Самюъл Хънтингтън
Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред (7)

Отношенията между цивилизациите

Непреднамерени срещи: цивилизациите до 1500 г. Отношенията между цивилизациите са преминали през две фази, а сега се намират в трета. В продължение на повече от три хиляди години след зараждането на цивилизациите контактите между тях, с някои изключения, или не са съществували, или са били ограничени, или пък са се осъществявали интензивно, но спорадично.

Характерът на тези контакти е добре изразен в думата, чрез която ги описват историците: „непреднамерени срещи“^[21]. Цивилизациите са били разделени времево и пространствено. Само един малък брой съществува през цялото време и както посочват Бенямин Шварц и Шмуъл Айзенщат, има съществена разлика между цивилизациите от аксиалната и доаксиалната епоха, що се отнася до признаването или не на разликата между „трансцендентален и светски ред“. Цивилизациите от аксиалната епоха за разлика от своите предшественици разполагат с трансцендентални митове, разпространявани от специфична интелектуална класа: „еврейските пророци и свещеници, гръцките философи и софисти, китайските учени, индуистките брамини, будистките монаси от ордена «Сангха» и ислямските улеми“^[22]. В някои региони са съществували две или три поколения сродни помежду си цивилизации, като след упадъка и края на дадена цивилизация и последвалото междуцарствие следва зараждането на друга цивилизация наследник. Диаграма 2.1 предлага опростена схема (взета от Каръл Куигли) на отношенията между основните евразийски цивилизации в хода на историята.

Цивилизациите са били разделени и в географско отношение. До 1500 г. цивилизациите в областта на Андите и в Средна Америка не са имали никакъв контакт с други цивилизации или помежду си. Ранните цивилизации от долините на Нил, Тигър и Ефрат, Инд и Жълтата река също не са влизали в отношение помежду си. В крайна сметка контактите между цивилизациите се разрастват по Източното Средиземноморие, в Югозападна Азия и Северна Индия. Връзките и търговските отношения са били ограничени поради разстоянията, отделящи цивилизациите, и ограничените транспортни средства за преодоляване на тези разстояния. Въпреки че до известна степен търговията по море е била развита в Средиземноморието и в Индийския океан, „прекосяващи степите коне и неспособни да прекосят океаните кораби са били основните средства за придвижване, чрез които са контактували отделните цивилизации до 1500 г. — в малката степен, в която изобщо е имало такива контакти“^[23].

Идеи и техника преминавали от цивилизация в цивилизация, но за това често са били необходими векове. Може би най-важният културен трансфер, който не е свързан със завоюване, е разпространението на будизма в Китай около шест-стотин години след зараждането му в Северна Индия. Печатарството е изобретено в Китай през VIII в., а през XI в. се появява подвижната печатница, но тази техника достига до Европа едва през XV в. Хартията навлиза в Китай през II в., достига до Япония през VII в., след което през VIII в. се разпространява в западна посока към Централна Азия, през X в. достига до Северна Африка, до Испания през XII в., а в Северна Европа прониква през XIII в. Друго китайско изобретение, барутът, се появява през IX в., неколкостотин години по-късно се разпространява в арабските страни и достига до Европа през XIV в.^[24]

Най-драматичните и значими контакти между цивилизациите настъпват, когато народи от една цивилизация завладяват и унищожават или поробват народите на друга цивилизация. Като правило подобни контакти са не само насилствени, но и кратки и се отличават със спорадичност. В началото на VII в. се развиват относително стабилни и понякога дори интензивни цивилизационни контакти между исляма и Запада и между исляма и Индия. Най-оживените търговски, културни и военни взаимодействия обаче протичат в рамките на самите цивилизации. Така например докато Индия и Китай в дадени моменти са били завоювани и поробвани от други народи (моголи, монголци), те също така стават свидетели на най-продължителните периоди на „ожесточено воюващи страни“ в пределите на собствените си цивилизации. По същия начин гърците са воювали и търгували помежду си много повече, отколкото с персите или с други не-гърци.

Влияние: възходът на Запада. Европейското християнство започва да се оформя като отделна цивилизация през VIII и IX в. Що се отнася обаче до цивилизационното му равнище, то в продължение на неколкостотин години изостава от много други цивилизации. Китай по време на династиите Тaн, Сун и Мин, ислямският свят от VIII до XII в. и Византия от VIII до XI в. далеч превъзхождат Европа по богатство, територия, военна мощ и постижения в областта на изкуството, литературата и науката.^[25] Европейската култура започва да се развива между XI и XIII в. благодарение на „усърдното и систематично заимстване на подхождащи й елементи от по-висшите византийска и ислямска цивилизация и на адаптирането на това наследство към специфичните условия и интереси на Запада“. През същия период Унгария, Полша, скандинавските страни и страните от Прибалтика приемат западното християнство, а в резултат на това и римското право заедно с други аспекти на западната цивилизация, при което се стабилизира източната граница на тази цивилизация, запазила се и след това без съществени изменения. През XII и XIII в. Западът води борба за разширяване на владичеството си над Испания и успява да установи трайно господство по Средиземноморието. После обаче нарастването на турската мощ довежда до рухването на „първата западноевропейска презморска империя“^[26]. При все това към 1500 г. ренесансът на европейската култура вече от дълго време е в ход, а социалният плурализъм, разширяването на търговията и техническите постижения осигуряват основата на нова ера в световната политика.

Спорадичните или пък ограничените многопосочни непреднамерени срещи между цивилизациите откриват пътя за устойчивото, победоносно и еднопосочно влияние на Запада над всички други цивилизации. В края на XV в. става окончателното възвръщане на Иберийския полуостров, дотогава завзет от маврите; по това време започва и португалското нашествие в Азия, и испанското нашествие в двете Америки, През следващите 250 години цялото западно полукълбо и големи части от Азия попадат под европейско управление или господство. В края на XVIII в. идва краят на непосредствения европейски контрол най-напред над Съединените щати, после над Хаити, след което по-голямата част от Латинска Америка въстава срещу европейското владичество и постига независимост. През втората половина на XIX в. благодарение на една нова вълна на империализъм Западът разпрости-ра контрола си над почти цяла Африка, затвърждава влиянието си на индийския субконтинент и в други региони на Азия, а в началото на XX в. пряко или косвено подчинява на господството си Близкия изток с изключение на Турция. Пpeз 1800 г. европейците или бившите европейски колонии (в двете Америки) контролират 35% от сухоземните територии на света, през 1878 г. — 67%, а през 1914 г. — 84%. През 1920 г. процентите са още по-високи, тъй като Османската империя е поделена между Великобритания, Франция и Италия. През 1880 г. Британската империя включва 1,5 милиона квадратни мили площ и население от 20 милиона души. Към 1900 г. империята на кралица Виктория, над която слънцето никога не залязва, се разполага вече на 11 милиона квадратни мили площ и включва 390 милиона души население.^[27] В процеса на европейската експанзия биват безжалостно унищожени цивилизациите на Андите и на Средна Америка, покорени са индийската и ислямската цивилизация заедно с Африка, осъществено е проникване в Китай и поставяне на тази страна под западно влияние. Само цивилизациите на Русия, Япония и Етиопия, управлявани от високоцентрализирана имперска власт, успяват да се противопоставят на нашествието на Запада и да поддържат самостоятелно съществуване. В продължение на четиристотин години отношенията между цивилизациите се свеждат до подчиняването на другите общества под властта на западната цивилизация.

Причините за това уникално и драматично развитие се коренят в социалната структура и класовите отношения в западните страни, във възхода на градовете и на търговията, в относително равномерното разделение на властите в западните общества между благородническото съсловие и монарсите, между светската и религиозната власт, в зараждащото се чувство на национално самосъзнание у народите на Западa и в развитието на държавни бюрокрации. Непосредственото условие на западната експанзия обаче е от технически характер: изобретяването на инструменти за океанска навигация, позволяващи да се достигнат далечни страни, както и развитието на военни съоръжения за покоряването на тези страни. Както отбелязва Джордж Паркър, „до голяма степен възходът на Запада зависи от прилагането на сила, от факта, че военното равновесие на силите между европейците и техните задокеански противници е категорично нарушено в пол-за на европейците… ключът за успеха на Запада при създаването на първите наистина световни империи между 1500 и 1750 г. е именно усъвършестване на умението да се воюва, познато под името революция във военното дело“. Освен това експанзията на Запада е улеснена от неговото превъзходство по отношение на организация, дисциплина и тренираност на войските, в крайна сметка от по-съвършените оръжия, по-добрия транспорт, от превъзходство в логистиката и медицинското обслужване, дължащи се на лидерска роля в индустриалната революция.^[28] Западът покорява света не чрез превъзходство на идеи, ценностна система или религия (малцина са покръстените представители на други цивилизации), а поради превъзходството си в упражняването на организирано насилие. Хората от Запада често забравят този факт, но непринадлежащите към Запада никога не го забравят.

Към 1910 г. светът в политическо и икономическо отношение е по-единен, отколкото по което и да било друго време в човешката история. Делът на международната търговия в брутния световен продукт е много по-висок от когато и да е било преди или след това, чак до 70-те и 80-те години на XX в. Процентният дял на международните инвестиции по отношение на общия брой инвестиции е също по-висок от всякога.^[29] Цивилизация по това време означава западна цивилизация. Международното право е западното международно право, формирано от традицията на Хуго Гроций. Международната система е западната вестфалска система на суверенни, но „цивилизовани“ национални държави и контролираните от тях колониални територии.

Възникването на тази дефинирана от Запада международна система е вторият важен процес в световната политика след 1500 г. Взаимодействайки с незападните общества на принципа „господство-подчинение“, западните общества същевременно взаимодействат помежду си на далеч по-равноправни основания. Тези взаимодействия между политически единици в пределите на една-единствена цивилизация много наподобяват отношенията в рамките на китайската, индийската и гръцката цивилизация. Те се основават на културна хомогенност, включваща „език, право, религия, административна практика, земеделие, владеене на земята и вероятно роднински връзки“. Европейските народи „споделят обща култура и поддържат широки контакти чрез активна мрежа на търговия, постоянно движение на хора и изключително взаимно обвързване на управляващите фамилии“. Те същевременно почти непрекъснато се борят помежду си; между европейските държави мирът е изключение, а не правило.^[30] Въпреки че през по-голямата част от този период Османската империя владее около една четвърт от териториите, смятани тогава за европейски, тя не е била разглеждана като част от европейската международна система.

В продължение на 150 години вътрешната цивилизационна политика на Запада е под знака на големия религиозен разкол и на религиозните и династическите войни. В течение на век и половина след Вестфалския договор конфликтите в западния свят са предимно конфликти между князе — императорите, абсолютните монарси и конституционните монарси се стремят да разширят бюрократичната си система, своите армии, своята търговска и икономическа мощ и най-вече територията, над която господстват. В хода на този процес те създават национални държави и от Френската революция насам конфликтите са вече по-скоро между нации, отколкото между князе. По думите на Р. Палмър „войните на кралете приключват през 1793 г.; оттогава започват войните на народите“^[31]. Този характерен за XIX в. модел остава валиден до Първата световна война.

През 1917 г., в резултат на руската революция, конфликтът между националните държави се допълва от конфликт между идеологиите — отначало между фашизъм, комунизъм и либерална демокрация, впоследствие само между последните две. В периода на Студената война тези идеологии се олицетворяват от двете свръхсили, всяка от които дефинира идентичността си чрез своята идеология, като нито една от тях не е национална държава в традиционния европейски смисъл. Идването на власт на марксизма, отначало в Русия, а после в Китай и във Виетнам, представлява преходен етап от европейска международна система към постевропейска мултицивилизационна система. Марксизмът е продукт на европейската цивилизация, но той нито съумява да пусне корени, нито да постигне някакви успехи в Европа. Вместо това модернизиращи и революционни елити го „експортират“ в неевропейските общества; Ленин, Мао и Хо Ши Мин го нагаждат към своите цели и го използват като предизвикателство срещу властта на Запада, за мобилизиране на своите народи и за утвърждаване на националната идентичност и автономия на своите страни в противовес на Запада. Рухването на тази идеология в Съветския съюз и същественото й преобразуване в Китай и във Виетнам обаче съвсем не означава, че тези общества биха възприели другата европейска идеология — либералната демокрация. Тези представители на Запада, които предполагат, че това ще стане, вероятно ще бъдат изненадани от творческата енергия, гъвкавостта и индивидуалността на незападните култури.

Взаимодействия: мултицивилизационна система. Така през XX в. отношенията между цивилизациите се придвижват от етапа, характеризиращ се с еднопосочното влияние на една цивилизация върху всички останали, към интензивни, устойчиви и многопосочни взаимодействия между всички цивилизации. Двете основни характеристики на предишната епоха на междуцивилизационни отношения започват да изчезват.

Първо, приключи, ако използваме любимата фраза на историците, „експанзията на Запада“ и започна „бунтът cpeщу Запада“. Макар и неравномерно, с различни прекъсвания и обрати, мощта на Запада започва да намалява в сравнение с мощта на други цивилизации. Картата на света през 1990 г. твърде малко прилича на картата на света през 1920 г. Променя се балансът между военна и икономическа сила и политическо влияние (това ще бъде подробно разгледано в следващата глава). Западът продължава да оказва значително влияние върху другите общества, но отношенията между него и другите цивилизации все повече стават подвластни на реакциите на Запада спрямо извършващи се в тези цивилизации процеси. Вместо да бъдат просто обекти на сътворявана от Запада история, незападните общества във все по-голяма степен се превръщат в двигатели и в творци на собствената си история, както и на историята на Запада.

Второ, в резултат от тези процеси международната система се разраства отвъд пределите на Запада и се превръща в мултицивилизационна. Същевременно конфликтите между западните страни — оказвали съществено влияние върху тази система в продължение на векове — отмират. Към края на XX в. Западът се придвижва от етапа на „воюващи помежду си страни“ към етап на „универсалната държава“. В края на века този етап все още не е приключил, тъй като националните държави на Запада се обединяват в две полууниверсални държави — в Европа и в Северна Америка. Тези две образувания и съставляващите ги единици са свързани помежду си чрез изключително сложна мрежа от формални и неформални институционални връзки. Универсалните държави на предишните цивилизации са империи. Тъй като обаче демокрацията е политическата форма на западната цивилизация, възникващата там универсална държава не е империя, а е по-скоро сложно образувание от федерации, конфедерации и международни режими и организации.

Големите политически идеологии на XX в. са либерализмът, социализмът, анархизмът, корпоративизмът, марксизмът, комунизмът, социалдемокрацията, консерватизмът, национализмът, фашизмът и християндемокрацията. Общата за всички тях характеристика е, че принадлежат към западната цивилизация. Никоя друга цивилизация не е породила значима политическа идеология. Западът обаче никога не е пораждал голяма религия. Големите световни религии са продукти на незападни цивилизации и в повечето случаи предшестват западната цивилизация. С излизането на света от фазата на Запада, идеологиите, олицетворяващи късната западна цивизация, преживяват упадък, а на тяхно място идват религиозни и други основани на културата форми на идентичност и на принадлежност. Вече не е валидно вестфалското отделяне на религия от международна политика, един идиосинкразен продукт на западната цивилизация, и религията, както казва Едуард Мортимър, „вероятно все повече и повече ще се намесва в международните проблеми“^[32]. Междуцивилизационният сблъсък на произтичащи от Запада политически идеи се заменя от междуцивилизационен сблъсък между култура и религия.

По този начин глобалната политическа география се придвижва от единния свят на 20-те години, през трите свята на 60-те години, към повече от половин дузината светове на 90-те години. Заедно с това световните империи на Запада от 1920 г. се свиват до много по-стеснения „свободен свят“ от 60-те години (включващ много незападни държави, които се противопоставят на комунизма), за да се стигне до още по-стеснения „Запад“ на 90-те години. Между 1988–1993 г. това разместване на пластовете намира семантичен израз в излизане от употреба на идеологическия термин „свободен свят“ и във все по-честото използване на цивили-зационния термин „Западът“ (вж. таблица 2.1). Това се забе-лязва и във все по-честото обръщане към исляма като към културно-политическо явление, както и в препращането към Китай, към Русия и нейната „близка чужбина“ и Европейския съюз — все термини с цивилизационно съдържание. През този трети етап междуцивилизационните отношения са несравнимо по-чести и интензивни, отколкото през първия етап, и несравнимо по-равноправни и реципрочни, отколкото през втория етап. Освен това, за разлика от периода на Студената война, сега няма един-единствен разкол, налице са множество разцепления между Запада и другите цивилизации, както и между множеството незападни общества.

Таблица 2.1. Използването на термините „Свободният свят“ и „Западът“

	Брой на позоваванията		Процентни изменения на позоваванията
	1988	1993
Ню Йорк Таймс_
свободният свят	71	44	–38
Западът	46	144	+213
Вашингтон Поуст_
свободният свят	112	67	–40
Западът	36	87	+142
Конгрешънъл Рекърд_
свободният свят	356	144	–68
Западът	7	10	+43

Източник: Lexis/Nexis. Броят на позоваванията представя броя на статии за „Свободния свят“ или за „Запада“ или статии, в които те се споменават. Позоваванията на „Запада“ бяха прегледани в рамките на контекста, за да бъдем сигурни, че терминът „Запад“ се използва за цивилизационна или политическа общност.

 

Понастоящем сме свидетели на международна система при която според Хедли Бул „две или повече държави имат достатъчно контакти помежду си и достатъчно взаимно влияние върху решенията си, за да се държат — поне до известна степен — като части на едно цяло“. Международно общество обаче съществува само ако определен брой държави в рамките на някаква международна система имат „общи интереси и общи ценности“, „разглеждат се като обвързани от общи ръководни принципи“, „споделят общи институции“ и имат „обща култура или цивилизация“^[33]. Подобно на своите предшественици — шумерска, гръцка, елинистка, китайска, индийска и ислямска цивилизация — европейската международна система между XVII и XIX в. също представлява международно общество. През XIX и XX в. европейската международна система се разширява дотолкова, че обхваща почти всички общества, принадлежащи към други цивилизации. Също така в тези страни са експортирани някои европейски институции и практики. При все това въпросните общества са лишени от обща култура, каквато лежи в основата на европейското международно общество. Съгласно английската теория за международните отношения светът представлява добpe развита международна система, но дори в най-добрия случай е едно твърде примитивно международно общество. Всяка цивилизация разглежда себе си като център на света и пише собствената си история като основен драматичен сюжет в историята на човечеството. Вероятно това е валидно в най-голяма степен за Запада в сравнение с другите култури.

Подобни моноцивилизационни перспективи обаче все повече губят своята релевантност и полезност в един мулти-цивилизационен свят. Изследователите на цивилизациите отдавна си дават сметка за тази банална истина. През 1918 г. Шпенглер отхвърля широко разпространеното в Европа късогледо схващане за историята с неговото прегледно разделение на древна, средновековна и модерна епоха, определяни единствено по отношение на Запада. „Необходимо е“, настоява той, да се замени този „Птоломеев подход към историята“ с Коперников, както и и да се замени „празната измислица за една линейна история с драмата на множество от могъщи култури“^[34]. Няколко десетилетия по-късно Тойнби критикува „тесногръдието и непроницаемата самозатвореност“ на Запада, проявяващи се в „егоцентричните илюзии“, че светът се върти около него, че Изтокът не се променя, ала „прогресът“ е неизбежен. Подобно на Шпенглер той отхвърля допускането за единството на историята, допускането, че „съществува само един цивилизационен поток, който е нашият собствен, и че всички останали цивилизации или дължат съществуването си на нея, или са изгубени в пясъците на пустинята“^[35]. Петдесет години след Тойнби, Фернан Бродел по сходен начин настоява за една по-широка перспектива и за разбиране на „големите културни конфликти в света и на множеството цивилизации в него“^[36]. Илюзиите и предразсъдъците, за които предупреждават тези историци, са обаче все още живи, като в края на XX в. те избуяват под формата на широко разпространената тесногръда самонадеяност, че европейската цивилизация на Запада е понастоящем универсалната цивилизация на света.