Стивън Кинг
Роуз Мадър (8)

1

Норман бе заметнал въдицата и чакаше Роуз да клъвне. Лежеше буден в хотелската си стая; скоро настъпи полунощ и сякаш с черен нож преполови тънката нишка между четвъртък и петък. В стаята беше тъмно — единствено флуоресцентната лампа над мивката в банята хвърляше разсеяни отблясъци, които много му харесваха. Те му напомняха на сиянието на улични лампи в гъста мъгла. Бе заел почти същата поза, в която заспа Роузи тази вечер — с едната ръка под възглавницата. Другата му ръка бе заета с цигарата и бутилката уиски „Гленливет“, която стоеше на пода край леглото.

„Къде си, Роузи? — мислено се обърна той към жена си, която го бе напуснала. — Къде си и как, за Бога, уплашена свита мишчица като теб събра толкова смелост, та да зареже всичко и да побегне?“

Най-живо го вълнуваше вторият въпрос — как се бе осмелила. Първият не беше от голямо значение, защото знаеше къде може да я намери в събота. Лъвът не се интересува къде пасе зебрата — важното е къде ще отиде на водопой. Дотук добре, и все пак… откъде, да му се не види, бе събрала толкова кураж? Искаше да узнае това в последния разговор, който им предстоеше, пък дори и с цената на живота си. Отдалеч ли бе замисляла бягство? Или е било случайно хрумване? Моментно умопомрачение? Помогнал ли й е някой (като изключим Питър Слоуик и онази кавалкада кучки от Дърам Авеню)? С какво ли се занимава, откакто бе пристигнала в този чуден градец на брега на езерото? Работи като сервитьорка? Изтръсква пръдните от чаршафите в някоя дупка като този хотел? Не му се вярваше. Прекалено бе мързелива за черна работа — достатъчно бе да я погледне човек как домакинства и веднага му ставаше ясно — а други умения не притежаваше. Ако носиш цици, остава ти една-единствена възможност. Сигурно в този миг жена му е на улицата и се продава на някой ъгъл. Разбира се — има ли избор? Бог му е свидетел, тя е мързелива повлекана, а да се люби човек с нея бе все едно да бърка в кал, но мъжете плащат на мацки, които ако не друго, поне да си направят труд да пуснат някоя лига, като свърши цялата галимация. Значи — да, точно така, сигурно се продава някъде по улиците.

Няма да пропусне да я попита. Ще я разпита за всичко. А когато получи отговор на всичките си въпроси, ще омотае колана и на гушата й, та да не може да писка, и ще хапе… ще хапе… ще хапе. Устата още го болеше след инцидента с Тъмпър зализания син на Изарил, но това нито ще го спре, пито ще му попречи. Имаше три таблетки перкодан на дъното на пътната си чанта, които ще глътне, преди да се заеме с изгубената си овчица, със сладката си непокорна Роуз. А после, като свърши всичко и лекарството престане да действа…

Не можеше да си представи какво ще последва, а и не искаше. Струваше му се, че няма да има после, че там го очаква само тъмнина. В това нямаше нищо лошо. Всъщност една голяма доза тъмнина може да се окаже най-доброто лекарство.

Лежеше, отпиваше от бутилката с най-доброто уиски на света, пушеше цигара след цигара, следеше дима, който се стелеше на копринени талази и придобиваше синкав оттенък на бялата светлина от банята, и чакаше Роуз да клъвне. Замяташе въдицата, но кукичката оставаше празна. Нищо не се закачаше на нея и това направо го вбесяваше. Нямаше и следа от жена му, сякаш я бяха похитили извънземни. По едно време — вече беше доста пиян — пусна горящата цигара в дланта си и сви пръсти, представяйки си, че въгленчето е в нейния юмрук, а той го притиска отгоре с длани. Болката се вряза в плътта му, а над кокалчетата му се изви дим и Норман прошепна:

— Къде си, Роуз? Къде се криеш, крадло?

Не след дълго се унесе. Като се събуди към десет часа на другия ден, не го сдържаше на едно място, болеше го главата и го мъчеше неясен страх. Цяла нощ сънува най-невероятни сънища. Той лежи буден в леглото си на деветия етаж на хотел „Уайтстоун“, лампата в банята хвърля ярки отблясъци, а димът се стеле подобно на синкава потрепваща мембрана. Обикновено само насън му се привиждаха димни образи. Тази нощ в дима се появи Роуз.

„Ето те и теб“ — казва си той, докато я следи с поглед как прекосява някаква изсъхнала градина. Вали като из ведро. Кой знае защо, Роуз е без дрехи и голотата й предизвиква у него буйна страст. През последните седем-осем години гледката на голото й тяло предизвикаше у него единствено уморено отвращение, но сега тя изглежда различно. Даже доста добре.

„Причината не е в това, че е отслабнала — разсъждава насън той, — макар че изглежда по-стройна… малко. Има нещо в походката й. Какво ли?“

Изведнъж проумява. Тя има вид на жена, която се среща с любовник, но още не се е наситила. Дори да му бе хрумнало да се усъмни в това заключение — да рече: „Какво, Роузи ли, бе? Нещо се будалкаш с мен, братко“ — един поглед към косата й му е достатъчен да го проумее. Направила се е да на пачавра — сякаш си въобразява, че е Шарън Стоун или Мадона.

Проследява с поглед как изтъканата от дим Роуз напуска увяхналата градина и се приближава към някакъв поток, чиито води са толкова тъмни, че приличат на мастило. Тя прекосява потока по някакви камъни, разперила ръце встрани и Нормаи забелязва, че в едната си ръка е стиснала мокър смачкан парцал. Прилича му на нощница и той си казва: „А защо не я сложиш, нагла мръснице? Или може би чакащ твоя човек да ти перфорира билетчето? Ах, как искам да видя! Наистина искам. Ще ти кажа едно — ти ще ми паднеш и а те пипна да ми се държиш за ръце с някой мърльо, ченгетата ще го намерят с проклетия му патлак забучен в задника като свещ в торта.“

Никой обаче не се приближава — поне в съня. Изтъканата от дим Роуз над леглото му върви по някаква пътека сред гора, чиито дървета са мъртви като… е, като Питьр Слоуик, да речем. Най-сетне излиза на полянка, а там се издига разлистено дърво. Тя коленичи, събира шепа семки и като че ги увива в друго парче от нощницата си. Щом привършва, се изправя, тръгва към стълбите недалеч от корените на дървото (насън човек никога не знае какво ще последва) и изчезва в тъмнината. Той я чака отвън, но изведнъж усеща нечие присъствие, от което лъха такъв студ, сякаш някой е забравил да затвори вратичката на камера за дълбоко замразяване. В полицейската практика му се е случвало да се занимава с доста опасни типове — с Харли Бисингтън най-много мразеха наркомани, дето се друсат с хапчета — и след известно време човек свикваше да усеща присъствието им. Норман се чувства точно така. Някой го приближава в гръб — той нито за миг не се усъмнява, че този някой е доста опасен.

— Аз възмездявам — нашепва женски глас. Гласът е сладък и мек, но не по-малко ужасяващ. В него няма разум.

— Браво на теб, негоднице! — отвръща й в съня си. — Гледай мен да ме възмездиш и после няма да си познаеш физиономията.

Тя надава вой, но той сякаш изобщо не достига до слуха му, а направо се забива в мозъка му, и странното същество се втурва към него с протегнати ръце. Тогава мъжът поема дълбоко дъх и издухва цигарения дим. Жената изчезва. Норман вече не чувства леденото й присъствие. Известно време цари непрогледен мрак, а той се носи сред него, несмущаван от страховете и желанията, които го преследват наяве.

Събуди се в десет и десет в петък сутрин и веднага отмести поглед от часовника към тавана, едва ли не очаквайки да съзре призрачни сенки, които плуват в застоялия цигарен дим. Разбира се, не видя никакви сенки, били те призрачни или не. Освен това нямаше и дим — в стаята просто миришеше на „Пал Мал“, „In hoc signo vinces“. Детектив Норман Даниълс лежеше сам-саменичък насред влажните от пот чаршафи, които воняха на тютюн и прокиснало. В устата си имаше отвратителен вкус, сякаш цяла вечер бе дъвкал щавена кожа, а лявата му ръка пламтеше от болка. Разтвори юмрук — насред дланта му се бе надигнал огромен лъскав мехур. Той го съзерцава дълго, заслушан в гълъбите, които гукаха и пърхаха с криле по оцвъкания перваз на прозореца. Най-сетне си спомни как прогори дланта си с цигара и кимна. Направи го, защото колкото и да се стараеше, не можеше да извика образа на Роуз пред очите си… а после сякаш за компенсация цяла нощ я сънува в някакви откачени сънища.

Притисна мехура с пръсти от двете страни, докато кожата се пукна. Минута-две продължи да лежи и да оглежда раната — буквално я виждаше как пулсира. После бръкна под леглото и измъкна пътната си чанта. На дъното имаше метална кутия от захарин, в която носеше десетина най-разнообразни таблетки. Имаше две-три тонизиращи, но повечето действаха успокоително. Норман бе установил, че по правило сутрин не се нуждае от фармакологична намеса — само че лягането вечер понякога му създаваше проблеми.

Глътна един перкодан с малко уиски, после се отпусна на възглавницата и отново запуши цигара след цигара, смачквайки фасовете в претъпкания пепелник на нощното шкафче.

Не мислеше за Роузи, най-малкото директно — вълнуваше го пикникът, дето го организираха новите й дружки. Вече се разходи до Етингьр Пиър, но мястото никак не го окуражи. Беше доста обширно — имаше плаж, поляна за пикник и увеселителен парк — и Норман изобщо не си представяше как точно да го наблюдава, за да не пропусне мига на пристигането или тръгването на Роуз. Ако разполагаше с шестима сътрудници (или дори четирима, стига да знаят какво вършат), щеше да се чувства съвсем различно. Имаше три входа — ако се изключи възможността тя да пристигне с лодка — а Норман бе сам и не можеше да следи и трите едновременно. Ще се наложи да обикаля из тълпата, а това си е направо умряла работа. Искаше му се да вярва, че утре единствена Роуз ще може да го разпознае, но де да беше така. Налагаше да приеме, че те ще са нащрек, както и че вече са получили негови снимки от някоя подобна женска организация в родния му град. Не знаеше за „к“ и „с“, но първите две букви от думата „факс“ определено означават „фонтан от акъл“.

Бедата обаче не се изчерпваше с това. Другият проблем бе твърдото убеждение, до което го бе довел горчивият опит, че маскировката е сигурен начин за провал в подобни ситуации. Сигурно единственият по-бърз и по-сигурен начин да се издъниш е да се въоръжиш с неизменния радиотелефон — достатъчно е някое хлапе да пусне количка с дистанционно управление точно там, където се каниш да нанесеш съкрушителния удар на твоя мърльо.

„Добре, де — разсъждаваше Норман. — Не се тръшкай толкова. Спомни си какво казваше дъртият Уайти Слейтър — положението е такова, каквото е. Единственият въпрос е как да се справиш с него. Хич не си и помисляй да отлагаш. До проклетия купон остават двадесет и четири часа, а ако я изпуснеш сега, можещ да си я преследваш и до Коледа и пак да ти се излъзне. Ако случайно си пропуснал да забележиш, този град е доста голям.“

Надигна се от леглото, запъти се към банята и застана под душа, протегнал наранената си ръка зад завесата. След като се изкъпа, намъкна избелели дънки и зелена риза, нахлупи новата си шапка и напъха тъмните очила — поне за момента — в джоба на ризата. Слезе с асансьора до централното фоайе и се запъти за вестник и цитопласт. Докато чакаше оня тиквеник зад щанда да пресметне рестото, хвърли поглед през стъклената стена зад гърба му. Оттук се виждаха служебните асансьори и единият тъкмо се отвори. От кабината с кикот и глъч се изсипаха три камериерки. Носеха чанти и Норман предположи, че са в обедна почивка. Тази в средата му беше позната отнякъде — стройна, хубавка, с бухнала руса коса. След миг се досети. Тъкмо бе тръгнал да огледа „Дъщери и сестри“. Бяха се засекли на улицата и известно време въряха заедно. Червени панталони. Апетитно задниче.

— Заповядайте, господине — прекъсна го продавачът на вестници.

Норман пъхна монетите в джоба си, без изобщо да ги погледне. Повече не обърна внимание и на трите камериерки, даже и на онази с апетитното задниче, макар че мина на крачка от тях. Автоматично направи връзка, нищо повече — беше му професионален рефлекс, ставаше от само себе си. Съзнателният поток на мислите му бе съсредоточен върху едно-единствено нещо — как утре най-успешно да открие Роуз, като сам остане незабелязан.

Бе се запътил по коридора към централния вход на хотела, когато дочу две думи, сякаш изскочили от собствените му мисли — „Етингър Пиър“.

Забави крачка, сърцето му подскочи чак в гърлото, а раната па дланта запулсира яростно. Изненадата продължи не повече от миг — след краткото объркване Норман спокойно закрачи към въртящата се врата с наведена глава. Ако някой го наблюдаваше отстрани, би предположил, че чисто и просто го е прищракало коляното, нищо повече — и слава Богу. Не смееше да спре, дявол го взел. Ако жената, която говореше, е някоя кучка от лесбийския клуб на Дърам Авеню, може да го разпознае… а може и вече да го е разпознала, особено пък ако двете магически думи бяха изскочили от устата на матката сладурана, с която онзи ден заедно пресякоха улицата. Даваше си сметка, че е малко вероятно — като ченге знаеше колко възхитително, потресаващо незабележими изглеждат повечето цивилни граждани — но от време на време се случва на човек да му хрумне нещо. Убийци, похитители и касоразбивачи се укриват от полицията толкова успешно, че в крайна сметка влизат в списъка на десетте най-търсени престъпници от ФБР, но най-ненадейно се озовават в пандиза благодарение на някой продавач от „7-11“, който чете поредицата „Истински детективи“, или на някоя пазачка на паркинг, която редовно следи криминалните хроники по телевизията. Норман не смееше да спре, но…

… но трябваше да спре.

Застана вляво от въртящата се врата, с гръб към жените и рязко коленичи. Наведе глава и се престори, че завързва връзката на обувката си.

— … ме е яд, че няма да чуя концерта, но ако искам колата, не мога да пропусна…

Вратата ги погълна, но чутото го успокои — жените наистина говореха за пикника и концерта на някаква си женска група на име „Индиан Гърлз“ — най-вероятно лесби, с който щеше да приключи празненството. Следователно има шанс тези жени да познават Роузи. Не е много сигурно — на празника ще има какви ли не хора, които нямат нищо общо с „Дъщери и сестри“ — но все пак е възможно. А Норман бе човек, който много се осланяше на капризите на съдбата. Дявол да го вземе, само дето не знаеше коя от трите изрече тези думи.

„Дано да е била Русокоска — молеше се той, докато се изправяше енергично и нахълтваше във въртящата се врата. — Дано да е била Русокоска, с големите очи и сладкото задниче. Дано да е била тя.“

Разбира се, опасно бе да ги следи — не знаеше в кой миг някоя от тях ще реши да се огледа небрежно и да спечели голямата награда на „Познай кой е престъпникът“ — но в момента друго не му оставаше. Нехайно закрачи след тях, извърнал глава встрани, сякаш шарениите по витрините живо го интересуваха.

— Как върви днес с калъфките? — попита дебелата, която вървеше по средата.

— Като никога свърших с всичките — отвърна по-възрастната жена, която вървеше откъм улицата. — Ами ти, Пам?

— Още не съм ги броила, пълна трагедия — отвърна Русокосика и всички се разсмяха.

На Норман направо му призляваше от женски кикот и винаги изпитваше усещането, че всичките му пломби ще изпопадат. Той се закова насред улицата, зазяпа се във витрината на някакъв магазин за спортни стоки и остави жените да се отдалечат. Тя е, няма съмнение. Русокоска бе изрекла магическите думи „Етингър Пиър“. Може би от това зависеше всичко, а може би не. В момента бе прекалено екзалтиран, за да прецени. Несъмнено обаче извади невероятен късмет — човек толкова се надява на подобни случайни открития, когато работи върху заплетен случай, а да не повярваш колко често се случват.

Засега смяташе да прибере случилото се в някое чекмедженце и да продължи с План А. Дори нямаше да разпитва в хотела за Русокоска. Вече знаеше, че се казва Пам, а това бе обещаващо начало.

Застана на автобусната спирка, изчака петнадесет минути специалния автобус за летището и скочи в него. Дотам имаше доста път. Когато най-сетне слезе пред терминал А, сложи тъмните очила, прекоси улицата и се отправи към паркинга за дълъг престой. Първата кола, която се опита да свие, не бе карана от толкова отдавна, че акумулаторът й беше напълно изтощен. Втората — най-невзрачен форд „Темпо“ — за късмет запали веднага. Норман обясни на пазача, че е бил три седмици в Далас и си загубил талончето. Допълни, че все ги губел. Бележките за прането също вечно му изчезвали, а като взимал снимки от фотото, най-редовно трябвало да си показва шофьорската книжка. Човекът в кабинката закима с досада, явно слушаше за хиляден път все същата отегчителна история. Когато обаче извинително му предложи десет долара за изгубеното талонче, се постресна. Банкнотата изчезна.

Норман Даниълс напусна паркинга за дълъг престой почти в същия миг, когато Роби Лефъртс правеше на неговата бегълка „сериозно предложение за работа“.

Като се отдалечи на четири-пет километра от летището, спря зад някаква очукана таратайка и размени регистрационните номера на двете коли. След още три километра се отби в някаква автомивка. Беше се обзаложил наум, че темпото ще се окаже тъмносиньо, но загуби. Колата беше зелена. Надали имаше значение — пазачът благоволи да откъсне поглед от портативния си черно-бял телевизор чак като подуши десетачката — но най-добре да не рискува. Така човек се чувства по-спокоен.

Включи радиото и попадна на станция със стари парчета. Тъкмо вървеше Шърли Елис и Норман заприглася на поучителната песен: „Ако първите две букви са еднакви/ изпусни ги, името кажи направо/ ето, Бари-Бари, махаш Б и става о-Ари/ Върху правилото може и да се поспори.“ Изведнъж осъзна, че знае наизуст цялата глупава песен. Що за свят е това, щом човек завършва гимназия, а за две години не остава и следа от проклетите квадратни уравнения или спрежението на френския неправилен глагол „avoir“, но и на четиридесет години продължава да си спомня „Ник-Ник-боу-бик, банана-фана-фоу-фик, фий-фи-моу-мик, Ник“? Що за свят е това?

„Не знам, но вече го загърбих“ — блажено отбеляза той и му се стори, че никак не греши. Също като в научнофантастичните филми, където астронавтите гледат Земята от илюминаторите, а тя се смалява до размерите на топка, после на монета, превръща се в малка светеща точка, а след това се изгубва от погледа. Сякаш нещо подобно ставаше и със съзнанието му — то като че потегляше като космически кораб на петгодишна мисия да изследва чужди галактики, където никога не е стъпвал човешки крак. Ракетата „Норман“ набира ускорение.

Шърли Елис свърши и пуснаха някакво парче на „Бийтълс“. Норман изключи радиото с такъв замах, че копчето отхвръкна. Днес не му се слушаха хипарски дивотии като „Хей, Джуд“. На няколко километра извън града забеляза магазин с табела „Базов лагер“. Като прочете надписа на вратата „БОЙНО СНАРЯЖЕНИЕ КАТО НЯМА НИКЪДЕ“, избухна в смях. Струваше му се, че по някакъв начин уникалното мото бе най-невероятното на света — на пръв поглед означаваше нещо, но не е много ясно какво точно. Както и да е, надписът нямаше значение. Надяваше се тук да открие едно от нещата, които търсеше, и не се излъга.

Над пътеката в средата на помещението висеше друг надпис — „ВИНАГИ СЕ ПАЗИ И НЯМА ДА СЪЖАЛЯВАШ“, Норман огледа три различни флакона „зашеметяващ газ“, лютивите патрони, цялата колекция нинджа-бомбички (идеално оръжие за домашна самоотбрана при нападение от слепи инвалиди), газовите пушки, които стреляха с гумени патрони, прашките, пиринчените ръкохватки със и без шипове, боздуганите и ласата с топузи, камшиците и свирките.

В средната част на стелажа откри стъклена клетка, в която бе поставен единственият според него наистина полезен артикул в целия магазин. Уредът струваше шестдесет и три долара и петдесет цента; при натискане на спусъците пораждаше мощна (макар и не 90 000 волтова, както обещаваше етикетът) електрическа дъга между двата електрода. Според полицая това оръжие по нищо не отстъпваше на малокалибрен пистолет, а най-удобното бе, че човек може да го купи, без да оставя име.

— Исшли деетволтва бтерия? — попита продавачът. Имаше конусовидна глава и заешка уста. На тениската му пишеше „ПО-ДОБРЕ ДА ИМАШ ПИСТОЛЕТ И ДА НЕ ТИ ДОТРЯБВА, ОТКОЛКОТО ДА ТИ ДОТРЯБВА, А ДА НЯМАШ.“ Норман реши, че сигурно родителите на тоя са били кръвни роднини.

— Нтва работи — на деет воота, де.

Проумя какво се опитва да му каже младежът със заешката устна и кимна.

— Дай две. Тъй де, да се поразпуснем.

Продавачът се разкикоти, сякаш не бе чувал по-голяма смешка, която биеше дори „Бойно снаряжение като няма никъде“, после се наведе, извади изпод щанда две батерии и ги подхвърли на масата до тейзъра марка „Омега“.

— Штисвъъшт стрхотна раата — викна младежът и продължи да се смее. След малко Норман разгада и тази реплика и се засмя с господин Заешка устна, а по-късно реши, че именно в този момент е достигнал скоростта на светлината, когато звездите зад илюминаторите се превръщат в чертички. Пълен напред, господин Сулу — този път Империята на Клингьн ще има да ни гълта праха.

Подкара откраднатия форд към града и се насочи към онази част, в която усмихнатите физиономии на рекламите за цигари по улиците бяха предимно на чернокожи, където намери някаква бръснарница с прекрасното название „Подстрижки фантазе“. Влезе вътре и завари чернокож младеж с изискани мустачки, който седеше в старинен бръснарски стол. Той слушаше уокмен и бе разтворил списание „Джет“.

— Какво ще жилайте? — попита бръснарят. Тонът му бе малко по-остър, отколкото в разговор със събрат по раса, но не и неуважителен. С тип като този човек не се държи невъзпитано без дяволски основателна причина, особено когато е сам в бръснарницата си. Беше висок най-малко метър осемдесет и пет, имаше широки рамене и огромни яки крака. А освен това понамирисваше на ченге.

Над огледалото бяха накачени снимки на Майкъл Джордан, Чарлз Баркли и Джейлън Роуз. Джордан беше облечен в екипа на „Бърмингам Барънс“. Над снимката имаше хартиена лента с надпис „БИКЪТ СЕГА И ЗАВИНАГИ“. Норман посочи снимката:

— Подстрижи ме така.

Негърът внимателно го огледа, отначало да провери, че другият не е пиян или друсан, а после — да се увери, че не се шегува. Вторият въпрос бе изречен с доста по-остър тон:

— Какво казваш, брато? Искаш кубе ли?

— Точно това казвам. — Прокара ръка през гъстата си черна коса, вече попрошарепа на слепоочията. Не беше нито прекалено дълга, нито прекалено къса. Поддържаше тази дължина почти от двадесет години. Огледа се в огледалото и се опита да си представи как ли ще изглежда гологлав като Майкъл Джордан, само че белокож. Не можеше. Ако има късмет, Роуз и нейните приятелки също няма да могат.

— Сигурен ли си?

Изведнъж Норман едва не се задуши от желание да просне тоя образ на пода, да притисне гърдите му с колене, да се наведе и да отхапе цялата му горна устна барабар с тънките му мустачки. Като че ли се досещаше и за причината. Тоя приличаше на незабравимия поплювко Реймън Сандърс, дето се беше опитвал да му бърка в банковата сметка с кредитната карта, която оная подла негодница, дето минаваше за негова жена, бе отмъкнала.

„О, бръснарю — мислено възкликна. — О, бръснарю, знаеш ли ти, че само миг те дели от звездите на небето? Задай ми още един въпрос, кажи ми още някоя глупост и с теб е свършено. За нещастие не мога нищо да ти кажа — и да искам, не мога да те предупредя, защото гласът ми би ми подействал като клечка кибрит в буре с барут. Тъй че мисли му, не мога да ти помогна.“

Бръснарят отново го измери внимателно с поглед. Норман се остави да го оглеждат, без да помръдва. Вече бе спокоен. Да става каквото ще. Всичко беше в ръцете на черньото.

— Ами хубаво, явно си сигурен — най-сетне продума той. Тонът му бе мек и обезоръжаващ. Норман пусна дръжката на новото си оръжие, скрито в дъното на десния му джоб, която бе стискал с все сила. Бръснарят остави списанието на полицата край шишенцата с балсам и одеколон (пред тях бе поставена малка пиринчена табела с надпис „САМЮЕЛ ЛОУ“), после се изправи и изтръска найлоновата престилка.

— Щом искаш да е като Майк, тъй да бъде — рече най-сетне. Двадесет минути по-късно Норман замислено изучаваше образа си в огледалото. Самюел Лоу стоеше до стола и го наблюдаваше. Като че ли беше разтревожен, но в погледа му се четеше и любопитство. Мъжът в огледалото приличаше на познат човек, който изведнъж се разкрива в нова, неподозирана светлина. Междувременно бяха дошли двама нови клиенти. Те също наблюдаваха как Норман се оглежда, а на лицата им бе изписано едно и също одобрително изражение.

— Човекът бил красив — отбеляза единият малко изненадано, сякаш говореше на себе си.

Норман още не можеше съвсем да се примири с факта, че в огледалото вижда себе си. Той примигне, а човекът отсреща също примигва; Норман се усмихва, а огледалният му двойник също се усмихва; обърне се настрани, а другият също се обръща — но и това не му помогна да се възприеме. Преди имаше типично чело на полицай — сега приличаше на професор по математика и челото му сякаш се извисяваше чак до стратосферата. Още не можеше да свикне с гладките, дори някак чувствени извивки на голия си череп. И с белотата му. Не си въобразяваше, че има кой знае какъв загар, но в сравнение с бледата кожа на главата му, останалата част от тялото му беше като на спасител от плажа. Главата му изглеждаше странно крехка и формата й бе неестествено съвършена за такъв като него. За човешко същество по принцип, особено пък за мъж. Приличаше на съд от делфтски^[1] порцелан.

— Главата ти не била никак лоша — отбеляза Лоу. Изрече го нерешително, но като че ли не се опитваше да го ласкае, и слава Богу, защото Норман съвсем не беше в настроение за това. — Така си по-добре. Изглеждаш подмладен. Нали бе, Дейл?

— Не е зле — отвърна новодошлият. — Съвсем не, сър, изобщо не е зле.

— Колко каза? — поиска да знае Норман. Опита се да откъсне поглед от огледалото и дори се изненада и поуплаши, като се улови, че се опитва да улови отражението на тила си, за да види как му стои новата прическа отзад. Като че ли вече съвсем не беше на себе си. Не е възможно този човек с плешивата професорска глава и високото чело над гъстите черни вежди да е той самият, нали? Този е чисто и просто някой непознат несъществуващ и безполезен Велик законодател, чиито действия отсега нататък нямат никакво значение. От този миг насетне нищо няма значение. Освен, разбира се, да улови Роуз. И да поговори с нея.

Хубавичко.

Лоу отново го гледаше подозрително, като от време на време попоглеждаше към двамата си приятели — Норман осъзна, че бръснарят иска да се увери дали ще му помогнат, ако големият бял човек — големият плешив бял човек — изведнъж го прихванат лудите.

— Извинявай. — Опита се да говори с тих, помирителен тон.

— Тъкмо казваше нещо, нали? Та какво, значи?

— Викам, че трийсет ми звучи разумно. А на тебе?

Той извади прегънато на две топче банкноти от предния си ляв джоб, измъкна две двайсетачки от потъмнялата щипка и ги подаде на негъра.

— Трийсет е прекалено малко. Вземи четиридесет и извинявай. Страшно си ме докарал. Просто тая седмица съм малко скапан, това е. — „Даже и не подозираш колко съм скапан, приятелче“ — мислено уточни.

Самюел Лоу видимо се отпусна и прие парите.

— Нямай грижа, брато. Пък и не те будалкам — главата ти наистина не изглежда никак зле. Не си като Майкъл, ама като Майкъл няма втори.

— ’свен самият Майкъл — вметна новодошлият на име Дейл. Тримата чернокожи бурно се разсмяха и се спогледаха. Норман можеше да ги свърши без да му мигне окото, но вместо това кимна и се засмя с тях. Двамата клиенти променяха ситуацията.

Отново трябваше да се внимава. Като продължаваше да се смее, той излезе навън.

Три момчета, също чернокожи, се бяха подпрели на оградата близо до темпото, но на колата й нямаше нищо — сигурно им се бе видяла прекалено обикновена. Те огледаха с любопитство бледия череп на Норман, после се спогледаха многозначително, Бяха на по четиринайсет-петнайсет години, беше им леко на сърцата. Момчето в средата понечи да каже: „Мен ли гледаш?“, като Робърт де Ниро във филма „Шофьор на такси“. Норман сякаш долови това и се опули насреща му — втренчи се право в него, сякаш изобщо не забелязваше останалите. Момчето реши, че репликата трябва още да се доизкусури, и се отказа от представлението.

Норман се качи в току-що измитата си кола и потегли, пътьом се отби в някакъв магазин за дрехи втора употреба на име „Давай още, Сам“^[2], който се намираше на шест пресечки по-надолу по същата улица в посока към центъра на града. В магазина имаше неколцина зяпачи, които се обърнаха да го огледат, но всичко бе наред. Норман нямаше нищо против да го оглеждат, особено ако погледите им бяха забодени върху току-що избръснатия му череп. Ако се заплеснат по темето, пет минути след като излезе, вече изобщо няма да си спомнят лицето му.

Откри някакво рокерско яке, което лъщеше от токи, ципове и малки сребърни верижки и скърцаше при всяко докосване. Продавачът понечи да му поиска двеста и четиридесет долара, но като забеляза налудничавите очи, които надничаха изпод внушителната белота на избръснатия череп, каза, че дрехата струва сто и осемдесет долара заедно с данъка. Ако Даниълс се бе пазарил, онзи щеше да я смъкне още, но той се съгласи веднага. Вече бе изморен, главата го болеше, доспа му се и искаше да се прибира. Изпитваше желание да спи чак до утре. Трябваше да си почине колкото се може по-добре, защото утрешният ден се очертаваше доста напрегнат.

На връщане спря на още две места. Първо се отби в санитарен магазин, откъдето се сдоби с механична инвалидна количка втора употреба, която в сгънато положение идеално се побираше в багажника на форда. После мина през Културния център и музея на жените. На входа плати шест долара, но изобщо не погледна експозициите, и дори не надникна в залата, където се дискутираше естественото раждане. Изтича до сувенирния магазин и веднага си тръгна.

Като се върна в „Уайтстоун“, се качи направо в стаята си, без да разпитва за Русокоска с апетитното задниче. В сегашното си състояние не би посмял да поиска и чаша сода. Сякаш някой забиваше ковашки чук в мозъка му, слепоочията му пулсираха, зъбите го боляха, а лицевите му мускули трескаво пламтяха.

Най-мъчително обаче бе усещането, че съзнанието му се рее нейде над главата му като подвижна платформа на парада на „Мейсис“^[3] по случай Деня на благодарността — сякаш единствената връзка между мислите и останалата част от тялото му се проточваше като тъпичка нишка, която всеки миг може да се прекъсне. Трябва да легне. Да поспи. А що се отнася до Русокоска, най-добре да я използва като скрит коз само при крайна необходимост. При пожар счупете стъклото!

Легна да спи в четири часа в петък следобед. Слепоочията му пулсираха тъй силно, че вече и дума не можеше да става за махмурлук — главоболието бе прераснало в едно от онези състояния, които Норман наричаше „специални издания“. Често изпадаше в подобни състояния в резултат на преумора, а след заминаването на Роуз и голямата наркоафера се засили, най-редовно му се случваше да го мъчи и по два пъти седмично. Докато лежеше в леглото и се взираше в тавана, очите му се навлажниха и му потече носът, а около предметите в миг се очертаха смешни ярки, игриви контури. Болката вече граничеше с агония, сякаш в центъра на мозъка му се бе вгнездил отвратителен зародиш, който се опитва да излезе на бял свят — в такива моменти не му оставаше друго, освен да се свие някъде и да чака да му мине, а единственият начин да се справи човек с подобно нещо е да не избързва, да се придвижва крачка по крачка, сякаш прекосява река по каменен ород. Това сравнение навя някакъв смътен спомен, но той не можа да пробие безмилостната пулсираща болка и Норман го остави на мира. Поглади глава. Тази копринена мекота не може да принадлежи на неговото тяло — 1 сякаш гладеше току-що полирана автомобилна каросерия.

— Кой съм аз? — обърна се той към празната стая. — Кой съм аз? Защо съм тук? Какво правя? Кой съм аз?

Но не успя дори да размисли над тези въпроси и заспа. Болката го последва и в мрачните дълбини на съня като неприятна мисъл, от която човек не може да се отърве, но най-сетне той се откъсна от нея. Главата му клюмна на възглавницата, а струйките, които се проточиха от лявата му ноздра и лявото му око, измокриха лицето му. Норман захърка басово.

Като се събуди дванадесет часа по-късно, в четири часа сутринта в събота, главоболието бе изчезнало. Както почти винаги след подобно специално издание се чувстваше изпълнен с енергия и освежен. Надигна се, спусна крака на пода и се загледа в тъмния прозорец. Гълъбите бяха наредени по перваза и си гукаха дори насън. Норман осъзна с абсолютна увереност, непомрачена от капка съмнение, че днес ще настъпи краят на всичко. Може би и на него самия, но това бе маловажно. Дори мисълта, че никога повече няма да страда от главоболие, съвсем-съвсем никога, му бе достатъчна утеха.

Коженото яке висеше на един стол в другия край на стаята като черен призрак без глава.

„Трябва да станеш рано, Роуз — почти с нежност изрече мислено Норман. — Трябва да станеш рано, сладка моя, и да се налюбуваш на изгрева, и защо не? И хубаво да му се нарадваш, защото ти е за последен път.“

2

В събота сутринта Роузи се събуди в четири и пет и с треперещи ръце затърси пипнешком нощната лампа с абсолютната увереност, че Норман се е вмъкнал в стаята й, че долавя аромата на одеколона му. Всички мъже около нея или използват „Инглиш Ледър“, или не използват нищо.

В цялата си припряност едва не бутна лампата на пода, но когато най-сетне напипа ключа (поставката вече едвам се крепеше на ръба на нощното шкафче), страховете й се изпариха. В малката, спретната и най-нормална стая нямаше никого, а освен топлото благоухание на сънната си кожа Роузи не усещаше никаква друга миризма. Беше сама… като изключи Роуз Мадър, разбира се. Роуз Мадър обаче бе на сигурно място в дрешника, където несъмнено продължава да се взира в руините, засенчила очи с ръка.

„Сънувала съм го — помисли си младата жена и се изправи в леглото. — Пак съм сънувала Норман в някакъв кошмар, затова се събудих толкова изплашена.“

Пресегна се и намести лампата в средата на нощното шкафче. Металната поставка дръпна, като докосна гривната. Роузи я взе и я заразглежда. Странно, колко й бе трудно да си спомни

(помни, което трябва да помниш)

откъде й бе попаднала тази дрънкулка. Дали я е купила от магазина на Бил, защото прилича на гривната на жената от картината? Не можеше да си спомни, а това я тревожеше. Как може да забрави

(което трябва да забравиш)

такова нещо?

Роузи претегли колелцето на око — стори й се достатъчно тежко, за да е направено от злато, но по-скоро бе изработено от някаква позлатена сплав, а после огледа стаята през него като през далекоглед.

В този миг изплува спомен за аромат, който бе усетила насън, и тя осъзна, че изобщо не е сънувала Норман. Бе сънувана Бил.

Те се — носят на мотоциклета му, но вместо да я отведе на пикник край езерото, той следва някакъв път, които навлиза все по-на вътре в някаква зловеща изсъхнала гора. След малко излизат на поляна, насред която расте самотно разлистено дърво, чиито клони са превити до земята от плодове на цвят досущ като дрехата на Роуз Мадър.

„Страхотен ордьовър! — радостно възкликва Бил, скача мотоциклета и хуква към дървото. — Чувал съм за тези плодове — като изядеш един, започваш да виждаш с тила си, а от два ставаш безсмъртен!“

Тук сънят преминаваше границата между неприятните съновидения и страната на кошмарите. Насън Роузи някак си знае, че дървото съвсем не е магическо, а съдържа смъртоносни отровни сокове, и на свой ред се втурва към Бил да му попречи преди да е отхапал от изкусителния плод. Ала той не й вярва. Непринудено обгръща раменете й с ръка, притиска я към себе си и казва: „Я не се занасяй, Роузи — виждат съм нарове, те не са такива.“

В този миг се събуди разтреперана, ала не с мисълта за Бил, а за Норман… сякаш Норман лежеше в своето легло някъде наблизо и мислеше за нея. При тази мисъл скръсти ръце на гърдите си и силно стисна раменете си. Твърде е възможно това да е така. Остави гривната на масата, изтича в банята и пусна душа.

Тревожният сън за Бил и отровните плодове, въпросът откъде ли се е сдобила с гривната и обърканите чувства към картината, която купи, после извади от рамката, а най-сетне скри в дрешника, сякаш бе тайна… всички тези безпокойства избледняха пред далеч по-важното и по-вълнуващо предстоящо събитие — срещата. Срещата е днес и всеки път при тази мисъл сякаш нажежена игла пронизваше гърдите й. Едновременно се страхуваше и радваше, но като че ли най-вече й беше любопитно. Тя имаше среща. Те имаха среща.

„Ако изобщо дойде — ехидно вметна някакъв вътрешен глас.

— Може просто да се е пошегувал. Или пък да се е уплашил от теб и да не дойде.“

Понечи да пристъпи под душа, но в последната секунда осъзна, че още не се е съблякла.

— Ще дойде — промърмори и се наведе да смъкне гащичките си. — Ще дойде, разбира се. Сигурна съм.

Примижа под водната струя и посегна към шампоана, но в същия миг друг глас — съвсем различен от първия — й прошепна: „Зверовете ще се сбият.“

— Какво? — Роузи замръзна с пластмасовото шише в ръка. Не знаеше защо, но я достраша. — Какво каза?

Нищо. Дори не можеше да си припомни точните думи — пак беше нещо свързано с проклетата картина, която й се бе забила в главата като припев на досадна песен. Докато си сапунисваше косата, изведнъж реши да се отърве от картината. При тази мисъл настроението й се повиши, както когато човек реши, че изоставя лошите си навици — пушенето или пиенето на обяд, а когато излезе от банята, вече си тананикаше.

3

Не се измъчва дълго от съмнения, защото Бил пристигна навреме. Роузи бе придърпала стол до прозореца, за да не пропусне идването му (настани се на поста си в седем и петнадесет, точно три часа, след като излезе от банята), и точно в осем и двадесет и пет на паркинга пред сградата спря мотоциклет с хладилна чанта на багажника. Водачът носеше огромна синя каска на главата си, а и тя се намираше в неудобна позиция и не можеше да види лицето му, но бе сигурна, че това е той. Вече безпогрешно разпознаваше раменете му. Той натисна газта, после изгаси машината и изправи стойката с тока на ботуша си. Стъпи на земята и за миг бедрото му се очерта под изсветлелите дънки. По тялото й пробяга свенлива, но несъмнено сластна тръпка и тя си рече: „Ето за какво ще си мисля довечера, докато заспя — все това ще ми е пред очите. А ако извадя късмет, може и да го сънувам.“ Подвоуми се дали да не го изчака горе да почука на вратата й — като девойка, която спокойно очаква в уютната къща на родителите си идването на младежа, който ще я изведе на танци по случай завръщането у дома^[4], но дори когато вече е дошъл, тя не помръдва, издокарана във вечерна рокля с голи рамене, и тайничко се усмихва зад завесата в спалнята си, като го вижда как слиза от току-що измитата и лъсната кола на баща си и се приближава към вратата, самодоволно намествайки папийонката си или подръпвайки пояса си.

Подвоуми се, после отвори дрешника и грабна пуловера си. Облече го в движение, докато бързаше по коридора. Като стигна до най-горното стъпало и видя Бил, който вече бе изкачил наполовина стълбите към втория етаж, й мина през ума, че е достигната златната възраст — не е толкоз млада, та да бъде прекалено свенлива, но оше не е и толкова възрастна, та да не вярва, че някои надежди — онези, които наистина имат значение — напук на всичко може да се оправдаят.

— Здрасти — поздрави го тя и го погледна от най-горното стъпало. — Идваш точно навреме.

— Естествено — отвърна той и погледна нагоре. Като че ли беше поизненадан. — Никога не закъснявам. Така съм възпитан. Сигурно го нося в гените си. — Подаде й ръката си в ръкавица, точно като на филм. Усмихна се. — Готова ли си?

Роузи още нямаше отговор на този въпрос, тъй че просто слезе при него, пое протегнатата ръка и се остави да я изведе навън в ослепително слънчевия първи съботен ден на месец юни. Накара я да се изправи на бордюра до наклонения мотоциклет и критично я огледа.

— Тц, пуловерът не върши работа. За късмет старото ми скаутско яке никога не ми изневерява.

От двете страни на багажника бяха прикрепени кожени торби. Бил разкопча едната и измъкна кожено яке подобно на своето — имаше два горни и два долни джоба с цип, но иначе беше най-обикновено. Нямаше никакви капси, еполети, лъскави катарами или други подобни финтифлюшки. Беше по-малко от неговото. Роузи гледаше дрехата — тя висеше безжизнено в ръцете му като одрана кожа — озадачена.

Той улови погледа й, отгатна тревогата й и поклати глава.

— На баща ми е. Научи ме да карам мотоциклет на една стара машина с плетена седалка, която получил в замяна срещу маса за хранене и спална гарнитура. Той казва, че като станал на двадесет и една, обиколил с нея цяла Америка. Палеше с много ритаме, а като забравиш да поставиш ръчката за скоростите в неутрално положение, като нищо излиташе изпод тебе.

— И какво стана с нея? Баща ти я блъсна? — Тя се подсмихна. — Или ти я блъсна?

— Нищо подобно. Просто остаря. От тогава насам семейство Стайнър купува само „Харли Дейвидсън“. Този е „Херитидж“, хиляда триста четиридесет и пет кубика. — Бил нежно докосна резервоара. — Татко не кара мотоциклет от пет години.

— Омръзна ли му вече?

Бил поклати глава.

— Не, има глаукома.

Роузи се пъхна в якето. Предположи, че бащата на Бил е поне с десет сантиметра по-нисък, а може би и с двайсетина килограма по-лек от сина си, но въпреки това дрехата висеше комично на гърба й и й стигаше почти до коленете. За сметка на това пък топлеше и тя изтегли ципа до горе, изпълнена едва ли не от чувствена наслада.

— Добре ти стои. Малко си смешна, като хлапе, което се е преоблякло в дрехи на възрастен, но изглеждаш добре. Наистина.

Изведнъж реши, че вече може да изрече онова, за което не намери сили, докато седяха на пейката; при това й се струваше, че е много важно да го каже:

— Бил?

Той я погледна усмихнато, но очите му бяха сериозни.

— Да?

— Не ми причинявай болка.

Младият мъж се замисли над думите й, продължавайки да се усмихва със сериозен поглед, сетне поклати глава.

— Не. Няма.

— Обещаваш ли?

— А-ха. Обещавам. Хайде, скачай на мотора. Возила ли си се друг път?

Роузи отвърна отрицателно.

— Добре, значи — тези клинчета са да си опреш краката. — Той се наведе и измъкна каска за нея. Пурпурно-виолетовият й цвят изобщо не я изненада. — Ето ти още една джунджурия.

Тя сложи каската, приведе се, взря се в огледалото за обратно виждане, а после избухна в смях.

— Приличам на състезател по американски футбол!

— Но пък си най-хубавият в отбора! — Той я хвана през раменете и я обърна. — Закопчава се под брадичката. Дай на мен.

За миг лицето му се доближи до нейното, на Роузи й се зави свят и тя си рече, че ако поиска да я целуне насред обления в слънце тротоар, сред всичките хора, които преспокойно си кършат сутрешните съботни работи, няма да се възпротиви.

Той отстъпи назад.

— Каишката стяга ли ти?

Тя поклати глава.

— Сигурна ли си?

Кимна.

— Я кажи нещо.

— Кишката стяг’ ли ти — рече тя и се разсмя, като видя учудената му физиономия.

Той се засмя с нея и повтори въпроса си:

— Готова ли си?

Изрече го с усмивка, но очите му отново бяха придобили предишното си сериозно замислено изражение — сякаш знаеше, че им е възложена изключително отговорна задача и всяка дума или движение биха могли да имат трайни последици.

Тя сви ръка в юмрук, потропа по каската и се ухили нервно.

— Май да. Кой се качва пръв, ти или аз?

— Аз. — Той преметна крак през седалката. — Сега е твой ред.

Тя внимателно прехвърли крак и опря ръце иа раменете му.

Сърцето й биеше до пръсване.

— Не, хвани ме през кръста, става ли? Ръцете ми трябва да са свободни, за да управлявам машината.

Тя пъхна длани между свободно отпуснатите му край тялото ръце и ги сключи отпред. Изведнъж сякаш отново сънуваше. Нима всичко това бе причинено от една мъничка капка кръв? От ненадейния подтик да излезе на улицата и просто да не спира да върви? Нима изобщо е възможно?

„Мили Боже, нека това не е сън“ — помоли се тя.

— Вдигна ли крака на поставките?

Тя постави стъпалата си на правилното място и застина от страхопочитание, когато Бил изправи мотоциклета и прибра стоянката с крак. Придържаше машината изправена само с крака и на нея й се стори, че се намира в малка лодка в мига, когато въжетата падат на брега, черупката се понася край кея и вече по-смело се поклаща на вълните. Тя се наклони към Бил, затвори очи и вдъхна дълбоко. Затоплената от слънцето кожа миришеше почти така, както си я беше представяла, а това бе хубаво. Всичко бе хубаво. Страшно и хубаво.

— Надявам се да ти хареса — рече Бил. — Наистина много се надявам.

Той натисна бутона на дясната ръчка и мотоциклетът изръмжа. Роузи подскочи и се примъкна по-близо до Бил, сграбчвайки го по-силно и не толкова самоуверено.

— Всичко наред ли е? — извика той.

Тя кимна, но осъзна, че той не я вижда, и викна в отговор, че всичко е наред.

След миг бордюрът отляво се плъзна назад. Бил провери дали не идват коли, после зави и потегли в обратната посока. Беше различно от кола — мотоциклетът направи вираж, като малък самолет, който се изравнява с пистата. Младият мъж завъртя ръчката и моторът литна напред, вятърът засвистя в каската на Роузи и тя се засмя.

— Знаех си, че ще ти хареса! — викна Бил през рамо, като спряха на светофара. Той отпусна крака на паважа — на Роузи й се стори, че сякаш отново стъпиха на твърда земя, само че свързващата нишка бе съвсем-съвсем тъничка. Като светна зелена светлина, двигателят под нея отново изрева — този път по-авторитетно — и те полетяха по Диъринг Авеню, покрай Брайънт Парк, чиито стари дъбове хвърляха по пътната настилка тъмни сенки подобни на мастилени петна. Тя надникна над дясното рамо на Бил и слънцето блесна в очите й като хелиографско огледало, което сякаш ги водеше през дърветата, а като завиваха по Калюмет Авеню, машината се наклони и Роузи се наклони заедно с нея.

„Знаех си, че ще ти хареса“ — бе казал той на тръгване, но на нея й хареса чак когато пресичаха северната част на града, криволичейки из все по-еднообразните улици в преградията, чиито еднотипни, залепени една до друга къщи й напомняха ма сериала „Всички в семейството“, и където на всеки ъгъл като че имаше по едно „Напръстниче“. Щом обаче излязоха на магистралата „Скайуей“, която отвеждаше извън града, на Роузи не просто й харесваше, а направо беше във възторг; а като свиха по шосе № 27 — двулентов път, който вървеше по брега на езерото чак до съседния щат — вече й се струваше, че с удоволствие би се возила така цяла вечност. Ако Бил я попиташе какво ще каже да се раходят до Канада, може би да идат на бейзболен мач в Торонто, просто би опряла скритата си под каската глава на топлата черна кожа върху гърба му, за да усети как тя кима с глава в знак на съгласие.

Тази магистрала беше чудесна. Към края на лятото щеше да бъде претоварена дори в този ранен утринен час, но днес почти нямаше превозни средства и празното шосе се губеше в далечината, като черна панделка, пришита с жълт конец по средата.

Отдясно, зад дърветата, надничаше фантастичната синева на езерото, а отляво се нижеха мандри, туристически бунгала и сувенирни магазинчета, току-що открити за летния сезон.

Роузи не изпитваше нужда да говори, не знаеше дали би могла да заговори, ако се наложи. Бил плавно увеличаваше скоростта, докато най-сетне червената стрелка на скоростомера се изправи вертикално нагоре — като часовникови стрелки, които сочат пладне — и сега свистенето на вятъра се усещаше по-силно. На Роузи й се струваше, че сякаш лети, като в сънищата от детинство, когато безстрашно се носеше над поля, зидове, покриви и комини, а косата й се развяваше като знаме. Винаги след такива сънища се събуждаше плувнала в пот, едновременно ужасена и очарована, а сега се чувстваше точно така. Погледна наляво и забеляза сянката си, досущ като в онези сънища, само че сега сенките бяха две и това я изпълни с радост. Не помнеше някога да е била по-щастлива. Светът й изглеждаше съвършен, а тя самата се чувстваше съвършена ведно с него.

Температурата на въздуха се изменяше едва доловимо — като навлизаха в падини или потъваха в дълбоки сенки, ставаше по-студено; като излизаха на слънце, отново се затопляше. При скорост деветдесет километра в час миризмите достигат до теб концентрирано, сякаш в капсули, изхвърлени от реактивен двигател: крави, тор, сено, пръст, окосена трева, разтопен асфалт. Тъкмо задминаваха неколцина работници, които поправяха шосето, и Бил наду клаксона. Мазен синкав пушек се виеше зад пуфтящия по магистралата селскостопански камион. В каросерията му лежеше проскубано куче, което бе опряло муцуна на подвитите си лапи и ги наблюдаваше равнодушно. Когато Бил се изравни с камиона, за да го изпревари, фермерът зад волана помаха на Роузи. Тя успя да различи гъстите бръчици около очите му, зачервения и обелен от слънцето нос, венчалната халка, която блесна на слънцето. Съвсем внимателно, като акробат, който изпълнява сложен номер без защитна мрежа, Роузи измъкна ръка и отвърна на поздрава. Фермерът се усмихна, а после се изгуби от поглед.

На двадесетина километра от града Бил посочи някакво бляскаво металическо петно в небето. След миг тя долови равномерното бучене на вертолетна перка, а след малко видя и двамата мъже в прозрачната, подобна на мехур кабина. Хеликоптерът изпърпори над главите им и преди да се скрие, Роузи забеляза как пътникът се навежда да извика нещо в ухото на пилота.

„Всичко се вижда — отбеляза и се запита какво толкова необичайно има в това. В крайна сметка същите неща се виждат и от автомобил. — Не е вярно. Ако гледах през стъклото на кола, всичко това би било най-обикновен пейзаж. А сега е не просто красива гледка, а светът, и аз се намирам насред него. Летя през света, също като в детските ми сънища, но сега не съм сама.“

Двигателят отмерено боботеше между краката й. Усещането не беше кой знае колко възбуждащо, но й помагаше да осъзнае какво се крие там и за какво служи. Улови се, че в миговете когато не се любува на природата, с удивление изучава тъмните косъмчета по врата на Бил, питайки се какво би изпитвала докато ги гали, приглаждайки ги като птичи перца.

Час след като се отклониха от магистралата „Скайуей“, вече нямаше и помен от града. Бил намали скоростта и мина на втора предавка, а щом наближиха табела с надпис „ТУРИСТИЧЕСКА МЕСТНОСТ ШОРЛАНД: РАЗПЪВАНЕ НА ПАЛАТКИ САМО СЪС СПЕЦИАЛНО РАЗРЕШЕНИЕ“, превключи на първа и зави по черния път, указан от табелата.

— Дръж се! — Гласът му се чуваше съвсем ясно, понеже вятърът вече не свистеше толкова остро. — Дупки!

Имаше дупки, само че мотоциклетът минаваше през тях, сякаш бяха най-обикновени бабуни. След пет минути спряха на малък паркинг, покрит с чакъл. От паркинга започваше зелена ливада с маси и каменни огнища, която постепенно се спускаше към каменистия бряг — не можеше да се нарече с точност „плаж“. Крайбрежните вълнички се доближаваха до камънака сякаш в стройна, възпитана процесия. Отвъд тях езерото се простираше чак до хоризонта, сливайки се с небето. Наоколо нямаше абсолютно никого, а когато Бил изгаси двигателя, пълната тишина напълно зашемети Роузи. Над езерото кръжаха чайки и надаваха тревожни пронизителни писъци. От запад долиташе далечно бръмчене на двигател, но се чуваше толкова слабо, че бе невъзможно да се определи дали е от камион или от трактор. Друга шумове нямаше.

Младият мъж придърпа с крак един плосък камък към мотоциклета, после отпусна стойката и я нагласи да стъпи на камъка. Слезе и се извърна с усмивка към Роузи, но като видя лицето й, усмивката му угасна.

— Роузи? Добре ли си?

Тя го погледна изненадано.

— Да, защо?

— Ами, изглеждаш толкова странно…

„Бас държа. Няма начин“ — помисли си тя, а на глас рече:

— Всичко е наред. Просто ми се струва, че всичко това се случва насън. Продължавам да се питам как се озовах тук.

Младата жена се засмя нервно.

— Нали не се каниш да припадаш?

Този път смехът й беше малко по-естествен.

— Не, ни най-малко, съвсем сериозно.

— Как ти се струва?

— Направо съм очарована.

Тя безуспешно се опитваше да се справи с катарамата под брадичката си.

— Първият път не е лесно. Дай на мен.

Той се наведе да й помогне и отново доближи лице до нейното, но този път не се отдръпна. Хвана каската и я смъкна от главата й, после я наниза на пръстите на лявата си ръка, а с дясната притегли младата жена през талията и я целуна. Изведнъж сякаш всичко си дойде на мястото — допирът на устните му, лекият натиск на дланта му — Роузи най-сетне се чувстваше у дома. Като че ли от очите й рукнаха сълзи, но в това нямаше мишо страшно. Плачеше от радост.

Той се поотдръпна и се вгледа в лицето й, като продължаваше да я притиска към себе си, а каската се поклащаше и я побутваше по коляното като махало.

— Как си?

„Добре“ — й се искаше да отвърне, но като че бе останала без глас и вместо това само кимна.

— Чудесно — съгласи се той, а после най-сериозно, сякаш погълнат от важна задача, зацелува хладните й влажни страни — отначало отдясно, после отляво. Нежният допир на миглите му напомняше пърхащи крилца на пеперуда. Усещането й бе напълно непознато. Тя изведнъж прегърна Бил пламенно, притискайки лице към рамото му, а от стиснатите й до болка очи се стичаха сълзи. Той я привлече към себе си и погали сплетената й коса.

След миг Роузи се отдръпна, изтри очи, опита се да се усмихне и заяви:

— Е, не плача винаги. Сигурно не ти се вярва, но е така.

— Вярвам ти — отвърна той и свали шлема си. — Хайде, помогни ми да свалим тази чанта.

Тя му помогна да освободят хладилната чанта от багажника и да я отнесат до една маса. После се загледа в езерото и отбеляза:

— Това е най-красивото място на света. Не мога да повярвам, че сме съвсем сами.

— Е, шосе № 27 се пада малко встрани от обичайните туристически маршрути. Идвал съм тук за пръв път с нашите като малък. Татко каза, че открил това местенце почти случайно, докато обикалял с мотоциклета. Даже и през август, когато по езерото е пълно с народ, не идват много хора.

Роузи го стрелна с поглед.

— А с други жени идвал ли си?

— Не. Искаш ли да се поразходим. Тъкмо ще ни се отвори апетит, а и искам да ти покажа нещо.

— Какво?

— Най-добре направо да ти го покажа.

— Добре.

Той я поведе към брега и двамата седнаха на един камък да си събуят обувките. Бил изу ботушите си и отдолу се подадоха бели спортни чорапи, които доста я поразвеселиха — свързваше ги с часовете по физкултура в прогимназията.

— Ще си взимаме ли обувките, или ще ги оставим тук? — попита тя, стискайки кецовете си в ръка.

Той се замисли.

— Ти си ги вземи, но аз ще оставя моите. Тия проклети ботущи и на сух крак едвам се обуват. Ако си измокриш краката, става невъзможно.

Той събу чорапите и ги сгъна върху квадратните бомбета на ботушите. Нагласи ги толкова старателно, че Роузи се подсмихна.

— Какво има?

Тя поклати глава.

— Нищо. Хайде, покажи ми изненадата.

Тръгнаха на север покрай брега — Бил вървеше напред, а Роузи пристъпяше след него. Отначало водата й се стори толкова студена, че едва не й спря дъхът, но след минута-две свикна и вече не й беше толкова неприятно. Стъпалата й помръдваха под водата като игриви светли рибки и от пречупването на светлината изглеждаха леко разместени в глезените. Дъното беше каменисто, но удобно за стъпване. „Можеш да си изпонарежеш краката и изобщо да не забележиш — рече си. — Изтръпнали са, миличка.“ Но по дъното нямаше остри камъни. Бил не би я оставил да се изпонареже. Това заключение й се стори смешно, но много й хареса.

Четиридесетина метра по-нататък по стръмния бряг сред бухналите хвойни се извиваше пътека, посипана с едър бял пясък — тя й се стори странно позната от някакво неясно съновидение.

Бил посочи с ръка към ръба и тихо рече:

— Ще се изкачим горе. Стъпвай възможно най-тихо.

Изчака я да се обуе и я поведе по пътеката. На върха отново спря да я изчака и като понечи да му каже нещо, докосна устните й с пръст, а после посочи нещо.

Пътеката водеше до обрасла в храсталаци просека, която се намираше на малка височинка около петна десетина метра над езерото. Насред полянката бе паднало дърво. Сред коренищата, от които още висяха бучки пръст, се бе разположила червена лисица, която кърмеше три лисичета. Наолизо четвърто лисиче си гонеше опашката насред слънчево петно. Роузи се захласна в гледката.

Бил се наведе към спътницата си. Дъхът му погъделичка ухото й и тя потръпна:

— Онзи ден идвах да проверя това местенце още ли съществува и дали е все така хубаво. Не съм идвал от пет години и исках да се уверя, преди да дойдем. Като се разхождах, попаднах на тия приятели. Vulpes fulva — червена лисица. Малките са на около шест седмици.

— Знаеш толкова много за тях!

Той сви рамене:

— Просто обичам животните. Чета за тях и се опитвам да ги наблюдавам на живо, сред природата, когато имам възможност.

— Ходиш ли на лов?

— Пази Боже. Дори не правя снимки. Само гледам.

Лисицата ги беше забелязала. Без да помръдва, напрегнато впери в тях блестящите си зорки очи.

„Не я гледай право в очите — изведнъж си рече Роузи. Нямаше представа какво означава това; знаеше само, че гласът, който го изрече, не принадлежи на нея. — Не я гледай право в очите, туй не е за такива като тебе.“

— Толкова са красиви — пошепна тя. Посегна и стисна дланта му с двете си ръце.

— Да, прекрасни са.

Майката извърна глава към четвъртото лисиче, което се бе отказало да гони опашката си и сега преследваше сянката си. Нададе кратък пронизителен лай. Малкото се обърна, огледа дръзко новодошлите, застанали насред пътеката, изприпка при майка си и легна до нея. Тя започна да го ближе по главичката с бързи и умели движения, но очите й нито за миг не изпускаха Роузи и Бил.

— Има ли си другар? — шепнешком попита Роузи.

— Да, виждал съм го и преди. Доста едър мъжкар.

— Така ли се казва?

— А-ха, мъжкар.

— И къде е сега?

— Тук някъде. На лов. Сигурно честичко им носи по някоя и друга чайка със счупено крило за вечеря.

Роузи отмести поглед към коренището, което лисиците бяха изорали за своя бърлога, и отново я обзе неясно чувство за deja vu. Пред очите й изплува огромен корен, който като че посяга към нея, после трепна и се изгуби.

— Страхува ли се от нас? — попита тя.

— Може би мъничко се страхува. Ако се опитаме да се доближим, ще се нахвърли върху ни.

— Да — съгласи се тя. — Ако ги закачим, ще последва възмездие.

Бил я погледна озадачено.

— Ами, да, сигурно, а-ха.

— Радвам се, че ми ги показа.

Лицето му грейна в усмивка.

— Радвам се.

— Хайде да се връщаме. Не искам да я плашим. Освен това съм гладна.

— Добре, и аз поогладнях.

Той вдигна ръка и махна тържествено. Лисицата проследи движението с блестящите си, неподвижни очи… после муцуната й се набърчи и тя сякаш изръмжа безмълвно, показвайки ситните си бели зъби.

— Да-а — рече Бил. — Ти си добра майка. Грижи се за тях.

После се обърна. Роузи го последва, но след няколко крачки се обърна и за последен път се вгледа в ясните, сякаш замръзнали очи на животното. Лисицата още не бе скрила зъбите си, но продължаваше да кърми малките си насред притихналата слънчева полянка. Козината й бе по-скоро оранжева, отколкото червена, но странният оттенък, който ярко контрастираше с ленивата зеленина наоколо, отново я накара да потръпне. Над просеката се изви чайка и сянката й пробяга по тревата, но лисицата не отместваше очи от лицето на Роузи. Младата жена се обърна и тръгна да настигне Бил, продължавайки да усеща как зоркият, неподвижно съсредоточен поглед продължава да я следва.

4

— Може ли да им се случи нещо? — попита Роузи, като слязоха при езерото. Опирайки се на рамото на Бил, тя събу обувките си.

— Искаш да кажеш, дали някой няма да ги застреля?

Тя кимна.

— Ако не се навират в градините и кокошарниците — а мама и татко ще бъдат достатъчно разумни, та да ги пазят далеч от стопанствата — всичко ще бъде наред, стига да оцелеят. Лисицата е поне на четири години, а мъжкарят може би има седем-осем. Жалко, че не можа да го видиш. Козината му е с цвета на листата през октомври.

Нагазили до глезени във водата, двамата джапаха по обратния път към поляната с масите. Вече бяха изминали половината път и Роузи забеляза големия камък с ботушите на Бил с акуратно сгънатите чорапи върху квадратните бомбета.

— Какво искаш да кажеш с това, „стига да оцелеят“?

— Бяс. Хващат бяс и най-вече заради това тръгват по градините и кокошарниците. Така хората ги забелязват. После ги убиват. Женските са по-податливи от мъжките и научават малките на опасни навици. Ако се разболеят, мъжките умират бързо, но женските могат да разнасят беса дълго време и стават все по-войнствени.

— Така ли? Срамота!

Той спря, вгледа се в бледото й замислено лице, после я грабна в прегръдките си.

— Не е задължително да се случи. Засега им няма нищо.

— Но не е изключено. Не е изключено.

Той се замисли над думите й, кимна и най-сетне рече:

— Да, разбира се. Всичко се случва. Хайде сега да похапнем.

Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че идеята ти е прекрасна.

Всъщност блестящият поглед на лисицата тъй я бе стъписал, че в момента никак не й се ядеше. Само че когато Бил започна да нарежда лакомствата на масата, изведнъж й се отвори вълчи апетит. Бе закусвала само препечена филийка с чаша портокалов сок — вълнуваше се (и се страхуваше) като невеста сутринта преди сватбата си. При вида на хляба и колбасите обаче изцяло забрави за лисиците и бърлогата им малко по на север над плажа.

Бил продължаваше да вади пакети от хладилната чанта — сандвичи със студено телешко и с риба тон, пилешка салата, картофена салата, зелева салата, две кутии кока-кола, термос с чай, пай, голямо парче торта — накрая Роузи се сети за клоуните в цирка, които вадят какво ли не от съвсем малка количка и се разкикоти. Сигурно не беше много възпитано от нейна страна, но вече му имаше достатъчно доверие, за да не се крие непрекъснато зад любезни маниери. Това я успокояваше, защото не би могла да удържи смеха си.

Бил вдигна глава, стиснал в ръка солницата. Роузи забеляза, че внимателно е залепил парченца тиксо върху дупките, за да не се разсипе съдържанието, и от това й стана още по-смешно. Отпусна се на пейката край масата, похлупи лице с длани и се опита да се овладее. Почти бе успяла, но като надникна измежду пръстите си, видя внушителна купчина сандвичи — бяха поне шест, от диагонално разрязани филии, всеки един грижливо опакован в прозрачно фолио — и пак се засмя.

— Какво? — с усмивка попита той. — Какво има, Роузи?

— Да не очакваш някого? — неудържимо кискайки се попита тя. — Например отбор от Литъл Лийг^[5]? Или пък група скаути?

Бил се усмихна широко, но очите му останаха сериозни. На лицето му се изписа многозначително изражение, което показваше, че той добре разбира кое е смешното и кое — не; Роузи най-сетне осъзна, че той наистина е на нейната възраст, или пък ако има разлика в годините им, то тя е незначителна.

— Просто не знаех какво обичаш и взех повече неща.

Тя беше престанала да се кикоти, но продължаваше да го гледа с усмивка. Бил й се струваше по младежки трогателен, но тази поразителна откровеност някак си му придаваше зрялост.

— Бил, никак не съм претенциозна.

— Сигурен съм в това — отвърна й и се настани до нея, — но не е там работата. За мен не е толкова важно какво си в състояние да изтърпиш или да превъзмогнеш, а по-скоро какво обичаш и какво желаеш. Искам да получиш нещата, които обичаш, защото съм луд по теб.

Тя го измери със сериозен поглед, в който не бе останала и следа от смях, а когато Бил посегна към ръката й, притисна дланта му в своите. Опитваше се да проумее онова, което й бе казал току-що, но това мъчно й се удаваше — все едно да се опитваш да прекараш обемист, упорит скрин през тясна врата и да го извръщаш ту на едната, ту на другата страна, тъй че най-сетне да успее да мине.

— Защо? Защо избра точно мен?

Той поклати глава.

— Не зная. Истината е, Роузи, че аз не разбирам много от жени. В началните класове на гимназията имах момиче, с което в крайна сметка сигурно щяхме да станем близки, но то се премести на друго място и нищо не излезе. В първи курс в колежа се запознах с друго момиче, с което станахме близки. После, преди пет години, се сгодих за едно момиче, с което се запознах в градската зоологическа градина, представи си! Казваше се Бронуин О’Хара. Малко като в „Отнесени от вихъра“, нали?

— Прекрасно име.

— Тя беше прекрасно момиче. Почина от мозъчен аневризъм.

— О, Бил, съжалявам.

— Оттогава съм излизал понякога с други момичета. Родителите ми са във вечна борба. Баща ми казва, че ще си умра ерген, а майка ми отговаря: „Остави момчето на мира, стига си го гьлчал.“ Само че тя казва „гълшал“.

Роузи се усмихна.

— После ти се появи в магазина и откри картината. Веднага разбра, че непременно трябва да я имаш, нали?

— Да.

— Аз изпитах същото към теб. Просто исках да го знаеш. Не сме тук благодарение на моята добрина, милосърдие или чувство за дълг. Съвсем не правя всичко това, защото горкичката Роузи е живяла толкова-толкова тежко. — Той позамълча, сетне продължи: — Причината, която се крие зад всичко това, е, че съм влюбен в теб.

— Още не знаеш дали си влюбен. Много е рано.

— Знам. — Нежната упоритост в тона му я постресна. — Стига със сапунените опери. Дай да похапнем.

Заловиха се с храната. Като приключиха — на Роузи й се струваше, че копчето на панталоните й всеки миг ще изхвръкне — прибраха хладилната чанта и Бил отново я прикрепи на багажника на мотоциклета. Никой не бе дошъл — Шорленд все още бе изцяло на тяхно разположение. Отново слязоха до езерото и се настаниха на камъка. Роузи започваше да се привързва към него — бе подходящо място човек да идва тук веднъж-два пъти годишно в знак на благодарност… ако всичко върви както трябва, разбира се. Засега поне като че вървеше. Всъщност не можеше да си припомни по-прекрасен ден.

Бил я прегърна, после погали страната й и извърна лицето й към себе си. Посегна да я целуне. Пет минути по-късно, тя наистина се чувстваше така, сякаш всеки миг ще припадне, сякаш се намира в някакъв полусън — никога не бе допускала, че е възможно толкова да се възбуди; сега откриваше смисъла на всички книги, разкази, филми, които преди не бе разбирала и бе приемала на доверие, както слепецът приема на вяра думите на зрящия, че залезът е красиво нещо. Страните й пламтяха, гърдите й сякаш се разтапяха под нежните му пръсти, които ги галеха през блузата й, и Роузи изведнъж съжали, че е със сутиен. При тази мисъл страните й поруменяха още повече. Сърцето й биеше учестено, но това й се струваше хубаво. Всичко й изглеждаше безкрайно хубаво. Всъщност на границата на прекрасното. Погали го там долу и почувства колко се е възбудил. Членът му беше твърд като камък, само че под дланта й камъкът не би пулсирал учестено като собственото й сърце.

Бил я остави да го погали, после нежно отмести ръката й, целуна дланта й и заяви:

— Стига толкова.

— Но защо? — В погледа й се четеше най-искрена почуда, без капка преструвка. През целия си живот бе познала сексуално единствено Норман, а той не бе от мъжете, които се възбуждат само като ги докоснеш. Дори понякога — през последните години все по-често — изобщо не се възбуждаше.

— Защото ако не спрем сега, после ще се повредя.

Роузи толкова се слиса, че той избухна в смях.

— Забрави, няма значение. Просто искам първия път, когато се любим, всичко да бъде наред — не разни комари да ни хапят по голите задници, да се окажем в копривите или в сюблимния момент отнякъде да изникнат банда гимназисти. Освен това ти обещах да те прибера до четири, за да продаваш тениски, а не искам да се надпреварваме с времето.

Тя погледна часовника си и с изненада установи, че вече е два и десет. Но как е възможно, та те седяха на камъка едва от пет-десет минути! С неудоволствие стигна до прекрасното заключение, че не са минали само пет-десет минути. Бяха прекарали тук половин час, дори може би четиридесет и пет минути.

— Хайде — подкани я той и се смъкна от камъка. Цопна в студената вода и направи недоволна гримаса; миг преди да се обърне, Роузи забеляза издутината в панталоните му. „Това е мое дело“ — рече си тя, удивена от чувствата, които породи тази мисъл — зарадва се, стана й весело и я изпълни палаво задоволство.

Хързулна се по камъка и още преди да се усети, бе уловила Бил за ръката.

— Добре, какво ще правим сега?

— Ще се поразходим, преди да потеглим обратно. Малко да се поразхладим.

— Нямам нищо против, но хайде да не ходим при лисиците. Не искам да ги безпокоим отново.

„Да я безпокоя — мислено се поправи. — Нея не искам да безпокоя отново.“

— Добре. Сега ще се поразходим на юг.

Той понечи да продължи. Тя стисна ръката му, за да го накара да се обърне, пристъпи към него и го прегърна. Подутината още не бе спаднала и Роузи бе доволна. Никога до днес не й бе хрумвало, че в тази твърдина има какво да се хареса на една жена — винаги бе вярвала най-искрено, че това е измислица на модните списания, които целят единствено да продават дрехи и козметика за лице и за коса. Може би вече знаеше малко повече. Притисна се към твърдото място и погледна Бил в очите.

— Имаш ли нещо против да ти кажа нещо, на което ме научи майка ми, когато за пръв път ме поканиха на рожден ден? Била съм на четири-пет години.

— Слушам — с усмивка отвърна той.

— Благодаря ти за чудесния следобед, Бил. Това бе най-прекрасният ден, който съм прекарвала, откакто пораснах. Благодаря, че ме покани.

Бил я целуна.

— На мен също ми беше хубаво, Роузи. От години не съм се чувствал толкова щастлив. А сега ела да се поразходим.

Уловени за ръка, двамата се отправиха на юг покрай брега на езерото. Поведе я по някаква друга пътека, която излизаше в дълга, тясна ливада, която явно бе изоставена от години. Следобедното слънце хвърляше полегати прашни отблясъци, а над тревите прелитаха пеперуди. Жужаха пчели, а някъде отляво долиташе неуморното почукване на кълвач. Бил й показваше различни цветя и ги назоваваше. Малко се обърка с имената, но Роузи не го поправи. На свой ред му показа гъбите в коренището на стар дъб в края на ливадата и му обясни, че не са много опасни, защото са горчиви — от сладките човек може да се отрови и дори да умре.

Като се върнаха при масите, както бе предрекъл Бил, гимназистите вече бяха пристигнали — на паркинга се бяха появили микробус и джип. Бяха приветливи, но шумни момчета и момичета и вдишаха страхотна олелия, докато опънат волейболната си мрежа и настанят хладилните чанти с бира на сянка. Едно деветнадесетгодишно на вид момче разнасяше на конче приятелката си, облечена в сиво-зелени панталони и бански. Младежът изведнъж се затича — момичето весело се разпишя и заудря на шега остриганата му глава. Докато ги наблюдаваше, Роузи изведнъж се запита дали веселата глъч достига до слънчевата полянка с лисичата бърлога — предположи, че сигурно се чува. Лисицата сякаш бе пред очите й — лежи насред тревите, майчински загърнала с опашка мъничетата, които сити и доволни спят, и се вслушва в човешките крясъци откъм плажа с наострени уши и блеснал хитър поглед, в който дебне лудост. „Ако се разболеят, мъжките бързо умират, но женските могат да разнасят беса дълго време“ — рече си, а после се замисли за гъбите под влажните сенки на синура. „Паяшки столчета“ — така ги бе нарекла баба й, когато й ги показа едно лято, и понеже й се бе сторило, че баба Уикс много обича това име — макар да не го бе открила в нито една книга за растения — Роузи добре запомни тези гъби, които, кой знае защо, й се виждаха неприятни — безцветната им мека тъкан бе изпъстрена с тъмни петънца, които наистина напомняха паяци, ако човек има въображение… а тя имаше.

„Женските могат да разнасят беса дълго време — отново си помисли. — Мъжките бързо умират, но…“

— Роузи? Студено ли ти е? Тя го погледна нбразбиращо.

— Цялата трепериш.

— Не, не ми е студено. — Погледна към децата — за тях те двамата явно не съществуваха, понеже бяха над двадесет и пет години — после отново извърна очи към Бил. — Но може би е време да си тръгваме.

— Мисля, че си права — кимна той.

5

На връщане движението по „Скайуей“ беше доста натоварено, а като излязоха от магистралата, попаднаха в истинско задръстване. То ги забавяше, но не се наложи да спират. Бил умело се пъхаше в пролуките между колите и на нея й се струваше, че хвърчат на гърба на дресирано водно конче, но той не се впускаше в рисковани маневри и не й даваше никакъв повод за притеснение, дори когато насочваше машината към прекъснатата линия по средата на пътното платно и отминаваше строените от двете страни лимузини, подобни на послушни мастодонти, които чакаха па бариерите за „Скайуей“. Като започнаха да се появяват табели с надпис „КРАЙБРЕЖНА ЗОНА“, „АКВАРИУМ“, „ЕТИНГЪР ПИЪР“, Роузи вече не съжаляваше, че си тръгнаха от Шорленд. Радваше се, че ще пристигне навреме за смяната на щанда за тениски. Трябваше да представи Бил на приятелките си и това я изпълваше с още по-голямо задоволство. Сигурна бе, че ще го харесат. Щом минаха под розово платнище с надпис „ПОТЪНЕТЕ В ЛЯТОТО с «ДЪЩЕРИ И СЕСТРИ»“, изпита неописуемо щастие — по късно през този предълъг ден щеше да си спомня с тръпки на ужас за този миг.

На фона на небето вече изникна силуетът на сложната конструкция на увеселителното влакче в лунапарка, а веселите писъци на забавляващите се пътници се издигаха над него като влажни изпарения. Тя се притисна към младия мъж и се засмя. Каза си, че всичко ще бъде наред, а когато пред очите й за миг се появи лисицата с тъмните зорки очи, се отърси от спомена, както сватбар отпъжда мисълта за неотдавнашна смърт.

6

Докато мотоциклетът на Бил Стайнър внимателно пълзеше по черния път към Шорленд, Норман предпазливо обикаляше откраднатата кола огромния паркинг на Прес Стрийт. Той се намираше на пет пресечки от Етингър Пиър и обслужваше едновременно пет-шест крайбрежни атракции — увеселителния парк, аквариума, „Стария град“, както и околните магазини и ресторанти. Тези места за отдих и развлечение разполагаха със собствени паркинги, но той не искаше да оставя колата си много наблизо. Може да се наложи бързо да изчезне, а в такъв случай би било крайно неприятно да попадне в задръстване.

В десет без петнадесет в събота сутрин предната част на паркинга бе почти пуста — много неудобно за човек, който се опитва да остане незабелязан — но доста от местата в дъното, определени за по-дълъг престой, бяха заети; собствениците на автомобилите навярно бяха заминали на север с ферибота на екскурзия или пък на риболов за ден-два. Норман намести форда между две каравани — едната беше марка „Уинибаго“, с регистрация от щата Юта, а другата беше огромен „Роудкинг RV“, с номер от щата Масачузетс. Сгушен между тези гиганти, фордът едва се забелязваше, точно както искаше той.

Слезе от колата, взе от задната седалка новото си кожено яке, облече го и си сложи тъмни очила. После мина зад колата и като се увери, че никой не го вижда, отвори багажника. Измъкна инвалидната количка и я разгъна.

Цялата беше в лепенки от Културния център. Заседателните им зали и големият салон на горния етаж може да са пълни с умни хора, които четат лекции и участват в симпозиуми, нов сувенирния магазин на партера намери точно това, което търсеше — какви ли не идиотщини. Надали щеше да има голяма полза от ключодържател с огледалото на Венера и плакат на жена, разпната на Голгота (ИСУСИНА ИЗКУПИ ГРЕХОВЕТЕ ВИ НА КРЪСТА), но лепенките за кола отговаряха идеално на целта. „НА ЕДНА ЖЕНА Й Е НЕОБХОДИМ МЪЖ, КОЛКОТО НА РИБА ВЕЛОСИПЕД“, твърдеше една. В друга, очевидно творение на някого, който никога не бе виждал гъска с коса и вежди, опърлени на газова печка, гръмко се заявяваше, че „ЖЕНИТЕ НЕ СА СМЕШНИ!“ Имаше още какви ли не: „АЗ ГЛАСУВАМ. ПОДКРЕПЯМ АБОРТА И СМЯТАМ, ЧЕ СЕКСЪТ Е ПОЛИТИЧЕСКИ ВЪПРОС“; „У-В-А-Ж-Е-Н-И-Е. КАКВО СПОРЕД ВАС ОЗНАЧАВА ЗА МЕН?“ Норман се чудеше дали някое от тия безполови чудеса на природата са чували, че авторът на тази песен е мъж. Въпреки това купи от всичките. Залепи онази, която му хареса най-много, до поставката уокмен на задната облегалка, облицована в изкуствена кожа: „АЗ СЪМ МЪЖ, КОЙТО УВАЖАВА ЖЕНИТЕ.“

„Което е самата истина — мислено си отбеляза и отново набързо се огледа, да не би някой да забележи инвалида, който пъргаво скочи в количката си. — Защо да не ги уважавам — стига да се държат както трябва.“

Наоколо нямаше жива душа, камо ли някой, който да наблюдава именно него. Извъртя количката и се огледа в страничното стъкло на съвсем скоро измитата си кола. „Е? — запита се. — Какво ще кажеш? Ще мине ли?“

Вярваше, че ще успее. Тъй като бе абсолютно немислимо да се дегизира, се бе опитал да отиде една крачка по-нататък — да създаде действителен образ, както добрите актьори пресъздават героите си на сцената. Дори му бе измислил име — щеше да го кръсти Хъмп Питърсън. Хъмп беше ветеран от войната и в продължение на десетина години след завръщането си от фронта се мъкнал с някаква престъпна рокерска банда, в каквито обикновено жените имат много ограничено участие. После станала катастрофата. Много бира, мокра настилка, брегови устои. Парализират се от кръста надолу, но към живота го върнала една свята млада жена на име…

— Мерилин — гласно изрече, имайки предвид Мерилин Чеймбърс, любимата му порнозвезда от години. Другата му любимка беше Амбър Лин, но „Мерилин Лин“ звучеше адски фалшиво. После му хрумна „Маккуу“, но и то не ставаше — Мерилин Маккуу беше оная кучка, дето пееше с „Фифт Дайменшън“ през седемдесетте, когато животът не беше толкова шантав.

Насред празното място на отсрещния тротоар бе поставена табела, на която пишеше: „ДОГОДИНА ТУК ЩЕ СЕ ИЗДИГА ПОРЕДНАТА СУПЕРКАЧЕСТВЕНА СГРАДА НА СТРОИТЕЛНА ФИРМА «ДЕЛАНИ»“ — а Мерилин Делани бе най-обикновено име. Жените от „Дъщери и сестри“ надали щяха да го разпитват за автобиографията му, но ако се перифразира надписът от рекламната блуза на продавача във военния магазин „Базов лагер“, по-добре да си намислиш история и да не ти дотрябва, отколкото да ти дотрябва, а да не си я намислил. Все пак Хъмп Питърсън беше правдоподобен образ. Те положително неведнъж са виждали такива като него, които преживяват животокрушителна криза и започват да се разкайват за минали грешки. Другите Хъмповци изкупуват греховете си точно както вършат и всичко останало в живота си — най-самоотвержено се изправят до стената за разстрел. За разлика от тях Хъмп Питърсън просто се опитваше да се превърне в нещо като почтена жена. Норман често се бе сблъсквал с подобни отрепки, които впоследствие се превръщат в най-отявлени противници на наркотиците, в религиозни фанатици или в перотисти^[6]. Дълбоко в себе си те оставаха непроменени — все същите едноизмерни тъпанари, които просто подкарват старата песен на нов глас. В случая обаче не това бе важното. Важното бе, че ако се огледа по-старателно, човек винаги може да открие някой и друг такъв чешит в ъгъла на сцената. Те са нещо като пустинни храсти в пясъците или пък като ледени шушулки в Аляска. Тъй че, да — Норман смяташе, че жените ще приемат Хъмп чисто и просто като Хъмп, макар че ще се оглеждат много внимателно за инспектор Даниълс. Даже и най-циничните сред тях най-много да го окачествят като недъгав женкар, който прилага баналната стратегия „чувствителен, добросъвестен човек“, след което ще престанат да му обръщат внимание. С мъничко късмет Хъмп Питърсън хем ще се набива на очи, хем ще си остане незабелязан — точно като онзи с кокилите, който изпълнява Чичо Том на парада в чест на Четвърти юли.

От там насетне планът на Норман бе съвсем прост. Ще открие ядрото на групата и ще ги наблюдава от позицията на Хъмп — ще се слее с пейзажа, ще наблюдава какви игри играят; кой с кого разговаря, как се хранят. Ако някой му донесе хот-дог, царевична питка или парче пай — непременно ще се намери някоя услужлива кучка (никакви пропаганди не са в състояние да изкоренят изконната им необходимост да носят храна на мъжката половина от света — у тях това е инстинкт, за Бога) — ще приеме храната с благодарност и ще я омете до шушка. Ако го заговорят, няма да мълчи; на усмивката ще отвърне с усмивка, а ако спечели плюшено мече на стрелбището или на кегли, ще го подари на някое хлапе… като изключително много внимава да не потупа малкия по главата — в наши дни дори подобни работи ги изкарват за тормоз над децата.

Но преди всичко ще се оглежда. Ще се оглежда за своята непокорна Роуз. Стига да мине за най-обикновен посетител, това няма да го затрудни — Норман като никой друг умееше да дебне из засада. Веднъж като я забележи, стига да поиска, може да си свърши работата и тук, на самия кей — просто ще изчака да й се приходи до тоалетната, ще я последва и ще й прекърши врата като на пиле. Всичко ще свърши за секунди, но именно в това бе проблемът. Той не искаше всичко да свърши за секунди.

Искаше да има повече време. Искаше да поговорят на спокойствие. Да изслуша в подробности разказа за приключенията й от мига в който го напусна с неговата кредитна карта в джоба. Да получи пълен отчет, тъй да се каже, от игла до конец. Например можеше да я попита как се е чувствала, докато е вкарвала пин-кода в машината, и да разбере какво е изпитвала в мига, когато се е навела да прибере парите — парите, които той бе спечелил, за които бе работил по цели нощи и се бе разправял с какви ли не отрепки, които спокойно щяха да правят каквато си поискат, с когото си поискат, ако нямаше такива като него да им попречат. Искаше да я попита как си е представяла, че подобно нещо може да й се размине безнаказано. Как изобщо й е хрумнало, че може него да напусне безнаказано.

А като изслуша всичко, което иска да узнае, той ще си поговори с нея.

Само дето „говоря“ надали бе най-подходящата дума за онова, което възнамеряваше да направи с нея.

Точка първа — трябва да я открие. Точка втора — трябва да я държи под око от разумно разстояние. Точка трета — като й омръзне и тръгне да се прибира, да я проследи… най-вероятно след концерта, но може и по-рано, ако му излезе късметът. Извън увеселителния парк веднага може да захвърли инвалидната количка. Ще остави отпечатъци наистина (моторджийски ръкавици с капси щяха да му спестят това главоболие, а и щяха да допринесат за образа на Хъмп, но не разполагаше с много време за подготовка, да не говорим за ужасното главоболие от серията „специални издания“), но няма значение. Кой знае защо му се струваше, че отсега нататък отпечатъците ще са последната му грижа.

Той искаше срещата да се състои в квартирата й — подозираше, че желанието му ще се изпълни. Като се качи в автобуса (разбира се, че ще се качи на автобуса — нямаше кола, а надали би харчила пари за такси), ще я последва неотлъчно. Ако случайно го забележи, преди да са стигнали до измамническото й гнезденце, ще я довърши на място, пък да става каквото ще. Но ако всичко върви добре, ще я последва чак в бърлогата й и в тази бърлога ще я накара да изтърпи нечувани мъки.

Норман насочи количката към будката, в която продаваха билети за цял ден, прочете, че билетът за възрастни струва дванадесет долара, отброи сумата, подаде банкнотите на продавача и влезе в парка. Беше празно — още беше рано и нямаше много хора. Това, разбира се, си имаше и лоша страна. Ще трябва изключително много да внимава да не привлича неодобрителни погледи. Но с тази задача лесно можеше да се справи.

— Приятел! Ей, приятел! Върни се!

Той се закова, ръцете му замръзнаха върху страничните облегалки на количката и облещи празен поглед срещу Кораба на духовете и огромния автомат в старовремски капитански одежди на входа. „Ужас зад борда, друже!“ — монотонно повтаряше капитанът с механичния си глас. О не, Норман никак не искаше да привлича неодобрителни погледи… а ето че прави точно това.

— Ей, ти, плешивия! В инвалидната количка!

Хората започнаха да се извръщат. Забеляза облечена в червена дреха чернокожа дебелана, на вид двойно по-загубена от продавача със заешката устна в „Базов лагер“. Стори му се смътно позната, но не й обърна внимание — това си беше чиста параноя, та той не познава никого в този град. Тя отмина, здраво стиснала дамската си чанта с размерите на дипломатическо куфарче, но сума ти други хора продължаваха да го зяпат. Слабините му плувнаха в пот.

— Ей, ало, върни се! Дал си ми повече!

Отначало изобщо не проумяваше какво му казват — сякащ му говореха на непознат език. После схвана за какво става дума и изпита безкрайно облекчение — примесено с голяма доза презрение към собствената си глупост. Разбира се, че му е дал прекалено много. Бе забравил, че не е възрастен, а инвалид.

Обърна количката и се върна на касата. От гишето се бе подал някакъв дебелак, който го гледаше със същата погнусена досада, която и той самият изпитваше към себе си. Служителят стискаше петдоларова банкнота, с която посочи ценоразписа, а после я тикна в лицето му и се провикна:

— За инвалиди е седем, не можеш ли да четеш?

За миг си представи как навира петачката в лявото око на тоя мазен тип, но после я взе, пъхна я в един от многобройните джобове на якето си и смирено се извини.

— Нищо, нищо — разсеяно отвърна билетопродавачът и се обърна на другата страна.

С разтуптяно сърце Норман отново се насочи към парка. Изгради образа изключително старателно… начерта проста, но печеливша стратегия за постигането на целите си… и после, още в самото начало, направи не просто глупост, а потресаваща глупост. Какво му става? Не знаеше, но ще трябва да се съобразява с това.

— Мога да се справя — мърмореше си под нос. — Дявол го взел, мога да се справя.

— Ужас зад борда, друже! — избоботи роботът над главата му точно в мига, когато Норман го подмина. В едната си ръка размахваше лула с големината на тоалетна чиния. — Ужас зад борда, друже! Ужас зад борда, друже!

— Както кажеш, Капитане — изломоти той и продължи напред. Стигна до кръстопът с пътепоказател, където пътеката се разделяше три — към кея, към централната алея и към ливадата за пикник. Под стрелката, която сочеше към ливадата, бе поставена допълнителна табела: „ГОСТИТЕ И ПРИЯТЕЛИТЕ НА «ДЪЩЕРИ И СЕСТРИ» МОГАТ ДА ЗАПОВЯДАТ НА ОБЯД В ДВАНАДЕСЕТ ЧАСА И НА ВЕЧЕРЯ В ОСЕМНАДЕСЕТ ЧАСА. КОНЦЕРТЪТ ЗАПОЧВА В ДВАДЕСЕТ ЧАСА! ЗАБАВЛЯВАЙТЕ СЕ ДО НАСИТА!“

„Няма начин“ — рече си и подкара покритата с лепенки количка по циментовата алея сред цветните лехи към ливадата за пикник. Тя не беше точно ливада, а цял парк, при това доста приятен. Имаше детска площадка за онези, които се бяха уморили или уплашили от лунапарка. Храстите бяха подрязани във формата на животните на Дисни, имаше игрища за игра на подкова, за софтбол и многобройни дървени маси. Насред поляната беше разпъната брезентова шатра, а вътре се забелязваха готвачи с бели престилки, които подготвяха обяда. Зад шатрата бяха подредени няколко павилиона, очевидно предназначени само за днешния ден — в един имаше лотария с награди ръчно тъкани завивки; в друг продаваха тениски (чиито надписи не се различаваха много по смисъл от лепенките на „Хъмп“); в трети пък имаше какви ли не брошурки… стига човек да се интересува как би могъл да напусне съпруга си и да се радва на живота с обратните си сестри по душа.

„Ако имах автомат — мислеше си Норман, — нещо тежко и бързо от рода на «Мак-10», мисля, че само за двадесет секунди щях да превърна света в по-добро място за живеене. В много по-добро място за живеене.“

Повечето посетители бяха жени, но имаше достатъчно мъже, та той да не се набива на очи. Обикаляше павилионите, правеше се на любезен, отвръщаше на усмивките и киманията. Купи си билетче за ръчно тъканата завивка на снежинките, представяйки се под името „Ричард Питърсън“. — Може би не е много подходящо да се представя като Хъмп — не и тук. После си купи книжка със заглавие „Жените също притежават права над недвижимото имущество“ и обясни на лесбийската принцеса зад Щанда, че щял да я изпрати на сестра си Джийни в Топика. Принцесата се усмихна и му пожела приятен ден. Той се усмихна в отговор и й пожела същото. Оглеждаше всички и търсеше едно конкретно лице: Роуз. Още не я бе забелязал, но не се отчайваше — още бе рано. Положително ще бъде тук за обяд — веднъж само да потвърди със сигурност предположението си, че тя е тук, всичко ще бъде наред и всичко ще се подреди. Е, наистина се пооплеска на касата, но какво от това? Случката мина и замина и няма да се повтори. Със сигурност.

— Страхотна количка имаш, приятелю — жизнерадостно възкликна млада жена в къси панталони с тигров десен. Водеше за ръка момченце. То държеше огромна фуния черешов сладолед и очевидно се опитваше да омаже цялото си лице с него. Норман го прецени като първокласно кретенче. — И лепенките също са страхотни.

Тя му протегна ръка и той се запита — за секунда — колко ли бързо тьповатата й усмивка, която означаваше „Не се страхувам от инвалиди“, ще изчезне от лицето й, ако вместо да й подаде ръка, както тя очакваше, й отхапе няколко пръста. Бе протегнала лявата си ръка и Норман никак не се изненада, че на безименния й пръст няма венчална халка, въпреки че мишлето с черешовия сладолед по цялата физиономия доста приличаше на нея.

„Пачавра с пачавра — мислено възкликна. — Както те гледам така, разбирам какво му е на шибания свят. Какво си направила? Хванала си някоя от обратните си приятелки да те заплоди с олигофренче, а?“

Усмихна се, леко стисна протегнатата ръка и рече:

— Благодаря.

— Имате ли познати тук? — попита жената.

— Ами да — вие — веднага отвърна Норман. Тя доволно се засмя.

— Благодаря, но нямах това предвид.

— Не, просто исках да видя. Ако преча и празненството е частно, веднага мога да се махна.

— Не, в никакъв случай! — викна тя, ужасена от думите му… както и бе очаквал, че ще реагира. — Останете. Разходете се наоколо. Повеселете се. Искате ли да ви донеса нещо за хапване? Ще ми достави удоволствие. Захарен памук? Хот-дог?

— Не, благодаря. Преди време катастрофирах с мотоциклет — така се и оказах в тая прекрасна количка. — Негодницата кимаше със съчувствие, но стига да поиска, за около три минути можеше да я накара да се разреве като на заколение. — Та от тогава нямам много апетит. — Усмихна се несигурно и допълни: — Но животът още ми харесва, Бога ми!

Тя се засмя.

— Браво на вас! Пожелавам ви най-приятен ден.

Той кимна.

— Да ви се връща двойно. И на теб весел ден, синко.

— Естествено — уклончиво отвърна хлапакът и враждебно изгледа чичкото в инвалидната количка сред сладоледената пяна по лицето си. В миг Норман бе обзет от паника — стори му се, че момчето видя истинския Норман, който се криеше зад обръснатата глава и коженото яке с хиляди ципове на Хъмп Питърсън. Рече си, че това е най-обикновена градинска параноя, ни повече, ни по-малко — което е съвършено нормално, при положение, че се бе намъкнал с измама в неприятелския лагер — но въпреки това побърза да се отдалечи от младата жена.

Надяваше се, че веднъж да се махне от хлапето с враждебния поглед, ще се почувства по-добре, но уви. Краткотрайният оптимизъм бе последван от доста неприятни предчувствия. Вече наближаваше време за обяд, след четвърт час хората ще започнат да се настаняват по масите, а от Роузи нямаше ни следа. Възможно бе да е отишла с другите жени в лунапарка, но той дълбоко се съмняваше. Никога не е била от ония фусти, дето си падат силните изживявания. „Да, прав си, никога не е била, но може да се е променила“ — пошепна някакъв вътрешен глас. Той понечи да каже още нешо, но преди да е успял и дума да издума, Норман най-безмилостно му запуши устата. Въобще не му се слушаха глупости, макар да знаеше, че нещо у Роуз се е променило, иначе още да си е у дома и да продължава да му глади ризите всяка сряда, вместо всичко това, което се случва сега. Мисълта как у Роуз настъпва такава промяна, че тя събира сили просто да си излезе от къщи, при това с неговата кредитна карта в джоба, отново се загнезди в главата му и започна упорито да го човърка. Размишленията на тази тема направо го задушаваха, сякаш нещо притискаше гърдите му и не му позволяваше да диша.

„Контролирай се — заповяда си. — Просто трябва да се контролираш. Представяй си, че дебнеш някой престъпник — толкова пъти си го правил. Достатъчно е да се накараш да мислиш по този начин и всичко ще бъде наред. Виж какво, Норми — забрави, че търсиш Роуз. Забрави за нея, докато не се появи наистина.“

Опита се да последва този съвет. Хъмп Питърсън бе приет като най-обикновен посетител, точно както бе очаквал, и това улесни задачата. Две лесбийки с фланелки без ръкави, за да се виждат изключително добре развитите им мускули, играеха на летяща чиния и го включиха за малко в играта, а някаква по-възрастна лелка с побелели коси и отвратителни разширени вени му донесе кисело мляко, защото, както каза, й се сторило, че сигурно му е много неудобно и горещо в тази количка. „Хъмп“ топло й благодари и потвърди, че доста се е посгорещил. „За разлика от теб, мила моя — отбеляза шум, когато жената с прошарената коса се отдалечи. — Нищо чудно, че си се завряла при тия лесбийки — никой мъж не би се хванал с тебе, дори на живот и смърт.“ Във всеки случай киселото мляко беше хубаво — добре изстудено — и Норман лакомо го омете.

Номерът бе да не се застоява на едно място прекалено дълго. След малко напусна ливадата и отиде при игрището за хвърляне на подкови, където двама некадърни мъже играеха срещу две точно толкова некадърни жени. Според него играта можеше да си продължава така до залез слънце и никой да не спечели.

Завъртя се покрай шатрата-кухня — първите хамбургери вече бяха готови и готвачите разпределяха картофената салата в големи купи. Най-сетне се запъти към централната алея и към лунапарка, придвижвайки количката с наведена глава, като само от време на време хвърляше бегли погледи към жените, които бързаха към масите за пикник — някои бутаха детски колички, други мъкнеха току-що спечелените възможно най-идиотски награди. Роуз не бе сред тях. Не се виждаше никаква.

7

Прекалено зает да търси Роуз, Норман не забеляза, че същата тъмнокожа жена, която го загледа на входа, отново го следи с поглед. Тя беше изключително едра и всъщност малко приличаше на Уилям „Хладилника“ Пери.

Гърт люлееше едно момченце на люлките на детската площадка. Изведнъж отпусна ръка и поклати глава, сякаш да отпъди натрапчива мисъл, но без да изпуска от поглед инвалида с рокерското яке, макар да бе обърнат с гръб към нея. На задната облегалка на количката му имаше надпис: „АЗ СЪМ МЪЖ, КОЙТО УВАЖАВА ЖЕНИТЕ“.

„Освен това ми изглеждаш някак познат — рече си тя. — Да не би пък просто да приличаш на някой филмов актьор?“

— Люлей ме де, Гърт! — викна хлапето на Мелани Хигинс. — Давай! Искам силно! Искам да се превъртя!

Гърт засили люлката, макар изобщо да не възнамеряваше да изпълнява желанието на малкия Станли — та после само да мрънка, много благодаря. Но все пак смехът му й подейства ободряващо и тя самата се усмихна. Засили люлката и престана да мисли за мъжа в инвалидната количка. Или поне привидно.

— Искам да се превъртя! Моля те, Гърт! Хайде де, моооля те!

„Добре, от веднъж нищо няма да му стане.“

— Дръж се здраво, юнако!

8

Норман отмина и последните посетители на лятното увеселение на ония кучки, но продължи да се отдалечава. Стори му се разумно да се скрие от полезрението, докато жените от „Дъщери и сестри“ гощават приятелите си. Освен това тревогата му нарастваше и той вече се страхуваше, че ако много се навърта покрай тях, някой може да надуши нещо нередно. Роуз трябваше да е тук, вече трябваше да я е срещнал, но уви. Като че ли я нямаше, а това бе съвсем нелогично. За Бога, тя е такава мишка, такива мишка — къде би могла да бъде, ако не с дружките си мишки? Къде ли се е забила, та не е тук?

Пътеката минаваше под арка, на която бе написано: „ДОБРЕ ДОШЛИ НА ЦЕНТРАЛНАТА АЛЕЯ“. Норман мина под арката и продължи да се движи безцелно по широката циментова алея. Бе открил, че най-хубавото на инвалидните колички е, че хората ти правят път.

Паркът вече започваше да се изпълва с посетители, а това навярно бе добре, макар че всичко останало вървеше зле. Главата му отново бе започнала да пулсира, а забързаните тълпи наоколо създаваха у него особени усещания и го караха да се чувства като извънземно в собствената си кожа. Защо например толкова много хора се смеят? Какво, за Бога, им е толкова смешно? Не разбират ли какво става с този свят? Не виждат ли, че всичко — всичко — съвсем скоро ще стане на пух и прах? С ужас установи, че вече всички му приличат на лесбийки и педали, сякаш светът вече се бе изродил в клоака, гъмжаща от еднополови създания, в която всички жени са крадци, всички мъже са лъжци и никой няма и капка уважение към силите, които крепят обществото.

Главоболието му се усилваше и около предметите отново заподскачаха смешни ярки контури. Всички шумове достигаха до съзнанието му с влудяваща яснота, сякаш някакъв зъл дух се бе вселил в главата му и непрестанно усилваше звука. Трясъкът на вагоните на увеселителното влакче бучеше в главата му като лавина, а писъците на пътниците се забиваха в ушите му като шрапнели. Пръдливият пукот на парния орган, дрънченето на автоматите с електронни игри, воят на блъскащите се колички, който напомняше жужене на насекомо… всички тези шумове се смесваха в обърканото му наплашено съзнание като някакви ненаситни чудовища. Възгласът на механичния моряк пред Кораба на духовете му се струваше най-ужасен — той сякаш проникваше навсякъде и като свредел се забиваше чак в мозъка му. Имаше чувството, че ако още веднъж чуе монотонното „Ужас зад борда, друже!“, главата му ще пламне като суха клечка. Или пък ще захвърли проклетата количка и ще се разпиши като…

„Спри, Норми!“

Отби се от алеята и се пъхна между будката за мекици и будката, където продаваха пица на парче — там най-после спря и се извърна с гръб към разбунената тълпа. В този глас винаги се вслушваше. Преди девет години именно той му каза, че единственият начин да затвори устата на Уеиди Яроу е да я убие и пак той най-сетне го бе предумал да закара в болница Роуз, когато беше със счупено ребро.

„Норми, ти си откачил — отбеляза спокойният ведър глас. — Според критериите на съдилищата, където толкова пъти си давал показания, ти си луд за връзваме. Нали знаеш?“

В този миг лекият полъх откъм езерото довея възгласът:

— Ужас зад борда, друже!

„Норми?“

— Да — пошепна и заразтрива слепоочията си. — Да, мисля, че знам.

„Добре тогава. Човек може да се справи въпреки недъзите си… стига да ги признае. Трябва да я откриеш, а това е рисковано. Самото ти идване тук беше рисковано, нали?“

— Да. Да, татко, рисковано беше.

„Хубаво, глупостите бяха дотук. Слушай ме внимателно, Норми.“

Той наостри уши.

9

Гърт остана на площадката още малко, но полека-лека започна да й дотяга от непрестанните викове на Станли „хайде пак, хайде пак“. Нямаше никакво намерение непрекъснато да му угажда — първият път едва не се изтърси на земята и Гърт едва не получи разрив. А и освен това отново се бе замислила за онзи тип. С голата глава.

Познава ли го отнякъде, наистина? Познава ли го?

Възможно ли е да е съпругът на Роузи?

„О, това е чиста лудост. Параноя.“

Навярно е така. Няма почти никакво съмнение. Но мисълта не й даваше мира. Ръстът му горе-долу съответстваше… въпреки че заради тази инвалидна количка бе трудно да се каже. Естествено, човек като мъжа на Роузи изобщо не би се затруднил в преценката си.

„Престани! Хващаш се за глупости.“

На Стан му омръзна да се люлее и й предложи да повисят на катерушките. Тя се усмихна и поклати глава.

— Но защо? — нацупи се хлапето.

— Защото твоята стара приятелка Гърт е прекалено дебела за подобни занимания.

В този миг тя забеляза край пързалката Ранди Франклин и веднага взе решение. Тези съмнения направо я влудяваха — трябваше да направи нещо по въпроса. Помоли Ранди да наглежда Стан за малко. Младата жена се съгласи и Гърт я нарече „ангел мой“, каквато тя със сигурност не беше… но от малко насърчение никого няма да го заболи.

— Къде отиваш, Гърт? — разочаровано попита Станли.

— Трябва да свърша една работа, момчето ми. Бягай на пързалката при Андреа и Пол.

— Пързалките са бебешка работа — ледено заяви той, но отиде при Ранди.

10

Гърт се запъти към централната алея, а оттам сви към входа. Пред касите за целодневни и полудневни билети се виеха дълги опашки, които доста я обезсърчиха — продавачът надали щеше да й обърне внимание.

Задната врата към неговата каса беше отворена. Гърт събра кураж и се запъти натам. Тя не заемаше официален пост в „Дъщери и сестри“ — никога не бе заемала — но обичаше Ана, която й бе помогнала да прекрати връзката си с един мъж, заради когото във възрастта между шестнадесет и деветнадест години се бе оказвала в спешното отделение точно девет пъти. Сега беше на тридесет и седем години и от петнадесет години в качеството си на неофициален първи заместник помагаше на Ана във всичко. Да учи новодошлите в общежитието на онова, което самата тя бе научила от Ана — че не са длъжни да се връщат при съпрузите, приятелите, бащите или пастроците, които ги малтретират — бе само едно от задълженията й. Освен това обучаваше жените на самоотбрана (не че това би им помогнало да си спасят живота, но поне ще могат да защитят достойнството си); участваше в организирането на мероприятия — като днешното увеселение — за набиране на средства; помагаше на болнавата възрастна счетоводителка да отчита нещо като печалба в края на всеки месец. А когато се нуждаеха от охрана, се стараеше да направи каквото е по силите й. Именно в качеството си на отговорник по охраната се запъти към кабината, като разкопчваше чантата си. Тя представляваше походната канцелария на Гърт.

— Извинете, господине — рече и се опря на отворената врата. — Може ли за момент?

— „Службата за посетители“ се намира вляво от Кораба на духовете. — Той дори не благоволи да се обърне. — Ако имате някакъв проблем, обърнете се към тях.

— Не ме разбирате. — Гърт пое дълбоко дъх, стараейки се да запази равен тон. — Единствено вие можете да ми помогнете.

— Двадесет и четири долара — рече касиерът на младата двойка зад гишето, — шест долара ресто. Приятен ден. — После, без да обръща глава, заяви: — Извинете госпожо, но ако не забелязвате, в момента съм зает. Тъй че ако ще ми се оплаквате, че автоматите с игрите гълтат монети, или нещо подобно, просто изприпкайте до „Службата за посетители“ и…

Чашата на търпението й преля — нямаше никакво намерение да изприпка където и да било, особено пък ако й нареждат с такъв непоносим тон, който означаваше „светът е пълен с какви ли не тъпаци“. Светът може и да е пълен с тъпаци, но тя не бе от тях, а освен това знаеше нещо, което този самонадеян кретен дори не подозираше — тялото на Питър Слоуик бе изпохапано на повече от осемдесет места, а не е изключено извършителят на престъплението да е тук, на кея, и да търси жена си. Влезе в кабината — едвам се свря вътре — и сграбчи служителя за синята униформа. Обърна го към себе си. На горния джоб на ризата му висеше табелка с надпис „КРИС“. Крис се вторачи в широкото като пита тъмно лице на Гърт, слисан от самия факт, че някаква си клиентка се бе осмелила да го докосне. Понечи да каже нещо, но тя не го остави и му нареди:

— Млъкнете и слушайте. Има вероятност тази сутрин да сте продали целодневен билет на един много опасен човек. Престъпник. Тъй че въобще не си правете труда да ми обяснявате колко сте натоварен днес. Крис, защото пет… пари… не давам.

Мъжът изумено се опули насреща й. Преди да е успял да се съвземе, Гърт измъкна от огромната си чанта леко замазаното факскопие на някаква снимка и я тикна под носа му. „Детектив Норман Даниълс, шеф на секретната група, която разби мафиотската наркобанда“, пишеше отдолу.

— Идете при охраната — обидено, но с тревога в гласа заяви Крис. Господинът, който бе на ред зад гишето — беше с шапка-идиотка на главата, а на тениската му пишеше: „ДЯДО № 1 В СВЕТА“ — внезапно извади видеокамера и започна да снима, вероятно надявайки се, че ще излъчат заснетото в някоя рубрика за куриозни действителни случки по местната телевизия.

„Ако знаех колко ще е забавно, изобщо нямаше да се колебая“ — рече си Гърт.

— А, не, те не ми трябват, поне засега. Искам да говоря с вас. Моля ви. Просто го огледайте хубаво и ми кажете…

— Госпожо, не можете да си представите колко хора минават пред очите ми на д…

— Представете си господин в инвалидна количка. Рано сутринта. Преди навалицата. Едър. С гола глава. Вие се наведохте от гишето и се развикахте след него. Той се върна. Сигурно си беше забравил рестото, или нещо подобно.

Очите на Крис светнаха.

— Не, не го забрави. Той мислеше, че ми дава точно. Сигурен съм, защото ми даде една десетачка и две банкноти по един долар. Или беше забравил точната цена на целодневния билет за инвалиди, или изобщо не е забелязал, че има намаление.

„Има си хас — вметна наум тя. — Такова нещо може да забрави само човек, който се преструва на инвалид, а в момента се е замислил за нещо друго.“

Господинът с шапката-идиотка явно реши, че няма да има схватка, и смъкна видеокамерата, провиквайки се през гишето:

— Може ли да получа два билета за мен и за внука ми?

— Трай малко — отвърна Крис. Гърт не бе виждала по-любезен човек, но надали това бе подходящият момент да му дава съвети как да подобри взимоотношенията си с хората. Сега се изискваше да бъде дипломатична. Когато продавачът се обърна — по отегчената му физиономия личеше, че вече се е примирил — тя отново му показа снимката и заговори тихо, сякаш питаше оракул:

— Това ли е човекът с инвалидната количка? Представете ей го без коса.

— О, моля ви се, госпожо! Онзи беше и с тъмни очила!

— Опитайте. Опасен е. Ако съществува и най-малката възможност да е тук, наистина ще се наложи да се обърна към охраната.

Грешка! Почти веднага осъзна, че е сбъркала, но вече беше късно. Очите му припламнаха само за миг, но не бе никак трудно да се отгатне какво искаше да каже: ако тя ще ходи при охраната и цялата работа няма нищо общо с него — добре, да прави каквото иска. Но ако ще замесва и него, макар и косвено, това съвсем не беше добре. Гърт предположи, че сигурно вече е имал разправни с охраната или пък съвсем наскоро са го порицали за невъздържаност. И в двата случая нейните въпроси биха му изглеждали като ненужно усложнение и той заяви непоколебимо:

— Не е той. — До този момент разглеждаше снимката внимателно, но сега понечи да й я върне.

— Тя скръсти ръце над застрашителния си бюст, поне за момента отказвайки да я прибере, и настоя:

— Много ви моля. Ако този човек е тук, това означава, че търси една моя приятелка, и ви уверявам, че съвсем не се кани да я води в лунапарка.

— Ей! — развика някой от нарастващата опашка. — Хайде по-бързичко!

Чуха се и други подвиквания и мосю Дядо № 1 в света отново вдигна камерата. Този път вниманието му изцяло бе насочено към господин Любезност, когото очевидно искаше да увековечи на видеолентата си. Крис се извърна към гишето, забеляза обектива и посегна да прикрие лице, като мошеник, който излиза от съда след изчитането на обвинението. Гърт нямаше какво повече да научи тук.

— Не е онзи! — изсъска Крис. — Тоя е съвсем различен! А сега си вдигай дебелия задник от тука, защото ще се наложи да те изхвърлим от парка.

— Я кой се репчи! — не му остана длъжна. — На задника ти може да се сервира цял банкет и даже една вилица няма къде да падне.

— Разкарвай се! Веднага!

Жената се запъти обратно към ливадата за пикник с пламнали страни. Чувстваше се като пълен глупак. Как можа така да се издъни? Искаше й се да се оправдае с обстановката — беше ужасно шумно, цареше пълна бъркотия, наоколо непрекъснато търчаха разни хора, които се правеха, че се забавляват — но причината не беше в бъркотията. Тя се беше уплашила. Предположението, че е възможно съпругът на Роузи да е убил Питър Слоуик, бе доста неприятно, но опасението, че същият този тип може в момента, да е тук, преоблечен като рокер, бе неизмеримо по-неприятно. И преди й се бе случвало да се сблъсква с луди, но лудост в съчетание с такава невероятна изобретателност и маниакалност…

„Между другото, къде ли е Роузи? — Гърт бе сигурна, че не е тук. — Поне засега“ — поправи се.

— Издъних се — гласно измърмори тя, припомняйки си думите, с които посрещаше почти всички новодошли в „Дъщери и сестри“ — „Признай си, като знаеш.“

Добре де, призна си, че се е издънила. Това означаваще, че в момента не може да разчита на пристанищната охрана — нямаше как да ги убеди, а дори и да успее, това би й отнело прекалено много време. Бе забелязала обаче, че докато се мотаеше по ливадата за пикник, плешивият рокер с инвалидната количка се заговори с няколко души, повечето жени. Дори Лана Клайн му донесе нещо освежително, като че ли сладолед.

Забърза към ливадата, пренебрегвайки настоятелната нужда да посети тоалетната. Огледа се за Лана или за някоя от другите жени, с които бе разговарял плешивкото, а то бе все едно да търсиш ченге — точно когато най-много ти трябват, никакви ги няма.

Не можеше да отлага повече — направо щеше да се пръсне. Защо, по дяволите, се бе наливала с толкова много чай с лед?

11

Норман се върна на централната алея и бавно потегли към ливадата за пикник. Обедът още не бе свършил, но не оставаше много време — вече бяха започнали да разнасят първите подноси с десерта. Ако ще предприема нещо, трябваше да побърза и да действа, докато жените са събрани на едно място. Вече не се притесняваше — тревогите му бяха преминали. Знаеше точно място, където може да хване някоя жена насаме и хубавичко да си поговори с нея. „Жените не могат без тоалетна, Норми — бе му казал веднъж баща му. — Те са като кучетата, дето не могат да не припикаят всеки божи люляков храст, който им се изпречва на пътя.“

Бързо насочи количката към алеята с надпис „КЪМ ТОАЛЕТНИТЕ“.

„Достатъчна ми е и една — разсъждаваше той. — Една, която да ми каже къде е Роузи, щом като не е тук. Ако е в Сан Франциско, ще ида в Сан Франциско, ако е отлетяла за Токио, и там ще я последвам. И в ада да е слязла, няма да се откажа. И защо не? И без друго всички ще свършим там, а току-виж с Роуз и дом сме завъртели в преизподнята.“

Прекоси горичката с декоративни борчета и остави количката да се пързаля свободно по лекия наклон към тухлената сграда без прозроци и с врати в двата края — отдясно „Мъже“, отляво „Жени“. Продължи направо покрай дамската част и сви зад ъгъла. Мястото му се видя задоволително — постройката бе заобиколена с равна тясна ивица земя, заградена с високи колове, край които бяха наредени пластмасови боклукчийски кофи. Той слезе от количката и предпазливо подаде глава зад ъгъла, за да може да наблюдава алеята. Вече се беше оправил и отново се чувстваше уравновесен и спокоен. Главата още го понаболяваше, но тъпата пулсираща болка, която изпитваше сега, не го измъчваше толкова. От горичката се зададоха две жени — ядец. Най-голямото неудобство на избраната стратегия беше, разбира се, навикът на жените вечно да се мъкнат до едното място по двойки. Какво, по дяволите правят там? Обарват ли се, що ли? Тия двете влязоха вътре. През близкия прозорец се чуваше как се смеят и обсъждат някого на име Фред. Фред това, Фред онова, Фред не знам си какво. Очевидно Фред бе някакво хлапе. Всеки път, когато по-приказливата замлъкваше да си поеме дъх, цятата постройка екваше от стръжещия смях на другата — Норман имаше чувството, че някой посипва мозъка му с натрошени стъкла, както сладкарят ръси поничките със захар. Въпреки това не помръдна от мястото си и продължи да наблюдава пътеката абсолютно неподвижно, като непрекъснато ту свиваше, ту отпускаше юмруци.

Най-сетне излязоха, продължавайки да говорят за Фред, и закрачиха по пътеката толкова близо една до друга, че хълбоците и раменете им се докосваха — той едвам се сдържаше да не хукне след тях, да ги сграбчи за косите с по една ръка и да пръсне главите им една в друга като тикви, пълни с експлозив.

— Не — шепнешком си заповяда. Потта се стичаше по лицето му на едри, кристално чисти капки и лъщеше по гладко избръснатия му череп. — Не, не сега, за Бога, не губи самообладание точно сега!

Целият трепереше, главоболието му отново се бе усилило и главата му кънтеше до пръсване. По контурите на предметите танцуваха ярки искри, а му потече и носът.

Следващата посетителка на заведението бе сама и той я разпозна веднага — това беше същата лелка с побелелите коси и отвратителните вени, дето му донесе кисело мляко.

„Да знаеш аз какво съм ти приготвил — целият в очакване, мислено й се закани, а в това време жената се заспуска по циментовата алея към тухлената постройка. — Такова млекце съм ти спретнал, а ако не ми кажеш онова, което ме интересува, при това веднага, току-виж си го изсърбала до дъно.“

В този миг от горичката изникна още някой. И тази особа му бе позната — това беше дебелата, нахална кранта с червената дреха, дето го зяпаше, когато касиерът го повика за парите. Отново го обзе влудяващото чувство, че я познава отнякъде, но не помни откъде — то наподобяваше раздразнението, което предизвиква досадна дума, която е на върха на езика ти, но всеки път, щом понечиш да я изречеш, отскача като гумена топка.

Познаваше ли я? Само да не го болеше така силно главата…

Тя продължаваше да размахва огромната си чанта, която приличаше на дипломатическо куфарче, и тъкмо тършуваше из нея. „Какво търсиш, дебелано? — мислено възкликна Норман. — Малко сладко? Или някой и друг бонбон? Да не би…“

Името се появи изневиделица. Беше чел за нея в статията за „Дъщери и сестри“, която намери в библиотеката. Даже беше поместена и снимка — негьрката беше приклекнала в някаква идиотска бойна поза, приличаше по-скоро на двойно ремарке, отколкото на Брус Лий. Именно тя се беше изказала, че мъжете не били техни врагове… „Но ако нападнат, отвръщаме им със същото.“ Гърт. Не помнеше фамилията, но малкото й име беше Гърт.

„Изчезвай, Гърт“ — мислено я подкани. Бе стиснал юмруци с все сила и ноктите му болезнено се забиваха в дланите му.

Но вместо да се махне, тя подвикна:

— Лана! Ей, Лана!

Белокосата жената се обърна и закрачи обратно към Дебелака, която приличаше на Хладилника, облечен в рокля. Норман проследи с поглед как възрастната жена на име Лана се заизкачва с Дърта-Гърта към горичката. Докато се отдалечаваха, Гърти й подаде нещо. Приличаше на лист хартия.

Норман отри потта от очите си и зачака Лана да приключи оперативката с Гърт и да се върне в тоалетната. Оттатък дърветата, на ливадата, вече приключваха с десерта и скоро жените щяха да се изсипят насам като потоп. Ако в най-скоро време не му потръгне, ще настане пълен хаос.

— Хайде, хайде — мърмореше Норман, и сякаш в отговор на думите му, от горичката излезе някой и закрачи надолу по циментовата пътека. На беше Гърт, не беше и Лана — лейди Кисело мляко, а някакво трето лице, но той познаваше и нея — това беше едната от двете пачаври, които видя в зеленчуковата градина, когато беше на оглед на „Дъщери и сестри“ — онази с двуцветната коса. Дръзката кучка, която дори му помаха.

„И ми изкара акъла, мръсницата му с мръсница — помисли си. — Тъкмо ще й го върна. Хайде, побързай, малката ми. Ела при татко.“

Започваше да се възбужда, главата вече не го болеше. Седеше неподвижно и надничаше зад ъгъла, молейки се Гърт да не изскочи в най-неподходящия момент и момичето е оранжево-зелената коса да не размисли и да се върне. Засега алеята беше пуста, а девойката с отвратителната перука се приближаваше към тоалетната. „Госпожице Пънк-Гръндж отрепка за 1994 година, заповядай в моя кабинет, казал паяка на мухата, насам, насам“ — тя посяга към вратата, но така и не успява да я отвори, защото пръстите на Норман се сключват около тъничката китка на Синтия, преди да е докоснала дръжката.

Тя извръща слисан поглед към него и изблещва очи.

— Ела тука — каза той и я помъкна след себе си. — Ела тука да си поговорим. Хубавичко да си поговорим.

12

Гърт Киншо бързаше към тоалетната и буквално подтичваше, когато — чудо на чудесата — пред нея се изпречи именно жената, която търсеше. Моментално отвори обемистата си чанта и припряно затьрси фотографията.

— Лана! — викна тя. — Хей, Лана!

Лана се върна по пътеката и започна да й обяснява:

— Търся Кати Спаркс. Виждала ли си я някъде?

— А-ха, хвърля подкови — отвърна Гърт и посочи с палец към ливадата. — Видях я преди две минути.

— Чудесно!

Тя веднага забърза натам. Чернокожата отправи изпълнен с копнеж поглед към тоалетната и забърза да я настине. Мехурът й сигурно щеше да издържи още малко.

— Притесних се да не би пак да е изпаднала в пристъп на паника и да е хукнала да си върви. Нали я знаеш каква е.

— А-ха. — Вече бяха стигнали до горичката, когато Гърт подаде снимката на по-възрастната жена. Тя се вгледа с интерес. Не бе сред постоянните обитателки на „Дъщери и сестри“ и виждаше фотографията за пръв път. Лана беше социален работник-психиатър и живееше в Кресънт Хайтс със симпатичния си съпруг, който никога не я малтретираше, и трите си симпатични деца, които никога не й създаваха проблеми.

— Кой е този? — попита тя.

Понечи да отговори, но в този миг се зададе Синтия. Както винаги, независимо от обстоятелствата, шантавата й коса накара Гърт да се усмихне.

— Здрасти, Гърт, ризата ти е страхотна! — подкачи я девойката. Това не беше комплимент, а чисто и просто реплика, малък синтиизъм.

— Благодаря. Имаш чудни панталони. Но бас държа, че ако положиш малко старание, ще намериш и такива, от които задникът ти съвсем да изскача.

— Я пък ти — отвърна девойката и продължи по пътеката, а стегнатото й, безспорно привлекателно задниче подскачаше като махалото на часовник. Лана я изгледа развеселена, а после отново се загледа в снимката, разсеяно поглаждайки дългата си бяла коса, която бе вързала па опашка.

— Не ти ли се струва познат?

Тя поклати глава, но Гърт изтълкува отговора й по-скоро като израз на съмнение, отколкото като отрицание.

— Представи си го без коса.

На другата жена й хрумна още по-добра идея — закри косата на мъжа от снимката с ръка. После се вгледа много по-внимателно и безмълвно раздвижи устни, сякаш се опитваше да разчете нещо. После вдигна поглед към Гърт, а на лицето й бяха изписани изумление и тревога.

— Тази сутрин го почерпих с кисело мляко — колебливо започна. — Беше с тъмни очила, но…

— Движеше се в инвалидна количка — прекъсна я Гърт и макар да знаеше, че това е едва началото, от раменете й сякаш се смъкна огромен товар. Винаги е по-добре да знаеш. Да си сигурен.

— Да. Опасен ли е? Да, нали? Придружавам две жени, които са преживели страхотни травми през последните няколко години. Психиката им е доста разклатена. Ще възникнат ли някакви усложнения, Гърт? Питам заради тях, не заради себе си.

Чернокожата размисли внимателно и рече:

— Не смятам. Мисля, че страшното почти мина.

13

Норман раздра ризата на Синтия и оголи гърдите й с големината на кафени чашки. Притисна я към стената и запуши устата й. После се прилепи към нея. Тя се опита да се отдръпне, но, разбира се, нямаше накъде да мърда — беше я приклещил с тяло, а това го разпали още повече. Но възбудата въздействаше само върху тялото му. Съзнанието му сякаш се рееше на около метър над главата му и невъзмутимо наблюдаваше как Норман се привежда над госпожица Пънк-Гръндж и впива зъби в рамото й. Задъвка плътта й като вампир и всмука кръвта, която изби изпод кожата. Тя бе гореща и солена на вкус; дори не бе забелязал кога е еякулирал, а писъците на момичето, които се изплъзваха изпод тежката му длан, изобщо не достигаха до слуха му.

14

— Върни се при пациентките си и стой при тях, докато не ти кажа, че всичко е чисто — каза Гърт на Лана. — И ще те помоля за една услуга — за момента не споменавай за това на никого. Твоите приятелки не са единствените психически нестабилни жени тук.

— Зная.

Гърт стисна ръката й.

— Всичко ще бъде наред. Обещавам ти.

— Добре, ти си знаеш.

— А-ха, дано да е така. Поне знам, че няма да ми е трудно да го открия, ако още се разхожда с инвалидната си количка. Ако случайно го видиш, стой далеч от него. Разбра ли? Стой далеч от него!

Лана я изгледа ужасено.

— А ти къде отиваш?

— Ще се отбия до тоалетната, защото иначе ще почина от отравяне. После иди при охраната и им кажи, че един инвалид в количка се е опитал да ми задигне чантата. Ще започнем от там, но най-важното е да го разкараме от празненството.

Добре, че Роузи я нямаше, сигурно имаше среща или някакъв друг ангажимент — Гърт никога не бе изпитвала такова дълбоко чувство на благодарност. Ако види Роузи, ще откачи — но докато я няма, може и да успеят да го спрат, преди да е направил големи поразии.

— Искаш ли да те изчакам? — нервно я попита другата жена.

— Не бери грижа.

Лапа погледна към пътеката сред дърветата и се смръщи.

— Е, може би все пак ще те изчакам.

Гърт се ухили.

— Добре. Никак няма да се бавя, обещавам.

Вече почти бе стигнала до тоалетната, когато до слуха й достигна странен шум — някой пъхтеше, при това доста тежко. Не — бяха двама. Огромната й уста се изви в лека усмивка. Съдейки по шума, някой се е усамотил зад тоалетната за малко следобедно удоволствие. Просто…

— Говори, мръснице!

Гласът прозвуча почти като кучешки лай и усмивката й замръзна на устните.

— Казвай веднага къде е!

15

Гърт хукна покрай ниската тухлена постройка толкова бързо, че едва не се препъна в празната инвалидна количка. Плешивкото с рокерското яке — Норман Даниълс — стоеше с гръб към нея и стискаше Синтия с такава сила, че палците му почти се бяха изгубили в кльощавите й раменца. Лицето му бе почти долепено до лицето на девойката, но въпреки това тя забеляза странната форма на носа й. И преди бе виждала такава чупка, а веднъж дори в собственото си огледало. Носът й бе счупен.

— Казвай къде е отишла, иначе ще се погрижа да не ти се налага да използваш червило, защото направо ще ти одера проклетия плюва…

В този миг Гърт престана да мисли и да чува. Превключи на автопилот. От Норман Даниълс я деляха две крачки. Докато ги измина, здраво вплете пръстите на двете си ръце. Вдиша свитите си юмруци над дясното му рамо колкото се може по-високо, за да събере повече сила. Точно преди да нанесе удара обаче подивелите от ужас очи на Синтия се извърнаха към нея и съпругът на Роузи веднага улови погледа й. Реагира светкавично — не можеше да му се отрече. Притежаваше страхотна бързина.

Гърт успя да го удари, при това доста силно, но не съумя да уцели основата на врата му, където се мереше. Вече се бе отместил настрана и сключените й юмруци се стовариха върху челюстта му. Възможността да приключи всичко набързо без много-много шум бе пропусната. Като се извърна с лице към нея, отначало й се стори, че е ял ягоди. Ухили се насреща й — по зъбите му се стичаше кръв. Тази кървава усмивка я потресе до дън душа и я изпълни с непоклатима увереност, че само е успяла да осигури смъртта на две жени, вместо на една. Това не бе човек. Това бе Грендъл, преоблечен в рокерско^[7] яке.

— Я виж ти, Дърта-Гърта! — възкликна той. — Искаш да се сборим ли, Гърти? Това ли искаш? Да се сборим? Ще ме понаплескаш, за да слушкам, така ли? — Разхили се и се тупна с длан по гърдите, за да покаже колко е доволен от идеята. Циповете на якето дръпнаха.

Гърт стрелна с поглед Синтия, която оглеждаше тялото си с почуда, сякаш се питаше къде ли е изчезнала ризата й.

— Бягай, Синтия!

Момичето вдигна към нея замаян поглед, отстъпи две крачки назад и се опря на стената, сякаш самата мисъл за бягство я бе изтощила. По лицето й като втасващо тесто се надигаха насинени подутини.

— Гърт-Гърт-боу-Бърт — занарежда Норман и запристъпва към едрата негърка. — Банана-фана-фоу-Фърт, фии-фи-моу-Мърт… Гърт! — Разсмя се като дете, а после отри окървавената си уста. По голата му глава лъщяха капки пот. Приличаха на пайети. — Оооо, Гърти — монотонно продължи да тананика мъжът, а горната част на тялото му се накланяше ту наляво, ту надясно, като кобра, подмамена от свирката на укротителя. — Оооо, Гърти. Ще ми станеш на поничка. Ще те обърна наопаки като ръкавица, ще…

— Айде, ела де! — кресна тя в отговор. — Това да не ти е училищна забава, смотаняк задръстен! Като толкова съм ти притрябвала, ела де!

Даниълс престана да се криви и зяпна насреща й, очевидно неспособен да проумее факта, че тъпата бъчва му се бе развикала. Че се опитваше да го предизвика. В това време Синтия направи още две-три колебливи крачки, панталонките й се отриха с шумолене о стената и тя отново се опря на тухления зид.

Гърт протегна ръце напред, извърнати с дланите навътре, отдалечени една от друга на около петдесет сантиметра. Пръстите й бяха присвити като нокти на хищна птица. Приведе глава и тромаво се запоклаща като мечка. Като видя отбранителната й поза, той забрави слисването си и страшно се развесели.

— Какво си намислила, Гърт? На Брус Лий ли смяташ да се правиш? Е, не искам да те разочаровам, ама той пукна, Гърти. А само след петнадесет секунди същото ще ти се случи и на теб — след петнадесет секунди ще си просто труп на една дърта тлъста негьрка. — Той се разхили.

Тя изведнъж се сети за Лана Клайн, която преди малко се оглеждаше притеснено и все пак реши да я изчака.

— Лана! — извика с все сила. — Той е тук! Ако още си там, тичай за помощ!

Мъжът на Роузи отново се стресна, но после се отпусна. Лицето му отново се разтегна в усмивка. Хвърли поглед през рамо да се увери, че Синтия още не е изчезнала, а после отново се обърна към Гърт и започна да се поклаща наляво-надясно.

— Къде е жена ми? Кажи ми къде е и може да се разминеш само със счупена ръка. Даже току-виж съм те пуснал. Тя ми задигна банковата карта. Просто искам да си я получа.

„Не мога да го нападна — разсъждаваше едрата жена в това време. — Трябва той да го направи, иначе няма да се справя. Как обаче да го накарам да се приближи?“

Замисли се за Питър Слоуик — припомни си за липсващата част от тялото му и за другите части, където белезите от ухапване бяха най-многобройни — и като че съумя да си отговори на въпроса.

— За теб „изяж ме“ има съвсем буквално значение, нали, педераст такъв? Не ти стигаше да му направиш свирка, значи? Та какво казваш? Ще ме нападаш ли, или прекалено много те е страх от жените?

Сега вече усмивката му не просто угасна — на Гърт й се стори, че буквално чу как гримасата пада от лицето му и се разбива като ледена шушулка в металните бомбета на обувките му. Норман престана да се клати.

— ЩЕ ТЕ УБИЯ, КУЧКА ТАКАВА!

Тя се извърна настрана и се приготви за същата хватка, която показваше на Синтия в деня, когато Роузи донесе новата си картина в „Дъщери и сестри“. Този път задържа ръцете си доста по-дълго време, отколкото учеше момичетата да правят, знаейки, че дори сляпата ярост на това животно не е сигурна гаранция, че ще успее да го преметне — той бе силен мъж и ако не го подхване както трябва, просто ще я смели като плъх във вършачка. Норман се хвърли срещу нея и раззина уста, готов да хапе. Гърт приклекна още по-ниско — задникът й вече се опираше в стената — и безмълвно се помоли: „Господи, помогни ми.“ После сграбчи дебелите му космати китки.

„Не мисли, за да не развалиш всичко“ — заповяда си тя, после се извърна към него, подложи му огромния си хълбок и светкавично го преметна наляво. Под огромната тежест краката й се раздалечиха; на кадифяната й пола не й провървя — червената дреха се разпори почти до талията с пукот, подобен на припламването на боровите съчки в камината.

Хватката беше добра. Норман прелетя над хълбока й и наместо яростното изражение на лицето му се изписа безкрайно слисване. Приземи се челно в инвалидната си количка. Тя се преобърна и го захлупи.

— Ееее! — хрипливо възкликна Синтия.

Иззад ъгъла предпазливо надникна Лана Клайн.

— Какво става? Защо вик… — Тя забеляза окървавения мъж, който се опитваше да изпълзи изпод прекатурената количка и в чиито очи се четеше неприкрита злост, и млъкна.

— Тичай за помощ! — кресна й Гърт. — Охраната! Веднага! Викай колкото можеш!

Норман блъсна количката настрана. Челото му беше леко одраскано, но от носа му като фонтан струеше кръв.

— Ще те убия за това — изсъска той.

Тя нямаше никакво намерение да му позволи дори да опита. Междувременно Лана се разпищя и хукна да бяга, а огромната негърка направи невероятен плонж, на който и Хълк Хоган би завидял, и се стовари върху Норман Даниълс. Имаше какво да стовари — последният път кантарът показваше сто и четиридесет килограма — и всички усилия на мъжа да се изправи бяха пресечени. Ръцете му се изпружиха настрани като краката на маса за игра на карти, върху която са поставили двигател на камион; разбитият му нос се заби в спечената пръст между тухлената постройка и оградата, а тестисите му се заклещиха в стъпенките на количката, причинявайки му неописуема болка. Опита се да изпищи — съдейки по лицето му, трябваше да пищи с все сила — но от гърлото му излезе само дрезгаво хъркане. Възседнала Норман — разпраната й пола се бе запретнала почти до хълбоците — Гърт се питаше какво да прави по-нататък, когато изведнъж си припомни първите няколко терапевтични сбирки, на които Роузи най-сетне събра кураж да се разприказва. Най-напред им разказа за ужасните си болки в гърба, които понякога дори гореща баня не можела да облекчи. Когато им обясни причината, много от присъстващите закимаха с разбиране. Тя бе сред тях. Сега се протегна, повдигна полата си още по-високо, при което се подадоха грамадни сини памучни гащи.

— Роузи вика, че си падаш по бъбреци, Норман. Бил си от ония срамежливци, дето не обичали да оставят следи. Ама ти харесва как изглежда, като я удряш там, нали? Заприличва на парцал. Лицето й побелява като платно, а? Даже и устните. Знам, знам — и аз имах един приятел, дето си падаше по тия работи. Като видиш нечия такава сгърчена физиономия и ти става благо на душата, нали? Поне за известно време.

— … кучка… — изсъска той.

— Н-дааа, по бъбреци си падаш — по лицето ти виждам, нали разбираш, имам дарба да чета по лица. — Тя постепенно се придвижваше към горната част на тялото му. Вече почти бе стигнала до раменете му. — Някои си падат по крака, други по задници, трети по цици, обаче има някои — разни откачалки като тебе, Норман — дето си падат по бъбреци. Е, сигурно ти е известна старата поговорка „Каквото повикало, такова се обадило“.

— … разкарай се…

— Роузи не е тук, Норм — продължи Гърт, без да му обръща никакво внимание, и се понамести малко по-нагоре, но пък ти остави едно малко послание от своите бъбреци, чрез моите бъбреци. Слушай внимателно, то гласи следното.

Излази още малко по-нагоре, настани се точно върху извърнатото му лице и отпусна мехура си. Ах, какво блаженство.

Отначало Норман като че дори не разбра какво става. После бавно проумя. Разкрещя се и се опита да я събори. Гърт почувства, че се надига, и го притисна със задник към земята. Бе изненадващо, че е способен на такова усилие, като се има предвид колко пердах отнесе.

— Ааа, хич не си я мисли тая, мърльо смотан — рече му и продължи да изпразва мехура си. Нямаше опасност да се удави, но никога досега не бе виждала такава погнуса и гняв, изписани на нечие лице. И то за какво? Заради някаква си гореща водица. Ако някой в историята на човечеството заслужава да бъде препикан, то това със сигурност бе тоя откачен про…

Той нададе неистов рев, протегна се, сграбчи я под лактите и впи ноктите в ръцете й. Тя изписка (най-вече от изненада, макар че ужасно я заболя) и политна назад. Той правилно прецени движението й и в същия миг с все сила я блъсна отдолу. Този път успя да я прекатури. Гърт се пльосна до стената. Норман съумя да се изправи криво-ляво — по лицето му, по голата му глава и по рокерското му яке се стичаха струйки, а снежнобялата му тениска бе прилепнала към тялото му.

— Ти се изпика върху мен, курва с курва — изсъска той и се метна към нея.

Синтия му подложи крак. Той се препъна и отново заби нос в инвалидната количка. Излази заднешком и се обърна. Почти успя да се изправи, но в последния миг политна назад и запъхтян впери в Гърт блесналите си сиви очи. Обезумели очи. Тя понечи да се приближи, възнамерявайки да го свали на земята и повече да не го изпуска. Ако трябва, ще му прекърши гръбнака като на змия — вече е крайно време, иначе току-виж събрал сили отново да се изправи.

Той бръкна в един от многобройните джобове на якето и в миг Гърт се вледени, убедена, че ще извади пистолет и ще я простреля в корема. „Поне ще умра с празен мехур“ — рече си и застина.

Не беше пистолет, но все същото — Норман стискаше в ръка тейзър. Тя познаваше една умопобъркана бездомна жена, която имаше подобно устройство и трепеше плъхове с него — от ония, огромните, дето се мислят за кокер-шпаньоли, само дето нямат кучешки паспорт. — Искаш ли да те бодна? — продължавайки да седи на колене попита той и размаха тейзъра. — Искаш ли, а, Гърти? По-добре ела сама, защото няма да ти се размине, щеш не щеш…

Той замлъкна и извърна колеблив поглед към ъгъла на постройката. В далечината се чуваха стъписани, тревожни женски писъци, но тълпата като че се приближаваше.

Гърт използва моментното му разсейване, отстъпи назад сграбчи прекатурената инвалидна количка за страничните облегалки и я изправи. После я забута с резки движения към него.

— Айде де — подразни го. — Айде де, давай, любителю на бъбреци. Давай, лайнар такъв. Давай, педал смотан. Искащ да ме жилнеш, а? Искаш да ме гръмнеш с тъпия си фазер? Айде де, какво чакаш. Май имаме време за един последен танц, преди ония с белите престилки да те отведат в „Сънидейл Ейкърс“ или където там държат откачени ненормалници като т…

Той стана, отново се извърна по посока на приближаващите гласове и Гърт си рече: „Какво толкоз, по дяволите, имам един живот, поне да го изживея като бял човек“, после блъсна количката срещу него с все сила. Тя налетя право срещу Норман, той изквича и политна заедно с нея. Гърт се хвърли отгоре му. Разплаканият, треперлив вик на Синтия долетя до нея прекалено късно:

— Внимавай, Гърт! Онова нещо!

Чу се тихо злокобно изпращяване — зиииттт! — и кракът на Гърт, от глезена, където я докосна металният проводник, чак до ябълката, се разкъса от болка. Кожата й още бе влажна от урината и това може би усили ефекта на оръжието. Мускулите й се напрегнаха до скъсване и в очите й избиха сълзи, а после вече изобщо не чувстваше крака си. Свлече се на земята. Падайки, стисна ръката, която стискаше тейзъра, и я изви колкото се може по-жестоко. Норман изквича от болка и понечи да я ритне и с двата си крака. Не уцели съвсем, но едната му подметка болезнено се заби точно под гърдите й, право в диафрагмата. Болката бе толкова ненадейна и силна, че за миг поне Гърт изцяло забрави за болката в крака, но продължи да стиска китката му и да я извива, докато най-сетне юмрукът му се разтвори и противната джунджурия падна на земята.

Норман тежко падна назад — на устата му бе избила кървава пяна, а от носа му се стичаха малки капки кръв. В широко отворените му очи се четеше крайно изумление — той изобщо не можеше да проумее, че отнесе такъв пердах от жена, а и надали щеше да го проумее. Изправи се, олюлявайки се, извърна глава по посока на приближаващите гласове — вече бяха съвсем наблизо — а после хукна покрай оградата към парка. Гърт предполагаше, че няма да стигне далеч, без да привлече вниманието на охраната на парка — изглеждаше така, сякаш току-що бе изваден от филм на ужасите.

— Гърт…

Разплакана, Синтия се опитваше да изпълзи до едрата негърка, която лежеше на една страна и наблюдаваше бягащия Норман. Тя се обърна към момичето и установи, че е изтърпяло много по-жесток побой, отколкото й се бе сторило отначало. Точно над дясното и око се бе надигнала огромна синина, а носът й навярно никога нямаше да бъде същият.

Гърт се изправи с мъка на колене и изпълзя до Синтия. Като се добра до нея, двете се прегърнаха здраво, за да не паднат. Опитвайки се да проговори през подпухналите си устни, Синтия издума с огромни усилия:

— Щях да го преметна… както ни учеше… но той ме изненада.

— Няма значение — отвърна й и целуна нежно слепоочието й. — Много ли пострада?

— Не зная… не плюя кръв… едно добро начало. — Опитваше се да се усмихне. Усилието очевидно й причиняваше непоносима болка, но въпреки това се опитваше да се усмихне. — Напика го.

— Да. Напиках го.

— Точно така — прошепна момичето и отново се разплака. Гърт я взе в прегръдките си и така ги откриха първите жени, които дотичаха заедно с двама от охраната — на колене, между задната стена на тоалетната и изоставената преобърната инвалидна количка, всяка опряла чело на рамото на другата, вкопчени една в друга като моряци-корабокрушенци.

16

Първото неясно впечатление на Роузи от спешното отделение на градската болница беше, че цялото общежитие се е събрало там. Докато се опитваше да си пробие път до Гърт, която се намираше в отсрещния ъгъл на стаята (не обърна почти никакво внимание на мъжете около себе си), отбеляза, че поне три от жените липсват — Ана, която сигурно още се бави на сбирката в памет на бившия й съпруг, Пам, която беше на работа, и Синтия. Последното откритие я ужаси най-много.

— Гърт! — извика и разбута мъжете, без изобщо да ги поглежда. — Гърт, къде е Синтия? Да не би…

— На горния етаж. — Тя се постара да се усмихне, за да й вдъхне увереност, но опитът не беше много убедителен. Очите й бяха подути и зачервени от плач. — Приеха я и сигурно ще остане тук известно време, но ще се оправи, Роузи. Бил я доста лошо, но ще се оправи. Знаеш ли, че си с каска на главата? Толкова си… сладка.

Бил отново се зае с катарамата под брадичката й, но тя дори не усети кога каската изчезна от главата й. Вглеждаше се в Гърт… в Консуело… в Робин. Търсеше в очите им обвинение, че е замърсила чистия им дом. Търсеше омраза.

— Съжалявам — дрезгаво изрече тя. — Ужасно съжалявам за всичко.

— Защо? — учуди се Робин. — Не ти си пребила Синтия.

Роузи я изгледа объркано, после отново се извърна към Гърт.

Тя гледаше на другата страна, а като проследи погледа й, младата жена се вкамени от ужас. Чак сега осъзна, че в това помещение освен жените от „Дъщери и сестри“ има полицаи. Двама цивилни и трима униформени. Полицаи.

Роузи протегна вкочанената си ръка и се вкопчи в пръстите на Бил.

— Говерете с тази жена — обясняваше Гърт на единия. — Нейният съпруг го извърши. Роузи, това е лейтенант Хейл.

Всички се извръщаха към нея, взираха се в жената на ченгето която бе имала най-безочливото нахалство да задигне кредитната карта на мъжа си и да се опита да изчезне от живота му.

Братята на Норман нея гледат.

— Госпожо? — обърна се към нея цивилният полицай и за миг гласът му толкова й заприлича на гласа на Харли Бисингтън, че й идеше да се разпищи.

— Спокойно, Роузи — тихо й говореше Бил. — Тук съм и ще остана с теб.

— Госпожо, дали можете да ни кажете нещо за случилото се? — Поне гласът му вече не приличаше на гласа на Харли.

Тя погледна през прозореца към входа на болницата. Там бе изток — посоката, от която не след дълго над езерото ще изплува нощта. Роузи прехапа устни и се обърна към ченгето. Стисна ръката на Бил и с другата си ръка и заговори с дрезгав глас, който като че нямаше нищо общо с нейния собствен глас.

— Нарича се Норман Даниълс — каза тя на лейтенант Хейл.

„Говориш като жената от картината — помисли си. — Говориш като Роуз Мадър.“

— Той е мой съпруг, полицейски следовател е и е луд.