Стивън Кинг
Роуз Мадър (10)

1

Застанал на върха на обления в лунна светлина хълм, Бил се огледа, неспособен да възприеме видяното. Посегна към гърлото си и го заразтрива с ръка. Роузи забеляза, че започват да му избиват синини — заприличаха й на ветрила, които постепенно се разтварят. Нощният ветрец погали челото й като грижовна ръка. Беше съвсем лек, топъл, уханен летен вятър, за разлика от мъгливата влага и тежката блатна миризма от езерото източно от града.

— Роузи? Това истина ли е?

Но преди да е успяла да измисли подходящ отговор на този въпрос, един настойчив глас, който й бе добре познат, се намеси:

— Жено! Ей, ти, жено!

Това бе дамата в червено, само че сега бе облечена в проста роба — като че ли синя на цвят, но на лунната светлина бе трудно да се определи със сигурност. „Уенди Яроу“ стоеше на средата на хълма.

— Дай го тука! Няма време за губене! Другият ще дойде след минута, а има неща за вършене! Важни неща!

Роузи продължаваше да държи Бил под ръка. Понечи да го поведе надолу, но той се опъваше, тревожно взрян в „Уенди“. Иззад тях — макар и приглушен, но ужасяващо близък — долетя ядният крясък на Норман, който викаше Роузи. Като го чу, Бил подскочи стреснато, но не помръдна нито крачка.

— Коя е тази, Роузи? Коя е тази жена?

— Няма значение. Ела!

Този път не просто го побутна, а припряно го задърпа с все сила. Той тръгна с нея, но още на десетата крачка се преви на две и така се разкашля, че очите му се изцъклиха. Междувременно Роузи разкопча ципа на якето, което й беше дал, съблече го и го пусна на тревата. После свали и пуловера. Отдолу беше с блуза без ръкави и наниза гривната на голата си ръка. Моментално почувства невероятен прилив на сила, но изобщо не я интересуваше дали усещането е действително, или просто си въобразява. Хвърли бегъл поглед през рамо, едва ли не очаквайки да види Норман на две крачки. Наоколо беше пусто и само понито пасеше посребрената от лунните лъчи трева, а на входа към своя свят забеляза статива, който беше виждала и преди. Картината отново се беше променила. Например обърнатата с гръб фигура в средата бе на мъж — приличаше на рогат демон. Може би наистина бе демон, но също така бе човек. Това бе Норман — спомни си рогата, които бе забелязала да стърчат на главата му в мигновения проблясък при изстрела.

— Момиче, защо се бавиш толкоз? Хайде!

Роузи прегърна Бил, който се беше пооправил, и го помъкна към нетърпеливо чакащата „Уенди“. Като стигнаха до нея, тя почти го носеше.

— Коя сте… вие? — попита Бил тъмнокожата жена и веднага се разкашля.

„Уенди“ не обърна никакво внимание на въпроса му и го прегърна от другата страна, понеже той непрекъснато залиташе. Като заговори, се обърна към Роузи:

— Сложих резервния й зат зад храма, тъй че това поне е наред… но трябва да бързаме! Нямаме и минутка за губене!

— Не разбирам за какво говориш — отвърна младата жена, но дълбоко в себе си като че ли знаеше за какво става дума. — Какво е зат?

— Стига с твоите въпроси. Най-добре да се поразмърдаме.

Прегърнали Бил от двете страни, заслизаха към Храма на Бика (удивително, колко бързо си припомняше). Сенките им ги следваха отстрани. Сградата изникна пред тях — дори като че ли изникна насреща им, сякаш бе живо, при това гладно, същество. Роузи си отдъхна, когато „Уенди“ сви вдясно и ги поведе покрай сградата.

Зад храма, преметнат на гъстите храсталаци като на закачалка в дрешник, висеше резервният зат. Тя го изгледа с ужас, но не и изненадано. Това бе пурпурночервен хитон, досущ като онзи, с който бе облечена жената с примамливия, безумен глас.

— Облечи го — нареди тъмнокожата жена.

— Не — безсилно отвърна Роузи. — Не, страхувам се.

— ВЪРНИ СЕ, РОУЗ!

Бил подскочи и се извърна с подивели от ужас очи, треперещи устни и толкова пребледнял, че на лунната светлина лицето му губеше очертанията си. Тя също се уплаши, но под страха и се таеше ярост, като огромна акула, която дебне малка лодка. Продължаваше отчаяно да се надява, че Норман няма да може да ги последва в този свят, че картината някак си ще се затвори след тях. Вече знаеше, че това не бе така. Той бе открил картината и сигурно съвсем скоро щеше да дойде при тях, ако вече не беше и тук.

— ВЪРНИ СЕ, НЕГОДНИЦЕ!

— Облечи го — повтори жената.

— Защо? — попита Роуз, но вече издърпваше блузата си през главата. — Защо трябва да го обличам?

— Защото тя така иска, а каквото иска, обикновено го постига. — Чернокожата жена се втренчи в Бил, който зяпаше Роузи. — Обърни се — нареди му. — В твоя си свят може да я гледаш гола, докат ти паднат очите, все ми е тя, но не и в моя. Обърни се, за твое добро е.

— Роузи? — колебливо я повика той. — Това е сън, нали?

— Да — отвърна младата жена, а в гласа й звънна ледена нотка — нещо подобно на светкавична пресметливост — която не бе чувала досега. — Да, точно така. Прави каквото тя ти казва.

Той се извърна рязко, сякаш бе войник, който изпълнява команда „кръгом“. Оказа се с лице срещу тясната пътечка, която минаваше зад сградата.

— Сваляй тоз сутиен — нареди й „Уенди“ и нетърпеливо подръпна презрамките на бельото й. — Не може с такива работи под зат.

Роузи разкопча сутиена и го свали. После изу маратонките си, без да ги развързва, и смъкна и дънките. Останала само по семплите си бели бикини, извърна въпросителен поглед към „Уенди“, която кимна.

— Да, и тях.

Роузи свали бикините, после внимателно вдигна хитона — зата — от храста, на който беше закачен. Тъмнокожата жена пристъпи да и помогне.

— Знам как да го сложа, не ми пречи! — сопна й се и навлече хитона през глава като риза.

Уенди я преценяваше с поглед, но не посмя да се приближи дори когато тя се затрудни с презрамката. Когато най-сетне я нагласи, дясното й рамо бе голо, а гривната блестеше над левия й лакът. Беше се превърнала в огледален образ на жената от картината.

— Можеш да се обърнеш, Бил — извика.

Той се обърна. Огледа я внимателно — погледът му се задържа миг по-дълго върху зърната й, ясно очертани под фината тъкан. Роузи нямаше нищо против.

— Приличаш ми на някого — най-сетне изрече той. — На някой страшен човек.

— Насън винаги така ни се струва — отвърна тя и отново долови студенина и пресметливост в гласа си. Мразеше този тон… но по някакъв начин го и харесваше.

— Да ти казвам ли какво трябва да правиш? — попита другата жена.

— Не, разбира се.

Роузи извиси глас и кресна — той прозвуча едновременно мелодично и свирепо, съвсем различно от нейния, а по-скоро като гласа на другата… макар че всъщност беше нейният глас, да това беше нейният глас.

— Норман! — извика тя. — Норман, аз съм тук, долу!

— Божичко, Роузи, недей! — сподавено простена Бил. — Да не си полудяла?

Понечи да я хване за рамото, но тя нетърпеливо блъсна ръката му и го изгледа заплашително. И той, също като „Уенди Яроу“, отстъпи.

— Това е единственият начин, при това правилният начин. Освен това… — Обърна се към „Уенди“ и в очите й за миг се появи колебание. — Всъщност не трябва да правя нищо, нали?

— Не — отвърна жената със синята дреха. — Господарката ще свърши всичко. Ако й се бъркаш — даже да искаш да й помогнеш — после много ще съжаляваш. Трябва да направиш само онуй, което оназ гад горе смята, че правят всички жени.

— Да го подмамя — промърмори, а очите й грейнаха на сребърната лунна светлина.

— Тъй. Подмами го по пътеката. През градината.

Роузи пое дъх и отново го повика — гривната пламтеше на ръката й като магически, упойващо сладък огън — и изпита огромно удоволствие от силата, с която прокънтя гласът й, подобно на стария боен вик от детските години, с който бе събудила бебето в лабиринта.

— Тук долуууууу, Норман!

Бил се взираше в нея. Не й се нравеше това изражение на лицето му, но искаше да го види. Държеше да го види. И той е мъж, нали? А понякога мъжете трябва да узнаят какво означава да се страхуват от жена, нали? Понякога на жените не им остава друг начин да се защитят.

— А сега отивай — нареди тъмнокожата жена. — На нас няма да ни се случи нищо лошо. Той ще мине през храма.

— Откъде знаеш?

— Винаги минават от там. Не забравяй какъв е той.

— Бик.

— Именно, бик. А ти си девицата, която тъче сребърната шапка, за да го подмами след себе си. Просто помни, че ако те пипне, никакви ’falias няма да го откъснат от теб. Ако те настигне, ще те убие. Толкоз. Нито аз, нито господарката ще можем да те спасим. Той иска да изпие кръвта ти.

„Знам по-добре от теб — помисли си Роузи. — Знаела съм го от години.“

— Не отивай, Роузи. Остани с нас — примоли се Бил.

— Не.

Тя го побутна и закрачи между храстите; някакъв трън я одраска по бедрото, но болката, която изпита, й достави не по-малко удоволствие от гръмогласния вик. Дори усещането, че по кожата й се стича кръв, й доставяше удоволствие.

— Малка Роузи.

Тя се обърна.

— Най-накрая трябва да избързаш пред него. Знаеш ли защо?

— Да, разбира се.

— Какво значи, че е бик? — попита младият мъж. Въпросът му прозвуча разтревожено, дребнаво… но Роузи никога не бе изпитвала по-силна любов към него и надали някога щеше да изпитва. Лицето му беше толкова пребледняло и той изглеждаше толкова беззащитен. Отново се разкашля. Роузи го хвана за ръката, ужасена, че ще се дръпне от нея, но той не помръдна. Засега.

— Стой тук — нареди му. — Стой тук и не вдигай абсолютно никакъв шум.

После забърза по пътеката. Точно преди да завие зад храма, където пътеката явно свършваше, полите на хитона й проблеснаха на лунната светлина, а после Роузи се скри.

След миг викът, безгрижен и някак ужасяващ, отново отекна в нощта:

— Норман изглеждаш толкова глупаво с тази маска… — Пауза, а сетне: — Вече не се страхувам от теб, Норман…

— Божичко, той ще я убие — промърмори Бил.

— Може — отвърна жената със синята дреха. — Някой ще умре тази вечер, това е… Замълча, сетне блесналите й очи се разшириха и тя отметна глава.

— Какво ч…

Тъмнокожата й ръка се стрелна и му запуши устата. Не го притискаше много силно, но той усещаше, че в нея се крие огромна мощ — сякаш отвътре бе пълна със стоманени пружини. Притиснатата й към устните му длан и допирът на възглавничките на пръстите й към страните му го наведоха на зловещо предположение, при това доста правдоподобно — не сънува. Колкото и да му се искаше да вярва, че сънува, просто не можеше.

Тъмнокожата жена се повдигна на пръсти и любовно се притисна към него, продължавайки да притиска устата му.

— Шшшт — пошепна на ухото му. — Той идва.

Бил долови шумоленето на тревите и листата, а после и шумни тежки вдишвания — на всяко вдишване дробовете на съществото, което издаваше тези звуци, леко просвирваха. Той свързваше тези шумове с далеч по-тежките от Норман мъже — в категорията от сто и петдесет до сто и осемдесет килограма.

Или пък с големите животни.

Тъмнокожата жена освободи устата му и двамата зачакаха приближаването на чудовището. Бил я прегърна, тя обви ръка през кръста му. Както си стояха, младият мъж изведнъж изпита странната увереност, че Норман — или в каквото се беше превърнал — изобщо няма да мине през сградата. Той — то — щеше да заобиколи оттук и да ги види. Ще зарие с копито земята, ще приведе глава, после ще ги подгони по отчайващо тясната пътека, ще ги премаже, ще ги стъпче, ще ги намушка с рога до смърт.

— Шшшшт — едва-едва доловимо изрече жената.

— Норман, кретен такъв…

Викът долетя като разнесен от вятъра дим, като лунен лъч.

— Такъв си глупак… да не мислиш, че можеш да ме настигнеш? Глупав стар бик!

Тези думи бяха последвани от пронизителен присмехулен кикот. Той предизвика у Бил представата за стъклена вата, зейнали кладенци и празни стаи в полунощ. Потръпна и ръцете му настръхнаха.

Откъм предния вход на храма не се чуваше абсолютно нищо (освен повеят на ветреца, който се провираше в храсталаците като ръка, която се опитва да разреши оплетени коси), Роузи също мълчеше. Над главите им кокалестият диск на луната се бе скрил зад някакъв облак, посребрявайки краищата му. Небето беше обсипано със звезди, но тези съзвездия бяха съвършено непознати на Бил. И в миг:

— Норрр-мунннн… не искаш ли да си поговороооорим?

— О, ще си поговорим — отвърна Норман Даниълс, а Бил почувства как тъмнокожата жена изненадано се притисна към него, а собственото му сърце предприе доста неприятен скок, който завърши в гърлото му. Гласът бе на не повече от двадесет метра. Сякаш Норман нарочно бе вдигал шум, за да им покаже докъде е стигнал, а после изведнъж бе станал по-тих от тревата, защото така му изнасяше. — Хубавичко ще си поговорим, пачавра с пачавра.

Тъмнокожата жена бе притисната пръст към устните на Бил, но това изобщо не бе необходимо. Погледите им се срещнаха и той разбра, че жената вече не е толкова убедена, че Норман ще мине през храма.

Тишината се проточи сякаш цяла вечност. Дори Роузи сякаш изчакваше.

После съпругът й заговори отново — явно се беше поотдалечил от тях:

— Буу, дърти кучи син! Ти пък какво правиш тук?

Бил се взря в жената. Тя поклати леко глава да покаже, че също не разбира какво става. Той осъзна нещо ужасяващо — кашляше му се. Дразнещото пулсиране, което чувстваше да се надига зад мекото небце, бе направо непоносимо. Притисна устни с шепа, опитвайки се да сподави пристъпа в гърлото си. Жената го следеше с тревожен поглед.

„Не мога да се сдържам дълго. Божичко, Норман, защо не се размърдаш? Преди напредваше с такава забележителна бързина.“

Сякаш в отговор на мислите му екна вик:

— Норр-мъннн! Мамка му, колко си БАВЕЕЕН, Норр-мъннн!

— Негодница — изрече плътен глас, който явно се намираше от другата страна на храма. — Негодница такава.

Обувки, които скърцат по чакъл. След миг Бил чу кънтящи стъпки — Норман бе влязъл в постройката, която тъмнокожата жена наричаше храм. Осъзна и нещо друго — вече не му се кашляше.

Той се наведе към жената със синята дреха и пошепна в ухото й:

— А сега какво ще правим?

— Ще чакаме — погъделичка дъхът й ухото му.

2

Откритието, че маската се е сраснала с лицето му, го уплаши за миг, но преди страхът да успее да прерасне в паника, Норман забеляза нещо, което го накара напълно да забрави маската. Бързо се спусна малко по-надолу по склона и коленичи на земята. Вдигна пуловера, огледа го и го захвърли. После взе якето. Оня тип има моторетка и са били на разходка — сигурно се е притискала към задника му с разкрачени крака. „Якето е прекалено голямо за нея — помисли си той. — Сигурно той й го е дал.“ Това предположение го вбеси и той плю върху дрехата, преди да я захвърли, после се изправи и се заоглежда като обезумял.

— Мръсница! — изръмжа. — Долна, измамна мръсница.

— Норман! — долетя вик от тъмнината, от който дъхът му замря.

„Близо е — рече си. — За Бога, тя е наблизо, като че ли дори в оная сграда.“ Без да помръдва, се ослуша дали няма да извика отново. След миг наистина екна крясък:

— Норман, аз съм тук, долу!

Посегна към маската, но вместо да я дръпне, я погали.

— Да живее бикът — възкликна изпод нея и хукна по склона към руините в подножието. Струваше му се, че забелязва следи, които водят натам — като че ли тук-там тревата беше прегазена от крака — но беше прекалено тъмно и не се виждаше добре.

После, сякаш за да го насочи във вярната посока, влудяващият присмехулен вик екна отново:

— Тук, долуууууу, Норман!

Сякаш въобще не се страхуваше от него, а дори го чакаше с нетърпение. Мръсница!

— Стой там, Роуз — промърмори. — Важното е да не избягаш, докато дойда.

Полицейският пистолет още беше затъкнат в панталоните му, но той възнамеряваше да го използва само в краен случай. Не знаеше може ли да се стреля във видение, но нямаше и желание да научи. Искаше да поговори с непокорната си Роуз много по-задушевно, отколко би му позволил пистолетът.

— Норман изглеждаш толкова глупаво с тази маска… Вече не се страхувам от теб, Норман…

„Ще ти стане ясно, че това е мимолетна заблуда, мръснице“ — рече си той.

— Норман, кретен такъв!

Добре де, може и да не е в сградата — може вече да е излязла от другата страна. Няма значение. Ако си мисли, че може да му избяга, й предстои най-голямата изненада в живота й. Последната изненада в живота й.

— Такъв си глупак… да не мислиш, че можеш да ме настигнеш? Глупав стар бик!

Отклони се малко наляво, като се стараеше да се движи колкото се може по-тихо, напомняйки си да не бъде като, ха-ха, бик в стъкларски магазин. Спря пред порутените стълби, които водеха към храма (сега видя, че е храм, като в ония гръцки приказки, дето хората ги измисляли едно време, докато си нямали работа — преди да почнат да си раздават ритници в задниците, де) и внимателно огледа постройката. Очевидно бе изоставена и вече беше съвсем порутена, но въпреки това не изглеждаше никак страшна — изглеждаше странно уютна.

— Норрр-мънннн… не искаш ли да си поговороооорим?

— О, ще си поговорим, хубавичко ще си поговорим, пачавра с пачавра.

Изведнъж отдясно на стълбите, всред високите треви, забеляза нещо — в бурените се криеше голямо каменно лице, което се взираше в небето. Той се изправи над него, гледайки го втренчено, за да се увери, че не му се привижда. Не му се привиждаше. Това бе лицето на баща му, чиито празни очи сякаш ядно святкаха на идиотската лунна светлина.

— Буу, дърти кучи син! Ти пък какво правиш тук?

Каменната фигура не отвърна, но за сметка на това Роуз отново се обади:

— Норр-мъннн! Мамка му, колко си БАВЕЕЕН, Норр-мънннн!

„Ама на хубави думички са я научили — отбеляза бикът, чийто глас вече звучеше в мислите на Норман. — Страхотни приятелчета си е намерила, няма съмнение — променили са целия й живот.“

— Негодница — възкликна той с плътен, треперещ глас. — Негодница такава.

Обърна гръб на каменната глава, превъзмогвайки желанието си да се върне и да я заплюе, като коженото яке… или да разкопчее панталоните си и да я напикае. Но сега нямаше време за игрички. Бързо се заизкачва по напуканите стъпала, които водеха към тъмния вход на храма. При всяка крачка ужасна болка пронизваше целия му крак, гърба и наранената му долна челюст. Струваше му се, че единствено маската придържа лицето му да не се измести, и изпитваше непоносима болка. Ядосваше се, че не взе аспирина от колата на Чарли и Дейвид.

„Но как можа тя да направи всичко това, а, Норми?“ — дочу тих шепот от дълбините на съзнанието си. Той все още напомняше гласа на баща му, но не помнеше баща си толкова разтревожен и толкова неуверен в себе си. — „Как дръзна да го направи? Какво е станало с нея?“

Норман спря на най-горното стъпало — лицето страхотно го болеше и имаше усещането, че долната му челюст всеки миг ще отхвръкне, като джанта с разхлабени гайки. „Не знам и не ме интересува — отвърна на призрачния глас. — Но нека ти кажа едно, тате — ако наистина с теб разговарям — като я намеря, бързичко ще го отстраня. Имаш думата ми.“

„Сигурен ли си, че държиш да опиташ?“ — попита гласът и Норман, който беше на входа, спря и се заслуша с наклонена глава.

„Знаеш ли, може би ще е по-разумно да постъпиш по друг начин — продължи гласът. — Може би ще е по-разумно да спреш дотук. Зная как ти звучи, Норми, но единствено мога да те успокоя, че аз самият бих постъпил така. Ако бях на твое място, щях да се обърна и да се върна там, откъдето съм дошъл. Защото тук има нещо нередно. Всъщност има нещо адски ненормално. Не зная какво е, но така ми се струва — прилича на клопка. А ако попаднеш в нея, челюстта ти и маската, дето не искала да се махне от лицето ти, може да се окажат незначителни грижи. Защо просто не се обърнеш и не се върнеш там, откъдето си дошъл? Защо не опиташ да се върнеш в квартирата й и да я изчакаш там?“

„Защото те ще дойдат, тате — отвърна той. Увереността и настоятелният тон на този призрак страшно го притесниха, макар да не искаше да си признае. — Ченгетата ще дойдат и ще ме арестуват. Ще ме арестуват, преди да й подуша парфюма. А освен това ми каза «мамка му». Защото е станала курва. Личи си по приказките й.“

„Какво значение имат приказките й, тъпако! Ако е пропаднала, остави я да си изгние с приятелчетата си! Може би нищо не е изгубено и все още можеш да приключиш с цялата тая история, преди да е станало твърде късно.“

Норман всъщност дори се замисли… но в този миг вдигна поглед към надписа, изваян в камъка над входа: „ОНАЗИ, КОЯТО ОТКРАДНЕ КРЕДИТНАТА КАРТА НА МЪЖА СИ, НЕ ЩЕ ЖИВЕЕ ДЪЛГО.“

Всичките му съмнения се изпариха. Въобще нямаше да слуша повече пъзливия си перверзен баща. Прекрачи зейналия вход и потъна в тъмното помещение. Не беше чак толкова тъмно — виждаше се. Лунната светлина струеше през тесните прозорци като звезден прах и осветяваше съборетината, която зловещо наподобяваше оная църква в Обривил, където ходеха Роуз и нейните хора. Норман закрачи през изсъхналите листа, а когато през лунното сияние над главата му се спуснаха ято цвъртящи, пърхащи прилепи, просто махна с ръка да ги отпъди.

— Я се махайте, гнъсни гадини — промърмори заканително. Като излезе през малката врата отляво на олтара, забеляза нещо пухкаво, което висеше на един храст. Наведе се, дръпна го и го поднесе пред очите си. Трудно можеше да се определи на тази светлина, но като че ли беше розово или червено. Беше ли облечена с подобна дреха? Стори му се, че е с дънки, но вече всичко се бе объркало в главата му. Дори да е била с дънки, беше съблякла якето, което й беше дал оня смотаняк, а може би отдолу…

Отзад долетя тих звук, като че морският бриз поклаща високо вдигнат вимпел. Норман се извърна и един кафяв прилеп с разтворена мустаката уста налетя в лицето му, удряйки страните му с криле.

Ръката му стисна дръжката на пистолета. Като видя животинката, се отказа от пистолета, сграбчи малкото телце и го смачка. После го изви и го разкъса на две с такава сила, че закърнелите вътрешности се изсипаха върху обувките му.

— Кретен! Да не ми се беше завирал в лицето — заяви Норман и запрати останките от прилепа в изпълнения със сенки храм.

— Страшно те бива да трепеш прилепи, Норман.

— Исусе Христе, това се нарича близо — гласът долетя точно зад гърба му! Извърна се толкова светкавично, че едва не падна от стълбите.

Зад храма започваше лек наклон, който свършваше при някакъв поток — на средата на пътеката към потока, насред най-изсъхналата градина на света, стоеше сладката непокорна Роуз — просто си стоеше под лунната светлина и го гледаше. Той направи три смайващи открития. Първо, вече беше събула панталоните си, ако изобщо е била с панталони — беше облечена с къса тога, сякаш взета от реквизита на някакво откачено братство. Освен това си беше променила косата. Беше я изрусила и опънала назад.

Третото поразяващо нещо бе, че тя беше красива.

— Прилепи и жени — ледено отбеляза Роуз. — Дотам се простират възможностите ти като че ли. Мъчно ми е за теб, Норман. Ти си жалко подобие на човек. Всъщност дори не си човек. Нито пък тази глупава маска, която си нахлузил, ще ти помогне да станеш човек. — ЩЕ ТЕ УБИЯ, МРЪСНИЦЕ!

Той скочи от стълбите и хукна надолу към нея, а рогатата му сянка подскачаше край него по мъртвата трева, окъпана в мъждива лунна светлина.

3

Отначало не можа да помръдне — сякаш окаменя, като го видя как се втурва към нея, ревейки изпод зловещата маска, която бе надянал. Онова, което я накара да се раздвижи, бе ужасяващият спомен — най-вероятно Практична-Разумна го бе извикала в съзнанието й — за окървавената дръжка на ракетата за тенис, с която я бе измъчвал.

Обърна се, полите на зата се развяха, и хукна към потока.

„Камъните, Роузи… ако паднеш в тази вода…“

Само че тя нямаше да падне. Тя бе наистина Роузи, тя бе Роузи Истинска и нямаше да падне. Не, няма, ако не си позволява да мисли за онова, което ще последва. Тежката миризма така я блъсна в носа, че сълзи й потекоха… а устата й пресъхна от жажда. Посегна с лявата ръка към лицето си и притисна носа си с два пръста, а после скочи на втория камък. Сетне се прехвърли направо на четвъртия, а оттам — на отсрещния бряг. Фасулско. Нищо работа. Така поне й изглеждаше, докато изведнъж се подхлъзна, падна и започна да се свлича по хлъзгавата трева към черните води.

4

Норман я видя как пада и й се присмя. Май щеше да се понамокри.

„Не се тревожи, Роуз — изрече наум. — Ще те измъкна и хубавичко ще те изцедя. Наистина.“

Тя се надигна и запълзя нагоре по брега, хвърляйки ужасен поглед през рамо… очевидно се страхуваше от водата, а не от него. Когато най-сетне съумя да се изправи, Норман мерна гол-голия й задник и тогава му се случи най-удивителното нещо — започна да се възбужда.

— Идвам, Роуз — задъха се той. Да, а може би в най-скоро време тази дума ще придобие и малко по-друго значение.

Забърза към потока, стараейки се да стъпква нежните следи от стъпалата й с тежките обувки на Хъмп Питърсън — като стигна до водата, тя вече се бе изкатерила на отсрещния бряг. Спря за миг и погледна назад — сега гледаше право към него. После направи нещо, което така го същиса, че за миг остана като истукан.

Показа му среден пръст.

Направи всичко както си му е редът — дори целуна върха на пръста си, преди да хукне към изсъхналата гора, която се виждаше отсреща.

„Видя ли, Норм, стари приятелю? — попита бикът от новото си седалище в съзнанието му. — Мръсницата ти показа среден пръст. Видя ли?“

— Да — изпръхтя той. — Видях. И за това ще се погрижа. За всичко ще се погрижа.

Не смяташе да се хвърля през потока — току-виж паднал в него. По някакви причини Роуз не харесваше тази вода, тъй че най-добре да внимава — и да си гледа в краката, в най-буквалния смисъл на думата. Проклетата вада може да е пълна с южноамерикански рибки — от ония, с големите зъби, дето за нула време изяждат цяла крава и от нея остава само скелетът. Не знаеше дали създанията в измислиците могат да ти причинят нещо лошо, но с всяка изминала минута всичко ставаше все по-действително.

„Тя ми показа задника си — мислеше си Норман. — Голия си задник. Може пък и аз да й покажа нещо… на това не му ли се вика честна игра?“

Оголи зъби в ужасяваща гримаса, която трудно можеше да мине за усмивка, и стъпи на първия бял камък. В същия миг луната се скри зад облаците. Когато се показа отново, Норман стоеше насред потока. Загледа се във водата, отначало заинтригуван, а сетне смаян и ужасен. Лунните лъчи не проникваха и на сантиметър под водата, сякаш това бе кал, но не това го изуми и го накара да спре. Отражението на луната в черната вода изобщо нямаше формата на луна. То представляваше ухилен бял човешки череп.

— Пийни си от тази помия, Норми — пошепна черепът. — По дяволите, ако щеш дори се изкъпи. Забрави всички тия измислици. Пийни и ще забравиш. Пийни и те никога повече няма да те тревожат — нищо няма да те тревожи.

Звучеше доста убедително и правдоподобно. Вдигна глава да види дали истинската луна на небето също няма формата на череп, но вместо това видя Роуз. Тя бе спряла там, където пътеката навлизаше сред изсъхнала гора, край статуя на хлапе с вдигнати ръце, чиято пишка смело стърчеше.

— Няма да се отървеш толкова лесно — пошепна той. — Няма да…

В този миг каменното момче се раздвижи. То смъкна ръце и улови Роуз за дясната китка. Тя се разпищя и го заудря да я пусне. Каменното момче се бе ухилило до уши и дори изплези мраморния си език и похотливо го размърда точно под носа й.

— Браво, мойто момче — прошепна Норман. — Дръж я и не я изпускай.

Скочи на отсрещния бряг и хукна с протегнати ръце към невярната си жена.

5

— Айде да се чукаме — рече каменното момче със стържещ равен глас. Каменните му ръце бяха ужасно груби и я стискаха доста силно. Роузи хвърли поглед през рамо и видя как Норман скочи на брега, а рогата на маската му изсвистяха в нощния въздух. Той залитна на хлъзгавата трева, но не падна. За пръв път, откакто осъзна, че зад волана на патрулната кола седи Норман, я обхвана паника. Ще я настигне, а после? Ще я разкъса със зъби и тя ще умре сред писъци, задушавайки се от миризмата на „Инглиш Ледър“. Той ще…

— Айде да се чукаме — изтърси момчето. — Айде да мърсуваме, Роузи, да стоплим кревата, да се търкулнем на под…

— Не! — Отново я обзе буйна ярост и пред очите й сякаш се спусна огнена завеса. — Не, остави ме на мира, престани с тия детински идиотщини и ме остави НА МИРА!

Замахна с лявата си ръка, без изобщо да се замисля колко ли ще я заболи, ако забие юмрук в мраморна статуя… но всъщност никак не я заболя. Все едно да нападнеш с таран изгнила гъба. Миг преди ухилената физиономия на тая гадост да се разлети на хиляди парченца с цвят на сурово тесто, Роузи забеляза как похотливото изражение бе заменено от крайно изумление. Тежката ръка освободи китката й, но сега пък се появи Норман, който летеше към нея с приведена глава и протегнати ръце, дишаше шумно и всеки миг щеше да се хвърли върху нея.

Роузи се обърна — в този миг пръстите му докоснаха презрамката на зата — и хукна с все сили.

Предстоеше им да се надбягват.

6

Така тичаше, когато беше малка, още преди практичната й и разумна майка да се захване с трудната задача да възпита Роуз Даяна Макклендън (според нея не било изискано да се търчи, особено във възрастта, когато вече имаш гърди и те подскачат, щом тичаш). С други думи, Роузи се носеше напред с наведена глава и размахваше юмруци. Усещаше присъствието на Норман, който я следваше по петите, но не забеляза как той започна да изостава, отначало на крачка-две, после на цели метри. Дори когато го изпревари, продължаваше да чува зад себе си ръмженето и пръхтенето му — звучеше й точно като Ериниъс в лабиринта. Долавяше и своето по-леко дишане, а плитката я удряше по гърба и подскачаше насам-натам. Но тези усещания отстъпваха пред дивия възторг, с който я изпълваше усещането как главата й се пълни с кръв и всеки миг може да се пръсне. Погледна към небето един-единствен път и забеляза луната, която препускаше редом с нея по осеяното със звезди небе зад клоните на изсъхналите дървета, подобни на жално протегнатите ръце на великани, погребани тук живи. По едно време Норман й изръмжа да спре и да не се прави на ударена и тя му се изсмя, а на себе си каза: „Той си мисли, че се правя на недостъпна.“

Следващият завой я изведе пред поваленото от гръм дърво, което препречваше пътя й. Нямаше време да го заобикаля, а ако се опиташе да спре, най-много да се наниже на някой от изсъхналите изпочупени клони. Дори и да се спаси от клоните, трябваше да мисли за Норман. Беше се отскубнала от него, но ако спре дори за миг, той ще се нахвърли върху нея като хрътка на заек.

Всички тези мисли преминаха през главата й за части от секундата. После изкрещя — може би изпищя от страх, или пък нададе боен зов, а може би викът бе смесица между двете — отскочи с протегнати напред ръце като Супергърл, прелетя над дървото и се приземи на лявото си рамо. Направи кълбо, изправи се замаяна и видя Норман, който я зяпаше над поваления ствол. Беше се вкопчил в два обгорели чепати клона и едва дишаше. Ветрецът повя и Роузи долови някаква друга миризма, освен на пот и на „Инглиш Ледър“.

— Пак си пропушил, нали? — попита го.

В очите, които се взираха в нея изпод украсените с цветя рога, блестеше истинско безумие. Долната част на маската потръпваше конвулсивно, сякаш човекът, скрит зад нея, се опитваше да се усмихне.

— Роуз — рече бикът, — престани.

— Не съм Роуз — тросна се тя и се усмихна иронично, сякаш разговаряше с най-глупавото създание в целия свят — el toro dumbo. — Аз съм Роузи. Роузи Истинска. Но ти вече съвсем не си истински, Норман… нали? Дори сам не си вярваш. Обаче това няма значение, защото аз вече съм разделена от теб.

Тя се обърна и побягна.

7

„Ти вече съвсем не си истински“ — повтаряше си той, докато заобикаляше поваления дънер — имаше достатъчно място човек спокойно да го заобиколи. Тя бе хукнала презглава и вече се бе изгубила сред изсъхналите дървета отсреща, но Норман се бе отказал от дивото препускане и като излезе отново на пътеката, продължи напред, като подтичваше леко. Няма нужда да се престарава. Вътрешният глас, който никога не го лъжеше, му нашепна, че пътеката свършва недалеч от тук. Това трябваше да го зарадва, той обаче размишляваше над последните й думи, преди да си врътне кокетната опашчица и да се изгуби.

„Аз съм Роузи Истинска, по ти вече съвсем не си истински, Норман. Дори сам не си вярваш… вече съм разделена от теб.“

„Е — рече си той, — това последното е на път да стане. Наистина ще има раздяла, Роуз, но аз ще диктувам условията.“

Потича още малко по пътеката, после спря, отри чело и никак не се изненада, че по ръката му остана пот — всъщност дори не се досети, че все още е с маската.

— Я най-добре се върни, Роуз! Давам ти последна възможност.

— Ти ела — отвърна тя и гласът й прозвуча по-различно, макар че той не можа веднага да долови разликата. — Ела при мен, Норман, вече стигна почти докрай.

Ами да, тъй ще да е. Заради нея прекоси половината държава, после дори премина в друг свят, или в сън, или в някаква друга подобна проклетия, но вече не й остава накъде да бяга.

— Няма къде да ходиш, сладкишче — рече Норман и свивайки юмруци, се запъти по посока на гласа й.

8

Роузи излезе на поляната и забеляза себе си, коленичила край единственото живо дърво, с гръб към пътеката и наведена глава, сякаш погълната в молитва или размисъл.

„Не съм аз — нервно се поправи тя. — Това не съм аз.“

Но спокойно би могла да бъде тя. Ако гледаше в гръб жената, коленичила под нара, човек спокойно можеше да ги вземе за близначки. Онази жена имаше същия ръст, същата структура на тялото, същите дълги крака и широк ханш. Пурпурновиолетовият й хитон бе досущ като нейния — тъмнокожата жена го бе нарекла зат — а косата й беше сплетена и се спускаше на гърба също като на Роузи. Единствената разлика бе, че жената нямаше гривна, защото я бе дала на Роузи. Норман обаче едва ли щеше да забележи тази разлика. Никога не бе виждал жена си с подобни украшения, а особено в състоянието, което се намираше сега, надали щеше да обърне внимание на тази подробност. В следващия миг тя видя нещо, което би могло да му направи впечатление — тъмните петна на тила и по раменете на Роуз Мадър. Те се стелеха по кожата й като гладни сенки.

Спря, втренчи се в жената, която бе коленичила пред дървото на лунната светлина, и колебливо изрече:

— Дойдох.

— Да, Роузи — отвърна другата с напевния си алчен глас. — Ти дойде, но още не си стигнала до самия край. Искам те ей там. — Посочи широкото каменно стълбище към подземието, над което пишеше „ЛАБИРИНТ“. — Не слизай много надолу — десетина стъпала ще са достатъчни, ако легнеш по корем. Просто се скрий, за да не гледаш. Не би искала да гледаш… освен ако не сметнеш, че държиш да видиш какво ще стане.

Тя избухна в смях, който изразяваше удоволствие — според Роузи именно това правеше смеха й толкова зловещ.

— Във всеки случай, добре би било да чуеш онова, което ще стане. Да, мисля, че би било много подходящо — заключи Роуз Мадър.

— Той може да разбере, че не съм аз, дори на лунната светлина.

Роуз Мадър отново се разсмя. Роузи я побиваха тръпки от този звук.

— И защо, малка Роузи?

— Ами… ъ-ъ… заради петънцата. Аз ги виждам и в тъмното.

— Да, ти ги виждаш — през смях отвърна другата. — Ти ги виждаш, но той няма да ги види. Забрави ли, че Ериниъс е сляп?

Мислеше да й каже: „Грешите, госпожо, става дума за съпруга ми, а не за бика от лабиринта.“ После се сети за маската на Норман и замълча.

— Бързай — нареди Роуз Мадър. — Чувам го, идва. Тичай надолу по стълбите, малка Роузи… и не минавай прекалено близо покрай мен. — Замълча, после добави с ужасяващия си замислен тон: — Не е безопасно.

9

Норман тичаше по пътеката, наострил уши. Изведнъж му се стори, че Роузи говори с някого, но сигурно се заблуждаваше. Както и да е, няма значение. Дори да има някой с нея, няма да се церемони. Ако извади късмет, може да е Дърта Гърта — навярно тоя дизелов локомотив също е открил входа към цялата тая измислица и на него ще му бъде предоставено огромното удоволствие да забие дулото на пистолета 45-ти калибър в тлъстата й лява цица.

Мисълта за Дърта Гърта го накара да ускори крачка. Вече почти бе стигнал и в миг му се стори, че усеща присъствието й, оповестено от смесващите се аромати на сапун „Дъв“ и шампоан „Силк“. Най-сетне влезе в последния завой и си помисли: „Идвам, Роуз. Няма накъде да бягаш, няма как да се скриеш. Дойдох да те отведа у дома, скъпа моя.“

10

От стъпалата, които водеха към лабиринта, лъхаше хлад, а в тунела се носеше и някаква миризма, която миналия път й бе убягнала — на влага и гнилоч. В нея се примесваше воня на изпражнения, леш и диви животни. Тревожната мисъл

(биковете могат ли да изкачваш стъпала? )

отново я обзе, но този път никак не я беше страх. Ериниъс вече не е в лабиринта, освен ако светът — светът на картината — не беше на свой ред лабиринт.

„Да, разбира се — спокойно изрече непознатият глас, който не приличаше много-много на гласа на Практична-Разумна. — И този свят, и всички останали светове са лабиринти. А всеки един лабиринт е пълен с бикове. Тези митове съдържат много истини, Роузи. В това се крие и силата им. Затова са оцелели и до днес.“

11

Пътеката, която следваше, го изведе на кръгла поляна, а ето я и нея. Най-сетне, ето я и нея. Неговата непокорна Роуз.

Коленичила с гръб към него, облечена в оная къса червена дреха (почти бе сигурен, че е червена), а изрусената й като на пачавра коса се спуска по гърба й, вързана на някаква опашка. Норман спря в края на пътеката и се вгледа в жената. Роуз беше, дума да не става, но някак си се беше променила. Задникът й например се беше смалил, но това съвсем не беше най-важното. Нагласата й се беше променила. А какво означава това? Че е дошло време за малка корекция в нагласата, разбира се.

— И защо ти е дотрябвало да си изрусяваш проклетата коса? — попита. — Заприличала си на най-долнопробна пачавра.

— Не, ти не разбираш — спокойно отвърна Роуз, без да се обръща. — Преди това беше боядисана. Винаги е била руса, Норман. Бях я променила, за да те заблудя.

Той направи две крачки към нея и отново спря — започваше да се вбесява, както винаги, когато жена му — или който да е — не се съгласява с него или му противоречи. А и какви неща наговори тази вечер… какви неща му наговори…

— Мамка му, боядисала си я! — възкликна той.

— Мамка му, не съм — отвърна тя, а после, с цялото си нахалство, се изсмя презрително. Но не се обърна.

Норман направи още две крачки и отново спря. Свитите му в юмруци ръце свободно висяха край тялото му. Огледа зорко просеката сред дърветата, припомняйки си, че на идване дочу говор. Търсеше Гърт или пък смотаното приятелче, което го дебне да го застреля с капсовата си пушка, или просто да го замери с камък. Не забеляза никого, което означаваше, че най-вероятно си е говорила сама — вкъщи непрекъснато го правеше. Освен ако някой не се е сгушил зад дървото в средата на поляната, разбира се. То като че ли беше единственото живо нещо в целия натюрморт — имаше дълги, тесни, зелени листа, които лъщяха като листата на авокадо. Клоните му бяха увиснали под тежестта па някакви причудливи плодове, които не би докоснал дори в сандвич с фъстъчено масло и конфитюр. Земята под дървото беше покрита с попадали плодове, а дъхът, който изпускаха, му напомняше за водата в потока. Плод с такава миризма или убива, или причинява такива непоносими болки, че на човек да му се прииска да умре.

От лявата страна на дървото забеляза нещо, което потвърди подозренията му, че сънува. Приличаше на облицован с мрамор вход към някоя от станциите на проклетото нюйоркско метро. Но това нямаше значение — нито пък дървото и пикливите му плодове. Най-важното нещо беше Роуз — Роуз и презрителният й смях. Сигурно дружките й, дето смъркат кокаин, са я научили да се хили така, но и това нямаше значение. Той обаче бе дошъл да я научи на нещо, което имаше значение — че подобно кикотене е добър начин да си навлечеш беля. Дори да не успее да я посвети в тази истина наяве, ще се възползва от възможността, която му се предоставя в този глупав сън — пък ако ще в същия този миг да лежи на пода на стаята й, прострелян на сто места, и да се намира в предсмъртен делириум.

— Ставай. — Направи още една крачка към нея и измъкна пистолета от колана на дънките си. — Трябва да поговорим.

— Да, напълно си прав — съгласи се тя, но нито се обърна, нито стана. Просто си седеше на земята, а лунната светлина хвърляше на гърба й дълги светли ивици, които се редуваха с тъмните сенки, като окраска на зебра.

— Обърни ми внимание, мътните те взели! — Пристъпи още крачка напред. Свободната му ръка бе свита в юмрук и ноктите му се впиваха в дланите му като нажежени до бяло стружки. Но тя не се обърна. Не се изправи на крака.

— Ериниъс от лабиринта! — тихо и напевно изрече жената. — Ecce taurus! Ето бикът! — Ала не се изправи и не се обърна към него.

— Аз не съм бик, патка такава! — викна той и дръпна маската с пръсти. Тя не помръдваше. Сякаш не просто се бе залепила или сраснала с лицето му — сякаш самата тя бе лицето му.

„Но как е възможно? — изумено се питаше. — Как изобщо е възможно? Та това е най-обикновена евтина играчка от лунапарка!“

Не можеше да намери отговор, но маската не помръдваше от лицето му, независимо как я дърпаше — не можеше да се освободи от ужасяващата убеденост, че ако забие нокти в нея, ще го заболи. Ще потече кръв. А освен това наистина имаше само една дупка, която някак си се бе преместила точно в средата на лицето му. Вече не виждаше добре през нея — ярката лунна светлина сякаш бе помътняла.

— Махни я от мен! — изрева Норман. — Махни я от мен, негоднице! Можеш да я махнеш, нали? И стига си ме разигравала! Не СМЕЙ да ме разиграваш повече!

Запрепъва се към нея и я сграбчи за рамото. Презрамката на дрехата й помръдна, а онова, което се подаде отдолу, го ужаси и той възкликна сподавено. Кожата й бе черна и разложена като корите на плодовете, които гниеха около дънера па дървото, и то на онези, които вече съвсем се бяха размекнали.

— Бикът излезе от лабиринта — изрече Роуз и скочи на крака тъй гъвкаво и грациозно, че той застина от изненада — никога не бе подозирал подобни качества у нея. — И тъй, време е Ериниъс да умре. Така е писано — така и ще стане.

— Единствената, която ще умира тук… — започна той, но така и не довърши изречението си. Тя се обърна, а когато лунните лъчи осветиха лицето й, Норман се разпищя. Стреля два пъти в земята, без изобщо да усети, и изпусна пистолета. Притиснал глава с ръце, се разпищя и заотстъпва на разтрепераните си крака, на които вече едва се държеше. В отговор на крясъците му тя също нададе вой. Горната част на гърдите й бе абсолютно прогнила, а шията й бе покрита с черно-виолетови петна, като на човек, починал от удушаване. Тук-там зееха рани, от които бе избила гъста жълта гной и се стичаше по кожата й. Това бяха симптомите на някакво твърде напреднало и очевидно смъртоносно заболяване, но не те бяха причината за непрестанните му писъци, които сякаш се къртеха от гърлото му и се сипеха от устата му; те разбиха крехката черупка, която обвиваше лудостта му и отвориха път на далеч по-ужасяващата действителност, подобна на безмилостните лъчи на чуждопланетно слънце. Лицето й предизвика всичко това.

Това бе лицето на прилеп с блестящите налудничави очи на побесняла лисица; това бе лицето на неземно красива богиня, сякаш взето от илюстрация, скрита в стара прашна книга, като рядко цвете в пущинак; това бе лицето на неговата Роуз, която не изглеждаше простовата единствено благодарение на свенливата надежда в погледа си и леката, тъжна извивка на устните си дори когато не се усмихваше. Тези образи плуваха по лицето насреща му като лилии в коварно езеро, а когато се разлетяха като сапунени мехури, Норман видя какво се крие отдолу. Това бе паяк със замъглен от лудост интелигентен поглед и ненаситна паст. Тя криеше ужасяваща чернота, в която се точеха сребърни нишки — в тях бяха оплетени стотици бръмбари и буболечки, кои мъртви, кои полуживи. За очи чудовището имаше огромни кървящи яйца с пурпурночервен цвят, които пулсираха в орбитите си като оживяла тиня.

— Ела насам, Норман — пошепна паякът под лунните лъчи, но преди да обезумее напълно, Норман забеляза, че пълната с бръмбари и коприна уста се мъчеше да наподоби усмивка.

През ръкавните извивки на тогата започнаха да се подават още ръце, изпод подгъва също, само че това не бяха ръце, съвсем не бяха ръце, и Норман започна да пищи, да пищи, да пищи; пищеше и молеше забвение, за да не вижда, да не чува, но забвението не идваше.

— Ела по-близо — увещаваше го то и протягаше не-ръце, а пастта му зееше. — Искам да си поговорим. — Всяка черна не-ръка, обсипана с гнусна четина, завършваше с нокти. Те се впиваха в китките му, в краката му, в подутия израстък, който продължаваше да пулсира в панталоните му. Едно от пипалата чувствено се шмугна в устата му — острата четина го дращеше по зъбите и от вътрешната страна на бузите. То се впи в езика му, изтръгна го и победоносно го размаха пред единственото втренчено, святкащо око. — Искам да си поговорим, и искам… хубавичко… да си… ПОГОВОРИМ!

Норман направи последен отчаян опит да се отскубне, но вместо това потъна в жадната прегръдка на Роуз Мадър.

Където най-сетне разбра какво е теб да те хапят.

12

Стиснала юмруци над главата си, Роузи лежеше на стълбите със затворени очи и слушаше писъците му. Не искаше и да си представя какво се случва горе, но непрестанно си напомняше, че Норман пищи — Норман със зловещия молив, Норман с ракетата за тенис, Норман с острите зъби.

Но тези мисли се губеха сред ужасените му писъци и нечовешките крясъци на Роуз Мадър…

… която правеше незнайно какво.

След известно време — след много, много време — писъците замряха.

Тя продължи да лежи на стълбите, юмруците й бавно се отпускаха, но все още ги стискаше и хрипливо поемаше дъх на пресекулки. Сигурно щеше да лежи там с часове, ако медният, безумен глас на жената не я бе повикал:

— Излез, малка Роузи! Излез и зарадвай сърцето си! Бикът вече го няма!

Роузи бавно се изправи на колене, а после в цял ръст — безчувствените й крака сякаш бяха от дърво. Изкачи стълбите и излезе от тунела. Не искаше да гледа, но очите й като че ли изпълняваха собствените си желания — те набързо кръстосаха поляната, но в миг дъхът й секна.

После изпусна дълга тиха въздишка на облекчение. Роуз Мадър бе коленичила под дървото и бе обърната с гръб. Пред нея се тъмнееше някаква купчина, на пръв поглед парцали. После от сянката изплува бяла, подобна на морска звезда форма. Беше ръка — изведнъж различи и останалата част от тялото му, сякаш в миг откри някаква връзка и смисъл в мастилената картинка, като онези в психиатричните кабинети. Това беше Норман. Беше обезобразен и макар изцъклените му очи да бяха застинали в безкраен ужас, това все пак бе Норман.

Докато тя го наблюдаваше, Роуз Мадър протегна ръка и откъсна един плод, надвиснал точно над главата й. Стисна го в ръка — съвсем човешка ръка, при това доста красива, като се изключат черните петна под кожата й — отначало изтече пурпурночервеният сок, а сетне и в самия плод се отвори сочна тъмночервена цепнатина. Тя измъкна десетина семки от месестата вътрешност и ги посипа в разкъсаната плът на Норман Даниълс. Последната пъхна в ококореното му единствено око.

Чу се бълбукащо изпукване — сякаш някой настъпи напращял грозд.

— Какво правиш? — неволно попита Роузи. Едва не добави: „Не се обръщай, можеш да ми отговориш и без да се обръщаш!“

— Засявам го. — После направи нещо, което накара Роузи да се почувства сред света на героите на Ричард Расин — приведе се и целуна устните на трупа. Най-сетне се отдръпна от него, вдигна го на ръце, изправи се и се обърна към бялото мраморно стълбище, което водеше под земята.

Роузи извърна очи, а сърцето й сякаш бе скочило в гърлото й и биеше до пръсване.

— Приятни сънища, копеле — рече Роуз Мадър и запрати тялото на Норман в тъмния тунел, който зееше под надписа, състоящ се от една-единствена дума: „ЛАБИРИНТ“.

Където може би някой ден семената щяха да пуснат корени и да израснат.

13

— Отивай си — каза Роуз Мадър. Беше застанала до стълбите — Роузи се намираше в другия край на поляната, в началото на пътеката и се бе обърнала с гръб. Вече в никакъв случай не искаше да рискува да види Роуз Мадър, а се бе уверила, че не може да разчита на очите си да я слушат. — Отивай си и намери Доркас и твоя мъж. Тя има нещо за теб, и пак ще поговорим… но за кратко. После времето ни изтича. Което, вярвам, ще бъде голямо облекчение за теб.

— Няма го, нали? — попита Роузи, без да откъсва поглед от обляната в лунна светлина пътека. — Наистина го няма.

— Предполагам, че ще се явява в сънищата ти — хладно отвърна Роуз Мадър, — но какво от това? Истината е, че кошмарните сънища съвсем не са толкова неприятни, колкото кошмарните събуждания.

— Да. Това е толкова просто, че повечето хора, струва ми се, го пренебрегват.

— Сега върви. Аз ще дойда при теб. И Роузи…

— Какво?

— Не забравяй дървото.

— Дървото ли? Не…

— Зная. Но ще си спомниш. Не забравяй дървото. Сега върви.

Роузи тръгна. И повече не се обърна.