Стивън Кинг
Роуз Мадър (5)

1

Норман замина от родния си град в неделя, ден преди Роузи да започне новата си работа… с която не бе съвсем сигурна дали ще се справи. Той възнамеряваше да пътува с автобуса на „Континентал Експрес“ в 11: 05. Не за да икономисва — за него бе въпрос на живот и смърт да се преобрази в Роузи. Още не можеше да признае пред себе си колко дълбоко го бе потресло съвършено ненадейното й заминаване. Казваше си, че е разстроен най-вече заради банковата си карта, но в сърцето си знаеше истинската причина за гнева си — не бе и подозирал какво крои жена му. И през ум не му беше минавало, че може да постъпи така.

Откакто бяха женени, знаеше до най-малката подробност мислите, с които тя се събуждаше сутрин, и повечето й сънища. Фактът, че това положение се бе променило, направо го влудяваше. Най-големият му страх бе, че тя е планирала бягството си седмици и месеци наред, а може би дори от година. Ако знаеше истинската причина, която я бе накарала да го напусне (ако знаеше за капката кръв, с други думи), може би щеше да е по-спокоен. А може би щеше да е много по-неспокоен.

Както и да е, вече си даваше сметка, че първоначалната му инстинктивна реакция — от съпруг да заиграе ролята на детектив — се оказа фатална грешка. След първите няколко думи, които размени с Оливър Робинс по телефона, осъзна, че трябва да отхвърли и двете роли и да се опита да се превъплъти в Роузи.

Трябваше да започне да разсъждава като нея, а като начало можеше да пътува по същия начин.

Стиснал леката си пътна чанта, Норман се качи в автобуса, спря до шофьорската кабина и заоглежда пътеката между седалките.

— Какво ще кажеш да се поразмърдаш, приятелю? — попита човекът отзад.

— Какво ще кажеш да ти поразбия носа? — сряза го той. Другият пътник не намери какво да отговори.

Даниълс постоя още миг, опитвайки се да реши кое място най-миого му

(й)

допада, а после закрачи по пътеката. Не би седнала най-отзад — неговата Роуз бе толкова придирчива, че в никакъв случай не би избрала място близо до тоалетната кабина, освен ако автобусът не е препълнен, а неговият добър приятел Оливър Робинс (от когото също като нея си бе купил билет) го бе уверил, че за автобуса в 11: 05 винаги има свободни места. Нито пък би седнала точно над колелата (много друса), или пък близо до шофьора (прекомерно се набива на очи). Съвсем не — най-вероятно би се настанила по средата, при това от лявата страна, защото беше левачка, а човек като избира уж напосоки накъде да се движи, почти винаги поема посоката на по-силната си ръка.

От дългогодишния си опит като полицай се бе убедил, че телепатията е напълно възможно, но изключително трудно нещо… всъщност дори невъзможно, ако не избереш правилната роля. Трябва да се намърдаш като къртиче в главата на онзи, когото преследваш, и да следиш не толкова мисълта, колкото мозъчните вълни — да улавяш не отделните мисли, а начина му на мислене. А когато най-после го напипаш, можеш да хванеш краткия път — пресичаш бежешком извивките на размишленията на жертвата и някоя нощ най-неочаквано изскачаш зад вратата… или пък се скриваш под леглото с нож в ръка, готов да разпориш матрака отдолу в мига, в който пружините се разскърцат и горкият мухльо (или мухла в неговия случай) си легне да спи.

— Най-неочаквано — промърмори Норман и се отпусна на седалката, надявайки се, че е уцелил нейното място. Репликата му хареса и той я повтори, а в това време автобусът излезе на заден ход от стоянката и потегли на запад. — Най-неочаквано.

Пътуването беше дълго, но доста приятно. На две от спирките за почивка ходи в тоалетната, ала не защото наистина му се налагаше, а защото знаеше, че жена му е трябвало да го прави, но надали й се е искало да използва тоалетната в автобуса. Макар да бе придирчива, Роуз имаше проблеми с бъбреците. Сигурно й е по наследство от покойната й майка, която открай време му приличаше на кучка, дето прикляка под всеки божи люляков храст, който й се изпречи на пътя.

На втората спирка забеляза петима-шестима пушачи, скупчени около пепелник в ъгъла на преддверието на чакалнята. Погледна ги жално, но после ги подмина и влезе вътре. Умираше за цигара, но Роуз не би изпитвала подобно желание — тя не пушеше. Вместо това се спря да попипа препарираните рошави животинки, които се изпречиха пред погледа му, защото Роуз си падаше по такива щуротии; после си купи евтин криминален роман от будката до входа, понеже жена му понякога четеше такива помии. Поне милион пъти й бе казвал, че истинските криминални следствия нямат нищо общо с тъпотиите в тия книги, и тя винаги се съгласяваше — тъй ще да е, щом той го казва — но въпреки това продължаваше да ги чете. Изобщо нямаше да се изненада, ако и тя е прелиствала същите книги… но после с голямо неудоволствие се е отказала да си купи, защото при толкова много въпроси без отговор и почти никакви пари, никак не й се е искало да изхарчи цели пет долара за нищо и никакво забавление.

Поръча си салата и се насили се да почете от книгата, после се върна в автобуса. Не след дълго отново потеглиха; Норман седеше неподвижно с книгата в скута, взрян в ширналите се поля — Изтокът отстъпваше място на Средния Запад. Когато шофьорът обяви, че навлизат в съседната часова зона, върна часовника си с един час — пет пари не даваше за часовите зони (през следващите тридесетима дни щеше да следва собствения си биологичен часовник), но Роуз би постъпила точно така. Разлисти книгата и зачете — разказваше се за някакъв пастор, който открил труп в градината си — но бързо му доскуча и я остави. Скуката обаче беше само привидна. Вътрешно не изпитваше отегчение. Чувстваше се като момиченцето от оная приказка за трите мечки. Седи на столчето на най-малката мечка, държи в скута си нейната книжка, скоро ще открие и къщурката й. Ако всичко върви както трябва, не след дълго ще се скрие и под креватчето й.

— Най-неочаквано — измърмори. — Най-неочаквано…

Като слезе от автобуса в ранните часове на следния ден, застана до вратата на отделението за багаж и огледа чакалнята с високи тавани, опитвайки се да погледне курвите и сводниците, наркоманите и просяците не като полицай, а с по-други очи — по начина, по който ги е възприела тя, когато е слязла от същия този автобус, влязла е в същата тази чакалня и я е видяла в същия този час на денонощието, когато по правило човешката природа е най-пасивна.

Стоеше насред залата, опитвайки се да се потопи в този шумен свят, да го почувства — на вид, на мирис, на вкус — и да улови усещането, което той пораждаше.

„Кой съм аз? — запита се той и си отговори: — Роуз Даниълс.“

„Как се чувствам?“

Мъничка. Съвсем объркана. Страх ме е. Просто умирам от страх.

В миг му хрумна нещо ужасно — ами ако, обзета от паника, Роуз е заговорила неподходящия човек? Това е напълно възможно — за някои долни типове подобни места са златна мина. Ами ако този неподходящ човек я е отвел в мрака, а после я е ограбил и убил? Безсмислено е да си казва, че няма такава опасност — беше полицай и прекрасно знаеше, че тя съществува. Ами ако, да речем, някой главорез случайно забележи глупавия й евтин пръстен…

Няколко пъти пое дълбоко дъх — преразпределяше усилията си, стараейки се да се съсредоточи върху онази част от съзнанието си, с която играеше ролята на Роуз. Какво друго му остава? Ако са я убили — убили са я, и толкоз, тъй че най-добре да не разсъждава излишно над този въпрос… пък и освен това не можеше да понесе мисълта тя да му се изплъзне толкова лесно и някакъв си друсал нехранимайко да задигне онова, което по право принадлежи на Норман Даниълс.

„Няма значение — заключи накрая. — Няма значение, ти мисли за себе си. В момента единствената ти задача е да се движиш като Роузи, да говориш като Роузи и да мислиш като Роузи.“ Закрачи бавно из чакалнята, стиснал портфейла си в ръка (както тя би притискана чантата си), и заоглежда хората, които бързаха насам-натам — едни влачеха куфари, други крепяха на раменете си овързани с канап кашони, трети се разхождаха прегърнати. Изведнъж някакъв мъж се втурна към жена с момченце, която бе слязла от същия автобус. Целуна жената, после грабна момченцето и го подхвърли във въздуха. То се разпищя от радост и страх.

„Страх ме е — всичко е съвършено ново и различно, страх ме е до смърт — повтаряше си Норман. — Сигурна ли съм в нещо? На какво да вярвам? Мога ли изобщо на нещо да вярвам?“

Съвсем-съвсем бавно прекоси огромната, постлана с теракотени плочи чакалня, като се вслушваше в екота на стъпките си и се стараеше да си представи как би изглеждало всичко това в очите на Роуз, какво би изпитала тя в същата ситуация. Хвърли бегъл поглед към хлапетата, облещели пред автоматите с електронни игри (в три часа през нощта на някои просто им се спеше, а на други очите им вече бяха червени), но после отново се съсредоточи върху центъра на чакалнята. Роуз забелязва телефонните кабини, но на кого да се обади? Няма приятели, няма роднини — няма дори леля в най-затънтената тексаска провинция или пък някъде из планините в Тенеси. Уплашена, поглежда към изхода, дори може би се колебае дали да не излезе навън и да потърси място, където да пренощува, да се скрие зад някоя врата от целия този огромен, объркан, безразличен, опасен нощен свят — благодарение па неговата банкова карта може да си позволи да плати нощувката — но така ли ще постъпи?

Норман се спря пред ескалатора, смръщи се и перефразира въпроса:

„Така ли ще постъпя!“

„Не. Няма. Първо, не искам да отсядам в мотел в три през нощта, а утре да ме изхвърлят още в дванадесет на обяд — нямам сметка. Мога да постоя тук и да си поопъна нервите още малко. Но това не е всичко — намирам се в непознат град, а до разсъмване остават два часа. Гледала съм какви ли не филми по телевизията, чела съм стотици криминалета, а и мъжът ми е полицай. Добре зная какво може да се случи на жена, която излиза сама по тъмно, тъй че по-добре да изчакам да съмне. Само че какво да правя дотогава? Как да си прекарам времето?“

Отговорът на въпроса дойде от собствения му стомах, който се разкъркори.

„Точно така. Трябва да хапна нещо. За последен път спирахме вчера в шест часа вечерта и вече съм доста гладна.“

Отсреща до гишето за билети имаше малко кафене и Норман се запъти натам, като прескачаше спящите скитници и се мъчеше а потисне желанието да срита в най-близката желязна пейка някоя и друга противна въшлива глава. Напоследък подобни желания го обземаха все по-често. Ненавиждаше бездомните хора — смяташе ги за ходещи кучешки лайна. Не можеше да понася сълзливите им оправдания и лъжите им, че са много болни. В този миг някакъв полузаспал тип се препъна в него и го попита дали не му се намират дребни. Норман едва успя да се удържи да не го сграбчи за ръката и да му свети маслото. Вместо това рече:

— Оставете ме на мира, моля ви.

Знаеше, че тя би казала точно това, и то по съвсем същия начин.

Отначало посегна към бекона и бърканите яйца на витрината, но после съобрази, че тя не яде такива неща, освен по негово настояване — понякога нарочно я принуждаваше да го прави (не че толкова го интересуваше с какво се храни, по-важното беше да е наясно кой командва парада — много по-важно). Наместо бекона избра студена каша, чаша скапано кафе и половин грейпфрут, който изглеждаше така, сякаш е бил докаран с „Мейфлауър“^[1]. Храната го накара да се почувства по-добре и го поразсъни. Като приключи, инстинктивно посегна за цигара, попипа пакета в джоба на ризата, но после отпусна ръка. Роуз не пушеше и следователно на негово място не би копняла за цигара. След миг-два размисъл, както и очакваше, престана да му се пуши. Излезе от кафенето, застана насред чакалнята, подпъхвайки със свободната си ръка ризата в панталоните, и в този миг пред очите му се изпречи голям светлинен синьо-бял кръгъл надпис, в чиято периферия бе изписано „Информация“.

„Дали да отида? Да отида ли при будката под огромния успояващ надпис? Но какво изобщо ще търся там? Разбира се, че ще ида — къде другаде?“

Запъти се натам; отначало подмина будката, а после се върна и я заобиколи от другата страна, та да може внимателно да огледа човека вътре. Беше тънковрат юдей на около петдесет, на вид не по-опасен от Тъмпър, приятелчето на Бамби^[2]. Четеше вестник „Правда“ и от време на време вдигаше глава, за да хвърли по някой и друг безцелен, блуждаещ поглед към чакалнята. Тъмпър несъмнено щеше да го забележи, ако Норман бе продължил да играе ролята на Роуз, само че той отново се бе превърнал в Норман — инспектор Даниълс в засада, което означаваше, че се бе разтворил в пейзажа. Бавно описваше плавни дъги зад будката (важното бе да не стои па едно място; на подобни места човек много не рискува да го забележат, ако непрекъснато се движи) тъй че спокойно да чува Тъмпър, но да остане извън полезрението му.

Около четири и петнадесет към будката се приближи разплакана жена. Тя каза на Тъмпър, че пристигнала от Ню Йорк с „Грейхаунд“, а докато спяла, някой й задигнал портмонето. Обясняваха се дълго, жената изхаби няколко от хартиените кърпички, които мъжът й предложи, но в крайна сметка той й намери някакъв хотел, където щели да я настанят на доверие за няколко нощи, докато съпругът й изпрати пари.

„Аз да ти бях съпруг, уважаема госпожо, щеше да получиш парите лично от мен — мислено отбеляза Норман, продължавайки да описва махалоподобни движения зад будката. — Заедно с един ритник отзад, задето си толкова умна.“

Като се обади в хотела, Тъмпър се представи като Питьр Слоуик. На Норман това му бе достатъчно. Евреинът заобяснява на жената какво да прави отсега нататък и как да стигне до хотела, но Даниълс се отдалечи от будката и се запъти към телефонните кабини, където по чудо бяха останали цели два телефонни указателя, които все още не бяха раздрани или изгорени. През деня можеше да се обади в своето полицейско управление и оттам да получи необходимата информация, но предпочете да провери в указателя. В зависимост от това как ще се развият нещата с начетения евреин, впоследствие телефонните разговори можеха да се окажат опасни — от оня тип случки, които човек не забравя лесно. А и не се наложи. В градския указател бяха дадени само три имена с фамилията Слоуик. Имаше един-единствен Питър.

Даниълс надраска на едно листче адреса на Тъмпърстайн, излезе от автогарата и се запъти към таксиметровата стоянка. Шофьорът на най-предното такси в редицата беше бял — слава Богу — и Норман го попита дали в този град е останал поне един хотел, където човек може да плати в брой и да не слуша цяла нощ как се гонят хлебарките. Онзи поразмисли, после кимна.

— Хотел „Уайтстоун“. Хубав, евтин, плаща се в брой и не задават въпроси.

Норман отвори задната врата на таксито, качи се и рече:

— Карай натам.

2

В понеделник сутринта Роузи последва невероятната червенокоса дама с дългите като на фотомодел крака до Студио С на звукозаписната компания „Тейп Енджин“, а там, точно както й бе обещал, я чакаше Роби Лефъртс и бе все така мил, както и на улицата пред заложната къща, когато я убеждаваше да почете на глас от току-що купената книга. Роуда Саймънс, около четиридесетгодишната режисьорка, също изглеждаше приятелски настроена, но… режисьорка! Само като си помисли човек, че става дума за Роузи Макклендън, която навремето дори не се бе осмелила да се запише в курса по драма за напреднали. Къртис Хамилтън, тонрежисьорът, също се държа любезно, но бе прекалено зает с режисьорския пулт и я удостои единствено с кратко, разсеяно ръкостискане. Преди да опънат платната (както се изрази Роби), госпожа Саймънс им предложи кафе и Роузи съумя през цялото време да държи чашата нормално, без да разлее и капчица течност. Само че когато пристъпи през двойната врата в малката остъклена кабина за запис, изпадна в такава паника, че едва не изпусна купчината ксерокопия, които Роуда нарече „страните“. Почувства се почти както тогава, когато взе приближаващата се по Уестморленд Стрийт червена кола за сентрата на Норман.

Те се взираха в нея зад стъклената преграда — дори младият Къртис Хамилтън със сериозното изражение се бе обърнал към нея — и лицата им й се сториха размазани и изкривени, сякаш се намираше под вода. „Сигурно на една златна рибка хората й изглеждат по същия начин, като се наведат да я разгледат през аквариума — рече си тя и още в следващия миг — не мога да се справя с това. Защо, за Бога, ми е хрумнало, че мога?“

Чу се силно прещракване, което я накара да подскочи.

— Госпожо Макклендън? — Това беше тонрежисьорът. — Дали боихте могли да седнете пред микрофона, за да изравня звука?

Не бе особено убедена, че може. Не знаеше в състояние ли е дори да се помръдне. Стоеше като истукан и се взираше в микрофона, който стърчеше на отсрещната стена на кабината като някаква фантастична отровна змия. Дори и да успее да прекоси стаичката, като седне пред него, от гърлото й няма да излезе и звук.

В този миг сякаш всичко, което бе извоювала, се сгромолясваше пред очите й — с невероятната бързина на филмов преглед за Кийстоун Копс^[3]. Представяше си как незначителните й спестявания се стопяват и трябва напусне приятната стаичка, където живееше едва от четири дни; как в „Дъщери и сестри“ всички охладняват към нея, даже и Ана.

„Не мога да те върна пак на старата работа — чуваше думите които Ана ще каже. — Както добре знаеш, в «Д и С» винаги има нови момичета, а аз трябва да се грижа преди всичко за тях. Как можа да постъпиш толкова глупаво, Роузи? Откъде-накъде ти хрумна, че можеш да бъдеш актриса, пък макар и в този скромен смисъл на думата?“

Сякаш виждаше как й отказват сервитьор, ско място в кафенетата из центъра, но не защото не изглежда добре, а защото отдалеч ще им лъхне на поражение, срам и погубени надежди.

— Роузи? — обади се Роб Лефъртс. — Дали би седнала, за да може Кърт да изравни звука?

Още не беше разбрал, и двамата мъже не знаеха, но Роуда… тя най-малкото подозираше. Беше сграбчила молива, който стърчеше до преди малко зад ухото й, и дращеше нещо по бележника пред себе си. Само че погледът й не следеше движенията на ръката — вместо това тя се взираше в Роузи и веждите й бяха сключени недоволно.

Изведнъж — като удавница, която ревниво се хвърля върху всеки боклук, който види, за да се задържи над водата поне още мъничко — Роузи се замисли за картината. Беше я окачила точно там, където й подсказа Ана, до прозореца на дневната — на стената дори имаше кукичка, останала от предишния наемател. Мястото беше идеално за целта, особено вечер — човек можеше да погледа през прозореца как слънцето залязва над тъмната зеленина на Брайънт Парк, после да извърне очи към картината, после отново да зарее поглед навън. Двете неща сякаш прекрасно се допълваха — прозорецът и картината, картината и прозорецът. Кой знае защо, но се допълваха. Само че ако я изгонят от стаята, ще трябва да свали картината от стената…

„Не, това е изключено — рече си Роузи. — Тя е създадена да виси там!“

Тази мисъл я накара да се раздвижи. Бавно застана до масата, остави страните пред себе си (те представляваха увеличени страници от издадената през 1951 година книга) и седна. Стори й се, че се строполи на стола — сякаш краката й бяха прикачени един към друг с гвоздеи, които някой току-що бе измъкнал.

„Можеш да се справиш, Роузи — уверяваше я тайнственият вътрешен глас, но този път авторитетният му топ звучеше малко фалшиво. — Вече го направи веднъж на улицата пред заложната къща, ще успееш и сега.“

Никак не се изненада, че тези думи не й прозвучаха особено убедително. Изуми се обаче от следващата мисъл, която й хрумна:

„На твое място жената от картината нямаше да се страхува — жената с пурпурно-виолетовия хитон ни най-малко не би се изплашила от подобна дреболия.“

Естествено това бе пълна смехория — ако съществуваше в действителност, жената от картината би обитавала древен свят, чиито хора са смятали кометите за предвестници на гибел; вярвали са, че боговете се шляят по върховете на планините, а повечето смъртни са умирали, без дори да видят книга. Ако пренесем през времето жена от древността в такава стая — със стьклени стени, хладни светлини и стоманена змийска глава, която стърчи от някаква маса — горката нещастница или ще се разпиши и ще побегне или пък ще припадне.

Само че Роузи бе убедена, че русата жена с пурпурния хитон никога не е припадала и най-малкото някакво си нищо и никакво студио може да я накара да се разпищи.

„Мислиш за нея така, все едно е истинска — обади се поизнервен вътрешният й глас. — Сигурна ли си, че това е разумна идея?“

— Роузи? — изпращя по интеркома гласът на Роуда. — Всичко наред ли е?

— Да — отвърна тя и въздъхна облекчено, когато установи, че все още не е изгубила гласа си, макар че беше пресипнала. — Просто съм жадна. И умирам от страх.

— Отляво под масата има хладилна чанта с минерална вода — обясни Роуда. — А колкото до страха, това е съвсем естествено. Ще се съвземеш.

— Кажи още нещо, Роузи — подкани я Къртис. Вече си беше сложил слушалки и подръпваше разни лостчета по пулта.

Наистина започна да се съвзема от паниката, и то благодарение на жената в пурпурния хитон. Силата й на успокоително средство изобщо не можеше да се мери със „Столчето на Пух“.

„Не, не е заради нея, истинската причина е в теб — мърмореше вътрешният глас. — Ти се справи, хлапе, поне засега, и то съвсем самичка. А, ще направиш ли нещо за мен, независимо как ще свърши всичко? Подсещай се от време на време кой е тук наистина Роузи и коя е Роузи Истинска.“

— Говори нещо — подканяше я Къртис. — Все едно какво.

Нищичко не й хрумваше. Погледът й се плъзна по ксерокопията на масата. Най-горната страница беше факсимиле на корицата. На нея бе изрисувана полуоблечена жена, над която заплашително се бе надвесил мъж с нож в ръка. Мъжът имаше мустаци и в мислите на Роузи се промъкна мимолетен спомен, който дори не успя да изплува до повърхността на съзнанието й

(айде да се чукаме, айде под чаршафа),

а само я лъхна като неприятен дъх.

— Ще чета книга на име „Октоподът“ — изрече тя с нормален глас, или поне така се надяваше. — Публикувана е през 1951 година от „Лайън Букс“, малко издателство за книги с меки корици. И макар че според заглавната страница името на автора е… стига ли толкова?

— На магнитофона стана идеално — отвърна Къртис, докато се пързаляше със стола от единия край на пулта до другия. — Дай ми още малко, за да настроя и DAT^[4]. Но звучи добре.

— Да, страхотно — вметна и Роуда. Роузи не мислеше, че си въобразява облекчението в гласа на режисьорката.

Окуражена, отново се обърна към микрофона.

— Според заглавната страница авторът се нарича Ричард Расин, но господин Лефъртс — Роб — казва, че книгата всъщност е написана от жена на име Кристина Бел, Записът е част от поредицата „Жени зад маски“, която включва записи на романи в оригиналния им вариант, а аз получих тази работа, защото жената, която е щяла да чете Кристина Бел, спечелила роля в…

— Готово — прекъсна я Къртис Хамилтън.

— Божичко, звучи като Лиз Тейлър в „Бътърфийлд 8“! — възкликна Роуда и дори плесна с ръце.

Роби кимна. Ухилен до уши, той очевидно преливаше от задоволство.

— Роуда ще ти помага, но ако четеш като пред заложната къща, всички ние ще бъдем безкрайно доволни.

Роузи се наведе да извади бутилка минерална вода и едва не заби чело в ръба на масата. Докато отвиваше капачката, забеляза, че ръцете й треперят.

— Ще направя всичко възможно. Обещавам.

— Зная — усмихна се той.

„Мисли за жената па хълма — повтаряше си Роузи. — Представи си я как стои на хълма и не се страхува от нищо, което може да се изпречи пред нея от собствения й свят или пък да я изненада в гръб от твоя. Тя няма абсолютно никакво оръжие, и дори не е нужно да видиш лицето й, за да отгатнеш, че не се страхува. Това личи по стойката на гърба й. Тя е…“

— … готова на всичко — промърмори Роузи и се усмихна.

Роби се приведе към стъклото.

— Какво казваш? Не те чух.

— Казвам, че съм готова.

— Звукът е добър — каза Къртис, а после се обърна към Роуда, която също бе извадила на масата ксерокопие от романа. — Започваме веднага щом наредите, Професоре.

— Добре, Роузи, пека им покажем как се прави — заключи Роуда. — „Октоподът“, от Кристина Бел. Този запис се осъществява за „Аудио Консептс“. Режисьор — Роуда Саймънс. Четец — Роуз Макклендън. Записът тече. Като ти дам знак, започваш и… ги разбиваш!

„Божичко, не мога!“ — за последен път си помисли Роузи, но после се съсредоточи върху един-единствен магически, ярък образ — златната гривна над десния лакът на жената от картината. В същия миг паниката я напусна.

— Първа глава.

Нела разбра, че мъжът с измачкания сив цилиндър я следва чак когато се озова под светлината на уличните лампи и отляво зейна уличка, потъналата в боклуци, като разтворената челюст на старец, издъхнал с храна в устата. Но вече беше много късно. Дочу стъпки от подковани обувки, които се приближаваха към нея, и в същия миг една огромна, изцапана с кал ръка се стрелна в мрака…

3

В седем и петнадесет същата вечер Роузи отключи и влезе в стаята на втория етаж на Трентън Стрийт. Беше съсипана и умираше от горещина — тази година лятото бе подранило в Града на свободата — но се чувстваше ужасно щастлива. С едната си ръка бе прегърнала неголям пакет покупки. Най-отгоре стърчаха купчина жълти рекламни листовки за предстоящия пикник-концерт под надслов „Потънете в лятото“, организаран от „Дъщери и сестри“. Роузи мина през „Д и С“, за да им разкаже за първия си работен ден (направо щеше да се пукне от гордост), а на тръгване Робии Ст. Джеймс я помоли да вземе няколко листовки и да се опита да ги раздаде по магазините в нейния квартал. Стараейки се да не показва колко се вълнува от самата мисъл, че има свой квартал, Роузи обеща да вземе колкото може.

— Направо ми спасяваш живота — каза Робин. Тази година тя отговаряше за продажбата на билетите и изобщо не криеше, че никак не й върви. — И ако някой те попита, Роузи, кажи му, че не сме тинейджърки, избягали от къщи, нито пък сме лесбийки. Много хора не си купуват билети само заради тия слухове. Ще направиш ли това за мен?

— Разбира се — отвърна тя, но прекрасно знаеше, че няма да каже нищо подобно. Изобщо не си представяше как се изправя пред някакъв съвършено непознат продавач и му изнася лекция на тема „Какво е «Дъщери и сестри»… и какво не е.“

„Но пък мога да кажа, че са чудесни жени“ — помисли си и включи вентилатора в ъгъла, а после отвори хладилника да прибере малкото си покупки. После допълни на глас:

— Не, ще кажа „дами“. Чудесни дами. Да, така звучи доста по-добре. Кой знае защо думата „жени“ притесняваше мъжете — особено онези над четиридесет години, но думата „дами“ не ги плашеше чак толкоз. Това си беше чиста измишльотина (а по нейно мнение още по-глупаво беше самите жени да вдигат шум около семантиката на думата), но докато размишляваше по този въпрос, изведнъж се сети как наричаше Норман проститутките, които понякога арестуваше. Никога не казваше за тях „дами“ (тази дума употребяваше, когато имаше предвид съпругата на някой колега, например „Съпругата на Бил Джесъп е страхотна дама.“), само че не ги наричаше „жени“. За него те бяха „фусти“. Фустите това, фустите онова. Чак сега си даваше сметка колко много е мразила винаги тази дума. Фусти. Все едно казваш „пфу“ с погнуса.

„Забрави за него, Роузи, той не е тук. Няма и да бъде.“

Както винаги тази мисъл я изпълни с радост, почуда и благодарност. Неведнъж й бяха казвали — най-вече на груповата терапия в „Д и С“, че с течение на времето тези еуфорични чувства ще стихнат, по на нея никак не й се вярваше. Вече сама си е господарка. Беше се изплъзнала от чудовището. Беше свободна.

Роузи затвори вратата на хладилника, извърна се и огледа стаята си. Мебелировката беше съвсем оскъдна, а украшения — като изключим картината — нямаше никакви, но въпреки това при вида на всичко, до последната прашинка, й се искаше да крещи от радост. Стените бяха кремави и Норман Даниълс, никога не ги бе виждат; имаше стол, от който никога не я беше блъскал на пода, защото „философства“; имаше и телевизор, пред който никога не бе седял и не се бе хилил злорадо на новините, нито пък се бе заливал от смях на повторенията на „Всички в семейството“ и „Бар «Наздраве»“. Ала най-хубавото беше, че в нито един от ъглите на тази стая не се бе свивала, напомняйки си, че ако й призлее, трябва да повръща само в престилката си. Защото него го нямаше. И никога нямаше да го има тук.

— Сама съм си господарка — промърмори с удоволствие Роузи.

Прекоси стаята и застана пред картината. Хитопът на русата жена едва ли не грееше под лъчите на късното пролетно слънце. „Тя е жена — рече си. — Не е дама и със сигурност не е фуста.“ Стоеше си на хълма и смело се взираше в порутения храм и прекатурените божества…

„Божества ли? Но богът беше само един… нали така?“

Не, като се вгледа внимателно, откри две статуи — едната лежеше до повалената колона, отправила ведър взор в надвисналото небе, малко по-надясно от нея имаше друга фигура. Тя бе повалена настрана и надничаше през високата трева. Виждаше се само извивката на бялото каменно чело, едното око и крайчецът на едното ухо. Чак сега я забелязваше, но какво от това? Сигурно в картината имаше още куп неща, които не бе забелязала — дребни подробности, като в онези рисунки, „Открийте седемте разлики“, пълни с какви ли не неща, които на пръв поглед изобщо не се забелязват, и… — и това си беше чиста глупост. Картината всъщност беше съвсем простичка.

— Е, досега — промърмори Роузи.

Изведнъж веднъж се размисли за Синтия и за онази картина „Де Сото гледа на запад“. Момиченцето седяло пред нея с часове, сякаш гледало телевизия, и наблюдавало как реката се движи.

— Движела се е наужким — изрече и хукна към прозореца да подиша чист въздух и да проветри стаята. От детската площадка долитаха тънките гласчета па децата и по-силните гласове на по-големите хлапета, които играеха бейзбол.

— Разбира се, че наужким. Като всички деца. Че и аз така.

Подпря прозореца с пръчка — иначе известно време стоеше отворен, а после падаше с гръм и трясък — и отново се извърна към картината. Изведнъж я обзе ужасяващо подозрение, при това толкова убедително, че Роузи за малко да го приеме за истина. Гънките по пурпурния хитон не бяха същите. Бяха се разместили. Бяха се разместили, защото жената, която беше облечена с този хитон, или тога, или все едно какво, се беше размърдала.

— Ти си ненормална — откъде ти хрумна тази щуротия? — прошепна. Сърцето й биеше лудешки. — Сигурно съвсем си откачила. Това, струва ми се, ти е известно.

Да, известно й беше. Въпреки това се наведе към картината и внимателно се взря в нея. Почти половин минута оглежда рисунката от пет сантиметра разстояние, сдържайки дъха си, за да не се запоти стъклото. Най-после се отдръпна и с облекчение изпусна дъха от гърдите си. Гънките на хитона не бяха мръднали и милимегьр. Беше сигурна в това. (Е, почти сигурна.) Чисто и просто въображението й й погаждаше лоши номера след дългия уморителен ден — който беше едновременно прекрасен и безкрайно напрегнат.

— Но аз се справих — заяви тя на жената в хитона.

Вече изобщо не й се струваше необичайно да разговаря гласно с нея. Е, може би бе малко ексцентрично, но какво от това? Кому пречи? Дори никой не знае! А и като гледаше обърнатия гръб на русата красавица, й беше някак по-лесно да повярва, че тя наистина я слуша.

Роузи застана до прозореца, опря се на перваза и се загледа навън. Отсреща децата се смееха, тичаха по бейзболното игрище и размахваха бухалки. До бордюра, точно под нейния прозорец, спря кола. Преди време, като видеше кола да спира под прозореца й, изстиваше от ужас, а пред очите й веднага изплуваше юмрукът на Норман с пръстена от Полицейската академия; в тази кола пристига юмрукът, пристига при нея, думите „дълг, лоялност, общност“ стават все по-големи и по-големи и най-сетне сякаш изпълват целия свят… но това време вече беше отминало. Слава Богу. Роузи отново се обърна към картината:

— Дори смятам, че не просто се справих. Като че ли свърших доста добра работа. И Роби беше на същото мнение, зная, но по-важното беше да спечеля Роуда. Тя като че предварително бе решила да не ме хареса, и то защото съм откритие на Роби. Нали знаеш как е?

После отново се извърна към картината — точно както жените оглеждат лицата на приятелките си, за да преценят дали току-що съобщената новина или идея ги е потресла — но, разбира се жената на хълма продължаваше да гледа към порутения храм — на нея не й оставаше нищо друго, освен да си вади заключения, съдейки по гърба й.

— Нали знаеш колко проклети можем да бъдем ние, фустите — отбеляза и се изсмя. — Но мисля, че все пак я спечелих. Минахме само петдесет страници, но към края вървеше доста по-гладко, а и старите романи са толкова кратки. Бас държа, че до сряда следобед ще свършим, но знаеш ли кое е най-хубавото? Изкарвам почти по сто и двадесет долара на ден — не на седмица, а на ден — а ще записват още цели три романа от Кристина Бел. Ако ги възложат на мен, ще…

Млъкна и се вторачи в картината, оглушала за виковете от игрището, и дори не чу стъпките, които се изкачваха по стълбището към втория етаж. Отново погледът й бе насочен към десния ъгъл на рисунката — заоблено чело, изпъкнало сляпо око, загатната извивка на ухо. Изведнъж я осени прозрение. От една страна, бе права, но, от друга страна, грешеше — вярно, забеляза втория прекатурен торс чак като се върна от студиото, но това не означава, че той не е съществувал преди и че някак си е изникнал в картината в нейно отсъствие. Гънките на пурпурния хитон й се видяха разместени, защото съзнанието й бе създало някаква илюзия в подкрепа на първоначалното заблуждение. Обяснението като че звучеше малко по-разумно, особено в сравнение с онова, което й се привиждаше сега.

— Картина е станала по-голяма! — възкликна. Не. Не беше точно така.

Премери рамката и установи, че си е деветдесет на шейсет сантиметра. Лепилото от вътрешната й страна също не беше напукано, тъй че какво толкоз?

„Ами просто втората каменна глава я нямаше, ето какво — рече си. — Може би…“

Изведнъж й се зави свят и й призля. Стисна очи и заразтрива слепоочията си. Когато отново ги отвори и се вгледа в картината, тя й подейства както първия път — не като съвкупност от отделни елементи: храмът, повалените статуи, жената с пурпурно-виолетовия хитон и повдигнатата лява ръка — а като едно цяло, което я зовеше.

Имаше нови детайли. Беше почти убедена, че не си измисля.

Картината не беше станала по-голяма, но в двата й края се бяха появили подробности. Сякаш кинооператорът изведнъж разбира, че работи с неподходящ обектив, и решава да смени тридесет и пет милиметровите лещи с обектив за широкоекранна лента „Синерама 70“. Вече се вижда не само Клинт Ийстууд, но и двамата каубои от двете му страни.

„Ти си луда, Роузи. Картините не стават по-големи.“

Така ли? Ами тогава какво обяснение може да се даде за втората статуя? Беше сигурна, че тя е била там през цялото време, но не се е виждала, защото…

— Защото сега изображението се е разширило отдясно — измърмори. Очите й бяха широко отворени, макар че трудно можеше да се определи какво изразяват — почуда или ужас. — Ама и отляво се е разширила, че и отгоре, и отд…

Изведнъж на вратата се почука, по толкова бързо и лекичко, сякаш отделните почуквания се пресрещаха и се сблъскваха. Роузи се извърна — струваше й се, че се движи в забавен кадър или под вода.

Вратата беше отключена.

Отново се почука. Сети се за колата, която спря до бордюра — беше малка, от онези, които човек наема от „Херц“ или „Авис“, когато пътува сам — и изведнъж забрави за картината. Обсеби я една-единствена мисъл, сякаш очертана по края с тъмните краски на яда и отчаянието: значи Норман я откри. Позабави се, но в крайна сметка я намери.

Припомни си част от последния си разговор с Ана — обсъждаха какво би направила, ако Норман все пак се появи. Тогава заяви, че ще заключи вратата и ще се обади в полицията, но беше забравила да заключи, а телефон нямаше. Това бе жестока ирония, защото в ъгъла на стаята имаше контакт, при това в изправност — а днес в обедната почивка бе ходила до телефонната компания да плати депозит. Получи от служителката бяла картичка с новия си телефонен номер, пъхна я в чантата си и си тръгна, без да погледне изложените за продан телефонни апарати. Каза си, че като й се отвори път към търговския център „Лейвкю“, ще си намери телефон поне с десет долара по-евтин. И сега, само защото искаше да спести някакви си жалки десет долара…

Посетителят отвън мълчеше, но ако сведе очи към прага, ще види обувките му. Големи лъскави черни обувки. Нямаше да е с униформа, но въпреки това ще носи точно тези обувки. Бяха доста тежки. Можеше да го потвърди със сигурност, защото неведнъж бе носила отпечатъка им по краката, корема и гърба си.

Отново се почука, три пъти по три: чук-чук-чук, тишина, чук-чук-чук, тишина, чук-чук-чук.

И пак както тази сутрин, когато едва не се задуши от паника при вида на звукозаписната кабина, Роузи се замисли за жената от картината, която стоеше върху обраслия с трева хълм и не се страхуваше, че се задава буря, нито пък че из руините бродят призраци, троли или просто разни бандити — не се страхуваше от абсолютно нищо. Това личеше съвсем ясно в позата й, в небрежно вдигната ръка и дори (или поне така й се струваше в загатнатата гръд.

„Но аз не съм като нея, мен ме е страх — направо ще се подмокря от страх — само че този път няма да ти се оставя Норман. Кълна се в Бога, изобщо няма да ти се оставя.“

Опита се да си припомни хватката, която бе научила от Гърт — онази, дето хващаш втурналия се срещу теб противник под мишниците, а после се извръщаш настрани. Нямаше смисъл — като се опита да си представи най-важното движение, пред очите й изплува Норман, ухилен до уши (наричаше тази гримаса „хапещата му усмивка“), който се приближава към нея хубавичко да си поговорят.

Много хубавичко.

Пакетът с покупките още стоеше на кухненския шкаф, а до него се мъдреха купчина панически жълти листовки. Беше прибрала в хладилника пресните продукти, но още не бе извадила от плика консервите. Едва се замъкна до шкафа с вдървен ните си крака и бръкна в торбичката.

Отново се почука: чук-чук-чук.

— Идвам — извика Роузи.

Гласът й прозвуча изненадващо спокойно. Измъкна най-голямата консерва — килограм плодов коктейл. Стисна я колкото се може по-здраво и закрачи към вратата.

— Един момент, ей сега идвам.

4

Докато Роузи пазаруваше, Норман лежеше полугол в стаята си в хотел „Уайтстоун“, пушеше цигара и се взираше в тавана.

Като много други момчета и той пропуши покрай баща си — отначало крадеше цигари от неговите „Пал Мал“, примирявайки се с пердаха, който щеше да отнесе, ако баща му го залови, но си заслужаваше всички да те видят в центъра, на ъгъла на Стейт и шосе № 49, подпрян на телефонния стълб пред обривилския „Смесен магазин и поща“, с небрежно вдигната яка на сакото и цигара в уста: страхотия, бейби, печен тип съм аз. Пък и откъде ще знаят приятелите ти, които те подминават в старите си коли, че си гепил фаса от чекмеджето на стария, а единственият път, когато си събрал достатъчно кураж и си решил да си купиш цяла кутия, дъртият Грегъри изсумтя и ти каза да се върнеш, като ти покарат мустаци?

На петнадесет години пушенето беше голяма работа, ама наистина голяма работа, и компенсираше всичко, което липсваше на Норман (да речем кола, пък била тя и трошка, каквито караха повечето му приятели — замазани с кит по калниците, с бяла „пластмасова стомана“, както й викаха тогава, около фаровете, а бронята прикрепена с усукана тел); на шестнадесет години вече се беше пристрастил — изпушваше по две кутии на ден, а сутрин дробовете му се раздираха от кашлица като на истински пушач.

Три години след сватбата с Роуз цялото и семейство — баща й, майка й и шестнадесетгодишният й брат — загинаха на същото това шосе № 49. Ходили следобед на плаж в градската къпалия на Фило, а на връщане някаква бетонобъркачка се врязала в насрещната лента и ги размазала като мухи. Главата на дъртия Макклендън се откъснала и после я намерили в една канавка на тридесет метра от мястото на произшествието, с отворена уста и порядъчно размазано кравешко лайно в окото (по онова време Норман вече беше ченге, а сред ченгетата тия работи се разчуват). Но случилото се не го разстрои ни най-малко — той дори се зарадва. Ако питат него, дъртият нахалник си получи заслуженото. Макклендън имаше навика да разпитва дъщеря си за неща, които въобще не му влизаха в работата. Пък и в крайна сметка Роуз вече не му беше дъщеря — поне пред закона. Пред закона тя бе съпруга на господин Даниълс.

Норман дръпна силно от цигарата, изпусна едно след друго три колелца дим и ги загледа как се издигат към тавана. Навън ревяха клаксони. Пристигна в този град едва тази сутрин, но вече го мразеше. Струваше му се прекалено голям. Имаше хиляди потайни местенца. Но какво от това? Вече бе напипал следата и в най-скоро време щеше да даде добър урок на твърдоглавата дъщеричка на Макклендън.

На погребението на Макклендънови — на тройното опело присъстваше едва ли не цял Обривил — Даниълс се разкашля и не можеше да спре. Хората започнаха да се обръщат, а той повече от всичко на света мразеше да го зяпат. Целият почервенял и бесен от смущение (но продължавайки да кашля), отмести хлипащата си млада съпруга и бързо излезе от църквата, като притискаше длан към устата си и се мъчеше да сподави пристъпите.

Навън се разкашля толкова силно, че трябваше да се приведе и да опре длани на коленете си, за да не припадне, а докато гледаше през сълзи неколцината пушещи — трима мъже и две жени, които не можеха да издържат без цигара дори на скапаното половинчасово опело — изведнъж реши, че спира да пуши. Просто ей така. Кашлицата може би се дължеше на алергията, която го мъчеше всяко лято, но това нямаше значение. Пушенето беше идиотски навик, може би най-идиотският на света — дявол го взел, не искаше в крайна сметка някой общински чиновник да впише в смъртния му акт „Причина за смъртта: «Пал Мал».“

В деня, когато се прибра у дома и откри, че Роуз е изчезнала — всъщност вечерта, след като установи липсата на кредитната карта и разбра, че най-после трябва да приеме истината такава, каквато е — слезе до денонощния магазин в подножието на хълма и за пръв път от единадесет години насам си купи пакет цигари. Избра любимата си марка от едно време — като убиец, които се завръща на местопрестъплението. На червените пакети пишеше „In hoc signo vinces“, или „под този знак ще победиш“ — така поне твърдеше неговият старец, който непрекъснато побеждаваше майка му в домашните разправии, но доколкото му бе известно, с това се изчерпваха всичките му подвизи в битките с нея.

Първото дръпвапе го замая, а докато допуши цигарата, вече му се струваше, че ще повърне, ще припадне или ще получи инфаркт. Може би и трите наведнъж. Но ето че отново свършва по две кутии всеки ден, а сутрин се измъкваше от леглото с добре познатата кашлица, която сякаш се къртеше от дъното на дробовете му. Като че изобщо не бе спирал да пуши.

Но това не беше чак толкова страшно — в момента изживяваше стрес, както обичат да казват ония тъпаци — психолозите, а в такива случаи хората често се връщат към старите си навици, Казват, че привичките — особено лошите, например пиенето и пушенето — служели като патерици. И какво от това? Какво лошо има да ходиш с патерици, като куцаш? Веднъж да се оправи с Роузи (да се погрижи, ако ще има неофициален развод, то поне да е по негово желание, дето се вика), ще захвърли всякакви патерици.

Този път веднъж завинаги.

Извърна глава и погледна през прозореца. Още не се бе стъмнило, но вече се здрачаваше. Не искаше да закъснява за срещата. Смачка цигарата в препълнения пепелник до телефона на нощното шкафче, скочи от леглото и започна да се облича.

Най-хубавото беше, че не се налагаше да бърза; отдавна не беше взимал отпуск, а капитан Хардъейу дори не се заяде. Норман подозираше, че причините са две. Първо, инспектор Даниълс беше новината на месеца, и второ, капитанът никак не го обичаше. На два пъти насъска по него копоите от вътрешния отдел заради обвинения в неправомерно прилагане на сила и несъмнено се радваше, че ще се отърве от Даниълс за известно време.

— Още довечера, мръснице — мърмореше Норман, докато слизаше с асансьора; освен него и собственото му отражение в очуканото огледало срещу вратата в кабината нямаше никого. — Още тази вечер, ако ми излезе късметът. А интуицията ми подсказва, че днес ми върви.

На улицата пред хотела чакаха цяла редица таксита, но той ги отмина. Шофьорите си водеха отчет, понякога запомняха и лица. Не, отново ще вземе автобус. Този път градски. Енергично закрачи към спирката на ъгъла, питайки се на майтап ли каза, че днес му върви — май не се шегуваше все пак. Преследването беше към края си и той го знаеше. Беше уверен в това, защото отново бе успял да се вмъкне в мислите й.

Зад ъгъла се зададе автобус — движеше се по Зелената линия — и спря точно пред Норман. Той се качи, плати на шофьора четири долара, седна най-отзад — тази вечер не трябваше да се прави на Роузи, слава Богу — и се загледа навън. Зад прозорците се нижеха светлинни надписи над барове и ресторанти. „ДЕЛИ“. „БИРА“. „ПИЦА НА ПАРЧЕ“. „ЕРОТИЧНО МОНОКИНИ ШОУ“.

„Ти нямаш раобта тук, Роуз — мислено отбеляза той, а в това време автобусът тъкмо отминаваше някакъв ресторант на име «Кухнята на татко» — «Оригинални телешки специалитети от Канзас», гласеше кървавочервеният неонов надпис зад витрината. — Това място не е за теб, но няма страшно, вече съм тук. Дойдох да те отведа у дома. Или някъде другаде, все едно къде.“

Неоновият лабиринт на фона на тъмнеещото кадифено небе го наведе на мисли за доброто старо време, когато животът далеч не беше толкова шантав и клаустрофобичен — като стая, чиито стени сякаш всеки миг ще те затрупат. Едно време, светнат ли неоновите надписи, започваше веселбата — поне в годините на неговата младост, когато хората като че живееха по-безгрижно. Избираш някое заведение с ярка светлинна реклама и се промъкваш в него. Онези времена отминаха, но повечето ченгета — повечето добри ченгета — още умееха да се промъкват незабелязано по тъмно. Умееха да се промъкват незабелязано зад неоновите реклами и да се справят с отрепките по улиците. Ченге, което не умее тези неща, не се задържа дълго в бранша. Съдейки по уличните табели, Каролайна Стрийт беше съвсем наблизо. Стана, отиде най-отпред и се улови за дръжката до вратата. Когато автобусът спря на ъгъла, Норман слезе и незабелязано се изгуби в тъмнината.

Беше си купил карта па града от будката за вестници в хотела — даде шест долара и петдесет цента, безобразна цена, но разговорите с разни случайни минувачи можеха да му излязат много по-скъпи. Като помолиш някого да те упъти, той някак си те запомня — колкото и да е странно, случва се и след пет години още да те помни. Тъй че ще по-добре да не пита никого. Особено ако после стане нещо. Нещо лошо. Засега нямаше такава вероятност, но „Върши си работата сам“ и „Затваряй си устата“ са най-полезните правила в тоя живот. Според картата Каролайна Стрийт излизаше на Бодри Плейс на четири пресечки западно от автобусната спирка. Чудесна разходка в такава топла вечер. На Бодри Плейс живееше евреинът от „Информация“.

Бръкнал в джобовете на панталоните си, Даниълс крачеше нехайно, сякаш чисто и просто се разхожда. Имаше замислен леко отнесен вид и никой не би предположил, че всичките му сетива са изострени до крайност. Отбелязваше наум всяка кола, която минаваше по улицата, и не пропускаше нито един минувач, като особено старателно следеше дали някой го заглежда. Дали някой го забелязва. Никой не му обръщаше внимание, това го успокояваше.

Като стигна до къщата на Тъмпър — ново двайсе, тоя наистина живееше в къща, а не в апартамент — отначало я подмина, а после се върна обратно, наблюдавайки колата пред гаража, и осветения прозорец на долния етаж. Най-вероятно беше дневната. Завесите не бяха спуснати, но на прозореца имаше транспаранти. През тях прозираше мека цветна светлина — сигурно телевизорът. Тъмпър не спеше, Тъмпър си беше у дома. Тъмпър беше седнал да погледа телевизия и да хапне някой и друг морков, преди да тръгне за автогарата, та да помага на разни глупави — или направо лоши — жени, които изобщо не заслужават помощ.

Тъмпър не носеше венчална халка, а според Норман и без друго мязаше на обратен, но както се казва, покритото мляко котки не го лочат. Той се шмугна в алеята към гаража и за всеки случай надникна в четири-петгодишния форд. Не забеляза нищо тревожно.

Изправи се доволно и огледа спокойната квартална улица, но не видя никого.

„Нямаш маска — упрекна се мислено. — Даже нямаш чорапогащник да си го нахлузиш на лицето, а, Норми?“

Не, нямаше.

„Забрави, нали?“

Ами… всъщност не. Не беше забравил. Просто му се струваше, че когато слънцето изгрее утре заран, на света ще има един зализан евреин по-малко. Понякога и в най-хубавите квартали стават гадни работи. Случва се разни типове да те нападнат в къщата ти — най-вече психопати, разбира се — и тъй нататък. Много е неприятно, но е така. „Стават и кофти работи“, както пише по разни тениски и лепенки. А понякога, колкото и да е невероятно, кофти работи се случват на добрите, вместо на лошите хора. Например на еврейчета, дето четат „Правда“ и помагат на разни жени да се крият от мъжете си. Непростимо е човек да се примирява с подобни работи — какво общество е това. Ако всички се държаха по тоя начин, обществото изобщо нямаше да съществува.

Подобно поведение обаче се шири най-безнаказно, и то защото меките душици го търпят. Само че за разлика от другите меки душици, този юнак беше допуснал фаталната грешка да помогне на неговата жена. Бе убеден в това, както и че се казва „Норман“. Този човек й беше помогнал.

Изкачи се по стълбите, за последен път набързо се огледа и позвъни. Изчака, после отново натисна звънеца. Наострил уши да долови и най-малкия шум, този път дочу приближаващи се стъпки — само че не шльоп-шльоп-шльоп, а ссст-ссст-ссст — Тъмпър се разхожда по три-четвърти чорапи, колко трогателно.

— Идвам, един момент.

Вратата се отвори. Домакинът въпросително го погледна с насълзените си очи иззад роговите рамки на очилата.

— Добър вечер, мога ли с нещо да ви бъда полезен?

Разкопчаната му риза беше извадена над панталоните, а отдолу се подаваше потник, досущ като потниците на Норман — това му дойде прекалено много, чашата на търпението му преля и той направо побесня от ярост. Мърльо като тоя да носи същото бельо! Бельо за бели хора!

— Струва ми се, че можете — отвърна Норман, но нещо в лицето или в гласа му — а може би и в двете — стресна Слоуик, защото кафявите му очи се разшириха, той понечи да отстъпи назад и посегна към вратата, най-вероятно възнамерявайки да я хлопне под носа на Норман. Но ако целеше това, вече беше прекалено късно. Даниълс светкавично посегна към него и го сграбчи за ризата, а след това го натика обратно в къщата. После бутна вратата с крак и тя се захлопна зад гърба му — чувстваше се по-изящен и от Джийн Кели в мюзикъл на „Метро Голдуин Майер“.

— М-даа, струва ми се, че можеш — повтори той. — Или по-скоро за твое добро се надявам да можеш. Ще ти задам няколко въпроса, Тъмпър, няколко хубави въпроса, тъй че по-добре се помоли на дългокосия ви еврейски Господ да ти пошепне правилните отговори.

— Махайте се оттук! — викна Слоуик. — Ще извикам полицията!

Като чу тези думи, Норман Даниълс здравата се изхили, после извъртя мъжа и изви лявата му ръка назад, чак до хърбавата му дясна плешка. Слоуик се разпищя. Той посегна между краката му, хвана го за тестисите и му нареди:

— Млъкни. Млъкни веднага или ще ти откъсна топките като грозде. Внимавай да не се разделиш с тях веднъж завинаги.

Тъмпър млъкна. От време на време задавено изхлипваше и дробовете му хъркаха, но Норман щеше някак си да го да преживее. Натика го в дневната, взе дистанционното устройство.

После сградбчи новото си приятелче за ръката и го подкара към кухнята. Там го пусна и му заповяда:

— Застани до хладилника. Задникът и плешките долепени до туй нещо, и само да си посмял да мръднеш, направо ще ти откъсна джуките. Ясно ли е?

— Д-д-да — заекна Тъмпър. — К-к-кой сте вие? — Приличаше на Тъмпър, но гласът му прозвуча като на оня смотаняк, Бухала Уудзи.

— Ървин Р. Левин от №80 — отвърна Норман. — Обикновено така прекарвам почивните си дни. — Без да изпуска Тъмпър от очи, той заизмъква едно по едно кухненските чекмеджета. Надали старият Тъмп би хукнат да бяга, но все пак. Понякога страхът минаваше всякакви граници и хората ставаха по-непредвидими и от торнадо.

— Какво… Не зная какво…

— Не ти трябва да знаеш. В това се крие цялата красота на заниманието, Тъмп. Ти не знаеш абсолютно нищо друго освен отговорите на няколко съвсем прости въпроса. Останалото остави на мен. Аз съм професионалист. Примерно от кръжока „Сръчни ръце“.

Най-сетне в последното, пето чекмедже, в другия край на стаята, откри онова, което търсеше — кухненски ръкавици, на цветенца. Колко сладко. Толкова му подхожда на лъскавите дрешки точно с такива ръкавици да си вади еврейските тенджерки с еврейските манджи от еврейската си печка. Норман ги нахлузи, после набързо отри дръжките на всички чекмеджета, за да не остават отпечатъци. Закара Тъмпър обратно в дневната, намери дистанционното, отри го в ризата си и заяви:

— Сега ще се поразговорим, Тъмпър.

Дрезгавият глас, с който изрече тези думи, прозвуча нечовешки дори на него самия. Не се изненада особено, когато установи, че от ярост се е възбудил. Захвърли дистанционното на дивана и се обърна към Тъмпър, който стърчеше насред стаята с жално приведени рамене, а от очите му иззад плътните рогови рамки се стичаха сълзи. И хич не му пукаше, че е облечен в бельо за бели хора.

— А сега хубавичко ще си поговорим. Ама много хубавичко. Не ми ли вярваш? Повярвай ми, Тъмпър. Най-добре ми повярвай.

— Моля ви — простена Слоуик и протегна треперещи ръце към Норман. — Не ми причинявайте болка. Вие грешите, аз не съм човекът, когото търсите, който и да е той. Не мога да ви помогна.

Но най-накрая доста му помогна. Тогава вече бяха в избата, защото Норман бе започнал да хапе и макар да бе увеличил звука на телевизора до края, и той не беше в състояние да заглуши писъците. Но писъци или не, Тъмпър много му помогна.

Когато празненството приключи, отиде да потърси под кухненската мивка чувал за боклук. Натъпка в него ръкавиците и ризата си, която в този си вид никак не беше за пред хора. Щеше да вземе чувала със себе си и после да се оправя с него.

На горния етаж в спалнята на Тъмпър откри една-единствена дреха, в която едрите му рамене се побираха — размъкната избеляла блуза с надпис „Чикаго Булс“. Простря я на леглото, после се пъхна под душа на Тъмпър. Докато чакаше да потече топлата вода, разгледа аптечката, откри аспирин и глътна четири хапчета. Челюстите го боляха зверски. Цялата му брада беше в кръв, косми и парченца кожа.

Застана под топлата струя и грабна сапуна на Тъмпър, напомняюки си после да го прибере в чувала. Всъщност не знаеше има ли смисъл от всичките тези предпазни мерки — не беше наясно какви улики е оставил в мазето. По едно време направо му беше причерняло пред очите. Като си миеше косата, затананика:

— Непокоорна Роуз… непокоорна Роуз… де се скиташ… кой те знай… с ветровете… расна ти… кой могъл би… да те задържи?

Спря водата, излезе изпод душа и огледа неясното си зловещо изражение в замъгленото огледало над мивката.

— Аз — безизразно отбеляза на глас. — Аз бих могъл.

5

Бил Стайнър понечи да почука още веднъж, проклинайки обзелото го вълнение — обикновено не се плашеше от жени — но в този миг тя се обади отвътре: „Един момент, ей сега идвам.“ Не звучеше раздразнено, Слава Богу — значи може би не я изкарва от банята.

„По дяволите, какво изобщо търся тук? — запита се той, като чу приближаващите стъпки. — Това прилича на сцена от нескопосана романтична комедия, от която даже и Том Ханкс не би изкарал нищо свястно.“

Дори да е вярно, това не променяше факта, че жената, която идва миналата седмица в заложната къща, не му излизаше от ума. И вместо впечатлението от нея да избледнява, то сякаш ставаше все по-ярко. Две неща бяха неоспорими: за пръв път в живота си носеше цветя на непозната, а освен това от шестнадесетгодишен не се бе срамувал толкова да покани жена на среща.

Стъпките съвсем приближиха до вратата; изведнъж Бил забеляза, че една от огромните маргарити тъкмо се кани да изскочи от букета. Посегна набързо да я оправи и в този миг вратата се отвори — на прага с убийствен поглед в очите, стиснала в заплашително вдигнатата си ръка огромна консерва — като че ли някакъв плодов коктейл — стоеше жената, която бе разменила фалшивия си диамант срещу ужасяваща картина. Сякаш бе окаменяла, разкъсвана между желанието си да нанесе изненадващ удар и зашеметяващото откритие, че това не е човекът, когото очаква. По-късно Бил си рече, че това е едно от най-невероятните преживявания в живота му. Двамата стояха на прага на стаята па Роузи, която се намираше на втория етаж в някаква сграда на Тремънт Стрийт: той — стиснал букет от съседната цветарница на Хичънс Авеню, тя — с консервата в ръка, и макар че паузата продължи не повече от две-три секунди, на Бил се стори безкрайно дълга. Достатьчно му бе обаче да осъзнае нещо потресаващо, ужасяващо, влудяващо, зашеметяващо и доста очарователно. Противно на очакванията му, повторната им среща нищо не променяше — дори стана още по-страшно. Тя не бе красива жена — със сигурност не и телевизионна красавица — но на него му се виждаше прекрасна. Неизвестно защо устните и линията на брадичката й караха дъха му да спре, а като видеше котешката извивка на синьо-сивите й очи, коленете му се подкосяваха. Струваше му се, че сърцето му ще се пръсне и целите му страни пламтят. Прекрасно познаваше тези усещания и чак го доядя, като се улови, че ги изпитва.

Подаде й цветята с усмивка, но без да изпуска от очи консервата, и рече:

— Ще сключим ли примирие?

6

Още не се бе съвзела от изненадата, че това не е Норман, тъй че поканата за вечеря я свари съвсем неподготвена, но за своя най-искрена почуда, я прие. Може би изпитаното облекчение също допринесе за решението й. Чак когато се настани в колата до него, Практична-Разумна — доскоро съвсем низвергната — най-сетне се обади: какво била правела, къде била тръгнала с мъж (при това много по-млад), когото изобщо не познава, да не се е побъркала? Тези въпроси бяха изпълнени с най-искрен ужас, но Роузи веднага прозря истинското им предназначение — служеха за камуфлаж. По-важният въпрос бе толкова ужасяващ, че дори и Практична-Разумна не смееше да го зададе от достопочтената си позиция в главата на Роузи.

„Ами ако Норман те хване?“ — това бе страшният въпрос. Ами ако Норман я завари да вечеря с друг мъж? По-млад, красив мъж? Норман се намираше на хиляда и четиристотин километра оттук, но това изобщо не интересуваше Практична-Разумна, която всъщност не беше нито практична, нито разумна, а чисто и просто уплашена и объркана.

Тъй или инак, де да беше само Норман. През целия си живот на зряла жена никога не бе оставала насаме с мъж, а в момента в душата й цареше пълна бъркотия. Да вечеря с него? О, разбира се. Няма що. Гърлото й се сви, а стомахът й ръмжеше като пералня.

Ако бе облечен с нещо по-изискано, а не с избелели, по чисти дъпки и плътна памучна риза; ако бе отправил макар и най-бегъл критичен поглед към обикновените пуловер и пола, с които бе облечена; или пък ако заведението, в което я заведе, й се бе сторило прекалено трудно (не й идваше наум друга дума), надали изобщо би съумяла да слезе от буика му. Но ресторантът изглеждаше никак заплашително, а по-скоро дружелюбно — над входа грееше весел надпис „Кухнята на татко“, от тавана висяха огромни вентилатори, а масивните маси бяха застлани с червени карирани покривки. Според рекламата зад витрината завението предлагаше „Оригинални телешки специалитети от Канзас“. Келнерите бяха възрастни господа с дълги престилки, завързани под мишниците. Те заприличаха на Роузи на бели рокли до земята от времето на Френската империя. Вечерящите по масите не се различаваха много от тях с Бил — е, от Бил поне: хора от средната класа, със средни доходи, облечени съвсем неофициално. Ресторантът й се стори жизнерадостно и открито място, където човек може да диша спокойно.

„Сигурно е така, само че те никак не приличат на теб — пошепваше вътрешният й глас. Не се заблуждавай, Роузи. Те са самоуверени, щастливи, но най-вече — изглеждат съвсем на място тук. Това обаче не важи и никога няма да важи за теб. Прекалено дълго си живяла с Норман и прекалено често си седяла в ъгъла и си повръщала в престилката си. Вече си забравила как се държат хората, какво си говорят… ако изобщо някога си знаела. Опитваш ли се да бъдеш като тях, дори само в мечтите си, някой ден ще ти бъде много, много мъчно.“

Нима е вярно? Самата мисъл я ужасяваше, понеже дълбоко в себе си изпитваше истинска радост от това, че Бил бе дошъл да я види, че й бе донесъл цветя, че я бе поканил на вечеря. Представа нямаше какво изпитва към този човек, но бе поканена на вечеря… което я караше да се чувства млада и изпълнена с магия. Това бе неизбежно.

„Давай, продължавай да се радваш — каза Норман. Пошепна й тези думи в мига, в който с Бил прекрачиха прага на заведението, и те прозвучаха толкова близки и толкова истински, сякаш, минавайки наблизо, наистина ги бе изрекъл. — Радвай се, докато можеш, защото после твоето приятелче ще те изведе в мрака и ще поиска хубавичко да си поговорите. Разговорите може и да ги пропусне. Може би просто ще те завлече в най-близката уличка, ще те притисне до стената и набързо ще те оправи.“

„Не — мислено отвърна тя. Изведнъж осветлението в ресторанта й се стори прекалено ярко и всичко, абсолютно всичко зазвуча в ушите й необикновено ясно, дори мързеливите въздишки на огромните вентилатори. — Не, не е вярно, той е добър, това са лъжи!“

Незабавно последвалият отговор бе неопровержим и според Норман — Абсолютната истина.

„Никой не е добър, пиленце — Ти, аз, всички.“

— Роуз? Добре ли си? — попита Бил. — Цялата пребледня.

Не, не беше добре. Прекрасно знаеше, че глъсът, който отеква в главата й, лъже; че принадлежи на онази част от съзнанието й, която бе попарена от отровата на Норман; но онова, което знаеше, много се различаваше от онова, което изпитваше. Не може да остане сред всички тези хора, наистина сред всички тези хора, да улавя уханието на сапуните, парфюмите и шампоаните им и да слуша веселата глъч на разговорите им. Не може да се справи с келнера, който заплашително ще се надвеси над нея и ще заизрежда списък специалитети на чужди езици. Но най-трудно щеше да й бъде с Бил Стайнър — как щеше да му говори, да отвръща на въпросите му, а през това време да се пита какво ли би било да го погали.

Понечи да му каже, че не се чувства добре, и е най-добре да я изпрати; може би някой друг път. После, както и в звукозаписното студио, се сети за жената в пурпурния хитон — изправена сред буйните треви на хълма, с вдигната ръка и разголено рамо, което хвърля меки отблясъци в странната приглушена светлина на онова място, тя съвсем безстрашно и спокойно се взира в порутения храм, който се струваше на Роузи по-страховит и от най-мрачните къщи, които бе виждала. Представи си русата плитка, златната гривна и едва загатнатата извивка на гръдта й и се поуспокои.

„Мога да се справя — рече си. — Не знам дали изобщо мога да хапна, но със сигурност мога да събера достатъчно кураж да постоя известно време с него в това светло място. Дали да се опасявам, че може да ме изнасили? Струва ми се, че този човек най-малко мисли за насилие. Това са чисто и просто глупостите на Норман — Норман, който смята, че нито един чернокож не притежава радио, което не е крадено от някой бял.“

Тази простичка истина й позволи да отдъхне облекчено и та се усмихна на Бил. Усмивката бе несигурна и ъгълчетата на устните й леко потрепваха, но по-добре, отколкото изобщо да не се усмихне.

— Всичко е наред. Малко ме е страх, това е всичко. Ще се наложи да ме изтърпиш.

— Нали не се страхуваш от мен?

„Баш от теб се страхувам“ — вметна Норман, който се ое загнездил в мислите й като злонамерен тумор.

— Не, не точно. — Вдигна глава и го погледна в очите. Това й костваше много и страните й като че пламнаха, но устоя твърдо. — Просто ти си едва вторият мъж, с когото излизам през живота си, и ако това наистина е среща, то това е първата ми среща, откакто завърших гимназията. Горе-долу през осемдесета година.

— Мили Боже! — възкликна той. Изрече го съвсем тихо и напълно сериозно. — Сега пък мен ме хваща страх.

Служителят, който ги посрещна — Роузи не бе съвсем сигурна дали не се наричаше maitre d’otel, или това е някой друг — попита дали предпочитат „пушачи“ или „непушачи“.

— Пушиш ли? — попита я Бил; тя отривисто поклати глава.

— Някъде по-встрани би било чудесно — обърна се той към господина с фрака и в същия миг някаква сивозеленикава сянка — стори й се, че беше петдоларова банкнота — премина от ръката на кавалера й в ръката на келнера. — Може би дори в някой ъгъл?

— Разбира се, господине — отговори келнерът и ги поведе през ярко осветеното помещение с мудно поклащащите се вентилатори.

Като се настаниха на масата, Роузи попита Бил как я е открил, макар че вече имаше известни подозрения. По-скоро искаше да узнае защо я е потърсил.

— Ами чрез Роби Лефъртс — отвърна й. — Той минава през два-три дни да провери не са ли се появили нови бестселъри — всъщност стари бестселъри; разбираш какво искам да кажа…

Спомни си Дейвид Гудис — „Не му провървя. Пери бе невинен…“ — и се усмихна.

— Знаех, че те е наел да четеш романите на Кристина Бел, защото специално дойде да ми каже. Беше страшно въодушевен.

— Нима?

— Каза, че не е чувал по-хубав глас, откакто Кати Бейтс записа „Мълчанието на агнетата“, а това значи много — Роби просто боготвори този запис, както и „Смъртта на наемника“, запис на самия Робърт Фрост. Има го на дългосвиреща плоча, 33 оборота, от едно време. Ужасно е издраскана, но е нещо невероятно.

Роузи замълча. Това надхвърляше всичките й очаквания.

— Та значи, помолих го да ми даде адреса ти. Е, така звучи доста захаросано. Истината е, че изобщо не го оставях на мира. А Роби е от хората, които просто са много уязвими в това отношение. И за да му отдам дължимото, Роузи…

Но останалото изобщо не стигна до пея. „Роузи — повтаряше си тя. — Той ме нарече «Роузи». Дори не съм го молила, сам ме нарече така.“

— Ще пийнете ли нещо, уважаеми? — Отнякъде бе изникнал келнер, който стоеше край Бил. Беше възрастен, достопочен господин, който приличаше на колежански преподавател по литература. „Който си пада по рокли с висока талия от времето на Френската империя“ — помисли си тя и едва не се изкиска.

— За мен чай с лед, ако обичате — каза Бил. — А за теб, Роузи?

„Ето пак. Пак го направи. Откъде знае, че никога не съм била «Роуз», и всъщност винаги съм била Роузи?“

— Същото, благодаря.

— Значи два чая с лед — усмихна се келнерът и изрецитира кратък списък специалитети. За щастие на Роузи всичките бяха на английски, а като чу „Лондонско печено“, дори започна да й се отваря апетит.

— Ще помислим и ще ви кажем след малко — каза Бил. Келнерът се оттегли, а той отново се обърна към младата жена и продължи:

— Роби има още две заслуги. Предложи ми да се отбия в студиото… В „Корн Билдинг“ сте, нали?

— Да, студиото се казва „Тейп Енджин“.

— А-ха. Та значи, предложи ми някой спедобед след работа да намина към студиото и тримата да идем да пийнем по нещо. Толкова беше загрижен, направо бащински. Като му казах, че не мога да направя подобно нещо, ме накара да му обещая най-тържествено първо да ти се обадя. И аз наистина се опитах да ти позвъня, Роузи, но от „Услуги“ не можаха да ми кажат номера ти. Няма ли те в указателя?

— Всъщност още нямам телефон — послъга тя. Разбира се, че номерът й не е включен в указателя; трябваше да доплати тридесет долара — които мъчно можеше да отдели за това удоволствие, но в никакъв случай не можеше да си позволи телефонът й да цъфне в полицейския компютър у дома. Норман се оплакваше, че нямали свободен достъп до телефонните номера извън указателя. Това бе незаконно, защото по този начин нарушаваха личните права на хората, които доброволно предоставяха на телефонните компании правото да издават телефонни указатели. Така бе постановил съдът, а Норман — както и останалите полицаи, с които се бе запознала, откакто бяха женени — изпитваше неистова омраза към съдилищата и техните постановления.

— А защо не мина през студиото? Може би си бил извън града?

Той взе салфетката, разгъна я и внимателно я постави на коленете си. Като вдигна поглед, лицето му се бе променило, но на Роузи й отне известно време да проумее очебийното — страните му бяха поруменели.

— Ами, може би просто не съм искал да има други хора. Така не можеш да говориш спокойно. Просто исках… ъ-ъ-ъ… да се сближа с теб.

— И ето ни тук — тихо отбеляза тя.

— Точно така. Ето ни тук.

— Но защо искаш да се сближаваш с мене? Защо ме каниш на срещи? — помълча, после довърши мисълта си: — Искам да кажа, не съм ли малко възрастна за теб?

Той я изгледа с недоумение, после реши, че се шегува, и се засмя.

— М-даа. И на колко години си, бабо? На двайсет и седем? На двайсет и осем?

Отначало Роузи си помисли, че той се шегува — и то не особено уместно — но после осъзна, че като се изключи шеговитият тон, въпросът е съвсем сериозен. Дори не се опитваше да я ласкае, просто гласно отбелязваше очевидни факти. Или най-малкото, очевидни за него. Това откритие я порази. Осъзна, че промените в живота й не свършват с намирането на работа и самостоятелно жилище, а едва сега започват. Сякаш всичко до този момент е било нещо като подготовка, а истинското сътресение тепърва предстои. Не земетресение, а живототресение — изведнъж зажадня за него с цялата си душа, изпълнена с непонятно въодушевление.

Бил понечи да заговори, но се появи келнерът с чая. Младият мъж поръча пържола, а тя поиска „Лондонско печено“. Кленерът я попита как да бъде приготвено и понечи да му отговори „добре запечено“ — вкъщи го ядяха така според предпочитанията на Норман — но вместо това каза:

— Алангле.

— Прекрасно! — възкликна мъжът, сякаш наистина смяташе така, и се отдалечи, а Роузи се размисли какво чудесно място би бил утопичният свят, в който всички са като този келнер и посрещат избора на другите като нещо прекрасно, отлично, превъзходно.

Обърна се отново към Бил и откри, че той не сваля очи от нея — зелените им отблясъци бяха в състояние да ръзвълнуват всяка жена. Привлекателни очи.

— Много ли беше зле? Бракът ти, искам да кажа — попита я.

— Какво имаш предвид? — смути се тя.

— Знаеш какво. В магазина на баща ми идва една жена, говорим десетина минути, а после ми се случва най-шантавото нещо на света — не мога да я забравя. Такива работи стават по филмите и в списанията, дето се подмятат в чакалнята при зъболекаря, но аз никога не съм вярвал в тях. Само че, праас-праас, ето че става и с мен. Гася лампата и в тъмното виждам лицето й. Обядвам и мисля само за нея… — Замълча и я погледна напрегнато. — Надявам се, че не те плаша.

Ужасно я плашеше, но същевременно си мислеше, че никога не е чувала по-прекрасни думи. Цялата пламтеше (с изключение на краката, които бяха студени като лед), а бръмченето на вентилаторите продължаваше да отеква в ушите й. Сякаш на тавана имаше поне хиляда вентилатора, цял батальон вентилатори.

— Та тази дама идва да ми продаде годежиия си пръстен, защото смята, че камъкът е диамант… макар че дълбоко в себе си знае истината. После, когато издирвам адреса й и отивам да я видя — с букет цветя, а сърцето ми е чак в петите, така да се каже — едва не ме халосва с консерва по главата.

Той вдигна дясната си ръка и раздалечи палеца от показалеца на един сантиметър. Роуз отвърна:

— Спокойно аз съм като Роджър Клемънс — притежавам превъзходен контрол над движенията си.

При тези думи той избухна в смях. Звучеше хубаво, неподправено, някак изотвътре. След миг и тя се присъедини.

— Както и да е, дамата не ме обстрелва, просто малко ме стряска с едва доловимото движение на ръката си, а след това скрива консервата зад гърба си, като хлапе, което е отмъкнало „Плейбой“ от чекмеджето на баща си. Казва „О, Господи, съжалявам“, а аз се чудя кой е врагът, след като очевидно не съм аз. А после започвам да се питам доколко съпругът е бивш, щом като дамата се появи в магазина с халка и годежен пръстен на ръката. Разбираш ли?

— Да, струва ми се, че разбирам.

— Това е важно за мен. Дори да ти се струва, че съм много нахален — добре де, може и да съм нахален — но… с две дума, толкова съм запленен от тази жена, че никак не ми се иска да е много обвързана с друг. От друга страна, не искам да се страхува толкова много, че всеки път, когато се почука, да търчи на вратата с консерва с размерите на кофа. Това звучи ли ти смислено?

— Да. Съпругът е доста бивш. — А после, неизвестно защо, добави: — Казва се Норман.

Бил кимна сериозно.

— Разбирам защо си го напуснала.

Роузи се засмя и притисна длани към устата си. Лицето й пламтеше. Най-сетне съумя да се овладее, но очите й вече плуваха в сълзи и се наложи да ги отрие с крайчеца на салфетката.

— Та?

— Всичко е наред.

— Сега ще ми разкажеш ли за него?

Изведнъж пред очите й с яснотата на ужасяващ кошмар изплува образ — старата ракета за тенис на Норман, марка „Принс“, чиято дръжка бе облепена с изолирбанд. Доколкото й бе известно, тази ракета още си висеше до стълбите в мазето. В първите години на съвместния им живот няколко пъти я бе пердашил с нея. После, около шест месеца след аборта, я използва, за да я изнасили анално. Много случки от брака си бе споделила (така го наричаха, „споделяне“ — думата й се струваше едновременно ужасяваща и съвсем подходяща) по време на груповата терапия в „Д и С“, но предпочиташе да запази този бисер за себе си — как се чувстваш под мъж, който те е яхнал и притиска бедрата ти с колене, завира в задника ти облепена с изолирбанд дръжка на ракета за тенис, марка „Принс“, а после се навежда и ти казва, че ако мръднеш, ще строши водната чаша на нощното шкафче и ще ти пререже гърлото. Ти лежиш, подушваш аромата на пастата му за зъби и се питаш какво ли ще се разкъса в теб.

— Не — отсече тя и благодари на Бога, че гласът й не се разтрепера. — Не искам да говоря за Норман. Тормозеше ме и го напуснах. Точка.

— Това стига — отвърна Бил. — Веднъж завинаги ли го напусна?

— Веднъж завинаги.

— А той знае ли? Питам единствено защото, как да кажа, ми отвори вратата по доста странен начин. Със сигурност не очакваше посещение от „Църквата на последния ден“.

— Не ми е известно знае ли, или не — отвърна тя след миг-два размисъл — няма що, въпросът недвусмислено показва, че чутото му стига.

— Страхуваш ли се от него?

— О, да. И оше как. Но това не означава непременно нещо кой знае какво. Страхувам се от всичко. Приятелите ми… приятелите ми казват, че ще свикна, но аз не съм много сигурна.

— Но не те достраша да излезеш на вечеря с мен.

— О, достраша ме. Направо се ужасих.

— Тогава защо се съгласи?

Понечи да му каже онова, което си помисли по-рано — че я свари неподготвена — но замълча. Това бе вярно, но не беше самата истина, а що се отнася до тези неща, не искаше никакви заобикалки. Не знаеше дали след вечерята в „Кухнята на татко“ изобщо им предстои някакво бъдеще заедно, но ако това е така, уклончивите отговори падали биха били добро начало.

— Защото исках — изрече тя с тих, но ясен глас.

— Добре. Прекратяваме тази тема.

— Както и темата „Норман“.

— Това истинското му име ли е?

— Да.

— Като Бейтс^[5]?

— Като Бейтс.

— А може ли да ти задам един друг въпрос, Роузи?

Тя се поусмихна.

— Ако не трябва да обещавам да отговоря.

— Добре. Мислеше, че си по-възрастна от мен, нали?

— Да, точно така. Но ти на колко години си. Бил?

— На тридесет. От което следва, че сме нещо като съседи по отношение па възрастта… даже може да се каже, че живеем на една улица. Само че ти веднага заключи, че не само си по-възрастна, но при това си много по-възрастна. А сега идва ред на въпроса. Готова ли си?

Роузи смутено сви рамене. Той се приведе към нея, приковал великолепните си зеленикави очи върху нея.

— Знаеш ли, че си красива? И това не е просто комплимент, питам те от чисто любопитство. Знаеш ли, че си красива? Не, нали?

Отвори уста да му отговори. Не излезе нищо, просто въздухът едва доловимо изсвистя в гърлото й. Прозвуча по-скоро като изсвирване, отколкото като въздишка.

Той стисна лекичко ръката й. Докосна я за, миг, но това й подейства като електрически шок и за миг не виждаше нищо друго освен него — косата му, устните му, но най-вече очите му. Светът изчезна; сякаш те двамата се намираха на тъмна сцена под светлината на един-единствен ослепителен прожектор.

— Не ми се подигравай! — Гласът й трепереше. — Моля те, не ми се подигравай. Не мога да го понеса.

— Няма, и за нищо на света не бих ти се подигравал. — Говореше разсеяно, сякаш поставяше точка по въпроса и той изобщо не подлежеше на обсъждане. — Но ще ти казвам, каквото виждам. — Усмихна се и отново протегна ръка към нея. — Винаги ще ти казвам онова, което виждам. Обещавам ти.

7

Предложи му да не я изпраща чак до горе, но той настоя и на нея й стана приятно.

На вечеря говориха на по-общи теми — с голямо задоволство Бил откри, че Роузи е запален привърженик на бейзбола и не бе споменала Роджър Клемънс току-тъй; надълго и нашироко обсъдиха градските отбори, а после разговорът съвсем естествено премина към баскетбол. Напълно бе забравила за Норман, но на връщане се сети за него и се запита как ли би се почувствана, ако го завари да седи на леглото в стаята й, може би с чаша кафе в ръка, и да разглежда нейната картина с порутения храм и жената на хълма.

После, докато се изкачваха по тясното стълбище — тя вървеше отпред, а Бил я следваше на едно-две стъпала разстояние — намери друга интересна тема за притеснение — ами ако Бил поиска да я целуне за „лека нощ“? А ако след това поиска да влезе за малко?

„Естествено, че ще поиска — отбеляза Норман с подчертано спокойния си тон, което означаваше, че полага огромни старания да не се ядоса, но въпреки това се ядосва. — Даже ще настоява. Иначе защо ще се изръси цели петдесет долара за вечеря? Божке, трябва да си поласкана — сто пъти по-хубави уличници от тебе не взимат петдесетак и за двойна услуга. Ще поиска да влезе и да те чука, което сигурно няма да ти се отрази зле — най-после ще слезеш на земята.“

Успя да измъкне ключа от чантата, без да го изпусне, но като понечи да отключи, се разтрепери и дълго не можа да уцели ключалката. Бил стисна ръката й и я насочи в правилната посока. Допирът отново й подейства като електрически шок; не можа да отпъди неприличната мисъл, която й мина през ума, когато ключът прилегна в ключалката.

Отвори вратата. Норман никакъв не се виждаше, освен ако не се бе скрил в банята или в дрешника — посрещнаха ги само приятнта празна стая с кремавите стени, картината до прозореца и светещата лампа над кухненската мивка. Квартирата й не създаваше усещането за истински дом, но го наподобяваше много по-убедително от общите спални в „Д и С“.

— Никак не е лошо — замислено отбеляза Бил. — Е, не е като мезонет в предградията, но никак не е зле.

— Ще влезеш ли? — едва успя да раздвижи устни тя, сякаш бе глътнала голяма доза успокоително. — Да направя кафе…

„Чудесно! — ликуваше Норман от своеобразното си укрепление в главата й. — А с кафето още нещо, нали, миличка? От теб кафето, от него сметаната. Чудна сделка!“

Преди да отговори, Бил внимателно размисли над поканата, но накрая все пак поклати глава и отказа:

— Това като че ли не е много добра идея. Най-малкото за тази вечер. Изобщо не можеш да си представиш как ми въздейства присъствието ти. — Позасмя се нервно. — Май и аз самият не мога много да си представя. — Погледна над рамото й и забеляза нещо, което го накара да се усмихне и да направи с ръка знак, че е възхитен. — Оказа се права за картината — тогава за нищо на света не бих повярвал, но ти все пак се оказа права. Като си я купувала, сигурно си имала предвид точно това място.

Тя поклати глава и се усмихна на свой ред.

— Когато се сдобих с нея, дори не подозирах за съществуването на тази стая.

— Тогава сигурно си пророчица. Обзалагам се, че в късните следобеди и привечер, когато слънчевите лъчи я огряват, изглежда страхотно на това място.

— Да, изглежда прекрасно — съгласи се Роузи, но се въздържа да добави, че я намира за страхотна — идеална и съвсем на място по всяко време на деня.

— Да разбирам ли, че още не ти е омръзнала?

— Не, ни най-малко.

Поколеба се дали да не добави: „Освен това тя има някои особени свойства. Защо не се доближиш да я рагледаш по-внимателно? Може би видяното ще те изненада повече от дамата, която отваря вратата с огромна консерва в ръка, готова да я стовари на главата ти. Кажи ми. Бил — не ти ли се струва, че картината някак се е уголемила, или аз просто си въобразявам?“

Разбира се, не каза нищо такова. Бил постави ръце на раменете й и се наклони към нея; тя го погледна умолително — като дете, което слагат да спи — но той само я целуна по гладката кожа, точно между веждите.

— Благодаря ти, че се съгласи да излезеш с мен.

— Благодаря, че ме покани.

Една сълза се търкулна по бузата й. Роузи я отри с юмрук. Не се страхуваше, нито пък се срамуваше, че той ще я забележи — имаше усещането, че една сълза поне може да му довери, а това бе прекрасно.

— Слушай — започна той, — имам мотоциклет „Харли Дейвидсън“? — старичка, но добра машина. Доста е голям, вдига страхотен шум и понякога гасне на дългите светофари, но е удобен… а аз съм изключително предпазлив водач, особено щом сам го казвам. Един от шестте мотоциклетисти в цяла Америка, които използват каска. Ако в събота времето е хубаво, мога да намина сутринта и да те изведа на разходка. Знам едно място нагоре по езерото. Красиво е. Още е студено и не става за плуване, но можем да си направим пикник.

Отначало изобщо не съумя да му отговори — просто бе зашеметена от факта, че отново я кани на среща. После се запита какво ли е усещането, когато се возиш на мотоциклет. В ума й се въртеше единствено как ли би се чувствала зад този мъж на двуколата машина, която лети с осемдесет-деветдесет километра в час. А като го прегърне през кръста? Ненадейно пламна като в треска, но макар да не отгатна веднага какво означава това, й се стори, че някога, много отдавна, е изпитвала подобно усещане.

— Роузи? Какво ще кажеш?

— Аз… ъ-ъ…

Какво да каже? Нервно облиза устни и отклони поглед, опитвайки се да се съсредоточи, и в този миг за свое най-голямо успокоение и разочарование забеляза купчината жълти листовки на кухненския плот. Отново се обърна към Бил и рече:

— Не мога. В събота е пикникът на „Дъщери и сестри“. Това са хората, които ми помогнаха, когато пристигнах тук — моите приятелки. Организирали са състезание по софтбол, конни надбягвания, хвърляне на подкови, базар — такива неща. Вечерта ще има концерт, от който се очакват стабилни приходи. Тази година са поканени „Индиго Гърлз“. Обещах от пет часа да продавам теииски и непременно трябва да съм там. Дължа на тези жени толкова много.

— Няма проблем, ще се върнем до пет. Дори в четири, ако искаш.

Искаше… но притесненията й далеч не се изчерпваха със закъснението за празненството. Дали би я разбрал, ако се опита да му обясни? Например: „С огромно удоволствие бих се притискала зад теб на мотоциклета и страшно искам да си облечен с кожено яке, за да се облегна на теб и да се наслаждавам на приятния му дъх на кожа, а то да поскръцва при всяко твое движение. Адски искам, но се опасявам от откритието, което ме очаква, като слезем от мотора — че онзи Норман в мислите ми се е оказал прав за всичките неща, които всъщност очакваш от мен. Най-много обаче се страхувам, че ще се сблъскам с основното схващаие на мъжа си, което никога не е изричал на глас, защото никога не е имало нужда — че поведението му към мен е било напълно естествено и съвсем в реда на нещата. Болката не ме плаши — мен ли ще уплаши! Не, страх ме е, че това ще бъде краят на моята малка сладка мечта. А аз нямам много мечти…“

Изведнъж разбра какво трябва да каже, но беше безсилна да го изрече — може би защото го бе чувала в толкова много филми, че винаги й звучеше като жалко скимтене. „Не ми причинявай болка. — Именно това трябва да каже. — Моля те, не ми причинявай болка. Ако ме нараниш, ще умре най-хубавото, което ми е останало.“

Но Бил чакаше отговор. Някакъв отговор.

Роуз понечи да откаже, да се извини, че наистина трябва да присъства иа пикника и на концерта, че може би ще отидат някой друг път. После погледна картината па стената до прозореца и си рече: „Тя не би се колебала. Тя щеше с нетърпение да брои часовете до събота, а когато най-сетне се качи зад него на огнения змей, непрекъснато ще го побутва по рамото да ускори още малко.“ Представи си за миг как жената от картината седи на мотоциклета, запретнала полите на пурпурния си хитон, плътно притискайки с голите си крака мъжа пред нея.

По тялото й отново премина гореща тръпка, по този път по-силна и по-сладка.

— Добре. Ще дойда. При едно условие обаче.

— Само кажи — ухили се той, очевидно преливащ от задоволство.

— Да ме закараш до Етингър Пиър — там ще се състои празненството — и да останеш на концерта. Ще взема билети.

— Дадено — веднага се съгласи той. — Може ли да мина към осем и половина, или ти се струва прекалено рано?

— Не, идеално е.

— Трябва да си облечеш яке и може би пуловер. Следобед, на връщане, ще ги натъпчем в багажника, но на отиване ще е доста хладно.

— Добре. — Вече правеше планове как ще трябва да заеме такива дрехи от Пам Хейвърфорд, с която бяха почти еднакви на ръст. Всички връхни дрехи на Роузи се свеждаха до едно леко якенце, а бюджетът й не допускаше никакви разходи по това перо, поне на първо време.

— Значи ще се видим тогава. Благодаря ти още веднъж за тази вечер. — Като че ли се поколеба дали да не я целуне отново, но сетне само стисна ръката й.

— Беше ми приятно — отвърна тя.

Бил се обърна и хукна по стълбите като хлапак. Сравнението с походката на Норман се налагаше от само себе си — съпругът й или пристъпяше тежко с приведена глава, или пък така отривисто крачеше насам-натам, че понякога чак страх я хващаше. Роузи проследи издължената сянка на Бил, която се плъзна по стената и се стопи, след това се прибра, пусна и и двете резета и се облегна на вратата, взирайки се в картината си на отсрещната стена.

Отново се бе променила. Почти бе сигурна в това.

Прекоси стаята и застана пред нея с изпъната шия — досущ като карикатура от списание „Ню Йоркър“ на запален почитател на изкуството в музей или на редовен клиент на галерия.

Да, въпреки че размерите на картината не се бяха увеличили, Роузи бе почти убедена, че сега тя изглежда още по-широка отдясно, зад второто каменно лице — онова, което надничаше с празен поглед измежду високите треви — се бе появило нещо като горска просека. Отляво пък, зад жената на хълма, се забелязваха главата и предните крака на малко рошаво пони с капаци на очите. То сякаш пощипваше буйната трева и бе впрегнато — може би в каручка, или в някаква двуколка, или дори във файтон. Не се виждаше много хубаво — тази част оставаше извън картината (засега). Роузи забеляза част от сянката на каручката, а над нея се издигаше друга сянка. Може би главата и раменете на някакъв човек. Сигурно наблизо стои някой. А да не би…

„Да не би да си превъртяла, Роузи! Наистина ли вярваш, че картината става все по-голяма? Или че се появяват нови и нови неща, ако така ти звучи по-добре?“

Истината е, че вярваше и ги виждаше, но това не я плашеше — напротив, въодушевяваше я. Съжали, че не попита Бил какво мисли по въпроса — любопитно би било да провери дали и той вижда онова, което бе забелязала… или мислеше, че забелязва.

„В събота — обеща си тя. — В събота ще трябва да го попитам.“

Започна да се съблича, а когато влезе в банята да си мие зъбите, вече бе забравила напълно за Роуз Мадър, жената от картината. Забрави и Норман, и Ана, и Пам, и „Индиго Гърлз“ в събота вечер. Мислеше единствено за вечерята с Бил Стайнър и се опитваше да си припомни как протече цялата среша — минута по минута, секунда по секунда.

8

Лежеше под завивките, унасяше се и слушаше песента на щурците, която долиташе от Брайънт Парк.

Вече в полусън, в съзнанието й изплува — без да й причинява никаква болка и сякаш много, много далечен — споменът за 1985 година и за дъщеря й Каролайн. Що се отнася до Норман, изобщо никаква Каролайн не бе имало и макар да бе приел колебливото предложение на Роузи, че „Каролайн“ е хубаво женско име, това не променяше нещата. Според него чисто и просто поповата лъжичка не видя бял свят. Дори да е било момиче, по силата на някакви неведоми женски щуротии, какво от това? На осемте милиона червенокожи китайци хич не им дреме, както обичаше да казва.

1985 година беше истински ад! Загуби

(Каролайн)

бебето, Норман едва не го уволниха (Роузи подозираше, че арестът му се бе разминал на косъм), тя лежа в болница със счупено ребро, което бе наранило белия й дроб, а за разнообразие съпругът й беше организирал и увеселението с ракетата за тенис. През същата тази година разсъдъкът й, невероятно ясен до този миг, започна да й изневерява от време на време — в цялата бъркотия почти не обръщаше внимание на факта, че понякога половин час в „Столчето на Пух“ й се струваше като пет минути или че докато Норман е на работа, си взима душ по осем-девет пъти.

Сигурно беше забременяла през януари, защото тогава започна да й се гади сутрин, а през февруари за пръв път месечният й цикъл беше нарушен. През март последва случаят, заради който Норман бе наказан със „служебно порицание“.

„Как се казваше онзи? — питаше се тя в просъница. — Този, от който започна цялата каша — как се казваше?“

Не можеше да извика името му в паметта си — само си спомняше, че беше чернокож… или черньо, както би казал Норман. Внезапно си спомни.

— Бендър — промърмори тя в тъмното, заслушана в тихото скрибуцане на щурците. — Ричи Бепдър, така се казваше.

1985, каква проклета година! Какъв проклет живот! Сега животът е съвсем друг. Тази стая. Това легло. И песента на щурците.

Роузи затвори очи и потъна в сън.

9

Заслушан в непрестанния рев на уличното движение по Лейкфрънт Авеню девет етажа по-долу, Норман лежеше в леглото си на няма и пет километра от съпругата си, унасяше се в сън и полека-лека го обгръщаше мрак. Зъбите и челюстите му все още бяха схванати, но удавена в аспирин и скоч, болката вече бе съвсем слаба и маловажна. На заспиване той също си мислеше за Ричи Бендър; сякаш, без да знаят, Роузи и Норман размениха мимолетна телепатична целувка.

— Ричи — промърмори той сред сенките в хотелската стая, а после похлупи с ръка затворените си очи. — Ричи Бендър, гад такава. Долна, мръсна гад!

Това се беше случило една събота — първата събота на месец март 1985 година. Девет години, кажи-речи. Около единадесет часа сутринта на този ден някакъв черньо влязъл в бакалията на ъгъла на Шейсета улица и Саранак, пуснал два куршума в главата на продавача, изпразнил касата и си излязъл. Докато Норман и сътрудникът му разпитваха човека в пункта за изкупуване на бутилки в съседство, се появи друг черньо, облечен във фланелка с надпис „Бъфало Билс“^[6].

— Знам оня негър — заяви той.

— Кой негър, брато?

— Дет ограбил магазин. Седях отсреща, до пощенска кутия, кат излиза. Казва Ричи Бендър. Той лош негър. Продава дрога в стаята в мотел ей там. — Махна неопределено с ръка на изток към гарата.

— И кой ли ще да е този мотел? — попита Харли Бисингтьн. В този злощастен ден той сътрудничеше на Норман.

— Мотела на гарата.

— Но ти надали знаеш номера на стаята му? — продължи Харли. — Толкова добре ли познаваш заподозрения злодей тъмнокожи ми приятелю?

Харли винаги се изразяваше по този начин. Понякога Норман умираше от смях. В повечето случаи обаче му идеше да да го сграбчи за тясната плетена вратовръзчица, каквито все ги носеше, и да му изкара всичките тия щуротии от главата.

Тъмнокожият им приятел прекрасно знаеше, разбира се. Несъмнено самият той прескачаше дотам два-три пъти седмично — а може би дори пет-шест пъти седмично, ако финансовото му състояние в момента позволяваше — и си купуваше дрога от лошия негър Ричи Бендър. Тъмнокожият им приятел и всичките му дружки-чернилки. Вероятно тогава е имал зъб на Ричи Бендър, но на двамата полицаи това не им влизаше в работата — те искаха да спипат убиеца, да го тикнат в Окръжния съд и да приключат случая преди стъмване, нищо повече.

Черньото не можа да си спомни номера на стаята, но все пак им обясни точно къде се намира — в централното крило, на първия етаж, точно между машината за кока-кола и автомата за вестници.

Норман и Харли се разходиха до мотела, безспорно една от най-хубавите дупки в града, и почукаха на вратата между машината за кока-кола и автомата за вестници. Отвори им размъкната дълга рижа фуста с лъскава червена рокля, през която човек спокойно можеше да разгледа сутиена и бикините й — очевидно дрогирана американка. Двете ченгета забелязаха три празни кутийки от кокаин върху телевизора в стаята, а когато Норман я попита къде е Ричи Бендър, тя направи фаталната грешка да му се изхили.

— Не признавам никаква Чиниена Бленда — заяви тя. — А сега изчезвайте, момчета. Вдигайте си тлъстите задници от тука.

Дотук всичко бе съвсем недвусмислено, но впоследствие се появиха доста разнородни версии за случилото се. Норман и Харди твърдяха, че госпожа Уенди Яроу (през пролетта и лятото на онази година известна в кухнята на семейство Даниълс като „размъкнатата дълга рижа фуста“) извадила от чантата си пила за нокти и се нахвърлила с нея срещу Норман. Разбира се, той имаше по една дълга драскотина па челото и на дясната ръка, но госпожа Яроу настояваше, че полицай Даниълс сам направил драскотината на ръката си, а тази над веждите му била дело на други. Това се случило, след като я натикали в стая № 12 на мотела, разбили й носа и и счупили четири пръста, размазали девет костици в лявото й стъпало (редували се да я настъпват, според нея), изскубвали цели кичури от косата й и я удряли с юмруци в корема. Казала още на копоите от Вътрешния отдел, че след това ниският я изнасилил. Якият също се опитал, но отначало не му ставало. Ухапал я няколко пъти по гърдите и по лицето и най-после получил ерекция, но „ми опръска целия крак, още преди да влезе. После продължи да ме удря. Искал да си поговорел хубавичко с мене, обаче през повечето време говореше с юмруци“.

И сега, изтегнат в леглото в хотел „Уайтстоун“, в чаршафите, които жена му бе докосвала, Норман се обърна на една страна и се опита да се освободи от спомена за 1985 година. Но той бе доста упорит. Веднъж като изплуваше, по никакъв начин не можеше да се освободи от него. 1985 година беше истинска досадница — като някакъв задръстен съсед, който дрънка непрестанно и от когото не можеш да се откачиш.

„Тогава сгрешихме — размишляваше Норман. — Повярвахме на оня проклет черньо с фланелата.“

Да, това наистина беше грешка — голяма грешка. Бяха се подлъгали, че жената има нещо общо с Ричи Бендър — на вид идеално се връзваше с него — и следователно стаята най-вероятно е неговата. И това или беше втора грещка, или последствие от първата — няма значение, защото в крайна сметка резултатите си бяха все същите. Госпожа Уенди Яроу работеше половин ден като сервитьорка, половин ден като проститутка, и денонощно се друсаше, но стаята не беше на Ричи Бендър и тя дори не подозираше, че на света съществува такъв човек. Накрая се оказа, че именно Ричи Бендър бе обрал бакалията и бе очистил продавача, но стаята му не се намираше между машината за газирани наритки и автомата за вестници — това си беше стаята на Уенди Яроу и точно този ден Уенди Яроу си беше сама. Стоята на Ричи Бендър се оказа от другата страна на машината за газирани напитки. Заради тази грешка Норман Даниълс и Харли Бисингтън едва не останаха без работа, но в края на краищата агентите от Вътрешния отдел приеха историята с пилата, а и не откриха никаква сперма, която да подкрепи обвинението на Уенди Яроу, че е била изнасилена. Твърдението, че по-възрастният — който практически я изнасилил — използвал презерватив, а после го изхвърлил в тоалетната и пуснал водата, беше недоказуемо.

Само че неприятностите не свършиха дотук. Даже и най-отявлените защитници в отдела трябваше да признаят, че инспектор Даниълс и инспектор Бисингтън малко са се поувлекли в усилията си да се справят с петдесеткилофамовата пантера с пилата за нокти — например нямаше как да се отрече, че тя наистина има няколко счупени пръста. По тази причина двамата получиха служебно порицание. Но и това не беше краят. Надутата кучка изнамери оня перко… оня плешив перко…

Тъй или инак светът е пълен с надути кучки, които създават проблеми. Да вземем жена му. Но с нея можеше да се оправи някак… разбира се, ако успее да поспи.

Норман се обърна на другата страна и най-после споменът за 1985 година започна да избледнява.

— Най-неочаквано, Роуз — промърмори той. — Ще дойда най-неочаквано.

След пет минути вече спеше.

10

„Наричаше я оная размъкната фуста — мислеше си Роузи. Тя също почти спеше, но още чуваше щурците в парка. — Оная размъкната дълга рижа фуста! Как я мразеше само!“

Да, разбира се, че ще я мрази. Първо, имаше някакви неприятности с агентите от Вътрешния отдел. Норман и Харли Бисингтън се отърваха на косъм, но за тяхна най-голяма изненада размъкнатата дълга рижа фуста си беше намерила адвокат (плешив перко, дето само дебне линейките, на езика на Норман), който предяви в съда огромен граждански иск от нейно име. Искът бе насочен срещу Норман, Харли и цялото полицейско управление. После, малко преди Роузи да направи аборт, Уенди Яроу беше убита. Намерили я зад един силоз на западния бряг на езерото. Била наръгана повече от сто пъти, а гърдите й били отрязани.

„Някакъв психопат — обясни Норман на съпругата си и макар че не затвори телефона с усмивка — сигурно някой в полицейското много се беше въодушевил, та да му се обади вкъщи — в гласа му се долавяше неприкрито задоволство. — Който бърка в огъня, се опарва. Рисковете на професията.“ После нежно докосна косите й, започна да я гали и да й се усмихва. Не с хапещата усмивка, а с онази, от която й идеше да се разпищи, защото знаеше какво се беше случило с Уенди Яроу, размъкнатата дълга рижа фуста.

„Виждаш ли каква си късметлиика? — попита я, галейки шията, раменете и ръцете й с огромните си груби ръце. — Виждаш ли каква си късметлиика, че не си на улицата, Роуз?“

След това — месец, месец и половина по-късно — една вечер, като заключи гаража и влезе в къщата, завари я да чете любовен роман и реши, че трябва хубавичко да си поговорят за предпочитаните от нея забавления. Че всъщност се налага много хубавичко да си поговорят.

1985, каква проклета година!

Унасяйки се в сън, Роузи лежеше, слушаше песента на щурците, която долиташе през отворения прозорец толкова ясно, сякаш някой бе превърнал с магическа пръчка стаята й в лятна естрада, и мислеше за една жена, свита в ъгъла — сплъстените й коси полепнали по влажните й страни, коремът й по-твърд от камък, а очите й се забелили в потъмнелите от ужас орбити — една жена, която изведнъж усеща по бедрата си зловещи целувчици; която чак след години щеше да открие капката кръв на чаршафа; която не знаеше, че съществуват места като „Дъщери и сестри“ или мъже като Бил Стайнър; която бе скръстила ръце на гърдите си, впивайки пръсти в раменете си, и се молеше на Бога, в когото вече не вярваше, да не й отнема бебето, да не убива малката й сладка мечта, а после, докато помяташе, си казваше, че може би така е по-добре. Знаеше как Норман изпълнява съпружеските си задължения — а как ли би изпълнявал родителските?

Щурците тихичко свиреха и я приспиваха. Дори улавяше дъха на трева — някакъв тръпчиво-сладък аромат, който й се струваше малко необичаен за май месец. Свързваше този дъх с косените ливади през август.

„Доскоро този парк изобщо не ухаеше на трева — сънено си помисли тя. — Това ли прави с теб любовта — или най-малкото, увлечението? Изостря сетивата ти и същевременно те побърква?“

Долови далечен грохот, който напомняше гръмотевица. Но това също й се стори странно, защото когато Бил я изпращаше, времето беше съвсем ясно — помнеше, че на връщане гледаше набето и с удивление откри колко много звезди се виждат въпреки яркооранжевите улични лампи.

Унасяше се, потъваше все по-дълбоко в последния си сън без сънища в предстоящите няколко дни и тъкмо преди тъмнината да я погълне, се запита: „Как така чувам щурчета и улавям дъха на трева? Прозорецът не е отворен, затворих го, преди да силегна. Затворих го съвсем плътно.“