Сирил М. Корнблът
Синдик (8)

VIII.

Подводницата излезе на повърхността на зазоряване. Чарлз беше получил легло и, за негова изненада, бе заспал моментално. В осем сутринта се събуди, раздрусан от един от мъжете с кепета.

— Мърдай, смяна — обясни той лаконично.

Орсино сънено се опита да каже нещо учтиво. Мъжът го сграбчи за рамото и го прекатури на пода, ръмжейки:

— Какво, ще спориш ли?

Реакциите на Орсино бяха като за игра на поло — можеше да извърши точните действия за част от секундата, след като инстинктивно е преценил движението на топката, рикошета на куршумите, вероятната тактика и стратегия на четиримата противници, но не беше настроен да реагира на сляпата злоба на озверелия човек. Чарлс гледаше глупаво от пода, отбелязвайки, че мъжът държи едната си ръка върху калъфа на ножа.

— Добре, момченце — каза мъжът презрително, очевидно решил, че Орсино ще си остане мястото. — Само не се навирай сред гвардейците. — След това се отърколи върху койката и си даде вид на дълбоко заспал, докато Орсино си проправяше път през натъпканата каюта и по стълбата нагоре към палубата.

Бяха надвиснали тежки сиви облаци. Подводницата цепеше водата, солени пръски миеха блестящата палуба. Няколко моряка стояха на носа и се обучаваха на 5-инчовото оръдие. Стържещият глас на старшината, повтарящ данните за мерника, се губеше в плясъка на водните струи. Орсино се облегна на командирската кула и се опита да подреди мислите си.

Не беше лесно.

Той беше Чарлз Орсино, младши член на Синдик, с всички спомени, произтичащи от това.

Той беше също така, малко по-мъгляво, Макс Уиман, с неговите спомени. Сега, успял да се измъкне от кожата на Уиман, можа да си спомни по какъв начин тези мисли бяха насадени в мозъка му — от първата до последната. Мъчеха го някои горчиви спомени, свързани с Лий Фалкаро, но ги изостави, заставайки нащрек, когато командор Гринел се показа от люка.

— Добро утро, господине — каза Чарлз.

Студените очи го изучаваха.

— Кротко! — отвърна командорът. — На подводницата не сме свикнали така. Чух, че си имал неприятности по повод койката.

Орсино сви притеснено рамене.

— Все някой трябва да ти е казал — продължи Командорът, — че подводницата е пълна с гвардейци. Те имат много високо мнение за себе си. И с основание — извършиха рейда на високо равнище. Не се забърквай с тях.

— Какви са те? — попита Орсино.

Гринел сви рамене.

— Елитна част — отвърна. — Отрядът на Ломан. — Забеляза празния поглед на Орсино, усмихна се студено и допълни — Ломан е президент на Северна Америка.

— На брега — Орсино рискува — често чувахме за някой си Бен Милър.

— Информацията ви е остаряла. Милър владееше флотата преди него. Ломан беше секретар по отбраната. Той свали морската пехота на брега и започна уж да я преформирова. Взе им тежките оръжия. Междувременно изгради Гвардията, направи го съвсем тихо — зад гърба му стоеше секретарят по информацията, и преди около две години удари. Морските пехотинци, които не се присъединиха към Гвардията, бяха избити. Милър има благоразумието да се самоубие. Вип и държавният секретар се оттеглиха, но това не спаси главите им. Ломан пое автоматично президентството и ги разстреля. В края на крайщата, те бяха дяволски корумпирани. Принадлежаха тялом и духом към Южния блок.

Двама моряци се появиха със сгъваемо легло, следвани от командира на подводницата. Очите му бяха червени от недоспиване.

— Сложете го тук — нареди той на моряците и се отпусна тежко върху провисналия брезент. — Добрутро, Гринел. — каза с усилие. — Повярвай ми, ставам прекалено стар за подводниците. Искам слънце и въздух. Мисля си дали не можеш да използваш влиянието си и да ме уредиш на някой корвет? — Той оголи зъбите си, за да покаже, че се шегува.

Гринел отвърна с едва доловима усмивка:

— Ако имах някакво влияние, щях ли стоя на тази служба в разузнаването?

Командирът на подводницата се отпусна върху леглото и моментално заспа. Само един мускул отляво на лицето му потрепваше.

Гринел помъкна Орсино към подветрената страна на командния пост.

— Нека да го оставим да поспи. Иди и съобщи на екипа на оръдието, че Командор Гринел е наредил да се приберат вътре.

Орсино го направи. Старшината каза раздразнено нещо за тренировките с оръдието, а Орсино повтори нареждането.

Ни в клин, ни в ръкав Гринел рече:

— Ти си рядка птица, Уиман. Способен си, и не си обречен. Нека да слизаме. Дръж се за мене.

Чарлз последва дребния дебелак в командирския пост. Гринел се обърна към един офицер:

— Аз ще поема командването. Уиман ще наблюдава радара — отправи към Орсино поглед, който сподави протестите му. Гринел вероятно знаеше, че той не разбира от радари.

Офицерът изглеждаше объркан, но се подчини:

— Да, командор.

Един моряк вдигна главата си от екрана на радара и кимна на Уиман:

— Твое е, страннико.

Уиман внимателно вмъкна лицето си в кутията, където се сблъска с нищо незначещи зелени точки, тъмни цифри и двойка лъчи, които допълваха объркването.

Чу Гринел да казва на кормчията:

— Донеси ми чаша кафе, момче. Аз ще поема щурвала.

— Ще предам да ви донесат, господине.

— Няма какво да предаваш, моряк. Иди и ми донеси кафе — искам го сега, а не когато някой стюард реши, че е готов да ми го донесе.

— Да, да, господине.

Орсино го чу да се спуска по стълбата. Тогава някой хвана ръката му и гласът на Гринел измърмори в ухото му:

— Когато ме чуеш да се оплаквам от кафето, извикай: „Самолети 265, DX 3,000“. Ясно и високо. Не, не преставай да гледаш. Повтори.

Орсино каза, а очите му следяха двойните образи на безсмислените светещи точки:

— Самолети 265, DX 3,000. Ясно и високо. Когато се оплачете от кафето.

— Добре. Не го забравяй.

Той чу отново стъпките по стълбата.

— Кафето, господине.

— Благодаря, моряк — Дълго сръбване, след това друго. — Винаги съм казвал, че на подводниците пият най-лошото кафе в армията.

— Самолети 265, DX 3,000 — извика Орсино.

Отнякъде гръмна пронизителен вой на аларма.

— Потапяне — кресна командор Гринел.

— Потапяне, сър. — повтори кормчията. — Но… командира…

Тогава Орсино също си спомни за него — дълбоко заспал в леглото върху палубата, и за мускула, потрепващ от лявата страна на лицето му.

— По дяволите, това бяха самолети. Потапяйте подводницата.

Светещите точки, цифрите и стрелките се завъртяха пред очите на Орсино с промяната на курса, люковете се затвориха и водата забуча в баластните резервоари. Той се олюля, защото подът под краката му рязко се наклони.

Внезапно разбра какво е имал предвид Гринел, когато каза, че той не е обречен, но осъзна също, че това вече не беше така.

Няколко минути по-късно Гринел взе микрофона и металният му глас прозвуча из кораба: „До всички. До всички. Тук е командор Гринел. Ние загубихме шкипера при това потапяне по тревога — но всички знаем, че той би одобрил този начин на действие. Като старши офицер на борда поемам командването за останалата част от пътуването. Ще останем потопени до настъпването на нощта. Командирите на отделения да докладват в каюткомпанията. Това е всичко.“

— Вдигай се. — Гринел потупа Орсино по рамото.

Орсино разбра, че зелените точки — облаци ли бяха това? — вече не се виждаха, и си спомни, че радарът за наблюдение на въздуха не работи във водата.

Той не присъства на събранието в каюткомпанията и се помота из кораба, невероятно объркан, замислен за спящите хора, за пиещите кафе и за измамените неопитни играчи. Неколкократно трябваше да отклонява преките въпроси за появата на самолетите в полето на радара. Всеки път успяваше с усещането, че още малко — и ще се издаде.

Мъжете не бяха сантиментално настроени към шкипера, когото бяха загубили. Повечето се чудеха колко ще им се падне от плячката от Кейп Код.

Най-накрая Уиман беше повикан на доклад в капитанската каюта. Тръгна изпотен след 15-минутен разговор с радарния техник.

Гринел затвори вратата на малката каюта и се захили самодоволно:

— Проблеми ли имаш, Уиман? — попита.

— Да.

— Проблемите ти ще станат доста по-сериозни, ако се установи, че не разбираш нищо от радари. Ще бъда по-ясен. Мога да им кажа, че си твърдял, че си квалифициран радарен оператор. Това ще ме оневини, но ти ще бъдеш обявен за убиец. Кой те подучи, Уиман? Кой ти нареди да се освободиш от шкипера?

— Прав сте, сър — каза Орсино. — Вие ме държите натясно.

— Радвам се, че го осъзнаваш, Уиман. Аз те доведох и аз мога да те използвам. Беше голям късмет, че шкиперът захърка на палубата. Винаги съм имал талант в импровизациите. Ако си определен да бъдеш водач, Уиман, няма нищо по-ценно от това. Знаеш ли, че с теб мога да си почивам? Рядко усещане. Поне веднъж мога да бъда сигурен, че човекът с когото говоря, не е агент на Ломан, или от копоите от NABI на Клинч или някой друг, а не този, за когото се представя… Но да не се отклоняваме от въпроса. Ти ще работиш за мене по две причини, Уиман. Първата е, че ще бъдеш наказан, ако не го правиш. Това вече ти е ясно. Аз имам планове, Уиман, които са доста мащабни. Те просто затъмняват и най-безумните надежди на Ломан, Клинч, Багот и останалите. И при това не са безумни. Как би се чувствал да бъдеш сред управляващите, когато Североамериканското правителство се върне на сушата?

Орсино зина от изненада. Направи го съвсем естествено, и командор Гринел изглеждаше удовлетворен.