Сирил М. Корнблът
Синдик (5)

V.

Макс Уиман си проправяше път сред глъчката на тълпа, каквато никога преди не беше срещал. На площад „Скрач Шиит“ беше светло като ден — дори по-светло. Атомните лампи, монтирани по стоетажните сгради, заливаха щастливата гмеж със синкаво-бяла светлина. Движещите се надписи с внушителни двайсет и пет метрови букви съобщаваха: „11:58 ВЕЧЕРТА, ИЗТОЧНО ВРЕМЕ… 31 ДЕКЕМВРИ… ПОЛИЦАИТЕ СЪОБЩАВАТ ЗА ДВУМИЛИОННА ТЪЛПА, ЗАПЪЛНИЛА УЛИЦИТЕ ДА ПОСРЕЩНЕ НОВАТА ГОДИНА… 11:59 ВЕЧЕРТА, 31 ДЕКЕМВРИ… ФАЛКАРО СЕ ШЕГУВА ПО ТЕЛЕВИЗИЯТА: «НИКОГА НЕ СЪМ МИСЛИЛ, ЧЕ МОЖЕМ ДА ГО ПОСТИГНЕМ»… 12:00 ПОЛУНОЩ, 1 ЯНУАРИ… ЧЕСТИТА НОВА ГОДИНА…“

Тътенът на гласовете бе станал страховит. Макс Уиман стискаше своята пръскаща се от адския шум глава, изпълнен с ненавист към всички около себе си. Няколко млади мъже насреща му разкъсваха дрехите на едно момиче. Смееха се, тя също се смееше, правейки се, че се защитава. Беше една от меките зимни нюйоркски нощи. Уиман погледна бялата кожа, и изруга и нея, и младите мъже, но никой не чу прегракналия му от уиски глас.

Някой размаха бутилка пред него, крещейки: „Честита Нова година!“ Той разтреперан грабна бутилката и изля в устата си няколко големи глътки алкохол. След това празната бутилка полетя в тълпата. Весела дебелана се притисна към Уиман и, за негов ужас и отвращение, звучно го целуна по устата. След това смеещ се белокос мъж я дръпна, а тя с желание започна да целува и него.

Две едри момичета приклещиха Уиман помежду си и започнаха да късат дрехите му, наслаждавайки се на забавлението си през последния ден на годината. Той истерично заби нокти в ръцете им и те престанаха, а смехът замря на устните им, когато съзряха безумния гняв в очите му. Внезапно раздвижване на тълпата откъсна Уиман от тях. Друга бутилка се заклати сред човешкото море и той я грабна, но този път не пи. Забързано я затъкна под колана на шортите, държейки ръката си върху нея, докато човешкият въртоп го носеше през ревящата тълпа.

„ШЕФОВЕТЕ НА СИНДИК ЧЕСТИТЯТ НОВАТА ГОДИНА… ТЕЙЛЪР ВЪЗХВАЛЯВА ВЕКА НА СВОБОДАТА…12:05 СУТРИНТА, 1 ЯНУАРИ…“

Уиман беше притиснат до някакво момиче, което хвърли приканващо поглед към младото му лице… след това очите й се изпълниха с отвращение.

— Изчезвай, махай се от мене! — извика то, удряйки с малките си юмруци по гърдите му. Сега можеше да долови и отделни гласове, но тълпата беше все така гъста. Момичето продължаваше да пищи и да го удря, когато внезапно транспортната рампа се раздвижи и тълпата се изсипа там със съскането на излитащо от бутилка шампанско. Уиман и скимтящото момиче бяха понесени от движещите се под краката им плочи. Тълпата кипеше по северната обиколна лента; освобождавайки се от блъсканицата, момичето изчезна в нея.

Уиман, механично търкайки ухото си, се дотътри до източната обиколна рампа и се стовари на една седалка, плъзгаща се със скорост 5 мили в час. Той гледаше тъпо към лентите, движещи се с 10 и 15 мили в час, но нямаше смелост да стъпи върху тях. Вече цял месец пиеше, без да спре. Можеше да падне и да счупи бутилката.

Макс слезе залитайки на Долната станция в Ривъредж. Никой не слезе с него. Ривъредж представляваше бъркотия от транспортни товарни магистрали под, над, и на повърхността. Той работеше там.

Уиман си проправяше път сред пулсиращите, оградени срещу дребни кражби, конвейери, под клокочещите тръби, по които течаха гориво, вода или нечистотии, покрай огромните метални контейнери и цистерни. В Ривъредж никога не беше тъмно и работата никога не спираше. Двадесет и четири часа на ден не стигаха, за да се задоволят дневните нужди на Манхатън и да се изнесат от там произведената продукция и отпадъците. Под ярката като ден светлина на атомните лампи транспортните инженери разчитаха показанията на уредите и чукаха по бутоните на контролните табла. Аварийните бригади изхвърчаваха от сервизните станции в момента, в който прозвучаваше аларменият сигнал, за да заменят потъналите плочи, да поправят повредения клапан, да изтръгнат намачканата топка найлон от някой блокирал механизъм.

Той откри Аварийна станция 26, издърпа якето си над бутилката и влезе, олюлявайки се, достатъчно пиян, за да си мисли, че може да се прави на трезвен.

— Здрасти — рече дрезгаво на шефа на смяната. — Намачкаха ме на празненството.

— И тук се чуваше добре — каза майсторът, гледайки го изпитателно. — Добре ли си, приятел?

Въпросът му вбеси Макс.

— Какви ги приказваш? — изкрещя той. — Вярно, изпих едно двойно. Ти какво, да не мислиш, че съм пиян? Така си мислиш, нали?

— Господи… — уморено отвърна майсторът. — Виж, Макс, няма да те пращам по задачи тази вечер. Може да бъдеш убит. Опитвам се да бъда разумен и искам и ти да направиш същото за мене. Какво те гризе, момче? Никой няма нищо против няколко глътки или малко смях. Аз самият пийнах здраво миналия месец. Но ти се станал толкова проклет, уверявам те, че не мога да те издържам, нито пък някой друг би могъл да те понася.

Уиман шумно повърна в краката си и се олюля. Изпълнен със самосъжаление, усети че някой го дръпва за рамото, а друг хваща ръката му. Това бяха Дули и Уайнтрауб — неговите колеги от смяната, със сурови, угрижени лица.

— Въшливи плъхове — Уиман се давеше, без да може да си поеме дъх. — Най-малкото, което приятелите на човека могат да направят за него е да го подкрепят — той закрещя с омраза, а след това заспа прав. Дули и Уайнтрауб го отпуснаха на пода.

Началникът поклати глава и попита Дули:

— Винаги ли е така? — Макс беше прехвърлен в 26-а станция само преди две седмици.

— Може да се каже… — Дули сви рамене. — Той се появи преди около три месеца. Каза, че някога е бил в ремонта в Бъфало, в ж п станция. Знае си работата. Но никога не съм виждал толкова изпаднал човек. Не е произнесъл и една добра дума за когото и да е. Никога не се е засмял. Само пиячка, пиячка, пиячка. Този път наистина прекали.

Уайнтрауб каза неочаквано:

— Мисля, че е това, което някога са наричали алкохолик.

— Какво, по дяволите, значи? — заинтересува се майсторът.

— Четох някъде за нещо такова. Имало го е преди Синдик. Пишеше, че тогава нещата били много по-различни — непрекъснато се заяждали с човека, нареждали му какво да прави — абе всички били полудели. Момичетата ги карали едно, момчетата друго — и те се подчинявали, обаче това било нещо като борба със самия себе си, вътре в самия човек. Борбата изтощавала някои хора дотолкова, че не можели да издържат. Вместо да пийнат, колкото да им се замае леко главата като на всички благоразумни граждани, те се наливали през цялото време — и вътрешно в себе си се борели, а това ги карало да пият още повече — той погледна отбранително към скептичните им лица. — Абе четох го някъде… — продължаваше да настоява Уайнтрауб.

— Добре де — неубедено отвърна майсторът. — Чувал съм, че едно време нещата са били доста объркани. Тези алкохолици успявали ли са да го преодолеят?

— Не зная — отвърна Уайнтрауб. — До сега не съм чел такова нещо.

— Хм. Дали да не го уволня? — майсторът изучаваше тайно лицата им, надявайки се да долови тяхната реакция. И двамата мъже въздъхнаха с облекчение. — Да. Мисля, че е по-добре да го уволня. Той може да замине за Синдик, за да си отдъхне, ако трябва. Тук не върши никаква работа. Сложи малко супа и му я дай, когато се събуди. — Майсторът, като всеки добродушен човек, вярваше че супата ще му помогне.

Но около 3:30, след две последователни аварийни повиквания, те забелязаха, че Уиман е напуснал станцията, без да се обади.

* * *

Дебелият нисък човек ловко си проправяше път сред тълпата в навечерието на Новата година. Но командор Гринел не беше излязъл да се забавлява. Знаейки, че 15 януари е само след петнадесет дена, той се съмняваше, че някога вече ще може да празнува. На петнадесети трябваше да свърши една работа, но тя беше за двама, а досега не беше открил подходящ помощник.

Той се качи на транспортната лента до площад „Колумбия“. Беше му предоставен минимален списък за контакти, но всичко се обърка. Един се беше преместил, а в свободната територия Синдик беше невъзможно да го проследи. Друг беше умрял — от прекалена доза морфин. Трета беше пребила мъжа си до смърт с крак на стол и очакваше началото на процеса в ареста. Командорът си помисли раздразнено за момент: „Защо винаги се оказва, че хората ни тук са толкова нестабилни? Или пък този проклетник Емъри умишлено не ме свързва с надеждни хора, когато изпълнявам мисия? Няма да му се размине, ако е така!“.

Последна в списъка му с контакти беше една жена. Тя нямаше да му е необходима за 15 януари; задачата изискваше помощникът му да притежава известна физическа сила, технически познания и възможност да бъде използван и за в бъдеще от Правителството. Професор Спайсър беше свършила някои полезни неща, свързани с промишления саботаж, но извън конкретната й работа щеше да е само в тежест. Той реши да помисли върху това по-късно.

Саботаж.

Ако кикотещите се трима младежи не наблюдаваха движенията му от седалката от другата страна на пътеката, той щеше да изскърца със зъби. През последните седмици беше нанесъл по своя преценка щети за около 3 милиона долара на промишлеността в територията Синдик. А тъпите кучи синове въобще не бяха забелязали това. Ремонтните бригади бяха построили отново падналите стени, механиците бяха се туткали над повредените двигатели, но ги бяха заменили, аварийните техници бяха ремонтирали многобройните прекъсвания по комуникационните линии и тръбопроводи за гориво.

Той се беше навъртал около мястото на една подобна авария.

— Сам, виждаш ли това? Разтопено е, като че ли от малка термитна бомба. Как, по дяволите, би могло да се случи такова нещо?

— Не зная. Не съм бил там. Давай да го поправим, момче.

— Добре… смяташ, ли че трябва да докладваме на някого?

— Ако искаш. Аз ще спомена на Лари. Но не виждам какво можем да направим. Сигурно са някакви хлапета. Трябва да го отбележиш като естествено износване на материала. Децата са си деца.

Спомняйки си, командорът стисна зъби. Но вече бяха пристигнали на площад „Колумбия“.

Професор Спайсър живееше в една от тухлените къщи на факултета. Конското й лице под мрежичката върху навитата на ролки коса го изгледа от екрана на домофона.

— Да, какво има?

— Професор Спайсър, вярвам познавате дъщеря ми, г-ца Фрийман. Тя ме помоли да ви навестя, като дойда в Ню Йорк. Да не съм закъснял?

— О, драги. Защо? Не. Предполагам, че не. Влезте, г-н… г-н Фрийман.

В антрето тя го огледа неспокойно. Когато говореше, редеше думите като че ли беше на лекция.

— Г-н Фрийман, предполагам, че така предпочитате да ви наричам, преди малко ме попитахте дали не сте закъснели. Разбирам, че въпросът е бил само блъф, но отговорът ми е съвсем сериозен. Вие наистина дойдохте прекалено късно. Решила съм да се оттегля от, да го наречем, от вашата дъщеря, г-ца Фрийман.

Командор Гринел попита само:

— Твърдо ли е решението ви?

— Съвсем. Няма да бъде честно от моя страна да ви оставя без обяснение. Готова съм да ви го дам. Сега разбирам, че приятелството ми с г-ца Фрийман и работата, която вършех, произтичаха от една празнина в живота ми.

Той погледна към снимката на плешив мъж с лула и приятно лице, поставена на масата й.

Тя проследи погледа му и рече срамежливо, но не без гордост:

— Това е доктор Мордикей. От Факултета по стоматология към Университета. Самотен… също като мен. Имаме намерение да се оженим.

— Смятате ли, че доктор Мордикей би желал да се срещне с дъщеря ми?

— Не. Не мисля. Очакваме да имаме много малко време за странични дейности, освен професионалната ни кариера и личния живот. Моля ви, не ме разбирайте погрешно, г-н Фрийман. Аз все още съм приятелка на дъщеря ви. И винаги ще бъда. Но вече не намирам за необходимо да демонстрирам това приятелство. Това прилича на един красив сън, но съвсем безсмислен. Успях да осъзная, че може да се живее пълноценно без г-ца Фрийман. Сега вече става късно…

Тя се усмихна извинително и се надигна.

— Мога ли да ви пожелая щастие, проф. Спайсър? — протегна й той ръка.

— Толкова се притеснявах, че вие… — засия тя от облекчение.

Лицето й побеля и се олюля като пияна, когато иглата от пръстена потъна в кожата й.

Командорът, чието лице беше побеляло почти колкото нейното, отдръпна ръката си и внимателно прибра отново иглата. Изтегли пистолета си и я простреля в сърцето, след което напусна апартамента.

Старата глупачка! Трябваше да е наясно!

* * *

Макс Уиман се луташе из хаоса на Ривъредж, главата му беше пълна с олово, краката му трепереха, а той бягаше от срама си.

Овладя го неясното чувство, че не е сам. Всъщност Ривъредж не беше обитаемо място. Тогава какви са тези гласове, които го викаха предпазливо от мрака: „Приятел… приятел… почакай за минутка, приятел — успя ли?“.

Той залитна, а гласовете станаха по-ясни. Виещите се като змии конвейери и транспортьори прорязваха небето. От гигантските резервоари излизаха снопове тръби, които се губеха в далечината. Отвсякъде чуваше скимтящия зовящ го глас. Накрая спря, треперейки, и се облегна на гигантската колона, която поддържаше издигащата се товарна магистрала. Парче стара гофрирана ламарина покриваше отвора към вътрешността на колоната. То се разклати, падна и някой каза:

— Уморен си, сине. Влизай.

Уиман пристъпи напред и се стовари върху купчина дрипи. Някой внимателно нагласи ламарината отново на мястото й.