението така, както някога приемаше съобщенията за засада на неприятеля в джунглата Продължаваше да се товари както винаги и безгранично вярваше в своята неразрушимост и в щастливата си звезда, която между другото рядко му изневеряваше.

Именно благодарение на щастливата си звезда Ханк беше в състояние да води начина на живот, който харесваше повече от всичко на света. А той се състоеше само oт две неща — работа и жени. Е, понякога късметът отлиташе от рамото му. За пръв път това се случи в разгара на пламенната му любов с жената на някакъв полковник по време на един от летните лагери. Старши сержант Крайсъл беше разжалвал в редник лично от разгневения съпруг. По-късно, вече по време на детройтската му промишлена дейност, също имаше провали, но успехите му бяха значително повече.

Брет Делъсантоу се запозна с него в Центъра за проектиране и промишлен дизайн, където Крайсъл беше дошъл да демонстрира качествата на някаква своя резервна част. Харесаха се веднага, а станаха приятели главно поради неутолимото и вродено любопитство на младия дизайнер към живота и работата на хората от другите клонове на бранша. В онзи нещастен ден, в който се запозна с Ленард Уингейт, Брет имаше среща именно с Ханк Крайсъл. Тогава Крайсъл не успя да спази уговорката им и едва сега, два месеца по-късно, срещата им се осъществи.

— Ханк — проговори Брет, — винаги съм си задавал въпроса как се е получило така, че си се захванал с производството на автомобилни части…

— Дълга история — отвърна Крайсъл и отпи солидна глътка от любимото си питие — неразреден бърбън^[1]. В този момент си беше позволил да се поотпусне и под разкопчаната жилетка на отлично скроения делови костюм можеше да се види, че носи едновременно тиранти и колан. — Мога да ти я разкажа, ако искаш.

— Почвай. — Няколко нощи подред Брет беше работил усилено в Центъра. Едва тази сутрин успя да се наспи както трябва и сега с неподправена наслада се радваше на няколкото си свободни часа, след които, в късния следобед, отново щеше да застане пред чертожната маса.

Намираха се в малък апартамент на около два километра от музея „Хенри Форд“ и Грийнфийлд Вилидж. В счетоводните книги на Крайсъл този апартамент се водеше като „Бюро за контакти с «Форд»“ вероятно поради близостта си до централното управление на Форд Мотър Къмпани. В действителност контактите на собственика бяха не с „Форд“, а с една гъвкава дългокрака брюнетка на име Елзи, която живееше тук безплатно и се водеше на ведомост в компанията на Крайсъл, макар кракът й никога да не беше стъпвал там. Срещу всичко това тя беше на разположение на Ханк Крайсъл един-два пъти седмично, понякога и по-често — според желанията му. Това състояние на нещата беше удобно както за нея, така и за него. Тактичен и деликатен, Крайсъл винаги телефонираше, преди да се появи, а Елзи от своя страна имаше грижата да му осигурява предимство.

Елзи, естествено, не можеше да знае, че Ханк Крайсъл притежава „бюра за контакти“ и с другите две големи корпорации — „Дженеръл Мотърс“ и „Крайслър“, които действуваха на абсолютно същия принцип.

В момента тя беше в кухнята, приключила с поднасянето на обяда. — Чакай! — възкликна Крайсъл. — Сетих се нещо. Ти познаваш ли Адам Трентън?

— Познавам го много добре.

— Искам да ме представиш. Говори се, че му предстои блестяща кариера, а в този бизнес никога не е излишно да имаш приятели по върховете.

Крайсъл говореше по своя характерен начин — с някаква странна смесица от прямота и незлобив цинизъм. Всичките му приятели — и мъже, и жени — го намираха за много приятен.

Елзи се върна при тях. От всяко нейно движение се излъчваше магнетична чувственост, подчертавана още повече от плътно прилепналата към тялото й проста черна рокличка. Бившият сержант от морската пехота нежно я плесна по задника.

— Ще ти уредя среща с него — обеща Брет, после се ухили. — Тук ли?

Ханк Крайсъл поклати глава.

— Не. Някъде през май ще направим едно събиране на езерото Хигинс. Ти ще определиш само датата, останалото е моя работа.

— Добре — кимна Брет. — Ще говоря с Адам и ще ти кажа. — Беше забелязал, че когато е в компания на Ханк, той неволно прибягва до характерните за приятеля му лаконични фрази. Знаеше какво ще бъде това Събиране, тъй като вече беше присъствувал на няколко подобни сбирки в потайната „колибка“ на Ханк Крайсъл. Бяха му харесали, тъй като у гостите липсваха всякакви задръжки.

Елзи седна зад масата и се залови с недовършения си обяд, а очите й непрестанно се местеха от единия към другия. От своите предишни посещения Брет вече знаеше, че тя обича да слуша, но рядко взема участие в разговорите.

— Какво те накара да се сетиш за Адам? — попита той Ханк.

— Орионът. Разбрах, че е одобрил предложените допълнения. Онези, дето трябваше да се направят в последния момент. Аз произвеждам едно от тях.

— Ти ли? И кое по-точно — ремъка или подовото усилване?

— Ремъка.

— Знаеш ли, че аз присъствувах на изпитанията? Това ще бъде огромна поръчка!

Крайсъл криво се усмихна:

— Именно. Тя или ще ме оправи, или ще ме довърши. Спешно ми искат пет хиляди бройки. Веднага. После — по десет хиляди на месец. Колебаех се дали да приема. Много са им къси сроковете. Много главоболия. Но те считат, че ще се справя.

Брет беше чувал, че Ханк Крайсъл се слави с твърдото спазване на договорните срокове — качество, което отделите за снабдяване на автомобилостроителните компании ценят особено високо. Ханк притежаваше рядката дарба да преустройва производството си така, че да спестява максимум средства и време. Макар и да не беше дипломиран инженер, той слагаше в джоба си мнозина, които бяха такива.

— Да пукна, ако някога съм допускал, че ти ще имаш нещо общо с ориона! — възкликна Брет.

— Какво толкова чудно има в това? В нашия бранш интересите непрекъснато се преплитат. Хората често контактуват помежду си, без изобщо да подозират за това. Всеки продава всекиму. „Дженеръл Мотърс“ продава кормилни кутии на „Крайслър“, „Крайслър“ пък — лепило на „Дженеръл Мотърс“ и „Форд“. От своя страна „Форд“ доставя челните стъкла на „Плимът“. Познавам един човек, инженер, който работи в търговията. Живее във Флинт и получава заплата от „Дженеръл Мотърс“. Флинт е град на „Дженеръл Мотърс“. Негов главен клиент е „Форд“ в Диърборн — отделът, който се занимава с промишлен дизайн и производство на компоненти за двигатели. Той взема поверителни документи от „Форд“ и ги носи във Флинт. А там „Дженеръл Мотърс“ му осигурява специална охрана срещу собствените си хора, които биха позволили да им отрежат ушите, за да се докопат до тези документи! За да не дразни клиента си, тоя тип кара кола от гамата на „Форд“. Същата тази кола е купена с парите на „Дженеръл Мотърс“ по нареждане на преките му шефове!

Елзи наля нова порция бърбън в чашата на Ханк Крайсъл, без да предлага на Брет, който вече беше отказал.

— Тоя човек постоянно ми разказва неща, които чувам за пръв Път в живота си! — обърна се Брет към момичето.

— Той много знае. — Елзи измести поглед към Крайсъл и очите й весело проблеснаха. Брет почувствува, че двамата си разменят някакво тайно послание, и извика:

— Хей! Май стана време да си тръгвам, а?

— Не бързай! — Бившият морски пехотинец извади лула и запали. — Нали искаш да чуеш още нещо за частите? — Хвърли поглед към Елзи и добави: — Не за твоите, скъпа! — Изражението му ясно говореше, че те са запазени изключително за него.

— Говорим за автомобилни части — счете за нужно да поясни и Брет.

— Точно така — възнагради го Крайсъл с кривата си усмивка. — Преди да постъпя във войската, се бях хванал на работа в един автомобилен завод. След войната пак се върнах там. Бачках на преса, после станах майстор.

— Доста бързо си се издигнал.

— Може би прекалено бързо. Но както и да е. Там наблюдавах производството. Метални нитове. „Големите три“ са си все същите — винаги трябва да имат най-страхотните машини, скъпи сгради, кафетерии с големи режийни и още куп такива неща… А всичко това означава само едно — нит за два цента им излиза десетак.

Ханк Крайсъл дръпна от лулата си и се забули в дим.

— И тъй, веднъж отивам в снабдяването. Срещам един познат и му казвам, че мога да произвеждам същата продукция, ама по-евтино. Сам.

— Те ли те финансираха?

— По-късно, не веднага. Договор обаче подписахме. За един милион шайби, от малките. Напуснах работа с двеста долара в джоба.

Нямах помещение, нямах машини… — Ханк Крайсъл се усмихна. — Изобщо не мигнах оная нощ. Бях уплашен до смърт. На другия ден се размърдах. Наех една стара билярдна. После отидох в банката и им показах договора и квитанцията от наема. Отпуснаха ми мангизи, колкото да купя една-две бракувани машини. Наех още двама души и ги монтирахме. Ония започнаха да бачкат, а аз хукнах да събирам нови поръчки… — Крайсъл млъкна за момент, после замислено добави: — И оттогава насам не съм се спрял!

— Това твоето е цяла сага — промълви Брет. Беше виждал внушителната къща на Крайсъл в Грос Пойнт, а също и шестте му работещи с Пълно натоварване фабрики, сред които все още фигурираше преустроената билярдна. И по най-повърхностна преценка в момента Ханк Крайсъл „струваше“ най-малко два-три милиона долара.

— А какво стана с твоя приятел от снабдяването? — попита Брет. — Онзи, дето ти възложил първата поръчка. Виждаш ли го?

— Разбира се. Стои си на същото място. Твърда заплата. Скоро ще се пенсионира. От време на време го каня на вечеря.

— Какво е сага? — намеси се Елзи.

— Когато човек издържи до самия край — рече Крайсъл.

— Легенда — поясни Брет.

Крайсъл поклати глава.

— Това обаче не важи за мен. Все още не. — Замълча и потъна в размисъл. Брет никога не беше го виждал такъв. Когато проговори след известно време, гласът му беше тих, а думите му — по-малко отривисти: — Има едно нещо, дето ми се ще да направя… Може би точно то ще стане венец на всичките ми усилия, ако успея да го наложа, разбира се… — Почувствувал любопитството на Брет, бившият морски пехотинец поклати глава. — Не сега. Някой ден може би ще ти разкажа и за него…

После рязко се върна към предишното си ведро настроение:

— И тъй, правех части, правех и грешки. Бързо научих куп нови неща. Най-главното — да търся слабите места на пазара, онези с най-малко конкуренция. По тази причина зарязах новите части — около тях се водят твърде горещи битки. Захванах се с резервните. Онези, които наричаме „части за повторна употреба“. Придържах се към едно-единствено условие — да правя части, които, монтирани на колата, да бъдат максимум на петдесет сантиметра от земята — най-вече в предната и задната част. И друго — да не струват повече от десет долара парчето.

— Защо, са всички тези ограничения?

Крайсъл пусна обичайната си мъдра усмивка.

— Колите най-често търпят дребни повреди отпред и отзад. Същото важи и за частите, разположени в долната част на купето, обикновено на височина до петдесет сантиметра. Такива части се търсят много повече, което означава по-големи поръчки. Ето откъде идва печалбата за занаятчии като мен. Естествено, при по-дълъг период от време.

— А ограничението до десет долара на парче?

— Да речем, че имаш нужда от някаква поправка, строшил си нещо по колата си. Ако то струва повече от десет долара, ти ще се опиташ да го ремонтираш. Но ако струва по-малко, просто ще-изхвърлиш старата част и ще монтираш нова. Следователно ще опреш до мен. Отново добър бизнес.

Беше толкова гениално просто, че Брет се разсмя от възхита.

— Доста по-късно започнах да произвеждам различни принадлежности…

— Беше ли наложително?

— Понаучих това-онова. Повечето хора от бранша бягат от това производство. То е трудно, с къси срокове и ниска печалба. Но чрез него се стига до по-едрите неща. При това производство можеш да скриеш някоя и друга сумичка от данъчните… Колегите бягат от него, но аз — не. — Той огледа своето „Бюро за контакти с «Форд»“ и хитро се усмихна. — Защото знам повече от тях за тия неща!

— Елзи е права. Наистина знаеш куп неща! — Брет хвърли поглед към часовника си и се изправи: — Време е да се връщам в работилницата за колесници! Благодаря за обяда, Елзи.

Момичето се приближи плътно до него. Хвана го под ръка и през тънкия плат на роклята той усети топлината на тялото й — стройно и стегнато, което за миг се отдели от него, после отново се притисна. Случайно ли беше това? Едва ли. Ноздрите му се изпълниха с мекия аромат на косата й и той за миг завидя на Ханк Крайсъл за онова, което сигурно щеше да стане, след като затвори вратата след себе си.

— Идвай когато поискаш — меко продума Елзи.

— Хей, Ханк, чу ли? — шеговито попита Брет.

По-възрастният мъж за миг извърна поглед, после кисело каза:

— Ако смяташ да приемеш поканата, направи така, че аз нищо да не разбера.

След това го изпрати до входната врата, а Елзи се прибра в стаята.

— Ще ти уредя среща с Адам — увери го Брет. — Утре ще ти се обадя.

— Добре.

Двамата стиснаха ръцете си.

— А за другото наистина направи така, както ти казах — добави Ханк Крайсъл. — Да не разбера, ясно ли ти е?

— Ясно — кимна Брет. Вече беше запомнил телефонния номер на апартамента, който в указателя липсваше. Беше твърдо решен още утре да звънне на Елзи.

Асансьорът понесе Брет към улицата, — а Ханк Крайсъл заключи вратата след него.

Елзи го очакваше в спалнята. Вместо черната рокля беше облякла късо полупрозрачно кимоно, превързано с копринен колан. Тъмната коса се спускаше на свободни вълни върху раменете, а широката й уста беше полуразтворена от възбудата на предвкусваното удоволствие. Целунаха се леко и непринудено. Без да бърза, той развърза копринения колан, разтвори кимоното и я взе в прегръдките си.