Сирил М. Корнблът
Синдик (15)

XV.

Командор Гринел беше дежурен и по тази причина — кисел като лимон. ОНИ не трябваше да дават дежурства. Щом ти рискуваш живота си в разузнавателна мисия би трябвало префърцунените господа, закотвени към брега, да вършат черната работа. Но, независимо от това, ето го в караулното — с револвер на бедрото, една безкрайна нощ пред него и 10 души караул, хъркащи отвън. Според устава той трябваше да обикаля Ню Портсмут и да проверява часовите. Те обаче сигурно се бяха скатали в складовите бараки или на други удобни места до заранта. Тогава щяха да надращят рапортите си за обиколките, прозявайки се в очакване да бъдат прибрани. Някой прекалено съзнателен младши офицер можеше да ги потърси, да ги разбуди, да ги наругае и да си отиде с чувство на изпълнен дълг. Това се случваше твърде често. Но той, командор Гринел, не би отминал, без да ги даде под съд за нехайство. Това пък би довело до дяволски много писане и притеснения и едва ли би изглеждало добре в досието му. Досието, досието! Винаги първо трябва да мислиш за досието. Само така можеш да се издигнеш до висок чин — и с връзки.

Той се опита да се отпусне с мисълта, че няма какво да се охранява, че патрулирането по брега е просто една отживяла традиция. Корабите и катерите имаха собствена охрана. Необходимо беше развихрено въображение, за да си представиш, че диваците се промъкват в града и се опитват да откраднат малко амуниции. Е, ако го хванат, нека го хванат. А ако не, кой би уловил несъответствията в отчета при тази разпуснатост тук? В Исландия нещата бяха доста по-различни.

Той се укори за пропилените часове. В края на краищата това беше идеална възможност да помисли сериозно. Човек никога не успява да се съсредоточи достатъчно върху кариерата си. Трябваше да изучава хората, да открие слабите им места, движещите ги сили, да реши кога да ги използва.

Ето например той нямаше популярност сред хората тук. Те смътно подозираха, че не биха могли да завлекат нищо, когато Гринел е наоколо, но това не беше достатъчно. Изучавайки висшите офицери, беше установил, че всеки от тях бе добре известна личност — или заради приятелското отношение и снизходителността, или, което бе парадоксално, заради надменността и суровостта си. Той, Гринел, за нещастие не спадаше нито към едните, нито към другите. Точно затова трябваше много скоро да предприеме нещо. Дали да стане доброто момче или пък да бъде най-грубото и жестоко копеле в Ню Портсмут? Реши, че май е по-добре да бъде доброто момче. Гвардейците тук бяха оставени да се движат свободно с ножовете си. Сега само трябваше да чака подходяща възможност.

Гринел погледна към часовника в караулното. Виждаш ли? Това че държиш да спазваш програмата, не означава, че трябва да си губиш времето. Можеше да се мисли, да се мисли…

* * *

Те се промъкваха в среднощния мрак из покрайнините на Ню Портсмут. Както и преди тя го водеше, хванала го с малката си ръка. Проблеснаха светлини, там някъде, където вероятно поправяха лодка. Някъде стенеше роб под ударите на камшик или нещо по-лошо.

— Това е публичният дом — прошепна Марта. Беше период между дните за плащане — част от плана. Къщата тъмнееше с изключение на осветената мансарда. Те се промъкнаха надолу по алеята, ограждаща сградата, и заобиколиха отзад офицерското общежитие. През това време часовоят, ако въобще обикаляше, трябваше да бъде в другия край на пътечката — също част от плана.

Лий Фалкаро беше заключена в една стая в сградата на ОНИ. Отдел Г-2 към Морската пехота и Гвардейското разузнаване се бяха опитвали да я отмъкнат от ОНИ — отначало като я изискат по канален ред, а след това и чрез отвличане. Тя се беше превърнала във въпрос на чест и ОНИ я пазеше — пазейки по този начин и престижа си — с шифрова ключалка на вратата. От седем мили разстояние Марта често беше наблюдавала отключването и заключването на тази врата.

Закъсняла тълпа от пияни офицери се появи иззад ъгъла. Те бързо се свиха в сянката край входа и се показаха, когато групата отмина надолу по улицата. Пазачът на общежитието — мърляв дребен войник, дремеше под слабата светлина във входа на сградата на ОНИ.

— Има ли някой друг вътре? — нервно прошепна Чарлз.

— Не. Само тя. Заспала е. Сънува за… няма значение. Хайде, Чарлз. Да влизаме излезе.

Дребният войник не се обърна, когато минаха покрай него и се заизкачваха по стълбите. Специално обзаведената за Лий Фалкаро стая беше на третия етаж. До нея се стигаше по стълба от една канцелария на втория.

Ключалката беше осембутонна — много рядко срещан тип в Ню Портсмут, вероятно докарана от другаде. Пръстите на Чарлз заиграха по нея: 1-7-5-4, 2-2-7-3, 8-2-6-6… тя тихо щракна и се отключи.

Вратата изскърца. — Събуди се — изсъска Марта в тъмнината. — Ще се развика!

Чарлз с два скока стигна до леглото и запуши с длан устата на Лий Фалкаро-Бенет. Чу се само слаб стон, но момичето се мяташе яростно в ръцете му.

— Затваряй си устата, госпожице — прошепна Марта. — Никой няма да те отвлича.

Чу се учудено „мммм!“ и Лий притихна, разтреперана.

— Продължавай — каза му Марта. — Вече няма да вика.

Чарлз нервно отдръпна ръката си.

— Дошли сме, за да положиш клетва за гражданство — обясни той.

Момичето отговори с раздразнение в гласа:

— Избрали се странно време. Кои сте вие? Защо е цялото това шепнене?

Чарлз се опита отчаяно да импровизира:

— Аз съм командор Листер. Току що пристигам от Исландия на борда на атомната подводница „Тафт“. Не са ти казали досега, но съм изпратен с пълномощия да ти дам гражданство. Сама знаеш колко необичайно е това за жена.

— Какво е това дете? И защо ме събуждате посреднощ?

Той се осланяше напълно на информацията, получена от Марта през последната седмица:

— Гражданството ти ще накара бандата от Гвардейското разузнаване да помисли два пъти, преди отново да се опита да те отвлече. Естествено ако полагането на клетвата се извърши публично, те биха направили всичко възможно за да ни спрат. Готова ли си?

— Много драматично — подхвърли Лий. — О, я хайде! Да свършваме с тази клетва!

— Отричаш ли се тържествено ти, Лий Бенет, от всички свои предишни задължения и поставяш ли се в услуга на Североамериканското правителство?

— Отричам се.

Марта едва сподави вика си:

— Гръм и мълния! Всичко се преобърна!

— Какво дрънкаш, момиче? — попита хладно Лий.

— Всичко е наред — уморено отвърна Чарлз. — Не познаваш ли гласа ми? Аз съм Чарлз Орсино. Ти ме издаде, защото тук не дават гражданство на жени и не можеше да си върнеш истинското съзнание. Успях да избягам в гората. Племе диваци ме залови. Измъкнах се с помощта на Марта. Освен другите си способности детето може да чете мисли. Връщането към истинската ми същност ме шокира. Ти как се чувстваш?

Лий мълчеше, но Марта се обади с полусмутен, полупрезрителен глас:

— Тя се чувства добре, но плаче.

— Не плача — сподавено отвърна Лий Фалкаро.

Чарлз се извърна притеснен. С глас, който се мъчеше да бъде нормален, той прошепна на Марта:

— Какво става с лодката?

— Все още е там.

— К-к-каква лодка? — трепереше Лий.

— Марта е набелязала един бързоходен катер на пристана. На борда е поставен само един човек за охрана. Марта е наблюдавала работата на катера, а и аз съм прекарал известно време на такава лодка. Наистина мисля, че можем да я отвлечем. Ако всичко е добре докато потеглим, няма да ни настигнат — тук не разполагат с нищо, достатъчно бързо. А ако и времето се развали, самолетите им също няма да могат да ни открият.

Лий Фалкаро стоеше онемяла, а от очите й се стичаха сълзи.

— Тогава нека да тръгваме.

— Какво прави охраната — човекът долу, Марта?

— Продължава да спи. Пътят е чист.

Затвориха вратата след себе си и Чарлз блокира ключалката. Минаха край часовоя. Той имаше вид на човек, когото не може да разбуди нищо, по-слабо от земетресение. Но Марта се спъна на едно от прогнилите стъпала точно като излизаха от сградата.

— Св. Патрик и св. Бриджит да прекършат тромавите ми крака — прошепна детето — събудих го.

— Под стъпалата — нареди Чарлз и те пропълзяха във влажното пространство между дъските на входа и земята. Марта продължаваше да кълне едва чуто. Чарлз внезапно осъзна, че положението е лошо.

Марта даде знак да запазят тишина и Чарлз си представи в тъмнината напрегнатия и мрачен изглед на лицето й. След кратка пауза тя прошепна:

— Той използва — как му казвате? Говориш и някой много далече те чува. Казва им, че има някой, който дебне. Дивак от горите. Проклетият кучи син трябва да те е видял, Чарлз, във великолепния ти костюм от кожа и мръсотия. О, нека пръстът ми, който се спъна, да се надуе като патладжан! Нека проклетите ми очи, които не видяха стъпалото да изтекат!

Те се бутаха в мрака. Чарлз хвана успокоително ръката на Лий Фалкаро. Тя беше ледена и леко трепереше. Малко по-късно за другата му ръка с неумолимо чувство за собственост се улови детето.

Марта прошепна:

— Дебелият дребен мъж. Мъжът, който убива, Чарлз.

Той кимна с глава. Беше разпознал Гринел във виденията й.

— Десетина мъже се събуждат. Светиите да ги поразят! Абадон да ги превърне в камък! О, ако клетвите действаха върху вас, чужденците, щяхме да сме се измъкнали за миг. Чарлз, помниш ли пътя до пристана?

— Горе-долу — отвърна той. — Но ние няма да се разделяме. Ще вървим до края заедно.

— Те са хитри, жестоки хора — продължи Марта. — С кървави мисли. А най-лош е дребният мъж.

— В пуловери ли са облечени? — попита Чарлз, спомняйки си за гвардейците. — Черни дрехи, които покриват вратовете им?

— Същите са.

Чу се тропот на подковани обувки, а сред гласовете се открои пискливият тенор на командор Гринел:

— Тихо, момчета. Той все още трябва да е наоколо. — Стъпките отекнаха във входа над главите им.

С най-тихия шепот Марта промълви:

— Мъжът, който спеше, им казва, че е имало само един човек и не е видял как изглежда, с изключение на това, че е бил гол и с дълга коса. Дебелият мъж казва, че ще го намерят и… и… и… ще го намерят — ръката й сграбчи тази на Чарлз с отчаяние и я пусна, когато стъпките на гвардейците отново прогърмяха над главите им.

Гринел командваше:

— Половината от вас да слязат надолу по улицата, останалите — в обратна посока. Да се проверят всички пасажи и странични улички, отворените прозорци — по дяволите, не трябва да ви обяснявам. Ако не успеем да хванем кучия му син, ще трябва да събудим гвардейския батальон и да претърсваме базата през цялата тая проклета нощ, така че си отваряйте очите. Хайде.

— Нали помниш пътя до лодката, Чарлз? — прошепна Марта. — Сбогом, госпожице. Грижи се за него. Добре се грижи за него. — Тя измъкна ръката си и изскочи от укритието.

Лий издаде някакво мъчително възклицание. Чарлз инстинктивно понечи да се хвърли след детето, но се строполи отчаян върху мръсотията. Чуха гласове:

— Хей, ти! — това е той, господи! Дръжте го! Дръжте го!

— Ето го, надолу! Препречете му пътя!

— Натам! — викаше Гринел. — Препречете му пътя! Така!

— За бога. Това е момиче.

— Тези проклети войници и техните проклети диваци.

— От къде си, момиче — заразпитва Гринел.

— Това не е дете от базата, командоре. Погледни го!

— Това и правя. Харесва ми. А на тебе?

Гринел се захили:Сега, момчета, се забавлявайте, но не шумно.

— Не се страхувай, дете… — от гърлото на Марта се чу животински писък, който накара Лий Фалкаро да потръпне, а Чарлз да забие нокти в дланите си.

— Защо, командоре, понякога обичам да вдигна малко шум…

— О-о! — извика мъжът. Чу се топуркане на крака, смутени гласове.

— Хвани я, проклет глупак!

— Ухапа ме…

— Избяга натам…

Гръмна изстрел.

В последвалата тишина прозвуча гласът на Гринел:

— Това е, момчета.

— Трябваше ли да стреляш, командоре! — попита някой.

— Не ме упреквай, момче. Упреквай този, който я изпусна.

— По дяволите, тя ме ухапа…

Някой се обади неуверено:

— Да я отнесем някъде…

— По дяволите. Ще я вдигнат сутринта.

— Някой, който я иска. — Последва дрезгав, смях.

— Обратно в караулното — нареди Гринел. — И по-тихо.

Гвардейците забързаха надолу по улицата. След няколко безкрайни минути Чарлз промълви:

— Да тръгваме към пристанището.

Изпълзяха от скривалището си и погледнаха под прикритието на сградата към купчината, лежаща на пътя.

— Гринел — промърмори Лий.

— Тихо — отвърна Чарлз. Той я поведе по пустите улички, точно спазвайки плана.

Бързоходната лодка беше шестметров катер, закотвен на 18-и пристан. Поклащаще се над водата на безопасно разстояние от другите лодки и кораби. Лий Фалкаро тихо изписка, когато видя униформения моряк. Седеше в кабината, обърнат право към тях.

— Всичко е наред — успокои я Чарлз. — Той е пиян. По това време на нощта не е на себе си. — Чарлз намери въже в сандъка в кабината, отряза от него със собствения нож на моряка, завърза го и му запуши устата. Очите на мъжа се отвориха — мътни и кръвясали, огледаха наоколо и отново се затвориха.

— Помогни ми да го измъкна на брега.

Лий Фалкаро хвана моряка за краката и те го поставиха леко върху пристана.

Върнаха се обратно в кабината.

— Наоколо няма плитчини. Няма да имаш проблеми с управлението — каза Чарлз. — Можеш да се ориентираш по компаса и картите. Има и компютърен автопилот, ако ти потрябва. Моят съвет е да поставиш регулаторните лостове на реактора на „малък напред“, да насочиш лодката на запад, след това да ги издърпаш докрай и да почиваш. Или ще те настигнат, или не.

Тя започваше да го разбира накъде бие и нервно отвърна:

— Говориш, като че ли няма да идваш с мен.

— Няма да дойда — отвърна Чарлз, докато разкопчаваше кобура, свален от колана на моряка. Отвътре извади 45-калибров пистолет. След това разби ключалката на едно шкафче и откри кутия къси тежки патрони. Зае се да ги зарежда в пълнителя на пистолета.

— Какво си намислил да правиш? — попита Лий

— Среща с командор Гринел — отвърна Чарлз. — Той плъзна тежкия пълнител в леглото му и дръпна затвора.

— Трябва ли да те подгоня? — попита.

— Не ставай глупак — отвърна тя. — Не можеш да й върнеш живота, а имаш да свършиш още много неща за Синдик.

— Ти ще ги свършиш вместо мен — отвърна Чарлз и прибави още един патрон в пълнителя.

— Тя не е по-важна от Синдик.

Чарлз подхвърли в ръка пистолета и го затъкна в колана на изпокъсаните си флотски панталони.

— По-важна е — отвърна. — Един човек веднъж ми каза, името му беше Т. Дж. Пенделтън, че можеш да бъдеш лоялен само към хората. Синдик — това са хората. Не ни се удаде да съберем всички сведения, за които бяхме изпратени, но се добрахме до някои полезни неща за Синдик. Ако не успееш да се промъкнеш, те ще намерят други, които ще успеят. Но детето няма никой друг, освен мен. Собствената му сестра… — прекалено дълго е за обяснение и само ще прозвучи смешно. Голяма работа, ако отборът по поло се лиши от играч като мен! Но никога, никога няма да си простя, ако оставя Гринел да избегне възмездието за това, което направи. Можеше да спре мародерите си, но не го направи. Може би аз ще спра Гринел. Ако не се опитам да го направя, ще бъда толкова долен, колкото и той.

Тя бавно зареждаше пълнителя на друг 45-калибров от оръжейната стойка.

— Не тръгвай още няколко минути. Лодката е доста шумна и ще събере тълпата. Те няма да могат да се организират толкова бързо, че да те последват веднага, но аз прекалено ще правя впечатление. Сбогом.

Той се приготви да скочи върху пристана.

— Почакай — бавно каза Лий. — Това готово ли е за стрелба?

Тя му подаде пистолета. Той дръпна затвора, вкара патрон в цевта, свали предпазителя. Вятърът донесе пиянски смях на жена. Някъде струг стържеше метал с плачещ, мъчителен звук. Чарлз й върна оръжието обратно:

— Само го насочваш и дърпаш спусъка.

Лий Фалкаро моментално го насочи към стомаха му.

— Идваш с мене — нареди тя. — Ако не ме послушаш, ще стрелям в крака ти.

Шокът го забави за секунда, докато тя с една ръка посегна към регулаторния лост и го издърпа.

— Господи, ще ни потопиш! — задъха се Чарлз и се втурна към лостовете за управление. Имаше секунди преди редукторът да се завърти, кадмиевите пръчки да излязат от гнездата, реакторът да закипи и да подаде пара към турбината…

Той свали лостовете, освобождаващи въжетата, с които катерът бе привързан към кея. Завъртя рязко щурвала и видя Лий Фалкаро да полита назад. Пистолетът изхвърча от ръката й и се плъзна по пластмасовата обшивка на палубата. Ревът на турбината вдигна по тревога цялата база, докато те прорязваха водите, оставяйки след себе си бяла диря през очертания с шамандури фарватер в лабиринта на пристанището.

Лий Фалкаро се изправи на крака.

— Не се гордея със себе си. Но тя ми каза да те пазя.

— Ние можехме да тръгнем направо към пристанището — студено отвърна Чарлз, — без да се отбием да те вземем. Поеми щурвала.

— Чарлз, аз…

— Поеми щурвала!

Тя го направи. Той отиде на кърмата на лодката и се вгледа в мрака. Светлините на пристанището се превърнаха в дребни мигащи звезди. След това очите му се замъглиха и престана да ги различава. Не му пукаше, дори и дузина корвети да кръстосваха залива, дебнейки катера им. Той се беше провалил в единственото важно нещо, което някога е трябвало да свърши. И по-лошо, съзнаваше, че е искал да се провали.