Самюъл Хънтингтън
Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред (37)

Характеристика на войните по линия на разлома

Войни между кланове, племена, етнически групи, религиозни общности и нации е имало във всяка епоха и във всяка цивилизация, защото те са вкоренени в човешката природа. Подобни конфликти обикновено имат частичен характер по-! ради това, че не са свързани с по-широки идеологически или политически въпроси, от които пряко да са заинтересовани и тези, които не участват в самата война, въпреки че могат да предизвикват загриженост у външните групи. Освен това те обикновено са ожесточени и кървави, защото при тях залог са основни въпроси на идентичността. И още, те обикновено са продължителни; понякога биват прекъсвани от примирия или споразумения, които като правило се нарушават и кон-фликтът избухва отново. При това решаващата военна победа на едната страна в гражданската война за идентичност увеличава вероятността от геноцид.^[19]

Конфликтите по линията на разлома са конфликти между държави или групи от различни цивилизации. Войните по линията на разлома са конфликти, прераснали в насилие. Такива войни се водят между държави, между недържавни групи, както и между държави и недържавни групи. Войни по линията на разлома, водени вътре в една държава, могат да включват групи, предимно локализирани в географски обособени региони, и в тези случаи групата, която няма контрол над държавното управление, обикновено се бори за независимост и рядко е съгласна да се задоволи с нещо по-малко от това. Вътрешнодържавните войни по линията на разлома могат също да включват и смесени в географско отношение групи и тогава постоянно обтегнатите отношения от време на време преминават в изблици на насилие, както става с индусите и мюсюлманите в Индия, с мюсюлманите и китайците в Малайзия. В някои случаи това може да прерасне в истински сражения, особено в случаите, когато се определят границите на новосъздадени държави, и да породи брутални опити за насилствено разделяне на човешките групи.

Понякога конфликтите по линията на разлома представляват борба за контрол над човешки ресурси. По-често въпросът опира до контрол над територия. Целта на поне една от страните е да завладее територия и да я освободи от населението й, като го прогони или избие, или и двете, т. е. чрез „етническо прочистване“. Обикновено тези конфликти са насилствени и много опасни, като и двете страни прибягват до масови кланета, тероризъм, изнасилване и мъчения. Територията, която се явява залог, често е за едната или и за двете страни високо почитан символ на тяхната история и идентичност, свещена земя, над която те имат ненакърнимо право: Западния бряг, Кашмир, Нагорни Карабах, долината на Дрина, Косово.

Войните по линията на разлома демонстрират някои, но не всички характеристики, присъщи на войните между общности изобщо. Те са продължителни конфликти. Когато се водят в пределите на държавата, те като правило продължават около шест пъти по-дълго от междудържавните войни. Тъй като са свързани с фундаментални въпроси на груповата идентичност и сила, те трудно могат да намерят разрешение чрез преговори и компромиси. Когато се постигне споразумение, то често пъти не бива подписвано от всички партии на всяка от страните и обикновено не остава дълго в сила. Войните по линиите на разлома имат специфичен ритъм на затихване и разпалване, могат да се разраснат до масово насилие, после да тлеят в състояние на скрит конфликт или на мрачна враждебност, за да избухнат наново с пълна сила. Пламъците на общностната идентичност и на омразата рядко биват потушавани напълно освен чрез геноцид. В резултат от продължителността си, войните по линията на разлома подобно на другите общностни войни обикновено водят до голям брой убити и бежанци. Трябва предпазливо да се отнасяме към данните, предоставяни от воюващите страни, но общоприетите числа за броя на убитите във водените в началото на 90-те години войни по линията на разлома са следните: 50 000 — във Филипините; 50 000 до 100 000 — в Шри Ланка; 20 000 — в Кашмир; 500 000 до 1 500 000 — в Судан; 100 000 — в Таджикистан; 50 000 — в Хърватска; 50 000 до 200 000 — в Босна; 30 000 до 50 000 в Чечня; 100 000 — в Тибет; 200 000 — в Източен Тимор,^[20] Числеността на бежанците в почти всички случаи е далеч по-голяма.

Много от тези съвременни войни са просто поредното действие на дълга драма от кървави конфликти, а насилието в края на XX в. упорито осуетява всички усилия за окончателното прекратяване на тази драма. Така например сраженията в Судан, започнали през 1956 г., продължиха до 1972 г., когато бе постигнато споразумение за даване на известна автономия на Южен Судан, но отново избухнаха през 1983 г. Тамилският бунт в Шри Ланка започна през 1983 г.; мирните преговори за прекратяването му се провалиха през 1991 г., а през 1994 г. бяха подновени и през януари 1995 г. бе постигнато споразумение за прекратяване на огъня. Четири месеца по-късно обаче метежните тамилски тигри нарушиха спирането на огъня и се оттеглиха от мирните преговори, след което войната започна наново с още по-голямо ожесточение. Бунтът на племето моро на Филипините започна в началото на 70-те години, през 1976 г. позатихна в резултат от споразумение, предоставящо автономия на някои области на Минданао. През 1993 г. обаче проявите на насилие зачестиха, разгръщайки се във все по-голям мащаб, когато дисидентски настроени бунтовнически групи осуетиха мирните усилия.

Руските и чеченските лидери сключиха през юли 1995 г. споразумение за демилитаризация, което трябваше да сложи край на изблиците на насилие, избухнали през декември 1994 г. За известно време войната затихна, но после избухна наново, след като чеченците предприеха нападения върху руски или проруски настроени лидери, руснаците отвърнаха с репресии, чеченците нахлуха в Дагестан през януари 1996 г. а руснаците предприеха масирана офанзива в началото на същата година.

Въпреки че войните по линиите на разлома си приличат с другите общностни войни по дълготрайност, яростни изблици на насилие и идеологическа амбивалентност, те се отличават от тях по две неща. На първо място, общностните войни се водят между етнически, религиозни, расови или лингвистични групи. Тъй като обаче религията е основната определяща характеристика на всяка цивилизация, войните по линията на разлома почти винаги се водят между народи с различни религии. Някои анализатори омаловажават значението на този фактор. Те посочват например общата етническа принадлежност и общия език, мирното съвместно съществуване в миналото, както и множеството смесени бракове между сърби и мюсюлмани в Босна и пропускат религиозния фактор, позовавайки се на Фройдовия „нарцисизъм на малките различия“^[21]. Тази преценка обаче се дължи на секуларно късогледство. Хилядолетията човешка история показват, че религията не е „малко различие“, а е може би най-дълбокото различие, което може да съществува между хората. Честотата, интензивността и насилственият характер на войните по линията на разлома до голяма степен се повишават от вяра в различни богове.

Второ, другите общностни войни обикновено са партику-ларистични и поради това вероятността да се разпространят и да обхванат и други участници е относително слаба. За разлика от тях войните по линиите на разлома по дефиниция се водят между групи, които са част от по-големи културни образувания. В обикновения междуобщностен конфликт група А се сражава срещу група Б, а групи В,Т и Д нямат основания да се включат, освен ако А или Б не атакуват пряко интересите на В, Г или Д. За разлика от това в една война по линията на разлома група А1 се сражава срещу група Б1, като всяка от тях ще се опитва да разшири войната и да мобили-зира подкрепата на сродните им в цивилизационно отношение групите А2, A3 и А4, съответно Б2, БЗ и Б4 — тези групи ще се идентифицират с воюващите си сродници. Разрастването на транспортната и на комуникационната мрежа в модерния свят улеснява установяването на такива връзки, а по този начин и на „интернационализирането“ на конфликтите по линията на разлома. Миграцията поражда диаспори в трети цивилизации. Благодарение на комуникациите сражаващите се страни могат по-лесно да отправят призиви за помощ, а техните сродни групи незабавно узнават какво се случва с воюващите. „Свиването на света“ дава възможност на сродните етнически групи да осигуряват морална, дипломатическа, финансова и материална подкрепа на воюващите страни и всъщност става много трудно тези групи да не реагират по съответния начин. Създават се международни мрежи за осигуряване на подкрепа, а подкрепата на свой ред поддържа виталността на участниците в конфликта и удължава самия конфликт. „Синдромът на сродната страна“, ако използваме израза на Х.Д.С. Гринуей, е основна характеристика на войните по линията на разлома в края на XX в.^[22] По-общо казано, дори и незначителни прояви на насилие между народи от различни цивилизации водят до ефекти и последици, каквито не се наблюдават при вътрешноцивилизационните конфликти. Когато сунитски терористи убиха осемнайсет шиитски поклонници в една джамия в Карачи през февруари 1995 г., те още повече разстроиха мира в града и създадоха проблеми на цял Пакистан. Когато точно една година по-рано израелски заселник уби двайсет и девет мюсюлмани, молещи се в Пещерата на Патриарсите в Хеброн, той разстрои мирния процес в Близкия изток и създаде проблеми на целия свят.