Иван Вазов
Възпоминание

I

        В дни пролетни, развеселени,

когато вред цветя цъфтйът,

кога по росните полени

си млади агънца пасът;

        кога вечерниците пресни

разнасят тайно сладостта

и птички с младите си песни

омайват всичките места;

        обичам аз, в мечти крилати

упит, към теб да фъркам аз

и спомени печални, злати

край мен да призова тогаз.

II

        И ти във сладка упоенье

прегръщаше ме до гърди

и тихо думаше на мене:

о, либе, весело бъди!

        Не се предавай в мисли черни,

не съм ли тук при тебе аз?

Или предчувствия неверни

душа ти плашат тоя час?

        А аз в усилия горчиви

страхът тогава си таих

и с думи либави и живи

показвах се засмян и тих.

        Уви! За близка ни раздяла

не смеях да ти известя

твоята ръчица бяла

цалувах, с теб да се простя.

        Не исках аз със думи люти

твой ясний лик да помрачйъ,

в тез сетните за нас минути

сърцето ти да огорчйъ;

        но моята душа с риданье

стоеше под жесток товар

и в туй мъчително мълчанье

злочестен беше твой другар.

III

        И ти затече се в градина,

откъсна цвете мълчешком,

с усмивка рече: туй от Рина,

и даде ми го бързешком.

        Ти с думи благи и надеждни

желайше да ме утешиш

и с уверенья либни, нежни

мен любовта си да явиш.

        Ти думаше: О либе, на ти

туй цвете благовонно, знай,

че сявга дните ни благати

цъфтя щат, както то през май.

        Виж как се нежно то усмива.

И дава мирис пресен, нов,

така всегда ще й млада, жива

към теб и моята любов.

IV

        Вечерните зефири веят

и пръскат хлад и миризми

и птиците летят и пеят

по тез засмените хълми.