Тимоти Щал
Виж Рим и умри (3)

Мат натисна педала на газта. Моторът започна да вие като тежко ранено животно и джипът подскочи напред.

Все още изглеждаше, че във въздуха трепти паническият писък. Недалеч от муцуната на колата мъждукаше златисточервената светлина на огъня между дърветата. Мат се насочи направо натам. Пред тях изникнаха два фреккойшера, големи колкото камили скакалци, които се използваха от ордите на варварите като ездитни и товарни животни. Лежаха мъртви в собствената си кръв, която напояваше горската почва. На едното от животните беше откъсната главата, но другото беше пострадало несравнимо по-зле.

Сега на трептящата светлина се открояваха тъмни силуети, като изрязани с ножици. Освен боботенето на мотора Мат и Аруула доловиха и друг, почти подобен шум. Звучеше застрашително, като гърлено ръмжене на гладен хищник.

Тогава джипът стигна до малката просека, стрелна се над брега на бакърената светлина.

И там…

Сцената под бледата лунна светлина, изглежда, замръзна за половин секунда. Нищо не се помръдваше. Мат Дракс я гледаше като неподвижна картина на монитор.

Някакво титанично създание държеше с една ръка врата на млада жена. Момичето висеше неподвижно в хватката на великана, почти на метър от земята. С крак дангалакът натискаше млад мъж и го обричаше на неподвижност.

От пръв поглед беше невъзможно да се каже дали двамата още са живи. Не се помръдваха и при това великанът прикова изцяло вниманието на Мат. Човекът от миналото гледаше като омагьосан грамадата мускули.

При това грамада мускули би било слабо казано. Спрямо този дангалак всеки културист щеше да изглежда като дете. Под кожата му буквално се трупаха мускули като планини. Придаваха му уродлив вид, чужд и гротескен, направо чудовищен.

Но когато другият обърна глава, Мат беше стопроцентово сигурен, че си има работа с човек. Лицето му, макар и обезобразено в гротескна мутра, несъмнено беше човешко.

Мат си помисли за Невероятния Хълк, чиито приключения беше изгълтал като дете в комиксите. На онзи тип отсреща му липсваше само зеленият цвят на кожата, тогава можеше да се конкурира с побеснелия гигант.

Мат по-скоро предугади, отколкото истински почувства странния поглед накриво, който Аруула му хвърли, когато това сравнение мина през ума му. Взираше се право напред, беше се концентрирал единствено в управлението на джипа.

Първата му мисъл беше без церемонии да блъсне страховития гигант, просто да го прегази. Но не биваше да прави това, щеше да изложи на опасност младия мъж и момичето.

И така той промени плановете си. Подгони джипа над разпръснатите горящи главни. Те се разлетяха под гумите и на гиганта вероятно му се е сторило, че му се явява като привидение желязно чудовище, което с бумтене връхлита върху него, с пушек и огън.

Малко преди да се заеме с дангалака, Мат натисна спирачката, без да пуска педала на газта, и изви волана. Джипът се полузавъртя около собствената си ос. Гумите загребаха земята и я запратиха срещу другия.

Гигантът инстинктивно вдигна ръка, за да предпази лицето си.

И Аруула скочи.

Беше наместила меча с кожената му ножница до седалката. Докато Мат караше срещу огромния дангалак, тя беше извадила оръжието. И сега, когато зави с джипа, тя се оттласна.

Оглушителният й боен вик разцепи въздуха. После се блъсна в колоса. Мат чу тъп удар.

Инерцията на Аруула беше достатъчна, за да накара другия да се олюлее. Но той не падна, само се препъна. Въпреки това не изпусна жертвата си, макар и само инстинктивно.

Аруула беше паднала на земята, но при падането си продължи в претъркаляне и отново застана на крака, когато гигантът се обърна към нея. Аруула насочи меча към другия, запрехвърля го от дясната ръка в лявата и отново обратно.

Тогава направи лъжлива атака, уж че иска директно да нападне противника си. Юмрукът му се стрелна напред. Аруула отстъпи настрани, изскочи напред и се намери пред противника си. На отблясъците на огъня острието на меча й се превърна в златисточервена светкавица, която сякаш трептеше от две-три посоки към гиганта, толкова бързо въртеше оръжието си варварката.

Два пъти го улучи с острието. Тогава се чуха странни тъпи шумове, сякаш стоварваше острието в твърдо изпечена земя. Третия удар Аруула нанесе с върха на меча. Тласна оръжието срещу колоса и…

— …в следващия момент оръжието беше изтръгнато от ръката й!

Върхът на острието беше влязъл почти цял пръст надълбоко в мощния бицепс на великана. Трябва да е почувствал болка — беше изревал, когато Аруула го улучи, но не изглеждаше да е пострадал.

Без да се засилва, стрелна юмрука си към нея. Аруула едва успя да дръпне главата си настрана. Ударът засегна само лицето й, но силата му обезвреди варварката. Аруула здравата се блъсна в ствола на едно дърво и по него се свлече на земята.

За секунда-две тъмна нощ беше на път да се излее над съзнанието й. Аруула прогони мрака с желязната си воля.

Когато отново започна да разбира ясно, гигантска лапа закриваше зрителното й поле. В следващите секунди възлести пръсти се вкопаха в дългата й коса и я вдигнаха във въздуха. Аруула изкрещя от болка.

Чудовището се засили, без да изпуска гривата й. Направо искаше да запокити момичето в най-близкото дърво, за да тури край на съпротивата й и да изпотроши всичките й кости. А Аруула не беше в състояние да направи каквото и да било. Не можеше да се противопостави на тази страховита сила. Вече си мислеше, че усеща убийствения удар…

— …когато внезапно изтрещя оглушителна гръмотевица! Повтори я двайсеткратното ехо в нощта.

И великанът се закова насред движението си. Но не беше мъртъв. Не падна. Дори не се олюля. Само стоеше като вкаменен.

Тогава от гърлото му се надигна тътнещ, усилващ се звук, излезе като ръмжене от месестите му устни и той се обърна като в забавен кадър.

Матю Дракс остана неподвижен. В нападателна стойка, леко разкрачен, с изпънати напред ръце, с армейския пистолет в дясната, подпрян с лявата. „Беретата 98 Г Дабъл Екшън“ се числеше към малкото неща, които Мат Дракс все още притежаваше от „своето“ време. Наред с другите полезни неща и тя се намираше в спасителния контейнер, който Аруула беше извадила от останките на самолета му.

Чудовищната грамада от сила се беше втренчила в дулото като че ли там имаше нещо изключително интересно за гледане. Борбата на Аруула с гиганта продължи само няколко секунди. Всичко стана светкавично бързо. Преди това Мат не можеше да си позволи да произведе изстрел. Твърде голяма беше опасността да улучи Аруула.

Куршумът беше пробил голяма колкото нокът дупка в тялото на гиганта, плътно под лявото му рамо. Мат се надяваше, че куршумът ще влезе в сърцето. Но тази му надежда не се оправда — колкото малко мечът на Аруула успя да нарани сериозно великана, толкова успя и неговият изстрел. Мускулите и месото на този тип, изглежда, бяха твърди като скала. Куршумът навярно просто е заседнал в тях, преди да проникне в сърцето.

Този дангалак беше нещо повече от машина. Неунищожим, неудържим. И очевидно единственият смисъл на съществуванието му беше в това да убива. В обезобразената му морда Мат виждаше само необуздана омраза, безсмислен гняв и чиста кръвожадност. Всичките тези неща заедно представляваха лудост в най-чиста форма.

Животинско ръмжене и грухтене се понесоха към Мат. Тогава уродът направи крачка към него и начена втора. Страхът или просто предпазливостта, види се, му бяха напълно чужди. Мат знаеше, че този тип не би го разбрал. Думите изскочиха от устата му от само себе си: — Нито крачка повече!

Естествено предупреждението не подейства. Другият се приближаваше с вкопчена в косите на Аруула ръка и влачейки момичето със себе си.

Мат коригира целта с няколко сантиметра нагоре. После натисна спусъка. „Берета“-та излая два пъти. Два дълги колкото ръка пламъка излетяха от дулото.

На челото на великана се появиха две дупки, всяка на пръст и половина над гъстите му вежди. Той спря, сякаш изправен пред прочутата стена. Чертите му замръзнаха. Обърна очи нагоре, сякаш искаше да види какво го беше ударило в челото. Тогава от мимиката му изчезна всякакъв бяс и се замени с израз на учудване.

И така най-сетне умря. Наклони се като повалено дърво напред и се стовари по очи.

Мат усети как земята под него потрепери.

Докато Аруула се изправяше, Матю се обърна към младата двойка. Очакваше да види в лицата им облекчение, но беше разочарован.

Бяха изпълзели до края на просеката, бяха се сгушили, притиснати един към друг, и го гледаха като втрещени. Треперещите им устни изговаряха едва чуто една дума, отново и отново, непрекъснато.

Една от онези думи, които Мат Дракс знаеше от езика на варварите. Стори му се, като че ли му я нашепваха откъм нощта и тъмната гора.

— Демондемондемон…

— ДЕМОН!

Аруула се зае да заглади нещата. Така да се каже — да прогони вярванията в зли духове. Убеждаваше младата двойка и каквото и да им говореше, това явно принасяше плодове. Младият мъж и спътницата му вече имаха значително по-спокоен вид. И от погледите, които хвърляха към Мат и джипа, полека-лека изчезнаха страхът и недоверието.

Матю не знаеше какво точно Аруула им е разказала. От една страна, не владееше достатъчно езика, за да разбира подробностите и, от друга страна, вслушваше се само с половин ухо.

Вниманието му беше насочено преди всичко към мъртвия.

Преди това, в здрачевината на догарящия огън почти не успя да види детайлите. На това отгоре всичко беше станало твърде бързо, за да може по-подробно да разгледа великана. Междувременно Мат беше разпалил нов огън, по-голям, чиято светлина стигаше отвъд края на просеката и навътре в гората.

Беше довлякъл трупа непосредствено до огнището. Доста тежка работа, защото колосът трябва да тежеше сто и петдесетина килограма. Като по тялото му едва ли имаше и десет грама тлъстини…

Мат не би се учудил, ако установеше, че си има работа с някаква машина. Едва ли на този свят имаше нещо, което да го изненада…

Но подозрението му не се потвърди. Нямаше съмнение, че става дума за същество от плът и кръв. За човек. Как е стигнал до странната си, уродлива фигура, Мат можеше само да предполага. Близка до ума беше хипотезата, че лъчението е причина за мутацията. В края на краищата след сблъсъка с „Кристъфър-Флойд“ цялото творение се беше разпаднало. Но Мат не продължи мисълта си. Поне в момента конкретната причина за външния вид и свръхестествената сила на мъжа вече нямаха никакво значение.

На пипане кожата на гиганта беше твърда като гьон и беше опъната над мускулите и месото, които изглеждаха твърди като камък. Че наистина не бяха от камък, Мат го видя по местата, където в кожата зееха пресни рани. Под нея очевидно имаше съвсем нормална тъкан, оросявана с кръв, макар и тя да изтичаше неестествено бързо.

Освен тези наранявания Мат откри и множество други. Белези изпълваха надлъж и нашир тялото на почти голия дангалак, ако не се смяташе препаската. И някои от тях очевидно бяха от рани, които сигурно са били почти смъртоносни. Мат се заинтересува най-много от веригите. Ставите както на ръцете, така и на краката на великана бяха в железни халки и на всяка от тях бяха закрепени къси вериги. Най-дългата беше с шест звена. Всяка част от веригата изглеждаше повредена. Някои от звената бяха изкривени.

От тези констатации от само себе си се оформи съвсем определено подозрение. Макар и да нямаше кой знае какъв смисъл…

Някаква сянка се спусна над Мат Дракс. Аруула седна на колене до него. Той срещна питащия й поглед. Мат посочи веригите върху ставите на трупа.

— Изглежда е бил затворник.

— Кой би освободил такова чудовище? — каза варварското момиче завалено и с учудване.

— Мисля, че по-скоро момъкът се е освободил сам — каза Мат. — Бих казал, че звярът буквално е разкъсал веригите си.

Аруула вероятно не разбираше дума по дума онова, което той казваше. Но сигурно виждаше картината в неговите мисли, защото кимна в знак на съгласие и промърмори:

— Да, много възможно. Сила достатъчно в този мъж.

Мат се изправи и потънал в мисли, отупа праха от крачолите на изцяло оцапания си летателен костюм. Погледът му се плъзна наоколо.

— Надявам се само, че там навън няма още типове от неговия сорт — каза полугласно.

Аруула също беше станала и поклати отрицателно глава.

— Не усещам нищо. Всичко тихо и… — За момент потърси правилната дума. После допълни с нежна усмивка: — Спокойно.

Мат отвърна на усмивката й. Това момиче беше наистина удивително.

— Да се молим така да си остане — рече след това.

— На твоите или на моите богове, Маддракс? — Мимиката на устните й придоби нещо дяволито.

— Ти си само човек да те схруска. — Мат се ухили и й намигна.

Аруула не каза нищо. Но в блясъка на тъмните й очи прочете съвсем ясно: „Ами направи го де!“

Мат се покашля и си даде вид, че не е разгадал погледа й. Което с оглед на специалната дарба на Аруула беше напразно усилие…

— Какво става с двамата? — попита той, малко по-бързичко. С брадата си посочи младия варварин и момичето, които бяха спасили от мускулестото чудовище.

— Бягат — отговори Аруула и после разказа на Мат каквото беше научила за тях. Че за богохулство Ларн бил осъден на смърт от старейшините на своята орда. Че Ноона го освободила и оттогава бягали на юг.

Докато Аруула говореше, Ларн и Ноона се приближиха. Все още разглеждаха летателния костюм на Мат и джипа изпитателно и с неприятно чувство, но поне безкрайният страх беше изчезнал от лицата им.

Аруула се зае да ги представи и Мат, с окуражаваща усмивка на уста, подаде ръка както на Ноона, така и на Ларн. Двамата се здрависаха с колебание. Ларн стисна ръката на Мат силно, сякаш трябваше да покаже на противника си, че не му отстъпва по сила. Мат се престори, че уж младият мъж наистина му е причинил болка и с пресилен жест разтърси ръката си. При това се и ухили, Ларн отвърна на ухилването и ледът между тях се разтопи.

От малкото запаси, които караха със себе си в джипа, Аруула извади четири какавиди на пеперуди, лишете, както Мат междувременно беше научил, че се казват, макар и тези пашкули на пеперуди да бяха несравнимо по-големи от онези, които познаваше от своето време. Варварите смятаха лишете за деликатес, след като ги печаха на открит огън.

Аруула набоде лишете на шишове от откършени клони и после ги раздаде на сътрапезниците. Накрая всички седнаха до огъня и Мат бегло си помисли за времето, когато като момче бе седял около лагерния огън с баща си или с приятели и бе тананикал маршови мелодии пред пламъците. Ако тогава беше пържил какавиди на пеперуди, стопроцентово щяха да го смятат за най-страхотния между момчетата…

Болезнена усмивка се плъзна по лицето му. Не можеше да повярва, че това време трябва да е било преди векове…

— Накъде? — попита той на езика на варварите, обърнат към Ларн и Ноона. — Ланда де мидаа? — Последното означаваше „Южната земя“. Ордата на Аруула беше на път за там. Имаше голяма вероятност онази легендарна страна да е целта и на тази двойка.

Но Ларн поклати глава.

— Виллага.

Доколкото Мат знаеше, това означава „град“. Ларн продължи, но на Мат му беше трудно да следи изложението му. Съдейки по жестовете му, Ларн разказваше за някакъв голям град, където идвало в изобилие ядене и пиене. И в който се търсели силни мъже — така поне го изтълкува Мат, когато Ларн сви ръка в лакътя и с другата потупа забележителния си бицепс.

Обърна се с питащ поглед към Аруула. Доколкото можа, тя повтори на английски думите на Ларн.

— Голям град на юг е целта им. Там няма мизерия. Няма глад и жажда. Няма опасни животни. Палатки от камък. Големи… — Тя спря, погледна дълбоко в очите на Мат, сякаш търсеше нещо в погледа му, после продължи: — Дворец?

— Големи дворци? — помогна й Мат, без наистина да се учуди, че Аруула очевидно беше извадила понятието „дворец“ непосредствено от неговия словесен запас.

— Да, големи дворци — кимна тя. — И силни мъже могат голям късмет намерят в града.

На Мат това му прозвуча доста странно. Макар че му напомняше старото клише за селския момък, който избира да тръгне или по широкия свят, или в големия град, за да търси щастието си. Някои неща май никога не се променят…

— Откъде двамата знаят за този град? — попита Мат и Аруула преведе въпроса. Ларн отговори, тогава Аруула отново се обърна към Мат.

— Странници са говорили за него. Мъже, които града видели с очите си.

Мат си спомни какво му разказваше Аруула едва преди няколко дни за градовете от това време. Че били опасни. А че беше така, в края на краищата можа да се убеди сам в някогашната Болоня.

Аруула знаеше много добре какви мисли му минаха през главата. Сложи ръка на рамото му.

— Градове различни. Далеч на юг може би по-различно, отколкото на север.

Мат кимна замислен.

— Ти не си ли чувала за този град? — С неопределено движение на главата посочи Ларн и Ноона.

— Може би да, може би не — отговори Аруула. — Странстващи народи разказват толкова много истории, че никой не може да ги преброи. Може би и за този град. Но аз никога не чула тази история… Може би само забравила. — Тя повдигна рамене и извади лишетето от края на шиша си. После обърна какавидата няколко пъти натам-насам в рохкавата земя, за да поизстине. И накрая разчупи обвивката, извади съдържанието и с върха на пръстите си започна да го слага в устата си. Мат се обърна към Ларн.

— Градът има ли име? — попита отново на езика на това време — и с надеждата, че е подбрал правилните думи.

Очевидно беше успял. Защото Ларн кимна, дъвчейки с пълна уста и каза:

— Роома.

Едва забележима усмивка се очерта по крайчеца на устните на Мат.

Роома — това беше вариант на дума, който нямаше нужда от скучна интерпретация. Беше ясно като бял ден за кой град става дума.

Хиленето на Мат се подсили с още един нюанс, когато си спомни какъв епитет към името имаше някога този град. Прилягаше му като на никой друг, с оглед на факта, че Рим все още съществуваше, след всичкото това време — Вечният град.

— Феии фегаашаа.

— Фегаашаа ли? — отвърна Мат немощно.

— Фегаашаа. — Аруула кимна и погледна към Ноона и Ларн. Младата двойка лежеше малко по-настрана от огъня и не си даваше труд да запази в тайна онова, което правеше. Но Мат дори и да не го виждаше, шумовете, които Ларн и спътницата му предизвикваха, щяха да са достатъчни.

Значи в днешно време наричаха „фегаашаа“…

„Ето, че пак научи нещо ново“ — помисли си Мат и се ухили. Долавяше и чуваше идеално пращенето, което се носеше във въздуха. И това не беше само от огъня… Забеляза как това друго пращене го обземаше, как предизвикваше някаква нервност у него и за да се разсее, насочи погледа си към тъмнината и направи преглед на изминалия ден.

Миналата нощ, след като бяха се нахранили с лишете, си легнаха. Сънят не споходи никого от тях. Въпреки това, когато станаха в ранното утро и се застягаха да потеглят, Мат се чувстваше отпочинал.

След като фреккойшерите им бяха станали жертва на уродливия нападател, Ларн и Ноона приеха предложението да пътуват с тях в джипа. Мат реши също да поеме курс към Рим. В момента му беше все едно накъде ще пътува. Към това се прибавяше и фактът, че му беше любопитно да узнае какво е станало с Вечния град.

Аруула беше обяснила на младата двойка, че Маддракс идва от далечна страна, в която хората не яздят фреккойшери, а пътуват с джипове. Тя изговаряше думата „джип“ другояче, така че по-скоро звучеше като английската дума за овца. Ларн и Ноона бездруго смятаха превозното средство за животно и когато Мат трябваше да допълни резервоара, предположението на двамата се затвърди още повече — мислеха си, че го пои.

— Твоят шийп е много жаден — рече Ларн, след като Мат изля съдържанието на една туба в гърловината на резервоара и погали зацапаната с масло каросерия, както това се прави с козината на животно.

Мат не се нае да разубеждава младия мъж. А и как би могъл да му обясни принципа на действие на машината? Освен това двамата бяха свикнали със „странното“ животно и, изглежда, се наслаждваха на този начин на придвижване. Понякога по време на пътуването Ноона извикваше от радост и напомняше на Мат за дете, което за пръв път се вози на увеселителна железница.

— Всички пътища водят към Рим — Мат се надяваше, че старата поговорка все още е в сила. Защото не знаеше със сигурност дали бяха избрали верния маршрут.

Бяха завили по един от отовайиите и сега го следваха. Отовайии — това бяха пътеки, които минаваха през ландшафта, най-често прави като стрели, и бяха обрасли с далеч по-малко дървета, отколкото горите от двете им страни. Мат междувременно знаеше за какво става дума — за някогашните аутобани! Не кой знае колко дълбоко под почвата все още минаваха асфалтираните трасета. Странстващите народи използваха тези отовайии при придвижването си. Името беше съставено от немската и френската дума за „автомобил“ и английската за „път“.

Ако Дракс не се заблуждаваше напълно и разчиташе правилно картата — защото както и преди, компасът сочеше известно изместване на изток, — ставаше въпрос за бившата Аутострада дел соле, A1, която някога свързваше Флоренция с Рим.

Рано сутринта оставиха зад гърба си гората с гигантските секвои. След това пътуваха през обширни иглолистни гори и на смрачаване всред такава една се разположиха на лагер. С лък и стрели Аруула беше убила един шасе, подобно на мармот същество, чието месо имаше донякъде вкус на заешко. Поне Мат си внушаваше, че е така.

След вечерята Ларн и Ноона се оттеглиха. Мат поиска пръв да стои на стража. След нападението на свирепия гигант през миналата нощ изглеждаше препоръчително да се внимава.

Когато малко по-късно младата двойка започна съвсем безцеремонно да демонстрира привързаността си, Аруула се присъедини към Мат. Сега двамата седяха до джипа, ослушваха се в диханието на нощта, пукането и пращенето на огъня и на звуците, които идеха откъм мястото, където Ларн и Ноона се любеха.

И двамата почувстваха онова нещо, което беше съществувало между тях през цялото време, по-точно казано — от момента, когато за пръв път говориха един с друг. Беше невидимо и безименно, но и двамата знаеха какво е това. Нещо, на което не може да се противопостави никой човек. Сила, на която безпомощно бяха изложени мъжете и жените някога, както и сега.

Но между тях имаше още нещо, което възпираше чувствата им да избухнат.

Дали не беше фалшивата „божественост“, която все още обграждаше Мат с непристъпност? Неговата отчужденост от този свят и това време?

Мат чувстваше лудо влечение към Аруула. Никоя жена, с която е общувал, не можеше да се сравнява с нея.

Прегърна я с ръка, а Аруула прибра краката си и се облегна на него. Така седяха, втренчили поглед в пламъците на огъня. Не бяха нужни думи. Аруула знаеше, долавяше с всяка фибра на тялото и духа си какво изпитва към нея Маддракс.

Една нощ Мат Дракс не се изживяваше като чужденец. Една нощ не се чувстваше пленник на онзи странен сън, в който се беше превърнал животът му.

Но на другия ден беше застигнат от реалността. Повален на тепиха на фактите.

Защото на следващия ден намериха онова, което Мат Дракс беше търсил през цялото време.

Указание за изчезналите му другари.

Следата на една „огнена птица“.

Матю Дракс още от пръв поглед различи мястото на катастрофата. Макар и никъде да не се виждаха останки от самолета. Просто следите не оставяха място за друго заключение.

Нещо голямо, масивно, чудовищно силно беше изорало просека в оскъдния храсталак на отовайия, завършвайки с почти кръгла дупка с диаметър много по-голям от петдесет метра. Тук почвата беше разровена и разхвърляна сякаш от градушка снаряди. Дупката беше обградена от почернели като въглен стволове.

Мат Дракс виждаше направо ужасяващо подробната картина на онова, което се е случило тук.

Очевидно пилотът беше открил от въздуха отовайия и някак си беше успял майсторски да използва някогашната автострада като импровизирана писта за кацане. От спускащия се самолет вероятно е изтекло гориво, което се е подпалило. Накрая машината сигурно се е въртяла като пумпал около собствената си ос, вследствие на което се е появила тази дупка.

Само че къде ли е сега самолетът?

Мат веднага отхвърли първото и най-близко до ума обяснение, което му хрумна. Не само защото съвсем не му харесваше. То просто се изключваше. Ако машината беше експлодирала, щеше да открие следи. Кратер, останки. Но тук нямаше нищо. Дори и крайчеца от опашката на „огнената птица“.

Катастрофиралата машина, изглежда, буквално се беше изпарила във въздуха!

Безмълвен и замръзнал от ужас, Мат стоеше на мястото на катастрофата, където просеката беше съвсем оголена, и се оглеждаше. Чувстваше се празен, като издълбан. Сякаш му бяха отнели нещо, което всъщност не беше притежавал, поне не и наистина — може би надеждата…

Пред очите на Мат дупката сякаш се превърна в пропаст. Стоеше на края й и му се стори, че се е надвесил напред в мрака, който е зейнал срещу него, в някаква бездънна яма. И дори не го уплаши. Допускаше го — и тихичко извика, когато една ръка ненадейно го докосна. Тя не стори нищо друго, просто докосна рамото му, съвсем леко, без да го натиска или дърпа. Но докосването събуди Мат Дракс. Накара пропастта пред него да изчезне. С почти осезаем тласък светът отново се включи и отново го грабна.

Аруула се беше озовала до него. Пръстите й се плъзнаха по ръката му и се увиха около неговата. В тъмните й, топли очи намери съчувствие. Нещо повече — тя знаеше какво става с него. Макар и да не можеше да го изрази в подробности. Но чувстваше разочарованието му и произтичащата от това горест и нейната съпричастност беше благотворна.

— Няма огнена птица — рече тя, като плъзна поглед по горската редина.

Мат поклати глава.

— Не а също и… — Не продължи нататък.

— …никакви мъртъвци — довърши Аруула фразата по-другояче, отколкото беше очаквал.

Тя дари Мат с малка усмивчица, от която се излъчваше надежда. И това именно му помогна отново да насочи размишленията си в правилна насока. Отново да мисли ясно и разумно.

Естествено Аруула имаше право! Колкото и странно да изглеждаше изчезването на катастрофиралия самолет, все пак означаваше, че екипажът може още да е жив! Това означаваше… нова надежда.

„Кой? — питаше се Мат. — Чия машина е паднала, тук?“

Три реактивни самолета се бяха издигнали за наблюдение на кометата, преди от международната космическа станция да я обстрелят с балистични ракети. С екипаж от двама души на всеки самолет: капитан Ървин Честър и лейтенант Ханк Уйлямс в първия, лейтенант Дженифър Йенсен и проф. Дейвид Макензи във втория, а третата машина, като водач на ятото, пилотираше самият командир Матю Дракс с пътник Джейкъб Смайт, професор по астрофизика и доктор по медицина. Смайт беше научният ръководител на мисията.

Мат донякъде скрито се срамуваше, че почти не мисли за Смайт. Глупакът беше същинска чума. Не можеха да разменят и една фраза, без да се спречкат един с друг. Да се твърди, че не се понасяха, беше доста слабо казано.

След като… без значение какво беше улучило самолета и го беше изхвърлило от структурата на времето и пространството, проф. д-р Смайт успя да катапултира, докато Мат не успя да стори това поради отказ на системата. Нямаше представа какво е станало с учения. И не си даваше труда да проявява кой знае какъв интерес към съдбата на Джейкъб Смайт. И затова както се казва, поне мъничко се срамуваше…

Съвсем другояче изглеждаха нещата по отношение на Ървин Честър, Ханк Уйлямс и Джени Йенсен. Тримата бяха негови приятели, най-добри другари, сплотени не само във военната служба, но и защото и в частния си живот бяха на еднаква вълна. Което, разбира се, не изключваше възможността понякога между тях да прескачат искри. Но дружбата им беше достатъчно силна, за да се преодолява напрежението.

И тази дружба и до днес означаваше дяволски много за Матю Дракс! Днес, след като бяха минали столетия и светът беше станал друг…

И така, той отново се запита чий ли самолет се е приземил тук. Кой ли е кацнал тук със своята „огнена птица“? Голямото черно момче Ървин Честър ли? Или Джени, която заради канадския й произход наричаха Канукълхед?

Но един друг въпрос вълнуваше най-много Мат: Къде, за Бога, се беше дянал екипажът? Какво се беше случило? Катастрофирал самолет не изчезва току-така от хоризонта! Не и в този свят, в който Мат беше принуден да даде ново определение на понятието „невъзможен“…

А самолетът не беше изчезнал. Във всеки случай не и безследно.

Ноона беше тази, която откри първата следа. Тя и Ларн се бяха поотдалечили от джипа, бяха отишли нагоре по просеката, която самолетът беше прокарал в отовайия. Сега се връщаха и викаха възбудено.

Ноона беше притиснала дланите си като черупка и в тях нещо проблясваше на матовата слънчева светлина. Ако се съди по грейналите лица на Ноона и Ларн, те смятаха находката си за нещо изключително ценно. Но това беше само…

— Стъкло — изрече го Мат.

Ноона държеше в дланите си стъклени парченца. Миниатюрни тъпи късчета. Остатъците от разбитото безопасно трислойно стъкло. И без съмнение това беше от кацналия аварийно самолет!

Мат организира търсенето и на други части. Естествено Ларн и Ноона не знаеха какво всъщност дирят, най-малкото поради това, че нито Мат, нито Аруула знаеха как да го обяснят на младата двойка. Така че Мат се разпореди на бърза ръка да се оглеждат за всичко, което им се стори необичайно. После се пръснаха във верига по изкуствено появилата се просека.

И намериха.

Откриха значителен брой останки от метал, няколко парчета изкуствен материал, още късчета стъкло. Всъщност нищо не беше толкова голямо, че да не може да го носи сам човек. И никоя от находките не даваше информация кой от другите два самолета беше катастрофирал тук. Мат не откри нито номера, нито нещо друго, което да му помогне за идентифицирането.

Но намериха и нещо повече освен парчета от самолета. Аруула откри мястото, на което накрая самолетът беше спрял… и следа от влачене.

— Огнена птица пренесена — обясни тя очевидното.

Мат можеше само да кимне. В действителност следата не допускаше друго тълкувание. Останките са били откарани. Съответните бразди се бяха вдълбали в почвата, сякаш изорани от гигантски лемежи. И водеха на юг.

Но и това не беше всичкият резултат от търсенето им. Освен това намериха и… следи от крака. Отпечатъци от мъжки крака, както и от копита и лапи. И няколко, които сигурно са оставени от великани.

— Невероятно — промърмори Мат, като стъпи в една от тях, — това трябва да е 57-ми номер…

Аруула не обърна внимание на забележката му. Междувременно се беше примирила с факта, че всяка забележка на Маддракс имаше някакъв смисъл…

— Мислиш си за същото, за което и аз ли? — попита го вместо това.

Дракс кимна. Изводът беше очевиден. Както Аруула и той мислеше за чудовищния гигант, който беше нападнал младата двойка. Твърде вероятно беше свръхголемите стъпки да са негови. Но още по-обезпокоителна беше констатацията, че стъпките не бяха само от един чифт крака. Значи ги имаше много от онзи вид.

Мат се опита да проумее нещата.

— Какво ли се е случило тук? — запита се полугласно.

Аруула изпревари мисълта му.

— Много хора били тук. Видели огнена птица да каца и взели, с помощта на животни и… великани. Един от гигантите се е освободил и избягал. — Посочи на север.

— Да, звучи логично — каза Мат. — Но кой е прибрал самолета? Къде е закаран? — Преглътна и продължи малко по-тихо: — И какво е станало с приятелите ми?

— Зангуу!

Както беше клекнал, Мат се сепна. При тях беше дошъл Ларн. В ръката си носеше нещо тъмно, което протягаше сега към Мат.

Взе го. Голямо колкото човешка длан парче плат. Част от пилотска униформа. Тъмно и вкоравено от засъхналата кръв. Студени тръпки полазиха гърба на Мат.

В същия миг Ноона започна да вика нещо откъм края на просеката и възбудено да жестикулира. Побързаха да отидат при нея. С протегнат пръст момичето посочи един висок до хълбоците насип от земя и изтръгнати растения, който въртящият се самолет беше натрупал. А зад него лежеше нещо кръгло, тъмно, голямо колкото човешка глава… — О, Боже! — изплъзна се от устата на Мат. Възбуден и с рзтреперани колена се изкачи през насипа и се наведе над пилотския шлем. Но не смееше да го вдигне. Защото фантазията му го измъчваше с ужасяващата картина, която евентуално можеше да види, ако обърне шлема — гледката на обляно в кръв, наядено от животни лице, с изкривена в мъртвешко ухилване уста… И сигурно нямаше да може веднага да разпознае в чие лице гледа.

Накрая все пак го стори и… не видя нищо. Шлемът беше празен. Ако не се вземеше предвид кръвта, която беше засъхнала тук-там по изкуствения материал. Все пак не толкова много, че от количеството Мат да направи заключение за смъртоносно нараняване.

Не, лейтенант Ханк Уйлямс можеше все още да е жив! Защото шлемът, който Ноона беше намерила, несъмнено беше този на Уйлямс. Прякорът на младия тексасец беше изписан със залепени букви на лицевата страна: Реднек.

Но къде ли беше се дянал притежателят на шлема? И какво се беше случило с капитан Ървин Честър? Мат се остави погледът му да блуждае, повече неволно, отколкото истински с надеждата, че ще намери някакво указание за местонахождението на двамата мъже.

Не откри нищо и накрая преустановиха търсенето.

Пътуваха по същия маршрут. Защото очевидно точно в тази посока беше изтеглен и катастрофиралият самолет, независимо от кого и по какви причини.

На юг.

Може би дори в Рим.

По-нататъшното пътуване мина без големи произшествия. Ако не се смяташе това, че джипът проявяваше капризи и с малко сръчност и много повече късмет Мат успяваше да го поправя. И ако не се брои нападението на глутница герули.

Двайсет-трийсет от тези, големи колкото зайци месоядни, нападнаха джипа, който очевидно сметнаха за вкусен и преди всичко за примамливо едър деликатес. Аруула и Ларн убиха няколко от животните с мечовете си, преди Мат бързо да тури край на нападението. Застреля един герул и вторият пистолетен изстрел обърна глутницата в бягство.

По-нататък покрай отовайиите горите ставаха все по-редки и естеството на почвата се измени. Следите от изтеглените останки от самолета и онези, които бяха отговорни за това, понякога се губеха. Въпреки това Мат отдавна вече не се съмняваше, че самолетът е бил откаран в Рим.

По пътя Мат се опитваше да води разговор с Ларн. Младият мъж беше разменил мястото си с Аруула и сега седеше до водача, все още удивен от странното ездитно животно.

Мат се опита да узнае дали Ларн не знае нещо повече за Рим. Аруула се държеше между седалките и изпълняваше ролята на преводачка. Но младият варварин можеше да каже малко конкретни неща. Само едно нещо изкристализира ясно който и да беше разказал на Лари за града, направо му беше пуснал бръмбари в главата.

— Какво искаш да правиш в Роома? — попита Мат.

— Да живея добре с Ноона — отвърна Ларн. — Тя е добро момиче и заслужава по-хубав живот. И да бъде щастлива.

— И как си представяш това?

— Ще стана боец. Който се бие добре, може да живее добре в Роома. — Ларн се ухили, изпълнен с упование, и очите му заискриха от предприемчивост.

Мат познаваше този израз. Често го беше виждал по лицата на младите мъже, постъпили в армията на САЩ. Дръзки момчета, чието мото беше: „Който иска да срита задника на САЩ, ще трябва да мине през нас!“ Мат беше свидетел как неколцина от тези мъже станаха герои. А много повече — да умират в религиозните войни през 2005 година…

От онова, което каза Ларн, Мат не научи кой знае какво. Знаеше твърде малко неща за Рим и тамошните дадености. Но имаше мъгляво подозрение и ако донякъде беше прав в преценката на разстоянията, скоро щеше да знае повече. След около два дни…

Оказа се, че са се придвижвали по-бързо, отколкото Мат беше предполагал. Защото още същия ден Рим се простираше в краката им.

Вечният град се беше свил.

Поне такова беше най-първото впечатление на Мат Дракс, когато стояха един до друг на един хълм северно от Роома и безмълвно обгърнаха с поглед града, всеки потънал в собствените си мисли.

Предградията и крайните квартали бяха изчезнали. Не просто порутени или обрасли, направо бяха изравнени. Затова градът изглеждаше по-малък, отколкото си го спомняше Мат, макар и все още да заемаше огромна площ. Особено на придружителите му, които през живота си вероятно не бяха виждали град като този, сигурно и този променен Рим им се виждаше като уникален и неизказано чужд свят.

Мат Дракс беше веднъж в Рим, тогава, в своето време. Понякога използваше обстоятелството, че служи в Германия и в почивните си дни посещаваше големите градове в Европа. Би било пресилено да се твърди, че познаваше Рим, но спомените му бяха достатъчни, за да разбере, че лицето на града се е променило страшно много.

Рим не само беше станал по-малък и вече не беше разположен върху седем хълма — като последица от сблъсъка с кометата три от тях се бяха заравнили. Но тези промени се сториха на Мат най-незначителни. Нещо друго беше далеч по-очебийно. Мат почти имаш чувството, че е направил още един скок във времето. Този път не в бъдещето, а хилядолетия назад. Точно посред древния Рим, в историческата Римска империя.

Доколкото можеше да различи отдалече, древните строежи на Рим не само, че бяха запазени, някой, изглежда, ги беше и подновил! Вероятно със строителни материали, които са добити от разрушаването на крайните квартали.

Този Рим представляваше странна картина. Мат беше принуден неизбежно да си помисли за килим от разноцветни парчета, за някаква архитектурна кувертюра. Пъстра и причудлива. С много плоскости. Тайнствена. Едва ли имаше дума, която да не се окаже вярна за този град, който надхвърляше всички очаквания, които Мат Дракс тайно беше подхранвал.

И това беше едва началото! Само впечатлението на Мат оттук, извън града, на повече от километър и половина пред портите на Рим.

Как ли изглежда пък зад тях?

Буквално изгаряше от нетърпение да го разбере.

Мат изсече с меча на Аруула едно място в ширналия се храсталак. После вкара джипа в него и го замаскира с отрязаните клони.

Рим можеше и да се е развил като един във висша степен своеобразен град и жителите му сигурно са свикнали с не едно неща, въпреки това Мат искаше да намали до минимум риска да не бие на очи. А с джипа сигурно щяха да направят впечатление.

Остави спасителния контейнер в колата, като преди извади някои неща, които можеха да са му полезни, и ги намести в джобовете на пилотския си костюм. Тогава потеглиха. Надолу по хълма и срещу Рим.

Вечният град беше доста по-отдалечен, отколкото изглеждаше от планинския купен. Почти два часа минаха, докато стигнат до някогашните крайни квартали.

Друго едно наблюдение предизвика у Мат леко удивление. Тук се занимаваха със земеделие! Макар и не в големи мащаби, но фактът, че някой отглеждаше полски култури, беше неочакван за него, след като досега се беше запознал само с примитивния живот на странстващите народи и скотовете вулфани в Болоня.

Видяха и хора, които обработваха нивите. Те, изглежда, изобщо не се интересуваха от четиримата пришълци, почти не ги удостоиха с поглед. Ако градът не беше толкова близо, сякаш можеш с ръка да го докоснеш, и ако не привличаше Мат като магнит, сигурно щеше да се опита да разговаря с тези селяни. Но продължаваше да върви нататък, нататък към града, в който — да, какво ли се надяваше да намери?

Останките от падналия самолет, естествено. И приятелите си, да се надяваме.

Но това не беше всичко. Мат долавяше, че има и нещо друго, за което хранеше надежда да открие в Рим. Но не беше в състояние да назове това Нещо.

„Отговори — нашепваше безплътният глас в ухото му. Надяваш се да намериш отговори на всичките въпроси, които от седмици наред ограбват съня ти.“

„И? — попита мислено Мат. — Ще ги намеря ли?“

Гласът мълчеше.

Мат усети върху себе си погледа на Аруула. Без да спира да върви, се обърна към нея. Изразът на красивите й очи го обърка. Прочете в тях несигурност, нещо като неопределен страх, макар че Аруула се опитваше да го прикрие зад усмивката си. Не успя и нямаше нужда човек да притежава телепатични способности, за да го прозре.

— Какво има? — попита той, не много силно, макар че Ларн и Ноона едва ли биха ги чули. Двамата вървяха на повече от десет крачки пред тях. Ларн, изглежда, бързаше още повече от Мат да стигне в Рим.

— Сега разбирам как трябва да си се чувствал — отвърна Аруула. Тя отново погледна напред.

Мат разбра какво имаше предвид тя. В действителност Рим трябваше да изглежда на Аруула като съвсем друг свят. Тя навярно никога в живота си не е виждала нещо подобно, може би дори не е знаела (или поне не е вярвала), че такова нещо може да съществува.

Точно така се беше случило с Матю Дракс, след като беше спасен в катастрофиралия си самолет. Всичко беше ново и различно. Невъобразимо и невъзможно. Чуждо и плашещо.

— Това ще премине — каза той, — този страх и чувството, че си чужда, имам предвид.

Беше лъжа. Дори и не особено сполучлива. И беше сигурен, че Аруула я е доловила. Но въпреки това му се усмихна благодарна, хвана ръката му, стисна я и здраво я задържа.

Когато накрая стигнаха до някогашните предградия на Рим, Мат Дракс разбра, че впечатлението му отдалеч не го е излъгало. В действителност тук къщите и другите постройки в голямата си част бяха съборени и развалините бяха откарани. Бяха запазени единствено улиците, по-голямата си част изчезнали под мръсотия и плевели.

Тогава се озоваха пред първите къщи. Или по-скоро пред руините им. Беше трудно, ако не и съвсем невъзможно да се каже до каква степен разрушението наоколо се дължи на зъбите на времето и какво участие в това е имала „Кристъфър-Флойд“. Повечето покриви на къщите бяха съборени, но пълзящи растения се увиваха нагоре по външните стени и бяха образували отчасти нови зелени покриви. В зидовете зееха останали без стъкла отвори за прозорци, зад тях се бяха загнездили само сивота и чернота.

Въпреки това чувството, че минава през призрачен град, не се задържа дълго у Мат Дракс. Изчезна в момента, когато усети, че го наблюдават. Че в него са втренчени погледи откъм невидимото. И накрая съзираше тук и там движение зад прозорците и вратите, само неясно, но без съмнение такова беше налице. Инстинктивно посегна към „Берета“-та, която беше сложил в един от джобовете на униформата си. Но не я извади. Защото Аруула постави успокоително ръка върху рамото му.

— Няма враждебност — прошепна тя. — Само любопитство. При това тя продължи да се оглежда внимателно, но незабележимо и Мат знаеше, че тя вижда повече от онова, което разкриват очите й.

Ноона се беше притиснала плътно до Ларн. Двамата все още вървяха пред Мат и Аруула, макар и да бяха скъсили дистанцията. Юмрукът на Ларн беше стиснал здраво дръжката на двуострия меч. Но изглеждаше, че не изпитва никакъв страх, дори и че не е истински обезпокоен. Оглеждаше се с учудения поглед на дете, което идва за пръв път в Дисниленд.

Мат неволно се подсмихна при тази мисъл. Май не беше измислил кой знае колко точно сравнение…

И после, когато стигнаха в район на града, който беше позапазен, отново срещнаха хора.

Мат наблюдаваше същото поведение като навън в полята. Отделяха им малко внимание. От което Мат съвсем не се чувстваше нещастен. Но след това размисли и стигна до извода, че в Рим сигурно трябва да са свикнали с появяването на чужденци. От което пък възникна въпросът откъде ли идваха всичките тези чужденци. Мисловният апарат на Мат продължи да трака и стигна до идеята, че сигурно хора от цял свят идват в Рим. Което пък означаваше, че извън него има още един свят! И хора, които населяват този свят!

Желанието му да потърси тези хора и остатъка от света изведнъж придоби страхотна мощ. От хълма северно от града видя далеч отдясно да проблясва в оловна сивота Тиренско море. Може би съществуваше някаква възможност с кораб…

Преди още да успее да се задълбочи в теоретически размишления, Мат отново се овладя. „Едно подир друго“ — каза си. Във всеки случай на първо време Рим можеше да предложи достатъчно, за да задоволи жаждата му за знания…

Накрая стигнаха до сърцето на Вечния град. И Мат имаше чувството, че минава през вратата на друго, отминало време. Във време, което е било в разцвета си около началото на християнското летоброене.

Но чувството му беше бегло, отслабваше с всяко ново впечатление, което Мат възприемаше, сега и сам удивлявайки се като дете. И друго едно чувство го обзе: именно, че някакъв надарен (или побъркан) градинар отново е възвърнал този минал разцвет — по-пъстър от всякога преди!

Матю Дракс имаше най-странното дежа вю в живота си.

От тинята на спомените му се появиха картини от кратката почивка, която беше прекарал някога в Рим, и се наслояваха върху непосредствените му възприятия. Виждаше най-забележителните строежи на Вечния град, виждаше шляещи се туристи, местни хора пред малките кръчми и, и…

… някак си тези картини се смесваха с действителността. С настоящето. Преливаха се една в друга като при двойно експониране. Имаше странни съвпадения, дори удивително много!

Рим от това време, изглежда, гъмжеше от още повече народ. Хората се различаваха от онези в спомените на Мат единствено по облеклото, а за някои… е, за някои Мат не беше сигурен, че понятието „хора“ е уместно. Съзираше създания, още по-чудновати от онези, които някога Джорж Лукас беше сътворил във филма „Междузвездни войни“. Онзи тип, който вървеше на две крачки пред Мат, дори не беше най-странният — хаотично татуиран дангалак, дълъг и тънък като бобово стъбло, който по някаква причина си беше завил ръждиви винтове през плешивия черепен покрив.

„Може би кръвта му е с ниско съдържание на желязо — помисли си Мат в пристъп на изкривен хумор. — Или пък това е някакъв архаичен начин за разгръщане на съзнанието…“

Неколцина от хората наоколо бяха облечени донякъде като варварите от Севера, в космати и гладки кожи. Други носеха съвсем друго облекло и на Мат отново му хрумна понятието скърпен килим. Екипировката изглеждаше като насъбрана набързо от неща, преживели столетия. Или пък просто възпроизвеждаха древните образци.

Най-очебийно обаче беше въоръжението. В него Мат откри авантюристични комбинации: части от животински черупки и метални отпадъци.

Имаше опасност да му се завие свят, толкова силен беше напливът от нови гротескни впечатления. Струваше му усилия да застави себе си да не изследва с поглед всеки детайл от обкръжението си. Но това беше единственият начин да не загуби разсъдъка си.

И така, продължавайки пътя си, Матю се опитваше да игнорира всичко ново около себе си. Напрежение, което почти му струваше физическо усилие. Но някак си успя повече да не се удивлява и да не се пули.

Може би му помогна и чувството, че го наблюдават.

Не че Мат смяташе, че всеки се е втренчил в него или в малката им групичка. Чувстваше само нечий поглед, ясно и неприятно като студена ръка, поставена на тила му.

Погледна към Аруула. Тя, изглежда, не забелязваше нищо такова и затова Мат сметна, че причината е в опънатите му нерви…

Стигнаха до голям площад, Пиациа ди Спаня. На другия край се издигаше Испанското стълбище и там, както и навсякъде гъмжеше от хора.

Мат с изненада установи, че очевидно се вършеше търговия. На прости щандове се разменяха или купуваха неща за всекидневието и той се запита дали в града няма и някакво платежно средство, дали и парите, тъй да се каже, не са открити отново.

Това можеше да се разбере, ако сам се смесеше с търгуващия и пазарящ се народ. Но дотам Мат Дракс не стигна. Защото внезапно настроението около него се промени, толкова ясно и продължително, че завладя и него.

Тишина се спусна над Пиацата в продължение на няколко секунди. Възцари се някаква напрегната атмосфера. Изглеждаше, че всеки отделен човек се ослушва за нещо, някои дори затаиха дъх.

И когато най-сетне отново се зачу шум, все още отдалече и тихо, сред множеството се разнесе шепот, както когато някой пристъп на вятъра накара листата да зашумят.

Мат също се заслуша в шума. Но му беше невъзможно да каже кой или какво го предизвикваше. Бяха викове, пронизителни като онези на животните, а към това се прибавяше и грохот като от много крака.

И едното, и другото се усилваше, приближаваше се.

Ръката на Аруула здраво обгърна тази на Мат. За половин секунда погледите им се срещнаха. Мат прочете угриженост в очите на спътницата си. Тя отвори уста да каже нещо. Но преди да успее да го стори, те пристигнаха.

Стройни фигури със зелена кожа, със странна екипировка. Лицата им му се сториха подобни на влечуги, като покрити с малки, зелени рогови плочи. Кръглите очи се намираха толкова дълбоко в ямките, та изглеждаше като че ли почти не съществуват. Мат прецени броя на страховитите фигури приблизително на петнайсетина.

Животните, върху които яздеха, не им отстъпваха по външен вид. Бяха гущери. Дълги най-малко три и половина метра, без да се смята опашката, с приблизително същата дължина. Животните мятаха опашките си натам-насам, за да изхвърлят всеки, който се е доближил твърде много до тях. Гръмнаха викове. Замръзналата сцена се раздвижи. Но не всеки от събралите се хора търсеше спасение в бягство. До известна степен Мат беше очаквал масова паника, главоломно бягство. Страхуваше се, че всеки безогледно ще стъпче съседа си, че ще има мъртви, за което вината няма да е в ужасните ездачи на гущерите, ами хората ще станат жертва на хистерията си.

Но нещата не бяха такива. Поне не в степен, както се опасяваше Мат. Макар и болшинството от тълпата да се отдръпна, това стана без особена припряност. Хората се оттеглиха назад, докато обградят Пиацата. Голяма част от тях намериха място на Испанското стълбище. Други се покатериха върху статуи и каменни цокли или изчезнаха в околните къщи, за да се появят след малко отново на прозорците.

Изглеждаше като че ли тези хора търсят място в ложа. За да наблюдават нещо ли?

Мат откри отговора на този въпрос почти в същия миг. И го узна доста по-осезаемо, отколкото би му харесало. Непосредствено до кожата си, така да се каже…

Не всички хора бяха опразнили Пиацата. Беше останал значителен брой. Мат се огледа и се видя заобиколен от мъже, в чиито лица прочете едно и също изражение — желание за борба, решителност. И един почти фанатичен блясък в очите. Млади мъже, горе-долу на възрастта на Ларн или малко над нея, представляваха преобладаващата част. Но всички бяха въоръжени, всичките с обнаждени оръжия: мечове, бойни секири, копия…

Ездачите на гущерите заобиколиха групата, движеха се между пръстена на зрителите и останалите вътре мъже, с оръжия в ръцете си и изглеждаха като бронирани. Тогава нападнаха.

И Мат си пожела той и спътницата му да са сред зрителите, но не — оказаха се точно в средата! Между фронтовете, в известен смисъл. До гушата в…

„По дяволите!“

Ездачите на гущерите бяха въоръжени с нещо като копия, с чиито върхове започнаха да мушкат мъжете. Те пък се отбраняваха — с такова усърдие, сякаш беше важно не само да защитават живота си, ами и особено да се отличат.

Мат беше извадил пистолета си, но го държеше скрит под кожената наметка. Аруула държеше меча в ръката си, но не се намесваше в събитията. Защото не бяха нападнати от ездачите.

Ларн междувременно, изглежда, стоеше като на горещи въглени. Пристъпваше неспокойно на място и очите му излъчваха почти трескав блясък.

— Това е — каза той дрезгаво и повтори думите.

— Това е какво? — попита Аруула.

— Ездачите — отвърна Ларн, без да я погледне. Погледът му беше втренчен в странната битка. — Подбират.

— Подбират ли? — откликна варварката.

Младият мъж кимна и възбудено преглътна.

— Избират най-силните.

И тогава се спусна! Хвърли се в блъсканицата, ревейки като другите бойци.

— Ларн, недей! Не! — Ноона извика, направи една-две крачки, за да последва Ларн и да го задържи. Аруула успя да я улови за ръката и я дръпна назад. Каза на младото момиче нещо, което Мат не разбра. Но Ноона се поуспокои и само беззвучно хлипаше.

Мат Дракс се опитваше да държи Ларн под око. Младият варварин напираше напред, за да се доближи до един от ездачите. Друг боец вдигна архаичната си секира, но не, за да удари ездача на гущера, а Ларн!

Младият мъж забеляза нападението с крайчеца на очите си и реагира. Блокира удара на секирата със своя меч тояга. Извъртя оръжието светкавично бързо. И го заби!

Едно от остриетата хлътна между ребрата на нападателя и отново се появи окървавено. На Мат му се стори, че успя да чуе отвратителния влажен шум, въпреки дистанцията и рева на тълпата.

— Господи, какво става тук? — прошепна той потресен. Какъв демон ги е обладал тези мъже?

Но у него отдавна назряваше съответното предположение. И онзи друг глас в мислите му му даде да разбере, че вероятно е по-близо до истината, отколкото би му се харесало…

Нещо се промени. Вълната на атаката срещу ездачите на гущерите стихна. Мъже се наведоха и събраха оръжията на мъртвите и ранените.

Тогава ездачите се поотдръпнаха назад, с изключение на един. Той посочваше с протегнати пръсти отделни мъже и при това викаше нещо, което Мат не разбираше. Изглежда, говореше на някакъв по-различен диалект от този на северните народи.

— Какво казва? — обърна се Мат към Аруула, без да мести погледа си.

Не му отговори. Също беше напълно омагьосана от тези абсурдни събития.

Онова, което се случи тогава, изясни на Мат впоследствие какво е разпоредил облеченият в броня дангалак. Очевидно е разпределял останалите мъже по двойки, към всеки е придал индивидуален противник.

И с Мат не беше направено изключение. И срещу него идваше някой. Някакъв момчурляк, още по-млад от Ларн. Вероятно още имаше жълто около устата. Но беше въоръжен с два меча и демонстрираше такава гневна решителност, че Мат почти отскочи назад!

Момчето се нахвърли с крясък, размаха остриетата на мечовете си и се засмя като лудо, когато Мат насочи пистолета си към него.

Матю не искаше просто ей-така да застреля момчето. Вместо това избягваше ударите на противника си.

Естествено момчето не се впечатли от пистолета. Оръжието трябва да му се е сторило жалко. Просто не знаеше за какво става дума. Пък и откъде ли да го знае?

Но, изглежда, не се ядосваше, че противникът му е невъоръжен. Напротив, това очевидно само разпалваше усърдието му. Смяташе, че лесно ще се справи. Вероятно вземаше Мат за глупак, за страхливец, който просто се оставя в ръцете на съдбата.

Момчето извиваше мечовете в ръцете си, сякаш бяха лишени от тегло. Следващият му удар мина плътно до главата на Мат, та му се стори, че усети как му бяха обръснати няколко косъма.

— Окей, момче, стига толкова! — изръмжа Дракс. И накрая натисна спусъка!

Изстрелът почти се изгуби сред шума на битката, която бушуваше като шибано от бурята море. Куршумът предизвика искри в настилката на Пиацата, на две педи от краката на момчето. То изквича като прасе, отскочи назад и загледа безпомощно Мат в продължение на две-три секунди. Тогава сведе поглед и го прикова в пистолета.

— Изчезвай — каза Мат и посочи с глава към края на Пиацата. Същевременно вдигна оръжието и заплашително го протегна към младия си противник.

Той отстъпи още крачка назад. Тогава ръцете му се разтвориха. Мечовете издрънчаха върху настилката. И накрая момчето побягна. Отначало бавно и непрекъснато обръщайки се назад към Мат, после по-бързо, сякаш хиляди дяволи го следваха по петите му.

Копието на един ездач на гущер спря момчето, преди то да напусне Пиацата.

Ездачът сякаш се беше появил от нищото, беше препречил пътя на младия мъж и без церемонии го остави да се наниже на копието му. Кървавото острие на оръжието се показа от гърба на момчето.

С рязко движение отхвърли мъртвия настрани и издърпа копието от трупа. Привидно празният поглед от черните му очни ямки обаче остана прикован в Мат Дракс.

Леко дръпване на поводите и гущерът се обърна тромаво и се затътри към Мат.

Мат вдигна „Берета“-та, прицели се. Изстрел.

Гущерът вдигна високо глава, изфуча и изсъска. През лявото око на животното куршумът беше влязъл направо в мозъка му. Като на забавен кадър се килна настрани и тежко се стовари на земята. Ездачът падна от седлото, изтъркаля се между сражаващите се и изчезна от полезрението на Мат. Поне за момент.

Той се огледа за Аруула, извика името й. Тя му отговори през грохота и дрънченето на оръжията. Мат я откри малко по-надалеч, сама въвлечена в двубой, и забърза към нея.

— Не съвсем честно, не съвсем галантно — изръмжа Мат, когато се нахвърли отзад на противника на Аруула и заби дръжката на пистолета си в тила му. Мъжът безмълвно се свлече на земята.

— Внимавай, Маддракс!

От предупреждението на Аруула почти нямаше нужда. Части от секундата преди това очите й се бяха ококорили уплашено и Мат инстинктивно се метна настрани.

Нито миг по-рано!

Ездачът, чийто гущер беше убил, се появи зад него. Копието, което трябваше да прободе Мат в кръста, не го улучи. От легнало положение Мат захвана с краката си тези на другия и го събори на земята. Аруула изби копието от ръцете му. С удар с пистолета си Мат извади от строя и този дангалак.

— Ларн и Ноона? — каза трескаво. — Къде са? Трябва да изчезваме!

Аруула се огледа. Но в суматохата беше почти невъзможно да откриеш някого. А освен това и други проблеми бяха по-належащи!

Онзи тип с гущера, когото Мат нокаутира, изглежда, притежаваше наистина железен череп. Като същински дявол скочи, отново с копието в ръце!

Този път се опита да нападне Аруула.

Мат беше по-бърз.

„Берета“-та излая. Куршумът проби дупка в покритото с рогова броня чело на дангалака и го накара да отхвръкне назад.

— Там! — извика Аруула.

Мат проследи с поглед протегнатата й ръка. Друг ездач на гущер идваше в тяхна посока. Очевидно изстрелите не бяха останали така незабелязани, както се надяваше Мат.

Прицели се, сви пръста, стигна до момента на изстрела и… спря.

Някой го изпревари. Някой или — нещо…!

Тъмно привидение се появи сякаш от нищото. Като че ли долетя отнякъде, безформено и с пърхащи криле. И светкавично бързо!

Сянката се стовари върху ездача, събори го от гърба на гущера. Чу се сподавено, но недвусмислено гневно ръмжене и гъргорене…

… и тогава отвратителният череп на ездача хвръкна в тяхна посока, стовари се на земята на две крачки пред краката на Мат, дотърколи се още малко по-близо и накрая остана да лежи така, че муцуната гледаше втренчено нагоре към него, с изкривена в гротескно ухилване покрита с рогови люспи зелена уста. Дълбоко в очните ямки като че ли нещо угасна като последна искрица.

Мат потърси с поглед горната част от тялото на ездача, но не го намери. Затова пък попадна на странното привидение, което се беше втурнало към него и Аруула. Сега Мат видя, че не става дума за някаква сянка или призрак, а за някого, който носи тъмно расо. Лицето на другия се скриваше в сянката на широка качулка, ръкавите бяха толкова дълги, че ръцете изчезваха в тях.

Мат вдигна инстинктивно оръжието, но другият със светкавично движение го отби настрани, преди още Мат да успее да помисли да натисне спусъка.

Тъмни очи го пронизваха изпод качулката. И те изразяваха нещо повече от думи онова, което другият искаше:

„Елате с мен!“

Докато Аруула и той, бягайки зигзагообразно, следваха през бъркотията на боя набитата фигура с качулката, Мат Дракс се запита защо се доверява на водачеството на съвсем чужд човек. Вероятно защото в този хаос беше все едно след кого и накъде върви…

Как успяха да напуснат Пиацата живи и здрави, впоследствие Мат не можеше да си го обясни. Важното беше само това, че го направиха.

Мистериозният им водач бързаше пред тях и наложи такова темпо, което накара Мат да се запъхти. Другият се носеше като таран през множеството и преди да успеят да се затворят празнините, които отваряше, през тях се промъкваха Мат и Аруула.

Пиаца дел Спаня остана зад тях. Потънаха в някакъв лабиринт от ъгловати, тъмни и тесни улички. Наляво, после надясно и отново — наляво. Катереха се през стени, пробягваха през мрачни коридори и вонящи задни дворове. И отново излизаха навън…

Мат отдавна беше загубил чувството си за ориентация. Знаеше само, че без чужда помощ щяха да са му необходими дни, за да намери пътя от този лабиринт. Ако въобще…

Тогава светкавичното бягство свърши. Бяха стигнали до целта. Независимо от това, че Мат нямаше и най-малка представа нито къде се намираше тази цел, нито защо бяха тук.

Намираха се в избено помещение със сводест таван. Накрая пътят им минаваше надолу по няколко изтрити стъпала, после през тъмни коридори и подземни галерии. Бяха стигнали до някакво… жилище. Поне в помещение, което приблизително заслужаваше това определение. Някой се беше устроил уютно тук.

Човекът с качулката тъкмо се беше заел да пали няколко свещи. Мигащата светлина прогони мрака, без обаче да освети цялото помещение. Тя създаваше само светли острови.

Мат се огледа. Имаше обикновена мебелировка. Място за спане. Сандъци и ракли със затворени капаци. На стените няколко етажерки, препълнени с прастари неща, някои ръждиви, други — само зацапани. А в единия ъгъл Мат откри една груба, ръбеста сянка, която не различи от пръв поглед само затова че подхождаше на това място по-малко от всичко останало — пиано…

Ароматна миризма се смеси със спарената и влажна атмосфера на избата. Някакво огненочервено око се взираше в Мат откъм тъмнината. Мина известно време, докото разбере какво беше това. Другият си беше запалил пура. Сега поднесе на Мат и на Аруула плоска кутия, в която имаше още пури. Мат взе една, но не я стисна с устни, а само я въртеше в пръстите си.

— Кой си ти? — попита накрая. Аруула повтори въпроса му на езика на варварите.

— Мос.

Мъжът се измъкна от сянката и най-сетне дръпна качулката назад. Светлината на свещите караше бръчките и гънките на странното му, неподдаващо се на определяне на възрастта лице да изглеждат по-дълбоки и по-тъмни, отколкото бяха в действителност. Черната му коса, сплъстена и четинеста, се спускаше по главата и бузите му. Тогава човекът, който се представи като Мос, свали и расото си. Под него носеше кожена жилетка и панталон от същия материал, към това ботуши от космата кожа, привързани здраво с кожени ремъци.

Мос не беше голям, стигаше точно до раменете на Мат, но беше страшно широкоплещест, а мускулите му не бяха по-малко впечатляващи. И по раменете му бяха подкарали тъмни, остри косми. А по ръцете му лепнеше засъхнала кръв. Кръвта на ездача на гущера, когото беше обезглавил. С голи ръце, изглежда.

Мат преглътна с усилие, после назова имената им и попита чрез Аруула:

— Какво означава това? Защо ни доведе тук?

Мос повдигна рамене. Жестът изглеждаше почти заплашителен.

— Защото инак щяхте да сте мъртви. — Говореше бавно и наблягаше на всяка дума.

— Но как ни откри? — продължи Мат.

— Държа си очите и ушите отворени. Така човек живее по-дълго. Преди всичко в този град.

Мат си спомни за чувството, че някой го наблюдава, когато вървяха по улиците. Напълно възможно е тогава Мос да им е хвърлил око.

— Ти си шаман — каза Аруула, привидно ненадейно. Звучеше учудено и същевременно като укор.

— Откъде ти хрумна това? — Мос дрезгаво се засмя.

— Мислите ти са… неми. Нищо не долавям. Както при Балоор. Беше шаман на моята орда. Вратата и към неговия дух беше затворена за мен. — Гласът на Аруула-звучеше неприятно засегнат.

— А, подслушвачка, нали? — Лека подигравка трепна в гласа на Мос. Тогава махна с ръка в знак на отрицание. — Не, не съм шаман, душичке. Но би трябвало да свикнеш с мисълта, че не всеки се оставя да надничат в кратуната му. Тук нещата са по-различни, отколкото на север при твоите братя и сестри.

Мат не разбра почти и дума от онова, което каза Мос. Но смисъла все пак схвана. И не можеше да твърди, че от това този тип му се стори по-малко опасен. Напротив…

— Кой си ти? — попита още веднъж и модулацията на гласа му подсказа ясно, че иска да знае нещо повече освен едно име.

— Човек, който се опитва да избягва неприятностите.

— За себе си и за другите, нали?

Мос кимна и се скри в дима от пурата. Мат посегна към пистолета си. Откъм облака дим се чу заплашителен глас. Мат вдигна успокоително ръка.

— Не се безпокой — каза и задържа оръжието на дланта си. Мисля, че знаеш какво е това? — Във всеки случай имаше такова впечатление, непосредствено преди Мос да ги подкани да избягат от Пиацата.

Аруула преведе. Мос отново повдигна широките си рамене.

— Нещо, което създава неприятности!

Бегло ухилване пробяга по лицето на Мат Дракс. Мос не беше много далеч от истината. По-точно казано, в преценката му имаше нещо философско…

Мат скри оръжието, вместо това пръстите му си заиграха с пурата и той започна да се разхожда натам-насам в помещението. Разглеждаше предметите по етажерките, без всъщност да ги вижда. Тогава ръцете му се плъзнаха по пианото. Беше прастаро, естествено, изподраскано и разкривено.

— Там навън — попита Аруула след известно време, — какво беше това?

— Подбираха нови бойци — отговори Мое.

— Бойци за какво?

— За арената.

Аруула преведе и Мат кимна. Той имаше такова подозрение. Древният Рим тук беше съживен не само в смисъла на архитектурата…

— Кои са те? — подхвана тя отново нишката на разговора. Тези ездачи…

Мос махна пренебрежително с ръка.

— Ездачите са само помощници. Или слуги.

— На кого помагат или служат? — заинтересува се варварката.

— На боговете — каза Мос. Но в гласа му нямаше и следа от страхопочитание. Само присмех.

Ала Аруула се втрещи. Мат усети как по гърба и самия него го полазиха студени тръпки. Аруула вярваше в богове, а също така и в мрачните им еквиваленти — демонични създания, които според легендата обитават бездните и глъбините на Земята.

— Този град родината на боговете ли е? — попита тя, останала почти без дъх.

— В този град — отвърна мрачно Мос — има твърде много неща. И прекалено малко от тях ми харесват.

— Тогава защо си тук? — подхвана Мат.

— Защото има места, които са още по-лоши — отвърна Мос и от тона му пролича, че с това темата е изчерпана.

Мат го разбра и прие, макар и на върха на езика му да се тълпяха десетки въпроси. Смени темата.

— Чувал ли си някога за някаква огнена птица?

Вълнението по лицето на Мос не му убягна. Една от гъстите вежди на ниския, но страшно як мъж леко се повдигна нагоре.

Мат веднага поде отново:

— А видял ли си някого, който е облечен като мен? — Той потри между пръстите си плата на изпокъсания си летателен комбинезон.

Мос кимна.

— Аха.

— Какво да? Знаеш ли нещо за огнената птица или за човек като мен? — каза Мат припряно.

След като Аруула преведе, Мос пак кимна с глава.

— Ще ви заведа. Утре.

И с това се приключи. Въпреки всичките протести и въпроси, които Мат изложи. Мос им посочи къде да пренощуват. Преграденото с дъски помещение се намираше малко по-надолу в коридора, от другата страна.

Тази нощ Мат сънува безвъзвратно отминалите времена. Видя самия себе си като малко момче да седи до майка си върху тясна пейка. Майка му му изсвири на пианото някаква песен.

Често го правеше с надеждата да събуди музикален талант у сина си. Не успя.

Когато Мат отвори очи и погледна в тъмнината, стори му се, че сънят още не е свършил. Продължи още няколко секунди. Защото в мрака си помисли, че все още слуша клавирна музика, тиха, лееща се. Меланхоличната мелодия на една песен, която знаеше и която в това време беше отдавна забравена.

As time goes by…^[1]