Стивън Кинг
Роуз Мадър (4)

1

Следващата сряда, като слизаха с асансьора след работа, Пам й се стори доста бледа.

— Имам мензис — отвърна тя на Роузи. — Умирам от болка.

— Ще се отбием ли за кафе?

Пам размисли, но поклати глава.

— Иди сама. Единственото, което искам в момента, е да се прибера и да се пъхна в някоя празна спалня, преди другите да се върнат от работа и да се разкикотят. Ще взема нещо и ще поспя няколко часа. Дано да се почувствам добре.

— Ще дойда с теб.

Приятелката й отново поклати глава.

— Няма да идваш! — отсече и за миг на устните й грейна усмивка. — Спокойно ще се оправя и сама, а ти си достатъчно голяма да пиеш кафе и без наставник. Кой знае — може пък да срещнеш някоя интересна личност.

Роузи въздъхна. За Пам някоя „интересна личност“ означаваше мъж с огромни мускули, които изпъкват под тясната фланелка като географски възвишения, но що се отнася до нея самата, тя спокойно можеше да преживее остатъка от дните си и без такава личност. Освен това беше омъжена.

Като излязоха на улицата, сведе поглед към венчалната халка и годежния си пръстен. Доколко този поглед имаше нещо общо с онова, което се случи малко по-късно, тя така и не разбра, но благодарение на него годежният пръстен (за който почти никога не се сещаше) изплува в съзнанието й. Тежеше малко повече от карат и беше почти най-скъпият подарък, който бе получавала от съпруга си, но никога досега не й бе хрумвало, че всъщност пръстенът е неин и тя може да прави с него каквото си поиска.

Изчака автобуса с Пам, въпреки протестите й. Видът й наистина я притесняваше — с това пребледняло лице, тъмни кръгове под очите и болезнени бръчки край устата. Освен това й беше толкова приятно да се грижи за някого, вместо за нея да се грижат. За малко щеше да се качи в автобуса, за да е сигурна, че Пам ще се прибере благополучно, но в крайна сметка мисълта за горещото кафе (а може би и парче пай) се оказа прекалено изкусителна и тя не устоя.

Остана на тротоара и помаха на Пам, когато тя се качи в автобуса и се настани край огромния прозорец. Пам отвърна на поздрава и в този миг автобусът потегли. Роузи постоя на спирката още миг, после се обърна и се запъти по Хичънс Булевар към „Хот Пот“. Неочаквано се върна към първата си разходка из този град. Не помнеше почти нищо — освен страха и това, че се бе загубила — но две фигури изпъкваха в съзнанието й като огромни скали — насред стелеща се на талази мъгла: бременната жена и мъжът с мустаци като на Дейвид Крозби. Особено той. Сякаш и сега го виждаше как се е подпрял на вратата на кръчмата, стиснал халба бира в ръка, и я гледа втренчено. Говори й

(ей, маце, ей маце)

нещо. Тези мисли така я погълнаха — само най-лошите спомени за времена, когато сме се чувствали съвсем объркани, безпомощни и напълно неспособни да се контролираме, имат тази сила — че тя подмина „Хот Пот“ с невиждаш поглед, в който се четеше безкраен ужас. Мъчеше я образът на онзи мъж с бирата, който тогава я изплаши до смърт и който ужасно приличаше на Норман. Не в лице — по-скоро имаше нещо в позата му. Стоеше до вратата, готов да скочи върху нея всеки миг, стига само да покаже, че го е забелязала…

Някой я хвана за ръката и Роузи едва не изпищя. Вдигна глава, очаквайки да види я Норман, я мъжа с тъмночервените мустаци. Но до нея стоеше някакъв младеж в летен костюм.

— Извинявам се, ако съм ви стреснал, по за миг ми се стори, че се каните да се хвърлите под колите.

Тя се огледа и установи, че се намира на кръстовището на Хичънс и Уотъртауър Драйв — едно от най-оживените кръстовища в града, при това на цели три, може би дори четири преки от „Хот Пот“. Колите се носеха по улицата като река от метал. Изведнъж осъзна, че този младеж може би й е спасил живота.

— Б-благодаря ви. Много ви благодаря.

— Няма нищо — отвърна той.

Отсреща светна зелено за пешеходци. Младият мъж любопитно огледа Роузи за последен път, после стъпи па пешеходната пътека и се изгуби в навалицата.

Тя остана на тротоара малко пообъркана, но същевременно изпълнена с безкрайно облекчение, сякаш току-що се събужда от ужасен кошмар.

„Ами да, това всъщност си беше лош сън. Бях съвсем будна и вървях по улицата, но всъщност ми се присъни кошмар, тоест бях потънала в спомени.“

С почуда откри, че с все сила притиска чантата към гърдите си точно както тогава, по време на онова безпаметно лутане преди пет седмици, когато търсеше Дърам Авеню. Преметна дръжката през рамо, обърна се и закрачи обратно по Хичънс Булевар.

Лъскавата търговска част на Хичънс започваше след кръстовището — отсам магазините не бяха големи. Повечето бяха неугледни и някак тъжни. Роузи вървеше бавно и се заглеждаше по магазинчета за дрехи втора ръка, които се опитваха да минат за гръндж-бутици; по витрини с надписи „ИЗБЕРЕТЕ АМЕРИКАНСКОТО“ и „РАЗПРОДАЖБА“, на които бяха изложени обувки; после подмина витрина, отрупана с мексикански или манилски кукли и надпис „Всичко само по $5“; в съседство имаше магазин за кожени изделия на име „Мама моторджийка“ и друг един, „Avec plaisir“^[1], на чиято витрина върху надиплено черно кадифе беше изложена странна смесица от стоки — вибратори, ръкавели и невероятно изрязано бельо. Роузи се застоя доста дълго пред витрината, удивлявайки се на тези неща, така смело извадени на показ; после пресече улицата. „Хот Пот“ беше на половин пресечка и се виждаше оттук, но тя реши, че е най-добре да се откаже от кафето и пая и да се прибере направо в „Д и С“. Стигаха й приключения за днес.

Само че не се получи точно така. На отсрещния ъгъл на улицата, която току-що пресече, имаше невзрачен магазин със светещ надпис „ЗАЛОЗИ, ЗАЕМИ, КУПУВАМЕ И ПРОДАВАМЕ ФИНА БИЖУТЕРИЯ“. Последните две думи я накараха да спре. Тя отново погледна годежния си пръстен и си припомни какво й бе казал Норман малко преди да се оженят — „Ако излизаш навън с този пръстен Роуз, обръщай го навътре. Това е страшен камък, а ти си малко момиче.“

Бе го питала веднъж (още преди да научи, че е по-безопасно да не задава въпроси) колко струва. Той поклати глава и се усмихна снизходително — както се усмихват родителите, когато децата искат да знаят защо небето е синьо или колко сняг има на Северния полюс. „Няма значение — заяви. — Стига ти да знаеш, че трябваше да избирам между пръстена и нов буик. Предпочетох диаманта. Защото те обичам, Роуз.“

Още помнеше как се почувства тогава — достраша я, защото не може да не те дострашее от мъж, който е готов да предпочете пръстен пред нова кола, но тайничко потръпна от свенливо задоволство. Това бе толкова романтично. Да й купи пръстен с такъв голям диамант, че чак да е опасно да го носи по улиците.

„Защото те обичам, Роуз.“

А може би бе… но това се случи преди четиринадесет години, а тогава очите на момичето, което бе обичал, бяха ясни и светли, гърдите му — стегнати, талията — съвсем тънка, а краката му — дълги и стройни. В урината на онова момиче нямаше кръв.

Роузи продължаваше да стои на ъгъла пред витрината с неоновия надпис и да се взира в годежния си пръстен. Питаше дали сега ще изпита същото — далечен отглас от тогавашния страх, а може би дори и романтичен свян, но тъй като не почувства абсолютно нищо, се обърна и закрачи към заложната къща. Предстоеше й да напусне „Дъщери и сестри“ и ако тези тук й дадат прилична сума за пръстена, ще изчисти сметките си, а дори може и да й остане някой долар.

„Но кой знае, може би чисто и просто искам да се отърва от него — рече си. — Сигурно не искам нито ден повече да разнасям на пръста си буика, който той така и не купи.“

Надписът на вратата гласеше „ЗАЕМИ И ЗАЛОЗИ В ГРАДА НА СВОБОДАТА“. За миг това определение й се видя доста странно — наричаха този град как ли не, но винаги го свързваха или с езерото, или с тукашния климат. Но после се замисли за друго, отвори вратата и влезе.

2

Очакваше да види тъмно помещение, и вътре наистина беше тъмно, но по стените танцуваха ослепителни златисти отблясъци. Слънцето вече залязваше и топлите му коси лъчи влизаха право в прозореца на заложната къща. Те се отразяваха в окачения на стената саксофон, който сякаш бе целият в пламъци.

„Не ще да е случайно — отбеляза Роузи. — Някой се е сетил да го закачи точно на това място. Колко хитро.“ Но въпреки това все още не можеше да се освободи от магията. А мястото очароваше и с аромата си — миришеше на прах, антики и стари тайни. Макар и съвсем слабо, някъде отляво долиташе тиктакането на безброй часовници.

Бавно тръгна по средната пътека — от едната страна бяха окачени акустични китари, а от другата имаше стъклени витрини, в които бяха наредени най-различни домакински уреди и аудиотехника. Имаха какви ли не стереоуредби, точно като онези по телевизията.

В дъното на магазина видя друг светещ надпис, под формата на синьо-червена неонова дъга. Отгоре със сини букви беше изписано „СРЕБЪРНА И ЗЛАТНА ФИНА БИЖУТЕРИЯ“. „ПРОДАВАМЕ, КУПУВАМЕ, РАЗМЕНЯМЕ“ — гласяха червените букви отдолу.

„А лазите ли по корем?“ — запита се Роузи с палава усмивчица на устните и се насочи към щанда, зад който на високо столче седеше един мъж. С часовникарска лупа разглеждаше нещо, което бе поставено на малка подложка пред него. Като се доближи, Роузи различи и самия предмет — джобен часовник, чийто заден капак беше свален. Човекът зад щанда внимателно бъркаше в механизма с невероятно тънка, почти невидима метална игла. Стори й се млад, може би още нямаше тридесет години. Косата му бе дълга, стигаше почти до раменете, и беше облечен с най-обикновена бяла фланелка и син копринен елек, комбинацията й се стори необичайна, но му стоеше страхотно.

Отляво като че нещо се помръдна. Тя се обърна и видя по-възрастен господин, който разглеждаше книгите, натрупани на етажерка с надпис ДОБРИТЕ СТАРИ РОМАНИ. Полите на шлифера му се влачеха по пода, а отстрани като вярно куче търпеливо го чакаше старомодното му черно куфарче, което бе започнало да се прокъсва в ъглите.

— Мога ли да ви помогна, госпожо?

Роузи отново се обърна към продавача, който бе махнал лупата и топло й се усмихваше. Имаше доста приятни пъстри очи и тя се запита дали Пам би го определила като „интересна личност“. Може би не. Не се забелязваше да има канари от мускули.

— Може би — отвърна тя.

Свали пръстените си, а венчалната халка пъхна в джоба си. Носеше я постоянно, но сигурно бързо щеше да отвикне. Жена, която е в състояние да напусне дома си най-ненадейно, с един-единствен чифт дрехи, вероятно е способна на много други неща. Роузи остави диамантения пръстен до старинния часовник на кадифената подложчица.

— Колко струва? — попита тя. После като че размисли и допълни: — Колко можете да ми платите за него?

Той нахлузи пръстена на палеца си и вдигна ръка към прашната слънчева светлина, която падаше през обърнатите на запад прозорци. Искрящите разноцветни пламъци я заслепиха и за момент изпита съжаление. Златарят я погледна за миг, но Роузи улови в очите му нещо, което не разбра веднага — те сякаш казваха: „Ама вие шегувате ли се?“

— Какво става? — поиска да знае тя. — Какво има?

— Нищо. Влезе ми нещо в окото.

Той нагласи лупата и старателно огледа годежния пръстен. Но когато вдигна глава, погледът му накара Роузи в миг да проумее. Всъщност не се изненада, не се ядоса и дори не съжали. Само се смути и уморено се запита как не се бе досетила по-рано. Как е могла да бъде толкова наивна?

„Не си — намеси се вътрешният глас. — Наистина не си, Роузи. Ако не знаеше дълбоко в себе си — от самото начало — че камъкът е фалшив, отдавна щеше да си отишла в някоя заложна къща. Нима на двадесет и две години вече не знаеше, че Норман Даниълс не би ти подарил пръстен, който струва хиляди долари? Наистина ли не знаеше?“

Не, навярно е знаела. Първо, никога не е държал на нея. А освен това човек, който има три резета на входната си врата, още три на задната, прожектори в двора и свръхчувствителна алармена инсталация на новата си сентра, никога не би позволил на жена си да ходи на пазар с най-скъпия диамант на света на пръста си.

— Фалшив е, нали?

— Ами, всъщност е истински синтетичен диамант, но със сигурност не е естествен, ако това имате предвид.

— Разбира се, че това имам предвид. Какво друго бих могла да имам предвид?

— Добре ли сте? — Изглеждаше наистина разтревожен — всъщност отблизо й се струваше, че по-скоро е на двадесет и пет, отколкото на тридесет.

— По дяволите! Не зная. Сигурно.

За всеки случай извади кърпичка от чантата си — напоследък никога не знаеше в кой миг ще рукнат сълзите й. Или пък ще се засмее истерично — вече й се бе случвало няколко пъти. Добре би било да избегне и двете крайности, поне засега. Няма да е лошо на тръгване оттук да запази поне капчица достойнство.

— Надявам се, защото сте в добри ръце. Не се тревожете, наистина сте в добри ръце. Няма да повярвате, като чуете колко дами точно като вас.

— О, я престанете. Ако се канех да припадам, щях да си купя корсет.

Никога през живота си не бе казвала на мъж подобно нещо — подтекстът си беше съвсем явен — но и никога през живота си не се бе чувствала така… сякаш е в безтегловност, сякаш ходи по въже, а отдолу няма предпазна мрежа. А нима не е прекрасно? Нима това не е най-подходящият завършек за брака й? „Предпочетох камъка — сякаш чуваше гласа му, който тръпне от вълнение и дори сивите му очи като че проблясват влажно. — Защото те обичам, Роуз.“

Едва не се засмя истерично. Напрегна цялата си воля, за да се удържи.

— А струва ли изобщо нещо? Или просто го е купил от първата дрогерия?

Този път златарят дори не посегна към лупата, просто вдигна пръстена срещу светлината.

— Всъщност струва нещо — облекчено отвърна той, сякаш се радваше, че не й готви поредната неприятна изненада. — Камъкът не струва и десет долара, но обковът… може би ще успеете да му вземете двеста долара. Разбира се, аз не мога да ви предложа толкова много — бързо допълни. — Баща ми ще ми прочете конско. Нали, Роби?

— Баща ти винаги ти чете конско — без да се обръща, отвърна мъжът, който бе клекнал пред рафта с книги. — Децата са за това.

Златарят погледна към него, после към Роузи и пъхна пръст в уста преструвайки се, че му се повръща. Не беше виждала тази шеговита гримаса от училище и сега се усмихна. Мъжът с копринения елек също се ухили.

— Мога да ви предложа петдесет долара. Интересува ли ви?

— Не, благодаря. — Тя взе пръстена, огледа го замислено и го уви в чистата кърпичка, която продължаваше да стиска в ръка.

— Проверете и в съседните заложни къщи. Ако някъде ви предложат повече, готов съм да го взема на най-високата цена. Татко постъпва по този начин — и, смятам, с основание. Тя пусна кърпичката в чантата и щракна закопчалката.

— Благодаря ви, но мисля, че ще го задържа.

Усещаше върху себе си погледа на господина, който ровеше сред старите книги — златарят го нарече Роби; при това я гледаше необичайно съсредоточено, но реши да не му обръща внимание. Нека гледа. Това е свободна държава.

— Човекът, който ми подари този пръстен, каза, че струвал колкото чисто нова кола — рече тя. — Представяте ли си?

— Да. — Отвърна й без никакво колебание и Роузи си припомни как я бе успокоил, че се намира в добри ръце, че толкова други дами идват тук и научават неприятната истина за своите съкровища. Подозираше, че този мъж, макар да бе още млад, бе чувал какви ли не вариации на все същата стара песен.

— Вероятно е така. Значи тогава разбирате защо искам да задържа тази дрънкулка. Ако случайно някой ден залитна по някого — дори и само да ми се струва — ще я изровя, за да си я гледам, докато се осъзная.

Замисли се за Пам Хейвърфорд с белезите от шевове по ръцете. През лятото на 1992 година мъжът й се напил и я хвърлил в една стъклена врата. Тя вдигнала ръце да предпази лицето си от стъклата и в резултат на това имаше шестдесет шева на едната си ръка и сто и пет на другата. Само че и до ден-днешен се разтапяше от удоволствие, когато бояджиите и зидарите й подсвиркваха — как се нарича това? Оптимизъм или безмозъчност? Издръжливост или амнезия? В крайна сметка го бе нарекла „синдром на Хейвърфорд“ и не й оставаше нищо друго, освен да се надява да не се разболее и тя от него.

— Както решите, госпожо — отвърна бижутерът. — Все пак съжалявам, че трябваше да ви разочаровам. На мен лично ми се струва, че на това се дължи и лошата става на заложните къщи. Все на нас се пада да казваме на хората, че нещата не са такива, каквито изглеждат. Никой не обича това.

— Не — съгласи се Роузи, — никой, господин…

— Стайнър — представи се той. — Бил Стайнър. А баща ми се казва Ейб Стайнър. Ето ви една визитка.

Подаде й картичка, но тя усмихнато поклати глава.

— Нямам нужда от нея. Приятен ден, господин Стайнър.

Запъти се към вратата, но избра най-далечната пътека, защото възрастният господин се бе изправил и се бе приближил, стиснал в едната си ръка куфарчето, а в другата няколко стари романа. Не знаеше дали той иска да я заговори, но бе напълно убедена, че тя не иска да разговаря с него. В момента изпитваше едно-единствено желание — да излезе от магазина, да се качи на автобуса и да забрави, че изобщо някога е била тук.

Почти не обърна внимание на скулпторките и картините, с рамки и без рамки, които бяха натрупани по прашните рафтове в този край на магазина. Вървеше с изправена глава, но не виждаше почти нищо — точно сега не беше в подходящо настроение за изкуство, било то изящно или не толкова. Но най-неочаквано се закова на място и едва не политна. Като че в първия миг тя самата изобщо не забеляза картината. Сякаш картината забеляза нея.

3

Картината я привличаше неудържимо; никога не й се бе случвало подобно нещо, но поразителното тук съвсем не бе това — вече повече от месец й се случваха какви ли не странни неща. Не намираше нищо необичайно (поне отначало) в силата, с която й въздействаше тази картина. Причината бе проста: след четиринадесет години брак с Норман Даниълс — време, в което бе живяла напълно изолирана от целия свят — нямаше никаква представа кое е обичайно и кое — не. Често пъти си обясняваше нещата, съдейки единствено по телевизионните сериали и по филмите, на които понякога я водеше той (Норман Даниълс бе готов да гледа всеки филм, в който участва Клинт Истууд). Тъй че реакцията й към картината съвсем не й се стори необичайна. Като говорим за филми — героите в тях все припадат по нещо.

Но всъщност това нямаше никакво значение. Най-важното бе, че картината сякаш я призова, накара я да забрави за пръстена, напълно заличи желанието й да се махне оттук час по-скоро и съвсем изтри от съзнанието й приятното предусещане за облекчението, което ще изпитат отмалелите й крака, като види как Синият автобус спира пред „Хот Пот“ — накара я да забрави всичко. В главата си имаше една-единствена мисъл: „Гледай ти! Нима не е най-прекрасната картина на света!“

Картината беше рисувана с маслени бои и имаше дървена рамка с големина шейсет на деветдесет сантиметра; беше подпряна на спрял стенен часовник и скулптурка на голо херувимче. Наоколо имаше какви ли не други картини (стара цветна фотография на катедралата „Сейнт Пол“; акварелен натюрморт; гондоли призори на Канале Гранде; някаква гравюра, която изобразяваше лов — няколко неописуеми същества преследват невиждани под слънцето твари насред английски ливади), но тя не им обърна почти никакво внимание. Интересуваше я само картината с жената на хълма. Тя не се различаваше особено нито по сюжет, нито по рисунък от хилядите други картини, които се търкалят из заложните къщи, магазинчетата за сувенири и крайпътните битпазари (по целия свят), но изпълваше очите и душата й с онова чудно божествено прозрение, което предизвикват единствено творби, докосващи дълбините на душата ти — песните, които ни карат да се разплачем; разказите, които ни разкриват света през чуждите очи, пък макар и за кратко; стиховете, които ни изпълват с радост, че сме живи; танцът, който ни омагьосва и дори забравяме, че някой ден вече няма да ни има на този свят.

Обзелото я чувство бе толкова ненадейно, толкова пламенно и тъй откъснато от ежедневието й, че в първия миг съзнанието й блокира и тя изобщо не знаеше как да се справи с така неочаквано обзелите я чувства. В този миг бе като автомобил, чиято предавка изведнъж се е изключила и е застанала в неутрално положение — и макар двигателят да се скъсва да ръмжи, машината не се помръдва. После сякаш съединителят зацепи и механизмът отново заработи.

„Сякаш съм си мечтала да имам тази картина в новата си квартира и сигурно затова се развълнувах толкова — предположи Роузи. — Точно такова нещо искам.“

Улови се за тази мисъл с безкрайна готовност и благодарност. Наистина, жилището щеше да се състои от една-единствена стая, но й бяха обещали тя да бъде голяма, да има кухненски бокс и баня. Във всеки случай това щеше бъде първото й самостоятелно жилище през целия й живот, още повече, че нямаше да го дели с никого. Това бе изключително важно за нея, затова нещата, които избираше за този дом, също бяха изключително важни… а първото от тях щеше да бъде най-най-важно, защото то щеше да даде тон на всичко останало.

Да. Колкото и прекрасна да бе тази стая, тя си оставаше квартира, през която вече са минали поне десетина самотни бедни наематели, а мнозина други щяха да я обитават и след Роузи. Но въпреки това означаваше много за нея. Последните пет седмици бяха преходен период, границата между стария и новия й живот. Но в новата квартира ще започне истинският нов живот — самостоятелният й живот… и тази картина, която Норман Даниълс никога не бе виждал и не бе коментирал, можеше да се превърне в символ на този живот.

По този начин разсъдъкът й — здрав, рационален, съвсем неподготвен да приеме и дори да признае съществуването на каквито и да било свръхестествени явления — едновременно обясни, обоснова логично и оправда ненадейната свръхемоционална реакция, породена от картината с жената на хълма.

4

Само тази картина имаше стъкло (Роузи бе чувала, че на маслени платна обикновено не се слага стъкло, защото трябвало да дишат), а в долния ляв ъгъл на рамката беше залепено жълто етикетче с надпис „$75 или?“.

Тя протегна ръце — те леко трепереха — и хвана картината отстрани. Внимателно я вдигна и закрачи обратно по пътеката между витрините. Възрастният господин още не си бе тръгнал и продължаваше да я гледа, но Роузи изобщо не му обърна внимание. Отиде право на щанда и постави картината пред Бил Стайнър.

— Май сте си харесали нещо — рече той.

— Да. — Почука с нокът по етикетчето с цената. — Тук пише седемдесет и пет долара или въпросителна. Вие казахте, че можете да ми предложите петдесет долара за пръстена. Съгласен ли сте да ги разменим? Пръстенът срещу картината?

Стайнър се отдалечи към другия край на щанда, вдигна преградата и заобиколи откъм нейната страна. Вгледа се в картината със същия внимателен поглед, с който преди малко изучаваше пръстена, но сега като че ли му беше забавно.

— Не я помня. Мисля, че не съм я виждал досега. Сигурно старецът я е домъкнал. В нашето семейство той е големият любител на изкуството, а аз съм негово величество господин Поправко.

— Това означава ли, че не можете да?…

— Да се пазаря ли? Напротив! Стига да ме оставят, от сутрин до вечер бих се пазарил. Но в случая е излишно. С удоволствие ще приема предложението за размяна. Тъкмо няма да ви гледам как си тръгвате с възможно най-нещастната физиономия на света.

Без изобщо да се усети, Роузи се хвърли на врата на Бил Стайнър, прегърна го и радостно извика:

— Благодаря ви! Много ви благодаря! Стайнър се засмя и отвърна:

— О Боже, за нищо! Досега не ми се е случвало клиент да ме прегръща между тези свещени стени. Няма ли да си харесате още някоя картина, госпожо?

Възрастният господин с шлифера, когото Стайнър нарече Роби, се приближи да разгледа картината и отбеляза:

— Имайки предвид редовните клиенти на заложните къщи, вие сте истинска рядкост.

Бил Стайнър кимна.

— Имаш право.

Тя изобщо не ги слушаше. Ровеше в чантата си за носната кърпичка, в която бе увила пръстена. Търси я дълго, защото не можеше да откъсне очи от картината. Нейната картина. Нейната квартира, а не просто някаква си дупка, като всички останали. Нейната квартира и нейната картина, която ще окачи на стената. „Това ще ми е първата работа, като се преместя — обеща си и в този миг напипа кърпичката. — Най-първата.“ Отви пръстена и го подаде на Стайнър, но той се беше загледал в картината и не посегна да го вземе.

— Не е репродукция, маслото е истинско — заключи той, — но ми се струва, че качеството не е много добро. Сигурно затова са й сложили стъкло — та да не си личи. А какво е това в дъното? Опожарено имение ли, що ли?

— Прилича на останки от храм — тихо каза господинът с куфарчето. — Може би е гръцки храм. Макар че е доста трудно да се определи.

Наистина беше трудно да се определи, защото въпросното здание беше потънало в храсталаци. По петте колони отпред се виеха лози. Имаше и шеста колона, която бе паднала отстрани, натрошена на парчета. Край нея се търкаляше статуя, но тревите я скриваха и се виждаше само гладко бяло каменно лице, взряно в застрашително надвисналите буреносни облаци, които художникът бе изрисувал със замах по цялото небе.

— А-ха — съгласи се Стайнър. — Във всеки случай перспективата май е нарушена — сградата е прекалено голяма.

По-възрастният кимна.

— Да, но иначе щеше да се вижда само покривът. А падналата колона и статуята изобщо нямаше да ги има.

Роузи пет пари не даваше за фона — цялото й внимание беше съсредоточено върху централната фигура. На един хълм стои жена, която се взира в руините на храма, тъй че зрителят виждаше само гърба й. Русата й коса се спускаше в дълга плитка на гърба. Имаше прекрасно оформени ръце. Над лакътя на дясната се виждаше широка златна гривна. Лявата й ръка беше вдигната — жената като че ли бе засенчила очи, но не се виждаше много добре. На Роузи това й се видя странно, като се има предвид мрачното небе, но все пак, изглежда, именно това правеше. Беше облечена в къса рокля — сигурно тога — и кремавото й рамо бе заголено. Дрехата й имаше наситен пурпурен цвят. Не можеше да се определи с какво е обута, ако изобщо беше обута с нещо, защото тревите закриваха краката й почти до коленете, докъдето стигаше и дрехата.

— Как ще определиш стила? — обърна се Стайнър към Роби. — Класицизъм? Неокласицизъм?

— Като стил „слабо изкуство“ — ухили се Роби, — но мисля, че разбирам защо дамата иска да притежава тази картина. Тя изразява някакво необикновено силно чувство. Композицията може и да е в класически стил — подобно на старинните метални гравюри — но усещането е готическо. А освен това централният персонаж е с гръб към зрителя. Това ми се струва много странно. Като цяло… е, не може да се каже, че младата дама си избра най-хубавата картина в цялата колекция, но несъмнено се спря на най-необикновената.

Роузи не ги слушаше. Непрекъснато откриваше в рисунката нови и нови детайли. Ето например тъмновиолетовият шнур, привързан на талията на жената, беше в тон с канта на подгъва, а вдигнатата лява ръка разкриваше загатнатите очертания на гръдта й. Тия двамата просто си дрънкат. Картината е прекрасна. На нея й се струваше, че би могла да я гледа с часове и сигурно точно това щеше да прави, като се премести.

— Няма име, няма подпис — отбеляза Стайнър. — Освен ако… Той обърна картината. На гърба с мек въглен бяха изписани думите „РОУЗ МАДЪР“.

— Хм, това ще да е името на художника — предположи той. — Какво странно име. Сигурно е псевдоним.

Роби поклати глава и понечи да каже нещо, но в този миг забеляза, че жената, която бе избрала тази картина, също е разбрала правилно надписа.

— Така се нарича самата картина — обясни тя, а после допълни: — И аз се казвам Роуз.

Стайнър я погледна озадачено.

— Няма значение, просто съвпадение.

„Но дали наистина е съвпадение? Нищо и никакво съвпадение?“ — питаше се тя. — Вижте.

Внимателно обърна картината и посочи дрехата, с която бе облечена централната фигура.

— Този цвят — такъв един пурпурночервен, се нарича роуз мадър^[2].

— Тя е права — потвърди Роби. — Художникът, или най-вероятно последният притежател на картината — въгленът бързо се изтрива — е нарекъл картината по името на цвета на хитона.

— Моля ви — обърна се Роузи към Стайнър, — нека се заемем с нашата сделка. Трябва да си тръгвам. Вече закъснявам.

Стайнър понечи да я попита за последен път, дали е убедена, че иска да направи размяната, но прочете по лицето й, че е напълно сигурна. Забеляза и нещо друго — тя имаше едва забележимо войнствен вид на човек, на когото напоследък не му е било никак леко. Изглеждаше като жена, която може да приеме искрения интерес и загриженост към себе си като подигравка, а може би дори като опит да бъде измамена в сделката. Тъй че само кимна и рече:

— Пръстенът срещу картината.

— Да — потвърди Роузи и го дари с ослепителна усмивка. За четиринадесет години това бе първата й искрена усмивка и тази усмивка спечели сърцето на Бил Стайнър.

5

Роузи излезе и спря за миг пред магазина, примигвайки глуповато насред летящите по улицата коли; като малка баща й я водеше на кино и на излизане от салона се чувстваше точно така — полузашеметена от действителността, все още под магията на света на фантазиите. Но картината беше съвсем истинска — стигаше й само да погледне пакета, който носеше, за да се увери в това.

Вратата зад нея се отвори и възрастният господин излезе на улицата. Вече не се притесняваше от него и дори му се усмихна заговорнически, както се усмихваме само на хора, с които сме споделили невероятно, но прекрасно преживяване.

— Извинете, госпожо, дали би ви затруднило да ми направите една услуга?

— Зависи за какво става дума, но обикновено не правя услуги на непознати.

Това беше вярно. Нещо повече. Обикновено дори не разговаряше с непознати.

Той сякаш се смути и това я окуражи.

— Да… ъ-ъ… предполагам, че ще ви се стори странно, но би могло да се окаже полезно и за двама ни. Казвам се Лефъртс. Роб Лефъртс.

— Роузи Макклендън.

Мислеше да му подаде ръка, но после се отказа. Май дори не трябваше да се представя.

— Струва ми се, че нямам време за услуги, господин Лефъртс. Бързам…

— Моля ви.

Той остави куфарчето си на земята, бръкна в кафявия плик, който държеше в другата си ръка, и измъкна една от купените току-що стари книги. На корицата имаше стилизирана рисунка на мъж в раирана затворническа униформа, който стои на входа на нещо като тунел или пещера.

— Искам само да ви помоля да прочетете първия абзац. На глас.

— Тук? — Роузи се огледа. — Насред улицата? Но защо, за Бога?

— Моля ви — повтори той и тя пое книгата, надявайки се, че ако изпълни молбата му по-бързо, ще може да си тръгне. Май трябваше да постъпи точно така, защото започваше да й се струва леко мръднал. Може би не беше опасен, но със сигурност беше мръднал. А ако наистина се окаже опасен, най-добре да го разбере, докато все още не се е отдалечила много от заложната къща — и от Бил Стайнър.

Книгата се казваше „Тъмни пътища“ и беше написана от Дейвид Гудис. Никога не бе чувала това име, но това не я изненада — по-скоро я порази откритието, че книгата е била отпечатана през 1946 година, шестнадесет години преди нейното раждане.

Вдигна поглед към Роб Лефъртс. Той й кимна, едва ли не тръпнещ от очакване… и надежда? Откъде-накъде надежда? Но лицето му съвсем недвусмислено излъчваше надежда.

Малко развълнувана (каквото повикало, такова се обадило, както обичаше да казва майка й), Роузи зачете. Слава Богу, първият абзац не беше дълъг.

„Не му провървя. Пери бе невинен. На всичко отгоре бе почтен човек, който никога никому не досаждаше и предпочиташе да живее мирно и кротко. Но уликите срещу него бяха прекалено много, а почти нямаше какво да се изтъкне в негови полза. Съдът го обяви за виновен. Съдията го осъди на доживотен затвор и така го откараха в затвора «Сан Куентин».“

Тя погледна господин Лефъртс, затвори книгата и му я подаде.

— Доволен ли сте?

Той се усмихваше, очевидно бе очарован:

— Безкрайно съм доволен, госпожо Макклендън. Почакайте, само още един пасаж… направете ми това удоволствие. — Бързо запрелиства книгата, после отново й я връчи. — Този кратък диалог, ако обичате. Пери разговаря с един таксиметров шофьор. Можете да започнете от „Как да ви кажа“. Намерихте ли го?

Откри пасажа и този път въобще не се поколеба. Вече беше преценила, че Лефъртс не изглежда опасен, а може би дори не беше и побъркан. Освен това я бе обзела някаква странна възбуда, сякаш всеки миг щеше да й се случи нещо интересна, то може би дори вече се случваше.

„Да, разбира се — радостно възкликна вътрешният глас. — Не забравяй картината, Роузи.“

Естествено. Картината. Самата мисъл за нея я окуражи и я накара да се почувства голяма късметлийка.

— Всичко това е много особено — каза тя, но всъщност се усмихваше. Не можа да се сдържи.

Той кимна — стори й се, че и за мадам Бовари да се беше представила, щеше да го приеме със същата готовност.

— Да, да, несъмнено изглежда точно така, но… намерихте ли пасажа?

— А-ха.

Набързо прегледа диалога, опитвайки се да си изгради някаква представа какви са тези хора и за какво говорят. Шофьорът беше лесен — почти веднага си представи образа на Джаки Глийсън в ролята на Ралф Крамдън от сериала „Меден месец“, който се въртеше следобед по 18-ти канал. Пери я затрудни повече — сигурно бе обобщен образ. Всъщност нямаше никакво значение. Прокашля се и зачете; скоро съвсем забрави, че стои на оживено кръстовище, стиснала опакована картина, и дори не забелязваше любопитните погледи на минувачите. „Как да ви кажа — започна шофьорът, — като гледам хората в лицето, разбирам за какво си мислят, както и с какво се занимават. Понякога дори успявам да отгатна какви са… както във вашия случай“

„Добре, да вземем мен. Та какво можете да кажете за мен?“

„Имате проблеми.“

„Нямам абсолютно никакви проблеми.“

„Не можеш ме излъга, братко. Познавам те. Познавам хората. Още нещо ще ти кажа. Имаш проблеми с жените.“

„Едно на нула за мене. Мога да се похваля с щастлив брак.“

Изведнъж й хрумна много подходящ глас за Пери — представи си Джеймс Уудс, нервен и напрегнат до крайност, но с доста хапливо чувство за хумор. Това я зарадва и тя продължи, вживявайки се в историята, а пред очите й се нижеха сцени от несъществуващ филм — вечер е, Джаки Глийсън и Джеймс Уудс пътуват с такси из някакъв неизвестен град и си подхвърлят реплики.

„Да кажем, удар от втора база. Не сте женен. Но преди сте били, при това нещастно.“

„О, разбирам. Били сте там и през цялото време сте се крили в килера.“

„Я да видим що за човек е тя. Не ви е било лесно с нея. Тя непрекъснато иска разни неща. И колкото повече има, толкова по-ненаситна става. Картинката е готова.“

Роузи бе прочела цялата страница. По гърба й полазиха странни тръпки и тя мълчаливо върна книгата на Лефъртс, който изглеждаше на седмото небе от щастие.

— Имате фантастичен глас! — похвали я. — Нисък, но не монотонен, мелодичен и много ясен, без никакъв акцент — веднага го разбрах, но гласът сам по себе си почти няма значение, по-важното е, че можете да четете! Наистина можете да четете!

— Разбира се, че мога. — Не знаеше да се смее ли, да се ядосва ли. — Да не мислите, че съм расла в гората?

— Не, разбира се, но често пъти дори хора, които четат много, не четат добре на глас — даже и да не се запъват, не влагат никакво чувство. А диалогът е много по-труден от авторовата реч… може да се каже, диалогът му е цаката. А аз чух гласовете на двама различни герои. Наистина ги чух!

— Да, и аз ги чух. Но сега наистина трябва да си тръгвам, гоподин Лефъртс. Вече…

Обърна се да си върви, но той протегна ръка и лекичко я докосна по рамото. Жена с повече житейски опит веднага би разбрала, че участва в прослушване, пък дори и насред улицата и следователно никак не би се изненадала от последвалите думи на Лефъртс. Роузи обаче застина от учудване, когато той се прокашля и й предложи работа.

6

В същия този миг Норман Даниълс седеше в сбутаната си стаичка на четвъртия етаж, вдигнал крака на бюрото и скръстил ръце на тила си. Не го бе правил от години — обикновено цялото му бюро бе отрупано с най-различни формуляри, хартии от закуски, недописани доклади, полицейски бюлетини, бележки и какви ли не боклуци. Той не бе от хората, които разтребват (само за пет седмици домът им, в който Роузи бе поддържала идеален ред, заприлича на Маями след урагана Андрю), и в кабинета му това си проличаваше още от пръв поглед, но сега стаичката беше абсолютно опразнена. Беше я разчиствал почти цял ден — замъкна в боклукчийската шахта в приземния етаж три чувала отпадъци, без да дочака негърката, която в работни дни идваше да чисти между полунощ и шест сутринта. Оставиш ли една работа на негър, считай, че е пропаднала — този урок бе научил от баща си, и старецът беше съвсем прав. Има една изконна истина, която политиците и радетелите за общественото благо изобщо не разбират или не искат да разберат — негрите не знаят какво е това работа. То си им е вродено в африканската кръв.

Норман огледа бюрото — с изключение на телефона и краката му, то бе съвършено празно — после бавно отмести очи към стената отдясно. Години наред по нея висяха накачени какви ли не снимки на издирвани престъпници, последни сводки, лабораторни резултати и менюта за вкъщи от разни ресторанти — да не говорим за календара с оградените в червено дати на съдебни процеси, но сега тя бе абсолютно гола. Огледът завърши с натрупаните до вратата кашони от алкохол. Междувременно Норман размишляваше над изненадите, които крие животът.

Той самият лесно се палеше и пръв би го признал. Не би скрил, че избухливият му нрав често му навличаше бели и вечно си имаше неприятности заради него. И ако преди година някой му бе показал собствения му кабинет в сегашния му вид, той щеше да си извади едно съвсем просто заключение — благодарение на лошия си нрав най-сетне така е загазил, че няма измъкване и вече наистина ще го тикнат в затвора. Или в досието му са се натрупали достатъчно порицания, с които си е навлякъл дисциплинарно уволнение, или са го хванали да малтретира някога, например оня пикльо Реймън Сандърс. Разбира се, направо е смехотворно да се страхува, че някой ще се загрижи особено за някакъв си педал — той да не е Свети Антоний — но човек трябвада спазва правилата на играта… или поне да внимава да не го заловят в нарушение. Както не трябва да заявяваш открито, че черните не разбират какво означава работа, макар че всички (поне всички бели) отлично го знаят. Само че не го пращат в затвора. Местеше се, това е всичко. Напускаше тая скапана кутийка, в която се завираше, откакто Буш дойде на власт. Сега го местеха в истински кабинет, чиито стени са си стени, а не като в тоя кокошарник. Не го опандизват, повишават го. Припомни си една песен на Чък Бери, в която се пееше „C’est la vie“^[3], което значи, знае ли човек.

Ударът бе успешен, при това беше страхотен удар — сценарий да беше написал, нямаше да се получи толкова добре. Бе станало нещо невероятно — той изведнъж се оказа истински герой. Опитваха се да заловят банда наркотрафиканти, които действаха в целия град, а в такива мащабни операции все нещо не е както трябва… само че този път той успя. Всичко сработи идеално — все едно да играеш на зарове в Атлантик Сити и да хвърляш печеливши седмици една след друга, като всеки път удвояваш залога. Неговите хора заловиха над двадесет човека, сред които имаше и пет-шест големи риби. На окръжния прокурор оная работа сигурно му става, както не му е ставала от първите класове на гимназията. Норман, който едно време се страхуваше, че ако не си усмири нрава, някой ден тоя скапан перко ще го подведе под отговорност, сега бе пръв любимец на прокурора. Прав е Чък Бери, човек никога не знае.

— А хладилникът е натъпкан със салати и безалкохолно — изтананика Норман и се ухили.

Усмивката му беше толкова жизнерадостна, че на повечето хора им се приискваше и те да му се усмихнат, но Роузи се вкаменяваше при вида на ухилената му физиономия и пожелаваше да потъне вдън земя. Тайно наричаше тази гримаса „хапещата усмивка на Норман“.

А на всичко отгоре такава прекрасна пролет, наистина чудесна на пръв поглед, но всъщност доста лоша пролет. Тотално скапана, ако трябва да сме точни, и причината за това бе Роуз. Според първоначалните си очаквания отдавна трябваше да я е пипнал. Но тя все още съумяваше да му се изплъзне. Все още беше на свобода.

Беше ходил на автогарата още същия ден, когато разпита „своя добър приятел“ Реймън. Носеше със себе си снимка на Роуз, но и това не му помогна особено. Като спомена тъмните очила и червената кърпа (безценни подробности, които бе научил от преписа на първоначалните показания на Реймън Сандърс), един от продавачите в „Континетал“ от дневната смяна се сети, че я е виждал. Единственият проблем беше, че продавачът не можеше да си спомни закъде е пътувала, а и не можеше да се провери, защото нямаше къде. Бе платила билета си в брой; пътувала без багаж.

Според разписанието на „Континентал“ е имала три възможности, но Норман изключваше третата — автобусът на юг в един и четиридесет и пет. Не би се бавила толкова. Оставаха две възможности — единият град беше на четиристотин километра оттук, а другият бе доста по-голям и се намираше в сърцето на Средния Запад.

Постепенно се бе убедил, че тогава бе допуснал грешка, която му струва последните две седмици — бе предположил, че каквато е страхливка, не би избягала толкова надалеч от дома си, от родния си град. Но сега…

Целите му длани бяха нашарени с извити бели резки. Приличаха на следи от нокти, но истинският им източник се криеше в главата му — сякаш там бе монтирана нажежена фурна, която през целия му живот не бе изстивала и за минутка.

— На твое място бих умрял от страх — промърмори той. — И ако още не ти е увряла главата, обещавам ти, че много скоро цялата ти смелост набързо ще се изпари.

Да. Трябва да я хване. Без Роуз събитията от тази пролет — бляскавият удар, репортерите, които го озадачаваха с почтителния си въпрос ще се промени ли нещо оттук нататък, че дори и повишението, нищо не означаваха. Жените, с които спеше, откакто го бе напуснала, също не означаваха нищо за него. Важното бе, че тя го напусна. Още повече, че той изобщо не подозираше. И на всичкото отгоре бе отмъкнала кредитната му карта. Беше я използвала само веднъж, при това бе изтеглила някакви си въшливи триста и петдесет долара, но не в това бе въпросът. По-важното бе, че е задигнала нещо негово, явно бе забравила кой е най-големият мръсник на света и сега ще трябва да си плати. При това доста соленичко ще й излезе.

Откакто Роуз го напусна, бе удушил една жена. Изви й врата, а после я натика зад един силоз на западния бряг на езерото. И това ли да припише на лошия си нрав? То не се знае, но май понамирисваше на чиста лудост. Знаеше само, че я намери на Фремънт Стрийт, улицата на червените фенери — беше миниатюрна брюнетка с бежови тесни панталопки и с такива едни огромни цици като на Дейзи Мей. Не бе обърнал внимание колко много прилича па Роуз (или поне така си казваше сега и вероятно си вярваше), докато не се нахвърли върху нея на задната седалка на служебната си кола — четиригодишен шевролет без номера. Изведнъж тя извърна глава, прожекторите от близкия силоз блеснаха в лицето й и в този миг курвата беше Роуз, тая мръсница, дето го заряза, че и бележка не остави, дявол го взел, поне думичка да беше драснала, и докато се усети, бюстието беше омотано на врата на курвата, езикът й стърчеше между зъбите, а очите й се бяха изцъклили като стъклени топчета. Но най-лошото бе, че като издъхна, вече никак не приличаше на Роуз.

Е, не се паникьоса… пък и защо да се паникьосва? И без това не му беше за пръв път. А дали Роуз е знаела? Дали не е усетила? Заради това ли го напусна? Защото се е страхувала, че може да я…

— Не ставай глупав — измърмори той и затвори очи.

Грешка. Пред очите му се появи образът, който напоследък непрекъснато измъчваше сънищата му — зелената кредитна карта от Мърчантс Банк, която плува в мрака като дирижабъл. Бързо отвори очи. Дланите ужасно го боляха. Разтвори юмруци и никак не се изненада от кървавите резки. Съвсем не бяха новост за него и той знаеше какво да прави в подобни ситуации — трябваше да се вземе в ръце. Това означаваше да размисли и да състави план за действие, а в такива случаи обикновено се започва с равносметка на постигнатото до момента.

Беше се обаждал в полицейските управления на двата по-близки града под предлог, че Роуз Макклендън — беше сигурен, че отново е възприела моминското си име — е главното заподозряно лице в сериозна банкова афера (най-голямото й провинение беше картата, и тази мисъл непрестанно го човъркаше). Ако се окаже, че е сбъркал, ще изкара съвпадението на имената чиста случайност. В практиката са известни подобни съвпадения на имената на инспектора-следовател и престъпника. При това става дума за съвсем обикновено име, Даниълс, а не нещо от сорта на Трзевски или пък Бошац.

Освен това им изпрати по факса нейни снимки. На едната тя седи на задните стълби — беше правена миналия август от Рой Фостър, един приятел от службата. Не беше много хубава — най-малкото, на нея си личеше колко е напълняла, откакто чукна тридесетте — но беше черно-бяла и чертите на лицето се различаваха доста отчетливо. Другата предстааляваше полицейска художествена фотография (Ал Кели, един талантлив кучи син, я беше направил в извънработно време по молба на Норман) на същата жена, само че този път с шал на главата.

Ченгетата в другия град бяха попитали където трябва и бяха претърсили всички подозрителни места — приюти за бездомни, неугледни хотелчета, частни общежития, където ако знаеш кого и как да попиташ, може и да се добереш до списъка на обитателите — но нищо не излезе. Самият Норман използваше всяка свободна минута, за да звъни по телефона и се ожесточаваше все повече и повече, защото не откриваше никакви писмени доказателства. Дори плати да му изпратят по факс списък на издадените наскоро шофьорски книжки, но и в него нямаше нищо интересно.

И през ум не му минаваше, че е възможно веднъж завинаги да се е изплъзнала от ръцете му и да е избягала от справедливото си наказание (особено задето се бе осмелила да вземе кредитната му карта), но вече се убеждаваше, че все пак сигурно е заминала за другия, по-далечния град, и толкова се е страхувала от него, че четиристотин километра са й се сторили прекалено малко.

Но хиляда и триста километра съвсем не са много и това ще й се изясни в най-скоро време.

Достатъчно се заседя тук. Крайно време е да намери някаква количка и да почне да мести боклуците си в новия кабинет два етажа по-горе. Смъкна крака от бюрото и в същия миг телефонът иззвъня. Вдигна слушалката.

— Инспектор Дапиълс ли е? — попита отсреща мъжки глас.

— Аз съм — отвърна той, и добави мислено: „Всъщност, старши инспектор Норман Даниълс.“

— Оливър Робинс се обажда.

Робинс. Робинс. Името му беше познато отнякъде, но…

— От „Континентал Експрес“. Продал съм билет па жената, която търсите.

Подскочи на стола.

— Да, господин Робинс, отлично си спомням.

— Видях ви по телевизията. Браво на вас. Кокаинът е ужасно нещо. При нас, на автогарата, непрекъснато се мотаят разни наркомани.

— Да — съгласи се Дапиълс, прикривайки нетърпението си, — сигурно е пълно с такива.

— Тия наистина ли ще идат в затвора?

— Мисля, че повечето ще идат. А с какво мога да ви бъда полезен сега?

— Ами всъщност, надявах се, че аз мога да ви бъда полезен. Нали ми казахте да ви позвъня, ако изскочи нещо. Имам предвид, във връзка с жената с тъмните очила и червения шал.

— Да. — Гласът на Норман звучеше все така спокойно и дружелюбно, но ръката му отново се бе свила в юмрук и ноктите се впиваха, впиваха в дланта му.

— Ъ-ъ, тази сутрин, докато се къпех, най-неочаквано ми хрумна нещо. Цял ден все за това мисля и ми се струва, че не греша. Тя наистина каза точно това.

— Какво каза? — Гласът продължаваше да звучи нормално, спокойно, че дори и приятно, по в стиснатия юмрук вече избиваше кръв. Норман дръпна едно от чекмеджетата на опразненото си бюро и подпря ръка на него. Тъкмо ритуално посвещаване за следващия обитател на тая скапана дупка.

— Разбирате ли, тя не ми каза за къде иска да пътува — аз и казах. Сигурно затова не можах да си спомня, като ме питахте, инспектор Дапиълс, въпреки че обикновено не пропускам подобни неща.

— Не ви разбирам съвсем.

— Когато си купуват билети, хората обикновено казват за къде ще пътуват — обясни Робинс. — „Искам отиване и връщане до Нашвил“ или пък „Еднопосочен до Дансинг, моля“. Разбирате ли?

— Да.

— Тази жена каза нещо съвсем друго. Не каза име на град, а в колко тръгва автобусът. Едва тази сутрин се сетих. Каза — „Искам билет за автобуса в единадесет и пет. Има ли още места?“ Сякаш не е важно къде отива, а просто да се…

— … да се махне час по-скоро и да отпътува колкото се може по-надалеч! — възкликна Норман. — Да! Да, разбира се! Благодаря ви, господин Робинс!

— Радвам се, че можах да ви бъда полезен — отвърна мъжът, леко озадачен от реакцията му. — Тази дама май е важна клечка.

— Да, търсим я под дърво и камък. — На лицето му пак бе изписана усмивка, а видеше ли я Роузи, цяла настръхваше и изпитваше желание да се залепи на стената, за да не я удря в бъбреците. — Страшно ни трябва. Значи автобусът в единадесет и пет, господин Робинс. А той закъде е?

Робинс му каза, а след това попита:

— И тя ли е от бандата?

— Не, става дума за една кредитна афера.

Робинс отговори нещо — явно му се бъбреше — но Норман тресна слушалката, без да го доизслуша. Пак вдигна крака на бюрото. Количката и местенето можеха да почакат. Облегна се на стола и се втренчи в тавана.

— Да бе, да, истинска кредитна афера. Само че нали знаеш за дългата ръка на закона.

Протегна ръка и разтвори юмрука си — цялата му длан бе в кръв. Пораздвижи пръстите, които бяха окървавени.

— Дългата ръка на закона, мръсница такава — повтори той и изведнъж се ухили. — Скапаната дълга ръка на закона, която скоро ще те спипа, искам да ти кажа.

Продължи да свива и да разтваря юмрук, а по бюрото му капеше кръв, но той се смееше и се чувстваше добре.

Най-сетне всичко си идваше на мястото.

7

Завари Пам в дневната на долния етаж. Тя държеше книга, но в момента вниманието й беше ангажирано с Гърт Киншо и едно кльошаво мъниче, което бе пристигнало преди десетина дни — Синтия някоя си. Тя имаше фрапантна пънк-прическа — половината й коса беше зелена, а другата половина — оранжева, и сигурно не тежеше и тридесет килограма. Лявото й ухо беше превързано — приятелят й се опитал, при това доста успешно, да го откъсне. Носеше потник с образа на Питър Тош на фона на психаделично синьо-зелено изображение на слънчев взрив.

„НЕ СЕ ОТКАЗВАМ!“, оповестяваше надписът отдолу. При всяко нейно движение дълбоко изрязаната под мишниците фланелка разкриваше стегнатите й гьрдички с малки ягодовочервени зърна. Девойката се беше запъхтяла и цялото й лице бе плувнало в пот, но явно изпитваше безкрайно задоволство от себе си и от факта, че се намира тук.

Гърт Киншо беше пълната противоположност на Синтия Роузи така и не можеше да разбере дали Гърт е съветничка, постоянна жителка на „Д и С“ или приближена на двора, така да се каже. Току се появяваше за някой и друг ден, после пак изчезваше. Често присъстваше на сбирките за групова терапия (те се провеждаха сутрин и следобед и всяка обитателка бе длъжна да ги посещава поне четири пъти седмично), но не обелваше нито дума. Гърт беше грамадна жена, висока поне метър и осемдесет и пет — имаше широки, заоблени, шоколадови на цвят рамене, гърдите й бяха колкото пъпеши, а внушителният й увиснал корем се издуваше като бъчонка под тениската с размер XXXL, пусната свободно над неизменния памучен анцуг. Косата й бе сплетена на стотина къдрави плитчици, които стърчаха на всички страни (доста странна прическа).

Толкова приличаше на хилядите други жени, които четат списания и се тъпчат с бисквитки по обществените перални, че силните й ръце, здравите й бедра под размъкнатия анцуг и стегнатият задник, който макар да бе огромен, не подскачаше, когато Гърт ходеше, изобщо не се забелязваха на пръв поглед. Роузи я бе чувала да говори само по време на спортните им занимания.

Гърт преподаваше сложното изкуство на самоотбраната на всички обитателки на „Д и С“, които имаха желание да го изучат. Самата Роузи бе взела няколко урока и все още се стараеше да упражнява поне веднъж дневно комплекса, който треньорката наричаше „Шест чудесни начина да видиш сметката на мръсника“. Не владееше добре движенията, а и не можеше да си представи как би ги приложила на някой мъж — например на оня с тюленските мустаци, дето се беше подпрял тогава на вратата на „Напръстничето“ — но жената й допадаше. Най-много й харесваше как се променя широкото й шоколадово лице по време на тренировка — замръзналата безизразна маска сякаш се разчупваше и то ставаше живо и умно. Дори красиво. Веднъж Роузи я попита на какво всъщност ги учи — на тае-куон-до, жиу-жицу или карате. Или може би на някаква съвсем друга техника? Гърт сви рамене и отвърна:

— От всичко по малко. Каквото ми е останало.

Сега масата за тенис беше изместена встрани и в средата на стаята бяха проснати няколко сиви дюшека. Край облицованата с чамова ламперия стена, между старинната музикална уредба и праисторическия телевизор, чиито възможности се изчерпваха с бледорозови и бледозелени образи, бяха наредени десетина сгъваеми стола. Там седеше само Пам. С книгата върху плътно притиснатите си колене и с опънатата назад коса, привързана със син плетен шнур, приличаше на свенлива девойка на училищна забава. Роузи седна до нея и подпря картината на коленете си.

Сто и двадесет килограмовата Гърт и Синтия, която и с туристическа раница на гърба едва ли имаше петдесет килограма, се дебнеха в кръга. Синтия лъхтеше от умора, но, изглежда, й беше забавно. Леко приведена, с протегнати напред ръце, грамадната жена я обикаляше спокойно и мълчаливо. Роузи ги наблюдаваше развеселена, но гледката малко я потискаше. Все едно катеричка да се изправи срещу мечка.

— Вече бях започнала да се тревожа — посрещна я Пам. — Дори се чудех дали да не излезем да те търсим. — Прекарах най-невероятния следобед на света. Но първо искам да чуя ти как си. Пооправи ли се?

— Вече съм по-добре. „Изберете Мидол и ще забравите какво значи болка“. Но това няма значение. С теб какво става!? Цялата сияеш!

— Ами!

— Съвсем сериозно. Разказвай бързо.

— Я да видим сега — започна да свива пръстите си един по един. — Оказа се, че годежният ми пръстен е фалшив, размених го срещу картина — ще си я закача в новата квартира — предложиха ми работа…

Тя млъкна, сякаш да прецени ефекта от думите си, и допълни:

— … и срещнах една интересна личност. Приятелката й се ококори.

— Ти се шегуваш!

— Ни най-малко. Честна дума. Но не бързай да се радваш — той е поне на шейсет и пет.

Говореше за Роби Лефъртс, но пред очите й за миг се появи образът на Бил Стайнър със синия копринен елек и лешниковите очи. Това бе направо смехотворно. Сега изобщо не й беше до мъже. А и освен това нали вече стигна до извода, че Стайнър е най-малко седем години по-млад? Направо момченце.

— Говоря ти за онзи, дето ми предложи работа. Казва се Роби Лефъртс. Остави това сега — искаш ли да видиш новата ми картина?

— О-о, хайде де! — дружелюбно, но като че малко недоволно се провикна Гърт насред стаята. — Това да не ти е танцова забава, сладурче.

Последната дума прозвуча като „суадурче“.

Синтия се втурна към нея и потникът й се развя. Гигантката се извърна, сграбчи под мишниците крехката девойка с шарената коса и я преметна във въздуха. Тя прелетя над главата й и се строполи по гръб на дюшека.

— Ууууу! — изписка и скочи на крака като гумена топка.

— Не желая да гледам никакви картини — отвърна Пам. — Освен ако не е портрет на твоя човек. Наистина ли е на шейсет и пет? Силно се съмнявам!

— Може и на повече да е. Е, имаше и един друг — оня, дето ми каза, че годежният пръстен е с изкуствен диамант. После ми размени пръстена срещу картината. — Замълча. — Той е доста по-млад.

— И как изглежда?

— С лешникови очи… — Наведе се и вдигна картината. — Нищо няма да ти кажа, докато не обърнеш внимание на ей това.

— Роузи, не се прави на луда!

Тя се ухиля — почти бе забравила колко са приятни безобидните закачки — и заразгръща хартията, в която Бил Стайнър грижливо бе опаковал най-ценната придобивка в новия й живот.

— Слушай — обърна се Гърт към Синтия, която я обикаляше дебнешком. Огромните й кафяви крака бавно пружинираха. Гърдите й се повдигаха и спускаха под бялата тениска като океански вълни. — Видя как се прави. Сега е твой ред. Не забравяй, че не можеш да ме преметнеш — каквото си ми дребосъче, ще вземеш да се прекършиш — но можеш да ми помогнеш да се преметна сама. Готова ли си?

— Готова, готова, три-пет — викна Сиптия.

Ухили се до уши и малките й бели зъби блеснаха. „Има зъбки на свирепо зверче — рече си Роузи. — Така прилича на мангуста.“

— Гъртруд Киншо, ела ми тука!

Гърт се втурна към нея. Миньончето сграбчи на свой ред огромните й ръце и самоуверено подложи кльощав момчешки хълбок под внушителните й месища — на Роузи й се струваше, че никога не би била способна на подобно нещо… изведнъж негърката вече летеше във въздуха като привидение с бяла блуза и сив анцуг. Тениската й се запретна и отдолу се подаде най-огромният сутиен на света — бежовите чашки приличаха на артилерийски снаряди от Първата световна война. Гърт се стовари на пода и стъклата потрепераха.

— Урааа! — развика се Синтия и затанцува, победоносно размахвайки сплетепите си ръце. — Голямото мамче падна на тепиха! Урааа! УРААА! Кой ще брои? Бързо почвайте да броите, дяволите ви…

Гърт се усмихна — това изражение й беше неприсъщо и придаваше на лицето й доста свиреп вид — грабна Синтия, вдигна я пад главата си и започна да я върти като самолетна перка.

— Ооооооо! Ще повърна! — пищеше момичето, но в същото време се заливаше от смях. Зелено-оранжевата коса и шареният потник се сливаха в размазано цветно петно. — Оооооо! Направо ще се ИЗДРАЙФАААМ!

— Достатъчно, Гърт — тихо нареди нечий глас. На най-долното стъпало стоеше Ана Стивънсън. Както винаги бе облечена в бяло и черно (много рядко се обличаше в други цветове — елегантен черен панталон и бяла копринена блуза с дълъг ръкав и висока яка. Роузи почти й завидя. Винаги й завиждаше на вкуса. Малко позасрамена, Гърт внимателно спусна Синтия на земята.

— Ниго ми няма, Ана — рече момичето.

После залитна, спъна се, стовари се на дюшека и се разкикоти.

— Виждам — сухо отвърна Ана.

— Преметнах Гърт. Трябваше да ме видиш. Изживях най-вълнуващия миг в живота си. Честна дума.

— Несъмнено е било така, но Гърт може да ти каже, че се е преметнала сама. Просто си й помогнала да извърши онова, за което тялото й вече е било подготвено.

— Да, сигурно си права — съгласи се Синтия и внимателно се изправи на крака, но не можа да се задържи, тупна по задник (доколкото изобщо имаше задник) и отново се разкикоти. — Божичко, всичко ми се върти пред очите като грамофонна плоча.

Ана прекоси стаята и застана пред Пам и Роузи.

— Какво е това? — попита и посочи разопакования пакет.

— Картина. Купих я днес следобед. За новата квартира, като се преместя някой ден. За моята квартира. — После добави боязливо: — Какво мислиш?

— Не зная — трябва да я видя на светло.

Ана вдигна картината и я отнесе на масата за пинг-понг. Петте жени се скупчиха наоколо. Роузи се огледа и установи, че всъщност вече са седем. Към групичката се бяха присъединили и Робин Ст. Джеймс и Консуело Делгадо, които бяха слезли току-що — те стояха зад Синтия и надничаха зад тънките й като на птичка раменца. Роузи мълчаливо очакваше мнението им — сигурно Синтия щеше да заговори първа — но мълчанието се проточи, тя започна да нервничи и накрая не издържа:

— Е? Как ви се струва? Няма ли най-сетне да кажете нещо?

— Доста странна картина — отбеляза Ана.

— А-ха — съгласи се Синтия. — Направо шантава. Абе, май съм виждала подобна преди време.

Ана погледна Роузи в очите и попита:

— Защо я купи, Роузи?

Тя сви рамене и отвърна смутено:

— Не знам как да го обясня. Стори ми се, че картината ме призова.

Ана се усмихна и кимна. Младата жена се изненада, но същевременно изпита безкрайно облекчение.

— Да. Струва ми се, че силното изкуство въздейства на хората точно така — и това важи не само за картини, но и за книги, скулптури, та дори и за пясъчни замъци, ако щеш. Някои неща сякаш ни проговарят, това е. Сякаш творецът чете собствените ни мисли. Но като говорим за тази картина… ти намираш ли я за красива, Роузи?

Собственичката се взря в придобивката си и се опита да улови онзи безмълвен зов, който я прикова на място в заложната къща и заличи от ума й всички други мисли. Погледът й се плъзна по русата жена с пурпурната тога (или хитон, както го нарече господин Лефъртс), която стоеше насред високите треви на върха на хълма, и се закова върху плитката, която се спускаше по гърба й, и златната гривна над десния лакът. После продължи към порутения храм и прекатурената

(бог)

статуя в подножието на хълма. Натам гледаше и жената с тогата.

„Откъде знаеш накъде гледа? Как разбра? Та лицето й изобщо не се вижда!“

Това, разбира се, е вярно… но накъде другаде да гледа?

— Не — отвърна Роузи. — Купих я не защото я намирам за особено красива. Просто ми се стори невероятно въздействаща. Направо останах като гръмната, като я видях. Как мислите, трябва ли една добра картина непременно да бъде красива?

— Съвсем не — отвърна Консуело. — Вземи Джексън Полак^[4]. Той търси енергията, а не красотата. Да не говорим за Даян Арбъс.

— Коя е тя? — поиска да знае Синтия.

— Една фотографка, прочута със снимките си на брадати жени и джуджета, които пушат цигари.

— О! — възкликна девойката, замисли се над думите й и в миг лицето й светна от радост. — Навремето, като ходех по коктейли, веднъж бях на парти в една картинна галерия. Изложбата беше на някой си Апълторп, Робърт Апълторп, и знаете ли какви снимки имаше там? Едип мъж беше налапал оная работа на друг мъж! Съвсем сериозно! И въобще не бяха само пози като по порносписанията. Тоя човек наистина се впрягаше и даже изкарвал пари с тия снимки, освен това работел непрекъснато. Направо да не повярва човек, че някой може да извади толкова хляб от тоя нищо и никакъв бастун в панталоните им…

— Мапълторп — сухо я прекъсна Ана.

— А?

— Мапълторп, не Апълторп.

— О, да. Май си права.

— Той почина.

— Ами? От какво?

— СПИН — разсеяно отвърна Ана, все още разглеждайки картината на Роузи. — Някъде го наричат и „бастунджийската болест.“

— Спомена за някаква картина, дето приличала на тая — избоботи Гърт. — Къде си я виждала? В същата галерия ли?

— Не. — Разговорът за Мапълторп бе предизвикал у Синтия жив интерес, но нищо повече; сега обаче страните й изведнъж поруменяха, а ъгълчетата на устните й се извиха в смутена усмивчица. — Пък и не беше съвсем същата, но…

— Хайде де, разкажи ни — подкани я Роузи.

— Добре де, значи, баща ми беше методистки пастор в Бейкърсфийлд, щата Калифорния — аз съм оттам. Живеехме в енорийския дом и в малкия салон на долния етаж имаше стари картини — с портрети на президенти, с цветя, с кучета. Най-обикновени украшения за стени, та да не стоят съвсем голи.

Роузи кимна и си представи картините, с които бяха отрупани лавините в заложната къща — венециански гондоли, купи с плодове, кучета, лисици. Прости украшения за стени, та да не стоят съвсем голи.

— Само че имаше и една друга… наричаше се… — Смръщи се, опитвайки се да си спомни името на картината. — Май се казваше „Де Сото гледа на запад“. На нея беше нарисуван изследовател с широкопола шапка, застанал на висока скала, а около него — няколко индианци. Той се взира над безкрайните гори в някаква огромна река. Сигурно е било Мисисипи. Но разбирате ли… работата беше там, че…

Тя ги изгледа смутено. Страните й пламтяха като божури, а усмивката й се беше стопила. Бинтованото й ухо се набиваше на очи и приличаше на причудлив аксесоар, неизвестно как прикрепен към главата й; Роузи се запита — за пореден път, откакто бе дошла в „Д и С“ — защо по света има толкова много лоши мъже. Какво им има? Дали им липсва нещо, или пък лошотията някак си им е вградена в мозъка, като дефект в паметта на компютър?

— Слушаме те, Синтия — подкани я Ана и се обърна към останалите — Няма да й се смеем, нали?

Жените поклатиха глави.

Синтия скръсти ръце зад гърба си като момиченце, което рецитира стихотворение пред целия клас, и продължи с необичайно тих глас:

— Ами, тогава ми се струваше, че реката наистина тече и това ми се виждаше ужасно необикновено. Картината висеше в стаята, където всеки четвъртък баща ми водеше заниманията на вечерното библейско училище; влизах там и бях в състояние да седя пред нея по цял час, че и повече — беше ми по-интересно и от телевизия. Гледах я как се движи… или по-скоро чаках да се раздвижи. Вече не си спомням как точно беше, била съм девет-десетгодишна. Помня само как си мислех, че ако наистина се движи, рано или късно по нея все ще мине я някой сал, я лодка или пък индианско кану и тогава ще разбера със сигурност. Само че един ден влязох в стаята и открих, че картината я няма. Просто беше изчезнала. Сигурно майка ми ме е видяла как седя пред нея и я гледам и нали знаете…

— Притеснила се е и я е махнала — довърши Роузи.

— А-ха, най-вероятно е я изхвърлила на боклука. Тогава бях хлапе. Но твоята картина ми напомня на нея, Роузи.

Пам заби нос в картината.

— Да, нищо чудно. Жената диша.

Всички се разсмяха.

— Не бе, нищо подобно… просто изглежда… някак старинна, като училищна картина… а и цветовете са толкова бледи. Като изключим облаците и дрехата на жената, всичко останало е някак белезникаво. Също като моята картина с Де Сото. Само реката беше ярка, другите неща бяха съвсем невзрачни. Но реката беше като от сребро и направо блестеше. Тя като че ли беше най-истинската част от цялата картина.

— Разкажи ни за работата — обърна се Гърт към Роузи. — Чух те да споменаваш някаква работа.

— Разкажи ни всичко — намеси се и Пам.

— Да, разкажи ни всичко поред. А след това ще дойдеш ли за малко при мен? — обади се Ала.

— Онова… онова, което очаквам ли е?

— Струва ми, че да — усмихна се тя.

8

— Квартирата е чудесна, една от най-хубавите в списъка. Аз много се радвам, надявам се, ти също — започна Ана.

На ръба на бюрото й едва се крепеше купчина рекламни листовки за предстоящия пикник-концерт под надслов „Потънете в лятото“, който „Дъщери и сестри“ организираха, за да наберат средства, да печелят популярност, пък и като повод за веселие. Ана взе една листовка и нахвърли на гърба скица па жилището.

— Тук е кухненският бокс, отсам имаш ниша за леглото, а тук — нещо като дневна. Това е банята. Почти няма къде да се обърнеш — ако седнеш на дивана, краката ти стигат едва ли не до душа, но важното е, че стаята е твоя.

— Да — промърмори Роузи. — Моя.

Отново я обземаше позабравеното за няколко седмици чувство, че сякаш живее в някакъв чудесен сън и всеки миг ще се събуди на спалнята до Норман.

— Гледката е приятна — е, не е изглед към езерото, разбира се, но Брайънт Парк е хубаво място, особено през лятото. Стаята е на втория етаж. През осемдесетте години кварталът беше доста позападнал, но напоследък са започнали да го благоустрояват.

— Говориш така, сякаш си живяла там.

Ана сви рамене — правеше го толкова приятно и изискано — и начерта коридора пред стаята и стълбището. Рисуваше с точните движения на чертожник. Отговори, без да вдига поглед от схемата:

— Доста пъти съм била там. Но ти, разбира се, нямаше това предвид, нали?

— Не.

— Знаеш ли, сякаш с всяка жена, която ни напуска, си отива и частица от мен самата. Предполагам, че това ти звучи доста изтъркано, но няма значение. Важното е, че е вярно. И тъй, какво ще кажеш?

Роузи импулсивно я прегърна, но в същия миг съжали — Ана леко настръхна.

„Не трябваше да го правя — рече си тя. — Знаех си.“

При това го знаеше много добре: изобщо не се съмняваше, че тя е изключително добра жена — може би дори светица, макар понякога да се държеше малко високомерно, но имаше и още нещо — Ана не обичаше да се нарушава личното й пространство. Особено неприятно й беше да я докосват.

— Извинявай — промърмори Роузи и се отдръпна.

— Не ставай глупава — отсече другата жена. — Та какво ще кажеш за квартирата?

— Прекрасна е.

Ана се усмихна и неприятната случка бе забравена. После отбеляза с молива празното място до миниатюрното правоъгълниче, което представляваше прозорецът на стаята, и обясни:

— Тук ще бъде новата ти картина… обзалагам се, че това място ще ти се стори най-подходящо за нея.

— И аз така мисля.

Ана остави молива.

— Радвам се, че мога да ти помота, Роузи, и съм щастлива, че дойде при нас. Заповядай, струва ми се, че плачеш.

Отново хартиените кърпички, но надали това бе същата кутия, която й подаде при първия им разговор в тази стая — на Роузи й се струваше, че тук се използват доста хартиени кърпички.

Извади една, избърса очи и изрече с дрезгав глас:

— Ти ми спаси живота и аз никога, никога няма да го забравя.

— Ласкателно, но неточно — отвърна другата жена с обичайния си спокоен, суховат тон. — Спасих ти живота, колкото Синтия преметна Гърт във въздуха. Ти сама си се спасила с решението да напуснеш мъжа, който ти е причинявал болка.

— Все пак, благодаря ти, че си тук…

— Моля те, няма защо — отвърна Ана, но за пръв път, откакто бе пристигнала в „Дъщери и сестри“, Роузи забеляза в очите й сълзи. Усмихна се и й подаде кутията с носните кърпички.

— Заповядай. Като че ли и ти се поразплака.

Ана се засмя, извади кърпичка, избърса се и я хвърли в кошчето.

— Мразя да плача. Това е моята най-голяма и най-тежка тайна. От време на време ми се струва, че веднъж завинаги съм приключила с този въпрос, че просто не може да не съм, и точно тогава пак се разплаквам. Горе-долу като с мъжете.

При тези думи Роузи се улови, че си мисли за Бил Стайнъп с лешниковите очи.

Ана отново взе молива и надраска нещо под грубата скица която беше нахвърляла. После й подаде листа, на който пишеше: „Трентън Стрийт № 897“.

— Твоят адрес. Това се намира почти в другия край на града, но автобусите вече изобщо не те затрудняват, нали?

Роузи се усмихна — все още със сълзи на очите — и кимна.

— Можеш да оставиш адреса на някои от тукашните си приятелки, а после и на тези, с които ще се сприятелиш на други места, но засега всичко това си остава между нас двете. — На Роузи тези думи й звучаха като предварително подготвена прощална реч. — Никой няма да получи адреса ти от нас. Просто тук така е прието. След двадесет години работа с малтретирани жени съм убедена, че това е най-правилно.

Вече бе говорила с Пам за тези неща, а Консуело Делгадо и Робин Ст. Джеймс също й бяха разяснили това-онова по време на часа на голямото веселие — обитателките на дома наричаха така вечерните домакински занимания. Тези допълнителни обяснения й се струваха излишни. На човек с нормални умствени способности му стигаха три-четири терапевтични сеанса, за да се ориентира в тукашните порядки. Имаше „Списък на Ана“ и „Правила на Ана“.

— Още ли се страхуваш от него? — попита тя.

Роузи се бе разсеяла. Отначало не разбра за кого става дума и Ана трябваше да повтори:

— Говоря за съпруга ти — искам да знам до каква степен те тревожи мисълта за него. Доколкото си спомням, през първите две-три седмици се страхуваше да не тръгне да те търси… щял да те „проследи“, както каза тогава. Какво мислиш сега?

Трябваше внимателно да обмисли този въпрос. Първо, думата „страх“ беше прекалено слаба, за да изрази онова, което чувстваше по отношение на Норман през първите няколко седмици в „Д и С“; дори и думата „ужас“ не беше съвсем подходяща, защото към ужаса се примесваха и други усещания: изпитваше срам, че бракът й е бил неуспешен; тъгуваше за някои неща, които бе зарязала у дома, но на които държеше изключително много (например „Столчето па Пух“); почти всеки ден изпадаше в пристъпи на еуфорична радост от пълната свобода, с която разполагаше; освен това понякога я изпълваше такова ледено облекчение, че чак страх я хващаше — сигурно по подобен начин се чувства човек, който току-що е преминал по въже над бездънна пропаст.

Разбира се, най-отдолу се таеше страхът — изобщо не се съмняваше в това. През първите две седмици на новото място я преследваше все един и същи сън — тя седи на плетен стол на верандата и изведнъж пред портата спира нова червена сентра. Вратата се отваря и отвътре се подава Норман. Облечен е с черна тениска с карта на Южен Виетнам. Понякога на нея пише: „КЪДЕТО Е СЪРЦЕТО, ТАМ Е ДОМЪТ“; друг път — „БЕЗДОМЕН СЪМ И СЪМ БОЛЕН ОТ СПИН“. По панталона му има следи от кръв. На ушите му се полюшват кокалчета, които приличат на костици от пръсти. Стиска някаква маска, от която висят разкървавени меса. Тя се опитва да стане от стола, но не може — сякаш се е парализирала. Не й остава друго, освен да седи и да го гледа как бавно се приближава към нея, а кокалчетата потракват на ушите му. Да седи и да го слуша как й казва, че трябва хубавичко да си поговорят. Усмихва се и тя вижда, че и цялата му уста е в кръв.

— Роузи? Къде витаеш?

— Тук съм — сподавено отвърна тя. — Да. Още се страхувам от него.

— Е, в това няма нищо необичайно. Предполагам, че дълбоко в себе си цял живот ще се страхуваш от него. Но всичко ще бъде наред и стига да вярваш, с течение на времето все по-рядко ще се страхуваш от каквито и да било… и все по-рядко ще се сещаш за него. Но аз нямах това предвид. Исках да знам още ли се страхуваш, че може да те проследи.

Да, страхуваше се. Е, не чак толкова. През последните четиринадесет години бе чувала доста от служебните му телефонни разговори, а и той нерядко канеше колега и тогава седяха в дневната или на верандата и обсъждаха разни случаи. Почти не я забелязваха, докато им сервираше закуски с кафе или бира. Все Норман водеше дискусиите — приведен над масата с бутилка бира в ръка, която се губеше в огромния му юмрук, той говореше бързо и възбудено, все ги припираше за нещо, отхвърляше съмненията им и никога не приемаше техните доводи. Случваше се да обсъжда служебни дела и с нея. Разбира се, изобщо не го интересуваше какво ще каже тя — просто я използваше като удобен слушател, пред когото да излага своето мнение. Мислеше бързо, вечно бе нетърпелив и бързо губеше интерес. Случаи се преди три седмици бяха за него онова, за което Гърт смяташе познанията си по бойно изкуство — чисто и просто минало. А смята ли нея, Роузи, за минало?

Толкова й се искаше да вярва, че е така. Всячески се опитваше да се убеди в това. Но не… успяваше… съвсем.

— Не зная — изрече гласно. — Струва ми се, че ако беше тръгнал да ме търси, вече щеше да се е появил. Но, от друга страна, може би все още ме издирва. При това не е кой да е — все пак е полицай. Умее да издирва хора.

— Да, зная. Това го прави особено опасен и също така означава, че ти трябва да бъдеш много по-внимателна. Освен това не бива да забравяш, че не си сама. Самотата е вече минало. Нали няма да го забравиш?

— Няма.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

— А ако случайно се появи, какво ще направиш?

— Ще му хлопна вратата под носа и ще я заключа.

— И после?

— Ще се обадя в полицията.

— Без никакво колебание?

— Без никакво колебание.

Говореше самата истина, но въпреки това щеше да умре от страх. Защо ли? Защото Норман е ченге, а онези, на които тя ще позвъни, също са ченгета. Защото Норман знаеше какво прави — беше професионалист. Защото хиляди пъти й беше повтарял все едно и също — всички ченгета са братя.

— А как ще постъпиш, след като се обадиш в полицията?

— Ще позвъня на теб.

Ана кимна одобрително.

— Значи всичко ще бъде наред. Ще се справиш отлично.

— Зная.

Заяви го уверено, но дълбоко в себе си се питаше дали е точно така… и вероятно цял живот щеше да се пита, освен ако някой ден самият той не разсее догадките й с появата си. Ако това наистина се случи, ако една вечер на вратата се почука и на прага стои Норман, дали целият този живот от месец и половина насам — „Д и С“, хотел „Уайтстоун“, новите й приятели — ще изчезне като сън в мига на пробуждането? Възможно ли е това?

Роузи погледна картината, която беше подпряна до вратата, и в миг разбра, че не е възможно. Беше обърната към стената, но въпреки това жената на хълма под смраченото небе, надвиснало над порутения храм, бе сякаш пред очите й и никак не приличаше на съновидение. Нищо не би могло да превърне нейната картината в сън.

„Пък и с малко повече късмет, може и да не се наложи да си отговарям па тези въпроси“ — заключи и се усмихна.

— А колко е наемът, Ана?

— Триста и двадесет долара на месец. Ще имаш ли достатъчно пари поне за първите два месеца?

— Да. — Разбира се, Ана отлично знаеше това; изобщо нямаше да водят този разговор, ако спестяванията на Роузи не й позволяваха да си тръгне оттук. — Цената е разумна. Колкото за наема, имам достатъчно пари като за начало.

— Като за начало — повтори другата жена. Подпря брадичка с ръка и строго я изгледа зад купищата книжа. — Което пък ме навежда на мисълта за новата ти работа. Звучи фантастично, но и някак…

— Неопределено? Временно?

Тези думи й бяха хрумнали на път за вкъщи… освен това въпреки ентусиазма на Роби Лефъртс все още не знаеше дали изобщо ще се справи с тази работа, а щеше да разбере със сигурност най-рано в понеделник. Ана кимна.

— Аз не бих се изразила така — всъщност не зная точно какви думи бих употребила в случая — но да приемем, че имам предвид нешо такова. Въпросът е в следното: ако напуснеш хотел „Уайтстоун“, не мога да ти гарантирам със сигурност, че после ще мога отново да уредя да те приемат, при това незабавно. Както добре знаеш, в „Д и С“ винаги има нови момичета, а аз трябва да се грижа преди всичко за тях.

— Естествено. Разбирам те.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, дума да не става, но…

— Ако не ми провърви с господин Лефъртс, ще си потърся работа като келнерка — тихо я прекъсна Роузи. — Мисля, че ще се справя, гърбът ми вече доста заякна. В краен случай благодарение на Дон вероятно ще успея да се хвана като продавачка нощна смяна в „7-11“ или в някоя друга закусвалня.

Дон беше Дон Верекър, която ги учеше на основни чиновнически умения на стар касов апарат в една от задните стаи. Роузи беше старателна ученичка.

Ана не снемаше от нея проницателния си поглед.

— Но не вярваш, че ще се стигне дотам.

— Не. — Отново погледна картината. — Мисля, че нещата ще потръгнат. О, Ана, дължа ти толкова много…

— Знаеш как трябва да постъпиш, нали?

— Да предам нататък.

— Точно така. Ако някой ден срещнеш на улицата свое подобие — жена, която изглежда безкрайно объркана и се страхува дори от собствената си сянка — просто я изпрати тук.

— Може ли да те попитам нещо, Ана?

— Питай каквото си поискаш.

— Ти ми беше казала, че твоите родители са основали „Дъщери и сестри“. Защо са го направили? Ти самата защо го поддържаш? Или пък го предаваш нататък, ако така ти харесва повече?

Ана отвори едно чекмедже, порови вътре и най-сетне измъкна дебел бестселър. Подхвърли го на бюрото, Роузи го взе и като видя предната корица, в съзнанието и нахлуха ярки видения, подобни на онези, от които ветераните от войната страдат понякога. Сякаш не просто си спомняше, а наново усещаше зловещите лигави целувчици по бедрата си. Пред очите й сякаш отново плуваха сенки — Норман, който говори по телефона от кухнята; пръстите му; шнурът на апарата. Сякаш и сега чуваше думите му — разбира се, че е спешен случай, жена му е бременна. А после се връща в дневната и прибира разкъсаната книга, която бе издърпал от ръцете й, преди да започне да я бие. На корицата на книгата, която й подхвърли Ана, беше изрисувана същата червенокоса хубавица. На тази картинка обаче беше облечена с бална рокля и се бе сгушила в прегръдките на красив циганин с пламенни очи и очевидно с дълги чорапи под късите до коленете бухнали панталони.

„Ама ей това е проблемът — бе казал Норман. — Колко пъти съм ти казвал, че тия помии не мога да ги понасям?“

— Роуз? — Това бе загриженият глас на Ана. Сякаш долиташе отдалеч, както понякога глъхнат гласовете в сънищата. — Роуз, да не ти е зле?

Младата жена вдигна очи от книгата („Любовникът на Мизъри“ — сякаш крещяха с все сила лъскавите алени букви, а отдолу — „Най-горещият роман на Пол Шелдън“) и се насили да се усмихне.

— Не, всичко е наред. Струва ми се, че тук е малко задушно.

— Тайният ми порок са страстните любовни романи. Обичам ги повече от шоколада, защото от тях не се пълнее, а и мъжете са страхотни в сравнение с истинските, защото не ти се обаждат пияни в четири сутринта, за да те молят да опитате отново. Но тия книги изобщо не струват, и знаеш ли защо?

— Не.

— Защото изкарват живота от ясен по-ясен. В тях можеш да намериш обяснение за абсолютно всичко. То може да звучи колкото си искаш скалъпено — като сензациите в жълтите вестници — и да противоречи и на най-елементарния житейски опит, но, Бога ми, вътре има обяснение за всичко. Несъмнено в книга като „Любовникът на Мизъри“ Ана Стивънсън ще държи общежитие за малтретирани жени, защото сама е пострадала… или пък защото майка й е пострадала. Само че на мен никога не ми се е случвало такова нещо, а доколкото знам, майка ми също не е имала подобни злополуки. Вярно е, че съпругът ми често ме пренебрегваше — разведени сме от двадесет години, ако Пам или Гърт случайно са пропуснали да ти кажат — но никога не ме е малтретирал. Понякога, Роузи, хората правят разни неща, и добри, и лоши, просто така. Можеш ли да повярваш?

Роузи кимна тежко. Спомняше си колко пъти е плакала, колко пъти Норман я е бил и й е причинявал непоносима болка… а после най-неочаквано й носеше цветя и я водеше на вечеря. Ако му поискаше обяснение, той просто свиваше рамене и отвръщаше, че му се искало да я „поглези“. Просто така, с други думи.

Мамо, защо тряова да си лягам в осем часа дори и през лятото — виж, още е светло? Просто така. Тате, защо умря дядо? Просто умря. Без съмнение Норман бе убеден, че ако от дъжд на вятър излизат, това ще компенсира „лошия му нрав“, както сигурно го наричаше за себе си. Изобщо не подозираше (дори и да му бе казала, не би я разбрал), че тези вечери я ужасяваха много повече от гнева и яростните му пристъпи. С тях поне умееше да се справя.

— Ненавиждам поговорката „каквото повикало, такова се обадило“ — отбеляза Ана. — Все едно сме безсилни да променим каквото и да било, а истината е, че тук-там сред нас живее по някой и друг светец или злодей; във всеки случай изобщо не ми звучи правдоподобно. Но в книги като тази никак не дразни, дори успокоява. Поне за известно време те кара да вярваш, че Господ не е побъркан и че на любимите ти герои няма да им се случи нищо лошо. Мога ли да си получа книгата? Довечера ще я дочета. И ще пия много, много чай. Цели бъчви.

Двете жени се спогледаха и се усмихнаха.

— Нали ще дойдеш на Етингър Пиър, Роузи? Нуждаем се от помощ. Както винаги има страшно много работа.

— О, разбира се. Освен ако господин Лефъртс не реши, че съм някакво чудо на чудесата и не ме накара да работя и в събота.

— Съмнявам се.

Ана се изправи и заобиколи бюрото. Роузи също стана. Разговорът бе почти приключен, когато изведнъж й хрумна най-естественият въпрос на света.

— Кога мога да се пренеса, Ана?

— Още утре, ако искаш.

По-възрастната жена се наведе и вдигна картината. Вгледа се в думите, изписани на гърба, после я обърна.

— Защо каза, че е странна?

Ана почука с нокът по стъклото.

— Защото жената се намира в центъра, а е обърната с гръб към зрителя. Това е крайно необичаен похват за този тип изкуство, което иначе е доста конвенционално. — Тя погледна Роузи и продължи с малко извинителен тон: — Между другото, постройката в дъното нарушава перспективата.

— Да. Човекът, от когото я купих, спомена нещо подобно, Господин Лефъртс предположи, че сигурно е направено нарочно. Иначе някои от елементите изобщо нямаше да ги има.

— Вероятно е прав. — Ана се загледа в картината. — И все пак, има нещо. Някаква страст.

— Не разбирам. Ана се засмя.

— Нито пък аз… само че ми напомня по някакъв начин на моите любовни романи. Силни мъже, сладострастни жени и много хормони. „Страст“ е единствената дума, с която поне приблизително мога да опиша какво имам предвид. Нещо като затишие пред буря. Сигурно така ми се струва заради небето. Отново обърна картината и се вгледа в надписа. — Това ли те привлече? Твоето име?

— Съвсем не, видях го едва след като вече бях решила, че непременно трябва да я притежавам. — Тя се усмихна. — Предполагам, че това е чисто и просто съвпадение — в твоите любими романи такива съвпадения не са позволени.

— А-ха — отвърна разбиращо Ана, макар много да не разбираше. Прокара пръст по изписаните с въглен букви и те се позамазаха.

— Да — продължи Роузи. Изведнъж стана неспокойна. Сякаш някъде там, в съседната часова зона, където беше вече вечер, някой си мислеше за нея. — „Роуз“ е най-обикновено име — не е като Еваиджелайн или пък Петронела.

— Може би си права — съгласи се другата жена и й връчи картината. — И все пак тоя въглен доста ме смущава.

— Как така?

— Въгленът по принцип се размазва много лесно. Ако не е защитен по някакъв начин — а твоята картина няма абсолютно никакво покритие на гърба — се изтрива за нула време. Написано е съвсем наскоро. Но защо ли? Самата картина никак не прилича на скорошно творение — тя е поне отпреди четиридесет години, а спокойно може да е правена и преди осемдесет или дори сто години. Но има и нещо друго.

— Какво?

— Художникът не се е подписал.