Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rose Madder, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Весела Еленкова, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Мистично фентъзи
- Психологически трилър
- Психологически хорър
- Роман за съзряването
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 57гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- maskara(2008)
Издание:
ИК „Плеяда“, 1997
Преводач: Весела Еленкова, 1997
Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО, 1997
Редактор: Лилия Анастасова
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от meduza)
Статия
По-долу е показана статията за Роуз Мадър от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Роуз Мадър | |
Rose Madder | |
Автор | Стивън Кинг |
---|---|
Първо издание | САЩ |
Оригинален език | английски |
Вид | роман |
Издателство в България | Плеяда (1997) |
Преводач | Весела Еленкова |
Роуз Мадър ефентъзи роман от Стивън Кинг. Книгата е публикувана през 1995 година. На български е публикувана през 1997 от издателство „Плеяда“. Преводът е направен от Весела Еленкова. Сюжетът на книгата напомня филма „Лабиринтът на Пан“.
Сюжет
Роузи Даниълс решава да напусне своя мъж, който 14 години е издевателствал над нея. С напускането на дома си, тя приема моминското си име Макклендън. Тя бяга в един по-голям град, където е приета в приюта за малтретирани жени „Дъщери и сестри“. С намирането на квартира тя купува картина, наречена „Rose Madder“ (Роуз Мадър). Но картината се оказва жива и за да се спаси, тя трябва да проникне в един магически свят и да се пребори с чудесата, които крие той.
ЕПИЛОГ
ЖЕНАТА И ЛИСИЦАТА
1
През октомври Бил отново я заведе на пикник в Шорланд. Този път отидоха с колата му — есенният ден бе прекрасен, но бе прекалено мразовито за мотоциклет. Когато пристигнаха, поляната се ширна пред тях, заобиколена от дървета, пламнали в есенни цветове. Бил й зададе въпроса, който очакваше от известно време.
— Да — отвърна. — Веднага щом излезе съдебното решение.
Той я прегърна, целуна я. Тя обви ръце около шията му и затвори очи, а в главата й прозвуча гласът на Роуз Мадър: „Сметките са вече уредени… но това няма да има никакво значение, ако не забравяш дървото.“
Кое дърво?
Дървото на живота?
Дървото на смъртта?
Дървото на познанието?
Дървото на доброто и злото?
Роузи потръпна и прегърна бъдещия си съпруг още по-силно, а когато той погали гърдите й, започна да се диви защо сърцето й бие тъй силно.
Кое дърво?
2
Гражданската брачна церемония се състоя точно между Деня на благодарността и Коледа, десет дни след излизането на окончателното съдебно решение за развод с Норман Даниълс. В първата си нощ като госпожа Стайнър Роузи се събуди от виковете на съпруга си.
— Не мога да я гледам! — извика той насън. — На нея й е все едно кого убива! На нея й е все едно кого убива! О, моля ви, не можете ли да го накарате да престане да ПИЩИ? — Сетне, по-тихо: — Какво имаш в устата си? Какви са тези нишки?
Бяха отседнали за една вечер в хотел в Ню Йорк, където щяха да прекарат две седмици, но макар че синьото парцалче остана вкъщи, на дъното на чантата й бе керамичното шишенце. Взе го, водена от женска интуиция е название не по-лошо от всяко друго — някакъв инстинкт. Вече на два пъти след онези събития му бе давала от течността и на сутринта, докато Бил се бръснеше, тя капна остатъка в кафето му.
„Ще трябва да стигне — каза си, изхвърли шишенцето в тоалетната и пусна водата. — А ако не стигне — е, просто ще трябва да стигне.“
Сватбеното пътешествие бе прекрасно — много слънце, хубав секс и никакви кошмари.
3
През януари, когато вятърът довя от равнините снежни вихрушки, които засипаха техния град, тестът за бременност показа на Роузи Стайнър онова, което вече й бе известно — че очаква бебе. Но тя знае още нещо, което не се указваше в теста — бебето щеше да е момиче.
Каролайн най-сетне щеше дойде.
„Сметките са вече уредени“ — прозвучава в главата й нечий глас. Младата жена стои на прозореца и гледа снега. Той й напомня за онази мъглива нощ в Брайънт Парк, когато се прибраха и завариха Норман да ги чака.
„Да, да, да — каза си тя, вече почти отегчена от тази мисъл — тя не я оставя на мира като досадна мелодийка. — Сметките са уредени, стига да не забравям дървото, нали?“
„Не — отвръща лудата с ясен глас и Роузи рязко се извръща, а сърцето й тупти силно — за миг е сигурна, че Роуз Мадър се намира в същата тази стая. Но макар гласът да продължава да говори, стаята е празна. — Не… стига да сдържаш яда си. Стига да сдържаш яда си. Но двете неща се свеждат до едно и също нещо, нали?“
— Махай се — казва на празната стая, а пресипналият й глас трепери. — Махай се, негоднице. Стой настрана от мен. Стой настрана от живота ми.
4
Бебето тежи три килограма и осемстотин и осемдесет грама. И макар че скришното й име е и винаги ще бъде Каролайн, в свидетелството за раждане вписват името Памела Гъртруд. Отначало Роузи се противи и казва, че като се добави и фамилията, името на детето се превръща в нещо като литературна игрословица. Тя настоява, макар и не особено разпалено, на Памела Ана.
— О, моля те — отвръща Бил, — това звучи като име на плодов десерт в префърцунен калифорнийски ресторант.
— Но…
— А и не се тревожи за Гъртруд. Първо, тя никога няма да каже, дори на най-добрата си приятелка, че второто й име е Гърт. Можеш да си сигурна. А освен това авторката, за която говориш, е написала, че роза е роза е роза. Не виждам друга, по-основателна причина да изберем това име.
Него и избират.
5
Малко преди Пами да стане на две годинки, родителите й решиха да купят къща в предградията. Вече спокойно можеха да си го позволят — и двамата печелеха добре. Отначало събираха купчина брошури, която бавно изтъня, докато най-сетне се спряха на десет възможности, от които отхвърлиха четири, после още две и накрая останаха само две. И тук започнаха неприятностите: Роуз иска едната къща, а Бил предпочита другата. Мненията се поляризираха и дискусията премина в дебат, а дебатът прерасна в спор — злощастен, но надали първият под слънцето; дори и най-щастливият и най-хармоничният брак не е имунизиран против дребни разправии… и скандали от време на време.
Щом настоящият скандал приключи, Роузи се затвори в кухнята и започна да приготвя вечерята — първо пъхна пилето в печката, а после сложи вода да вари царевицата, която купи от една крайпътна сергия. След малко, докато белеше картофи на плота край печката, Бил се появи от дневната, където уж бе разглеждал снимките на двете къщи, виновници за безпрецедентния раздор помежду им… а всъщност бе размишлявал над спора. Тя чу стъпките му, но не се обърна — не се обърна и когато той се наведе и я целуна по врата.
— Извинявай, че ти се разкрещях за къщата — тихо изрече. — Продължавам да смятам, че тази в Уиндзър е по-подходяща за нас, но наистина съжалявам, че повиших тон.
Очакваше отговор, но тъй като тя мълчеше, се обърна и тъжно се отправи към хола, навярно убеден, че тя все още е ядосана. Тя обаче не е ядосана — думата „яд“ е неспособна да опише състоянието й в момента. Обзета е от черна ярост, почти убийствена ярост, а мълчанието й не е продиктувано от детинското желание „да му обърне гръб“, а по-скоро от отчаяното усилие да
(не забравя дървото)
не грабне тенджерата с врящата вода от печката, да се обърне и да му я лисне в лицето. Яркото видение, което изплува пред очите й, е едновременно отвратително и коварно примамливо: Бил полита назад и се разкрещява, а кожата му добива онзи цвят, който тя все още вижда понякога в сънищата си. Той посяга към лицето си, а по димящата му кожа започват да се надигат първите мехури.
6
През следващите дни тя не може да откъсне поглед от ръцете и лицето си… но най-вече от ръцете си, защото от там ще започне.
Откъде и какво ще започне? Не е сигурна, но е сигурна, че ще го познае
(дървото)
като го види.
Един ден случайно попадна в западния край на града, в някакъв клуб с бейзболни автомати, който се нарича „При Елмо“, и започна редовно да го посещава. Другите посетители са все мъже на средна възраст, които се опитват да поддържат фигурата си, или младежи, които са готови да похарчат пет-шест долара, за да се попреструват на Кен Грифи Младши, или да излеят Голямата си Мъка. От време на време се появяват и госпожици, които удрят някоя и друга топка, но те са повече за украшение и стоят зад телените мрежи на клетките или на малко по-скъпото удоволствие, наречено „Тунелът на Мейджър Лийг“[1], и само гледат. Идват и няколко жени на около тридесет и пет, които упражняват граундъри и лайн-драйвове[2]. Няколко ли? Всъщност нито една, като се изключи онази дама с късата кестенява коса и строгото бледо лице. И тъй, значи момчетата се шегуват, кикотят се, побутват се с лакти и нахлупват шапките си с козирките назад, за да покажат колко са лоши, а тя не обръща никакво внимание на смеха им и на леките закачки за тялото й, което приятно се закръгли след раждането. Приятно? За мадама на нейните години (казват си те помежду си) направо е страхотно, парче и половина.
След време престават да се присмиват. Престават, защото дамата с тениската без ръкави и широките сиви панталони, неумела и тромава в началото (на няколко пъти попадаше под ударите на гумените топки, които изхвърля машината), вече започва да уцелва топките, при това удря страхотно.
— Добре го дава тая хубавица — отбелязва някакъв юнак един ден, когато Роузи, задъхана и зачервена, с мокра от пот коса, съумява да удари три последователни лайндрайва по цялата дължина на теления тунел. Всеки път, когато бухалката докосва топката, тя надава пронизителен нечовешки писък — като Моника Селеш, когато изпълнява сервис. Сякаш топката я е обидила с нещо.
— Направо скапа машината — добавя втори, когато следващата топка излита от огромната машина в средата на тунела със скорост сто и двадесет километра в час. Роузи надава вой, накланя глава и замахва. Топката полита с огромна скорост в обратната посока. Удря се в телената мрежа шейсет метра по-нататьк в тунела, продължава да се издига и преди да падне при другите, които дамата вече е ударила, зеленият й кожух цъфва.
— А-аа, тя не удря толко силно — с насмешка подхвърля трети. Той вади цигара, захапва я, после вади кутия кибрит и пали клечка. — Просто се…
Този път Роузи надава оглушителен писък — като писъка на гладна птица — и топката полита в тунела абсолютно успоредно със земята. Удря мрежата… и я пробива. След себе си оставя такава дупка, сякаш някой е прострелял мрежата от упор.
Цигарко замръзва, запалената клечка изгаря пръстите му.
— Какво викаш? — пита първият.
7
Месец по-късно, наскоро след като затвориха игрището до другия сезон, Роуда изведнъж прекъсна Роузи, която четеше новата книга на Глория Нейлър, и й предложи да приключат за този ден. Тя й каза, че още е рано. Режисьорката се съгласи, но я упрекна, че не чете изразително и е по-добре да си починат.
— Ами, ъ-ъ, аз исках да свърша днес — отвърна Роузи. — Останаха само двадесет страници. Искам да свърша тая проклета книга, Ро.
— Каквото и да направим сега, ще трябва да се презаписва — заяви Роуда. — Не знам до колко часа си висяла снощи заради Памеласита, но днес просто вече нищо не става.
8
Роузи се изправя, излиза от кабината и тръшва вратата с такава сила, че едва не я откача от дебелите безшумни панти. После застава на контролния пулт и най-ненадейно сграбчва Роуда Саймънс за яката на проклетата й скъпа блуза и забива лицето й в пулта. Патрицианският й нос се набучва на едно лостче като на зъбец на вилица за сервиране на месо. Навсякъде руква кръв и опръсква стъклената преграда, а капките се стичат па грозни пурпурночервени ивици.
— Роузи, не! — крещи Кърт Хамилтън. — Боже мили, какво правиш?
Роузи забива нокти в гърлото на Роуда, разкъсва го и подлага лице на горещия кървав фонтан, който избликва — иска й се цялата да се окъпе в него и да се кръсти в новия живот, срещу който тъй глупаво се съпротивлява. Няма нужда да отвръща на Кърт — тя прекрасно знае какво прави, тя възмездява, ето какво, възмездява, и Бог да е на помощ на онези, които са в графата „Длъжници“. Бог да е на…
9
— Роузи? — прозвуча гласът на Роуда по интеркома и прекъсна кошмарното, но при все това омагьосващо видение. — Добре ли си?
Сдържай яда си, Роузи.
Сдържай яда си и не забравяй дървото.
Сведе глава и забеляза, че моливът, който държи, е пречупен на две. Взира се в парчетата няколко секунди и дълбоко пое дъх, опитвайки се да се овладее. Когато най-сетне съумя да заговори с горе-долу равен глас, заяви:
— Да, всичко е наред. Но си права. Хлапето снощи ме държа до късно и съм изморена. Хайде да приключваме.
— Умно момиче — заключи режисьорката, но жената от другата страна на стъклената преграда — жената, която сваля слушалките със съвсе-е-ем леко треперещи ръце — си казва: „Не. Не умно. Гневно. Гневно момиче.“
„Аз възмездявам — нашепва й глас. — Рано или късно възмездявам, малка Роузи. Искаш или не, възмездявам.“
10
Подозираше, че няма да спи тази нощ, но малко след полунощ очите й се затвориха и тя започна да сънува. Сънува дърво, дървото, а когато се събуди, си каза: „Нищо чудно, че ми беше толкова трудно да проумея. Ниищо чудно. През цялото време съм си мислила за друго дърво.“
Лежеше до Бил, взираше се в тавана и размишляваше над съня. В него бе чула чайки, които пищят ли, пищят над езерото, и гласа на Бил: „Всичко ще бъде наред, стига да оцелеят — казваше той. — Стига да оцелеят и да не забравят дървото.“
Тя вече знаеше какво трябва да направи.
11
На следващия ден се обади на Роуда, за да я предупреди, че ще отсъства от работа. Пипнала грип. После пое по шосе № 27 към Шорланд, но този път сама. На съседната седалка лежи старата й чанта. В делничен ден и по това време па годината поляната е изцяло на нейно разположение. Събу обувките си, остави ги под масата за пикник и се отправи на север през плитчината, както някога, когато Бил я доведе тук за пръв път. Опасяваше се, че ще й е трудно да намери пътеката, която води сред храсталаците, но веднага я откри. Докато се изкачваше нагоре и забиваше пръсти в едрия пясък, се питаше колко ли незапомнени сънища, откакто започнаха пристъпите на ярост, са били необходими, та да се окаже най-сетне тук. Разбира се, не можа да си отговори, но и без друго нямаше значение.
Горе пътеката извежда на заобиколена с шубраци просека, където има повалено дърво — най-сетне си спомни. Добре помни какво й се бе случило в света на картината, затова никак не се изненада, като откри, че това дърво и дървото, което препречваше пътеката към „наровото дърво“ на Доркас, са абсолютно еднакви.
Видя лисичата бърлога под прашните преплетени корени в левия край на дървото, но дупката бе празна и явно изоставена. Въпреки това тя се приближи до нея, коленичи — и без друго краката й трепереха. Отвори старата си чанта и изсипа остатъците от стария си живот на застланата с листа рохкава земя. Изпод смачканите бележки за пране и покупки отпреди години, под списъка с продукти за пазар, който започва със
СВИНСКИ ПЪРЖОЛИ!
написано с големи букви, подчертано и отбелязано с удивителна (Норман обожаваше свинските пържоли) падна синьото вързопче на пурпурночервени петънца.
Разтреперана и със сълзи на очи — отчасти защото останките от стария й, изпълнен с болка живот ужасно я натъжаваха и отчасти защото се страхуваха, че новият й живот е застрашен — започна да копае в основата на поваленото дърво. Когато дупката стана достатъчно дълбока, постави вързопчето на ръба и го разгърна. Семката бе още там, заградена със златния пръстен на първия й съпруг.
Постави я на дъното на дупката (магията съвсем не е престанала да действа — в мига, в който докосва семенцето, пръстите й изтръпват), а после отново натъкми пръстена около нея.
— Моля те — изрече, не знаейки дори дали и кому се моли. Във всеки случай молитвата й получи своеобразен отговор. Чу се кратък, пронизителен лай. В него не долови ни съжаление, ни съчувствие, ни нежност. Той издаваше нетърпение. „Я не се занасяй с мен“ — сякаш й казваше.
Роузи вдигна поглед и в отсрещния край на поляната видя лисицата, която стои неподвижно и втренчено я гледа. Опашката й е вирната нагоре. На фона на сивото небе пламти като факел.
— Моля те — тихо, тревожно повтори Роузи. — Моля те, нека не се превръщам в онова, от което се страхувам. Моля те… моля те, просто ми помогни да сдържам гнева си и да не забравям дървото.
Не дойде никакъв отговор, дори лисицата мълчише. Просто стоеше в другия край на поляната. Дишаше тежко, провесила език. На Роузи й се стори, че животното е ухилено до уши.
Отново погледна семката и пръстена, после ги засипа с уханна, рохкава пръст.
„Едно за мойта господарка — мислено занарежда. — Едно за нейно благородие и едно за малкото момиче от съседската махала. Едно за Роузи.“
Отстъпи заднешком към пътеката, която ще я изведе на езерото. Като стигна дотам, лисицата бързо притича до поваленото дърво, подуши прясно заровената дупка, в която са зарити семката и пръстенът, и легна отгоре. Продължи да диша тежко, широко ухилена (Роузи вече бе сигурна, че животното е ухилено), и да я съзерцава с черните си очи. „Малките вече ги няма — казват те, — а и мъжкарят, който ги заплоди, също го няма. Но аз, Роузи… аз чакам. И ако е нужно, възмездявам.“
Роузи потърси безумство и разум в тези очи… и откри и двете.
После лисицата положи хубавата си муцуна върху разкошната си опашка, затвори очи и като че заспа.
— Моля те — прошепна жената за последен път и си тръгна. Докато пътуваше по магистралата „Скайуей“ на връщане към, както се надяваше, своя живот, изхвърли в езерото и последния спомен от стария си живот — чантата.
12
Пристъпите на ярост престанаха.
Дъщеря й Памела вече е достатъчно голяма, за да има свои приятели; гърдите й са напъпили, и вече има месечен цикъл, спори с майка си за дрехите, които носи, кои вечери може да излиза и кои — не, какво може да прави, с кого може да се вижда и колко време да прекарва с него. Ураганът на юношеството още не се е развихрил напълно, но тя знае, че вече се задава. Обаче го очаква напълно невъзмутимо, защото пристъпите на ярост вече са стихнали.
Косата на Бил вече е прошарена и започва да оредява. Нейната все още е кестенява. Тя я носи дълга до раменете. Понякога я прибира нагоре, но никога не я сплита.
Вече са изминали години от първия им пикник в Шорланд, на щатско шосе № 27 — Бил явно бе забравил тази случка, когато продаде мотоциклета, а го продаде, защото както каза: „Рефлексите ми вече са много забавени, Роузи. А когато любимите ти удоволствия започват да се превръщат в риск, време е да се откажеш от тях.“ Тя не възрази, но й се стори, че заедно с мотоциклета той продаде и цял куп спомени, а на нея й е много мъчно за тях. Сякаш почти цялата му младост бе натъпкана в кожените торби, а той забрави да ги прегледа и да извади каквото е останало, преди приятният младеж от Ивъистьн да откара машината.
Вече не ходят на пикник, но веднъж годишно, винаги напролет, Роузи отива на Шорланд сама. Наблюдава как новото дръвче расте в сянката на стария повален дънер и как се превъща в жилава фиданка с гладко право стъбло и наперени клони. Наблюдава го как расте от година на година самичко в просеката, където вече не подскачат лисичета. С кротко скръстени в скута ръце, тя седи пред него, понякога дори по цял час. Не идва тук нито на поклонение, нито за молитва, а сякаш извършва някакъв ритуал — съвестта й се пречиства, изпитва усещането за изпълнен дълг, за подновяването на някакъв негласен завет. А ако посещенията на това място й помагат да не причинява болка никому — на Бил, на Пами, на Роуда, на Кърт (за Роби Лефъртс не се тревожи; в годината, когато дъщеря й навърши пет годинки, той почина мирно и тихо от инфаркт) — значи не си е загубила времето напразно.
Как чудно расте това дърво! Младите вейки вече са облечени в гъста корона от продълговати листа с тъмнозелен оттенък, а през последните две години всред тях бе забелязала ярки цветни петна — цветове, които по-нататък щяха да се превърнат в плод. Роузи е сигурна, че ако някой случайно намине към тази поляна и опита плодовете, неизбежно ще го сполети смърт, при това грозна и мъчителна. Тази мисъл я тревожи от време на време, но не прекалено често, поне докато се появят знаци за присъствието на хора. Досега не е виждала такива следи — ни една бирена кутия, нито празна цигарена кутия, нито пък обвивка от дъвка. Засега не е нужно друго, освен да идва тук, да седи пред фиданката със скръстени в скута гладки, бели ръце и да гледа дървото на своята ярост и огнените пурпурночервени цветове, които след години, щяха да се превърнат в отровно сладките плодове на смъртта.
Понякога, докато седи пред дървото, си пее:
— Аз съм наистина Роузи, и съм Роузи Истинска… слушай, искам да ти кажа, аз съм туй и още нещо…
Разбира се, че не е нищо повече, освен за хората, които имат значение в нейния живот, но тъй като те са единствените, на които тя държи, всичко е наред. Всички сметки са уредени, както бе казала жената със зата. Достигнала бе мирен пристан и понякога в пролетните утрини край езерото, докато седи с подвити крака в обрасналата с храсталак тиха просека, която изобщо не се променя през годините (много прилича на картина — от ония посредствени творения, които човек може да намери в стар антикварен магазин или пък в заложна къща), я изпълва такава огромна благодарност, та чак сърцето й ще се пръсне. Това чувство я кара да пее. Трябва да пее. Няма избор.
Случва се лисицата — тя вече е много стара и отдавна е загърбила майчинските си години, а в разкошната й опашка се прокрадват тънки сребристи кичури — да дойде в края на поляната и да остане, сякаш заслушана в песента на Роузи. Черните й очи не казват на жената нищо определено, но човек не може да сбърка съвършената разсъдливост на стария хитър мозък, който се крие зад тях.
10 юни 1993 — 17 ноември 1994 г.