Самюъл Хънтингтън
Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред (41)

Цивилизационното сплотяване: сродни страни и диаспори

В продължение на четирийсет години Студена война конфликтите се разпростират от горе на долу, доколкото свръхсилите се стремят да привличат съюзници и партньори и да елиминират, да обърнат на своя страна или да неутрализират съюзниците и партньорите на другата свръхсила. Естествено, съперничеството се проявява най-силно в Третия свят, където новите и слаби държави са подложени на натиска на свръхсилите да се включат в глобалната надпревара. В света след Студената война конфликтът между свръхсилите е заменен от множество конфликти между общности. Когато конфликти от този род включват групи от различни цивилизации, те често се разрастват и ескалират. С изострянето на конфликта всяка от страните се опитва да получи подкрепата на държави и етнически групи, принадлежащи към нейната цивилизация. От една или повече сродни държави или групи, под една или друга форма, официално или неофициално, открито или тайно пристига подкрепа — материална или с човешки ресурси, дипломатическа, финансова, символна или военна. Колкото по-дълго продължи един конфликт по линията на разлома, толкова по-вероятно става повече родствени държави да бъдат въвлечени в него в ролята на поддръжници, на възпираща сила или на посредници. В резултат от този „синдром на родствените държави“ конфликтите по линията на разлома имат много по-голям потенциал за ескалация в сравнение с вътрешноцивилизационните конфликти и обикновено за тяхното ограничаване и прекратяване е необходимо междуцивилизационно сътрудничество. За разлика от конфликтите от времето на Студената война тези конфликти не се разпростират от горе на долу, а изригват отдолу.

Отделните държави и групи се оказват въвлечени на различни нива в конфликтите по линията на разлома. На първото ниво са страните, които непосредствено се сражават и избиват помежду си. Това може да са държави, както във войните между Индия и Пакистан и между Израел и неговите съседи, но може да са и местни групи, а не държави или в най-добрия случай — държави в ембрионално състояние, какъвто е случаят с Босна и с арменците от Нагорни Карабах. Тези конфликти могат да включват и участници от второ ниво, обикновено държави, които имат преки връзки с първостепенните страни по конфликта, като например правителствата на Сърбия и Хърватска в бивша Югославия, както и правителствата на Армения и Азербайджан в Кавказ. Още по-далечно свързани с конфликта са държавите от третото ниво, които са твърде дистанцирани от действителните сражения, но са свързани с участниците чрез цивилизационни връзки, както например Германия, Русия и ислямските държави са ангажирани с конфликтите в бивша Югославия, а Русия, Турция и Иран — с конфликта между арменци и азери. Тези участници от трето ниво често са държавите-ядра на съответните цивилизации. Където ги има, диаспорите на участниците от първото ниво също играят роля в конфликтите по линията на разлома. Като се има предвид ограниченият брой на хората и на оръжията, обикновено използвани на първо равнище, относително скромната външна подкрепа под формата на пари, оръжия или доброволци може да окаже сериозно въздействие върху изхода от съответната война.

Залозите на другите страни в конфликта не са равни на залозите на участниците от първото ниво. Най-преданата и искрена подкрепа за участниците от първото ниво като правило идва от общностите на тяхната диаспора, които се идентифицират недвусмислено с каузата на своите събратя и стават „по католици от папата“. Интересите на държавите от второто и третото ниво са по-комплицирани. Обикновено те също оказват подкрепа на участниците от първото равнище, а дори и да не го правят, противната страна ги подозира в това, което оправдава собствената й подкрепа на родствени държави. Заедно с това обаче държавите от второто и трето-то ниво имат интерес да ограничават сблъсъка и да не се въвличат пряко в него. По такъв начин, подкрепяйки участниците от първо ниво, те същевременно се опитват и да ги ограничават, като им внушават да си поставят по-умерени цели. Те също така се опитват да преговарят със съответните представители на второ и трето ниво от другата страна на разлома и по този начин предотвратяват ескалирането на локалния конфликт до по-голяма война, включваща и държави-те-ядра. На диаграма 11.1 са представени отношенията между тези потенциални участници във войните по линията на разлома. Не всички подобни войни включват всички действащи лица, но при някои, както стана в бивша Югославия или в Задкавказието, това се случва, а всъщност всяка война по линията на разлома е заредена с потенциал да въвлече участниците от всички нива.

По един или друг начин диаспори и родствени държави се оказват въвлечени във всички войни по линията на разлома през 90-те години. Като се има предвид интензивното участие на мюсюлмански групи на първо равнище в подобни войни, мюсюлманските държави и съюзи са най-честите вторични или третични участници. Най-активни са Саудитска Арабия, Пакистан, Иран, Турция и Либия, които заедно, а понякога и с други мюсюлмански държави оказват различна степен на подкрепа на мюсюлмани, които се бият с немю-сюлмани в Палестина, Ливан, Босна, Чечня, Задкавказието, Таджикистан, Кашмир, Судан и Филипините. В допълнение на подобна подкрепа много мюсюлмански групи от първо равнище са подпомагани и от ислямисткия интернационал на бойците от войната в Афганистан, участвали в толкова отдалечени помежду си конфликти, като се започне от гражданската война в Алжир и се стигне до Чечня и Филипините. Както отбелязва един наблюдател, този ислямистки интернационал е отговорен за „осигуряването на доброволци при установяването на ислямистки режим в Афганистан, Кашмир и Босна; за общия пропаганден фронт срещу правителствата в различни страни, противопоставящи се на ислямистите; за изграждането на ислямистки центрове в районите на диаспората, които да служат за политически щабове на всички техни партии“^[16].

Арабската лига и Организацията „Ислямска конференция“ също оказват подкрепа на мюсюлманските групи в междуцивилизационните конфликти и се стремят да координират усилията на своите членове в тази насока.

Съветският съюз бе участник от първо ниво в Афганистанската война, а в годините след Студената война Русия също е първостепенен участник във войната в Чечня, вторичен участник в сраженията в Таджикистан и третичен участник във войните в бивша Югославия. Индия бе пряк участник във войната в Кашмир и вторичен участник във войната в Шри Ланка. Основните западни страни са третични участници в югославските размирици. Диаспорите играят голяма роля от двете страни на продължителните конфликти между израелци и палестинци, както и при оказването на подкрепа зa арменците, хърватите и чеченците в техните конфликти. Благодарение на телевизия, факсове и електронна поща „се укрепва ангажираността на съответните диаспори, а понякога се поляризира благодарение на постоянния контакт с бившите отечества; «бивш» вече не означава каквото е означавало някога“^[17].

По време на войната в Кашмир Пакистан предоставя дипломатическа и политическа подкрепа на бунтовниците и според пакистански военни източници — значителни парични средства и оръжия, като наред с това поема военната подготовка, логистичното осигуряване и гарантирането на убежище. Пакистан също така лобира в тяхна полза пред други мюсюлмански държави. Към 1995 г. на страната на бунтовниците се бият най-малкото 1200 муджахидини от Афганистан, Таджикистан и Судан, снабдени с ракети „Стингър“ и други оръжия, доставени от американците за войната срещу Съветския съюз.^[18] Бунтът във Филипините по повод на моро известно време получава средства и оборудване от Малайзия; допълнителни средства идват от арабските държави; няколко хиляди бойци се обучават в Либия; а пакистанските и афганските фундаменталисти организират екстремистката група „Абу Саяф“.^[19] В Африка Судан постоянно подкрепя мюсюлманските бунтовници от Еритрея, които се сражават срещу Етиопия, а в отплата Етиопия осигурява „логистична помощ и убежище“ на „християнските бунтовници“ в Судан. Те получават значителна помощ и от Уганда, която по този начин отчасти демонстрира „здрави религиозни, расови и eтнически връзки със суданските бунтовници“. От друга страна, суданското правителство получава китайски оръжия за 300 милиона долара от Иран и помощта на ирански военни съветници, което прави възможна масираната офанзива през 1992 г. Най-различни западни християнски организации осигуряват храна, лекарствени средства, а според суданското правителство и оръжия на християнските бунтовници.^[20]

Във войната между индуистките тамилски бунтовници и будисткото синхалско правителство в Шри Ланка индийското правителство отначало оказа значителна подкрепа на бунтовниците, осигурявайки военното им обучение в южната част на Индия и предоставяйки им оръжия и пари. През 1987 г., когато правителството на Шри Ланка бе на път да разгроми тамилските тигри, общественото мнение в Индия се надигна срещу този „геноцид“, а индийското правителство достави по въздуха храна на тамилите, давайки всъщност „сигнал на президента Джаявардене, че Индия е решена да предотврати смазването на тигрите със сила“^[21]. След това правителствата на Индия и Шри Ланка постигнаха съгласие Шри Ланка да предостави значителна автономия на районите, населени с тамили, а бунтовниците да предадат оръжията си на индийската армия. Индия разположи 50-хилядна войска на острова, за да осигури спазването на споразумението, но тигрите отказаха да предадат оръжията си и индийските военни части скоро се оказаха въвлечени във война с партизанските сили, които те дотогава бяха подкрепяли. Изтеглянето на индийските военни сили започна през 1988 г. През 1991 г. министър-председателят на Индия Раджив Ганди бе убит — според индийската страна от поддръжник на тамилските тигри, — а отношението на правителството на Индия към бунтовниците започна да става все по-враждебно. Въпреки това правителството не можеше да се противопостави на съчувствието и поддръжката за бунтовниците от страна на 50-милионното тлмилско население на Южна Индия. Съобразявайки се с тази нагласа, тамилското правителство на Наду, като пренебрегна правителството в Делхи, разреши на тамилските тигри да действат в страната, позволи им „почти свободен достъп“ до простиращата се на 500 мили брегова зона и им разреши да изпращат на бунтовниците в Шри Ланка припаси и оръжия през тесния пролив Палк.^[22]

Като се започне от 1979 г., първо Съветският съюз, а послe Русия се ангажира с три големи войни по линията на разлома с мюсюлманските си съседи на юг: Афганистанската война от 1979–1989 г., последвалата война в Таджикистан от 1992 г. и войната в.Чечня през 1994 г. След разпадането на Съветския съюз на власт в Таджикистан дойде комунистическо правителство. През пролетта на 1992 г. срещу това правителство се изправи опозиция, съставена от съпернически регионални и етнически групи, включващи и секуларисти и ислямисти. Тази опозиция, подкрепена с оръжия от Афганистан, прогони проруското правителство от столицата Душанбе през септември 1992 г. Правителствата на Русия и на Узбекистан реагираха енергично, предупреждавайки за разпространението на ислямския фундаментализъм. Руската 201-ва моторизирана дивизия, останала в Таджикистан, осигури оръжие за проправителствените сили, а Русия изпрати допълнителни войски да охраняват границата с Афганистан. През ноември 1992 г. Русия, Узбекистан, Казахстан и Киргизстан се споразумяха да се извърши узбекско-руска военна интервенция под претекст да се запази мира, а всъщност търсейки намеса във войната. Благодарение на тази подкрепа, както и с помощта на руското оръжие и пари, силите на бившето правителство успяха да си върнат Душанбе и да уста-новят контрол над по-голямата част от страната. Последва процес на етническо прочистване, а бежанците и военните части на опозицията са оттеглиха в Афганистан.

Мюсюлманските държави от Близкия изток се противопоставиха на руската военна интервенция. Иран, Пакистан и Афганистан оказаха подкрепа на все по-ислямизиращата се опозиция с пари, оръжия и военна подготовка. Според различни сведения през 1993 г. хиляди бойци преминават военно обучение при афганските муджахидини, а през пролетта на 1993 г. таджикските бунтовници предприеха няколко атаки през афганистанската граница, избивайки множество руски граничари. Русия отговори чрез разполагане на повече войски в Таджикистан, чрез „масивен артилерийски преграден огън“ и с въздушни атаки срещу цели в Афганистан. Арабските държави обаче осигуриха на бунтовниците средства за закупуването на противосамолетни ракети „Стингър“. Към 1995 г. Русия бе разположила в Таджикистан около 25-хилядна войска и даваше повече от половината средства за поддръжката на правителството. Бунтовниците, от друга страна, разчитаха на активната подкрепа на Афганистан и на други мюсюлмански държави. Както посочва Барнет Рубин, неуспехът на международните институции или на Запада да окажат сериозна подкрепа на Таджикистан или на Афганистан ги постави в състояние на пълна зависимост от Русия, докато двете мюсюлмански държави станаха зависими от своите мюсюлмански сродници. „Всеки афгански командир, който днес се надява на чуждестранна помощ, трябва или да се съобразява с желанията на арабските и на пакистанските благодетели, които желаят джихадът да се разпространи в Средна Азия, или да се включи в търговията с наркотици.“^[23]

Третата антимюсюлманска война на Русия — с чеченците в Северен Кавказ — имаше своя пролог в сраженията между съседните православни осетинци и мюсюлманите ингуши през 1992–1993 г. Заедно с чеченците и с други мюсюлмански народи по време на Втората световна война ингушите са депортирани в Средна Азия. Осетинците остават и присвояват имотите на ингушите. През 1956–1957 г. на депортираните народи им е разрешено да се върнат, с което започват и споровете за собственост върху имотите и за контрола над територията. През ноември 1992 г. ингушите предприемат атаки, за да си възвърнат Пригородненския регион, предоставен от съветското правителство на осетинците. Русия отвръща с масирана военна интервенция в подкрепа на православните осетинци. Както казва един външен наблюдател, „през ноември 1992 г. селата на ингушите в Осетия бяха обградени и обстрелвани от руски танкове. Оцелелите след бомбардировката бяха избивани или вземани в плен. Клането беше извършено от части на осетинския ОМОН, но под-сигурявани от руски войски, изпратени за «запазване на мира» в региона“^[24]. Трудно е да се повярва, пише списание „Иконъмист“, „че за по-малко от седмица могат да бъдат извършени такива разрушения“. Това беше първата операция за етническо прочистване в рамките на Руската федерация. След това Русия използва този конфликт, за да стресне чеченските съюзници на ингушите, което на свой ред „доведе до незабавната мобилизация на Чечня и на (предимно мюсюлманската) Конфедерация на народите от Кавказ (КНК). КНК заплаши, че ще изпрати 500 000 доброволци срещу руските войски в случай, че те не се оттеглят от територията на Чечня. След първоначалното напрежение Москва се отдръпна, за да се избегне ескалацията на конфликта между Северна Осетия и ингушите в пределите на целия регион.“^[25]

Много по-интензивно и широкообхватно огнище на конфликт пламна през декември 1994 г., когато Русия предприе мащабна военна атака срещу Чечня. Лидерите на двете православни републики, Грузия и Армения, подкрепиха действията на Русия, докато президентът на Украйна прояви „дипломатическа умереност, призовавайки просто за мирно уреждане на кризата“. Действията на Русия получиха одобрението на православното северноосетинско правителство и на 55–60% от жителите на Северна Осетия.^[26] За разлика от тях мюсюлманите в Руската федерация и извън нея в огромното си мнозинство заеха страната на чеченците. Ислямският интернационал незабавно изпрати бойци от Азербайджан, Афганистан, Пакистан, Судан и от други страни. Мюсюлманските държави подкрепиха чеченската кауза, а Турция и Иран оказаха материална помощ, давайки по този начин на Русия нови мотиви да се опита да спечели благоразположението на Иран. Установи се постоянен приток на оръжие за чеченците от Азербайджан, което накара Русия да затвори границите си с тази страна, като с това прекрати и доставките на лекарства и на други доставки за Чечня.^[27]

Мюсюлманите в Руската федерация застанаха без колебание зад чеченците. Макар призивите за мюсюлманска свещена война на цял Кавказ срещу Русия да не доведоха до желания от ислямистите резултат, лидерите на шестте републики по поречието на Волга и Урал призоваха Русия да прекрати военните си действия, а представители на мюсюлманските кавказки републики апелираха за гражданско неподчинение срещу руското управление. Президентът на Чувашката република изтегли чувашките военни от служба, насочена срещу техните братя мюсюлмани. „Най-големите протести срещу войната“ се разразиха в съседните на Чечня републики Ингушетия и Дагестан. Ингушите нападаха руските войски по пътя им към Чечня, което принуди руския министър на отбраната да декларира, че правителството на Ингушетия „всъщност води война срещу Русия“. В Дагестан също имаше нападения над руски войски. Руснаците отвърнаха на това, като бомбардираха села в Ингушетия и Дагестан.^[28] Из-равняването със земята на село Первомайское от руснаците след чеченски терористичен акт в град Кизляр през януари 1996 г. още повече засили враждебните настроения срещу руснаците в Дагестан.

Чеченската диаспора, до голяма степен породена от руската агресия срещу кавказките планински народи през XIX в., също подкрепи каузата на Чечня. Диаспората осигури средства за набиране на доброволци и закупуване на оръжие за чеченските войски. Тя е особено многочислена в Йордания и в Турция, което принуди Йордания да заеме твърда позиция срещу Русия и укрепи готовността на Турция да подкрепя чеченците. През януари 1996 г., когато войната отекна и в Турция, общественото мнение в тази страна подкрепи завземането на ферибота с руски заложници от членове на диаспората.

С помощта на чеченските лидери турското правителство успя да намери разрешение на кризата по начин, който още повече влоши и без това вече напрегнатите отношения между Турция и Русия.

Рейдът на чеченците в Дагестан, руската реакция и завземането на ферибота в началото на 1996 г. бяха сигнали за възможно прерастване на конфликта в конфликт между руснаците и планинските народи по линията на сраженията, продължили десетилетия наред през XIX в. „Северен Кавказ е като буре с барут — предупреждава Фиона Хил през 1995 г., — и там конфликтът в една република има потенциал да разпали регионален пожар, който ще се разпространи отвъд границите й към останалата част от Руската федерация и ще погълне Грузия, Азербайджан, Турция, Иран и техните севернокавказки диаспори. Както показва войната в Чечня, конфликтът в региона не може лесно да се потуши… и сраженията се разпростират в съседните на Чечня републики и територии.“ Един руски коментатор се съгласява с това, заявявайки, че се създават „неформални коалиции“ на цивилизационен принцип. „Християнските Грузия, Армения, Нагорни Карабах и Северна Осетия се съюзяват срещу мюсюлманските Азербайджан, Абхазия, Чечня и Ингушетия.“ Вече сражаващата се в Таджикистан Русия е изправена пред риска да бъде въвлечена в продължителна „конфронтация с мюсюлманския свят“^[29].

В друга война между православието и исляма по линията на разлома първостепенни участници са арменците от На-горнокарабахския анклав и мюсюлманите от Азербайджан, като първите се борят за независимост от вторите. Армения е вторичен участник, докато Русия, Турция и Иран имат тре-тични ангажименти в конфликта. Голяма роля в случая играе значителната арменска диаспора в Западна Европа и в Северна Америка. Сраженията започват през 1988 г., преди да настъпи краят на Съветския съюз, разгарят се през 1992–1993 г. и затихват през 1994 г. след постигането на споразумение за прекратяване на огъня. Турците и други мюсюлмански народи застават зад Азербайджан, докато Русия подкрепя арменците и след това използва влиянието си сред тях, за да се противопостави на турското влияние в Азербайджан. Тази война е най-новият епизод от едно съперничество, отвеждащо назад във вековете към борбата между Руската и Османската империя за контрол върху черноморския регион и Кавказ, а заедно с това е поредна сцена на непреодолимия антагонизъм между арменци и турци, датиращ от турския погром над арменците в началото на XX в.

В тази война Турция е последователен поддръжник на Азербайджан и противник на арменците. Първото международно признаване на небалтийска съветска република е признаването на Азербайджан от Турция. По време на целия конфликт Турция осигурява финансова и материална подкрепа на Азербайджан и обучава азербайджански войници. С разрастването на насилието през 1991–1992 г. и след нахлуването на арменците на азербайджанска територия общественото мнение в Турция поставя под постоянен натиск правителството да окаже подкрепа на етническите и религиозните родственици. Същевременно правителството се опасява, че този конфликт ще постави в центъра на вниманието вододела между мюсюлманство и християнство, ще предизвика масирана западна помощ за Армения и ще даде повод за враждебни настроения у натовските съюзници. Така Турция се оказва подложена на класическия кръстосан натиск, който обикновено търпи вторичният участник във война по линията на разлома. Турското правителство обаче решава, че е в негов интерес да подкрепи Азербайджан и да се противопостави на Армения. „Не е възможно да се въздържаш, когато избиват твои родственици“, заявява един турски политик, а друг добавя:

„Ние сме подложени на натиск. Нашите вестници са изпълнени със снимки на жестокости и зверства… Може би трябва да покажем на Армения, че в този регион всеки трябва да се съобразява с турската сила.“ Съгласявайки се с тoвa, президентът Тургут Йозал изтъква, че Турция „трябва да посплаши арменците“. Турция, заедно с Иран, предупреди apменците, че няма да допусне никаква промяна на границите. Йозал блокира хранителните и другите припаси, които стигат до Армения през Турция, в резултат от което населението на Армения се оказа пред прага на истински глад през зимата на 1992–1993 г. Същевременно в резултат от всичко това маршал Евгений Шапошников предупреди, че „ако друга страна [т. е. Турция] се намеси“ във войната, „ще бъдем изправени на ръба на Трета световна война“. Година по-късно Йозал бе все още войнствено настроен. „Какво могат да направят арменците — заявява той с насмешка, — ако някой вземе да стреля… Да навлязат в Турция?“ Тогава Турция ще cи „покаже зъбите“^[30].

През лятото и есента на 1993 г. арменската офанзива, доближила иранската граница, предизвика следващи реакции от страна на Турция и на Иран, които се борят за влияние в Азербайджан и в средноазиатските мюсюлмански държави. Турция декларира, че офанзивата застрашава сигурността й, издигна категорично настояване арменските войски „незабавно и безусловно“ да се оттеглят от територията на Азербайджан и изпрати подкрепления по границата на Азербайджан с Армения. Министър-председателката Тансу Чилер заяви, че ще настоява да се обяви война, ако арменски войски навлязат в азербайджанския анклав Нахичеван в близост до Турция. Иран също прегрупира войските си и навлезе в Азербайджан под претекста за установяване на лагери за бежанци от арменската офанзива. Тези действия на Иран накараха турците да повярват, че могат да предприемат още мерки, без да предизвикат контрадействия от страна на Русия, и ги стимулираха за съперничество с Иран в осигуряването на закрила за Азербайджан. В крайна сметка напрежението бе отслабено вследствие на проведените в Москва преговори между лидерите на Турция, Армения и Азербайджан, както и благодарение на американския натиск върху правителството на Армения и на натиска на арменската държава върху арменците от Нагорни Карабах.^[31]

Населяващи малка държава, без излаз на море и с бедни ресурси, обградена от враждебно настроени тюркски народи, арменците винаги са търсели закрила от своите православни родственици Грузия и Русия. Русия в частност се възприема от арменците като голям брат. Но пред лицето на прогресивното разпадане на Съветския съюз режимът на Горбачов отхвърли исканията за независимост на арменците от Нагорни Карабах и разположи войски в региона, поддържайки смятаното за лоялно комунистическо правителство в Баку. След края на Съветския съюз тези съображения бяха изместени от много по-дълготрайни исторически и културни интереси, като правителството на Азербайджан обвини „руското правителство, че се е обърнало на сто и осемдесет градуса“ и активно поддържа християнска Армения. Руската военна помощ за арменците всъщност бе започнала още по-рано в рамките на съветската армия, като арменците стигаха до висши чинове и бяха зачислявани в бойни поделения много по-често, отколкото мюсюлманите. След започването на войната 366-и моторизиран пехотен полк на руската армия, разположен в Нагорни Карабах, взе активно участие в арменското нападение на град Хаджали, при което се твърди, че са били избити около 1000 азери. Впоследствие в сраженията се включиха също руски части от т. нар. спецназ. През зимата на 1992–1993 г, когато Армения търпеше последиците на турското ембарго, тя „бе спасена от пълна икономическа разруха благодарение на милиардите рубли заем от Русия“. През пролетта на 1993 г. руски бойни единици се присъединиха към редовната арменска армия, за да отворят коридор, свързващ Армения с Нагорни Карабах. Руска бронетанкова част, „включваща 40 машини, участва в офанзивата в Нагорни Карабах през лятото на 1993 г.“^[32]. Както отбелязват Хил и Джуът, Армения от своя страна „няма никакъв друг избор, освен да влезе в тесен съюз с Русия. Тя е зависима от Русия по отношение на суровини, енергия и хранителни припаси, както и за защита на границите си срещу историческите врагове Азербайджан и Турция. Армения подписа всичките икономически и военни споразумения в рамките на ОНД, разреши разполагането на руски войски на своя територия и се отказа от всякакви претенции към съветските активи в полза на Русия“^[33].

Руската подкрепа на Армения увеличи руското влияние в Азербайджан. През юни 1993 г. азербайджанският националистически лидер Абулфез Елчибей бе отстранен от власт чрез преврат и бе заменен от бившия комунист и проруски настроен Гайдар Алиев. Алиев си дава сметка за необходимостта от спечелването на благоразположението на Русия с оглед блокирането на Армения. Той ревизира отказа на Азербайджан да се присъедини към ОНД и разреши разполагането на руски войски на своя територия. Освен това той даде възможност на Русия да участва в международен консорциум за разработването на азербайджанския петрол. В замяна на това Русия започна да осигурява военна подготовка на азербайджанските войски и оказа натиск върху Армения да прекрати подкрепата си на военизираните части от Нагорни Карабах и да ги принуди да се изтеглят от територията на Азербайджан. Прехвърляйки подкрепата си от едната страна към другата, Русия успя да постигне своето в Азербайджан и да неутрализира влиянието на Иран и на Турция в тази страна. По такъв начин подкрепата на Русия за Армения не само затвърди позициите на нейния най-близък съюзник в Кавказ, но и отслаби основните мюсюлмански съперници в региона.

Освен от Русия Армения получава сериозна помощ и от своята голяма, богата и влиятелна диаспора в Западна Европа и в Северна Америка, към която принадлежат приблизително един милион арменци в Съединените щати и 450 000 арменци във Франция. Те изпращат пари и хранителни припаси, подпомагайки оцеляването на Армения по време на турската блокада, осигуряват подготвени хора за правителството на тази страна и доброволци за арменската войска. В средата на 90-те години финансовата помощ на американската арменска общност възлиза на около 50 до 75 милиона долара годишно. Освен това представителите на арменската диаспора упражняват значително политическо влияние върху правителствата на страните, в които пребивават. Най-големите арменски общности в САЩ са в ключово важни щати като Калифорния, Масачусетс и Ню Джързи. В резултат от техните усилия Конгресът забрани всякаква чуждестранна помощ за Азербайджан, а Армения се нареди на трето място като потребител на американска помощ на глава от населението. Подобна помощ от чужбина е крайно необходима за оцеляването на Армения и страната основателно си спечели прозвището „Израел в Кавказкия регион“.^[34] По същия начин, по който руската инвазия в Северен Кавказ през XIX в. породи чеченската диаспора, помогнала на чеченците да се противопоставят на руснаците, турските кланета на арменци в началото на века създадоха диаспора, позволила на Армения да се съпротивлява срещу Турция и да победи Азербайджан.

Бивша Югославия е арена на най-сложната, объркана и всеобхватна поредица от войни по линията на разлома в началото на 90-те години на XX в. На първо ниво в Хърватска правителството на страната и хърватите се сражават срещу хърватските сърби, а в Босна и Херцеговина босненското правителство се бие срещу босненските сърби и босненските хървати, които пък се бият помежду си. На второ ниво сръбското правителство апелира за изграждането на „Велика Сърбия“, подпомагайки босненските и хърватските сърби, а хърватското правителство се стреми към „Велика Хърватска“ и подкрепя босненските хървати. На трето ниво масираната цивилизационна подкрепа включва Германия, Австрия, Ватикана, други европейски католически държави и групи и по-късно Съединените щати — в полза на Хърватска; Русия, Гърция и други православни страни стоят зад Сърбия; а Иран, Саудитска Арабия, Турция, Либия, Ислямисткият интернационал и ислямските страни като цяло са на страната на босненските мюсюлмани. Те получават помощ и от Съединените щати — една истинска цивилизационна аномалия в иначе универсалния модел, съгласно който родственици подпомагат родственици. Хърватската диаспора в Германия и босненската диаспора в Турция подкрепят своите отечества. Във всяка от трите страни на конфликта особено активни са църквите и религиозните групи. Най-малко действията на германското, турското, руското и американското правителство са значително повлияни от групите за натиск и от общественото мнение в тези общества.

Подкрепата от вторични и третични участници е от основно значение за хода на войната, а наложените от тях ограничения изиграха решителна роля за преустановяването й. Хърватското и сръбското правителство доставят оръжие, хранителни припаси, предоставят убежище, понякога и войски на своите сънародници, сражаващи се в други републики. Сърби, хървати и мюсюлмани получават значителна помощ от своите родственици по цивилизация извън бивша Югославия под формата на пари, оръжия, хранителни припаси, доб-роволци, военно обучение и политическа и дипломатическа подкрепа. Сърбите и хърватите от първото ниво са особено крайни в своя национализъм, непримирими в исканията си и неумолими в преследване на целите си. Хърватското и сръбското правителство, които са участници от второ ниво, отначало енергично подкрепят своите родственици от първо ниво, но после техните собствени по-широки интереси ги принуждават да играят повече посредническа и възпираща роля. По същия начин третичните участници — Русия, Германия и Америка — подлагат на натиск подкрепяните от тях правителства от второто ниво да бъдат въздържани и да търсят компромиси.

Разпадането на Югославия започва през 1991 г., когато Словения и Хърватска поставят въпроса за своята независимост и апелират към западноевропейските държави за подкрепа.

Реакцията на Запада се дефинира от Германия, а реакцията на Германия е до голяма степен повлияна от католическата връзка. Правителството в Бон е под систематичния натиск на германската католическа църква, на коалиционния си партньор — Християнския социален съюз в Бавария, както и на „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ и на други медии.

Баварските медии в частност изиграват решаваща роля за възбуждане на обществени настроения за признаването на новите държави. „Баварската телевизия — отбелязва Флора Луис, — която е под силното влияние на консервативното баварско правителство и на особено активната баварска католическа църква, тясно обвързана с църквата в Хърватска, предостави телевизионни репортажи за цяла Германия, когато войната [със сърбите] се разгоря с пълна сила. Начинът на отразяване на събитията бе твърде едностранчив.“ Германското правителство се колебае дали да признае независимите държави, но под натиска на обществеността в страната то няма кой знае какъв избор. „Признаването на независимостта на Хърватска в Германия бе наложено от общественото мнение, а не бе инициатива на правителството.“ Германия оказа натиск върху Европейския съюз да признае независимостта на Хърватска и на Словения и постигайки споразумение със страните-членки в този дух, призна двете държави, преди Съюзът да направи това през декември 1991 г. „През цялото времетраене на конфликта — отбелязва един немски изследовател през 1995 г. — Бон разглежда Хърватска с нейния лидер Франьо Туджман като протеже на германската външна политика. Независимо от дразнещо ексцентричното поведение на Туджман той можеше да разчита на твърдата подкрепа на Германия.“^[35]

Австрия и Италия незабавно признаха двете нови държави, а скоро след това същото направиха и останалите западни държави, включително и Съединените щати. Ватиканът също изигра централна роля в тази ситуация. Папата обяви Хърватска за „крепостния вал на [западното] християнство“ и побърза да признае двете държави преди Европейския съюз^[36]. По този начин Ватиканът се превърна в пристрастна страна в конфликта, което имаше своите последици през 1994 г., когато папата планира посещения в трите републики. Съпротивата на сръбската православна църква осуети посещението му в Белград, а нежеланието на сърбите да гарантират сигурността му предизвика отменяне на посещението му в Сараево. Той обаче отиде в Загреб да отдаде почит на кардинал Алойзие Септинац, който бе свързан с фашисткия хърватски режим по време на Втората световна война, преследвал и избивал сърби, цигани и евреи.

След като осигури признаването на независимостта си от Запада, Хърватска започна да развива военните си сили неза-висимо от ембаргото, наложено от ООН през септември 1991 г. върху всички бивши югославски републики. Към Хърватска потекоха оръжия от европейските католически държави — Германия, Полша и Унгария, както и от латиноамерикански страни — Панама, Чили и Боливия. Когато войната ескалира през 1991 г., експортът на оръжия от Испания, „намиращ се до голяма степен под контрола на Opus Dei“, се увеличи шест пъти за един много къс период от време, като голяма част от този експорт беше насочена към Любляна и Загреб. През 1991 г. Хърватска според различни сведения получава няколко самолета „Миг-21“ от Германия и Полша със знанието на правителствата на тези страни. Към хърватските отбранителни сили се присъединяват стотици, а може би и хиляди доброволци „от Западна Европа, от хърватската диаспора и от католическите държави на Източна Европа“, които желаеха да участват в „християнски кръстоносен поход срещу сръбския комунизъм и ислямския фундаментализъм“. Военни инструктори от западноевропейските страни оказват техническо съдействие. Благодарение на поддръжката на родствени страни хърватите успяха да укрепят своите военни сили и да се противопоставят на сръбската армия.^[37]

Западната помощ за Хърватска се изразява също и в игнорирането на етническото прочистване и на нарушаването на човешките права, провинения, за които Сърбия бе редовно укорявана. Западът запази мълчание през 1995 г., когато новосъздадената хърватска армия нападна сърбите в Крайна, живеещи там от векове, и прогони стотици хиляди хора в Босна и в Сърбия. Хърватска освен това се възползва и от своята значителна диаспора. Богати хървати от Западна Европа и Северна Америка дадоха пари за оръжия и припаси. Хърватски сдружения в САЩ лобираха пред Конгреса и пред американския президент в полза на родината си. Особено важна бе и влиятелната група от 600 000 хървати, живеещи в Германия. Осигурявайки стотици доброволци за хърватската армия, „хърватските общности в Канада, Съединените щати, Австралия и Германия се мобилизираха в защита на своето отскоро придобило независимост отечество“^[38].

През 1994 г. Съединените щати също се включват в изграждането на военния потенциал на Хърватска. Затваряйки очи пред масираното нарушаване на наложеното от ООН оръжейно ембарго, Съединените щати осигуриха военна подготовка на хърватски войници и изпратиха като военни инструктори пенсионирани американски генерали. Правителствата на САЩ и на Канада дадоха зелена светлина на хърватската офанзива в Крайна през 1995 г. Американски военни съветници участваха в планирането на тази подготвена по американски образец атака, при която според хърватите са се възползвали и от разузнавателните данни на американски шпионски сателити. Както заявява един официален представител на Държавния департамент, Хърватска се е превърнала „de facto в наш стратегически съюзник“. Това развитие, продължава той, отразява „една дългосрочна оценка, че в крайна сметка в региона ще доминират две локални сили, едната в Загреб, другата в Белград; първата, обвързана с Вашингтон, втората, включена в славянски блок под егидата на Москва“^[39].

Югославските войни също така доведоха до почти единодушното сплотяване на православния свят зад Сърбия. Руските националисти, военните офицери, парламентаристите и висшето духовенство откровено изразиха подкрепата си за Сърбия, презрителното си отношение към босненските „турци“ и критикуваха империализма на Запада и на НАТО. И в двете страни руски и сръбски националисти положиха огромни усилия да възбудят опозиция срещу „новия световен ред“ на Запада. Руската общественост до голяма степен споделя тези чувства. Така например над 60% от жителите на Москва изразяват протеста си срещу въздушните удари на НАТО през лятото на 1995 г. Руските националистически групи успешно подбират младежи от няколко големи руски града за „каузата на славянското братство“. Според някои оценки повече от хиляда руски доброволци, заедно с доброволци от Румъния и Гърция се записват в сръбската войска, за да се сражават с противници, които те определят като „католическите фашисти“ и „войнстващи ислямисти“. Появяват се сведения, че през 1992 г. в Босна е действала руска военна част „в казашки униформи“. През 1995 г. в елитни сръбски военни части служат руснаци, а според един доклад на ООН руски и гръцки войници вземат участие в сръбска атака в обявената от ООН зона за сигурност около Зепа.^[40]

Въпреки оръжейното ембарго православните приятели на Сърбия я снабдяват с необходимите й оръжия и военна екипировка. В началото на 1993 г. руски военни и разузнавателни организации продават на сърбите танкове Т-55, антиракетни установки и противосамолетни ракети на стойност 300 милиона долара. В Сърбия пристигат руски военни специалисти, за да работят с тази техника и да подготвят сърбите да оперират с нея. Сърбия получава оръжия и от други православни страни, като измежду „най-активните“ доставчици са Румъния и България, а Украйна също не изостава кой знае колко в този процес. В допълнение към всичко това руските омиротворителни сили в Източна Славония отклоняват към Сърбия доставени от ООН припаси, улесняват военното придвижване на сръбски военни части и им помагат в снабдяването с оръжие.^[41]

Въпреки икономическите санкции Сърбия успява да се справи достатъчно добре с трудностите благодарение на организираната от румънски чиновници масирана контрабанда на петрол и на други стоки от Тимишоара, както и от Албания, където тя е организирана първо от италиански, а после от гръцки търговски компании с мълчаливото съгласие на гръцкото правителство. Доставките на храна, химикали, компютри и други стоки от Гърция се прехвърлят в Сърбия през Македония, която служи като канал и за износа на сръбски стоки.^[42] Комбинацията от доларова съблазън и съчувствие към културно родствена държава превърна в карикатура наложеното от ООН икономическо ембарго върху Сърбия, както впрочем стана и с оръжейното ембарго върху всички бивши югославски републики.

По време на югославските войни гръцкото правителство се дистанцира от мерките, приети от западните страни-членки на НАТО, противопостави се на военните действия на НАТО в Босна, подкрепи Сърбия в ООН и лобира пред аме-риканското правителство за вдигане на наложените на Сърбия икономически санкции. През 1994 г. гръцкият министър-председател Андреас Папандреу, изтъквайки значението на православната връзка със Сърбия, публично атакува Ватикана, Германия и Европейския съюз за прибързаното дипломатическо признание на Словения и на Хърватска в края на 1991 г.^[43]

Като лидер на страна третичен участник Борис Елцин е под натиска на два противоречиви мотива: от една страна, желанието му да поддържа и да разширява добрите отношения със Запада, за да извлича полза от тях, а, от друга страна — да помогне на сърбите и да обезоръжи политическите си опоненти, които редовно го обвиняват, че се огъва пред Запада. Като цяло надделява вторият мотив, като руската дипломатическа подкрепа за Сърбия е систематична и последователна. През 1993 и 1995 г. руското правителство енергично се противопостави на по-строгите икономически санкции срещу Сърбия, а руският парламент гласува почти единодушно за вдигане на съществуващите санкции. Освен това Русия настоява за затягане на оръжейното ембарго срещу мюсюлманите и за налагането на икономически санкции на Хърватска. През декември 1993 г. Русия поиска смекчаване на икономическите санкции, което да й позволи да достави на Сърбия природен газ за зимата, но Съединените щати и Англия блокираха това предложение. През 1994 г. и отново през 1995 г. Русия категорично се противопостави на въздушните удари на НАТО срещу босненските сърби. През 1995 г. руската Дума почти единодушно осъди бомбардировките и поиска оставката на министъра на външните работи Андрей Козирев заради неефикасна защита на руските интереси на Балканите. През същата година Русия обвини НАТО в „геноцид“ срещу сърбите, а президентът Елцин отправи предупреждение, че продължаването на бомбардировките ще повлияе драстично на отношенията на Русия със Запада, включително и на участието й в програмата на НАТО „Партньорство за мир“. „Как да сключим споразумение с НАТО — попита той, — след като НАТО бомбардира сърбите?“ Западът съвсем определено прилага двойни стандарти. „Как става така, че когато мюсюлманите нападат, срещу тях не се предприемат никакви действия? Или пък когато това правят хърватите?“^[44] Русия също така последователно се противопоставя на усилията да се прекрати оръжейното ембарго срещу бившите югославски републики, което би било от особено значение за босненските мюсюлмани, и редовно прави опити да го затегне.

Русия по най-различни други начини използва позициите си в ООН и в други организации, за да защитава сръбските интереси. През декември 1994 г. тя наложи вето върху резолюция на Съвета за сигурност на ООН, предложена от мюсюлманските страни, която трябваше да забрани всякакъв транспорт на петрол от Сърбия към босненските и хърватските сърби. През април 1994 г. Русия блокира резолюция на ООН, осъждаща сърбите за етническото прочистване. Тя наред с това предотврати назначаването на лице от страна-членка на НАТО за прокурор на ООН, разследващ военните престъпления, поради вероятността той да бъде предубеден спрямо сърбите, противопостави се на наложеното от Международния трибунал обвинение срещу ръководителя на босненската сръбска армия Ратко Младич и му предложи политическо убежище в Русия.^[45] През 1993 г. Русия забави подновяването на разрешението на ООН за оставането в Югославия на 22 000-ните омиротворителни войски. През лятото на 1995 г. Русия се противопостави, без да налага вето, на резолюция на Съвета за сигурност, разрешаваща разполагането на още 12 000 войници от контингента на ООН, и атакуа както хърватската офанзива срещу сърбите в Крайна, така и неспособността на западните държави да предприемат мерки срещу тази офанзива.

Най-широката и ефикасна цивилизационна подкрепа е подкрепата на мюсюлманския свят, оказана на босненските мюсюлмани. Босненската кауза бе популярна във всичи мюсюлмански държави; помощи за Босна идваха от най-различни източници — обществени и частни; мюсюлманските държави, най-вече Иран и Саудитска Арабия се състезаваха кой да предостави по-голяма помощ и да спечели съответното влияние. Към тях се присъединиха сунитските и шиитските фундаменталисти, както и светските арабски и неарабски мюсюлмански общества от Мароко до Малайзия. Проявите на мюсюлманската подкрепа за босненци варират от хуманитарна помощ (включително 90 милиона, събрани през 1995 г. в Саудитска Арабия) през дипломатическа подкрепа и масирана военна помощ до актове на насилие, като избиването на дванайсет хървати от ислямистките фундаменталисти през 1993 г. в Алжир „в отговор на унищожаването на наши мюсюлмански братя в босненската кланица“^[46]. Тази солидарност оказа голямо влияние върху хода на войната. Тя бе от първостепенно значение за оцеляването на босненската държава и за успешното присъединяване на територии, окупирани от сърбите слез първоначалните им военни победи. Тя решаващо стимулира ислямизирането на босненското общество и идентифицирането на босненските мюсюлмани със световната ислямска общност. Тя също така предизвика американското разбиране за потребностите на Босна.

Поотделно или заедно мюсюлманските правителства постоянно изразяват солидарността си с босненските братя по религия. Иран подхвана този процес през 1992 г., окачествявайки войната като религиозен конфликт с християните сърби, които извършват геноцид над босненските мюсюлмани. Както отбелязва Фуад Ажами, ангажирайки се с тази poля, Иран всъщност „си гарантира благодарността на босненците“, като създаде модел и стимул за други мюсюлмански сили, например Турция и Саудитска Арабия, да действат по същия начин. Подтиквана от Иран, Организацията „Ислямска конференция“ постави на дневен ред въпроса и създаде група за лобиране за босненската кауза в ООН. През август 1992 г. ислямските представители в ООН заклеймиха това, което те нарекоха геноцид в Общото събрание на ООН, а от името на Организацията „Ислямска конференция“ Турция внесе резолюция, призоваваща за военна интервенция съгласно член седми от Хартата на ООН. Мюсюлманските държави поставиха на западните държави краен срок до началото на 1993 г. за предприемане на действия в защита на босненците, като заявиха, че след този срок ще се чувстват свободни да снабдяват Босна с оръжие. През май 1993 г. Организацията „Ислямска конференция“ отхвърли изработения от западните държави и от Русия план да се гарантират сигурни убежища за мюсюлманите и да се контролира границата със Сърбия, но без да се прибягва към военна намеса. Тя настоява за прекратяване на оръжейното ембарго, за използване на военна сила срещу сръбското тежко въоръжение, за агресивно патрулиране по сръбската граница и за включването на войски от мюсюлмански държави в контингента на омиротворителните сили. През следващия месец Организацията „Ислямска конференция“, въпреки възраженията на Запада и на Русия, успя да прокара на Конференцията на ООН по спазване на човешките права резолюция, заклеймяваща сръбската и хърватската агресия и призоваваща за прекратяване на оръжейното ембарго. През юли 1993 г., поставяйки в неудобно положение Запада, Организацията „Ислямска конференция“ предложи да осигури 18 000 войници за омиротворителните сили на ООН от Иран, Турция, Малайзия, Тунис, Пакистан и Бангладеш. Съединените щати наложиха вето на участието на ирански части, а сърбите категорично възразиха срещу включването на турски войски. Въпреки това турски военни части пристигнаха в Босна през лятото на 1994 г., а към 1995 г. 25-хилядните омиротворителни сили на ООН включват 7000 войници от Турция, Пакистан, Малайзия, Индонезия, и Бангладеш. През август 1993 г. делегация на Организацията „Ислямска конференция“, водена от външния министър на Турция, апелира към Бутрос Бутрос Гали и към Уорън Крис-тофър да подкрепят незабавни въздушни удари на НАТО в защита на босненците срещу сръбски атаки. Непредприемането на тези действия от страна на Запада според някои наблюдатели е довело до сериозни напрежения между Турция и нейните натовски съюзници.^[47]

По-късно министър-председателите на Турция и Пакистан направиха пропагандно посещение в Сараево, за да драматизират загрижеността на мюсюлманския свят, а Организацията „Ислямска конференция“ повтори настояването си за оказване на военна помощ на босненците. През лятото на 1995 г. неспособността на Запада да защити зоните за сигурност срещу сръбски нападения даде основания на Турция да одобри военната подкрепа за Босна и да се заеме с бойната подготовка на босненски войски, на Малайзия да cе ангажира с продажбата на оръжия в нарушение на наложеното от ООН ембарго, а на Обединените арабски емирства да се съгласят да предоставят средства за военни и хуманитарни цели. През август 1995 г. външните министри на девет от стра-ните-членки на Организацията „Ислямска конференция“ обявиха за невалидно оръжейното ембарго на ООН, а през септември петдесетте и двете-страни членки одобриха оказването на военна и икономическа помощ на Босна.

Въпреки че няма друг въпрос, предизвикал по-единодушна подкрепа в целия ислямски свят, положението на босненските мюсюлмани намира особено силен резонанс в Турция. Босна е била част от Османската империя до 1878 г. на практика и до 1908 г. на теория емигрантите от Босна съставляват приблизително 5% от турското население. Съчувствието към босненската кауза и гневът от видимия неуспех на Запада да защити босненците са доминиращите настроения в Турция, а опозиционната ислямистка Партия на благоденствието използва този проблем срещу правителството. На свой ред представи-тели на правителството подчертаха изключителната отговорност на Турция за съдбата на всички мюсюлмани на Балканите, като самото правителство постоянно настоява за военна интервенция на ООН в защита на босненските мюсюлмани.^[48] Най-съществената помощ на уммата за босненските мюсюлмани е военна: оръжия, пари за закупуване на оръжия, военна подготовка и доброволци. Непосредствено след започването на войната босненското правителство покани муджахидините, като според някои оценки общият брой на доброволците възлиза на около 4000 души, повече, отколкото доброволците, сражавали се на страната на сърбите или на хърватите. Мюсюлманските доброволци включват единици от иранската републиканска гвардия и редица бойци, сражавали се в Афганистан. Сред тях са граждани на Пакистан, Турция, Иран, Алжир, Саудитска Арабия, Египет и Судан, както и албански и турски гастарбайтери от Германия, Австрия и Швейцария. Саудитски религиозни организации спонсорираха много от доброволците; над двайсет саудитци стават жертва още в първите месеци на войната през 1992 г.; Световната асамблея на мюсюлманската младеж осигури пренасянето на ранените със самолети в Джеда за оказване на медицинска помощ. През есента на 1992 г. партизани от ливанската шиитска организация „Хизбула“ пристигат в Босна като военни инструктори, като впоследствие военното обучение до голяма степен се поема от иранската републиканска гвардия. Разузнаването на западните държави докладва, че през пролетта на 1994 г. бойна единица на Иранската републиканска гвардия, състояща се от 400 души, организира екстремистки партизански и терористки групи. „Иранците — пояснява американски официален представител — разглеждат това като начин да се доберат до слабите места на Европа.“ Според данни на ООН муджахидините подготвят между три и пет хиляди босненци за специалните ислямистки бригади. Босненското правителство използва муджахидините за „терористични, нелегални и ударни дейности“, въпреки че тези части често тормозят местното население и създават проблеми на правителството. Дейтънското споразумение изисква всички чуждестранни бойни части да напуснат Босна, но босненското правителство успя да уреди оставането на някои бойци в страната, като им даде босненско гражданство и включвайки иранските републикански гвардейци в частите за оказване на хуманитарна помощ. „Босненското правителство дължи много на тези групи и особено на иранците“, предупреждава представител на американската администрация в началото на 1996 г. „Правителството се оказа неспособно да се справи с тях. След дванайсет месеца ние вече ще сме cе изтеглили, но муджахидините възнамеряват да останат.“^[49]

Богатите държави на уммата начело със Саудитска Арабия инвестират огромни парични средства в разгръщането на босненския военен потенциал. През първите месеци на войната от 1992 г. правителството на Саудитска Арабия и някои частни източници осигуряват помощ за Босна в размер на 150 милиона долара, уж предназначени за хуманитарни цели, но използвани по всеобщо признание предимно за военни цели. Според редица оценки босненците са получили 160 милиона долара за закупуване на оръжия през първите две години на войната. В периода 1993—1995 г. босненците получават от Саудитска Арабия още 300 милиона долара за оръжия, както и 500 милиона, формално предназначени за хуманитарна помощ. Иран също е важен източник на военна помощ и според американски официални лица харчи стотици милиони долари годишно за закупуване на оръжие за Босна. Според други сведения от изпратените за Босна през първите години на войната оръжия на обща стойност 2 милиарда долара около 80–90% са за мюсюлманите. В резултат от тази финансова помощ босненци са в състояние да купят хиляди тонове оръжие. Според данни на разузнаването Босна вече е получила една доставка от 4000 пушки и милиони патрони муниции, втора доставка от 11 000 пушки, 30 минохвъргачки и 750 000 патрона, както и трета доставка на ракети земя-земя, муниции, джипове и пистолети. Всички тези доставки идват от Иран, който е основен източник на въоръжения, но Турция и Малайзия също се проявяват като значими доставчици на оръжие. Някои от тези оръжейни пратки отиват директно в Босна, но повечето от тях пристигат през Хърватска — или по въздуха до Загреб и след това по суша, или по море до Сплит или до други хърватски пристанища и после към вътрешността на страната. Като отплата за това разрешение хърватите си присвояват според някои източници една трета от оръжията и имайки предвид евентуална скорошна война в Босна, забраняват транспортиране на танкове и на тежка артилерия през своята територия.^[50]

Парите, доброволците, военната подготовка и оръжията от Иран, Саудитска Арабия, Турция и други мюсюлмански държави позволиха на босненците да превърнат една войска, наричана от всички „измет“, в относително добре екипирана професионална армия. Към зимата на 1994 г. външните наблюдатели докладваха за радикално подобряване на нейната организационна структура и военна ефективност.^[51] Въвеждайки в действие своята нова военна сила, босненци нарушиха прекратяването на огъня и предприеха успешни офанзиви първо срещу хърватските милиции, а след това — през пролетта — и срещу сърбите. През есента на 1994 г. босненският Пети армейски корпус напусна зоната за сигурност на ООН и Бихач и отблъсна сръбската войска, отбелязвайки най-голямата победа на Босна до този момент и отвоювайки значителна територия от сърбите, които поради наложеното от президента Милошевич ембарго бяха възпрепятствани да получат помощ и подкрепления. През март 1995 г. босненската армия отново наруши примирието и започна масирано настъпление близо до Тузла, последвано от офанзива в района на Сараево през юни. Подкрепата на мюсюлманските сродници беше необходим и решаващ фактор, позволяващ на босненското правителство да промени военния баланс в Босна.

Войната в Босна беше война на цивилизации. Тримата участника от първо ниво принадлежаха към различни цивилизации и изповядваха различни религии. С едно частично изключение участието на вторичните и третичните актьори напълно следваше цивилизационния модел. Мюсюлманските държави и организации повсеместно застанаха зад босненските мюсюлмани и се противопоставиха на хървати и сърби. Православните държави и организации като цяло подкрепиха сърбите и застанаха срещу хървати и мюсюлмани. Правителствата и елитите на Запада подкрепяха хърватите, порицаваха сърбите и, общо взето, бяха безразлични към мюсюлманите или се страхуваха от тях. С продължаването на войната омразата и разколът между етническите групи се задълбочиха и се засили чувството за религиозна и цивили-зационна идентичност, като това беше най-забележимо при мюсюлманите. Като цяло уроците от босненската война са, първо, че първичните участници във войните по линията на разлома могат да разчитат на значителна подкрепа от своите цивилизационни родственици; второ, че тази подкрепа може съществено да повлияе на хода на войната; и трето, че пpaвителства и народи от една цивилизация не хабят кръв или средства да подпомагат хора от друга цивилизация да водят война по линията на разлома.

Единственото частично изключение от този цивилизационен модел бяха Съединените щати, чиито лидери реторично фаворизираха мюсюлманите. На практика обаче американската подкрепа беше ограничена. Администрацията на Клинтън одобри използването на американските въздушни сили, но не и на пехота за защитата на зоните на сигурност на ООН и настоява за прекратяването на оръжейното ембарго. Тя не оказа сериозен натиск върху съюзниците си да подкрепят идеята за прекратяване на ембаргото, но оправда двете ирански доставки на оръжие за Босна и предоставянето от Саудитска Арабия на финансови средства за закупуване на оръжия, а през 1994 г. преустанови ембаргото.^[52] Чрез тези си действия Съединените щати се противопоставиха на своите съюзници и предизвикаха една по всеобщо мнение сериозна криза в НАТО. След подписването на Дейтънските споразумения Съединените щати се съгласиха да си сътрудничат със Саудитска Арабия и с други мюсюлмански държави във военната подготовка и екипирането на босненската армия. Така че въпросът е: защо по време на войната и след приключването й Съединените щати бяха единствената държава, която наруши цивилизационния модел, и се оказаха единствената немюсюлманска страна, защитаваща интересите на босненските мюсюлмани и сътрудничеща в тяхна полза с мюсюлмански държави? Какво може да обясни тази американска аномалия?

Един вариант на отговор е, че това всъщност не е аномалия, а внимателно преценена цивилизационна реална политика. Вземайки страната на босненците и безуспешно предлагайки прекратяването на оръжейното ембарго, Съединените щати се опитват да намалят влиянието на фундаменталистките мюсюлмански държави като Иран и Саудитска Арабия върху дотогава светски настроените и ориентирани към Европа босненци. Ако обаче това е бил мотивът, тогава защо Съединените щати мълчаливо се съгласиха с помощта оказвана от Иран и Саудитска Арабия и защо не настояваха по-енергично за прекратяване на оръжейното ембарго, което би легитимирало западната помощ? Защо американските официални лица не предупредиха публично за опасността от ислямски фундаментализъм на Балканите? Алтернативно обяснение на американското поведение е, че правителството с било под натиска на приятелите си от мюсюлманския свят, преди всичко на Турция и на Саудитска Арабия, и е отстъпило пред техните желания в името на добрите отношения. Teзи отношения обаче се коренят в препокриване на интереси, които не са свързани с Босна и вероятно нямаше да бъдат съществено накърнени от евентуален отказ на САЩ да подпомогне Босна. Тук трябва да се добави, че това предположение не обяснява защо Съединените щати скрито одобряваха мащабните доставки на ирански оръжия в Босна по време, когато те редовно се сблъскваха с Иран по други проблеми, а Саудитска Арабия се конкурираше с Иран за влияние в Босна. Макар доводите на цивилизационната реална политика да играят известна роля при формиране на американската нагласа, все пак изглежда, че други фактори оказват значително по-голямо влияние. Във всеки чуждестранен конфликт американците обичат да разграничават силите на доброто от силите на злото и да се присъединяват към силите на доброто. Жестокостите на сърбите в началото на войната доведоха до изобразяването им като „лошите момчета“, които избиват невинни, извършват геноцид, докато босненците успяха да си изградят имидж на безпомощни жертви. По време на войната американската преса почти не обръщаше внимание на хърватските и мюсюлманските етнически прочиствания и военните престъпления или на нарушенията на зоните за сигурност на ООН и на примирията от страна на босненските сили. Както казва Ребека Уест, за американците „босненците се превърнаха в балкански народ — домашен любимец, заел място в техните сърца като невинна нация страдалец, винаги жертва и никога похитител“^[53].

Американските елити също бяха благоразположени към босненците, защото те харесват идеята за мултикултурна държава, а в началото на войната босненското правителство успешно налагаше този образ. По време на цялата война американската политика си остана упорито ангажирана с концепцията за многоетнична Босна, въпреки че босненските сърби и босненските хървати категорично я отхвърляха. Макар създаването на многоетнична държава да е очевидно невъзможно, когато според собствения възглед на американците една етническа група извършва геноцид над друга, американските елити безпроблемно съчетават в мисленето си тези противоречиви схващания, пораждайки масова симпатия към каузата на Босна. Така идеализмът, морализаторст-вото, хуманитарните инстинкти, наивността и невежеството на американците по отношение на Балканите ги караше да бъдат пробосненски и антисръбски настроени. Същевременно липсата на значителни интереси, отнасящи се до американската сигурност в Босна, както и на каквито и да било културни връзки с нея не даде на американското правителство основание да направи кой знае какво в подкрепа на Босна, ако изключим това, че позволи на Иран и на Саудитска Арабия да я въоръжат. Отказвайки да възприеме войната такава, каквато тя всъщност беше, американското правителство отчужди съюзниците си, удължи конфликта и помогна на Балканите да се изгради мюсюлманска държава, намираща се под силното влияние на Иран. В крайна сметка босненци останаха с чувство на дълбоко огорчение към Съединените щати, които изричаха благородни тиради, но вършеха малко, и са дълбоко признателни на мюсюлманските си родственици, които им се притекоха на помощ с пари и оръжия, необходими за оцеляването им и за постигането на военни победи.

„Босна е нашата Испания“, отбелязва Бернар-Анри Леви, а редактор на саудитски вестник посочва в същия дух: „Войната в Босна и Херцеговина се превърна в емоционален еквивалент на борбата срещу фашизма по време на Испанската гражданска война. На убитите в тази война се гледа като на мъченици, опитали се да спасят своите братя мюсюлмани.“^[54] Сравнението е уместно. В една епоха на цивилизациите Босна е Испания за всички. Испанската гражданска война беше война между политически системи и идеологии, босненската война беше война между цивилизации и религии. Демократи, комунисти и фашисти отидоха в Испания да се бият рамо до рамо с братята си по идеология, а демократични, комунистически и най-вече фашистки държави осигуряваха подкрепа. Югославските войни предизвикаха подобна масова мобилизация на външна подкрепа от страна на западни християни, православни християни и мюсюлмани, давана на страната на техните цивилизационни сродници. Основните сили на православието, на исляма и на Запада се оказаха дълбоко въвлечени в тях. След четири години Испанската гражданска война приключи с победата на войските на Франко. Войните между религиозните общности на Балканите могат да затихват, а дори и временно да спират, но е малко вероятно някой да постигне решаваща победа и никоя победа не означава техния край. Испанската гражданска война беше прелюдия към Втората световна война. Босненската война е още един кървав епизод в непрестанния сблъсък на цивилизациите.