Сирил М. Корнблът
Синдик (14)

XIV.

— Остави огъня да гори — заповяда Чарлз на Кенеди. Малкият човечец беше тръгнал да го залива с вода за през нощта.

Лудият го погледна ужасено:

— Те ще те бият. Ако огънят продължи да гори и по тъмно, ще те пребият. Огънят и тъмнината са равни и противоположни — започна да се хили. — Огънят е отрицание на тъмнината. Просто сменяш знака, или го завърташ на 180 градуса. Но за да го завъртиш на 180 градуса, първо трябва да го завъртиш на един градус. А за да го завъртиш на един градус, първо трябва да го завъртиш на половин градус — сега той сияеше, забравил всичко, свързано с огъня. Чарлз засипа пламъците с пепел, но нареди няколко камъчета така, че да образуват отвор, достатъчен, за да запази един тлеещ въглен.

Той се излегна на пясъка с ръка върху малката купчинка под него, в която бяха заровени два килограма бездимен барут. Кенеди продължаваше да плещи щастливо, очевидно забравил откъде беше започнал. Обикновено така ставаше.

В процепа на стената се появи мъжки профил.

— Затваряй си устата, глупако — каза презрително, но Кенеди не го чу. Измежду трупите се подаде копие и се заби леко в бедрото на Кенеди. Лудият изскимтя, а мъжът с копието се засмя.

— Млъквай. Изгаси ли огъня? Лягай да спиш. Утре ще работиш.

Кенеди се претъркаля, треперейки, и замърмори под носа си. Копието отново се опита да го бодне, като на шега, но не успя да го достигне. Копиеносецът се засмя и продължи нататък.

Чарлз не обърна внимание на тази сцена. Цялото му съзнание беше концентрирано върху въгленчето под импровизирания комин. Беше оставял такова въгленче в продължение на седем нощи. Само два пъти то се беше запазвало по-дълго от час. Но тази вечер… тази вечер не трябваше да угасва. Това бе последната нощ от месечния цикъл на момичето-вещица, а през този период тя губеше, или поне си мислеше, че губи, което беше все едно и също, мощта на богинята.

Първоначалният порив на Чарлз — да взриви стената и да избяга — беше заменен от подробен план за бягство, подготвен с помощта на Марта. Тя го увери, че сестра й — вещицата, може да вижда и да ги проследи в тъмнината чрез мощта на богинята винаги, с изключение на четири дни в месеца — и той й вярваше. Самата Марта все още не беше притеснена от това ограничение. Имаше безспорната претенция да е с по-остро нощно зрение от сестра си, тъй като още не бе станала жена. С Марта за водач, и разчитайки на намалената мощ на сестра й, той трябваше да тръгне след свечеряване. Ръката му се отклони по посока на камъка, под който беше скрито парче еленско месо, изсушено на слънце.

— Но Марта, сигурна ли си… сигурна ли си, че не се лъжеш? Наистина ли си сигурна?

Долови усмивката й от другата страна на стената.

— Май искаш чичо ти Франк да е тук, за да се допиташ до него, нали, Чарлз? Ти мислиш доста често за него.

Вярно е, че искаше. Вярно е, че мислеше. Той избърса челото си, внезапно станало влажно и лепкаво.

Кенеди не можеше да тръгне поради две причини. Първо, не беше със всичкия си. Второ, можеше да послужи като прикритие на Чарлз. Те не се различаваха особено по телосложение, възраст или тен. Брадата на Чарлз беше израснала толкова, че закриваше значителна част от чертите на лицето му, а двете години отсъствие трябваше да са направили по-бледи спомените за Кенеди. В случай че го подложеха на разпит, Чарлз можеше да намери изход в лудостта на Кенеди. А до себе си щеше да има и Марта. Ако работата започнеше да се обърква, тя щеше да го предупреди.

— Чарлз, едно от нещата, които не мога да разбера, е тази жена, Лий. Направили са й магия, така ли? Тогава не бива да се забъркваш с нея.

— Слушай, Марта, ние трябва да й помогнем. Това не е точно магия. Аз зная как да я премахна и след това Лий ще бъде на наша страна. Ще трябва да отидем в Ню Портсмут. За да се махнем оттук, трябва да прекосим много повече вода, отколкото някога си виждала, чувала си да има, или можеш да си представиш. А единствено хората в Ню Портсмут имат лодки, с които можем да направим това.

— Мога ли да наглася експлозията? Ако ми позволиш да наглася експлозията, аз няма повече да се оплаквам.

— Ще видим — отвърна Чарлз.

Тя се подсмихна плахо в тъмнината.

— Добре, де. След като не може, не може.

Той се запита, как ли би се чувствал, ако е женен за жена, която може да открие и най-дребната лъжа или преструвка, и потръпна.

Кенеди вече похъркваше, а сумракът преминаваше в тъмнина. Луната беше четвъртинка, забулена от облаци. Чарлз пропълзя по пясъка и се взря през една пролука в стената. През тревата притича малък горски плъх. Внезапно се чу мек плясък на крила. Голям черен бухал се спусна върху него и впи нокти в кафявата кожа. Плъхът нададе предсмъртен писък, а бухалът леко се вдигна до клона на едно дърво. Останал там на един крак, той се залюля като пиян, облещил огромни жълти очи.

Ние ще бъдем също толкова бързи и изненадващи, помисли си Чарлз, като се опитваше да се освободи от връхлитащата го от време на време неувереност. Едно смахнато дете и той, трябваше да надхитрят и надбягат тези диви хора. Само ако можеше малката глупачка да му разреши да вземе джипа. Но това нямаше да стане. Тя се опитваше да си обясни как е запазила мощта си дори след докосване на желязо. Убеждаваше се, че е успяла само заради Чарлз. Имаше някакъв мъгляв прецедент в дълга, наизустена поема, която й служеше като наръчник за правене на магии. Но да се вози в джипа — това нямаше да стане.

Сега Марта сигурно нареждаше магически лозови пръчки пред някои от колибите и по пътеките.

— Те ще ги видят, когато запалят фенерите, и ще се уплашат. Естествено аз не зная как точно се прави това, но и те не знаят, че аз не знам. Това ще ги забави. Ако тя излезе от колибата си — а може и да не излезе — ще разбере, че пръчките нямат магическа сила и ще изпрати мъжете след нас. Но ние вече ще сме далече. Чарлз, сигурен ли си, че не мога да направя експлозията? Ух, да, виждам, че си сигурен. Може би ще мога да направя една, когато пристигнем в Ню Портсмут?

Беше толкова тихо, че той едвам издържаше. С трескаво нетърпение разрови скривалищата с барута и месото. Под пясъка почвата беше тлъста и глинеста. Направи плитък канал към дънерите, които бе решил да взриви, и в основата им изкопа дупка в глината. Пренесе с шепи барута от скривалището и го изсипа в дупката. Бомбата беше готова. Покри я с глина и плоски камъни от огнището. Въгленчето все още тлееше и той разпали огъня с клонки.

Детето, което вече се бе върнало, прошепна:

— Чарлз?

— Тук съм. Готова ли си вече?

— Напълно. Хайде да направим експлозията.

Той взе останалия барут и внимателно направи пътечка по канала до бомбата. Сви се на топка и подхвърли горяща клонка върху черната линия, която пресичаше белия пясък по пода.

Взривът като че разбуди целия свят. Кенеди подскочи скимтейки и хиляди птици се събудиха с писък. Чарлз усети задушаващия го дим по-силно от шума. Събра разпръснатите парчета еленско месо и се втурна през зейналия в стената отвор. По главата му се посипа пепел; беше съборил някакви отломки. Една ръка го хвана — една малка ръка.

— Не се отпускай — каза гласът на Марта някъде отдалече. — Хайде, бързо! Човече, експлозията беше фантастична!

Тя го помъкна през дървета и храсталаците — много бързо. Доколкото се осланяше на нея, не се спъна нито веднъж, нито пък се натъкна на дърво. Смутен от тази зависимост, се отскубна от ръката й но бързо осъзна грешката си и отново се хвана за нея. Сети се за копиеносците, които се опитваха да ги следват слепешком в тъмнината и се усмихна.

Бягството им към брега продължи с нечовешко темпо. За двадесет и четири часа спираха единствено за да изядат дажбата си или за да пийнат вода от потока. Чарлз продължаваше да тича, само защото беше немислимо да позволи едно десетгодишно момиче да го превъзхожда по издръжливост. И двамата заплатиха тежко за убийствената скорост, която поддържаха. Лицето на детето заприлича на череп. Очите му се зачервиха, а устните му изсъхнаха и се напукаха. Докато си проправяха път през един покрит с къпини склон той задъхано попита,

— Как го правиш? Дали някога ще свърши?

— Скоро ще свърши — увери го тя. — Знаеш ли, че се движим три пъти по-бързо от тях?

Той само поклати глава.

Тя я погледна втренчено с горящите си зачервени очи.

— Не е толкова трудно — продължи момичето. — На теб ти е трудно, защото червата ти са пълни с отрова, затова.

— Наистина ли?

Тя се захили лукаво и издекламира нещо, което той не разбра:

А щом навърши девет пъти по тринадесет луни,

ще вдигне чашата със смъртоносно вино дъщерята.

И ще измине в бяг три левги път, по три —

през хълмовете, долините и гората…

И добави като нещо безспорно:

— Последна година. Доказано е, че имам мощта на богинята. Малко потичахме, а ти се скапа. Тази година ще мина изпитанието — седмица гладуване и преследване на елен със седем разклонения на рогата.

Чарлз си помисли, че мощта на богинята е доста скъпа, щом за нея трябва да се плати такава цена. Вече не знаеше ден ли е, нощ ли е, когато стигнаха до върха на един хълм и пред очите им се появи морето. Момичето задъхано извика:

— Трябва веднага да отплаваме. Тя няма да ги накара да продължават нататък. Луда е, но не е глупава.

Детето се строполи. Чарлз се свлече до нея, обхванат от паника. Провери пулса й и реши, че просто е заспала на място. След миг и той спеше.

Събуди се от чудна миризма, достигаща до ноздрите му. Измъчван от глад, проследи откъде идва. Погледът му се плъзна надолу по склона на хълма до любопитно скално образувание. Върху два вертикални каменни блока бе поставен поставен напреко трети, който образуваше гръцката буква „пи“ и почти изяло беше покрит с пръст и трева. Би могъл да се разрови из паметта си и да си спомни, че това е древен погребален долмен, но гладът не му позволяваше да мисли за нищо.

Марта се беше привела над огъня, в който се нагряваха няколко камъка. До нея имаше груба съдина от кора, омазана с глина. Докато я наблюдаваше, тя повдигна един, нагорещен до червено, камък с две пръчки и го пусна в съдината. Водата кипна и продължи да ври учудващо дълго време. От нея се носеше ароматът.

— Закуска? — невярващо запита Чарлз.

— Задушено заешко — отвърна момичето. — Много пътеки, много лико, много млади зелени клони. Направих примки. Два жилави стари заека се варят от един час.

Оглозгаха месото до кокалите в мълчание. Накрая каза:

— Не можем да се останем тук. Прекалено близо е до брега. Ако се придвижим по-навътре в острова, тя ще ни открие. Обмислих всичко. — Марта изплю парче жилаво месо. — Оттатък е Англия. Да намерим пътя покрай брега. Да направим сал или кану и да прекосим водата. Тогава можем да се установим. Ти не бива да ме имаш още три пъти по тринадесет луни, защото ще загубя мощта. Но мисля, че можем да почакаме. Чувала съм за Англия и за англичаните. Те нямат сърца. Ако искаме, ще ги направим свои роби. Те много крещят, но не се бият. И нито една от техните жени не притежава мощта. — Тя го погледна притеснено. — Ти не би пожелал някоя от техните жени, нали? Не и ако можеш да имаш такава, която притежава мощта, стига само да я изчакаш?

Той погледна надолу по хълма и бавно каза:

— Знаеш, че не мисля за това, Марта. Аз имам собствен дом, приятели, далече оттук. Искам да се върна там. Струваше ми се… струваше ми се, че ще ти хареса и на тебе. — Лицето й се изкриви. Той не посмя да продължи, поне не на глас. — Погледни в мислите ми, Марта. Може би ще разбереш, какво означава домът за мене.

Тя гледа дълго и дълбоко. Накрая се надигна с неразгадаемо лице и се изплю в огъня.

— Мислиш, че затова те спасих? — попита тя. — И за нея, а не за мен? Сам се пази отсега нататък, господине. Аз ще търся път на юг покрай брега. Отивам в Англия и не искам нищо от теб. Бих ти разкъсала вътрешностите с клетви, но те нямат влияние върху вас, лудите чужденци.

Марта закрачи надолу по хълма, мършава и дрипава, но с някаква арогантност в люлеещата се походка. Чарлз седна и загледа глупаво подире и, докато тя не се изгуби в храсталака. „Мислиш, че затова те спасих? И за нея?“ Беше направила някаква грешка. Той вдървено стана и се затича след нея, но не можа да открие и следа от пътя й през гората. Чарлз бавно се изкачи до долмена и седна под него. Глината на съдината от кора се беше спукала и водата беше изтекла. Огънят беше изгаснал. Осъзна, че няма никаква представа как го е запалило момичето. Тя беше уловила зайци. Как? Къде? Как изглежда примката и как се прави? Как се откриват заешките пътеки? Трябваше да научи, при това бързо.

Чарлз прекара сутринта в опити да направи проста примка от лико и еластични клонки. Не стигна доникъде. Клоните не можеха да се огънат достатъчно и се чупеха. Ликото се късаше или не можеше да задържи възела. Разбра, че няма да се справи без метално острие.

Щом луната изгря, той се напи с вода от потока и мрачно тръгна да търси растения, които биха могли да стават за ядене. Спря се на някакъв, подобен на лук, корен. След това изгуби два часа да подлага тук и там пръчки под плоски камъни. Когато се върна и огледа импровизираните си капани, реши че в тях би се хванало само нещо, много по-глупаво от заек.

През всичкото това време се опитваше да не мисли за ужасното положение, в която беше изпаднал, заклещен между диваците от вътрешността и Правителството от брега; и едните, и другите — жадни за кръвта му.

Първо го заболя стомах, а после започна да повръща. След това корените, които беше изял, взеха пълно надмощие. Той рухна, повдигаше му се, и едва след като премина първият спазъм, успя да допълзи до долмена. Убежището му беше по-скоро психологическо, но се нуждаеше от него. Под древните, покрити с мъх, камъни той бълнува в делириум до падането на нощта. Имаше моменти, когато му се струваше, че някаква хладна ръка поставя мокри листа върху главата му и ги сменя, когато те започнат да парят.

Понякога се озоваваше обратно в Синдик — Чарлз Орсино, човекът, който умееше да печели, човекът с блестящата усмивка. Понякога виждаше смърдящата колиба и Кенеди, предящ безконечни, мъчително досадни нишки от многообразни логически заключения. Понякога се оказваше обратно в психологичната лаборатория, махалото се люлееше, светлината блестеше, камбаната биеше, сетивата му се гърчеха, а мозъкът му се пълнеше с лъжи. Понякога панически бягаше по улиците на Ню Портсмут и униформените гвардейци го преследваха с извадени ножове.

Накрая се намери отново под долмена. Марта мокреше челото му и го кълнеше с нисък, равен глас, че бил седем пъти по седем глупак.

Когато видя че се съвзема, тя троснато заговори:

— Да, върнах се. Трябваше да продължа по пътя към Англия и да си намеря ново племе, но се върнах и сама не зная защо. Чух те, че крещиш от болки и отначало се зарадвах, че богинята те е наказала със смъртоносния корен, но се обърнах и се върнах отново.

— Не си отивай — дрезгаво прошепна Чарлз.

Тя вдигна съдината и наля някаква отвара в устата му.

— Не се притеснявай — горчиво отвърна момичето. — Няма да си отида. Ще направя всичко, което поискаш. Това показва, че съм също такава глупачка, като теб, или дори по-голяма, защото знам какво ще се случи накрая. Ще ти помогна да я намериш и да свалиш проклятието от нея. И нека богинята да ми помага, защото сама няма да мога.

На следващия ден Чарлз беше излекуван и се озова в ролята на домакиня — готвеше, чистеше и разтребваше. Но онова, което тя правеше, беше по-важно. Марта лежеше с часове, отпусната в мъхестото сводесто убежище. Дишането й се забавяше. От време на време шептеше трудноразбираеми слова. Те бяха откъслечни и несвързани. Задачата на Чарлз беше да ги осмисля, събирайки отделните части, за да получи цялостната картина.

„… неща като отрязани с трион дървесни дънери, наричате ги (гранати)… обозначени със зелени кръстове, нарисувани по върховете, купчина такива неща… той гледа към тях и си мисли, че губят силата си и трябва скоро да бъдат използвани… те са под дървен покрив… слаб мъж, на чието лице е изписана смъртта, а сърцето му е пълно с омраза… облечен е в синьо и златно… има златни ивици по широката лента около китката му, наричате я маншет, той размахва ръката си пред носа на един човек и му крещи, изливайки цялата си злоба, и човекът се чувства готов да се задуши от собствената си кръв… това е нещо за лодка, която е потънала… не това е за лодка, която продължава да плува… този човек, дебел, нисък мъж, той убива, и убива, и убива, би убил и другия мъж, ако можеше…“

Една лодка обикаля край брега два пъти на ден — на зазоряване плува на север, а пред залез слънце — на юг. От нея претърсват брега с мощни бинокли.

„… това е мъжът с болки в стомаха, но сега той спи… той проклина шкипера… той би трябвало да изчисти очилата си, но не го прави… наистина, покрай брега не се вижда нищо, което би могло да ни притеснява… осем симпатяги на борда и този проклетник за шкипер…“

Понякога виденията я плашеха.

„… дъската над вратата е нашарена с кръг, зиг-заг от едната страна, и една линия нагоре-надолу… наричат я офис на разузнавателната служба… лагерът на дърварите… машината пуфти, пуфти… и мястото, където металът се реже като дърво на машини, които се въртят от… смъртно уморен дребен човек, окован във верига… падна по лице, не може да стане, скапал се е, мускулите му са схванати като сухи клони, той се страхува… те го кълнат, бият го, завеждат го до машината, която се върти… те… те… те…“

Тя скочи, скимтяща, с невиждащи очи. Той протегна ръка и я зашлеви по бузата, плесницата проехтя като изстрел. Главата й се олюля от удара и очите й полека се върнаха от фокуса в безкрайността.

Тя никога не каза на Чарлз какво бяха направили с болния роб в работилницата, а и той никога не я попита. След като се нахрани, Марта се върна отново в състоянието на транс, но в продължение на ден и половина беше несигурна и колебаеща се. Съмняваше се в собствените си видения и заместваше всичко с неясни символи. Заплетената, кървава свада между две кучета на прага на БюПер озадачи Чарлз, докато не се досети, че става въпрос за разправия между двама младши офицери. Накрая получи възможност да отдъхне.

Чарлз дълбоко се съмняваше, че ще може да запомни цялата информация, който получаваше от момичето, без да си води бележки. Скоро обаче с удивление установи, че паметта му се развива вследствие на непрекъснатите упражнения.

Животът на персонала в Ню Портсмут се изясняваше в съзнанието му: хронически уморените служители в управлението на военните арсенали, чийто главна цел бе денят да мине с възможно най-малкото усилие; завладеният от секса дребен мъж от разузнаването, който живееше само заради публичните домове, където си подбираше застаряващи жени — жени, приличащи на майка му; човекът-невестулка в бюрото по корабоплаване, импотентен в леглото и ужасяващ тиранин в офиса си; адмиралът, който усещаше, че остарява и мразеше всички младоци, пропорционално на младостта и здравето им.

И…

„… тази твоя жена… тя там не си е в къщи… тя не си е в къщи… в къщи… никъде не е… дебелият мъж… този който убива, той й говори, но тя не… да, тя е… не, тя не е — тя му отговаря, говори нещо за отвъд морето…“

— Лий Фалкаро — прошепна Чарлз. — Лий Бенет.

Замръзналото в транс лице не се промени; зловещият шепот продължи без прекъсване: „… Лий Бенет външно, а дълбоко в себе си — Лий Фалкаро… и лицето на Чарлз Орсино, също скрито там…“

Неочакван спазъм премина през тялото му.

На седмия ден и двамата се покриха с циреи, вдигнаха висока температура и ги налегна омаломощаваща диария — вероятно не беше им понесла диетата или пък ги беше поразила някаква инфекция. В началото Марта лежеше на тревата със суха, гореща кожа, безжизнени очи и притъпени сетива. Но след това, когато ужасно отслабна, възприятията й станаха по-силни и неконтролируеми. Думите се сипеха като порой от нея, блъскаха се една в друга и образуваха изрази. Чарлз не чу голяма част от тях, а повечето от онова, което чу, не успя да запомни. Самият той страдаше от циреи, треска и диария. Но някои неща, които успя както да чуе, така и да запомни, се опита да забрави — заради ужасяващата им откровеност и скритата в тях безжалостна истина.

Гладът или вътрешните им съпротивителни сили ги излекуваха — първо него, после нея. Тя се възстановяваше и докато Чарлз я хранеше с бульони, започна да подрежда и осмисля всичко научено. Състави и отхвърли десетки планове, докато изпитите от треската устни на Марта не се закръглиха отново. Накрая остана само един, който изглеждаше перфектен.