Сирил М. Корнблът
Синдик (1)

I.

Чарлс Орсино бе започнал от низините на бизнеса и се стремеше към върховете, въпреки че тези върхове навярно никога нямаше да бъдат много високи. Той имаше във вените си само капка-две от кръвта на Фалкаро — достатъчно, за да му се прави път, но не толкова, че пътят да бъде широк. Осланяйки се на добрата воля на Ф. У. Тейлър, който се грижеше за него, откакто загуби родителите си при експлозията в Брукхевънския реактор през 83-та, той можеше да се издигне до доста отговорна служба в Алки, Конни залагания, Момичета по телефона — личен състав, или навсякъде другаде, където би имал влечение. Но в този пролетен ден на двадесет и втората си година, той просто правеше задължителната си обиколка като данъчен агент, прикрепен към 101-ви Нюйоркски полицейски район. Тази работа обикновено се извършваше от младшите членове на Синдик; не можеше да се разчита на полицаите, които бяха склонни да „изстискват“ клиентите и да прибират разликата в джоба си.

Той се движеше разсеяно, изпълнявайки рутинната работа по събирането на таксата, но умът му беше все още на утринната тренировка по поло, на която бе станал за смях.

— Добър ден, г-н Орсино, приятно ми е д ви видя отново. Искте ли чш студен бир, докто донес мнгизите?

— Не, блгодря, г-н Лефко. Аз тренирм, някой ден ще ви покж. Седем телефон, нли? По десет долр н телефон.

— Точно така, г-н Орсино, идвам веднага, щом взема събраното от седма линия в Хайлиа^[1] — всички дами заложиха на коня Хартмаус, защото решиха че името му е привлекателно, и ме оставиха със залозите. Ей сега идвам.

Лефко се изниза към телефона и започна да се пазари с друг букмейкър, докато Чарли разсеяно изучаваше шумната тълпа дрънкащи и смеещи се залагащи. („Г-н Орсино, за това ли си дошъл, да се правиш на маймуна и да ми губиш времето? Сбъркал си, господине, ти си направил само 50 обиколки в чъкера^[2] и трябва да ги накараш да ги броят!“ Той се усмихна горчиво. Старият Гилби, професионалистът, умееше да бъде язвителен, когато един мърльо разваляше любимата му игра. Чарлз беше сигурен, че джипът на Бени Грашкин ще се повреди всеки момент — трещеше доста лошо — и той ще може да направи лесно своя удар, докато Бени вземе друга кола. Но Гилби наду свирката, без въобще да се интересува от добре направената му сметка. „Сбъркал си, господине. Кога вие, млади самохвалковци, ще се научите да пълзите, преди да вървите? А сега нека видя отбора да се втурва към целта, имам предвид отбора, г-н Орсино!“)

— Ето ме, г-н Орсино, точно нвреме. Тъкмо върви седмият.

Стиснаха си ръцете и Орсино си тръгна сред виковете „Хартмаус! Хартмаус!“ на тълпата заложили дами, наблюдаващи екрана.

* * *

Високо в сградата на Синдик Ф. У. Тейлър — чичо Франк, както му казваше Чарлз, хокаше висок прегърбен възрастен човек. Торнбъри, президентът на Национална банка „Чейс“, бе сгафил нещо и Ф. У. Тейлър беше вбесен.

— Ако това се повтори, Торнбъри — крещеше той, — ще излетиш от тапицираната си килия. Когато в бъдеще някой уважаван член на Синдик реши да дойде при тебе за кредит, ще му го даваш без глупашки заяждания за дреболии като гаранциите. Вие, банкерите, изглежда смятате, че се намирате в Средновековието и че вашите листчета хартия все още притежават магическата сила от древността. Опомни се! Никой освен тебе не вярва в това. Неумолимите закони на икономиката са толкова мъртви, колкото и древните богове. И причината е една и съща. Няма повече безрезервно вярващи. Вие, банкерите, не можете вече да въртите хората около пръста си. Има ви просто само за удобство, също като човека, който държи „банката“ в играта на карти. Единствената съществуваща сега реалност е Синдик. А това, което е реалност за Синдик, е неговият собствен морал и вярата на хората в него. Ясно ли е?

Торнбъри сломено промърмори нещо за търсенето и предлагането, но Тейлър подигравателно се захили:

— Търсене и предлагане. Ала-бала. Къде има предлагане, покажи ми къде има предлагане, Торнбъри, покажи ми — о, по дяволите! Нямам време за губене, да те превъзпитавам. Запомни какво ти казвам и недей да спориш. Неограничен кредит за членовете на Синдик. Ако те го надвишат, ние ще оправяме положението. А сега изчезвай.

Торнбъри си тръгна със старчески сълзи в очите.

* * *

Когато Чарлз влезе в кръчмата „Олд Сод“ на Мама Маджинис, съдържателката се омърлуши.

— Винаги е удоволствие да ви види човек, г-н Орсино, но се опасявам, че тази седмица за вас няма да е удоволствие да ме видите.

Тя винаги говореше със заобикалки.

— Защо? Какво имате предвид, г-жо М.? Винаги съм щастлив да поздравя клиент.

— Бизнесът, г-н Орсино. Бизнесът. Извинете ме, но трябва да ви кажа, че не зная как да отделя двадесет и пет долара от чекмеджето, дори животът ми да зависеше от това. Мога да стигна до петнадесет, но разберете ме…

Чарлс изглеждаше мрачен, по-мрачен, отколкото всъщност беше. Това се случваше всеки ден.

— Разбирате, г-жо Маджинис, че вие мамите Синдик. Какво би станало със защитата, която Синдик осигурява, ако всички имаха вашето отношение?

— Мислех си, г-н Орсино, — тя го погледна хитро, — че млад човек като вас може би се интересува от момичета… — Точно в този момент като по поръчка от задната врата се появи дъщерята на г-жа Маджинис и започна прекалено старателно да забърсва бара. — И — продължи тя — сигурно всяка млада дама би сметнала за голяма чест да прекара вечерта с млад господин от Синдик…

— Навярно — отвърна Чарлс, обмисляйки бързо предложението. Той с много по-голямо удоволствие би прекарал вечерта с момиче, отколкото на новата постановка на Шекспир, както беше вече планирал, но имаше неща, които го спираха. Първо, това беше подкуп. Второ, той можеше (всъщност това бе малко вероятно) да се влюби в момичето и един ден да се събуди и открие, че г-жа Маджинис му е тъща — съдба, от която му се повдигаше, щом се опиташе да си я представи. Трето, той вече беше купил билети за себе си и за охраната си.

— А за таксата — каза той решително — тази седмица ги направете петнадесет. Ако не върви добре и следващата, аз ще поискам преглед на книгите ви — тогава ще преценим дали би могло да се направи официално намаление на сумата.

Тя разбра намека и се изчерви. Подавайки 15 долара, каза:

— Сигурна съм, че няма да се наложи. Очаквам работата да потръгне.

— Добре, тогава. — За да покаже, че не таи лоши чувства, той се спря за момент и попита: — Как са съпрузите ви?

— Горе-долу. Алфи тази седмица е на път, а ревматизмът отново налегна Дини, но той може да се грижи за бара в по-късните часове, когато не е натоварено.

— Кажете му да намине към Медицинския център и да спомене, че аз го изпращам, г-жо Маджинис. Може би могат да направят нещо за него.

Чарлс си тръгна, изпратен от грейналата от благодарност собственичка.

Беше приятно да можеш да направиш нещо добро за добри хора; беше приятно да се шляеш по слънчевите улици, благодарен за вдигнатите шапки и приятелските слова. (Втурването на отбора към целта си беше наистина бъркотия, но вината не беше само негова. Със своята 50-калиброва картечница Владек беше стрелял преждевременно в топката, като я запрати надясно; те спряха и се обърнаха обратно с трясък и вой на скоростните кутии, така че отново да образуват V зад нея, когато Гилби наду отново свирката.

Един нервен млад човек в Нюйоркската национална пресслужба се беше изправил пред първата кризисна ситуация в своята кариера. Едновременно светнаха тревожни сигнали по трите магистрални линии Канзас — Ню Йорк, Хайлей — Ню Йорк и Бостън — Ню Йорк. Той стоеше като парализиран.

Наставникът му моментално забеляза това и почука за връзка със сервизната служба. На милото лице, появило се на екрана, той нареди:

— Проследи Хайлей, Бостън и Канзас, в този ред, Мики.

— Добре, сладур — рече Мики и изчезна.

Наставникът се обърна към младока:

— Не знаеше какво да правиш? — попита го сърдечно. — Това не трябва да те притеснява. Следващият път ще знаеш. Забеляза ли реда, в който ги изброих?

— Да — преглътна момчето.

— Неслучайно ги подредих по този начин. Първо, Хайлей, защото е най-важен. Получаваме по-голямата част от доходите си от обслужването на къщите за залагане на конни състезания — всъщност ние сме започнали преди всичко като линия за конни състезания. Естествено клиентите на бюрата за залагане в края на краищата плащат и за това, но без да го усещат. Никой не ги насилва да го правят, нали така?

Второ, магистралата Бостън — Ню Йорк. Това е обществена комуникационна линия, която извършва онова, което не прави Феър Граундс. Нямаме особена печалба от този вид дейности, тъй като цените са ниски, но го дължим на обществото, което ни подкрепя.

Трето, Канзас — Ню Йорк. Това също е обществена линия, но има и терминал на територията на Моб. Няма причини да се трепем от работа за Риган и неговите хора, но след като другите две линии са проследени и приключени, може да свършим и това. Разбра всичко, нали?

— Да — каза младокът.

— Добре. Само не се стягай.

Наставникът се отмести настрана, зает с някакви списъци, които не бяха особено спешни. Не искаше да досажда прекалено на момчето. Питаше се дали наистина е успял да приключи инцидента? Май не беше. Пък и как ли можеше да го направи? Необходими са години работа по мрежата, за да се придобие усещане за нещата. Мотивацията ти бавно се променя. В началото искаш да намериш своето място и да припечелиш някой лев. След години разбираш, естествено не изведнъж, а постепенно, че работиш по съвсем друга причина. Тайфата симпатяги, които се отнасят така добре с теб. Синдик, който не бива да бъде мамен. Клиентите, които плащат за удоволствието си и, за Бога, трябва да го получат, на всяка цена.

* * *

По пътя към 101-ви полицейски участък ушите на Чарлз пламнаха при спомена за смразяващата лекция, последвала свирката на Гилби: „Г-н Орсино, ваше задължение ли е като капитан или не е да изисквате опасната топка да бъде спирана от игра? И не беше ли последният изстрел от г-н Владек този, който деформира топката и по този начин създаде съвсем явна възможност за опасен рикошет?“ Възрастният човек беше прав, разбира се, но това си беше топка за тренировки; а на тренировка не можеш да бъдеш особено придирчив към състоянието на 18-инчовите стоманени топки, продавани за 30 долара едната в специализирания магазин.

Той мина между двете зелени лампи на полицейския участък и стовари чантата си върху масата на сержанта, който веднага го удари на молба:

— Г-н Орсино, не бих искал да ви досаждам с личните проблеми на хората, но се чудя дали не бихте могли да подпомогнете един достоен млад човек тук със стодоларово подаръче? Отнася се за полицай Гибни, от седем години служи в 101-ви участък и няма нито една черна точка. Получил е почетна грамота за престрелка с крадец и друга за залавянето на мошеник в залата за конни залагания на Лефко. Гибни е женен от пет години и има две дечица, най-сладките които някога е виждал човек, а това иска пари. Сега иска да се жени повторно, страшно е влюбен в едно момиче и съпругата му няма нищо против още една жена да помага в домакинството. Гибни иска всичко да бъде както си му е редът и да направи голяма сватба.

— Ако може да се оправи със сто, няма проблеми — захили се Чарлз. — Предай му моите благопожелания. — Той раздели купчината банкноти на две, отброи сто долара и прибра остатъка.

След като го остави в сградата на Синдик и вечеря в една от скучните закусвални, Чарлс се прибра в мебелираната си квартира в центъра на града. Прочете една глава от последната книга на Ф. У. Тейлър, чичо Франк — „Организация, символизъм и нравственост“, от която не разбра нито дума, взе душ и облече вечерния си костюм.