Сирил М. Корнблът
Синдик (20)

XX.

Лий изруга и каза:

— Ако искам, мога да стана.

— Ще останеш в леглото, независимо дали искаш или не — отвърна Чарлз. — Ти си болна.

— Аз съм много избухлива, а това означа, че бързо се възстановявам. Можеш да попиташ когото и да е.

— Излизам веднага на улицата и ще направя това, което ми казваш, скъпа.

Тя стана от леглото и се загърна с халата на Оливър.

— Отново съм гладна.

— Той ще се върне скоро. Нищо не е останало — само някакво замразено, приличащо на червеи. Да ги размразя ли?

— Не се притеснявай, моля те. Мога да почакам.

— Прозорецът! — извика той.

Тя се отдръпна и пак изруга, този път самата себе си.

— Съжалявам. Ще стане лошо, ако някой ме види и започне да се чуди коя съм.

Оливър се върна с пакетите. Лий го целуна и той срамежливо се усмихна.

— Пъстърва — прошепна.

Момичето грабна всичко и се втурна в кухничката.

— Пътят към сърцето на Лий Фалкаро — дълбокомислено отбеляза Чарлз. — Как е гърлото ти, Кен?

— Днес не ме боли — прошепна Оливър. — Латам каза, че мога да говоря колкото си искам. А има неща, за които искам да говоря. — Той разтвори палтото си и извади плосък пакет, затъкнат под колана му. — Откраднах го от фабриката. Четки, писалки, шишета мастило, прибори за чертане. Приятели, вие ще се върнете в Синдик с паспорти и множество разрешителни.

Лий влезе.

— Пъстървата се пържи. Чух нещо за паспорти. Смяташ ли, че можеш да ги фалшифицираш?

Лицето му помръкна.

— Осем години в Чикагския художествен институт — прошепна той. — Три години в „Оригинални репродукции“, единадесет години в Бои и химикали „Пикасо“, сега съм трети по длъжност в Синия отдел. Наистина мисля, че заслужавам доверието ви.

— Кен, ние ти вярваме и те обичаме. Ако не беше голямата разлика във възрастта, щях да се оженя и за теб, и за Чарлз. Какво има от Чикаго? О, рибата изгоря!

Вечерята беше сервирана и ометена, преди да могат да изкопчат нещо друго от Оливър. Гърлото му не беше подготвено да върши две неща едновременно. Накрая каза:

— Нещата се успокояват. Все още има някакви непознати хора в града и пътните патрули действат разгорещено. Но днес никой не е бил арестуван. На опашката един ми каза, че цялата работа е голяма глупост. Разправяше, че корабът трябва да е бил повреден поради нечия тъпота и Ригън сигурно е бил убит по време на скандала. Всеки знае, че той е почти луд, също като баща си. Моят приятел предполага, че историята за двамата европейци, причинили безредиците, е измислена. Казах му, че има много истина, в това, което мисли — Оливър тихо се засмя.

— Добър човек — Чарлз се опита да не бъде прекалено нетърпелив. — Кога мислиш, че можеш да започнеш с паспортите, Кен?

Лицето на Оливър леко помръкна.

— Довечера — въздъхна. — Но не смятам, че първите няколко опита ще бъдат успешни, така че нека имаме търпение.

Лий сложи ръка на рамото му.

— И ти ще ни липсваш — каза тя. — Но никога не забравяй това: ще се върнем отново. Нищо няма да ни спре. Ще се върнем.

Оливър нареждаше откраднатите инструменти върху масата.

— Имате голяма задача — тъжно прошепна той. — Мисля, че не се страхувате от нея, защото винаги сте били силни и богати. Можете да правите всичко, което искате. Но хората от Правителството? А след това и Моб? Може би ще бъде по-добре, ако просто оставите нещата да се развиват от само себе си, Лий. Открих, че човек може да бъде щастлив дори и тук.

— Ще се върнем — обеща Лий.

Оливър извади личното си разрешение за пътуване Мичигън-Чикаго. Както винаги, това накара Чарлз да трепне. Американци, подложени на такива ограничения. Оливър прошепна:

— Днес можах добре да разгледам разрешението за пътуване Мичигън-Буфало. На шефа. Той купува пъстърва от Каролина, в Буфало. Скицирах го по памет веднага щом останах сам. Не мога да се закълна, че ще е идеално, все още не, но имам скицата, върху която да се упражнявам. По-късно мога да погледна разрешението още няколко пъти.

Той прикрепи хартията с кабърчета, наплюнчи перото, топна го в едно от шишенцата и започна да копира орнаментите от рамката на собственото си разрешително.

— Мога ли с нещо да ти помогна, а? — попита Лий.

— Можеш да пуснеш радиото. Във фабриката е включено през цялото време и не се чувствам добре, ако не чувам музика, която да ме отвлича от мислите ми.

Лий включи голямото радио „Хоторн Електрик“ с едно махване на ръката си. Лигава музика изпълни стаята; тя изсумтя и се опита да се намести по-удобно.

Лий и Чарлз послушаха с преплетени ръце половин час сантиментални балади, докато Оливър работеше. Говорителят на новините се обади със съобщение за някакви намалени съдебни присъди, спортни резултати и жълта хроника за това кой Ригън къде е бил. После…

„Мобстерите от Мичигън, Индиана, днес посрещат в града си Морис Ригън. Мистър Ригън ще оглави търсенето на двамата европейски диваци, убили Джеймс Ригън IV на борда на танкера «Благородният Джеймс Дж. Ригън» в крайбрежните води на Мичигън. Навярно си спомняте, че европейците са нанесли известни повреди на корабния реактор, преди да избягат от кораба. Как са завладели кораба и къде са в момента, остава загадка, но навярно не за дълго ще бъдат мистерия. Морис Ригън е малко известен сред обществото, но си е изградил забележителна биография в администрацията на Чикагското полицейско управление. При поемането на случая г-н Ригън заяви: «По следите, открити в дюните, разбираме, че те са избягали към вътрешността. От дневниците на патрулите по магистралите знаем, че не са напуснали зоната около града Мичигън. Единственият начин да се приключат бързо нещата е да се претърси обстойно градът. За съжаление това ще създаде неудобства за много от гражданите. Искам да вярвам, че те ще ги понесат с разбиране и двамата диваци ще бъдат задържани и изолирани на място, където повече няма да представляват заплаха. Работя по собствени методи, от които може да има и недоволни. На разумните предложения ще бъде обърнато внимание, но търпение за глупости нямам.»“

Радиото продължи да бълва спортни резултати. Оливър се обърна и махна, за да го загаси.

— Не ми харесва това — прошепна. — Никога не съм чувал за този Ригън от полицията в Чикаго.

— Казаха, че е непознат за обществото.

— Аз не съм обществото. Правил съм няколко постера за полицията и зная кой кой е. И още нещо. Чувал съм подобни апели към гражданството и преди. В Моб това не се приема за нещо необичайно, особено когато се опитват предварително да обезоръжат евентуалните критики… но този Ригън трябва да е много груб човек.

Чарлз и Лий се спогледаха с внезапен страх.

— Не искаме да те караме да се притесняваш, Кен — каза Лий. — Но като че ли е по-добре да работиш по-бързо.

Оливър кимна с глава и се наведе над масата.

— Може би седмица — каза с надежда. С най-финото перо той започна да копира очертанията, нанесени от гравиращата машина, които правеха разрешителното невъзможно за подправяне (от любители, разбира се). Странно е, каза си, че животът на тези двамата зависи от такова дребно нещо като тези оцветени заврънтулки, очертани с перо върху хартията. Всъщност, предполагам, и моят зависи от такива неща.

* * *

На следващия ден Оливър се върна от работа със стаена ярост, без желание да яде, но не и да престане да говори. Лий научи от него каквото й трябваше, но това не беше никак лесно. След като премина през хиляди увъртания — бил добре, но имал главоболие, възпалено гърло и странни бодежи — той остави перото и твърдо прошепна:

— Не искам да ви притеснявам, приятели, но положението изглежда лошо. Градът е окупиран от пазителите на реда. Двадесет двойки са били заловени от тях — двойки — до доказване на самоличността им. Може би петдесет души са били извикани на разпит — какво знаят за това, какво знаят за онова. И са започнали да претърсват къщите. Ако не харесваш някого, можеш да съобщиш на оня нов Ригън за него. Казваш, че е подслонил европейците, и веднага го прибират. Защо задържат и двойки, които очевидно са американски, след като търсят европейци, това никой не знае. И всички говорят, че досега не са виждали други като тях. А сега, мисля си, е по-добре да се връщам към работата.

— Да — отвърна Лий. — Мисля, че трябва.

Чарлз стоеше до прозореца и наблюдаваше улицата.

— Погледни там — повика той Лий. Тя се приближи. Едър мъж вървеше с отмерена стъпка под прозореца. — Обзалагам се, че той ще се върне след десетина минути по същия път и така ще продължи и през нощта.

— Не бих приела облога — отвърна Лий. — Той е часовой, ясно. В Моб се учат от своите приятели отвъд океана. Възприели са дяволски много. Сигурно има патрули навсякъде из града.

Те наблюдаваха през прозореца. Часовоят се върна след около десет минути. На петата обиколка спря млада двойка, движеща се по улицата, огледа лицата им, извади пистолет и стреля във въздуха. Веднага пристигна патрул и ги отведе. Момичето крещеше истерично. В два сутринта часовоят беше сменен от друг, също толкова едър, също толкова страшен на вид. Продължиха да наблюдават през прозореца, докато Оливър, прегърбен над масата, проследяваше сложните фигури върху листа.

За пет дни, без практически да е спал, Оливър завърши две разрешителни за пътуване Мичигън-Буфало. Докато мастилото съхнеше, съседната къща бе блокирана и претърсена. Чарлз и Лий чакаха край вратата, гротескно въоръжени с кухненски ножове. Оказа се, че това е било извършена напосоки случайна акция, а не планово претърсване, достигнало вече до този край на града. Патрулите не атакуваха тяхната сграда.

Оливър беше закупил дрехи според указанията на Лий — два мъжки костюма, негова мярка. Единия Лий остави за Чарлз, а втория стесни за себе си. Когато започна да инструктира Чарлз как да се държи навън, той избухна в скептичен смях. Лий го увери, че говори съвсем сериозно, а Оливър, изненадан от неговата наивност, потвърди, че поведението му съвсем няма да е нещо необикновено — поне не в Моб. След това Чарлз избухна в негодувание, но Лий му кресна да млъква. Последният му слаб протест беше:

— Но какво ще правя, ако някой приеме предложението ми?

Тя вдигна рамене, за да покаже, че проблемът си е негов и продължи да подрязва и боядисва косата си.

Беше ранно утро, когато Лий целуна Оливър за сбогом и нареди на Чарлз:

— Ще се видим на гарата. Не ми казвай довиждане — и излезе от апартамента като тъмнокосо, леко накуцващо момче. Чарлз я проследи надолу по улицата. Един полицай се обърна и я изгледа, после продължи по пътя си.

Половин час по-късно Чарлз стисна здраво ръката на Оливър и също излезе.

Този ден Оливър не отиде на работа. Остана и облегнат на масата, рисува безбройни скици на главата на Лий Фалкаро.

Времето, Големият шегаджия, мислеше си той. То отваря вратата пред теб и ти показва в съседната стая маси, отрупани с лакомства — вкусни и шарени; мъже и жени, насядали около масите, които са приятно изненадани да те видят и те канят да празнуваш с тях. Има ростбиф, ако държиш на традициите; има черен хайвер, ако обичаш да експериментираш; има печена риба, ако си лекомислен — ела на празника, опитай по-малко от всичко. И ти се отправяш към вратата.

Но Времето, Големият шегаджия, издърпва килима под краката ти и затръшва вратата, а гостите на празника се смеят до припадък на твоята доверчива, ранена душа.

Оливър бавно довърши петнадесетата скица на Лий Фалкаро. Искаше му се да се осмели и да включи радиото, за да чуе новините. Но навярно, мислеше си, след това щеше да чуе гласа на въоръжения патрул пред вратата си.