Сирил М. Корнблът
Синдик (11)

XI.

Тя усещаше в себе си мощта на богинята, но едва доловимо. Тъмно… толкова тъмно… и е толкова уморена… колко стара беше вече? Повече от осемстотин луни се бяха увеличавали и нащърбвали над главата й, откакто се беше родила. Тя тичаше начело на копиеносците, когато чуха трясъка на картечницата. Картечницата означаваше ковачи откъм морето, а ти убиваш ковачите, когато можеш.

Чу се шумолене на клони. Един от копиеносците се беше върнал назад и се взираше по посока на звука. Тя усещаше, че е разтревожен.

— Върви напред, глупако! — изхриптя. — Или св. Бриджит ще те накаже… — Вечно трябваше да им показва кой командва и кой трябва да се подчинява. Да убие глупака? Не, не точно сега, не когато наоколо имаше ковачи с пушки, които трябваше да бъдат заловени.

Мощта на богинята се засилваше в повехналите й гърди, когато яростта й нарастваше от тяхната безочливост. Да идват в нейните гори със своя смърдящ метал! Добре ще ги нареди.

Бяха двама. Беззъба усмивка проряза старческото лице. От тридесет луни насам не беше улавяла двама ковачи едновременно. Независимо от бръчките и хриповете, тя беше отлично вместилище за мощта, така си беше! Нейната безполезна, бавновъзприемаща по-голяма племенница кипеше от жизненост и имаше огромно самочувствие, но никога нямаше да стане толкова добро вместилище. Сестра й пък — старата вещица — о, това бяха отминали времена. Някога, в младостта си, тя бе отказала да се подложи на изпитанието и бе загубила благоволението на богинята. А малката племеница, как й беше името, да, тя би била добро вместилище за мощта, когато дойде време да влезе в лоното на богинята. Ако, разбира се, сестра й или голямата племенница не държат прекалено дълго главата й под водата, не забият в корема й копие, или не стоварят върху нея някой тежък камък.

Такива бяха времената. Самата тя беше отровила собствената си майка, за да стане вместилище на мощта и това беше правилно, защото истинското вместилище бълва отрова около себе си, преди да овладее силата да убива.

Копиеносците отляво и отдясно се придвижваха трудно. Тя чу слабото шумолене от разговора на двамата ковачи. Нека си приказват! Без съмнение те сквернословеха богинята, както правеха всички ковачи, когато устите им не бяха затъкнати с храна.

Сети се за мъжа, наречен Кенеди, който изковаваше остриетата на копията и върховете на стрелите на нейните хора — беше странен човек, докоснат от богинята, което доказваше нейната безкрайна мощ. Тя можеше да докосва и замайва дори главите на ковачите. Я стига! Точно сега не биваше да се разсейва. Искаше мощта да работи по-силно в нея; беше уморена и виждаше трудно, но с благоволението на богинята над свещената хижа щеше да има две нови глави, когато падне зората. Виждаше трудно, но богинята нямаше да я изостави…

Тя извика като улулица, а копиеносецът започна да се промъква през храстите. Не й беше позволено да яде мед, за да не се сблъска сладостта му с мощта в нея, но вкусът на мощта беше по-сладък от вкуса на меда.

Не беше звукът на едрите капки, падащи от дърветата, а нещо по-различно: шумолене от движението на големи тела, по-тромави от животинските, и шепот на гласове.

С ужасяваща внезапност проехтя пронизващ вик и тропот на множество крака. Рефлективно Орсино свали предпазителя на своята 50-калиброва, а мозъкът му се вкамени от гърма й, изпълващ света около него. Сенките бяха погълнати от оранжевите огнени езици. Би трябвало да стреля с къси откоси, помисли си той. Трябваше също да нагласи азимутния пръстен, така че да може да движи картечницата с лек натиск на дланите. Какво ли би казал старият Гилби, ако можеше да види своя най-добър ученик да изгаря цевта и да размахва картечницата си като факла? „Бъркаш, Чарлз — Орсино чуваше укорите на изпечения професионалист, — нима си дошъл днес само да се срамиш и да ми губиш времето?“

Картечницата млъкна, край на пълнителя. Двадесет, петдесет или сто куршума? Не знаеше. Пресегна се за друг, зареди отново и се ослуша.

— Добре ли си, гангстер? — Чарлз подскочи от шепота на офицера.

— Да — отвърна, — дали ще се върнат?

— Не зная.

— Кучи синове — агонизиращ глас просъска в тъмнината. — Гръбнакът ми е счупен, копелета. — Гласът заскимтя.

Те го чуваха в тишината в продължение на минута. Като че ли идваше отпред, отляво на Орсино. Накрая той се обърна към офицера:

— Ако другите са си отишли, може би ще успеем да направим нещо за него. Поне да го облекчим.

— Прекалено рисковано е — след дълга пауза отвърна офицерът.

Риданията продължаваха и когато възбудата от атаката намаля, Орсино се почувства смъртно уморен, схванат и жаден. Можеше поне да утоли жаждата си. Загреба вода с шепа от калната вада до коляното си и на два пъти отпи от дланите си. На третия път се сети за жаждата, която стенещото същество, там в тъмнината, навярно усещаше, и не можа да вдигне вече ръка до устата си.

— Отивам при него — прошепна на офицера.

— Стой на място! Това е заповед!

Той не отговори, но започна да измъква схванатото си наболяващо тяло изпод джипа. Офицерът, по-млад и по-гъвкав, излезе преди него от своята страна. Орсино въздъхна и се отпусна, когато чу стъпките му внимателно да заобикалят джипа.

— Довършете ме! — стенеше раненият мъж. — В името на богинята, довършете ме, кучи синове! Счупихте ми гръбнака — ооо! — Това беше вик на диво задоволство.

Бе дочул сподавен шум откъм страната на офицера, а след това мек звук на нещо прекършено. По дяволите, горчиво помисли Орсино. Идеята беше негова. Изскочи изпод джипа и се втурна през храсталака.

Двамата представляваха тъмен заплетен възел, търкалящ се по земята. Най-отгоре се виждаше гол гръб. Орсино се хвърли върху него и го хвана за главата. Усети голяма брада, сграбчи я с две ръце и я задърпа с всичка сила. Прокънтя див вик, офицерът се отскубна и се изправи, дишайки тежко. Чарлз чу остро хрущене, някакъв удар и изтерзаната фигура под тях остана неподвижна.

— Да се връщаме при картечниците — задъхваше се офицерът. Той се олюляваше и Чарлз го подхвана за ръката. По обратния път те прегазиха нещо, което вероятно е било тяло.

Орсино потръпна при мисълта отново да легне в калната дупка зад картечницата, но все пак се подчини. Чу изтощеното строполясвяне на офицера на неговото си място.

— Какво му направи? Мъртъв ли е?

— Ритнах го — задъхано отвърна офицерът. — Главата му се килна назад и нещо изхрущя. Мисля, че е мъртъв. Досега не бях чувал за подобна клопка. Предполагам, че просто искаше да вземе още един със себе си. Така ги учи религията им.

Гласът на момчето показваше че то е на ръба на силите си.

— Това е идиотски начин да се управлява остров — злобно забеляза Орсино. — Вас, мръсници такива, ви изгониха от Северна Америка, защото бяхте неспособни да я управлявате свястно, а сега виждам че не можете да се справите дори и с един въшлив малък остров, само на пет километра от брега — и добави саркастично: — Наистина забравям, че те имат вещици.

— Затваряй си устата, гангстер, предупреждавам те — все още се усещаше истеричната нотка. След това офицерът продължи унило: — Не исках да кажа това. Съжалявам. Ти дойде и ме спаси, в края на краищата.

— Учуди ли те?

— Да. На два пъти. Първия път беше, когато сам поиска да излезеш. Предполагам, че би могъл да не ми помагаш, след като си роден там, откъдето идваш. Може би ако се върнеш при нас, Правителството ще ти прости и ще забрави. Но не, всъщност, едва ли — той поспря, очевидно търсеше как да смени темата. Все още изглеждаше напълно уверен, че ще се върнат обратно в морската база и Орсино ще отговаря за делата си. — На какъв кораб прекоси океана?

— Атомната подводница „Тафт“ — отвърна Орсино. Щеше да се изяде от яд, когато разбра, че се е изпуснал.

— „Тафт“? Това е подводницата на баща ми! Капитан Ван Делен. Как е той? Аз слизах към пристанището, когато… когато започна скандалът.

— Той е мъртъв. Беше на палубата, когато започна потапяне по тревога.

Офицерът за момент замълча и след кратък, несъзнателен смях, изпълнен с недоверие, промълви:

— Лъжеш. Неговият екипаж не би позволил да се случи това. Те го обожават. По скоро биха оставили подводницата да отиде по дяволите, отколкото да я потопят без шкипера.

— Виновен е командор Гринел. Той заповяда потапяне и наруга екипажа, когато поискаха да вземат баща ти вътре. Съжалявам.

— Гринел — промълви офицерът. — Гринел. Да, познавам командор Гринел. Той е… той е добър офицер. Сигурно го е направил, защото е трябвало. Разкажи ми, моля те.

Това беше повече, отколкото Орсино можеше да понесе.

— Баща ти беше убит — глухо започна Чарлз. — Знам го, защото Гринел ме постави на радара — а аз не разбирам и бъкел от показанията на това дяволско нещо. Той ми нареди да извикам: „Вражески самолети“ и аз го направих, защото не подозирах какво ще последва. Гринел използва това като повод да заповяда потапяне, докато баща ти спеше на палубата. Един мускул на бузата потрепваше в съня му, толкова беше уморен. А твоят добър офицер го уби.

Момчето изхлипа. После попита със сух, сподавен глас:

— Политика?

— Политика — отвърна Орсино. — Гринел очевидно очакваше да ме използва като агент, затова ми разказа причината. Той уби баща ти, за да може един таен социократ да поеме командването на подводницата. Някой, който се представя за конституционист, но в действителност е социократ.

— Аха. Командор Фолкстоун. Поддръжникът на Конституцията на Киндлър. Социократ, така ли? Гринел и Фолкстоун, а?

Орсино подскочи, когато картечницата на офицера избълва дълга серия. В мрака не се чуваха врагове, явно куршумите бяха предназначени за двамата отсъстващи. Не каза нищо.

— Трябва да се доберем до Исландия — мрачно се обади офицерът.

— Исландия?

— Там се намира Централният комитет на конституционистите. Това е неспазване на Споразумението от Фрайберг. Това означава, че ние ще предизвикаме социократите, и ако те не направят пълна реституция — обявяваме война.

— Не разбирам за какво говориш, Ван Делен. И какво имаш предвид под „ние“?

— Ти и аз — ти знаеш какво се е случило и ще бъдеш проверен с детектора на лъжата.

— Господине, ако те ме проверят с детектора на лъжата, аз ще бъда убит още преди да съм станал от стола.

— Не и ако Централният комитет на конституционистите стои зад гърба ти — изрече офицерът остро като заповед. — По дяволите, човече, защо се колебаеш? Не си ли конституционист?

— Боже господи, не! Как мога да бъда нещо такова, като току-що съм попаднал във вашето — в териториите на Правителството?

— Но нима не вярваш в основните принципи на конституционизма?

Орсино попита предпазливо:

— Какви са те?

— Достойнство на индивида. Държавно управление чрез закони, а не чрез личности. Уважение към семейството. Лоялност към партийната организация.

Орсино внимателно премисли. Достойнство на индивида? Не, той се съмняваше, че би могъл да вярва в такива неща. Индивидите често са жалки и постоянно грешат. У дома винаги се е справял по-добре, когато не е робувал на такива строги, префърцунени възгледи.

Управление чрез законите, а не чрез хората? Не и на територията на Синдик. Синдик е основан на управление чрез личности, а не чрез закони, и при това доста добро. Чичо Франк казва, че ще продължава да бъде добро управление, само дотогава, докато се запази нравствеността и почитта към управляваните. Докато нещата в Синдик не тръгнат много по-зле, би било лудост да се премине към управление чрез закони.

Уважение към семейството? Да, разбира се. Дотолкова, доколкото семейството заслужава уважение, той ще го уважава.

Лоялност към партийната организация? Това зависи изцяло от самата организация. Без съмнение конституционистите са мръсни убийци, също като социократите.

— Предполагам — каза той бавно, — че в сърцето си съм конституционист. В края на краищата, някои схващания са универсални.

— Радвам се, че можеш да го кажеш. Когато остави картечницата, за да ми помогнеш, разбрах, че си заблуден, но в същността си — разумен.

„Спечелил си го — каза си Орсино, — но не бъди толкова глупав да разчиташ на това. Главата му е замаяна от глад и безсъние, от шока от смъртта на баща му. Ти му помогна в смъртна схватка и в него се пробуди духът на другарството: «Човекът, който пази гърба ми, как мога да не му вярвам, как смея да не му вярвам?» Но нещата ще се променят, след като си отспи. Трябва да го използваш, доколкото можеш.“

— Какви са плановете ти? — попита направо.

— Трябва да се измъкнем от Ирландия с подводница или самолет — замисли се офицерът. — Не можем да отидем в Ню Питсмут в Комитета по корабоплаване, те са социократи. Господи! Може би дори Комитетът по подводниците и Комитетът по авиацията са загнили, ако е вярно това, което ми каза за Фолкстоун! Гринел е съобщил на социократите, че ти си извън контрол.

— Какво означава това?

— Смърт — отвърна младежът.