Йо Цибел
Градът на прокълнатите (6)

Останките от фонтана стояха на площада. Зад група брези до малко езерце се издигаше тъмната фасада на безформена базилика. Храсти избуяваха по надупчените зидове и по кръглата рамка на един счупен прозорец над отворения портал.

Вулфаните ги бяха вързали за един стълб на фонтана. Яндра, детето и него. На няколко крачки от фонтана, и въпреки това непостижим, в папратта лежеше контейнерът му, а върху него — пушката. Рибешките муцуни не знаеха какво да правят с тези неща.

Бяха надали мощен рев и бяха започнали да обстрелват с копия и стрели сградата срещу базиликата.

На входовете се бяха появили гигантски паяци и бяха избълвали бялата си киселина. Вулфаните бяха избягали.

Мат не можеше да проумее какво става. Можеха да го направят много по-просто, ако искаха смъртта му…

Нишите между руините се изпълниха с гигантски черни паяци. Трябва да бяха стотици.

Детето плачеше. Не беше на повече от четири-пет години. Яндра изглеждаше невъзмутима. Каза нещо на Мат, което той не разбра. Тогава започна да движи мършавото си тяло под веригите.

Изведнъж черният фронт на зирагипите се раздвижи. Като черна, космата лава се юрнаха насам. Стократното стържене на краката им накара Мат да потрепери от ужас.

Погледна отново настрана… и почти не повярва на очите си, когато видя как Яндра подобно на змия се измъкваше сантиметър по сантиметър от въжетата. Сякаш костите й бяха гумени, толкова много извиваше тялото си, докато в края на краищата успя. Но това й струваше много усилия — беше още по-бледа от преди, а очите й горяха като в треска.

— Бързо! Ножа ми! — извика Мат и посочи с брада към десния си ботуш.

Яндра, изглежда, донякъде го разбра, защото дойде при него, откри ножа и го извади. Бързо разряза въжетата на Мат и тези на детето. Мат скочи, метна на рамо спасителния контейнер и посегна към пушката си.

— Вземи детето и бягай с всички сили! — Посочи базиликата.

Яндра и детето се затекоха през площада.

Мат откри огън по напредващите зирагипи. От редиците черни тела изскочиха фонтани пенлива киселина. Мат се оттегли назад, без да сваля пръста от спусъка. Бялата течност плясна в тревата и гъсталака на осем-девет крачки пред него, разяде ги и се впи в трошляка от някогашната калдъръмена настилка.

Погледна към децата. От отворения портал на базиликата се придвижваха с поривисти движения пет или шест зирагипи. Видя, че Яндра и детето избягаха, насочиха се към ниската балюстрада до базиликата и се покатериха нагоре. Мат стреля по гигантските паяци в портала. Едновременно побягна след децата.

Гърчещи се в конвулсия тела покриха входа на църквата. Следващата атакуваща вълна просто мина през тях. Фронтът на нападателите се приближаваше също и откъм площада. Мат трябваше да смени пълнителя. Видя децата да изчезват на другия край на балюстрадата между тъмните кипариси.

Стреляше като бесен около себе си, но задържа фронта на гигантските паяци само за кратко време. Когато стигна до балюстрадата, вече беше изпразнил следващия пълнител. Постепенно мунициите му привършваха. Метна се през порутената стена и се изтърколи в гъсталака между кипарисите. Трескаво смени пълнителя. Между колонките на балюстрадата отново откри огън по паяците. Но колкото и много да застрелваше, те непрекъснато се приближаваха. Нямаше смисъл — просто бяха твърде много.

Мат побягна през високите храсти и гъсталаците в посоката, в която бяха изчезнали двете деца. Пред него се откри необрасло квадратно пространство, всред него — корниз на фонтан. Широки арки обграждаха площада — порутен манастирски двор. В една аркада откри Яндра и малкото дете. Над съседната на базиликата манастирска руина, над короните на дърветата и църковния кораб стърчеше романска кула, не по-висока от двайсет метра. Вече без покрив, а върхът й изглеждаше като счупен зъб.

Мат предусети някакъв шанс.

— Там горе! — изръмжа той и посочи мястото. От кулата можеше да задържи за известно време атакуващите паяци.

Яндра разбра. Затича се покрай аркадата, като дърпаше след себе си детето. Мат я видя да изчезва във вътрешността на кулата. Той се изкачи на порутената стена към аркадата и претича до стълбището на кулата.

Нещо пльосна в стената до него. Пяна капеше от старата зидария върху витата стълба. Мат се обърна и без да се прицелва, откри огън към църковния кораб. Заизкачва се гърбом по витата стълба. Под него се чуваше дращенето на десетките крака на зирагипите.

За момент го занимаваше мисълта да използва малко от пластичния експлозив в контейнера си. Но отхвърли този план. Експлозията би видяла окончателно сметката на отслабената от времето статика на кулата.

Завой след завой, Мат се изкачваше нагоре. Над себе си чу внезапни писъци, толкова остри и пронизителни, че кръвта се смръзна в жилите му. Децата!

Вземаше по четири-пет стъпала наведнъж. Тесните извивки на стълбището бяха причина да му се завие свят. Кракът му се блъсна в нещо меко и той се просна на стъпалата. През една дълбока бойница в кулата проникваше мъждива светлина.

Тогава Мат видя детето. Беше мъртво. Главата му лежеше в локва кръв и от раната в гърлото му бликаше по протритите стъпала, мокра и червена. Недалеч над него се чуваше острият писък на Яндра.

— Яндра! — Мат скочи и трескаво изкачи последните стъпала. Беше се сгушила в ъгъла на покривната платформа между боклук и останки от керемиди. Сивата дневна светлина падаше върху разтрепераната й фигура. Момичето закриваше главата си с ръце и крещеше.

— Яндра! Какво се е случило?! — Мат приклекна и разтвори ръцете й. Ужас се отрази в ретината му. Яндра беше омацана в кръв — но, изглежда, не беше нейна. Тя се хвърли с хлипане на шията му. Тялото й пареше през роклята.

Над кулата се плъзна сянка. Мат погледна нагоре и… видя чудовищния ястреб да кръжи над сградата. Той трябва да беше нападнал и убил детето.

Шум откъм долната част на кулата накара Мат да се сепне. Освободи се от Яндра и пъхна нов пълнител в М 20. Последният!

Зирагипите идеха! Плътно един до друг се изкачваха по витата стълба!

Но тогава се чу друг, не по-малко заплашителен шум — пукане на камък!

Кулата се олюля!

Появиха се сякаш от нищото — сто-сто и петдесет вулфани, ако не и повече. С мощен рев изскочиха от гората и щурмуваха руините на халето.

 

 

Хората на Зорбан тъкмо използваха една пауза между боя, за да преместят лагера си на друг покрив. Бяха ги нападнали двайсетина геягудоо. Успяха да убият повече от половината. Сега в колчаните на Зорбановите стрелци с лък не беше останала нито една стрела. Имаше само още три копия. Покривът вибрираше. Беше само въпрос на време докато поддаде.

В тази безнадеждна ситуация нападнаха вулфаните. А те скоро забелязаха, че противниците им вече не можеха да се отбраняват.

Зорбан натовари жените и малките деца върху четирите оцелели фреккойшера и ги накара да бързат. Десет бойци с мечове, между които и Аруула, прикриваха оттеглянето към съседния покрив. Вулфаните вече се катереха по стените на халето, захващайки се за лозите и клонките на бръшляна.

Зидовете отново завибрираха — и се срутиха, сякаш бяха от прогнило дърво. Погребаха под себе си двайсетина вулфани но също така и четирима бойци с меч от ордата бяха завлечени в земята. Над руините се вдигна облак прах.

Зорбан и хората му наблюдаваха от съседния покрив как атакуващата вълна на вулфаните секна. Изведнъж геягудоо се измъкнаха от развалините. Черните им змийски тела запълзяха към вулфаните. Те бяха дотолкова слисани, че осъзнаха опасността едва след като четирима техни войници изчезнаха в земята. Оттеглиха се към гората в паническо бягство. В покрайнините на гората във въздуха изригнаха фонтани земя. Десет-дванайсет геягудоо се заизвиваха срещу вулфаните и им отрязаха пътя за бягство. Викове на смъртен ужас изпълниха широката просека между руините на халето и покрайнините на гората. Все повече геягудоо се появяваха между бягащите и ги завличаха в земята.

Зорбан и ордата му ликуваха. Мислеха си, че са се спасили. Аруула не се присъедини към ликуването. Тя непрекъснато повтаряше мислено единствената отчаяна фраза: „Маддракс, върни се от мъртвия град, не ни изоставяй!“

 

 

Черният порой от зирагипи си проправяше път нагоре през входа на кулата. Мат изстреля срещу тях един залп, който разкъса първата редица.

Старата камбанария все повече се олюляваше. Разпадащата се зидария не беше в състояние да издържи на атаката на стотиците гигантски паяци. По стените се появиха първите пукнатини.

Мат дърпаше Яндра след себе си, изстрелваше срещу зрагипите ред след ред и същевременно се оттегляше към билото на стената.

Хвърли един поглед надолу. Между върховете на иглолистните дървета видя тъмнозелената повърхност на малко езерце. Вероятно старо изкуствено езеро за в случай на пожар. Простираше се на гърба на манастирската руина. Твърде далече и твърде високо за лудешки скок.

Пращенето се усили, каменният под краката на Мат потрепери. Нямаше да мине много време, докато всичко рухне.

— Дръж се здраво за мен! — извика Мат и приклекна. Момичето обгърна врата му с ръце и хълбоците му с краката си. Кулата се наклони! Мат вече не можеше да се задържи и залитна към върха на стената. Огънят на пушката му замря. Сега зирагипите нахлуха безпрепятствено от стълбището на открито и по-скоро се плъзгаха, отколкото тичаха към двамата човеци. Вероятно в агресивния си бяс не забелязваха приближаващата се гибел.

Изведнъж листата докоснаха тила на Мат! Изпращя дърво. Той се сепна и видя, че кулата се блъсна в два намиращи се плътно един до друг платани. Падането й се забави, когато камъните се отриха в короните на дърветата.

Мат инстинктивно отблъсна два нападащи ги зирагипи, докато скачаше в една пукнатина на стената. Изпръсканата киселина за малко не улучи него и Яндра.

— Дръж се здраво! — изрева Мат. Отблъсна се, мина през клони и листак и успя да се залови за дебел клон. Когато се вкопчи в него, падна пушката му. На гърба му Яндра пронизително пищеше. Стволът под него се разцепи на трески. Поддаде окончателно под тежащата с тонове кула и също се наклони настрана. Камъни задумкаха по клоните и с глух удар се стоварваха в стария манастирски двор.

Стиснал здраво клона с двете си ръце, търсейки опора за краката си, Мат погледна надолу. Водната повърхност на езерото се приближаваше страшно бързо!

Видя отломки от кулата да падат в езерцето и да изскачат фонтани вода — тогава потъна и върхът на дървото. За секунди Мат и Яндра изчезнаха под водата, изплуваха отново, пак потънаха.

Все още замаян от падането, заплува към другия бряг. Теглото на Яндра върху гърба му непрекъснато го натискаше под водата. Мат плюеше и кашляше, когато стигна до плитчината и излезе на брега.

Огледа се. Езрото беше широко петдесет-шейсет метра. Между клоните на събореното дърво и развалините на кулата видя телата на черните гигантски паяци. Някои се движеха. Нямаше никакъв шанс да се открие пушката, в случай че изобщо беше издържала на удара при падането.

Матю грабна ръката на Яндра.

— Да се махаме оттук!

Вървяха почти два часа. Мат успя да обясни на момичето къде искаше да отиде — в руината на казармата. Мислите му кръжаха около джипа. Откакто го беше намерил в канала на ремонтната работилница, превозното средство не му излизаше от ума. Ако успееше да го изтегли, имаха добри шансове да избягат от този проклет град руина!

Промъкваха се по купища развалини и обрасли улици. От време на време между дърветата и покривите се мяркаше квадратната кула на главната квартира на вулфаните. По нея Мат се ориентираше. В момента зирагипи не се виждаха, но Мат не се съмняваше, че не са се отказали от преследването.

Колкото по-дълго размишляваше за всичко, толкова по-ясно прозираше рафинирания ход на предводителката на вулфаните. Народът й беше във война със зирагипите. Муцуните с дълга козина бяха използвали Яндра, детето и него като примамка. И като оръжие. Естествено че беше така! Затова му бяха оставили екипировката. Самите те не биха могли да направят нищо с нея. Само трябваше да се погрижат една от жертвите да се освободи навреме. Рискована игра, но в края на краищата рискът си беше за сметка на пленниците…

Мат и Яндра стигнаха невредими до казармения двор. Матю посочи платана до останките от камиона.

— Горе! Хайде, качи се горе! — Опита се да й обясни какво е задължението й, докато той се занимава с джипа — да наблюдава за зирагипи и да го предупреди, ако нападнат отново. Яндра сръчно се покатери на дървото.

Мат побърза през някогашния казармен двор. Усещаше пулса в слепоочията си. Събитията от последните двайсет часа бяха скъсали нервите му. Порой картини нахлуха в главата му.

„Използвали са ме… дали не са ми приготвили и още изненади?“

Мат стигна до работилницата и се промъкна през прозореца. Свали спасителния контейнер, извади джобното фенерче и го включи. Джипът „Хамър“ си беше там, все още лъскаво черен от маслото, но външно без повреди — до седалките, които бяха стърчали над маслената баня. Дали някога над откритата кола е имало гюрук, вече не можеше да се разбере.

Зад него се прошумоли. Мат се стресна. Яндра беше на прозореца. Лъчът на фенерчето му попадна на лицето й. Бледо, с хлътнали бузи. Устните й изглеждаха още по тънки от вчера. Очите й горяха.

„Всичко това е прекалено много за едно дете. Ще грохне…“ Помогна на Яндра да влезе през прозореца. Тогава откри в казармения двор двама зирагипи. Изглежда ги усетиха. — Да ги вземат мътните…

Мат скочи в канала и вдигна капака на двигателя. С фенерчето в уста откъсна лента от потника си и с него почисти от масло свещите и електрическите контакти. После се върна обратно до прозореца. Междувременно десет-дванайсет зирагипи си пробиваха път през гъсталака пред отворения портал на казармата.

Мат бутна Яндра на седалката до шофьора и метна спасителния контейнер при четирите туби на товарната платформа. Надяваше се, че в тях има гориво. Нямаше време да ги проверява. Седна зад волана. Ключът беше пъхнат.

Завъртя го.

Не последва нищо. Върна се обратно до вдигнатия капак на двигателя. Пръстите му пробягаха по кабели, цилиндри, кабелна мрежа.

Нещо се стовари срещу прогнилата дървена врата. Мат погледна нагоре — на едно място дървото се разтвори. Сива пяна прокапа навътре и потече от вътрешната страна на вратата. Обстрелват вратата с киселината си!

Мат удари кожуха на радиатора.

— Запали! — изрева силно. — Запали, проклета гадорийо!

И чудото стана. С гъргорене и пращене моторът заработи. Мат включи на задна скорост, натисна съединителя, заби крак в педала за газта и тогава отпусна съединителя. По назъбената рампа „Хамър“-ът излезе бързо от канала. Яндра изкрещя, когато се блъсна в челната конзола. Със задната си част „Хамър“-ът проби прогнилата врата. Телата на зирагипите зачегъртаха покрай каросерията. Виковете им стигаха до горната граница на чуваемост.

Мат изви рязко волана, включи на първа скорост и натисна педала на газта. Джипът се стрелна през казармения двор и заора през масата на прииждащите като на кокили гигантски паяци.

— Върви! — изкрещя Мат. — Не мога да повярвам! Спасени сме, Яндра! Спасени…! — Млъкна, когато видя трескавия й поглед.

Мат зави в централната изходна улица. Военният джип трополеше по дупките и коренищата. Мат непрекъснато поглеждаше угрижено настрани, където се беше сгушила Яндра върху останките от седалката до шофьора. Видя я как започна да трепери.

— Ургаца… — мърмореше тя. — Мума Ургаца…

— Какво казваш? — Мат се почувства тягостно. Нещо не беше наред.

— Ургаца, Ургаца, Ургаца… — все по-бързо и по-силно повтаряше Яндра.

— Коя, по дяволите, е Ургаца…?

— Ургаца! — изкрещя Яндра. — Ургаца! Оргуудоо!

Мат се вцепени. Това име му беше познато! Обърна се уплашено към Яндра и видя как тя се напрегна. Лицето й се изкриви в застрашителна гримаса — жълтеникаво, с хлътнали бузи, с пламнали, потънали дълбоко в ямките си очи.

Изглеждаше почти като онези мумиеподобни типове, които придружаваха вулфаните! Да не би и тя…?

Мат не успя да продължи докрай мисълта си. Яндра се нахвърли върху него като фурия. Той се принуди да отпусне волана, за да се предпази.

— Яндра, какво означава това? — Ужас прониза мозъка на Мат като хиляди ледени игли. Широко раззинатата уста на Яндра се беше насочила към шията му. Съскаше като дива котка. Тялото й пареше през роклята. Мат искаше да я отблъсне от себе си — и усети как ноктите й раздраха шията му. Видът на кръвта му, изглежда, я разяри още повече.

— Яндра! — С едната си ръка отново улови волана и овладя джипа, с другата я сграбчи за косата и отстрани от себе си лицето й — изкривена гримаса. Зъбеше се като куче. Мат почувства във врата си горещото й дихание.

Съвсем ненадейно в мислите му се мярна картината на мъртвата котка. Образът на мъртвото дете с прегризаното гърло в кулата. И той разбра.

— Ти си била! — Вдигна колене и я улучи в слънчевия сплит. — Ти си убила детето!

Яндра се сви от болка и падна обратно на седалката до шофьора. Но не се отказваше. С изпълнени с омраза очи наблюдаваше жертвата си.

— Ея обидире Ургаца! — изсъска тя. — Мордере, Маддракс!

— Значи си от тях! — разбра Мат. — Работиш заедно с онази вулфанка!

Яндра отново се нахвърли върху него със съскане.

Мат зави рязко с джипа и здраво стисна волана. Внезапните центробежни сили отхвърлиха Яндра. Главата й се удари в металните прътове на седалката и за момент остана зашеметена.

Мат използва шанса. Свали десния си крак от газта, вдигна го високо и ритна Яндра отстрани. С последен писък десетгодишната излетя от превозното средство, удари се здраво в един куп развалини, неколкократно се преобърна и остана да лежи.

Матю Дракс не погледна назад. Имаше си достатъчно грижи да оглежда пътя напред през сълзите, които бликаха от очите му…

 

 

Балоор накара фреккойшера си да кацне на опасаната като с паяжина от бръшлян и диви лози кула с формата на гъба. Слезе от гърба на ездитното животно и легна по корем на покрития с мъх покрив. На три-четири хвърлея копие видя да се вдига облак прах над руините на халето. Геягудоо все още нападаха. Добре!

Но тогава Говорещият с боговете разбра, че нападат не тези, които трябва. Тъпите вулфани се бяха намесили и бяха привлекли геягудоо върху себе си! Балоор стисна юмруци с фанатична ярост и ги притисна към потното си чело.

— Оргуудоо! — мънкаше той. — Господарю на мрачната бездна! Кога ще настъпи твоят час, ако не сега!? Прати гибел на поклонниците на неистинския бог!

Прогнилият покрив под него вибрираше. Кулата се олюляваше и в първия момент Балоор се уплаши, че заблудените геягудоо ще нападнат и него самия. Но това беше неговият фреккойшер, който плесна с крила зад него и се вдигна. Понесе се над покривите на халетата към гората. Балоор погледна побеснял след него. Безкръвните му устни трепнаха.

После му направи впечатление, че кулата все още се олюлява! Същевременно земята затрополи, забуча като тътнеж на гръмотевица. Нещо се приближаваше. Под земята. Неудържимо…

 

 

Ръцете на Мат стискаха конвулсивно оцапания с масло волан. Взираше се напред с пламнали очи. Почти не усещаше раната от одраскването на врата си. Шокът беше голям. Тъкмо Яндра искаше да го убие, да изпие кръвта му като вампир!

Тъкмо тя, която се беше появила като лъч светлина в този варварски, враждебен свят! Не можеше да го възприеме.

Джипът продължаваше да хвърчи с над осемдесет километра в час. Стабилната, непретрупана с много украшения конструкция преодоляваше като на шега неравностите на терена. Мат беше завързал спасителния контейнер на гърба си, за да компенсира липсващата част от седалката. Дано само гумите издържат! Без съмнение беше чудо, че, напомпани и в маслото, са устояли на времето.

Фактът, че не са омекнали, наведе Мат на предположението, че са направени от пластифлекс, нов вид устойчива плътна гума, която поддържа налягането посредством милиарди микроскопични мехурчета. И ако е попаднал точно на такива, никога нямаше да му се налага да ги помпа.

В далечината се показаха покритите с храсталаци покриви на аерогарата и хангарите. Мат се озадачи, когато видя над развалините да се вдига облак прах. Какво ли ставаше там?

Нападение?

Най-после зави към летищното поле. И видя хаоса, който геягудоо създаваха сред бягащите вулфани. Мат се опита да намери хора от ордата на Зорбан и откри неколцина върху един близък покрив. Стори му се, че през мъглявата пелена различава дори дългите до хълбоците коси на Аруула. Неволно го обзе чувство на облекчение.

Но мимолетното облекчение не трая дълго. На по-малко от двеста крачки от халето, върху което ордата беше намерила убежище, някогашното летателно поле изведнъж експлодира. Във въздуха полетяха каменни отломки, земя и храсти. Огромен черен колос се изви от земята. Високо над шест метра, червеевидното му тяло се вдигна на площада, запляска върху земята и се запридвижва към халето.

На Мат му секна дъхът. Това чудовище трябва да беше животно майка. Майка геягудоо…! Трябва да беше най-малко петнайсет метра дълго и с диаметър почти четири метра.

Макар и да знаеше, че отива право към гибелта си, Матю Дракс продължи да кара право към звяра. А може и да беше твърде шокиран, за да смени посоката.

Животното майка се изправи, докато главата му щръкна над края на покрива. Тогава се отпусна.

Земята потрепера. И халето се срути! Четири фреккойшера изхвръкнаха от покрива. Мат чуваше виковете на хората на Зорбан. Колко ли от тях успяха да се спасят с гигантските скакалци?

Накрая Мат натисна педала на спирачката до „ламарината“. Джипът спря с олюляване, само на десет метра от гадината. Мат скочи, извади „Беретата 98 Г“ и стреля в чудовището. Единственият резултат беше, че привлече вниманието му към себе си.

Животното майка обърна гигантското си тяло. Мат спринтира с всички сили. Но накъде? В някое от халетата? Безсмислено. Звярът щеше да доразруши руините и да го открие.

Кулата попадна в зрителното му поле. Насочи се натам. Дробовете му изгаряха, контейнерът на гърба му изглеждаше като пълен с олово.

Контейнерът…! Пластичният експлозив!

Земята под подметките на ботушите на Мат се олюля. Погледна назад през рамо. Чудовището го беше настигнало на хвърлей камък. Тялото му се сгъна, изви се във въздуха, протегна се и бухна в летателното поле.

Мат ускори темпото. Почти не усещаше как краката му опират на земята. „Бягай, ако ти се живее!“

С трийсет метра преднина стигна до входа на кулата. Смъкна контейнера от гърба си, с разтреперани ръце отчупи втората третина от пластичния експлозив и заби взривателя в него. Животното майка се приближаваше. Отделяха ги по-малко от двайсет метра.

Мат завъртя върха на взривателя, постави го на десет секунди. Чудовището се изправи пред него. Сянката му падна върху него. От нацепената на ресни паст блъвна воняща като чума смрад.

Мат се обърна и плесна подобната на пластициран каучук маса в стената на кулата. Нямаше време да подбере най-подходящото според законите на статиката място. Но с малко късмет…

Спринтира — право към животното майка и… покрай него. И докато звярът изненадано спря и се опита да обърне масивното си тяло, той се хвърли зад него като в прикритие.

Сякаш небето се превърна в една-единствена светкавица. Прозвуча остър трясък, после — свръхмощен грохот, когато кулата се прекърши и бавно се наклони. Мат се претърколи на земята. Отломки се забиваха отдясно и отляво. Прах нахлу в дробовете му.

Грохотът се смеси с някакъв писък — не, два писъка! Единият мучащ и влажен, и животински, вторият писклив и… човешки!

Все още полузашеметен, Мат скочи и се огледа. На мястото, където току-що се намираше кулата, върху куп развалини се спускаше облак прах. Различи напудреното в сиво от праха неподвижно тяло на чудовището. Беше мъртво.

Също като загърнатия в кожи мъж, който лежеше между развалините със счупени крайници и гледаше към Мат с невиждащите си очи. Балоор се беше преселил при своите богове… Дванайсет души от ордата се бяха спасили. Включително Зорбан и Аруула. След смъртта на животното майка геягудоо преустановиха нападението. Ако някои от вулфаните бяха оцелели, бяха избягали. Ордата вече не видя никой от фреккойшерите. Вечерта всички седяха около огъня. Цареше пълна тишина. Твърде пресен беше в главите на хората ужасът от нападението. Аруула седеше до Мат и беше поставила ръката си в неговата.

Накрая Зорбан наруши мълчанието. Аруула превеждаше пресипналото му ръмжене.

— Балоор е мъртъв. Животното майка на геягудоо е мъртво. Но вулфаните са живи. Тази земя е изоставена от боговете. Ще потеглим по друг път към южната река.

— Няма да дойда с вас — каза Мат. — Трябва да търся другарите си. Пътят ми води по-нататък на юг. — Аруула преведе.

Зорбан безмълвно кимна.

Тогава тя погледна Мат.

— Ще дойда с теб, Маддракс.

Половината нощ Зорбан уговаряше Аруула, но тя остана твърдо зад решението си.

— Направих своя избор — каза тя. И Мат знаеше, че тя не говори за избор на някакъв си път.

Малко след изгрев слънце натовариха нещата си в джипа. Раздялата беше мълчалива. Аруула отиваше от човек на човек и го прегръщаше. Сълзи се лееха. Зорбан се обърна, когато се качиха в колата. Аруула се вкопчи в кожите, с които бяха покрили предните седалки. „Колата на боговете“ не й се виждаше съвсем безопасна, но тя не допускаше това да се забележи.

Лек вятър подухваше откъм планината на юг, когато потеглиха.