Самюъл Хънтингтън
Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред (35)

Цивилизациите и държавите-ядра: оформящи се съюзи

В света от епохата след Студената война, многополюсен и мултицивилизационен, липсва доминантно разделение подобно на съществувалото в периода на Студената война.

Докато продължават мюсюлманските демографски приливи и икономическите приливи в Азия обаче, конфликтите между Запада и отправящите предизвикателства цивилизации ще заемат по-важно място в световната политика от другите разделящи фактори. Вероятно правителствата на мюсюлманските държави ще стават все по-недружелюбни към Запада, а между някои ислямски групировки и западните общества периодично ще възникват конфликти, заредени с повече или по-малко насилие. Отношенията между Съединените щати, от една страна, и Китай, Япония и другите азиатски държави, от друга, ще бъдат високо конфликтни, а може да избухне голяма война, ако Съединените щати оспорват възхода на Китай като хегемон в Азия.

В тази обстановка конфуцианско-ислямската връзка ще продължи да съществува и вероятно ще се разшири и задълбочи. От централно значение за тази връзка е сътрудничеството между мюсюлманските и синоистките общества в противопоставянето им срещу Запада по въпросите на разпространението на въоръженията, правата на човека и др. В центъра на споменатата връзка са тесните отношения между Пакистан, Иран и Китай, кристализирали в началото на 90-те години с посещенията на президента на Китай Ян Шанкун в Иран и Пакистан и на президента на Иран Рафсанджани — в Пакистан и в Китай. Тези политически фигури „обърнаха внимание на оформящия се, макар и все още пребиваващ в ембрионално състояние съюз между Пакистан, Иран и Китай“. По пътя си към Китай президентът Рафсанджани декларира в Исламабад, че съществува „стратегически съюз“ между Иран и Пакистан и че едно нападение срещу Иран ще се разглежда като нападение срещу Пакистан. Придавайки още по-голямо значение на този съюз, Беназир Бхуто посети Иран и Китай непосредствено след като стана министър-председател през октомври 1993 г. Сътрудничеството между трите държави се изразява в редовна размяна на посещения на политически, военни и административни официални лица и в съвместни инициативи в различни граждански и военни сфери, включително в производството на отбранителни оръжия като допълнение към трансфера на оръжие от Китай и от други държави. Развитието на тези отношения в Пакистан в значителна степен се подкрепя от политици, принадлежащи към школата на „независимостта“ и към „мюсюлманската“ школа в областта на външната политика, които ратуват за създаването на ос „Техеран-Исламабад-Пекин“, докато в Иран широка популярност се придава на тезата, че „характерът на съвременния свят“ налага „тясно и постоянно сътрудничество“ между Иран, Китай, Пакистан и Казахстан. Към средата на 90-те години между трите държави се формира нещо като de facto съюз, коренящ се в желанието за противопоставяне на Запада, в загриженост за националната сигурност пред лицето на Индия и в стремежа да се контрира тур-ското и руското влияние в Централна Азия.^[43]

Дали тези три държави ще се превърнат в ядро на по-широка групировка, включваща други мюсюлмански и азиатски държави? Неформален „конфуцианско-ислямски съюз“, твърди Греъм Фулър, „би могъл да се осъществи не защото Мохамед и Конфуций са антизападно настроени, а защото тези култури предлагат средството за изразяване на несправедливостите, за които вината до голяма степен се хвърля върху Запада“. Неговото политическо, военно, икономическо и културно господство все повече и повече намалява в един свят, в който държавите съзнават, „че вече не бива да търпят това“. Най-страстният призив за такова сътрудничество дойде от Муамар ал-Кадафи, който през март 1994 г. декларира: „Новият световен ред означава евреи и християни да контролират мюсюлманите и ако те успеят да го постигнат, след това ще поставят под контрол конфуцианството и другите религии в Индия, Китай и Япония. Това, което заявяват християните и евреите сега, е: ние бяхме решени да унищожим комунизма, сега Западът трябва да смаже исляма и конфуцианството. Сега се надяваме на сблъсък между Китай, който оглавява конфуцианския лагер, и Америка, която предвожда християнския кръстоносен поход. Ние не можем да не бъдем предубедени срещу кръстоносците. Ние заставаме в редовете на конфуцианството и съюзявайки се с него, рамо до рамо в единен международен фронт, ще унищожим нашия общ противник. Така че ние като мюсюлмани ще подкрепяме Китай в неговата борба срещу нашия общ враг… Пожелаваме победа на Китай…“^[44]

Китай обаче не проявява кой знае какъв ентусиазъм за изграждане на тесен антизападен съюз между конфуциански и ислямски държави, като президентът Цзян Цзъмин декларира през 1995 г., че Китай няма нужда да сключва съюз с която и да било друга държава. Тази позиция всъщност изразява класическия китайски възглед, че в качеството си на Средно царство, на централна сила Китай не се нуждае от формални съюзи и че другите държави ще разберат, че е в техен интерес да си сътрудничат с Китай. От друга страна, конфликтните отношения на Китай със Запада означават, че той би оценил партньорството с други антизападни държави, а преобладаващата и най-влиятелна част от тях са ислямски. Oсвен това нарастващата нужда на Китай от петрол вероятно ще го принуди да разшири връзките си с Иран, Ирак и Cayдитска Арабия, както и с Казахстан и Азербайджан. Подобна ос на принципа „оръжия срещу петрол“, както отбеляза енергиен експерт през 1994 г., „вече няма да очаква заповеди от Лондон, Париж или Вашингтон“^[45].

Отношенията към Запада на другите цивилизации и на техните държави-ядра варират в твърде широк обхват. Южните цивилизации — Латинска Америка и Африка — са лишени от държави-ядра, зависими са от Запада и са относително слаби във военно и в икономическо отношение (въпреки че що се отнася до Латинска Америка, това положение бързо се променя). В отношенията си със Запада те вероятно ще се придвижат в противоположни посоки. В културно отношение Латинска Америка е близка до Запада. През 80-те и 90-те години политическите и икономическите системи в този регион започнаха все повече да наподобяват западните. Двете латиноамерикански страни, които по-рано се стремяха да придобият ядрени оръжия, се отказаха от тези си опити. Разполагайки с най-ниското равнище на военен потенциал в сравнение с всички други цивилизации, Латинска Америка може и да негодува срещу военното господство на Съединените щати, но не демонстрира никакво намерение да го оспорва. Бързият възход на протестантството в много латиноамерикански общества все повече ги доближава до смесените про-тестантско-католически общества на западните страни и заедно с това разширява латиноамериканските религиозни връзки със Запада отвъд тези, които минават през Рим. И обратно, притокът на мексиканци, на емигранти от Централна Америка и от Карибите и произтичащото от това латиноамериканско влияние върху американското общество също допринасят за културната конвергенция. Основните конфликтни проблеми между Латинска Америка и Запада, което на практика означава Съединените щати, са имиграцията, наркотиците и свързания с тях тероризъм, икономическата интеграция (което ще рече допускането на латиноамериканските страни в НАФТА срещу разширяване на латиноамерикански групировки като Меркосур и Андския пакт). Както подсказват проблемите във връзка с присъединяването на Мексико към НАФТА, бракът на Латинска Америка със западната цивилизация няма да бъде лесен, вероятно ще се оформя бавно през по-голямата част от XXI в. и може би никога няма да бъде консумиран. Въпреки това различията между Запада и Латинска Америка си остават малки в сравнение с раз-личията между Запада и другите цивилизации.

Отношенията между Запада и Африка се характеризират със съвсем малко по-висока конфликтност, тъй като Африка е твърде слаба. Въпреки това и тук са налице някои съществени проблеми. Южна Африка не последва примера на Бразилия и Аржентина да прекрати програмата си за разгръщане на ядрени оръжия, тя просто унищожи вече наличния си ядрен потенциал. Тези оръжия бяха произведени от бялото правителство за противодействие на атаки отвън срещу апартейда и то не пожела да ги завещае на правителство от чернокожи, което можеше да ги използва за други цели. Мощностите за производство на ядрени оръжия обаче не можеха да бъдат унищожени и е твърде възможно правителството от епохата след апартейда да изгради нов ядрен арсенал, за да укрепи ролята си на държава-ядро на Африка и да възпре интервенцията на Запада в Африка. Човешките права, имиграцията, икономическите проблеми и тероризмът също са част от въпросите за разрешаване между Африка и Зaпада.

Независимо от усилията на Франция да поддържа тесни връзки с бившите си колонии, изглежда, в Африка се разгръща продължителен процес на дистанциране от Запада, при който интересът и влиянието на западните сили ще намалява, местните култури ще се утвърждават наново, а Южна Африка с течение на времето постепенно ще интегрира aфриканеро-английските елементи в своята култура към африканските. Докато Латинска Америка става все по-западна, Африка става по-незападна. И двата континента обаче, макар и по различен начин, си остават зависими от Запада и не са в състояние (ако не броим гласуването в ООН) да повлияят pешително върху баланса на силите между Запада и неговите конкуренти. Случаят с трите „цивилизации на махалото“ очевидно не е такъв. Техните държави-ядра са големи актьори на световната сцена и е твърде вероятно те да имат двойствени и променливи отношения със Запада и с неговите конкуренти. Отношенията помежду им също ще бъдат променливи. Както вече казахме, Япония с течение на времето, разкъсвана от терзания и от угризения на съвестта, вероятно ще се отдръпне от Съединените щати и ще се придвижи към Китай. Подобно на други трансцивилизационни съюзи от периода на Студената война връзките на Япония със САЩ в областта на сигурността ще отслабнат, въпреки че вероятно формално няма да бъдат прекратени. Нейните отношения с Русия ще продължат да бъдат трудни, докато Русия отказва да направи компромис с Курилските острови, окупирани от нея през 1945 г. Моментът веднага след края на Студената война, ко-гато този проблем можеше да бъде разрешен, отмина бързо с надигането на руския национализъм, а за САЩ вече не съществуват основанията от миналото да подкрепят претенциите на Япония по този въпрос.

През последните десетилетия на Студената война Китай успешно разигра „китайската карта“ срещу Съветския съюз и срещу Съединените щати. В света след Студената война Русия може да разиграе „руската карта“. Ако Русия и Китай се обединят, това решително ще промени евразийския баланс в ущърб на Запада и ще събуди отново тревогите около китайско-съветските отношения от 50-те години. Евентуалното тясно сътрудничество на Русия със Запада би осигурилo допълнителен контрабаланс срещу конфуцианско-ислямската връзка по глобални проблеми и би възобновило страховете на Китай от времето на Студената война за инвазия от Север. Русия обаче също има проблеми с двете си съседски цивилизации. По отношение на Запада те като че са по-краткосрочни; бидейки следствие от края на Студената война, те пораждат необходимостта да се преформулира балансът на силите между Русия и Запада и споразумението между двете страни за базисна равнопоставеност и за сферите им на влияние. На практика това би означавано:

1) приемане от страна на Русия на разширяването на Европейския съюз и на НАТО със западнохристиянските държави от Централна и Източна Европа и ангажимент от страна на НАТО да не се разширява повече, освен ако Украйна не се раздели на две отделни държави;

2) сключването на договор за партньорство между Русия и НАТО, гарантиращ въздържането от агресия, редовни консултации по въпроси на сигурността, съвместни усилия за избягване на надпреварата във въоръжаването и преговори за контрол върху оръжията в съответствие с нуждите на сигурността от епохата след Студената война;

3) признаване от страна на Запада на Русия като държава, отговорна за поддържането на сигурността между православните държави и в районите, в които преобладава православието;

4) съобразяване от страна на Запада с актуалните и потенциалните проблеми на сигурността, които Русия има с мюсюлманските народи на Юг, и готовност за ревизиране на Договора за съкращаване на конвенционалните въоръжения в Европа, както и разбиране към други стъпки, които Русия би могла да предприеме, за да ликвидира подобни заплахи;

5) сключване на споразумение между Русия и Запада за paвноправно сътрудничество при разрешаването на въпроси от типа на тези в Босна, когато се засягат както западни, така и православни интереси.

Ако по тези или подобни въпроси се постигне споразумение, вероятно нито Русия, нито Западът биха отправяли помежду си предизвикателства в дългосрочен план. Европа и Русия са географски зрели общества с ниска раждаемост и застаряващо население; такива общества не са заредени с младежката енергия да бъдат експанзионистични и агресивни. В периода непосредствено след Студената война руско-китайските отношения се отличават с много по-голяма степен на сътрудничество. Разрешени бяха пограничните спорове; намалени бяха военните сили от двете страни на границата; разшири се търговията между тях; двете страни престанаха да се заплашват с ядрени ракети; външните министри сондираха общите интереси в борбата срещу ислямския фундаментализъм. И най-вече Русия намери в лицето на Китай енергичен и голям потребител на военни съоръжения и военна техника, включваща танкове, изтребители, бомбардировачи с далечен обхват на действие и ракети земя-въздух.^[46] От руска гледна точка това затопляне на отношенията означава както съзнателно решение да се разглежда Китай като важен азиатски „партньор“ при наличието на застой в отношенията с Япония, така и реакция на конфликтите й със Запада около разширяването на НАТО, икономическата реформа, контрола върху въоръженията, икономическата помощ и членството в западни международни институции. Що се отнася до Китай, по този начин той е в състояние да демонстрира пред Запада, че не е сам в света и че би могъл да придобие военния потенциал, който му е необходим за осъществяване на регионалната си стратегия за налагане на собственото могъщество. И за двете страни руско-китайската връзка подобно на конфуцианско-ислямската връзка е средство за противодей-ствие срещу мощта и универсализма на Запада.

Дали тази връзка ще се окаже трайна, зависи до голяма степен, първо, от това доколко ще се стабилизират отношенията на Русия със Запада на взаимно удовлетворителна основа и, второ, от степента, в която установяването на хегемония на Китай в Източна Азия застрашава интересите на Русия в икономическо, демографско и военно отношение. Икономическата динамичност на Китай се разпростира в Сибиp, като китайски, корейски и японски бизнесмени проучват и експлоатират възможностите в този регион. Руснаците в Сибир все повече смятат, че бъдещето им е свързано по-скоро с Източна Азия, отколкото с европейска Русия. По-застрашителна за Русия е китайската имиграция в Сибир, като броят на незаконните китайски имигранти през 1995 г. вероятно е между 3 и 5 милиона при брой на руското население в Източен Сибир около 7 милиона. Руският министър на отбраната Павел Грачов предупреждава: „Китайците са на път да осъществят мирно завоюване на руския Далечен изток.“ Висш руски служител от Службата за имиграция заявява в тон с гореказаното: „Трябва да се противопоставим на китайския експанзионизъм.“^[47] Към това трябва да се добави, че развиващите се икономически отношения на Китай с бившите съветски републики в Централна Азия могат да изострят отношенията с Русия. Китайската експанзия може да прерасне и във военна, ако Китай реши, че може да се опита да си отвоюва Монголия, която руснаците откъснаха от Китай след Първата световна война и която в продължение на десетилетия беше съветски сателит. В определен момент „жълтите орди“, които тормозят въображението на руснаците още от времето на монголското нашествие, могат отново да станат реалност.

Отношенията на Русия с исляма носят белега на историческо наследство от вековечни експанзионистични войни срещу турците, срещу севернокавказките народи и срещу средноазиатските емирства. Понастоящем Русия си сътруд-ничи с православните си съюзници Сърбия и Гърция, за да ограничи турското влияние на Балканите, както и с православна Армения, за да ограничи подобно влияние в Задкавказието.

Тя активно се опитва да поддържа своето политическо, икономическо и военно влияние в средноазиатските републики, включвайки ги в ОНД и разполагайки свои войски във всички тях. От централно значение за руските интереси са каспийският петрол и газ, както и трасетата, по които тези ресурси ще достигат до Западна и Източна Азия. Русия също така вече води война в Северен Кавказ срещу мюсюлманския народ на Чечня и втора война в Таджикистан, подкрепяйки правителството срещу бунт, подклаждан от ислямските фундаменталисти. Тези тревоги около националната сигурност са допълнителен стимул за сътрудничество с Китай срещу „ислямската заплаха“ в Централна Азия и освен това са важен мотив за сближаването на Русия с Иран. Русия продава на Иран подводници, ново поколение изтребители, бомбардировачи, ракети земя-въздух и разузнавателни и военни електронни съоръжения. В добавка към това Русия се съгласи да построи в Иран ядрени реактори и да го снабди със съоръжения за обогатяване на уран. В замяна Русия определено очаква Иран да ограничи вълната от ислямски фундаментализъм в Централна Азия и се надява тази страна да й сътрудничи в противодействието срещу турското влияние в Централна Азия и в Кавказ. През следващите десетилетия отношенията на Русия с исляма решително ще се определят от начина, по който страната преценява заплахата от надигащия се популационен бум на мюсюлманското население по нейната южна периферия.

По време на Студената война Индия, третата държава-ядро от тип „махало“, бе съюзник на Съветския съюз и води една война с Китай и няколко — с Пакистан. Нейните отношения със Запада и по-конкретно със Съединените щати бяха дистанцирани, когато не бяха изпълнени с ожесточение. В периода след Студената война отношенията на Индия с Пакистан вероятно ще си останат силно конфликтни във връзка с Кашмир, ядрените оръжия и общия военен баланс на субконтинента. В зависимост от степента, в която Пакистан съумее да спечели подкрепата на други мюсюлмански страни, отношенията на Индия с исляма ще бъдат като цяло трудни. За да парира това, Индия вероятно ще положи специални усилия да убеди отделни мюсюлмански държави да се дистанцират от Пакистан. С приключването на Студената война усилията на Китай да установи по-приятелски отношения със съседите си се разпростряха и върху Индия и напрежението между двете страни намаля. Тази тенденция обаче едва ли ще продължи дълго време. Китай активно се включва в южноазиатската политика и вероятно ще продължи да го прави, поддържайки тесни връзки с Пакистан, укрепвайки неговия ядрен и конвенционален военен потенциал и ухажвайки Мианмар чрез икономическа помощ, инвестиции и военна подкрепа, същевременно изграждайки свои военноморски съоръжения там. В момента мощта на Китай се разраства; силата на Индия би могла значително да се увеличи в началото на XXI в. Конфликтът между двете държави изглежда напълно възможен. „Дълбоко заложеното съперничество за власт между двата азиатски гиганта и тяхното самосъзнание като естествени велики сили и центрове на цивилизация и култура — отбелязва един анализатор — ще продължат да ги подтикват да подкрепят различни страни и каузи. Индия ще се стреми да се утвърди не само като независим център на сила в многополюсния свят, но и като балансьор на мощта и влиянието на Китай.“^[48]

Изправена пред конфронтация най-малкото със съюза Китай-Пакистан, ако не и с по-широката конфуцианско-ис-лямска връзка, Индия е очевидно заинтересована да съхрани тесните си връзки с Русия и да остане основен потребител на руски военни съоръжения. Към средата на 90-те години Индия получава от Русия почти всички основни типове оръжие, включително самолетоносач и криогенна ракетна технология, което доведе до налагане на санкции от страна на САЩ. Освен разпространението на оръжията други конфликтни проблеми между Индия и САЩ са правата на човека, Кашмир и икономическата либерализация. С течение на времето обаче охладняващите отношения между САЩ и Пакистан и общите интереси на Индия и Съединените щати за ограничаване на Китай биха могли да доведат до сближаване между двете страни. Експанзията на индийската мощ в Южна Азия не може да накърни американските интереси, тя само би могла да им служи.

Отношенията между цивилизациите и техните държави-ядра са сложни, често амбивалентни и променливи. Повечето държави от дадена цивилизация, общо взето, ще следват водещата държава-ядро при формиране на отношенията си с друга цивилизация. Но това невинаги ще бъде в сила, като очевидно всички страни от една цивилизация не могат да имат идентични отношения с всички страни от втора цивилизация. Общи интереси, обикновено общ враг от трета цивилизация, могат да породят сътрудничество между страни от различни цивилизации. Също така е очевидно, че конфликти възникват и в рамките на една цивилизация, това важи особено за исляма. Освен това отношенията между групи по линиите на разлома могат да се различават съществено от отношенията между държавите-ядра на цивилизациите, към които те принадлежат. Въпреки това са налице някои най-общи тенденции и могат да се направят правдоподобни заключения относно оформящите се съюзи и антагонизми между цивилизациите и държавите-ядра. Те са показани схематично на диаграма 9.1. Относително простата двуполюсност на Студената война отстъпва пред много по-сложните взаимоотношения в многополюсния, мултицивилизационен свят.