Самюъл Хънтингтън
Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред (43)

Обновяването на Запада?

В съществуването на всяка цивилизация историята свършва поне веднъж, а понякога и по-често. Когато дадена цивилизация достигне универсално състояние, нейните народи биват заслепени от това, което Тойнби нарича „мираж на безсмъртието“, и са убедени, че пребивават във финалната форма на човешко общество. Така е било при Римската империя, Халифата на Абасидите, Монголската империя и Османската империя. Гражданите на такива универсални държави, „отричайки очевидно ясни факти… са склонни да ги възприемат не като подслон за пренощуване в пустошта, а като обетованата земя, цел на човешките дръзновения.“ Същото важи и зa апогея на Pax Britanica. Защото за представителите на английската средна класа през 1897 г. „историята е приключила развитието си… И те имат всички основания да се поздравят с постоянното състояние на блаженство, което този свършек на историята им е отредил“^[1]. Но обществата, които приемат, че тяхната история е приключила, са обикновено общества, чиято история навлиза в упадък.

Представлява ли Западът изключение от това правило? Мелко съвсем точно формулира двата основни въпроса:

„Първо, дали западната цивилизация представлява нов вид, единствен по рода си и съвършено различен от всички останали цивилизации, които някога са съществували на Земята?

Второ, дали глобалната й експанзия заплашва (или обещава) да сложи край на възможностите за развитие на всички други цивилизации?“^[2]

Повечето хора от Запада проявяват съвсем естествената склонност да отговарят положително и на двата въпроса. И може би са прави. В миналото обаче народите от други цивилизации са мислили по подобен начин и са грешили.

Западът очевидно се различава от всички други съществували някога цивилизации по това, че има огромно влияние върху цивилизациите от 1500 г. насам. Западът също така даде начало на получилите световно разпространение процеси на модернизация и индустриализация, в резултат на което обществата на останалите цивилизации се стремят да го догонят по богатство и напредък. Дали обаче тези характерни особености на Запада означават, че неговата еволюция и динамика като цивилизация са фундаментално различни от образците, доминиращи във всички други цивилизации? Историческите свидетелства и изводите на учените по сравнителна история на цивилизациите показват обратното. Развитието на Запада до днес не показва значителни отклонения от еволюционните образци, общи за всички цивилизации от историята. Ислямското възраждане и икономическата динамика на Азия показват, че другите цивилизации са жизнени и в добро състояние, и представляват поне потенциална заплаха за Запада. Мащабна война, включваща Запада и държавите-ядра на други цивилизации, не е неизбежна, но може да избухне. От друга страна, постепенният и неравномерен упадък на Запада, започнал в началото на XX в., може да продължи с десетилетия и дори с векове. Алтернативната възможност е Западът да навлезе в период на възраждане, да сложи край на отслабващото си влияние в световните дела и да преутвърди позицията си на водач, който другите цивилизации следват и на когото се стремят да подражават.

Каръл Куигли, автор на вероятно най-полезната периодизация на еволюцията на историческите цивилизации, предлага един общ модел от седем фази^[3] (вж. по-горе, с. 54 и сл.). Съгласно този модел западната цивилизация започва постепенно да се оформя през периода 370–750 г. след новата ера чрез смесване на елементи на класическата, семитската, сарацинската и варварските култури. Ембрионалният стадий, продължил от средата на VIII до края на X в., е последван от нехарактерно за другите цивилизации периодично движение напред и назад между фази на експанзия и фази на конфликт. От негова гледна точка, както и от гледна точка на други изследователи на цивилизациите, понастоящем Западът се представя като излизащ от фаза на конфликт. Западната цивилизация се превърна в зона на сигурност; войни между западните държави, ако изключим някоя случайна студена война, са практически немислими. Както показахме във Втора глава, Западът е своеобразен еквивалент на световна империя под формата на комплексна система от конфедерации, федерации, режими и други типове институции за сътрудничество, които на цивилизационно ниво са въплъщение на привързаността му към демократична и плуралистична политика. Накратко, Западът се е превърнал в зряло общество, навлизащо в период, който бъдещите поколения, следвайки постоянно повтарящия се модел на развитие на цивилизациите, ще окачествят в ретроспекция като „златна ера“, период на мир, и който по думите на Куигли е резултат „от пълната липса на конкуриращи се елементи в рамките на самата цивилизация и от отдалечеността или дори отсъствието на борби с обществата извън нея“. Това е същевременно период на благоденствие, който произтича от „прекратяване на вътрешните унищожителни войни, премахването на вътрешните ограничения за търговия, установяването на единна мерна система и на единна монетна система, както и от мащабната система на държавни разходи, свързани с утвърждаването на универсална империя“.

При предишните цивилизации тази фаза на блажена златна ера с присъщите й визии за безсмъртие е приключвала или драматично и бързо с победа на някое чуждо общество, или постепенно, но не по-малко мъчително, чрез саморазпа-дане. Процесите, които се извършват вътре в цивилизацията, също са решаващи за способността й както да се противопостави на атаките на външен враг, така и да устои на вътрешно разпадане. Цивилизациите се разрастват, твърди Куигли през 1961 г., защото разполагат с „инструмент за експанзия“, т. е. с военна, религиозна, политическа или икономическа организация, която натрупва излишък и го влага в производствени иновации. Цивилизациите навлизат във фаза на упадък, когато престанат „да влагат излишъка в нови начини за боравене с нещата. Казано на съвременен език — когато спада нормата на инвестиции“. Това се случва, защото контролиращите излишъка социални групи имат монополен интерес да го използват за „непродуктивни и задоволяващи Аза цели… поради което разпределят излишъците за потребление, но не осигуряват по-ефективни методи за производство“. Хората изяждат капиталите си и цивилизацията преминава от стадий на универсална държава в стадий на разложение. Това е период на: „…остра икономическа депресия, понижаване на жизнените стандарти, граждански войни между различни монополни интереси и увеличаваща се неграмотност. Обществото става все по-слабо. Полагат се напразни усилия да се спре разрухата чрез законодателни мерки. Но упадъкът продължава. Религиозните, интелектуалните, социалните и политическите равнища на обществото започват масово да губят доверието на народните маси. В него нахлуват нови религиозни движения. Наблюдава се увеличаващо се нежелание за борба в името на обществото или дори за укрепването му чрез плащане на данъци.“

Следователно разложението води до стадий на инвазия отвън, „когато цивилизацията вече не е е състояние да се защити, защото не желае повече да се защитава и широко отваря вратите си за варварски нашественици“, които често идват от „друга, по-млада и по-могъща цивилизация“^[4].

Основната поука от историята на цивилизациите обаче е, че много неща са възможни, но нищо не е неизбежно. Цивилизациите могат и са успявали да се реформират и обновят. Основният въпрос пред Запада е дали независимо от каквито и да било външни заплахи ще бъде в състояние да спре и да промени посоката на процесите на вътрешно разпадане. Може ли Западът да се обнови или непрестанното вътрешно за-гниване просто ще ускори края му и/или подчиняването му на други икономически и демографски по-динамични цивилизации?^[5] В средата на 90-те години Западът демонстрира, много характеристики, които Куигли идентифицира като белези на зряла цивилизация пред прага на упадъка. Икономически Западът е много по-богат от която и да е друга цивилизация, но едновременно с това показва ниски норми на икономически растеж, на спестявания, на инвестиции, особено в сравнение с обществата от Източна Азия. Индивидуалното и колективното потребление има превес над изграждането на потенциал за бъдещо икономическо и военно могъщество. Естественият прираст на населението е нисък, особено в сравнение с този в ислямските страни. Нито един от тези проблеми обаче не би имал непременно катастрофални последици. Икономиките на западните страни все още се разрастват; общо взето, благосъстоянието на западните народи нараства; Западът е все още водещата сила в научните изследвания и в техническите иновации. Ниската раждаемост едва ли се поддава на коригиране от страна на държавата (чиито усилия в това отношение са не по-успешни от усилията й да снижи демографския ръст). Имиграцията обаче е потенциален източник на свежи сили и човешки капитал при условие, че се изпълнят две условия: първо, да се дава предимство на способни, квалифицирани, енергични хора, притежаващи таланта и уменията, необходими на страната домакин; второ, новите имигранти и децата им да бъдат асимилирани в културата на съответната страна и на Запада. Съединените щати вероятно ще срещнат трудности при изпълнение на първото условие, а европейските страни — на второто. Въпреки това западните правителства разполагат с опита и компетентността да установят политически мерки, контролиращи нивото, източниците, характеристиката и интегрирането на имигрантите.

За Запада от много по-голямо значение в сравнение с икономиката и демографията са проблемите на моралния упадък, културното самоунищожение и политическата разединеност. Често сочените проявления на морален упадък са:

1) нарастване на антисоциалното поведение като престъпността, употребата на наркотици и най-общо насилието;

2) упадък на семейството, включително увеличената честота на разводите, извънбрачните деца, бременността на малолетните и самотните родители;

3) поне в САЩ: упадък на „социалния капитал“, т. е. членството в доброволни асоциации и междуличностното доверие, свързано с подобно членство;

4) общо снижаване на „трудовата етика“ и издигане в култ на личната задоволеност;

5) намаляващо ангажиране с обучение и с интелектуална дейност, проявяващо се в САЩ чрез по-ниско образователно ниво.

Бъдещото здраве на Запада и влиянието му над други общества зависи в значителна степен от успешното справяне с тези тенденции, които, естествено, стават причина за деклариране на нравствено превъзходство от страна на мюсюлманите и азиатците.

Западната култура е застрашена и от групи вътре в самите западни общества. Подобно предизвикателство идва от имигрантите от други цивилизации, които отхвърлят асимилацията, продължавайки да се придържат към ценностите, обичаите и културата на родните си общества и да ги пропагандират. Този феномен е най-забележим сред мюсюлманите в Европа, които обаче са незначително малцинство. Същото се наблюдава, макар и в още по-слаба степен, сред латиноамериканците в САЩ, които са значително малцинство. Ако в този случай асимилацията се провали, то САЩ ще се превърне в страна на разлома с потенциал за вътрешен конфликт и със следващото оттук разединяване. В Европа западната цивилизация може да бъде подкопана и от отслабването на централния й компонент — християнството. Намалява делът на европейците, които изповядват религиозни убеждения, спазват религиозни ритуали и участват в религиозни дейности.^[6] Тази тенденция е свързана не толкова с враждебност към религията, колкото с безразличие към нея. Християнските идеи, ценности и практики все пак доминират в европейската цивилизация. „Шведите са вероятно най-нерелиги-озният народ в Европа — коментира един от тях, — но никога няма да разберете тази страна, ако не проумеете, че нашите институции, социални практики, семейството, политиката и начинът на живот са фундаментално формирани от лутеран-ското ни наследство.“ За разлика от европейците в голямото си мнозинство американците вярват в Бог, смятат се за религиозен народ и редовно ходят на църква. Докато в средата на 80-те години липсват признаци за възраждане на религията в Америка, то през следващото десетилетие се наблюдава повишена религиозна активност.^[7] Подкопаването на устоите на християнството в западните страни в най-лошия случай може да се разглежда като съвсем далечна заплаха за здравето на западната цивилизация.

Що се отнася до САЩ, съществува друго, много по-непосредствено и опасно предизвикателството. Исторически погледнато, американската национална идентичност в културен аспект се дефинира от наследството на западната цивилизация, а в политически аспект — от принципите на американското кредо, което американците в преобладаващата си част подкрепят: свобода, демокрация, индивидуализъм, равенство пред закона, конституционализъм, частна собственост. В края на XX в. и двата елемента на американската идентичност попадат под масираните и нескончаеми удари на малък, но влиятелен брой интелектуалци и публицисти. В името на мултикултурализма те атакуват идентифицирането на САЩ със западната цивилизация, отричат съществуването на единна американска култура и проповядват расови, етнически и други субнационални културни идентичности и форми на сдружаване. Те, според текста на един от собствените им доклади, отричат „систематичното пристрастие към европейската култура и нейните производни“ в образованието и „господството на евроамериканската монокултурна перспектива.“ Мултикултуралистите са, както казва Артър М. Шлезинджър младши, „в много случаи етноцентрични сепаратисти, които не откриват почти нищо освен престъпления на Запада в западното наследство“. Техните „намерения са да накарат Америка да отхвърли греховното европейско наследство и да потърси опрощение в обръщането си към незападните култури“^[8].

Мултикултурната тенденция намира израз и в различни законодателни инициативи, възникнали в резултат от приемане на хартата за гражданските права от 60-те години, а през 90-те години администрацията на Клинтън провъзгласи поощряването на културните различия за една от основните си цели. Контрастът с миналото е удивителен. Бащите основатели разглеждат културните различия като реалност и като проблем. Оттук и националното мото: е pluribus unum, избрано от Комисия, включваща Бенджамин Франклин, Томас Джефърсън и Джон Адамс. По-късно политически лидери, които също така се страхуват от опасностите на расовите, сектантските, етническите, икономическите и културните различия (а те всъщност довеждат до най-голямата война в периода между 1815 и 1914 г.), реагират на повика „обединете ни“ и превръщат постигането на национално единство в своя главна отговорност. „Единственият абсолютно сигурен начин да се унищожи тази нация, да се предотврати всякаква възможност за съществуването й като нация въобще — предупреждава Теодор Рузвелт — е да се позволи тя да се превърне във възел от враждебни помежду си националности.“^[9] През 90-те години обаче лидерите на Съединените щати не само позволиха това, но и усърдно поощряват различията, вместо единството на народа, който управляват.

Както видяхме, лидерите и на други страни понякога се опитват да отхвърлят културното си наследство и да променят идентичността на страната си от една цивилизация към друга. Досега такива опити са безуспешни, но пък те пораждат шизофренно раздвоени държави. По подобен начин американските мултикултуралисти отхвърлят културното наследство на страната си. Вместо да се опитват да идентифицират Съединените щати с друга цивилизация обаче, те искат да изградят държава от множество цивилизации, което ще рече — страна, непринадлежаща към нито една цивилизация и лишена от културно ядро. Историята показва, че нито една изградена по такъв начин държава не може да просъществува дълго като кохерентно общество. Мултицивилизационни Съединени щати няма да бъдат Съединените щати, а Обединени нации.

Мултикултуралистите заедно с това отправят и предизвикателство към един от основните елементи на американското кредо, заменяйки правата на индивида с правата на групи, дефинирани главно по признаците раса, етничност, пол и сексуални предпочитания. Кредото, както казва Гунар Мирдал през 40-те години, подкрепяйки думите на чуждестранни наблюдатели от времето на Ектор Сейнт Джон де Кревкьор и Алексис дьо Токвил, „е циментът в сградата на тази велика и пронизана от различия нация“. „Това е нашата съдба като нация — съгласява се Ричард Хофстадър, — не да имаме идеологии, а да бъдем идеология.“^[10] И какво ще стане със Съединените щати, ако тази идеология бъде отречена от голяма част от американските граждани? Съдбата на Съветския съюз, другата голяма страна, чието единство дори в по-голяма степен от това на Съединените щати се крепеше на идеологията, е отрезвяващ пример за Америка. „Пълният погром на марксизма… и драматичното разпадане на Съветския съюз — твърди японският философ Такеши Умехара — са само предвестниците на краха на западния либерализъм, основното течение на модерността. Далеч от това да бъде алтернатива на марксизма и господстваща идеология в края на историята, либерализмът е следващото домино, което предстои да се разпадне.“^[11] В една епоха, когато народите навсякъде по света се самоопределят по културен признак, какво място може да заеме общество, на което му липсва културно ядро и което се определя единствено чрез политическо кредо? Политическите принципи са нестабилна основа за изграждането на трайна общност. В мултицивилизационния свят, където от основно значение е културата, Съединените щати биха могли да се превърнат просто в последната останка от залязващия западен свят, в който особена валидност има идеологията.

Отхвърлянето на кредото и на западната цивилизация означава края на Съединените американски щати такива, каквито ги знаем. Освен това то означава и край на западната цивилизация. Ако Съединените щати се разпаднат, Западът ще се смали до Европа и до няколко малки презокеански държави с европейски заселници. Без Съединените щати Западът се превръща в миниатюрна и западаща част от световното население, разположена на малък и несъществен полуостров в края на евроазиатския масив.

Стълкновението между мултикултуралистите и защитниците на западната цивилизация и на американското кредо е, по думите на Джон Кърт, „същинският сблъсък“ в американската част от западната цивилизация.^[12] Американците не могат да избегнат въпроса: Ние западен народ ли сме, или сме нещо друго? Бъдещето на Съединените щати и на Запада зависи от това дали американците ще потвърдят принадлежността си към западната цивилизация. В домашен план това означава да се устои на разделящия нацията зов на мултикул-турните сирени. В международен аспект това означава да се отхвърлят подвеждащите и илюзорни апели за идентифициране на Съединените щати с Азия. Каквито и икономически нръзки да съществуват между тях, фундаменталната културна пропаст между азиатското и американското общество прави невъзможно тяхното обединяване в общ дом. В културно отношение американците са част от западното семейство; мултикултуралистите могат да увредят или дори да разрушат тази връзка, но не могат да я заместят с нищо. Когато американците търсят културните си корени, те ги намират в Европа.

В средата на 90-те години се разгоряха нови дебати около характера и бъдещето на Запада, за пореден път се стигна до признанието, че такава реалност съществува, и заедно с това бе изразена загриженост как да се гарантира нейната дълготрайност. Те отчасти бяха породени от осъзнатата потребност да се разшири първостепенната западна институция НАТО, интегрирайки към нея западните страни от Източна Европа, както и от сериозните разногласия на Запад относно това как да се реагира на разпадането на Югославия. Освен това в един по-широк смисъл те отразяваха тревогата за бъдещото единство на Запада при отсъствието на съветска заплаха и в частност търсеха отговор на въпроса какво означава всичко това за ангажиментите на САЩ към Европа. Колкото повече западните страни взаимодействат с непрестанно набиращите сила незападни общества, толкова повече си дават те сметка за общото западно културно ядро, което ги държи заедно. Лидерите от двете страни на Атлантика наблегнаха на потребността да се обнови Атлантическата общност. В края на 1994 г. и през 1995 г. германският и британският министър на отбраната, външните министри на Франция и на Съединените щати, Хенри Кисинджър и редица други водещи личности прегърнаха тази кауза. Тяхното искане бе резюмирано от британския министър на отбраната Малкълм Рифкинд, който през ноември 1994 г. изрази потреб-ността от „Атлантическо общество“, опиращо се на четири стълба: отбрана и сигурност, олицетворявани от НАТО; „споделена вяра в принципа на правото и в парламентарната демокрация“; „либерален капитализъм и свободна търговия“ и „общото европейско културно наследство, излъчено от Рим и от Гърция, през Ренесанса до общите ценности, вяра и цивилизация на нашия век“^[13]. През 1995 г. Европейската комисия изготви проект за „обновяване“ на трансатлантическите отношения, което доведе до подписването на всеобхватно споразумение между Европейския съюз и Съединените щати. Същевременно много европейски политически и икономически лидери одобриха създаването на трансатлантическа зона за свободна търговия. Въпреки че американските синдикати се обявиха срещу НАФТА и срещу други мерки за либерализация на търговията, техният президент горещо подкрепи подобно трансатлантическо споразумение за свободна търговия, която не би представлявала заплаха за заетостта на американските работници. То бе също подкрепено и от консерваторите в Европа (Маргарет Тачър) и в Америка (Нют Гингрич), както и от канадски и други британски лидери.

Западът, както бе показано в Глава 2, премина през една първа, европейска фаза на развитие и експанзия, която продължи няколко века и след това през втора, американска фаза през целия XX в. Ако Северна Америка и Европа обновят моралния си живот, изградят по-нататък културната си общност и развият тесни форми на икономическа и политическа интеграция, с които да допълнят сътрудничеството си в областта на сигурността в НАТО, те биха могли да сложат началото на трета, евроамериканска фаза на западното икономическо изобилие и политическо влияние. Значителната политическа интеграция в определена степен ще противодейства на относителния упадък в дела на Запада по отношение на световно население, общ икономически продукт и военен потенциал и ще възроди силата на Запада в очите на лидерите на другите цивилизации. „С влиянието си в търговията — предупреди азиатците министър председателят Махатир — конфедерацията EC-НАФТА би могла да диктува условията на останалия свят.“^[14] Дали обаче Западът ще се обедини политически и икономически, зависи в решаваща степен от това дали Съединените щати ще потвърдят идентичността си като западна нация и ще дефинират глобалната си роля като лидер на западната цивилизация.