Метаданни
Данни
- Серия
- Маддракс — Тъмното бъдеще на Земята (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Stadt der Verdammten, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Тончо Стаменов, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- nqgolova(2008)
Издание:
Издателство „Литера Прима“, 2004
Превод: Тончо Стаменов
ISBN 954-738-106-7
Verlagsgruppe Lubbe GmbH & Co. KG, 2001
История
- —Отделяне като самостоятелно произведение
Балоор напредваше бързо. След срещата с демона го обзе почти опияняваща възбуда. Тя го окриляше до такава степен, че почти не страдаше от студа и вървеше до среднощ. След три дни стигна до долината на реката. Навсякъде откриваше следите от ордата. В снега, в сипеите, на високото плато и по пътеката долу при реката. Трескаво очакваше мига, когато щеше да срещне разровена земя и бягащи хора.
Най-напред обаче срещна един безстопанствен фреккойшер. Това му беше достатъчно, за да изпадне в еуфория. Никога орда от странстващите народи не би изоставила доброволно в пустоша някое от ценните си ездитни животни.
Улови животното и внимателно го огледа. По седлото разбра, че е от ордата на Зорбан.
Костеливото, набраздено от хиляди бръчки лице на Балоор се изкриви в злорадо ухилване. Хвърли се на земята, за да благодари на Оргуудоо.
— Слава на тебе, господарю на мрачната бездна. Слава на тебе, защото чу молитвата на своя слуга…
Завърза оръжията, кожения вързоп и кожената торба на фреккойшера и се качи на седлото. С дълги скокове животното го понесе из долината на реката. След един ден стигна до подножието на планината. И мястото, където реката завиваше на изток, а на юг се простираха безкрайните гори.
Балоор намери гроба в зеленото поречие. Забеляза следите от борбата и от лагера горе в гората. И откри дирите на ордата и нейните фреккойшери от другата страна на реката. Разочарованието му беше голямо.
Проклинайки, претърси брега на реката, горския склон и околността. Не ще да са много членовете на ордата, станали жертва при нападението на геягудоо. Балоор не си въобразяваше много — вероятността да е загинал тъкмо Маддракс му изглеждаше незначителна.
Вечерта напали огън. Изрови ларва на пеперуда, опече я на пламъка и се подкрепи. След това извади от вързопа си кожената торбичка с изсушената червена мухоморка. Сдъвка няколко парченца от дрогата. Когато опиянението се разнесе по жилите му, нощната гора потъна в очите на Балоор в някаква червена мъгла. Мозъкът му си отвори врата към някакъв друг свят. Просна се по корем до огъня. С мърморене заклинаваше Оргуудо и неговите зверове.
Когато около обед се събуди от краткия сън, Балоор не се чувстваше изсмукан като друг път след изтощителни заклинателни ритуали. Мършавото му тяло преливаше от неподозирани сили и той бе изпълнен с упование.
Говорещият с боговете завърза нещата си на фреккойшера и се качи на седлото. От отсрещния горист склон политна към обширната, обрасла с гора равнина. Стремеше се да прелита покрай предполагаемия път на ордата.
Привечер Балоор съзря тъмнозелената лента на Великата южна река. Неговото животно профучаваше плътно над върховете на голите дървета. Недалеч отпред гората се разкриваше и се виждаха страничните ръкави на реката.
Самият Балоор никога не беше виждал Великата южна река със собствените си очи. Както всички от ордата на Зорбан, знаеше за нея само от легендите на старите и от разказите на други говорещи с боговете, които бяха достатъчно стари, за да са преминали поне веднъж в живота си ледената планина.
Гората свършваше и под нея се простираше блатист ландшафт. Обширни площи тръстика и кафеникава трева, между тях непрекъснато — речни ръкави. И тогава най-сетне — главното течение. Изхвръкнаха водни птици, когато неговият фреккойшер се плъзна над брега и мудно извиващите се вълни. Балоор видя под водната повърхност сребърните контури на големи риби и на разстояние хвърлей копие откри нагоре по реката стадо диви вакудо в плитките води край брега. Внимателно наблюдаваха неговия фреккойшер, размятаха мощните си, космати тела и избягаха в галоп към тръстиките.
Балоор насочи животното над обраслата с тръстики блатиста ивица на отсрещния бряг и се приземи до покрайнините на гората. Скри фреккойшера в гората и вдигна добре замаскиран бивак за самия себе си в храсталаците. Оттук имаше добра видимост към реката и широкия крайбрежен район. И тогава зачака…
Вечерта на първия ден стигнаха до брега на малко езеро. Ордата ликуваше. Десетина мъже и жени грабнаха копия, лъкове и стрели и плъзнаха по езерния бряг. Мат узна от Аруула, че отвъд ледената планина се препитавали най-вече с риба. Разбра още, че и тя произхождала от народ, който почти изключително преживявал от риболов. Наричаше своите хора „народът на тринайсетте острова“.
Другата част от ордата построи лагера на място, избрано от Зорбан. Отначало Мат не можеше да си обясни защо вождът поиска да отседнат на лагер тъкмо в тази очебийно рядка горичка. Разбра го, когато се опита да забие в земята колчетата на палатката си.
Без усилие заби първото колче в рохкавата горска земя. Второто се натъкна на съпротива още след няколко сантиметра. Скалиста почва! Но защо първото колче се заби така лесно?
Мат разрови с голи ръце почвата. Появи се каменна плоча. Мястото, където се беше разцепила, стърчеше косо нагоре. Широка един-два пръста пукнатина зееше между двете части на плочата. В такава пукнатина беше успял да забие в земята първото колче.
Мат разкри едно квадратно пространство от гладката, но изпъстрена с многобройни пукнатини скала. Замислено я заразглежда. Беше сива. Гладката й чак до пукнатините повърхност му се видя неестествена.
— Какво е това, по дяволите…?
Мат трескаво грабна една дъска и изрина земята от повърхността на скалата. Нямаше край. Стана и се огледа. На широчина от три до пет метра имаше букови, яворови дървета и брези, почти изключително в средата на инак рядко обраслата горска ивица, която минаваше права като стрела от север на юг. А зад дърветата му направи впечатление един странен гъсталак…
Невероятно подозрение се плъзна по гънките на мозъка му. Навлезе в храсталака, за да прекоси обраслата с дървета ивица. Някъде в средата се натъкна на високо до коляното упорито препятствие. Мат се спъна и се просна на земята.
— Да го вземат мътните! — Разгъна клоните на папратта. Пред очите му, на около половин метър от земята се издигаше покрита с мъх повърхност. Мат удари с дъската по нея. Звук на метал прогони от главата му и последното съмнение.
Скочи и изчисти мъха и пълзящите растения от образуванието. Появи се ръждив метал. Мат заработи като бесен. Шумът привлече неколцина членове на ордата. Също и Аруула. Накрая Мат освободи около два метра от мъховете и храсталака.
Беше водеща плоскост от каросерия.
— О, Боже, знам къде съм…
Мат дрезгаво се изсмя. За секунди по лицто му премина израз на лудост.
— Това… е аутобан! Проклет аутобан!
Аруула го погледна угрижено. Мат поклати глава. Тогава седна върху ръждясалата плоскост. Сълзи се стичаха по лицето му. Погледна Аруула.
— Как наричате тези неща?
— Отовайи — каза тя и посочи рядката горска ивица надолу. Мат разбра веднага познатите думи. В понятието се съдържаха както немската и френската дума за „автомобил“, така и английската за „път“.
— Отовайи… — Отново поклати глава. Изглежда, „Кристъфър-Флойд“ е разбила действителността на милиони трески и отново я е събрала в изкривена картина. Все пак той откри още следи от добре познатия му свят.
„Все пак… още няколко следи…“
Избърса сълзите от лицето си. После протегна ръка към плоскостта. Усещаше ставите на коленете си сякаш бяха запълнени с каучук, когато се приближаваше към открояващия се гъсталак по отсрещната страна на обраслата с дървета ивица.
Издърпа настрана пълзящите растения и се зае с едно покрито с мъхове образувание, което имаше точно формата, която преди това Мат си мислеше, че е разпознал. Отново застъргаха метал в метал, когато отстрани мъха. Показа се ръждива ламарина, пробита и на места разнищена. После — някаква мръснокафява повърхност, твърда, гладка и леко заоблена, сетне — страничен прозорец, дръжка на врата…
Вратата с трясък падна от каросерията, когато Мат се опита да я повдигне. Големи колкото мишки животинки избягаха светкавично през дупките в пода. Вонеше на влага и гнилост. Влажна, мрачна дупка.
Черен, полуразпаднал се скелет на шофьорската седалка. Под него ръждивите пружини на някогашната седалка. Покрита с патина верижка висеше върху шуплеста гръдна кост, заклинена между два счупени прешлена на врата…
Мозъкът му сякаш изведнъж беше изметен. Отказваше да мисли каквото и да било. Мат се обърна и се затътри обратно към мястото, където беше оставил нещата си.
Вечерта имаше угощение. Миризмата на печена риба се разнесе из лагера. Ордата здраво натъпка стомасите си. Също и Мат. Откриването на аутобана и на останките от колата го бяха довели до душевно състояние между опияняващо спокойствие и депресия. Нещо у него все още се съпротивяваше да приеме фактите. И понякога, когато си помислеше за изводите, неволно се изсмиваше, докато същевременно сълзи се стичаха по лицето му. И тази нощ спа зле.
Рано сутринта потеглиха и вървяха около половин ден на юг по някогашния аутобан. Мат виждаше по пътното платно само единични останки от коли. Нищо чудно — в момента на сблъсъка с кометата голямата част от населението е било в скривалищата…
В късния следобед горската почва отляво и отдясно на светлата ивица взе да става все по-мочурлива. Мат съгледа тръстики и големи вирове. Накрая гората проредя. Като ударен от гръм, Мат спря и се загледа в широк около километър речен пейзаж. Покатери се на една от голите буки в покрайнините на гората. От короната на дървото видя широка река в средата на ландшафта.
— Де магаа флувее де ланда де мидаа — каза Зорбан благоговейно.
Мат слезе от дървото.
— Какво каза?
— Великата река на Южната земя — преведе Аруула.
Мат извади картата си. Колкото и внимателно да проучваше Алпите и съседните им райони, все стигаше до един и същ извод — реката трябваше да е По. За друга и дума не можеше да става. Тогава езерото, чиито брегове видя преди три дни, е било Гарда, а речната долина, по която се бяха спуснали от планината Адидже. Независимо че според неговия компас течеше на югоизток и независимо че според компаса му тукашната река течеше в североизточна посока, а не в източна, както показваше картата. Мат проучи картата още веднъж. Ако това наистина беше По, тогава Верона се намираше на един ден път зад тях. Но югозападно се намираше Парма, а югоизточно Ферара. Съответно на един-два дни път.
— Трябва да отида в някой град! — Мат скочи и се обърна към Зорбан. — Град, виллага…!
Вождът направи отрицателен жест с ръка и измърмори нещо в брадата си, което Мат не разбра.
— Град означава смърт — преведе Аруула, — а Зорбан иска ордата да живее.
Мат се отказа да дискутира. Но тази мисъл здраво заседна в главата му. Ако искаше да разреши загадката на този кошмарен свят, това можеше да стане само в някой град.
Фреккойшерите отново послужиха за салове. Багажът и ордата прелетяха на части през речния ландшафт. Пейзажът, който се разкриваше пред Мат, беше като на някой субтропичен регион, далеч от всякаква цивилизация. Не и такъв като в умерената зона и във високо индустриализирана страна, каквато е Италия.
„…или поне каквато е била преди сблъсъка с кометата…“ коригира се Мат.
Нападението на земните змии започна напълно неочаквано. Мат и Аруула чакаха в тръстиката от другата страна на реката с още двайсетина членове на ордата. Фреккойшерът начело на летящата редица с останалата част от ордата тъкмо премина средата на реката, когато внезапно отляво и отдясно на Мат изкрякаха водни птици и много бързо изхвърчаха подплашени от тръстиките. Стеблата на тръстиките се разделиха и Мат видя черните глави на две геягудоо.
Чакащите хора нададоха вик. Скочиха и побягнаха. Мат извади пистолета от гащеризона си. Отляво и отдясно от него към небето изскочиха фонтани вода и тиня. Една бременна жена изчезна в тресавището. Млад воин изпищя смъртно уплашен и заби копието си в кипящата земя под краката си. Нищо не му помогна. Нещо неудържимо го дърпаше в тинестата почва.
— В гората! — изрева Мат. — Бягайте в гората! — Стиснал оръжието с две ръце, той се обърна по надлъжната си ос, наблюдаваше тревата, тръстиките, локвите. Вече петдесет крачки го деляха от бягащата орда. Видя, че Аруула се обърна да го види. — Бягай! — изрева той. — Бягай!
Земята около него сякаш експлодира. Бликнаха пет-шест фонтана. Всичките на по-малко от двайсет крачки от него.
„Заобикалят те… Всяка крачка, която правиш, издава мястото ти…“
До себе си мярна сянката на един фреккойшер. Погледна нагоре — два гигантски скакалеца прелитаха над него в посока към гората. Мляскащи, гъргорещи шумове върнаха погледа на Мат обратно към земята. Видя от всички страни да се въртят дебели издутини с черна кожа. Да, да се въртят! Подобни на нарези, се въртяха спираловидно подредените рогови плочки. Зверовете си проправяха път към него.
Мат вдигна „Беретата 98 Г“ и натисна спусъка. Веднъж, два пъти, три пъти. Една от земните змии трепна и се отпусна безжизнено, друга се изправи, повлече със себе си тиня и земя, завъртя се във въздуха и се стовари в тревата. Безброй крака лопати се подаваха от дългото й около шест метра тяло.
Срещу атакуващата вълна на геягудоо се стовари градушката стрели на хората на Зорбан. Три звяра умряха. Но все още четири или пет се приближаваха към Мат. Но сега в обръча имаше празнина. Мат направи последно усилие, прескочи два трупа, озова се в тресавището извън пръстена на нападението, събра сили и побягна към гората.
Тичешком се обърна. На десет крачки зад него — фонтан от тиня и сянката на фреккойшер. Беше се приземил гигантски скакалец с трима воини. Мат чуваше свистенето на стрелите и копията.
Дробовете му го бодяха, пулсът му беше бесен, усещаше в слепоочията си ударите на сърцето си. Давай! — крещеше някакъв глас в мозъка му. Тичаше през тръстики и треви, отново се огледа. Подобен на мощен мръснокафяв гейзер геягудоо тъкмо се изправи, сграбчи фреккойшера за задните му крила и го завлече в глъбините. Същевременно Мат стигна до покрайнините на гората и се хвърли в ниските дървета.
Последният фреккойшер кацна близо до гората и веднага го изтеглиха между дърветата. Никой не посмя да спасява от блатната трева прътите за палатките и вързопите с кожи. Всички мислеха само за едно — да избягат по-навътре в гората.
Беше безредно, паническо бягство. Едва след три часа се събраха на широка, светла горска ивица — отовайи. До свечеряване вървяха усилено на юг. Липсваха едно възголямо момче, един воин и една бременна жена. И тримата бойци заедно с фреккойшера, които бяха спасили своя бог Маддракс, а сами бяха намерили смъртта си…
Балоор беснееше от яд. Като луд заби бойната си секира в ниското дърво. Маддракс пак се измъкна!
Наблюдаваше нападението на геягудоо от едно дърво, само на пет хвърлея копие от мястото на сражението. Ала очите му отново не видяха онова, за което най-много копнееха — унищожаването на Маддракс и смъртта на Зорбан.
Балоор полека-лека се успокои. Все пак ордата загуби шестима други членове и един фреккойшер. Сега наброяваше само двайсет и седем глави. И притежаваше още четири ездитни животни. Но, изглежда, Зорбан не мислеше за връщане.
Е, добре — до следващата планинска верига имаха да преодолеят още два-три прехода. Достатъчно време, за да накара геягудоо още веднъж да ги нападнат. А ако се наложеше — и четвърти, и пети път.
— В името на Оргуудоо! — изфуча Балоор. — Никой от вас не бива да се отърве! Никой!
Прекара нощта в крайбрежната тръстика. На следващата сутрин се качи на фреккойшера си и тръгна по следите на ордата.
Часове наред вървяха през тъмната гора. Зорбан заповяда да се запалят две факли, факлоносците вървяха начело на колоната. Ордата с наличните четири фреккойшера се придържаше плътно до редиците дървета и до отчасти високия колкото човешки бой гъсталак в средната ивица на обраслия аутобан.
Краката на Мат натежаха. Както всички други, които не се ползваха от привилегията да яздят на фреккойшер, и той се мъкнеше със залитане. Прецени, че вървяха около дванайсет часа, когато първият се строполи. Беше един юноша.
Най-сетне Зорбан заповяда да се установят на лагер. Повече от половината пръти за палатките бяха загубени при нападението на зверовете. Хората на Зорбан се отказаха да вдигат останалите палатки. На светлината на факлите се скупчиха и се увиха в кожи. Зорбан постави по трима стражи отляво и отдясно на горската ивица.
Сменяха се на два часа. Утринната зора вече огряваше върховете на дърветата, когато Мат и Аруула отстъпиха топлите си постели на уморените стражи. Застанаха на пост пред черната стена на гъстата гора.
Мат приседна до спасителния си контейнер при едни обрасли останки от кола, на около двайсет крачки от Аруула. Понякога между храстите зърваше тъмните очертания на тялото й.
По едно време сянката й се отдели от мрака и тя се приближи до него.
— Балоор ни преследва — прошепна тя.
— Откъде знаеш това?
— Усещам — пришепна Аруула. — Иска убие Маддракс. Геягудоо тебе заградили — не забеляза ли?
О, да. Мат забеляза, че е основният обект на нападението на зверовете. Но не можеше да повярва, че животните са под влиянието на някакъв отмъстителен магьосник. Не отговори на Аруула. Мълчаливо седяха известно време един до друг. Чернотата на небето все повече и повече се превръщаше в тинесто сиво.
Аруула се изправи на колене. Сведе горната част на тялото си към бедрата си и пъхна глава между коленете. Мат виждаше, че тя леко полюшва тялото си натам-насам. Минутите течаха. Той нямаше обяснение за поведението на Аруула. Помисли, че е някакъв религиозен ритуал.
Най-после тя отново се изправи.
— Там в гората има някой — прошепна тя.
— Нищо не съм чул. Откъде ти хрумна?
— Подслушвах духове — нашепна му жената. — Десет или повече. Гладни духове. Много гладни. — Тя стана. — Зорбан да се събуди… — Безшумно се измъкна оттам.
Мат не знаеше как да го разбира. Какво искаше да каже с тези „духове“… и с това „подслушвам“?
Изглежда, Зорбан и неговите мъже и жени воини знаеха как точно да разбират информацията на Аруула. Няма и две минути след това и двете факли угаснаха. Бойци с мечове, лъкове и копия се запромъкваха покрай Мат и се разположиха на една линия в края на старото пътно трасе. До Мат, зад останките на колата заеха позиция двама стрелци с лък.
Аруула отново се появи до него. Постави пръст на устата си и му даде да разбере, че трябва да пази тишина. Без да дишат, се ослушаха в мрака. Дълбоко в гората прошумолиха листа. Счупи се клон. Очите на Мат се опитваха да пробият мрачната стена. В тъмнината се открояваха само неясните очертания на стволовете на дърветата и храстите. Утринната зора все още не беше истински напреднала.
Изведнъж Аруула се приведе и посочи към гората. Между два ствола Мат различи сянка. Стрелецът с лък до него опъна тетивата. В следващия момент в тъмната гора изсвистя стрела. Чу се пресипнало хъркане и някакво тяло се строполи в шумата.
И отново гробна тишина.
Зорбан се запромъква отзад към Аруула. Прошепна нещо в ухото й. Тя пък нашепна на Мат превода.
— Зорбан моли за твоята божествена светлина.
Мат я погледна неразбиращ. Въпреки тъмнината, струваше му се, че вижда умолителния израз на лицето й. И най-после разбра.
„Божествената светлина“ — имаха предвид светлинните илюминации! Мат беше пожертвал една граната и един патрон, за да се легитимира пред тях като бог. И да се наложи над проклетия Балоор.
Размисли. Ако пуснеше осветителна ракета, тя щеше да има ефект високо над гората. А изстрелването й щеше да издаде позицията им. От друга страна, разполагаше само с три заслепяващи гранати.
Въпреки това избра последното. А в това беше и шансът след опустошителните загуби през изминалия ден да позаглади имиджа си като пратеник на Вудан.
Отвори спасителния пакет, потърси опипом разпределението за гранатите и измъкна една. Аруула отново посочи тъмнината.
— Един хвърлей копие и още половина, след това… Погледът на Мат проследи указаната от протегнатата й ръка посока, но и при най-добро желание не успя да различи нищо. Хвърлей копие и половина — беше твърде далече. Още повече, че трябваше да метне гранатата в стръмна парабола, за да не я запрати в короната на първото срещнато дърво.
Със стоманеното яйце в дясната ръка той се спотайваше на земята до Аруула.
— Кажи ми, когато се приближат на хвърлей копие. — Видя как жената кимна. И долавяше близо до себе си изпълнените с очакване погледи на вожда и бойците. За няколко секунди се заслушаха и взряха в тъмнината. Шумоленето в гората се усили.
— Твоята светлина, Маддракс! — изсъска внезапно Аруула.
Мат дръпна предпазния пръстен, изправи се и иззад дърветата запрати гранатата в гората.
Един ритник го улучи болезнено в хълбока и го запрати настрани. Нещо изсъска покрай него, удари се в дървото отзад и завибрира със скрибуцане.
Заслепяващата граната експлодира. Ярка светлина заискри над върховете на голите дървета. Зад себе си Мат видя в ствола на една бука да трепти копие, а на две крачки от себе си — Аруула, която с ритник го беше отклонила от пътя на копието, а пред себе си в гората, на около четирийсет метра различи очертанията на десет-петнайсет фигури. Космати, човекоподобни създания с нещо като шлемове върху големите им глави и въоръжени с мечове и копия. Стояха, без да помръднат, и втрещени гледаха небето, където гранатата изпускаше своята светлина.
От храсталака около Мат изсвистяха стрели. Някои от чужденците се строполиха заедно с угасващата светлина. С рев изскочиха Зорбан и хората му от прикритието си. С размахани копия и мечове се нахвърлиха върху нападателите. Мат извади пистолета си и се затича след тях.
Боят не продължи и пет минути. Шокирани от ослепителната светлина на гранатата, повечето нападатели избягаха. Четирима умряха от градушката стрели, трима в единоборство, воин срещу воин. Мъжете и жените бойци на Зорбан мъкнеха четирима тежкоранени противници към лагера. На горската редина просто пуснаха пленниците в мъха.
Мат се наведе над един от тях. Вонеше на куче и на горещ катран. Пламна една факла. Мат се отдръпн назад. Хората на Зорбан мърмореха ужасени. Всъщност създанието изглеждаше като голямо куче. Или като мечка. Но само на пръв поглед. Дългата, тъмнокафява козина по тялото създаваше това измамно впечатление. Като се вгледа по-внимателно, Мат разбра, че съществото пред него е човекоподобно. Ръцете, краката, пропорциите на крайниците — като при вървящ изправено примат.
И интелигентен при това. Металната ножница на меча му беше от гравирана мед. Мат различи върху метала фини растителни орнаменти. И подобната на яке дреха, която раненият носеше, беше изплетена от лико и напоена с някаква тъмна боя.
Изцяло нечовешко в съществото беше неговото лице формата на черепа, ушите, очният и челен дял напомняха слабо на човек. Ако не се има предвид дългата козина, естествено. Но две трети от лицевата част на черепа под очите изглеждаха като рибя уста. Тази част всъщност се състоеше само от месести устни, които се заобляха като било на вулканичен кратер. Черни, покрити с многобройни гънки устни. В горната си част, където при хората е разположен носът, бяха разцепени. Краищата на цепката стигаха до очите.
Умиращият отвори и затвори уродливите си устни, сякаш се мъчеше да си поеме въздух. На светлината на факлата лъснаха жълтеникави зъби на хищен звяр. Мат видя, че устната кухина и горната челюст стигаха до под очите. Не се виждаше и следа от закърняла носна кухина. Мат беше принуден да си помисли за уродствата, които в медицината се наричаха вълче небце.
Гръдният кош на ранения нападател вече почти не се движеше. Месестата дупка на лицето му се отвори още веднъж-дваж, после — край. Беше мъртъв.
— Вулфани — прошепна Зорбан.
Изведнъж всички заговориха един през друг. Струпаха се около тримата други пленници. Удар от меч беше разрязал отгоре додолу бедрото на един от тях. Кръвта изтичаше на тласъци от раната. Сигурно също щеше да умре.
Зорбан и неколцина от неговите мъже се занимаваха с последните двама пленници. Удряха ги с юмруци и с дръжките на копията, крещяха им и ги изтезаваха, докато единият от тях не започна да говори. Използваше език, който звучеше подобно като този на хората на Зорбан. Но в начина, по който говореше вулфанът, имаше нещо твърдо и квичащо. Мат се обърна ужасен и приседна в края на гората.
До изгрев слънце ордата разпитва двамата пленници. Мат чуваше виковете им и агонията им.
По едно време завързаха косматите фигури за дървета. Стрелци с лъкове пуснаха стрели в гърдите им.
Аруула донесе на Мат завита в листа останала от вчера риба. Не хапна нито залък.
— Откъде идват нападателите? — попита той.
— Ловци от Боллуна — каза тя. — Видели са сини огнени птици…
Мат подскочи, сякаш го беше ухапала змия.
— Кога? — извика той.
— Много дни — каза Аруула. Погледна го въпросително. Твоите приятели…?