Светослав Славчев
Шпага с рубини (1)

АЗ, ТЕОДОРО

Нещо става с мен. Не знам какво е, но нещо става! Само да не падна, да се подпра на зида!

Така. Ще изчакам малко, може би ще мине. После ще се опитам да се върна и да седна. Две-три крачки, не е далеч.

Като че преминава, но не съм много сигурен. Какво беше това? Все едно, ще постоя още до зида. Виждам, чувам, усещам камъка под пръстите си, значи съм по-добре. Остава само да събера сили и да пристъпя до мястото си.

Може би… да, сега! Крачка, втора. Сядам, ръцете са здраво на масата. Чудесно! Няма да бързам, ще се огледам.

Нищо няма, всичко е както си беше. Наоколо е същата таверна, същите мъже са по масите. Не се е променило нищо. Светлините от лоеничетата играят по стените и лицата, шумът си е все такъв — говорят и викат. Там вдясно някой дрезгаво пее. Насреща ми седят както преди малко старият Йожен и кожарят Матиас. Оставили са каните си и се взират учудено в мен.

— Какво има, месир? Защо се върнахте?

Не искам още да говоря. Побутвам каната си, дано разберат.

Разбират. Йожен се хили и ми налива от виното си. После кимва:

— Санте, месир! Една последна глътка, нали?

Хващам каната, вдигам я и пия. Тръпчивото вино ми идва добре. Още съм слаб, чувствам това, но ще се оправя. И главно — с разума съм си. Сега само Йожен да не се досети нещо, не искам да знае много! А е любопитен като стар гарван, проклетият!

Оставям каната и пак се оглеждам. Край масите подтичват момичетата на Големия Жан, разнасят вино и подноси с пържени в мас хлебчета. Под сводовете се носи лютивият дим от готварницата. Мъжете пият, в дъното двама се карат, но оттук не мога да видя кои са. До изтритите стъпала, които водят нагоре към уличката, седи един сакат просяк. Кога ли е влязъл? Всичко е както преди и все пак чувствувам, че нещо се промени.

Какво точно стана? Нищо, поне отначало. Седях си на дървеното столче, току-що бях допил каната с вино. Срещу мен Йожен и Матиас бъбреха не помня какво, но то няма значение. Сложих на масата едно полуекю, казах „Салю!“ и станах. Загърнах се в наметалото, пристегнах колана и си взех сандъчето.

Тогава се случи. Сякаш някой с един замах изтри шума наоколо. Нищо не се чуваше, само виждах, че устните на мъжете се движат. Стоях оглушал може би миг или два, когато в тишината прозвучаха няколко думи, които не разбирах. Ей така, като че някой ги каза. И едновременно беше много странно — сякаш се гледах отстрани, някъде оттам, където сега е просякът. Но това е пълна глупост.

Глупост, но така беше. Първо — думите, които не разбирах, но чух ясно. После — това, че се видях сам отстрани с нечии чужди очи. Тогава се подпрях на зида, за да не падна.

Не, не бях уплашен. Стъписан бях, но не уплашен.

Но все пак — какво? Значи или се разболявам, или — господи! — не трябва и да го помислям… Навярно се разболявам, това е. Както коншела Гревен, онзи, от мерията в Тулуза. И той започна да чува гласове и да вижда призраци. Все на зле вървеше и за една година свърши.

Няма какво да го мисля, сега трябва да тръгвам. Пък и чувствам, че съвсем ми е минало, само се питам дали ще се повтори онова.

Изправям се, кимвам на Йожен и Матиас, вземам си сандъчето и пристъпвам покрай сводовете. Ако отново започне, да се опра. Не, нищо няма. Хвърлям едно медно су на този непознат просяк — чет нямат те в Париж! — й излизам.

Колко е хладно навън! А и една синкава луна се е оцъклила над покривите — уж свети, а човек може да се пребие в камъните, изпопадали от зидовете. Трябваше да взема от Големия Жан една запалена борина, но вече не ми се връща назад.

Като че очите започват да понавикват, а и пътя знам. Първо ще изляза на площадчето зад Сен Сюлпис. Там вляво на зида има кръст и една статуя на Мадоната. После ще се спусна по стръмните ходници на „Рю Дез’Огюстен“, където са кожарите. Глухота ужасна, жива душа няма. Една котка дори не измяуква, само стъпките си чувам.

Площадчето е там, зад ъгъла. Вървя, но без да искам, забавям крачките си. Нещо има.

Сякаш някой хленчи. Внимавай, Теодоро!

Прехвърлям сандъчето в лявата ръка и пристъпвам. Така е, има хора. Какво вършат?

Двама са, не, трима. Съборили са третия на плочника, извадили са ножове — това се вижда!

Дявол да го вземе, сега ли се намериха на пътя ми! Могат да си уреждат сметките колкото искат, но не и пред мен!

— Ей, вие там! — извиквам и излизам от сянката. — Какво става?

Двамата обръщат глави. А аз заставам малко косо, защото има едни, които умеят хубаво да хвърлят ножове. Виждам обаче, че няма да се опитат, само ме гледат зло. Единият е по-висок, очите му светят като на котка, другият е набит и мургав, лицето му е издълбано от шарка.

— Я се махай! — ръмжи високият.

Сдържам се все още, Но да ми навикват да се махам — няма да го бъде!

— Хайде! — казвам учтиво, колкото мога. — Приберете ножовете и си вървете по живо, по здраво! Аз ще почакам!

А мургавият се надига.

— Така ли? — оглежда ме. — А пък ние искаме да видим какво има в сандъчето! Много сме любопитни, месир!

Е, казвам си, няма вече как. Ще свършат с третия и ще тръгнат към мен.

Пускам сандъчето на плочника и изтеглям шпагата си.

— Жабо крастава! — викам. — Ела да погледнеш! Само че любопитството е порок и се наказва!

Ония блъскат третия встрани и скачат като ужилени…