Самюъл Хънтингтън
Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред (44)

Западът в пределите на света

В свят, където културните идентичности — етническа, национална, религиозна, цивилизационна — заемат централно място, а културните афинитети и различия стават основа за формиране на съюзи и за пораждане на антагонизми, както и за водената от държавите политика, за Запада и по-конкретно за Съединените щати са в сила три основни императива.

Първо, държавниците могат конструктивно да променят действителността само ако я осъзнават и разбират. Зараждащата се културна политика, увеличаващото се могъщество на незападните цивилизации и нарастващата културна агресивност на тези общества се осъзнават добре от незападния свят. Европейските лидери посочват културни сили, които са в състояние да обединяват или да разединяват хората. За разлика от тях американските елити възприемат със закъснение нововъзникващите реалности и със закъснение се ориентират в тях. Администрациите на Буш и на Клинтън подкрепяха единството на мултицивилизационните Съветски съюз, Югославия, Босна и Русия, стараейки се напразно да противодействат на могъщите етнически и културни сили, напиращи за разединяване. Те предложиха мултицивилизационни планове за икономическа интеграция, които са или безсмислени, като например Споразумението за тихоокеанско икономическо сътрудничество, или предполагат големи непредвидени икономически и политически разходи, какъвто е случаят с НАФТА и с Мексико. Те се опитаха да развият тесни връзки със страните-ядра от други цивилизации под формата на „глобално партньорство“ с Русия или на „конструктивна ангажираност“ с Китай пред лицето на естествените сблъсъци на интереси между Съединените щати и тези страни. Същевременно Клинтъновата администрация не успя да включи Русия пълноценно в процеса на търсене на мир в Босна въпреки ключовите интереси на Русия в този регион като държава-ядро на православието. Преследвайки химерата за мултицивилизационна държава, Клинтъновата администрация отказа право на самоопределение на сръбското и на хърватското малцинство и помогна за зараждането на балкански еднопартиен ислямистки партньор на Иран. По подобен начин правителството на САЩ подкрепи и подчиняването на мюсюлмани на православно управление, твърдейки, че „без съмнение Чечня е част от Руската федерация“^[14].

Макар европейците категорично да признават фундаменталното значение на разграничителната линия между западното християнство, от една страна, и православието и исляма, от друга, Съединените щати, казва държавният секретар, „няма да приемат никакво фундаментално разделение между католическите, православните и ислямските части в Европа“. Тези, които не признават съществуването на фундаментално разделение обаче, са обречени на разочарование. Отначало изглеждаше, че администрацията на Клинтън не си дава сметка за променящия се баланс на силите между Съединените щати и обществата на Източна Азия и в резултат от това постоянно поставя цели, свързани с търговията, човешките права, ядреното въоръжаване и други цели, които не е в състояние да постигне. Като цяло правителството на Съединените щати среща извънредно големи затруднения да се адаптира към една епоха, в която глобалната политика се оформя в резултат от културните и цивилизационните течения.

Второ, американското мислене в сферата на външната политика също така страда от нежеланието си да изостави, да промени или понякога просто да преразгледа политическите си решения, продиктувани от реалностите на Студената война. В този смисъл някои политици продължават да разглеждат един възкръснал Съветски съюз като потенциална заплаха. По-общо разпространена е склонността да се разглеждат като свещени съюзите от времето на Студената война и споразуменията за контрол над въоръженията. НАТО трябва да се поддържа във вида си от времето на Студената война. Японо-американският договор за сигурност е от основно значение за безопасността на Източна Азия. Договорът за ограничаване на стратегическите въоръжения е ненакърним. Трябва да се спазва Договорът за съкращаване на конвенционалните въоръжения в Европа. Очевидно нито един от тези документи от времето на Студената война не бива да бъде отхвърлен с лека ръка. Не е обаче в интересите на САЩ или на Запада тези документи да продължават да съществуват във формулировките си от периода на Студената война. Реалностите на един мултицивилизационен свят диктуват НАТО да се разшири, включвайки и други желаещи да се присъединят към него западни общества, и да осъзнае безсмислеността на това в организацията да членуват две държави, всяка от които разглежда другата като най-опасния си враг, като същевременно и на двете липсва културен афинитет към останалите членове. Един договор за ограничаване на стратегическите въоръжения, отговарящ на потребностите на Студената война да се гарантира взаимната сигурност на Съветския съюз и на Америка и да се предотврати съветско-американска ядрена война, днес може лесно да попречи на Съединените щати и на други общества да се защитят от непредсказуеми ядрени заплахи или от атаки на терористични движения и на ирационални диктатори. Договорът за сигурност между Съединените щати и Япония помогна за предотвратяване на съветска агресия срещу Япония. За какво може да послужи той в периода след Студената война? Да ограничава Китай? Да забави японското прикачване към бързоразвиващия се Китай? Да предотврати по-нататъшната милитаризация на Япония? В Япония американското военно присъствие се подлага на все по-голямо съмнение, а в Съединените щати се оспорва необходимостта от нереципрочен ангажимент да се защитава Япония. Договорът за съкращаване на конвенционалните въоръжения в Европа бе сключен, за да притъпи конфронтацията между НАТО и Варшавския договор в Централна Европа, която вече не съществува. Основното предназначение на споразумението сега е да създава пречки на Русия да се справя с проблеми, произтичащи от мюсюлманските народи на юг, които тя определя като заплаха за сигурността си.

Трето, културните и цивилизационните различия са предизвикателство за западната и по-конкретно за американската убеденост в универсалната релевантност на западната култура. Това убеждение е изразено както дескриптивно, така и нормативно. В дескриптивната си форма то заявява, че народите от всички общества желаят да прегърнат западните ценности, институции и практики. Ако се окаже, че те нямат такова желание, а са привързани към собствените си самобитни култури, то те са жертви на „фалшиво съзнание“, сравнимо с това, което марксистите откриват у пролетариите, поддържащи капитализма. В нормативната си форма уни-версалисткото убеждение на Запада постулира, че хората по целия свят трябва да прегърнат западните ценности, институции и култура, защото те въплъщават най-висшето, най-просветеното, най-либералното, най-рационалното, най-модерното и най-цивилизованото мислене на човешкия род.

В нововъзникващия свят на етнически конфликти и на цивилизационен сблъсък западната убеденост в универсалността на западната култура страда от три недостатъка: тя е погрешна; тя е безнравствена; и тя е опасна. Тезата за по-грешността заема централно място в тази книга и е чудесно резюмирана от Майкъл Хауард: „Разпространеното на Запад твърдение, че културната разнородност е исторически кури-оз, който бързо ще бъде елиминиран от укрепването на единна, западноориентирана, англофонска световна култура, формираща нашите базисни ценности… просто не е истина.“^[15] Читателят, който до този момент не се е убедил колко мъдрост има в забележката на сър Майкъл, пребивава в свят, безкрайно отдалечен от този, описан в книгата.

Убеждението, че незападните народи трябва да възприемат западните ценности, институции и култура, е безнравствено предвид характера на средствата, необходими за утвърждаването им. Почти универсалния обсег на европейското могъщество в края на XIX в. и глобалното господство на Съединените щати в края на XX в. разпространиха в голяма степен западната цивилизация по света. Вече го няма обаче европейският глобализъм. Американската хегемония отслабва дори само поради факта, че вече не е необходимо да бъдат защитавани Съединените щати от съветска заплаха. Културата, както вече пояснихме, върви след силата. Ако трябва незападните общества още веднъж да бъдат формирани от западната култура, това може да стане само в резултат от експанзия, военно разгръщане и налагане на западната сила. Империализмът е логично следствие от универсализма. Освен това като зряла цивилизация Западът вече не разполага с необходимия икономически и демографски динамизъм, за да наложи волята си над други общества, и всеки опит да бъде направено това би противоречал на западните ценности за самоопределение и демокрация. Колкото повече азиатската и мюсюлманската цивилизация започват да утвърждават универсалното значение на своите култури, толкова повече западните хора ще си дават сметка за връзката между универсализъм и империализъм.

Западният универсализъм е опасен за света, защото може да предизвика голяма междуцивилизационна война между държавите-ядра, а е опасен за Запада, защото може да доведе до неговото поражение. Хората на Запад смятат, че с разпадането на Съветския съюз тяхната цивилизация е постигнала неоспоримо надмощие, макар по-слабите азиатски, мюсюлмански и други общества да започват да набират мощ. Така те могат да се поддадат на съблазънта да последват познатата непоколебима логика на Брут:

Съставът на войската е попълнен,

духът ни — зрял. Оттук ний можем само

да спадаме, а нашият противник,

напротив, се засилва всеки ден.

В плаването на живота има

момент на прилив, който — щом го хванем —

понася ни към слава, а — пропуснат —

оставя ни за цял живот със кил,

заседнал в плитчини и злополуки.

В такова пълноводие сме днес.

Да вдигнем котва, за да не

загубим товара си!^[16]

 

Тази логика обаче води до поражението на Брут при Филипи, а благоразумният за Запада курс е не да се опитва да спре промяната в съотношението на силите, а да се научи да плава в плитчините, да превъзмогва несгодите, да проявява въздържаност и да защитава културата си.

Всички цивилизации минават през едни и същи процеси на зараждане, възход и упадък. Западът се различава от другите цивилизации не по начина си на развитие, а по несравнимия характер на своите ценности, система и институции. Това включва най-вече християнството, плурализма, индивидуализма, принципа на правото, което позволи на Запада да сътвори модерността, да оказва влияние в целия свят и да стане обект на завист в другите общества. В своето съчетание тези характеристики са присъщи само на Запада. Европа, по думите на Артър М. Шлезинджър младши, е „източникът — уникалният източник на идеите за свобода на индивида, политическа демокрация, принципа на правото, човешките права и културните свободи… Тези идеи са европейски и стават азиатски, африкански или близкоизточни, само по силата на възприемането им от тези общества.“^[17] Те определят уникалността на западната цивилизация, а западната цивилизация е безценна не защото е универсална, а защото е уникална. Главната отговорност на западните лидери следователно е не да се опитват да преобразуват другите цивилизации по подобие на Запада, което надхвърля възможностите на западащата им мощ, а да съхранят, защитят и обновят уникалните качества на западната цивилизация. Тази отговорност се пада изключително на Съединените американски щати, тъй като те са най-могъщата западна държава.

В името на съхраняването на западната цивилизация в условията на намаляващо западно могъщество, в интерес на Съединените щати и на европейските страни е:

да постигнат по-голяма политическа, икономическа и военна интеграция и да координират политическите си стратегии по такъв начин, че да предотвратят възможността държави от други цивилизации да се възползват от различията между тях;

да интегрират към Европейския съюз и НАТО западните страни от Централна Европа, т. е. вишеградските страни, Балтийските републики, Словения и Хърватска;

да поощряват „позападняването“ на Латинска Америка и доколкото е възможно тесните връзки между страните от Латинска Америка и Запада;

да ограничават разрастването на конвенционалния и неконвенционалния военен потенциал на ислямските и синоистките държави.

да забавят отдръпването на Япония от Запада и приспособяването й към Китай;

да приемат Русия като държава-ядро на православието и като главна регионална сила със законни интереси да укрепва сигурността на южните си граници;

да поддържат западното технологично и военно превъзходство над другите цивилизации;

и, което е най-важното, да признаят, че западното вмешателство във вътрешните работи на други цивилизации е вероятно най-опасният източник на нестабилност и на потенциален глобален конфликт в условията на един мулти-цивилизационен свят.

В периода след Студената война Съединените щати са об-себени от интензивни дебати относно правилния курс на американската външна политика. В сегашната епоха обаче САЩ не могат нито да господстват в света, нито да му обърнат гръб. Нито интернационализмът, нито изолационизмът, нито мултилатерализмът, нито унилатерализмът отговарят на интересите им. Те могат най-ефикасно да бъдат реализирани чрез елиминиране на тези полярни противоположности, като вместо тях се възприеме атлантическа политика на тясно сътрудничество с европейските партньори за защита и утвърждаване на интересите и ценностите на уникалната западна цивилизация.