Сирил М. Корнблът
Синдик (9)

IX.

Подводницата акостира в невероятно красив залив в Южна Ирландия. Орсино попита Гринел дали ирландците няма да имат нещо против това, но беше посрещнат от учуден поглед. Ирландците бяха само нeколкостотин диваци в горите — е, може би най-много няколко хиляди. Тъпаците от бреговия персонал все не успяваха да ги прочистят изцяло, но Гринел малко се интересуваше от това.

Ирландия изглежда бе главната база на флота. Правителството се беше разположило в Исландия, където след дълги климатични промени отново беше дошла пролетта. Канарските острови и островите Възнесение бяха външни постове.

Орсино беше научил достатъчно по време на пътуването, за да разбере какво представлява Правителството. Същото бе се случвало някога; чичо Франк го беше споменавал. В разцвета си карибското пиратство било подкрепяно от многоуважавани личности. На шкиперите-джентълмени били връчвани пълномощия за каперство^[1] и налагани данъци от властите, които ги направили един вид наемна флота. Установяването на траен мир между съперничещите си държави не успяло да накара каперите да се разделят със своята трудно научена опасна професия и с инвестициите си в нея. Когато вече не можели да веят флаговете на Англия, Франция или Испания, те просто развели Веселия Роджър и продължили самостоятелно.

Смущаващо? Доста! Известният Капитан Кид е смятал, че е галантен капер и плавал доверчиво до Ню Йорк. Накрая объркал конците и бил откаран в Лондон, съден и обесен като пират. Известният Хенри Морган не е бил нищо друго освен пират и главатар на пирати; като адмирал на частна флота той извършил брилянтни десантни операции и дори завладял град Панама. Бил въздигнат в рицарско звание, станал губернатор на малък английски остров в Западна Индия и умрял, обичан и уважаван от всички.

Чарлз Орсино се оказа помощник на пиратска банда, която нарича себе си Североамериканско правителство.

По-трудно му беше да научи особеностите на политическия живот, спъван от архаичната, структурно неподходяща номенклатура и от традициите. Командор Гринел беше социократ, което означаваше, че е в една и съща група с президента Ломан. Последният командир на подводницата е бил конституционист; това означаваше, че е симпатизирал на Южния блок, който в момента беше в опозиция. Южният блок на този етап на развитие на историята на Североамериканското правителство не се състоеше от Южняци, а от клика, която обединяваше инженерите и хората от поддръжката на Правителството. Това беше причината за унищожаването на командира на подводницата. По традиция конституционистите командваха подводниците и самолетите, докато корабите и учрежденията на сушата се намираха в ръцете на социократите — това бяха плодове на отдавна забравен компромис.

Командор Гринел радостно обясни на Чарлз, че един морски офицер, таен социократ, е готов и очаква да бъде избран за командир на подводницата. Бандата конституционисти би го подкрепяла напълно, а социократите биха поръмжали за кумова срама, но накрая биха го одобрили. Ако след това конституционистите решаха да включат подводницата в плановете си за действие, щяха да бъдат разочаровани.

Преминаването на властта от едни ръце в други рядко е ставало след гласуване. Преди около четиридесет години имало подобен случай след естествената смърт на президента Поуел, управлявал цели седемнадесет години. Тогава двупартийна конференция, наречена Сесия на Сената, и Сенатът избрали нов Президент.

Във всеки случай, не беше необходимо да знаеш всичко това, за да се шляеш по шумните улици на Ню Портсмут по време на бреговата отпуска.

Градът имаше вид на набързо стъкмен и изглеждаше доста странен на Орсино. На всеки сто метра имаше канализационен реактор, но външните открити колектори, които водеха от къщите до реактора, не вдъхваха особено доверие. Имаше и доста мухи. Всяка втора дупка по крайбрежната улица беше кръчма или бардак. Той разгледа асортимента в един от баровете и беше шокиран от качеството и цените. Тъкмо излизаше навън, а ушите му пищяха от здравата глътка лют джин, когато половин дузина гвардейци в пуловери се вмъкнаха вътре, ревейки някаква екзотична песен, възхваляваща високия им боен дух. Двама от тях го изгледаха преценяващо, като че ли се питаха какъв звук ще издаде, ако скочат яко върху корема му, и той побърза да се отдалечи.

След бегъл преглед вторият тип увеселителни заведения в крайбрежната зона също бяха решително изключени от класацията. Той не знаеше какво да прави в тях. Ако си мъж, вертепите в Синдик можеха да имат някакъв смисъл. Отиваш там, за да изучаваш специалните любовни техники, или защото се страхуваш да не се забъркаш с някаква сериозна връзка, или защото искаш промяна, или защото си прекалено зает, мързелив или срамежлив да си намериш собствено момиче. Ако си жена и при това не особено претенциозна, година-две в един вертеп могат да ти донесат значителна сума пари и някои интересни спомени, които не е необходимо да споделяш със съпруга или съпрузите си.

Но тук раздърпаните кучки, които го викаха от прозорците на бардаците по крайбрежието, го объркваха и дразнеха. Докато се мотаеше по улица „Вашингтон“, дойде до заключението, че жените навярно не достигат, след като грозници като тези успяват да се изхранват, или че мъжете, поданици на Правителството, нямат никакъв вкус.

Зловонието от един колектор-клоака го замая. Потърси убежище в близката кръчма и уморено се облегна на бара. Миловидна брюнетка попита:

— Какво ще вземете?

— Джин, моля. — Той измъкна десетачка от пачката, която Гринел му даде. Огледа момичето, докато то му наливаше джина и го намери за приятно. Съвсем невинно я покани, както би поканил бардама в къщи. Тя можеше да отговори с „да“ или „не“, с „може би“ или „колко?“

Вместо това го нарече долно копеле, грабна халба бира и беше готова да я стовари върху главата му, когато една ръка я хвана, а някакъв глас я предупреди:

— Задръж, Мейбъл! Това момче е от моя кораб. Току-що е напуснал Щатите — нищо не разбира. Ти знаеш как е там.

— По-добре тогава го вразуми, приятелче — изсъска Мейбъл. — Той не може да дрънка по този начин на благоприличните жени — тя измъкна чаша, наля джин и разярено изхвърча на другия край на бара.

Чарлз гаврътна джина и се обърна към спасителя си, един от специалистите по реакторите, когото беше виждал няколко пъти на подводницата.

— Благодаря — кимна му с чувство на неудобство Чарлз. — Може би наистина е по-добре да ме понаучиш. Всичко, което казах, беше: „Скъпа, искаш ли…“

— Достатъчно, — прекъсна го мъжът, като го хвана за ръката. — Тук не е прието да се говори така, освен ако не искаш да те скалпират.

Чарлз, леко замаян от джина, горещо запротестира:

— Но какво лошо има в това? Всичко, което тя трябваше да отговори, беше „не“, аз нямаше да й се нахвърля тук на пода!

Свиване на рамене.

— Чувал съм разни работи за Щатите — Уиман, нали така? Не че им вярвам много-много… Според тебе аз мога да отида при коя да е жена и просто да я попитам дали би искала?

— По принцип, да.

— А те искат ли?

— Някои да, някои — не, също като тук.

— По-добре кажи като в ада! Последната отпуска… — и мъжът му разказа дълга, объркана история за приключенията и трудностите си с „благовъзпитаните жени“ от земите на Правителството.

Чарлз напусна бара с пълното съзнание, че стойностите тук са съвсем различни. Той беше започнал да разбира раздърпаните кучки, които висяха по прозорците на заведенията; вече си обясняваше защо мъжете не можеха да намерят нищо по-добро от тях. Налегна го ужасна вълна от носталгия.

Картината бавно се оформяше. Лъжеморал, отвличания, отчуждение, интриги за власт. А политически убийства? С изключение на мъгляви намеци, Гринел не беше споменал нищо, което да засяга Синдик.

Но беше съвсем логично тази банда разбойници страстно да се стреми към богатствата на континента.

Зад крайбрежната зона започваха ремонтни докове и жилищни квартали. Работеше се със странна комбинация от механизация и мускулна сила. Под някакъв навес струговаха оръдейна цев. Машината се задвижваше от добре познат на Макс Уиман стандартен 18-инчов високомоментен двигател. Но колонната пробивна машина до струга… — Орсино примигна. Двама души, задъхани и изпотени, въртяха тежкия вертикален маховик, висок колкото тях, а ремъчна предавка от маховика задвижваше свредлото, потъващо в парчето бронз. Мъжете бяха в дрипи, мръсни дрипи. Зашеметен, Орсино осъзна какво представляват тъмните, дрънчащи неща, висящи от китките на мъжете. Те бяха оковани към ръчките на колелото.

Продължи замаян нататък, проумявайки едва сега някои разговори, които беше подочул на борда на подводницата.

— Френските жабари хич не са издръжливи. Дай на английския моряк парче овнешко и той ще гърби по-дълго от жабаря.

— Да-а, но не можеш да го цапнеш с камшика. Англичаните просто се скапват, ако ги биеш.

— Ами, ами, само се нацупват за известно време. Но да ти кажа, приятел, никога не бий с камшик испанец. Той може да изчака и двадесет години, ако трябва, но ще ти забие ножа.

— Е, като го сварят после в казана, ще ми е мъчно за него.

И избухнаха в смях.

Да го сварят! Беше ли възможно това?

Шестнадесет дрипави, кирливи получовеци се влачеха по пътя, всеки опънал по едно въже. Инч по инч те влачеха дървена платформа, върху която беше натоварено огромно турбинно колело; в ситните му перки се отразяваха следобедните слънчеви лъчи.

Правителството имаше реактори, Правителството имаше и транспортни средства — защо не ги използваха? Той бавно започна да разбира, че и металът, и машините, и атомната енергия на Правителството — всичко отиваше за военното производство, нищо не оставаше за потребителите, нищо не оставаше за мирни цели. Правителството беше дегенерирало първобитно чудовище, специализирало се да действа с мускули, нокти и зъби. Каквото и да е представлявало преди, сега то беше мрачно въплъщение на грубата жестокост.

Някъде се чу плач на дете и Чарлз с учудване забеляза надигащото се в него дълбоко съжаление. Както човек, седял цял живот зад бюро, след физическа работа изпитва болки в мускули, за чието съществуване досега не е и подозирал, така и Чарлз откриваше, че има чувства, които никога не са били така мъчително докосвани от приятния захаросан живот в Синдик.

„Бедно малко същество — помисли си — ти трябва да растеш в тази дяволска дупка. Не зная какво би ти донесло наличието на роби, които винаги можеш да сриташ, но едва ли ще ти помогне да станеш човек. Не зная как ще ти се отрази страхът от любовта — ще те направи ли измамник? Или безочливо разпасано животно, което познава само бруталното насилие и гнусното боричкане с изпаднала кучка в непозната, неприветлива стая? Ние имаме картечници, с които играем поло, и това са добри играчки, но в какво ли чудовище ще се превърнеш ти, когато утре ти дадат пушка и обявят насилието за твой бог.“

„Райнер беше прав — каза си той горчиво. — Трябва да се опитаме да оправим тази каша.“

Мъж и жена се боричкаха в тясната уличка, по която вървеше. По стар навик почти ги отмина, но изведнъж разбра,че това не беше просто игра на разкъсване на дрехите, както се правеше у тях, в Синдик, по време на веселите празници. Това беше безжалостна и тиха борба…

Мъжът носеше униформения пуловер на гвардейците. Независимо от това Чарлз се хвърли към него и го откъсна от жената; или по-точно изтръгна ръката му, здрава като скала, а мъжът, изненадан, пусна жената и се обърна да го погледне.

— Удари го — викна Чарлз на жената.

Ръката на мъжа беше върху дръжката на ножа. Той изсъска:

— Изчезвай. Веднага. Не се бъркай на гвардейците.

Чарлз усети коленете си да потрепват. Това беше добре. Той знаеше от полото, че е напрегнат до скъсване и готов за действие.

— Извади ножа — извика — и следващото нещо което ще направиш, е да го изядеш.

Лицето на мъжа остана спокойно, той изтегли ножа и бързо се снижи. Острието се раздвижи срещу корема на Чарлз. Ако Чарлз доближеше, мъжът щеше да го грабне в мечешката си прегръдка и да забие ножа в гърба му.

Хвана дебелата китка с лявата си ръка в момента, в който ножът проблясна срещу него, и я избута. Усети върха на ножа да раздира маншета му. Гвардеецът опита свиреп, необмислен ритник между краката. Все още хванал ръката с ножа, Чарлз го прекатури върху мръсната уличка, още докато беше на един крак.

Мъжът се стовари, падна върху гърба си и Чарлз помисли, че от тежестта на тялото китката ще се отскубне от захвата му. Моментът бързо отмина; Чарлз постави десния си крак върху лакътя на гвардееца и изви китката му, използвайки крака си като опорна точка. Мъжът изрева от болка и изпусна ножа. Всичко стана за няколко секунди.

Задъхвайки се, Чарлз рече:

— Не искам да чупя ръката ти, да ритам главата ти или нещо друго от този сорт. Искам просто да се махнеш и да оставиш жената. — Той усещаше смътно присъствието й. Ядосано си помисли „Можеше поне да се опита да вземе ножа.“

Гвардеецът каза прегракнало:

— Ритни ме и се заклевам в бога, ще те намеря и ще те накълцам на парчета, дори и да ми коства живота.

„Добре — помисли Чарлз. — Сега може да се каже, че се бои от мен. Добре.“ Той отпусна китката и махна крака си от лакътя, като отстъпи назад. Гвардеецът стана сковано, разкършвайки ръце, и се наведе да прибере ножа си, без да сваля очи от Чарлз. След това се изплю в праха пред краката му.

— Долно копеле — рече. — Ако проклетата сврака си заслужаваше, щях да ти извадя сърцето. — Той тръгна надолу по уличката. Чарлз го проследи с поглед, докато не зави зад ъгъла.

След това се обърна, обезпокоен, че жената не е проронила дума.

Беше Лий Фалкаро.

— Лий! — извика поразен. — Какво правиш тук? — Имаше същото лице, а между веждите й се появи същата двойна бръчица, която вече беше виждал. Но тя изглежда не го познаваше.

— Срещали ли сме се? — попита неразбиращо. — Затова ли ме спасихте от тази горила? Трябва да ви благодаря, но не знам кой сте. Тук не познавам много хора. Виждате ли, бях болна.

Сега вече разликата беше очевидна. Гласът звучеше леко раздразнено. И Чарлз би заложил живота си, че Лий Фалкаро никога не би могла да изрече с този самодоволен и в същото време безразличен тон: „Виждате ли, бях болна.“

— Но какво правиш тук? По дяволите, не ме ли познаваш? Аз съм Чарлз Орсино!.

Разбра, че е направил ужасна грешка.

— Орсино? — каза жената. И след това изсъска злобно: — Орсино, от Синдик! — В очите й блесна дива омраза.

Тя се обърна и затича надолу по уличката. Чарлс постоя глупаво около минута, след това изтича след нея до ъгъла. Тя беше изчезнала. За минута можеше да е отишла навсякъде в Портсмут.

Слаб, дребен моряк, със забучено перо на шапката си, почиваше подпрян на сградата. Той се изкикоти на Чарлз.

— Не я преследвай, човече — рече. — Тя е собственост на ONI.

— Познаваш ли я?

Писарят бе щастлив да сподели наличната си информация с непознатия новобранец.

— Лий Бенет. Преди няколко месеца беше докарана тайно от DAR. Най-доброто, което някога е правило Морското разузнаване. Дребно колелце от Синдик — но знае всички фамилии — кой какво върши, кои е шеф и кой работник. Страхотно! Вътрешен човек. Мрази Синдик. Банда големи клечки, които я опозорили.

— Благодаря — отвърна Чарлз и тръгна надолу по улицата.

Нямаше какво да се чуди. Трябваше да го очаква.

Благородството задължава.

Горда с принадлежността си към рода Фалкаро, тя не би изпратила никого на смъртна опасност, освен ако не е готова сама да отиде там.

Само че по някаква причина пусковият механизъм, който е трябвало да превърне невронната, синтетична Лий Бенет в Лий Фалкаро, не беше сработил.

Той се шляеше безцелно и се чудеше минути или часове са необходими, за да го заловят и разстрелят като шпионин.