Иван Вазов
Иванка

Недей слуша, недей вярва,

        миличка женице,

хорски думи ядовити,

        лошите язици.

 

Хората са тъй от време:

        за злото способни,

очите йм са завистливи,

        сърцата им — злобни.

 

Чуждото добро боде ги,

        нивга не почиват…

Твойте сълзи ги не стряскат

        или ги разсмиват.

 

Нявга ти бе красна, млада,

        с поклонници много;

ти грееше, ала днес си

        наказана строго.

 

Ти въздишаш, ти се мислиш

        добрините прежни,

в миналото ти живееш

        сред теглата днешни.

 

Никой тебе за утеха

        не каза две думи,

ти чу думи и обиди,

        тежки кат куршуми.

 

Аз те срещнах и разбрах те

        със вълненье скрито;

видях в теб душа прекрасна

        и сърце разбито.

 

И със нежност аз съзрях те

        и в борба със злото

свалих тварът от сърце ти —

        срамът от челото.

 

Ти можа веднъж да кажеш:

        ази съм щастлива!

Видя, че лобовта в тебе

        йоще била жива.

 

Но защо си дните мръщиш

        с тез съмненья грозни?

Защо даде ухо лесно

        на чуждите козни!

 

Недей кълня, недей мрази!

        Вражда не прилича

кат на теб жена родена

        само да обича!