Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Syndic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

СИНДИК. 1994. Изд. Видело, София (Изд. Орфия, София). Биб. Фантастика — Орфия, No.28. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Елка ГЕОРГИЕВА [Syndic, by Cyril KORNBLUTH (1953)]. Послеслов: Сирил Корнблат (1923–1958). Информаци за „Еврокон ’94“. Формат: 70/100/32 (16 см.). Страници: 192. Цена: 28.00 лв.

История

  1. —Корекция
  2. —Добавяне

XVII.

— Тук? — учуди се Чарлз. — Тук?

— Не е възможно да бъркам — отвърна Лий зашеметено. — Когато си Фалкаро ти се налага доста да пътуваш. Виждала съм ги в Дълут, виждала съм ги в Квебек, виждала съм ги и в Буфало.

Задгробният глас от рупора зарева отново под покрова на мъглата:

— Застанете срещу вятъра и спрете двигателите. В противен случай ще ви обстрелваме.

Чарлз завъртя щурвала и прибра прътите на реактора. Лодката се клатушкаше като отломка по вълните. Разнесе се приглушена експлозия и два шрапнела изтрополиха в пластмасовия корпус. Щом лодката изравни скоростта си с танкера, една тъмна фигура се появи иззад синьо-белия лъч на прожектора и скочи на палубата. И още една. И още една.

— Здравей, Джим — гласът на Лий едва се чуваше. — Не сме се срещали от Лас Вегас, нали?

Първият, скочил от танкера, я изучаваше студено. Имаше фигура на футболист, борец и въобще на човек, упражняващ спорт, свързан с нанасяне на телесни повреди… Той напълно пренебрегна присъствието на Чарлз.

— Лий Фалкаро, както бях осведомен. Все още ли смяташ, че на рулетката след двадесет червени непременно идва черно? Винаги си била глупачка, Лий. А сега си наистина в беда.

— Какво става, господине? — остро се обади Чарлз. — Ние сме от Синдик, а вие, предполагам, сте от Моб. Не признавате ли договора?

Новодошлият се обърна с пресилено учудване към Чарлз:

— Има някакво недоразумение. Макс Уиман? Чарлз Орсино? Или просто някакъв дивак отвъд Зоната?

— Орсино — официално се представи Чарлз. — Втори братовчед на Едуард Фалкаро, под попечителството на Франсис У. Тейлър.

Гостът се поклони леко:

— Джеймс Ригън IV. Няма нужда да изброявам връзките си. Би отнело много време, пък и не чувствам необходимост да се представям пред някакво незначително копеле. Дръжте го под око, господа!

Двамата мъже извиха ръцете му, а в гърдите му беше опрян пистолет.

Ригън се провикна към танкера и оттам спуснаха стълба. Лий Фалкаро и Чарлз се изкачиха под насочените дула на оръжията. Чарлз я попита:

— Кой е този смахнат? — той отказваше да приеме, че младият мъж е действително този, за когото се представи — синът на водача на Моб, равният по власт на Едуард Фалкаро.

— Това е Ригън — отвърна Лий. — Всъщност не зная кой е лудият — той или аз. Чарлз, съжалявам, много съжалявам, че те въвлякох в това.

Той успя да се усмихне:

— Сам се предложих за доброволец.

— Стига приказки — заповяда Ригън, който ги беше последвал на палубата. Моряци с безжизнени погледи ги наблюдаваха без любопитство. Имаше и двама мъже с широки челюсти и чугунени мутри, чиято стойка и самодоволен вид бяха добре познати на Чарлз. Гвардейци — той би заложил живота си на това. Гвардейци от Североамериканската правителствена флота — на борда на кораб от Моб, които се държат като пасажери или високопоставени членове на екипажа.

— Изправен съм пред дилема — самодоволно се изхили Ригън. — Условията ни за настаняване не са достатъчно подходящи за вас. Има складови помещения, които са по-лоши от това, което заслужавате, и пасажерски апартаменти, които пък са прекалено комфортни. Страхувам се, че ще трябва да ви предложа едно от складовите помещения. Можете да се утешавате с факта, че пътят до Чикаго е съвсем кратък.

Чикаго — столицата на територията Моб. Танкерът се е връщал в Чикаго от рейд, когато по някакъв начин е получил сигнал от Флотата да пресрещне бегълците. Защо?

— Надолу, моля — един от мъжете посочи игриво с пушката. Те се спуснаха по стълбата в тъмна, мазна дупка, слабо осветявана от фенера в ръката на Ригън.

— Настанете се удобно — посъветва ги Ригън. — Ако получите главоболие, не се притеснявайте. На обратния курс натоварихме известно количество авиационен бензин. — Фенерът примигна и изчезна, вратата щракна зад тях.

— Не мога да повярвам — каза Чарлз. — И това е човек от Моб? Да не би да бъркаш? — Той заопипва слепешком из мрака и я откри. Мястото вонеше на бензин.

Тя се притисна към него и промълви:

— Прегърни ме, Чарлз… Да, това е Джими Ригън. Човекът, който ще стане върховен лидер на Моб. Джими беше по-чаровен в хотела в Лас Вегас — чревоугодник, който се опитваше да ме шашне. Поръча си кебап върху горящ меч. Аз пък си поръчах бъркани яйца фламбе върху сабя, а той въобще не разбра, че си правя майтап. Джими също играе поло, но е осакатил трима от съотборниците си, защото е пълен некадърник. Винаги, когато го срещна, се опитвам да се убедя, че той е случайност или изключение, че Моб ще го надживее. Но и баща му също се държи странно. У тях има нещо не наред, а май и целият Моб е нещо сбъркан. Гледат да се представят добре, когато посрещат гости, но хората наоколо се страхуват от тях. Разказват една история, която досега ми се струваше невероятна — но вече й вярвам. Какво би се случило, ако в някой ресторант чичо ми извади пистолет, започне да крещи и застреля сервитьора? Казаха ми, че бащата на Джими го е направил. И нищо не последвало, освен че отнесли тялото. Всички разправяли колко добре станало, че г-н Ригън видял сервитьора да посяга към оръжието си и го изпреварил. Само че сервитьорът не е имал оръжие. Видях Джими за последен път преди три години. Оттогава не съм ходила в Моб. Не ми хареса там. Сега знам защо. След известно време Моб ще заприлича на Ню Портсмут. Нещо не е наред при тях. Въз основа на Договора от Лас Вегас повече от сто години водим мирно съвместно съществуване. Но почти никой не пътува между Моб и Синдик, с изключение на високопоставени личности като мен, които извършват официални посещения. Учтивост. Така че, правиш им дежурни визити и си затваряш очите пред това, което са в действителност. Ето истинската им същност — този тъмен, мокър, вонящ склад. И чичо ми, и другите Фалкаро, и ти, и аз — всички сме като залети от слънцето поля в сравнение с тях. Не е ли така? Кажи, не е ли така? — пръстите й се впиха в ръката му.

— Спокойно — погали я той. — Спокойно, спокойно. Положението ни не е толкова лошо. Всичко ще бъде наред. Мисля, че разбрах как стоят нещата. Това трябва да е плаване, предприето самостоятелно от Джими. Натоварил е танкер за руда с авиационно гориво и амонит и го е извел в открито море. Ако някой от Синдик протестира срещу това, те ще се оправдаят — смятали са, че корабът пренася руда за Ню Орлийнс през Атлантическия океан и Гълфстрийм. Но Джими е откарал товара до Ирландия или до главната квартира в Исландия. Просто малко частно пътуване. Той не би посмял да ни нарани. Съществува Договорът, а и ти си Фалкаро.

— Договор… Всички са еднакви, повярвай ми. Сега, когато сама видях какво става в териториите на Правителството, разбирам това, което съм наблюдавала в Моб. Всички те се разкапват, това е. Гнили са. Видя ли как се отнасяше с теб, само защото си с по-нисък ранг от него! Понякога чичо ми е своеволен, понякога гони хората, дава да се разбере, че той е най-важният в Синдик и не се оставя никой да го учи. Но духът е съвсем различен. В Синдик това е отношението на бащата към сина. В Моб това е отношението на господаря към роба. Отношение, което не се основава на възрастта, на качествата и постиженията на една личност, а на случайността на раждането. Знаеш, че аз съм Фалкаро — и това има тежест. Защо? Не защото съм родена Фалкаро, а защото съм успяла да остана Фалкаро. Ако нямах бърза мисъл и не бях достатъчно интелигентна, щяха да ме лишат от правото да бъда Фалкаро още преди да навърша десет години. Но в Моб не е така. Каквото и да се случи, един Ригън си е Ригън сега и завинаги. Дори ако е долен параноик като бащата на Джими. Дори ако е нафукан мръсник като самия Джими. Господи, Чарлз, страх ме е. Най-накрая опознах тези хора и съм много уплашена. Трябва да видиш Чикаго, за да разбереш. Дворците по брега на езерото, по-разкошни от всичко, което си виждал в Ню Йорк. Мемориалният площад на Ригън, по-хубав от Скрач Шийт Скуеър — огромни, покрити със злато мраморни фигури, стотици метри героически фрески. А бордеите, които можеш да зърнеш само случайно? Сиви тухлени грамади от времето на Третия огън! Децата с лица на мошеници, мъжете с лица на кучета, жените с фигури като бирени варели, и всички те зяпат, когато минаваш покрай тях, сякаш с огромна радост биха ти прерязали гърлото. Досега не разбирах защо ме гледаха така, а и ти няма да разбереш за какво говоря, докато сам не ги видиш…

Чарлз вътрешно се разбунтува срещу тази идея. Беше прекалено груба, и не се съгласуваше с общоприетата картина на живота в Северна Америка. Следователно Лий Фалкаро бъркаше нещо или просто беше изпаднала в истерия.

— Там — мърмореше той, като си играеше с косите й, — там всичко ще бъде наред. Всичко ще бъде наред.

Тя се измъкна от ръцете му и избухна:

— Няма да ми се подиграваш!. Те са безумци, казвам ти. Дик Райнер беше прав. Трябва да пометем Правителството. Но и Франк Тейлър беше прав. Трябва да ударим Моб преди те да са ни нападнали. Моб се е изродил в нещо прекалено ужасно, за да може да се търпи. Ако им позволим да останат да съществуват на континента заедно с нас, вонята им ще ни зарази и отрови до смърт. Трябва да направим нещо. Трябва да направим нещо.

— Какво?

Това я отрезви. След миг се разтресе от смях:

— Щедрият, благороден, щастлив Синдик, който си седи и чака, докато вълците отвъд океана и маниаците отвъд Мисисипи изчакват момента за скок. Да — да направим, но какво?

Чарлз Орсино не беше добър в споровете, не беше добър и в абстрактното мислене. Знаеше го. Даваше си сметна, че добродетелите, които му бяха позволили да заслужи благоволението на Ф. У. Тейлър, бяха енергичността му и вроденият талант да се разбира с хората. Но усещаше, че нещо на ниво абстракции в думите на Лий беше съвсем погрешно.

— Този начин на мислене няма да те доведе доникъде, Лий — бавно каза той. — Не разбирам много от приказките на чичо Франк, но знам следното: може доста да загазиш, ако си измисляш теории за света и след това действаш, сякаш те са истина. Синдик не е мърльо, който само седи и чака. Онези от Правителството не са вълци. Мобстерите не са маниаци. И всички те не дебнат в очакване на удобния миг, за да скочат върху Синдик. Синдик не е нещо, върху което може да се скочи. Това е мощна група хора със своя нравственост и гордост.

— Вярата е хубаво нещо — горчиво отвърна Лий Фалкаро. — Откъде черпиш твоята?

— От тези, които познавам и с които работя. Бармани, букмейкъри, полицаи. Все прилични хора.

— А какво ще кажеш за наплашените нещастници в Ривъредж? Откъде се взе жената от ДАР, която ме отвлече на борда на кораба? Невротиците и психопатите, които откривам все повече и повече откакто опровергах изводите на Либерман? Чарлз, аз не се боя от Североамериканското правителство. Плаши ме това, че те придобиват власт и върху континента. Адски се страхувам, че ще бъдат трима срещу един. Срещу Синдик ще се обединят Моб, Правителството и част от собствените ни неуравновесени граждани.

Чичо Франк никога не би пропуснал покрай ушите си думата „граждани“ без коментар. „Ние не сме държавно управление — понякога крещеше той. — Ние не сме държавно управление. Не трябва да действаме като правителство! Не трябва да мислим с категории като дългове, постъпления и плащания. Трябва да мислим с категориите на онази лоялност, която обединява Синдик!“ Чичо Франк беше благ човек, но веднъж бе побеснял и разбил на пух и прах системата за съхранение и управл ение на данните, създадена от един умен младок за Медицинския център. Първо най-ентусиазирано беше използвал бастуна си, а след това бе изревал: „На следващия умник, който се опита да вкара перфокарти в това чудо, ще му ги завра в гърлото. За какво, по дяволите, са ни необходими перфокарти? Или има достатъчно места и достатъчно лекари за пациентите, или няма. Ако има места, тогава се грижим за тях. Ако няма, слагаме ги в линейката и ги откарваме другаде. И само да чуя тази проклета дума «ефективност»…“ Той беше огледал присъстващите и запристъпвал навън, облегнат на ръката на Чарлз. „Ефективност“ — бе продължил да ръмжи в коридора. — „Често при мен идват умни млади хора, които хленчат, че престъпността е висока, че събраните данъци са с десет процента под очакваните, че фондът Фалкаро е неефективен, защото петнадесет процента от парите отиват у хора, които не се нуждаят от тях, а осем процента от хората, които получават пенсии за старост не са в действителност над 60-те. Подобрете ефективността, ми казват те, спестете пари от тройна проверка на данъците. Спестете пари като затегнете правилата на фонда. Спестете пари, като въведете по-добра система за отчитане на смъртността, така че да се следят пенсионерите. Ха! Да вземем хора, годни за сериозна работа, само за да проверяват сборовете, и да ликуват, когато открият някой дефицит.

Да превърнем фонда в някакъв чичо Скрудж, вместо да го оставим да бъде любящ баща с широки пръсти; да накараме хората да се притесняват за шансовете си да получат помощ от Фонда, вместо да са сигурни, че той ще им помогне, ако изпаднат във финансови затруднения. Да установим система за следене на ражданията и смъртта с отпечатъци на пръсти и номера, с регистрация по местоживеене, и може би с газови камери, за ония, които забравят да съобщят за промяна на адреса си. Знаеш ли какво не е наред с тези младоци, Чарлз? Те страдат от запек. И по тази причина искат да запекат цялата вселена.“ Чичо му си бе възвърнал чувството за хумор, завършвайки разкрасяването на скалъпената в момента теория със пикантни детайли.

— Синдик ще устои — обърна се Чарлз към Лий, мислейки за чичо си, който винаги знаеше какво прави, за Едуард Фалкаро, който винаги правеше това, което трябва, без да знае защо, за приятелите си от 101-ви полицейски участък, за ревящите щастливи тълпи на площада Скратч Шийт, за добросърдечните мъже от 26-а аварийна станция в Ривъредж. — Не зная за какво се готви Моб, шокиран съм от Правителството и не отричам, че и при нас има някои отвратителни личности, на които като че ли няма как да се помогне. Ти самата си видяла и знаеш доста за Моб, за Правителството и за нашите изроди. Но може би не познаваш достатъчно добре обикновените ни хора. Няма значение. Всичко, което можем да направим, е да чакаме.

— Да — отвърна тя. — Всичко, което можем да направим, е да чакаме. До Чикаго само това ни остава.