Самюъл Хънтингтън
Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред (45)

Цивилизационна война и цивилизационен ред

Една глобална война между държавите-ядра на основните цивилизации е твърде малко вероятна, но не и невъзможна. Такава война, както вече стана ясно, може да възникне от ескалацията на война по линията на разлома между групи от различни цивилизации, най-вероятно мюсюлмани на едната страна и немюсюлмани — на другата. Ескалацията става по-вероятна, ако страните, претендентки за мюсюлмански държави-ядра, се надпреварват да помагат на своите воюващи единоверци. Вероятността намалява, ако не съвсем близки или по-далечно родствени страни имат интерес да не се въвличат прекомерно във войната. По-опасен източник на глобална междуцивилизационна война е променящият се баланс на силите между цивилизациите и техните държави-ядра. Ако това продължи, възходът на Китай и нарастващата агресивност на този „най-голям играч в историята на човечеството“ ще подложат на изключителен натиск международната стабилност в началото на XXI в. Появата на Китай като доминираща сила в Източна и Югоизточна Азия противоречи на американските интереси, тъй както те са исторически дефинирани.^[17]

Като се имат пред вид тези американски интереси, как би могла да се развие една война между Съединените щати и Китай? Да приемем, че годината е 2010. Американските войски са напуснали Корея, която е отново обединена, а военното присъствие на САЩ в Япония е силно намалено. Тайван и континентален Китай са постигнали компромис, съгласно който Тайван запазва до голяма степен de facto независимостта си, но изрично признава върховенството на Пекин и благодарение на китайската подкрепа е приет в Организацията на обединените нации по примера на Украйна и на Белорусия през 1946 г. Разработването на петролните залежи в Южнокитайско море напредва бързо главно под китайска егида, като някои райони се контролират от Виетнам и се разработват от американски компании. Със самочувствие, нараснало от новопридобитите способности за експанзия, Китай обявява, че ще установи пълен контрол над цялото море в съответствие с извечните си претенции за върховенство над него. Виетнамците се противопоставят на това и започват сражения между китайски и виетнамски военни кораби. Китайците, в стремежа си да се реваншират за поражението си през 1979 г., нахлуват във Виетнам. Виетнам иска военна помощ от Америка. Китай предупреждава Съединените щати да не се намесват в конфликта. Япония и другите азиатски държави треперят от страх. Съединените щати заявяват, че не могат да се съгласят с покоряването на Виетнам от Китай, настояват за икономически санкции срещу Китай и изпращат един от малкото си останали самолетоносачи в Южнокитайско море. Китайците заклеймяват това като нарушаване на териториалните им води и обстрелват с ракети самолетоносача. Усилията на генералния секретар на ООН и на японския министър-председател да постигнат споразумение за прекратяване на огъня се провалят и военните действия се разпростират из цяла Източна Азия. Япония забранява използването на американските военни бази на територията си за действия срещу Китай, Съединените щати не се съобразяват със забраната, а Япония декларира неутралитет и затваря базите. Китайски подводници и базирани на суша самолети, действащи както от територията на Тайван, така и от Китай, нанасят сериозни щети на американските кораби и военни съоръжения в Източна Азия. Междувременно китайски сухопътни сили навлизат в Ханой и окупират големи части от Виетнам.

Тъй като и Китай, и Съединените щати разполагат с ракети, способни да пренасят ядрени заряди до територията на противника, се постига негласно споразумение за въздържане от тях и тези оръжия не се използват на ранните фази на войната. Страх от такъв вид нападение обаче е налице и в двете общества, като е особено силен в Съединените щати. Това кара много американци да започнат да питат защо са изложени на такава опасност? Какво значение има дали Китай ще контролира Южнокитайско море, Виетнам или дори цяла Югоизточна Азия? Опозицията срещу войната е особено силна в населените предимно с латиноамериканци щати от югозападната част на САЩ, чиито жители и правителства заявяват „това не е наша война“ и се опитват да се обявят против участие в нея по примера на Нова Англия през 1812 г. След като Китай затвърждава първоначалните си победи в Източна Азия, американското обществено мнение започва да се развива в посоката, очаквана от Япония през 1942 г.: цената за разгромяването на този нов хегемон е прекалено висока; нека чрез преговори да сложим край на спорадичния конфликт или на „фалшивата война“, която се води в западноти-хоокеанския регион.

Междувременно обаче войната оказва влияние върху големи държави от други цивилизации. Индия се възползва от възможността, предоставена от факта, че Китай е прикован в Източна Азия, предприемайки опустошителна атака срещу Пакистан, за да унищожи ядрената и конвенционалната военна мощ на страната. Отначало Индия има известен успех, но в действие влиза военният съюз между Пакистан, Иран и Китай, като Иран идва на помощ на Пакистан със съвременни и технически усъвършенствани военни сили. Индия затъва в тресавището на войната, сражавайки се с ирански военни части и пакистански партизани от няколко различни етнически групи. Както Пакистан, така и Индия се обръщат към арабските държави за военна помощ — Индия предупреждава за опасността от иранско господство в Югозападна Азия, но първоначалните военни успехи на Китай срещу Съединените щати стимулират мощни антизападни движения в мюсюлманските общества. Едно по едно малцината останали проза-падни правителства в арабските държави и в Турция са свалени от ислямистки движения, подсилени от последните кохорти на младежкия демографски растеж сред мюсюлманите. Антизападната вълна, провокирана от слабостта на Запада, довежда до масирано арабско нападение над Израел, което силно намаленият Шести американски флот не е в състояние да спре.

Китай и Съединените щати се опитват да получат подкрепа от други ключови държави. Докато Китай жъне военни успехи, Япония нервно започва да се прикачва към Китай, променяйки позицията си от формален неутралитет към позитивен прокитайски неутралитет и накрая се подчинява на китайските настоявания и се превръща в негов военен съюзник.

Японски сили окупират останалите американски военни бази в Япония, а Съединените щати набързо евакуират войските си. Съединените щати обявяват блокада на Япония, а американски и японски кораби участват в спорадични инциденти в западнотихоокеанския регион. В началото на войната Китай предлага договор за сигурност на Русия (бегло подобие на договора Хитлер-Сталин). Успехите на Китай обаче оказват върху Русия ефект, напълно противоположен на ефекта върху Япония. Перспективата за победа на Китай и за тотално китайско господство в Източна Азия ужасява Москва. Докато Русия се движи в антикитайска посока и започва да укрепва частите си в Сибир, многобройните китайски заселници там се противопоставят на тези действия. Тогава Китай предприема военна интервенция, за да защити съгражданите си, и окупира Владивосток, долината на Амур и други ключови територии в Източен Сибир. Докато военните стълкновения между руските и китайските части на територията на Централен Сибир се разрастват, в Монголия, която по-рано е обявена от Китай за негов „протекторат“, избухва бунт.

Контролът на петролните залежи и достъпът до тях са от основно значение за всички воюващи. Въпреки големите си инвестиции в ядрената енергетика Япония все още е силно зависима от вноса на петрол и това засилва склонността й да се ориентира към Китай и да осигури приток на нефт от Персийския залив, Индонезия и Южнокитайско море. По време на войната, когато арабските страни попадат под управлението на ислямски милитаристи, доставките на нефт от Персийския регион към западните страни намалява драстично и в резултат от това Западът става все по-зависим от руски, кавказки и средноазиатски източници. Това принуждава Запада да увеличи усилията си да спечели на своя страна Русия, помагайки й да установи контрол над богатите на петрол мюсюлмански държави по южната си периферия.

Междувременно Съединените щати правят енергични опити да мобилизират в пълна степен подкрепата на европейските си съюзници. Те обаче, оказвайки значителна дипломатическа и икономическа помощ, нямат особено желание да бъдат въвлечени във военни действия. Но Китай и Иран се опасяват, че в крайна сметка западните страни ще застанат зад Съединените щати дори само защото Съединените щати са подкрепили Франция и Великобритания в две световни войни. За да предотвратят това, те тайно разполагат в Босна и в Алжир ракети със среден обсег на действие, носещи ядрени бойни глави, и предупреждават европейските сили да стоят настрани от войната. Както става почти винаги с китайските опити да бъдат сплашени други държави освен Япония, това действие предизвиква точно обратна на желаната от Китай реакция. Разузнаването на САЩ узнава за ракетите и докладва за разположението им, а Съветът на НАТО излиза с декларация, че ракетите трябва незабавно да бъдат демонтирани. Преди НАТО да може да предприеме действия обаче, Сърбия, в желанието си да възвърне историческата си роля на защитник на християнството срещу турците, нахлува в Босна. Хърватска се присъединява към нея, двете държави окупират и си поделят Босна, пленяват ракетите и се стремят да довършат започнатото етническо прочистване, което са били принудени да прекратят през 90-те години на XX в. Албания и Турция се опитват да помогнат на Босна; Гърция и България нахлуват в европейската част на Турция, в Истанбул избухва паника, а турците бягат през Босфора. Междувременно изстреляна от Алжир ракета с ядрена бойна глава експлодира близо до Марсилия и НАТО отговаря на огъня с опустошителни въздушни атаки срещу цели в Северна Африка.

По такъв начин Съединените щати, Европа, Русия и Индия се оказват въвлечени в истинска глобална война срещу Китай, Япония и по-голяма част от ислямския свят. Как би завършила една такава война? И двете страни разполагат с огромни ядрени потенциали и ако те влязат в играта, основните държави и от двете воюващи страни могат да бъдат разрушени до основи. Ако взаимното въздържане все пак се окаже ефикасно, взаимното изтощение може да доведе до сключване на примирие, което обаче не би разрешило фундаменталния въпрос за китайската хегемония в Източна Азия. Алтернативният вариант е Западът да се опита да победи Китай с конвенционални оръжия. Съюзяването на Япония с Китай обаче предоставя на Китай защита от един островен санитарен кордон, който би попречил на Съединените щати да използват военноморските си сили срещу гъстонаселените промишлени центрове по крайбрежната ивица на Китай. Алтернативата е да се атакува Китай от запад. Сраженията между Русия и Китай карат НАТО да приеме Русия за свой член и да си сътрудничи с нея за препятстване на китайската агресия в Сибир, подкрепяйки руския контрол над мюсюлманските държави, производителки на нефт и газ в Средна Азия, провокирайки бунтове срещу китайското господство от страна на тибетци, уйгури и монголци и постепенно мобилизирайки и разгъвайки западните и руските сили на изток в Сибир за финална атака през Великата китайска стена срещу Пекин, Манджурия и Ханската твърдина.

Какъвто и да е непосредственият изход от тази глобална междуцивилизационна война — взаимно ядрено унищожение, примирие поради взаимно изтощение или евентуален парад на руски и западни военни части на площад Тянанмън — по-дългосрочният резултат почти неизбежно би бил драстично снижаване на икономическата, демографската и военната мощ на всички основни участници във войната. Вследствие от това глобалната сила, която се е измествала през вековете от изток на запад, а след това започва да се измества обратно от запад на изток, сега вече ще се придвижи от север към юг. Големите победители от войната на цивилизациите ще бъдат онези цивилизации, които се въздържат от нея. С опустошаването в различна степен на Запада, Русия, Китай и Япония се открива шанс за Индия, ако тя успее да избегне разрухата въпреки участието си във войната, да се опита да преобразува света по индуистки модел.

От друга страна, огромната част от американското обществено мнение ще хвърли вината за същественото отслабване на Съединените щати върху тесногръдата западна ориентация на белите пуритански настроени американски елити, като в резултат от това на власт ще дойдат лидерите на латиноамериканските движения, обещаващи нов мащабен план Маршал, който ще бъде реализиран от въздържалите се от участие във войната проспериращи латиноамерикански държави. Африка, от своя страна, няма какво да предложи за възстановяването на Европа, а вместо това от нея могат да тръгнат социално мобилизирани орди, за да плячкосат останките. При положение че Китай, Япония и Корея се окажат изтощени от войната, в Азия балансът на силите също ще се измести на юг, като останалата неутрална Индонезия ще се превърне в доминиращата държава и под ръководството на австралийските си съветници ще предприеме решителни действия, за да определи хода на събитията от Нова Зеландия на изток, до Мианмар и Шри Ланка на запад и Виетнам на север. Всичко това предвещава бъдещ конфликт с Индия и с възкръсналия от разрушенията Китай. Във всеки случай центърът на световната политика ще се измести на юг.

Ако представеният сценарий изглежда на читателите налудничава фантазия, това не е чак толкова лошо. Да се надяваме, че и други сценарии на глобална цивилизационна война ще бъдат също толкова невероятни и налудничави. Най-реалистичното и следователно най-тревожното в този сценарий обаче е причината за война: намеса на държава-ядро от една цивилизация (Съединените щати) в спор между държава-ядро от друга цивилизация (Китай) и държава-член на същата цивилизация (Виетнам). За Съединените щати такава намеса се оказва необходима, за да се подкрепи авторитетът на международното право, да се отблъсне агресията, да се защити свободата на мореплаването, да се гарантира достъпът до петролните залежи в Южнокитайско море и да се предотврати господството на една сила в Източна Азия. За Китай тази намеса е непоносим, но типичен в арогантността си опит на водещата западна държава да унижи и сплаши Китай, да предизвика опозиция срещу него в пределите на законната му сфера на влияние и да го лиши от подобаващата му роля в световната политика.

Накратко казано, за да се избегнат мащабни междуциви-лизационни войни в новата епоха, се налага държавите-ядра да се въздържат от намеса във вътрешни за друга цивилизация конфликти. Това е истина, която някои държави и по-специално Съединените щати трудно ще приемат. Това правило на въздържането, според което държавите-ядра трябва да се въздържат от намеса в конфликти на други цивилизации, е първото условие за мир в един мултицивилизационен, мно-гополюсен свят. Второто условие е правилото за съвместно посредничество, според което държавите-ядра трябва да преговарят помежду си за ограничаване или прекратяване на войни по линията на разлома между държави или групи от съответните цивилизации.

Възприемането на тези правила, както и поддържането на свят на по-голяма равнопоставеност на цивилизациите може да се окаже трудно за Запада или за онези цивилизации, които биха си поставили за цел да допълнят или да заменят Запада в доминантната му позиция. В такъв свят например е много вероятно държавите-ядра да разглеждат притежаването на ядрено оръжие като свой прерогатив и да откажат да го предоставят на други държави от своята цивилизация. Разглеждайки в ретроспекция усилията си да развие „пълноценен ядрен потенциал“ в Пакистан, Зулфикар Али Бхуто оправдава тези усилия по следния начин: „Знаем, че Израел и Южна Африка притежават добре развит ядрен потенциал. Християнската, еврейската и хиндуистката цивилизация също разполагат с такъв потенциал. Единствено ислямската цивилизация е лишена от него, но тази ситуация трябваше да се промени.“^[18] Конкуренцията за водещо място в цивилизации, лишени от държава-ядро, също може да предизвика надпревара в ядреното въоръжаване. Въпреки отношенията на тясно сътрудничество с Пакистан, Иран твърдо застъпва позицията, че се нуждае от ядрено оръжие не по-малко от Пакистан. От друга страна, Бразилия и Аржентина прекратиха програмите си в тази област, а Южна Африка унищожи ядреното си оръжие, въпреки че е твърде вероятно да пожелае да си го възвърне, ако Нигерия започне да развива свой ядрен потенциал. Докато разпространението на ядрено оръжие е свързано с очевидни рискове, както посочват Скот Сейгън — свят, в който една-две държави-ядра от всяка голяма цивилизация притежават ядрено оръжие, а нито една от останалите държави не разполага с такова оръжие, би могъл да бъде достатъчно стабилен свят.

Повечето от основните международни институции са създадени непосредствено след края на Втората световна война и са изградени съобразно западните интереси, ценности и социални практики. С намаляването на мощта на Запада в сравнение с мощта на другите цивилизации възниква натиск за преструктурирането на тези организации съгласно интересите на тези цивилизации. Най-очевиден, най-съществен и вероятно най-противоречив е въпросът за постоянното членство в Съвета за сигурност на ООН. Членството в него е предвидено за главните сили от Втората световна война и вече все по-малко отговаря на реалния баланс на силите в света. С течение на времето са правени известни промени в членския му състав, а е вероятно да бъдат утвърдени и други не толкова формални процедури за разрешаване на проблемите на сигурността по примера на обсъждането на глобални икономически въпроси в Г-7. В един мултицивилизационен свят в идеалния случай всяка основна цивилизация трябва да разполага поне с едно постоянно място в Съвета за сигурност. В настоящия момент с постоянно място разполагат само три цивилизации. Съединените щати подкрепиха членството на Япония и Германия, но е очевидно, че те ще получат постоянни места едва ако и други държави получат такова място. Бразилия предложи пет нови постоянни члена, макар и без право на вето: Германия, Япония, Индия, Нигерия и себе си. По този начин обаче възлизащото на един милиард мюсюлманско население в света остава без свой представител, освен ако Нигерия не поеме тази отговорност. От цивилизаци-онна гледна точка е очевидно, че Япония и Индия трябва да имат постоянно членство, а Африка, Латинска Америка и мюсюлманският свят трябва да разполагат с постоянни места, които могат да се заемат на ротационен принцип от воде-щите държави на тези цивилизации, като изборът се възложи на Организацията „Ислямска конференция“, Организацията за африканско единство и Организацията на американските държави (като САЩ се въздържа от гласуване). Уместно би било да се обединят местата на Великобритания и на Франция в общо място на Европейския съюз, което периодично се заема от държава, избрана от съюза. По този начин седем основни цивилизации ще имат по едно постоянно място, а Западът ще има две — разпределение, което приблизително съответства на разпределението на населението, богатството и мощта в света.