Самюъл Хънтингтън
Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред (38)

Пространства на обсег: кървавите граници на исляма

Общностните конфликти и войните по линията на разлома са същината на историята, а според едно изчисление по времето на Студената война са възникнали трийсет и два етнически конфликта, включващи войни по линията на разлома; между араби и израелци, индийци и пакистанци, судански мюсюлмани и християни, будисти и тамили в Шри Ланка и ливански шиити и маронити. Войните за утвърждаване на идентичността съставляват половината от всички граждански войни през 40-те и 50-те години и около три четвърти от гражданските войни през следващите десетилетия. Интензивността на етническите бунтове се утрои между началото на 50-те и края на 80-те години. Като се има предвид обаче тогавашната първостепенна роля на конфликта между свръхсилите, тези сблъсъци, с някои значими изключения, не бяха обект на особено внимание и често на тях се гледаше през призмата на Студената война. Когато тя приключи, общностните конфликти станаха по-забележими, а вероятно и по-значими в сравнение с предишния период. Всъщност като че ли се наблюдава нещо като „прилив“ на етнически конфликти.^[23]

Тези етнически конфликти и войни по линията на разлома не се разпределят равномерно между световните цивилизации. Големи сражения по линията на разлома има между сърбите и хърватите в бивша Югославия и между будисти и индуси в Шри Ланка, докато по-малко ожесточени конфликти възникват между немюсюлмански групи на редица други места. Преобладаващото множество конфликти по линията на разлома се наблюдава по прекосяващата Европа и Африка граница между мюсюлмани и немюсюлмани. Докато на макро- или на глобално равнище на световната политика основният сблъсък на цивилизациите е между Запада и останалия свят, на микро- или на локално равнище сблъсъкът е между исляма и останалия свят.

Между местните мюсюлмани и немюсюлманските народи са налице ожесточени антагонизми и натоварени с насилие конфликти. В Босна мюсюлманите водят кървава и разрушителна война с православните сърби и участват в прояви на насилие срещу хърватите католици. В Косово албанските мюсюлмани с неохота понасят сръбското потисничество и имат собствено нелегално правителство, като вероятността за насилие между двете групи е изключително висока. Правителствата на Гърция и на Албания са в обтегнати отношения заради правата на малцинствата в двете страни. Турци и гърци по традиция се държат един друг за гушата. На територията на Кипър турците мюсюлмани и православните гърци продължават да съжителстват във враждебни съседни държави. Турция и Армения са исторически врагове в Кавказ, а азерите и арменците водят война за контрол върху Нагор-ни Карабах. В Северен Кавказ чеченците, ингушите и други мюсюлмански народи в продължение на двеста години периодично надигат глава за независимост от Русия, а през 1994 г. бе подновена кървавата война между Русия и Чечня. Конфликти възникват и между ингушите и православните осетинци. По поречието на Волга мюсюлманските татари са се сражавали срещу руснаците в миналото, а в началото на 90-те години постигат с Русия нелек компромис за ограничен суверенитет.

В течение на XIX в. Русия постепенно налага със сила господството си над мюсюлманските народи в Средна Азия. През 80-те години на XX в. афганците и руснаците водят го-ляма война, а с изтеглянето на Русия конфликтът продължи в Таджикистан, където руските войски поддържат правителството срещу предимно ислямските бунтовници. В Синдзян уйгурите и други мюсюлмански групи се борят срещу синификацията и установяват връзки със своите етнически и peлигиозни родственици в бившите съветски републики. На субконтитента Пакистан и Индия водят три войни, мюсюлмански бунтове оспорват индийското управление в Кашмир, мюсюлманските имигранти се сражават срещу асамските племена, а мюсюлмани и индуси участват в периодични бунтове и насилия по цялата територия на Индия, като тези изблици се подхранват от възхода на фундаменталистките движения в двете религиозни общности. В Бангладеш будистите протестират срещу прилаганата към тях дискриминация от мюсюлманското мнозинство, докато мюсюлманите в Миан-мар негодуват срещу дискриминацията, упражнявана от будисткото мнозинство. В Малайзия и Индонезия мюсюлманите периодично се бунтуват срещу китайците, протестирайки срещу техните доминиращи позиции в икономиката. В Южен Тайланд мюсюлмански групи участват в периодично повтарящи се бунтове срещу будисткото правителство, докато в Южните Филипини мюсюлманските бунтовници се борят за независимост от католическата държава и правителство. В Индонезия, от друга страна, католическият Източен Тимор се бори срещу потисничеството на мюсюлманското правителство.

В Близкия изток конфликтът между арабите и евреите в Палестина датира още от установяването на израелската държава. Между Израел и арабските държави се водиха четири войни, а палестинците се вдигнаха на интифада^[24] срещу израелското господство. В Ливан християните маронити водиха обречена на неуспех борба срещу шиитите и други мюсюлмани. В Етиопия принадлежащите към етиопската ортодоксална църква амхари, които в течение на векове потискат мюсюлманските етнически групи, станаха прицелна точка на бунтове от страна на мюсюлманите оромос. В Африка възникват най-различни конфликти между арабските и мюсюлманските народи от северната част и анимистите християни от черния юг. Най-кървавата война между християни и мю-сюлмани се води в Судан в продължение на десетилетия, а броят на убитите в нея възлиза на стотици хиляди. Политиката на Нигерия е под знака на конфликта между мюсюлманските народности фула и хоуса на север и християнските племена на юг, като в тази страна се наблюдават чести бунтове и преврати, а бяхме свидетели и на една голяма война. В Чад, Кения и Танзания са налице подобни конфликти между християнски и мюсюлмански групи.

На всички тези места отношенията между мюсюлманите и народите от други цивилизации — католици, протестанти, православни, индуисти, китайци, будисти и юдеи — са, общо взето, антагонистични; повечето от тези отношения са белязани от насилие в миналото; много от тях продължават да се характеризират с насилие и през 90-те години на нашия век. Накъдето и да се обърнем по периметъра, доминиран от исляма, мюсюлманите срещат проблеми в мирното си съжителство със съседите. Съвсем естествено възниква въпросът дали този модел на конфликт между мюсюлмански и немюсюлмански групи от края на XX в. е валиден в същата степен за отношения между групи от други цивилизации. Отговорът е: не. Мюсюлманите съставляват около една пета от населението на света, но през 90-те години те са в много по-голяма степен участници в междугрупови насилия, отколкото хората от която и да е друга цивилизация. Фактите са непоколебими:

1. Мюсюлманите участват в двайсет и шест от общо петдесет етнополитически конфликти в периода 1993–1994 г., анализирани подробно от Тед Робърт Гър (таблица 10.1). Двайсет от тези конфликти са между групи от различни цивилизации, от които петнайсет са между мюсюлмани и немюсюлмани. Накратко казано, междуцивилизационните конфликти, в които участват мюсюлмани, превишават три пъти междуцивилизационните конфликти между всички немюсюлмански цивилизации. Конфликтите в рамките на исляма също са по-многочислени от конфликтите в която и да било друга цивилизация, включително и племенните конфликти в Африка. За разлика от исляма Западът е участвал само в два вътрешноцивилизационни и в два междуцивилизационни конфликта. Освен това в конфликтите, в които са замесени мюсюлмани, има огромен брой жертви. В шестте разглеждани от Гър войни жертвите се оценяват на 200 000 или повече, като три от тях (в Судан, Босна, Източен Тимор) са били между мюсюлмани и немюсюлмани; две (в Сомалия и войната на Ирак срещу кюрдите) са между мюсюлмани, и само една (в Ангола) е между немюсюлмани.

2. „Ню Йорк Таймс“ посочва 48 места, в които през 1993 г. са се разгорели 59 етнически конфликта. На половината от тези места мюсюлмани са се сражавали срещу други мюсюлмани или срещу немюсюлмани; 31 от 59-те конфликта са били между групи от различни цивилизации, и като паралел на данните на Гър две трети (двайсет и един) от тези междуцивилизационни конфликти са били между мюсюлмани и други (таблица 10.2).

3. В друг анализ Рут Леджър Сивард установява, че през 1992 г. са се водили 29 войни (определяни като конфликти с брой на жертвите повече от хиляда годишно). 9 от 12-те междуцивилизационни конфликта са били между мюсюлмани и немюсюлмани, а мюсюлманите отново са участвали в повече войни от народите на която и да е друга цивилизация.^[25]

Таблица 10.1. Етнополитически конфликти за периода 1993–1994 г.

	Вътрешноцивилизационни	Междуцивилизационни	Общо
Ислям	11	15	26
Други	19[26]	5	24
Общо 30	20	50

Източник: Ted Robert Gurr, „Peoples Against States: Ethnopolitical Conflict and the Changing World System“, International Studies Quarterly, Vol. 38 (September 1994), pp. 347–378. Използвам класификацията на конфликтите на Гър с изключение на китайско-тибетския конфликт, който той определя като нецивилизационен, а аз го включвам в междуцивилизационните конфликти, тъй като той е несъмнен сблъсък между конфуцианските китайци (хан) и ламаистките будистки тибетци.

Таблица 10.2. Етнически конфликти през 1993 г.

	Вътрешноцивилизационни	Междуцивилизационни	Общо
Ислям	7	21	28
Други	19[27]	10	31
Общо	28	31	59

Източник: New York Times, Feb. 7, 1993, pp. 1,14.

 

И така, три различни комбинации от данни водят до едно и също заключение: В началото на 90-те години мюсюлманите са участвали в повече междугрупови насилия от немю-сюлманите, а между две трети и три четвърти от междуцивилизационните войни са били между мюсюлмани и немюсюлмани. Границите на исляма са кървави, кръв се лее и между границите му.^[28] Мюсюлманската склонност към обременени с насилие конфликти се проявява и в степента на милитаризация на мюсюлманските общества. През 80-те години коефициентите на въоръжените сили в мюсюлманските държави (т. е. брой военнослужещи на 1000 души население), както и индексите на военните им ресурси (т. е. съотношението между военен капацитет и ресурси на дадена страна), са значително по-високи от тези в другите страни. За разлика от това коефициентите на въоръжените сили и индексите на военните ресурси на християнските държави са значително по-ниски, отколкото в други страни. По тези показатели мюсюлманските страни двукратно надвишават данните за християнските страни (таблица 10.3). „Съвършено ясно е — заключава Джеймс Пейн, — че е налице връзка между ислям и милитаризъм“.^[29]

Таблица 10.3. Милитаризмът на ислямските и на християнските държави

	Среден коефициент на въоръжените сили	Среден индекс на военни ресурси
Мюсюлмански държави (n=25)	11,8	17,7
Други държави (n=112)	7,1	12,3
Християнски държави (n=57)	5,8	8,2
Други държави (n=80)	9,5	16,9

Източник: James L. Payne, Why Nations Arm (Oxford: Basil Blackwell, 1989), pp. 125, 138–139. Мюсюлмански и християнски държави са такива страни, в които повече от 80% от населението изповядва съответната религия.

 

Наред с това мюсюлманските държави имат голяма склонност да прибягват до насилие в случаи на международна криза и са упражнили насилие в 76 такива кризи от всичко 142, в които са участвали за периода 1928–1979 г. В 25 случая насилието е било основно средство за разрешаване на кризата; в 51 случая мюсюлманските държави са използвали насилието като средство, допълващо други мерки. Когато прилагат насилие, мюсюлманските държави прибягват към изключително висока степен на насилие, стигайки до истинска война в 41% от случаите и встъпвайки в мащабни конфликти в 38% от тях. Докато мюсюлманските държави прибягват до насилие в 53,5% от кризисните ситуации, Великобритания е упражнила насилие само в 11,5% от случаите; Съединените щати — в 17,9%; а Съветският съюз — в 28,5%. Измежду великите сили само Китай превъзхожда мюсюлманските държави по склонността си да използва насилие; той го прилага в 76,9% от кризисните ситуации с негово участие.^[30] Мюсюлманската войнственост и склонност към насилие са факти от края на XX в., които нито мюсюлманите, нито немюсюлманите могат да отрекат.