Самюъл Хънтингтън
Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред (34)

Азия, Китай и Америка

Врящият котел на цивилизациите. Икономическите промени в Азия и особено в Източна Азия са един от най-важните процеси в света през втората половина на XX в. Към 90-те години това икономическо развитие предизвикваше икономическа еуфория у много наблюдатели, които гледат на Източна Азия и на целия тихоокеански регион като на свързана помежду си постоянно разрастваща се търговска мрежа, която ще осигури мира и хармонията между народите. Този оптимизъм се основава на съмнителната предпоставка, че търговският обмен е неизменен фактор за установяването на мир. Това обаче не отговаря на истината. Икономическият растеж поражда политическа нестабилност в страните и в междудържавните отношения, като променя съотношението на силите между държави и региони. Икономическият обмен поставя хората в контакт едни с други, но не им носи съгласие. В исторически план той често е довеждал до дълбоко съзнание за различията между народите и е стимулирал взаимни страхове. Търговията между страните довежда до конфликти, както и до печалба. Ако опитът от миналото е валиден, Азия на слънчевата икономика ще породи Азия на политическите сенки, Азия на нестабилност и конфликти.

Икономическото развитие на Азия и нарастващата самоувереност на азиатските общества рушат международната политика най-малкото по три начина. Първо, икономическото развитие дава възможност на азиатските държави да разширяват военния си потенциал, поражда несигурност за бъдещите отношения между тези държави и извежда на преден план проблеми и съперничества, които са били приглушава-ни по време на Студената война, като по този начин се повишава вероятността от възникване на конфликти и нестабилност в региона. Второ, икономическото развитие увеличава интензивността на конфликтите между азиатските общества и Запада, предимно Съединените щати, и усилва способността на азиатските общества да надделяват в тези конфликти. Трето, икономическият растеж на най-голямата азиатска сила Китай засилва неговото влияние в региона, както и възможността той да установи традиционната си хегемония в Източна Азия, като с това принуждава останалите страни или да се „прикачат“ към него и да се приспособят към това развитие, или да „балансират“ и да се стремят да възпират китайското влияние.

В течение на няколкото века на западно надмощие съществните международни отношения представляват игра на Запада, разигравана между основните западни сили, към която до известна степен се присъединяват първо Русия през XVIII в. и после Япония — през XX в. Европа е основна арена на кон-фликтите и на сътрудничеството между великите сили, а по време на Студената война главната фронтова линия на конфронтацията между свръхсилите дори минава през сърцето на Европа. Доколкото значимите международни отношения в света след Студената война имат основно трасе, това трасе е Азия и по-конкретно Източна Азия. Азия е врящият котел на цивилизациите. Дори само Източна Азия включва общества, които принадлежат към шест цивилизации — японската, синоистката, православната, будистката, мюсюлманската и западната, — а Южна Азия прибавя към тях и индуистката. Държавите-ядра на четири цивилизации, Япония, Китай, Русия и Съединените щати, са основни актьори на сцената на Източна Азия; Южна Азия прибавя към тях Индия, а Индонезия е непрестанно увеличаваща мощта си мюсюлманска държава. Освен това в Източна Азия има няколко средни cили с нарастваща икономическа мощ: Южна Корея, Тайван и Малайзия, плюс един потенциално силен Виетнам. В резултат от това се получава сложен модел на международни отношения, който в много отношения може да се сравнява с моделите, съществували през XVIII и XIX в. в Европа и заредени с непостоянството и с несигурността, характеризиращи многополюсните ситуации.

Мултисиловият и мултицивилизационен характер на Източна Азия я отличава от Западна Европа, а икономическите и политическите различия подсилват този контраст. Всички страни на Западна Европа са стабилни демократични държави, имат пазарна икономика и високо равнище на икономическо развитие. В средата на 90-те години в Източна Азия има една стабилна демократическа държава, няколко нови и нестабилни демокрации, четири от петте останали комунистически диктатури в света, плюс милитаристични правителства, лични диктаторски режими и еднопартийни авторитарни системи. Равнищата на икономическо развитие варират от равнището на Япония и Сингапур до това на Виетнам и Cеверна Корея. Съществува обща тенденция към пазарна икономика и икономическо отваряне, но икономическите системи все още се движат в диапазона между командно-административната система на Северна Корея, през различни комбинации между държавен контрол и частна инициатива, до laissez-faire икономиката на Хонконг.

Като изключим степента, в която китайската хегемония в дадени моменти въдворява ред в региона, в Източна Азия никога не е съществувало международно общество (в британския смисъл на това понятие), каквото има в Западна Европа.^[17] В края на XX в. Европа е обвързана чрез изключително плътна мрежа от международни институции: Европейски съюз, НАТО, Западноевропейски съюз, Съвет на Европа, Организация за сигурност и сътрудничество в Европа и други. В Източна Азия няма нищо, което да може да се сравнява с това, с изключение на АСЕАН, невключваща нито една велика сила и, общо взето, отбягваща въпросите на сигурността, като там едва сега започва придвижване към най-примитивните форми на икономическа интеграция. През 90-те години бе създадено много по-широкото Споразумение за тихоокеан-ско икономическо сътрудничество, което включва повечето държави от региона на Тихия океан, но тази институция е още по-слаба от АСЕАН. Няма други многостранни институции, които да обвързват основните държави в Азия.

И отново за разлика от Западна Европа, в Източна Азия са разпръснати множество семена на конфликти между отделните държави. Всепризнати зони на опасност са двете корейски и двете китайски държави. Те обаче са наследство от Студената война. Значимостта на идеологическите различия намалява и към средата на 90-те години значително се разширяват отношенията между двете китайски държави, а започват да се развиват отношения и между двете корейски държави. Вероятността корейци да се сражават срещу корейци съществува, но не е особено голяма; вероятността китайци да се сражават срещу китайци е по-голяма, но все пак е ограничена, освен ако Тайван не се отрече от китайската си идентичност и не провъзгласи официално независима република Тайван. Един китайски военен документ с одобрение цитира думите на тайвански генерал, който казва: „Трябва да има граници на борбите между членовете на едно семейство.“^[18] Въпреки че насилието между двете корейски и двете китайски държави си остава възможно, културната близост вероятно след време ще елиминира тази перспектива.

В Източна Азия наследените от Студената война конфликти се допълват и подменят от други потенциални конфликти, отразяващи стари съперничества и нови икономически отношения. Анализите на сигурността на Източна Азия от началото на 90-те години редовно характеризират региона като „опасна зона“, като „узрял за отношения на съперничество“, като регион на „няколко студени войни“, като „запътил се назад към бъдещето“, където ще преобладават войни и нестабилност.^[19]

За разлика от Западна Европа, Източна Азия от 90-те години има нерешени териториални спорове, най-важни от които са споровете между Русия и Япония за Курил-ските острови, между Китай, Виетнам и Филипините, а потенциално и други държави от Югоизточна Азия — за Южнокитайско море. Различията около границите между Китай, от една страна, и Русия и Индия, от друга, бяха отслабени в средата на 90-те години, но може отново да излязат на повърхността. Същото може да стане и с претенциите на Китай спрямо Монголия. Бунтове и движения за отцепване, в повечето случаи подкрепяни отвън, са налице в Минданао, Източен Тимор, Тибет, Южен Тайланд и Източен Мианмар. В допълнение към това, докато в средата на 90-те години между държавите в Източна Азия съществуват мирни отношения, през последните 50 години се водят големи войни в Корея и Виетнам, а най-голямата сила в Азия — Китай — се сражава с американците и с почти всичките си съседи, включително с корейци, виетнамци, китайски националисти, индийци, тибетци и руснаци. През 1993 г. анализ на китайските военни сочи осем регионални горещи точки, които застрашават военната сигурност на Китай, а китайската Централна военна комисия стига до заключението, че, общо взето, перспективите на сигурността в Източна Азия са „много мрачни“. След векове на конфликти Западна Европа е миролюбива и там войната е немислима. Войната в Източна Азия не е немислима, а, както посочва Арон Фридбърг, миналото на Европа може би ще е бъдеще за Азия.^[20]

Икономическата динамика, териториалните спорове, наново възникващите съперничества и политическата несигурност водят до значително увеличение на военните бюджети и на военния потенциал на Източна Азия през 80-те и 90-те години на нашия век. Възползвайки се от новото си богатство и в много случаи от високообразованото си население, държавите в Източна Азия подменят големите, зле екипирани „селски“ армии с по-малки, по-професионални и добре оборудвани с техника военни сили. Със засилване на съмненията около степента на обвързаност на САЩ с Източна Азия държавите се стремят да разчитат главно на себе си във военно отношение. Въпреки че източноазиатските държави продължават да внасят значителни количества оръжия от Европа, САЩ и бившия Съветски съюз, те дават приоритет на трансфера на технологии, позволяващи им сами да произвеждат модерни самолети, ракети и електронни съоръжения. Япония и държавите на китайската цивилизация — Китай, Тайван, Сингапур и Южна Корея — постепенно изграждат авангардна военна промишленост. Като вземат предвид приморската география на Източна Азия, те отдават приоритет на бързото пренасяне на силите, на авиацията и на флота. В резултат от това държави, които преди това във военно отношение не са били в състояние да воюват една с друга, сега могат да го правят. Подобно трупане на военна мощ се отличава с не особена прозрачност, поради което предизвиква подозрения и несигурност.^[21] В ситуация на променящ се баланс на силите всяко правителство неизменно и основателно се пита: „Кой ще ми бъде враг след десет години и кой (ако изобщо има такъв) — приятел?“

Азиатско-американските студени войни. В края на 80-те и в началото на 90-те години отношенията между Съединените щати и азиатските страни, с изключение на Виетнам, стават все по-антагонистични, а способността на САЩ да доминират в тези противоречия намалява. Тези тенденции са особено забележими, що се отнася до големите сили в Източна Азия, а американските отношения с Китай и Япония се развиват по паралелен образец. Американците, от една страна, и китайците и японците, от друга, говорят за студени войни, които се водят между техните държави.^[22] Тези паралелно развиващи се тенденции започнаха по време на администрацията на Буш и се ускориха по времето на Клинтън. Към средата на 90-те години американските отношения с двете големи азиатски сили могат в най-добрия случай да се окачествят като „напрегнати“, а изгледите те да станат по-малко напрегнати не са особено големи.^[23]

В началото на 90-те години японско-американските отношения все повече и повече се нажежават поради противоречия по редица въпроси, включващи ролята на Япония във войната в Персийския залив, американското военно присъствие в Япония, японските нагласи към американските политически мерки, санкциониращи неспазването на човешките права в Китай и в други страни, японското участие в омиротворителни операции и най-вече — икономическите отношения и по-специално търговията. Заплахите с търговска война станаха нещо обичайно.^[24] Американски висши държавни служители, най-вече от администрацията на Клинтън, настояват за все повече отстъпки от страна на Япония; японските лидери се съпротивляват все по-ожесточено на тези претенции.

При това всяко следващо американо-японско противоречие става все по-остро и по-трудно разрешимо от предишното.Така например през март 1994 г. президентът Клинтън подписа постановление, с което той получава власт да прилага по-строги търговски санкции спрямо Япония, което доведе до протести не само от страна на японците, но и от ръководството на ГАТТ, основната световна търговска организация. Малко по-късно Япония отвърна с „настървена атака“ срещу водената от САЩ политика, а скоро след това CAЩ „официално обвини Япония“ в дискриминация към американските компании при възлагането на правителствени поръчки. През пролетта на 1995 г. Клинтъновата администрация заплаши, че ще наложи 100% мита върху вноса на японски луксозни коли, като споразумение за отменянето им бе постигнато малко преди тези санкции да влязат в сила. Двете държави бяха въвлечени в ситуация, напомняща много на търговска война. Към средата на 90-те години изострянето на отношенията бе стигнало дотам, че водещи японски политици започнаха да поставят под въпрос американското военно присъствие в Япония.

През всичките тези години общественото мнение в двете страни постоянно се настройва все по-недружелюбно към другата страна. През 1987 г. 87% от американците твърдят, че в общи линии имат приятелско отношение към Япония. Към началото на 90-те години техният дял спада до 67%, а през 1993 г. едва 50% от американците са добронамерени към Япония, а почти две трети заявяват, че избягват да купу-ват японски стоки. През 1985 г. 73% от японците описват японо-американските отношения като приятелски, а през 1993 г. 64% ги определят като неприятелски. 1991 г. бележи решаващ обрат в нагласата на общественото мнение по по-сока извън модела от времето на Студената война. През тази година всяка от двете страни замества Съветския съюз във възприятията на другата. За пръв път американците поставят Япония преди Съветския съюз като страна, представляваща заплаха за американската сигурност, и за пръв път японците поставят Съединените щати преди Съветския съюз като страна, която застрашава тяхната сигурност.^[25]

Промените в нагласите на общественото мнение са придружени от промени във възприятията на елитите. В Съединените щати се появи значителна група от университетски преподаватели, интелектуалци и политически ревизионисти, изтъкващи културните и структурните различия между двете страни, както и необходимостта Съединените щати да поемат много по-твърд курс в икономическите си отношения с Япония. Образът на Япония в медиите, публицистиката и романите за широка публика придобива все по-негативна окраска. По сходен образец в Япония се появява ново поколение политически лидери, неизпитали американската мощ и милосърдие след Втората световна война, които се гордеят с икономическите успехи на страната си и са готови да се про-тивопоставят на американските претенции по немислим за техните предшественици начин. Тези японски „бунтовници“ са контрапунктът на американските „ревизионисти“, а и в двете страни политиците установиха, че придържането към твърда линия в японско-американските отношения се приема добре от избирателите.

В края на 80-те и в началото на 90-те години американските отношения с Китай също стават все по-антагонистични. Конфликтите между двете страни, заяви Дън Сяопин през септември 1991 г, представляват „нова студена война“, фраза, която китайската преса често повтаря. През август 1995 г. правителствената агенция по печата декларира, че „китайско-американските отношения се намират на най-ниската си точка, откакто двете страни са установили дипломатически отношения помежду си“ през 1979 г. Китайски политици редовно говорят за намеса във вътрешните работи на Китай. През 1992 г. в документ за служебно ползване на китайското правителство се твърди: „Трябва да подчертаем, че след като останаха единствената свръхсила в света, Съединените щати cе втурнаха да налагат нова хегемония и да провеждат политика на силата, но тъй като тяхното могъщество е в относителен упадък, съществуват граници, които те не могат да прекрачат.“ През август 1995 г. президентът Цзян Цзъмин заяви: „Западните враждебни сили нито за миг не са се отказали от своя план да позападнят и да «разделят» нашата страна.“ Към 1995 г. е налице широк консенсус между китайските политици и учени, че Съединените се опитват „да разделят териториално Китай, да го подчинят политически, да го oгpaничават стратегически и да го разстроят икономически.“^[26]

Подкрепящите тези обвинения свидетелства са налице. Съединените щати разрешиха на президента на Тайван Ли да посети САЩ, продадоха 150 самолета Ф-16 на Тайван, провъзгласиха Тибет за „окупирана суверенна територия“, заклеймиха Китай за нарушаване на човешките права, не позволиха Пекин да поеме домакинството на олимпийските игри през 2000 г., нормализираха отношенията си с Виетнам, oбвиниха Китай, че изнася за Иран компоненти за химически оръжия, наложиха му търговски санкции за продажбата на ракети на Пакистан и го заплашиха с допълнителни икономически санкции, като същевременно блокираха приемането му в Световната търговска организация. Всяка от двете страни обвинява другата в непочтеност: според американците Китай нарушава споразумението за износ на ракети, за правото на интелектуална собственост и за затворническия труд; според китайците Съединените щати нарушават международни споразумения, разрешавайки на президента на Тайван да посети САЩ и продавайки на Тайван изтребители, снабдени с авангардна електроника.

В Китай най-значимата група с антагонистични възгледи спрямо Съединените щати са военните, които очевидно редовно оказват натиск върху правителството за възприемане на по-твърда линия към Съединените щати. Както се твърди, през юни 1993 г. сто китайски генерали са изпратили писмо до Дън Сяопин, оплаквайки се от „пасивната“ политика на правителството към Съединените щати и от неспособността му да се противопостави на опитите на САЩ да „изнудват“ Китай. През есента на същата година поверителен документ на китайското правителство резюмира основните причини от гледна точка на военните за конфликт със Съединените щати: „Тъй като Китай и Съединените щати отдавна са в конфликт помежду си по различни въпроси на идеологията, со-циалните системи и външната политика, се оказва невъзможно фундаментално подобряване на китайско-американските отношения.“ След като американците смятат, че Източна Азия ще стане „сърцето на световната икономика… Съединените щати не могат да толерират могъщ противник в Източна Азия“^[27]. Към средата на 90-те години официални китайски представители и агенции редовно обрисуват Съединените щати като враждебна сила.

Нарастващият антагонизъм между Китай и Съединените щати се стимулира отчасти от вътрешната политика на двете страни. Също както в случая с Япония информираното американско обществено мнение е разделено. Много фигури от висшето общество настояват за конструктивни ангажименти с Китай, за разширяване на икономическите отношения и за въвличането на Китай в така наречената общност на нациите.

Други изтъкват потенциалната заплаха, която представлява Китай за американските интереси, заявяват, че помирителните действия спрямо Китай водят до негативни резултати и настояват за политика на категорично сдържане. През 1993 г. американското обществено мнение поставя Китай на втоpo място след Иран като страна, представляваща най-голяма заплаха за САЩ. Американските политици често залагат на символични жестове като посещението на президента Ли в Корнелския университет и срещата на Клинтън с Далай Лама, които предизвикват яростта на китайците, като съще-временно съветват администрацията да пренебрегне въпроса за правата на човека в интерес на икономиката, както в случая с продължаването на статута на най-облагодетелствана нация. Що се отнася до китайската страна, правителството се нуждае от нов враг, за да подплати призивите си към китайски национализъм и да легитимира властта си. Тъй като борбата около наследяването на властта се проточи, политическото влияние на военните нарасна, а президентът Дзян и другите претенденти за властта на Дън, не можеха да си позволят да бъдат толерантни при отстояване на китайските интереси.

Така в течение на едно десетилетие отношенията на САЩ както с Япония, така и с Китай се влошиха. Този обрат в американо-азиатските отношения е толкова всеобхватен и включва толкова много различни области, че изглежда малко вероятно причините за него да бъдат намерени в отделни конфликти на интереси, свързани с резервни части за коли, продажба на фотоапарати или с военни бази, от една страна, и с хвърлянето в затвора на дисидентите, продажбата на оръжия и интелектуалното пиратство, от друга. Освен това фактът на едновременно изостряне на отношенията на САЩ с двете големи сили в Азия е в несъмнено противоречие с американските национални интереси. Елементарните правила на дипломацията и на силовата политика диктуват Съединените щати да се опитват да играят поединично, или поне да омекотят отношенията си с едната от страните, ако те станат по-конфликтни с другата. Това обаче не се случва. Намесват cе по-едроформатни фактори, които стимулират конфликта в американо-азиатските отношения и усложняват възможностите за решаване на конкретни проблеми на тези взаимоотношения.

Този общ феномен има и общи причини. На първо място, нарасналото взаимодействие между азиатските общества и Съединените щати под формата на разширени комуникации, търговия, инвестиции и информираност едни за други умножава проблемите и темите, по които биха могли да се сблъскват и фактически се сблъскват интересите. Това разширено взаимодействие довежда до превръщането в заплаха на практиките и вярванията на всяка от страните, които от дистанция изглеждат безобидно екзотични.

На второ място, съветската заплаха през 50-те години доведе до сключването на договор за сигурност между САЩ и Япония. Нарастването на съветската мощ през 70-те години направи възможно установяването на дипломатически отношения между САЩ и Китай през 1979 г. и ad hoc сътрудничеството между двете страни в полза на общите им интереси за неутрализиране на тази заплаха. Краят на Студената война елиминира първостепенните общи интереси на Съединените щати и азиатските сили, без да предложи нищо в замяна. Вследствие на това на преден план излязоха други проблеми, при които е налице значителен конфликт на интереси. На трето място, икономическото развитие на страните от Източна Азия промени цялостния баланс на силите между тях и Съединените щати. Както вече видяхме, азиатците все повече и повече утвърждават значимостта на своите ценности и институции и превъзходството на своята култура над западната. От друга страна, американците, особено след победата си в Студената война, са склонни да вярват в универсалната релевантност на своите ценности и институции и в това, че все още разполагат със силата да формират външната и вътрешната политика на азиатските общества.

Изменящата се международна обстановка поставя на преден план основните различия между азиатската и американската цивилизация. На най-общо равнище конфуцианският етос, пронизващ много азиатски общества, поставя ударение върху ценностите на авторитета, йерархията, подчинената роля на индивидуалните права и интереси, върху значението на консенсуса, избягването на конфронтацията, „спасяването на престижа“, върховенството на държавата над обществото и на обществото над индивида. Азиатците са склонни да виждат развитието на своите общества в мащабите на векове и хилядолетия и да придават първостепенно значение на умножаването на дългосрочните изгоди. Тези нагласи контрастират с американската вяра в свободата, равенството, демокрацията и индивидуализма и с американската склонност към недоверие спрямо държавата, към противопоставяне на ав-торитета, към търсене на баланс и уравновесяване в политиката, към насърчаване на конкуренцията, към издигане в култ на човешките права, към забравяне на миналото и пренебрегване на бъдещето, към съсредоточаване около максимизиране на непосредствената изгода. Източниците на конфликта са във фундаменталните различия на обществата и културите. Тези различия имат значителни последствия за отношенията между Съединените щати и основните азиатски общества.

Дипломатите полагат огромни усилия да разрешат американо-японските конфликти в икономическата област, най-вече що се отнася до японския търговски излишък и съпротивата на Япония срещу американските стоки и инвестиции. Японо-американските търговски преговори започнаха твърде много да приличат на съветско-американските преговори за контрол върху въоръженията по време на Студената война. Към 1995 г. преговорите между Япония и Америка бяха дори по-малко резултатни в сравнение с американо-съветските преговори, защото конфликтните ситуации се дължат на фундаменталните различия между икономиките на двете страни и най-вече на уникалния характер на японската икономика в сравнение с икономиките на основните индустриални страни. Вносът на индустриални стоки в Япония съставлява около 3,1% от нейния брутен национален продукт, докато за останалите големи индустриални страни той възлиза средно на 7,4%. Преките чуждестранни инвестиции в Япония съставляват незначителния дял от 0,7% от нейния общ национален продукт, докато за Съединените щати те възлизат на 28,6%, а за Европа — на 38,5%. В началото на 90-те години Япония единствена от големите индустриални страни, има бюджетен излишък.^[28]

В основни линии японската икономика не се развива под диктата на това, което се смята за универсални закони на западните икономики. Лековатото предположение на западните икономисти от 80-те години, че девалвацията на долара ще намали японския търговски излишък, се оказа погрешно. Макар Споразумението от Плаза от 1985 г. да коригира американския търговски дефицит с Европа, тя имаше незначително отражение върху дефицита спрямо Япония. При положение, че йената възлизаше на по-малко от една стотна oт долара, търговският излишък на Япония си остана с високи стойности и дори се увеличи. По този начин японците успяха да поддържат както силна национална валута, така и търговски излишък. Западното икономическо мислене е склонно да търси негативна корелация между безработица и инфлация, като се смята, че норма на безработицата, значително по-ниска от 5%, стимулира инфлационния натиск. При все това, в продължение на години безработицата в Япония възлиза на по-малко от 3%, а инфлацията — на 1,5%. Към 90-те години както американските, така и японските икономисти cе виждат принудени да признаят и да концептуализират основните различия в двете икономически системи. Уникално ниското равнище на вноса на индустриални стоки в Япония, както се пояснява в едно сериозно изследване, „не може да бъде обяснено със стандартни икономически фактори“. „Японската икономика не следва западната логика — твърди друг на-блюдател, — каквото и да вещаят западните прогнози, и то по простата причина, че тя не е западна пазарна икономика. Японците… са изградили икономика, която следва поведение, объркващо прогнозите на западните икономисти.“^[29]

Какво е обяснението за специфичния характер на японската икономика? Японската икономика е уникална на фона на големите индустриализирани страни, защото японското общество е по уникален начин незападно. Японското общество и култура се отличават от западните и по-конкретно от американското общество и култура. Тези различия биват подчертавани от всеки сериозен сравнителен анализ на Япония и Америка.^[30] Разрешаването на икономическите проблеми между Япония и Съединените щати зависи от фундаменталните изменения в природата на една от двете икономики, което на свой ред зависи от коренните изменения в обществото и културата на една от тези две страни. Такива промени не са невъзможни. Обществата и културите имат склонност да се променят. Това можа да стане в резултат от голямо травматично събитие: пълното поражение във Втората све-товна война превърна двете най-милитаристични държави в света в две от най-пацифистките държави. Малко е вероятно обаче Съединените щати или Япония да наложат икономическа Хирошима на другата страна. Икономическото развитие може основно да промени социалната структура и културата на дадена страна, което се случва в Испания между началото на 50-те и края на 70-те години, и е възможно икономическото богатство да превърне японското общество в по-голяма степен сходно на Америка и ориентирано към потребление. В края на 80-те години и японците, и американците за-явяват, че тяхната страна трябва да заприлича повече на другата. Под една ограничена форма японско-американската спогодба за търсене на инициативи, преодоляващи структурните препятствия, бе предназначена да даде зелена улица на подобна конвергенция. Нейният провал, както и неуспехът на дpyги подобни действия, показва до каква степен икономическите различия са дълбоко вкоренени в културите на двете общества.

Докато източниците на конфликтите между Съединените щати и Азия се намират в техните културни различия, резултатите от тези конфликти отразяват променящото се съотношение на силите между САЩ и Азия. Съединените щати отбелязаха няколко победи в споровете, но общата тенденция е в полза на Азия и промяната в баланса на силите още повече изостри конфликтите. Съединените щати очакваха, че азиатските правителства ще ги приемат в ролята на лидер на „международната общност“ и ще се примирят с прилагането на западни принципи и ценности към техните общества. Азиатците, от друга страна, както заяви помощник държавния секретар на САЩ Уинстън Лорд, „все повече осъзнавайки своите постижения и гордеейки се с тях“, очакват да бъдат третирани като равни и са склонни да гледат на Съединените щати като на „международна бавачка, ако не и международен разбойник“. Дълбоко заложените в американската култура императиви обаче принуждават Съединените щати да бъдат поне бавачка, ако не и разбойник в международните отношения, в резултат от което очакванията на Америка все повече и повече се разминават с очакванията на Азия. По много широк кръг въпроси японските и други азиатски политически лидери са се научили да казват „не“ на американските си партньори, което понякога приема любезни азиатски форми на „Я се разкарай!“. Символичната повратна точка в американо-азиатските отношения, която висш японски държавен служител нарече „първата голяма железопътна катастрофа“ в отношенията между Япония и САЩ, беше през януари 1994 г., когато министър-председателят на Япония Морихиро Хосокава категорично отхвърли искането на Клинтън за предоставяне на квоти за вноса на американски индустриални стоки в Япония. „Не бихме могли да си представим, че нещо подобно можеше да се случи дори преди една година“, коментира друг официален японски представител. Година по-късно външният министър на Япония подчерта тази промяна, като заяви, че в епохата на икономическа конкуренция между държави и региони японските национални интереси са по-важни, отколкото нейното „голо самоидентифициране“ като член на западната общност.^[31]

Постепенното приспособяване на Америка към промененото съотношение на силите намира израз в американската политика спрямо Азия през 90-те години. Преди всичко, признавайки че им липсва воля и/или способност да упражняват натиск върху азиатските общества, Съединените щати разграничиха проблемите, по които имат шансове да постигнат резултати от конфликтните проблеми. Макар Клинтън да бе декларирал, че въпросът за човешките права ще бъде измежду най-важните приоритети на американската външна политика спрямо Китай, през 1994 г. той се поддаде на натиска на американски бизнесмени, на Тайван и на други, отделяйки правата на човека от икономическите проблеми и изоставяйки намерението си да използва продължаването на статута на Китай на най-облагодетелствана нация като средство за влияние върху китайското поведение спрямо политическите дисиденти. Предприемайки аналогичен ход, американската администрация ясно разграничи политиката на сигурност спрямо Япония, където Съединените щати очевидно биха могли да оказват влияние върху своя партньор, от търговските и другите икономически проблеми, по които отношенията с Япония са особено конфликтни. По този начин Съединените щати се отказаха от оръжията, които биха могли да използват за подкрепяне на човешките права в Китай и за получаване на търговски отстъпки от Япония.

Второ, САЩ неизменно следват курс на очакване на взаимност от страна на азиатските страни, като правят отстъпки, вярвайки, че те ще доведат до аналогични отстъпки от страна на азиатците. Този курс често се оправдава чрез позоваване на необходимостта да се поддържа „конструктивен ангажимент“ или „диалог“ със съответната азиатска страна. В повечето случаи обаче азиатската страна тълкува отстъпката като белег на слабост и решава, че може да отиде още по-далеч в отхвърлянето на американските искания. Този модел на поведение е особено забележим в случая с Китай, който отвърна на отделното третиране на статута на най-облагодетелствана нация от американската администрация с нова интензивна поредица от актове на потъпкване на човешките права. Поради американската склонност за отъждествяване на „добрите“ с „приятелски“ отношения, САЩ се намира в твърде неизгодно положение в конкуренцията с азиатските общества, отъждествяващи „добрите“ отношения с тези, които им носят победи. От азиатска гледна точка на американските отстъпки не трябва да се отговаря по реципрочен начин — те просто трябва да се експлоатират.

Трето, установи се стереотип на постоянните американо-японски търговски конфликти, съгласно който САЩ поствя искания и заплашва със санкции, ако те не бъдат удовлетворени.

От това следват продължителни преговори и в пocледния момент преди санкциите да влязат в сила се обявява, че е постигнато съгласие. Формулировките на спогодби от този род са като цяло толкова мъгляви, че Съединените щати по принцип да могат да твърдят, че са победители в спора, а японците да могат да изпълняват или да не изпълняват споразумението и всичко да продължава както преди. По същия начин китайците неохотно се съгласяват на декларации по общите принципи за правата на човека, за интелектуалната собственост или за неразпространението на оръжия, само за да ги тълкуват по различен от американците начин и да продължат да следват дотогавашната си политика.

Тези различия в културата и променящият се баланс на силите между Азия и Америка окуражават азиатските страни да се подкрепят взаимно в конфликтите си със Съединените щати. Така например през 1994 г. почти всички азиатски държави „от Австралия до Малайзия и Южна Корея“ застанаха зад Япония в съпротивата й срещу американското искане за въвеждане на вносни квоти. Подобно единство бе постигнато и по спора около третирането на Китай от САЩ като най-облагодетелствана нация: начело на азиатската група беше министър-председателят на Япония Хосокава, който заяви, че западните схващания за човешки права не могат „сляпо да се прилагат“ към Азия, а премиерът на Сингапур Ли Куан Ю предупреди, че „ако САЩ продължат да оказват натиск върху Китай, ще се окажат съвсем сами в тихоокеанския peгион“^[32].

При един друг израз на солидарност азиатци, африканци и други застанаха зад преизбирането на японския представител за президент на Световната здравна организация независимо от несъгласието на Запада, а Япония подкрепи кандидатурата на представител на Южна Корея за президент на Световната търговска организация срещу кандидатурата на САЩ за този пост — бившия президент на Мексико Карлос Салинас. Данните категорично сочат, че през 90-те години, що се отнася до транстихоокеански въпроси, всяка страна от Източна Азия си дава сметка, че има много повече общо с другите азиатски страни, отколкото със Съединените щати.

По такъв начин краят на Студената война, разрастващото се взаимодействие между Азия и Америка и относителното намаляване на мощта на САЩ извеждат на преден план сблъсъка на културите между САЩ и Япония и останалите азиатски общества и позволяват на тези общества да устояват на американския натиск. Възходът на Китай представлява още по-голямо предизвикателство към Съединените щати. Конфликтите на САЩ с Китай са много по-широкооб-хватни, отколкото са конфликтите им с Япония, доколкото включват освен икономически проблеми и проблема за правата на човека, за Тибет, за Тайван и за Южнокитайско море, както и за разпространението на оръжията. САЩ и Китай нямат общи цели почти по нито един от основните политически въпроси. Различията им са във всички сфери. Също както в случая с Япония, тези конфликти до голяма степен се коренят в различните култури на двете общества. Конфликтите между САЩ и Китай обаче освен това се дължат и на фундаментални въпроси, свързани с упражняването на надмощие. Китай не иска да приеме лидерската роля или хегемонията на САЩ в глобален мащаб; Съединените щати не желаят да приемат китайското лидерство или хегемония в Азия. В продължение на повече от двеста години Съединените щати са се опитвали да предотвратят възникването на категорично доминираща сила в Европа. В продължение на почти сто го-дини, като се започне с политиката на „отворени врати“ спрямо Китай, САЩ се опитват да постигнат същото с Източна Азия. За да осъществи тези си цели, Америка води две световни войни и една студена война: срещу имперска Германия, нацистка Германия, имперска Япония, Съветския съюз и комунистически Китай. Този американски интерес остава неизменен и това бе потвърдено от президентите Рейгън и Буш. Възходът на Китай като доминираща регионална сила в Източна Азия, ако той продължи, отправя предизвикателство към този основен интерес на Америка. Дълбоката причина за конфликта между Америка и Китай се крие в тяхното базисно различие по въпроса какъв да бъде бъдещият баланс на силите в Източна Азия.

Китайската хегемония: балансиращи действия и прикачване. Разполагайки със шест цивилизации и осемнайсет държави, демонстрирайки бърз икономически растеж и големи политически, икономически и социални различия между отделиите общества, Източна Азия би могла да развие един от няколкото възможни модела на международни отношения в началото на XXI в. Може да се разгърне изключително сложна гама от отношения на сътрудничество и конфликти, включваща повечето от първостепенните и средните сили в региона. Или пък да се оформи огромна многополюсна международна система, в която Китай, Япония, Съединените щати, Русия, а може би и Индия се балансират и конкурират взаимно. Един алтернативен вариант е източноазиатската политика да бъде доминирана от устойчиво двуполюсно cъперничество между Китай и Япония или между Китай и Cъединените щати, като другите страни се присъединяват към една от основните сили или предпочитат да останат необвързани.

Възможно е и източноазиатската политика да се завърне към своя традиционен еднополюсен модел, като йерархията на силата има за център Пекин. Ако Китай запази високите равнища на икономически растеж през XXI в., съхрани единството си в епохата след Дън Сяопин и не бъде изтощен от борбите за наследство, вероятно е той да се опита да осъществи последния от тези варианти. Дали ще успее, зависи и от реакциите на останалите играчи в източноазиатската игра на силова политика. Китайската история, култура, традиции, мащаби, икономическа динамика и самосъзнание тласкат страната към xегемонистка позиция в Източна Азия. Тази цел е естествен pезултат от нейното бързо икономическо развитие. Всяка от останалите велики сили в света — Англия и Франция, Германия и Япония, Съединените щати и Съветския съюз — са проявявали стремеж към външна експанзия, себеутвърждаване и империализъм, съвпадащи с периода на бързата им индустриализация и икономически растеж или следващи непосредствено след него. Няма основания да мислим, че придобиването на икономическа и военна сила от страна на Китай не ще породи подобни ефекти. В продължение на две хиляди години Китай е бил главната сила в Източна Азия. Сега китайците все повече изтъкват намерението си да поемат отново тази си историческа роля и да поставят край на предългия век на унижения и подчинение на Запада и Япония, започнал с Пакта от Нанкин през 1842 г. В края на 80-те години Китай започва да превръща нарастващите си икономически ресурси във военна мощ и политическо влияние. Ако икономическият растеж продължи, това трансформиране ще придобие още по-големи размери. По официални данни през по-голямата част от 80-те години Китай намалява военните си разходи. Между 1988 и 1993 г. обаче военните разходи се удвояват по текущи цени, а в реална стойност нарастват с 50%. За 1995 г. се планира нарастване от 21%. Оценките за военните разходи на Китай през 1993 г. карират най-общо между 22 и 37 милиарда долара по официалния обменен курс и възлизат на приблизително 90 милиарда по отношение на паритета на покупателната способност. В края на 80-те години Китай ревизира военната си стратегия, като я пренасочва от защита срещу инвазия при евентуална голяма война със Съветския съюз към стратегия на налагане на сила в регионален мащаб. В съответствие с тази промяна Китай започна да развива потенциала на флота си, да придобива модерни бойни самолети с по-голям обсег на действие, разработвайки технология на зареждане с гориво по време на полет, като освен това реши да се сдобие със самолетоносач. Китай установи взаимоизгодни отношения с Русия по линия на закупуването на оръжия.

Китай е на път да се превърне в доминираща сила в Източна Азия. Икономическото развитие на Източна Азия се ориентира все повече към Китай, стимулирано от бързия икономически растеж на континентален Китай и на останалите три китайски държави, както и от централната роля, която играят китайците в развиващите се икономики на Тайланд, Малайзия, Индонезия и Филипините. Китай става все по-настъпателен в претенциите си за Южнокитайско море. Това се изразява в изграждането на китайска военна база на Параселските острови, в битката с Виетнам за няколко ост-рова през 1988 г., в установяването на военно присъствие в Мисчийф край Филипините и в предявяването на претенции за газовите находища в близост до индонезийския остров Натуна. Освен това Китай преустанови своята негласна подкрепа на продължителното американско присъствие в Из-точна Азия и започна активно да му се противопоставя. По сходен начин, макар по време на Студената война Китай тихичко да съветва Япония да засилва военната си мощ, в годините след приключването на Студената война той изразява все по-голямата си тревога от укрепването на военната мощ на Япония. Действайки по класическия модел на регионален хегемон, Китай се опитва да сведе до минимум препятствията по пътя на утвърждаване на регионалното си военно превъзходство.

С редки изключения, какъвто може да се окаже случаят с Южнокитайско море, китайската хегемония в Източна Азия едва ли ще се изрази в разширяване на териториалния контрол чрез непосредствено използване на военна сила. Това обаче вероятно ще означава, че Китай очаква от другите източноазиатски държави в различна степен да сторят следното:

• да подкрепят териториалната цялост на Китай, китайския контрол върху Тибет и Синдзян и присъединяването на Хонконг и Тайван към Китай;

• да се примирят с китайското господство над Южнокитайско море, а вероятно и над Монголия;

• най-общо да поддържат Китай в конфликтите със Запада по въпроси на икономиката, правата на човека, разпространението на въоръженията и др.;

• да приемат китайското военно превъзходство в региона и да се въздържат от придобиването на ядрени оръжия или на конвенционални сили, които биха могли да оспорват това превъзходство;

• да поддържат търговски и инвестиционни мерки, съвместими с китайските интереси и благоприятни за китайското икономическо развитие;

• да се съобразяват с лидерството на Китай при разрешаване на регионални проблеми;

• да бъдат отворени за китайски емигранти;

• да забраняват или потискат в страните си движения, насочени против Китай или китайците;

• да зачитат правата на китайците в своите общества, включително и правото им да поддържат тесни връзки с родственици и с китайските провинции, от които произхождат;

• да се въздържат от военни съюзи и насочени срещу Kитай коалиции с други сили;

• да въведат използването на мандаринския китайски като език, допълващ или евентуално изместващ английския в качеството му на „език за най-широко общуване“ в Източна Азия.

Анализаторите сравняват възхода на Китай с възхода на Вилхелмианска Германия като доминираща сила в Европа в края на XIX в. Появата на нови велики сили винаги е в голяма степен дестабилизираща, а ако Китай се реализира като такава сила, това ще превиши значително всички дестабили-зиращи явления от втората половина на второто хилядолетие. Както отбелязва през 1994 г. Ли Куан Ю, „мащабите на изместване, което Китай ще причини в света, са такива, че светът ще трябва да търси нов баланс през следващите трийсет или четирийсет години. Не е възможно да си мислим, че това е просто поредният голям играч. Той е най-големият играч в историята на човечеството“^[33]. Ако китайското икономическо развитие продължи със същите темпове още едно десетилетие, което е твърде вероятно, и ако Китай запази единството си през периода на борба около политическото наследство, което е твърде вероятно, то тогава източноази-атските страни и светът ще бъдат изправени пред необходимостта да реагират на нарастващо агресивната роля на най-големия играч в историята на човечеството.

Общо взето, държавите могат да реагират на възхода на тази нова велика сила по два възможни начина или чрез комбинация от двата начина. Сами или в коалиция с други държави те могат да се опитат да гарантират собствената си сигурност, като противостоят чрез балансиращи действия срещу нововъзникващата сила за нейното ограничаване и, ако се наложи, да поведат война, за да я разгромят. Алтернативният вариант е държавите да се опитат да се прикачат към възходящата велика сила, приспособявайки се към нея и заемайки вторична или подчинена роля в отношението си към нея с надеждата, че техните най-важни интереси ще бъдат защитени. Или пък държавите могат да се опитат да приложат някаква комбинация от балансиращи действия и прикачване, въпреки че това крие риска от противопоставяне на възходящата сила без никаква закрила срещу нея. Според западната теория на международните отношения балансирането обикновено е пожелателният вариант и всъщност по-често използваният, отколкото прикачването. Както казва Стивън Уолт: „Общо взето, оценката на намеренията би трябвало да подтиква държавите към балансиращи действия. Прикачваното е рисковано, тъй като то изисква доверие; оказва се съ-действие на съответната доминираща сила с надеждата, че тя ще продължи да бъде добронамерена. По-сигурно е да се предприемат балансиращи действия в случай, че доминиращата сила се окаже агресивна. Освен това съюзяването с по-слабата държава увеличава влиянието на силния играч във възникващата коалиция, тъй като по-слабата страна има по-голяма нужда от подкрепа.“^[34]

Анализът на Уолт върху формирането на съюзи в Югоизточна Азия показва, че държавите почти винаги се стремят да водят балансиращи действия срещу външни заплахи. Oсвен това е общопризнато, че поведението на балансиране е всъщност норма през по-голямата част от модерната европейска история, при което няколко от големите сили са сменяли съюзниците си, за да балансират и да ограничат заплахите, които те са съзирали в лицето на Филип II, Луи XIV, Фридрих Велики, Наполеон, кайзер Вилхелм и Хитлер. Уолт обаче допуска, че някои държави могат да предпочетат прикачването „при известни условия“, а както твърди Рандал Швелер, ревизионистичните държави вероятно ще предпочетат да се прикачат към възходяща световна сила, тъй като са неудовлетворени и се надяват да спечелят от промяната на статуквото.^[35] Освен това, както твърди Уолт, прикачването изисква известно доверие в незлонамереността на по-могъщата държава.

В балансиращите действия спрямо съответната сила държавите могат да играят първостепенна или второстепенна роля. Първо, държавата А може да се опита да балансира силата на държавата Б, която тя разглежда като потенциален противник, съюзявайки се с държавите В и Г, развивайки своята собствена военна и друга сила (което вероятно ще доиде до надпревара във въоръжаването) или осъществявайки комбинация от тези средства. В тази ситуация държавите А и Б са първостепенните балансьори помежду си. Второ, държавата А може да не разглежда друга държава като непосредствен противник, но може да има интерес да поддържа баланс на силите между държавите Б и В, защото, ако някоя от тях стане прекалено силна, може да се окаже заплаха за нея. В тази ситуация държавата А действа като второстепенен балансьор по отношение на държавите Б и В, които пък може да са първостепенни балансьори помежду си.

Как биха реагирали държавите по отношение на Китай, ако той започне да се очертава като хегемон в Източна Азия? Несъмнено отговорите на този въпрос ще варират в широка гама. Тъй като Китай определя Съединените щати като свой основен враг, САЩ биха били склонни да действат като първостепенен балансьор и да предотвратят хегемонията на Китай.

Такава роля би била в съзвучие с традиционния американски стремеж да се предотврати доминацията на една-единствена сила в Европа или в Азия. Тази роля вече няма смисъл в Европа, но би могла да е от значение в Азия. Една хлабава федерация в Западна Европа, тясно обвързана със Съединените щати в културно, политическо и икономическо отношение, не би застрашавала американската сигурност. Но обединен, могъщ и агресивен Китай би могъл да пред-ставлява такава заплаха. Дали е в интерес на Америка страната да бъде готова за война, ако това е необходимо за предотвратяване хегемонията на Китай в Източна Азия? Ако икономическото развитие на Китай продължи със същите темпове, това би било единственият значим въпрос за сигурността, пред който ще бъдат изправени американските политици в началото на XXI в. Ако Съединените щати наистина искат да ограничат китайската хегемония в Източна Азия, за тази цел те ще трябва да пренасочат съюза си с Япония, подчинявайки го на тази цел, да развият тесни военни връзки с други азиатски държави, да разширят военното си присъствие в Азия и военната сила, която може да бъде използвана там. Ако Съединените щати не пожелаят да се борят срещу китайската хегемония, те ще трябва да се откажат от стремежа си към универсализъм, да се научат да живеят в присъст-вието на тази хегемония и да се примирят със значително намаляване на възможностите си да формират събитията в далечния тихоокеански регион. И двете линии на поведение са свързани с големи разходи и рискове. Най-голямата опасност е Съединените щати да не съумеят да направят ясен избор и да се впуснат във война с Китай, без внимателно да преценят дали това отговаря на техните национални интереси и без да бъдат подготвени да водят ефективно подобна война.

Теоретически погледнато, Съединените щати биха могли да се опитат да ограничат Китай, като играят второстепенна балансираща роля, ако някоя друга сила се прояви като първостепенен балансьор спрямо Китай. Единствената допустима възможност е Япония, а това би наложило големи промени в японската политика: интензивно превъоръжаване, сдобиване с ядрено оръжие и активно съперничество с Китай за получаване на подкрепата на останалите азиатски сили. Въпреки че Япония вероятно би била склонна да участва в ръководена от САЩ коалиция за ограничаване на Китай, макар това да не е съвсем сигурно, тя едва ли би поела ролята на първостепенен балансьор на Китай. В добавка към това Съединените щати не проявяват особен интерес или склонност да бъдат второстепенна балансираща сила. Като нововъзникнала малка държава те се опитаха да играят тази роля през Наполеоновата епоха, което в крайна сметка ги принуди да водят война срещу Великобритания и Франция. През първата половина на XX в. Съединените щати положиха съвсем минимални усилия да поддържат баланс между европейските и азиатските страни, в резултат от което бяха въвлечени в световни войни за възстановяване на нарушения баланс. В периода на Студената война Съединените щати просто нямаха друг избор, освен да бъдат първостепенен балансьор на Съветския съюз. В този смисъл Съединените щати като велика сила никога не са били второстепенен балансьор.

Превръщането им в такъв предполага изпълнението на много фина, гъвкава, двойствена и дори потайна роля. Това би могло да означава прехвърляне на подкрепа от една към друга страна, отказване на подкрепа и дори противопоставяне на страна, която съгласно американските ценности е права в морално отношение и поддържането на страна, която няма морално право. Дори ако Япония се превърне в първостепенен балансьор на Китай в Азия, способността на Съединените щати да поддържат балансирането са под въпрос. Съединените щати са далеч по-способни да се мобилизират директно срещу една съществуваща заплаха, отколкото да балансират две потенциални заплахи. А в крайна сметка и азиатските държави вероятно са по-склонни да предприемат политика на прикачване, което изключва всякакви усилия за вторично балансиране на Съединените щати.

Доколкото прикачването зависи от доверие, можем да изкажем следните три съждения. Първо, прикачването е в много по-голяма степен вероятно между държави, принадлежащи към една и съща цивилизация или споделящи общи културни характеристики, отколкото между държави, лишени от културна общност. Второ, степените на доверие вероятно ще варират в зависимост от контекста. По-малкият брат ще последва по-големия си брат, когато двамата се бият с други момчета, но когато са си сами вкъщи, е по-малко вероятно той да се доверява на по-големия си брат. Оттук следва, че по-честите взаимодействия между държави от различни цивилизации още повече ще стимулират прикачването в пределите на отделните цивилизации. Трето, склонността към балансиращи действия или към прикачване може да варира при различните цивилизации, тъй като степента на доверие между техните членове е различна. Така например фактът, че в Близкия изток преобладава балансирането, вероятно отразява пословичната липса на доверие в арабската и другите близкоизточни култури.

В допълнение към тези фактори склонността към прикачване или към балансиране се влияе от очакванията и предпочитанията относно разпределението на властта. Европейските общества преминаха през епоха на абсолютизъм, но успяха да избегнат монолитните бюрократични империи или „ориенталския деспотизъм“, характерни за Азия през по-голямата част от нейната история. Феодализмът създава основата за плурализма и за схващането, че известна дисперсия на властта е нещо естествено и желателно. Поради това и на международно равнище балансът на силите се е смятал за нещо естествено и желателно, а на държавниците е било вменявано в дълг да го защитават и поддържат. И когато той е бил под заплаха, е било предприемано балансиращо поведение за възстановяването му. Накратко, европейският модел на международно общество отразява европейския модел на домашно общество.

За разлика от това азиатските бюрократични империи не оставят никакво пространство за социален или политически плурализъм и за разделение на властта. В Китай, в сравнение с Европа, прикачването изглежда далеч по-важно от балансиращото поведение. През 20-те години на XX в., отбелязва Лусиан Пай, „князете отначало се стремят да разберат какво могат да спечелят от идентифицирането си със силата и едва след това преценяват доколко биха имали полза от съюзяването със слабите… за китайските князе постигането на автономия не е цел сама по себе си, каквато тя е в традиционните европейски пресмятания на баланса на силите; те по-ско-ро основават решенията си на свързване със силата“. В същия дух Ейвъри Голдстийн твърди, че прикачването е харак-терна черта на политиката в комунистически Китай в периода между 1949 и 1966 г., когато структурите на властта са относително ясни. Когато Културната революция довежда почти до анархия и несигурност по отношение на властта, започва да се налага поведение на балансиране.^[36] Може да се предположи, че възстановяването на по-ясно определена структуpa на властта след 1978 г. възстановява също и прикачването като доминиращ образец на политическо поведение.

В исторически план китайците не разграничават отчетливо вътрешни от международни дела. Тяхната „представа за световен ред не е нищо друго освен следствие от вътрешния китайски ред, а по този начин и разширена проекция на китайската цивилизационна идентичност“, за която се предполага „че ще възпроизведе в по-голям разширяващ се концентричен кръг под формата на правилния космически ред“. Или според думите на Родерик Макфаркуър „традиционният китайски светоглед е отражение на конфуцианската визия за добре изразено йерархично общество.“ Вярвало се е, че чуждестранните монарси и държави са подчинени на Средното царство: „Тъй както няма две слънца на небето, така не може да има двама императори на земята.“ Вследствие на това китайците не се отнасят с разбиране към „многополюсната или дори към многостранната концепция за сигурност.“ Като цяло азиатците желаят да „възприемат йерархия“ в международните отношения, а историята на Източна Азия е лишена от войни за хегемония от европейски тип. Действаща система на равновесие на силите, характерна за Европа, е исторически чужда на Азия. До появата на западните сили в средата на XIX в. източноазиатските международни отношения са синоцентрични, като другите общества са подредени съобразно различни степени на подчинение, сътрудничество или автономия по отношение на Пекин.^[37] Конфуцианският идеал за световен ред, разбира се, никога не е бил осъществен на практика. Въпреки това азиатският модел на йерархия на силите в международната политика рязко контрастира с европейския модел на баланс на силите.

Вследствие на тази представа за световния ред китайската склонност към прикачване във вътрешната политика се проявява и в международните отношения. Степента, до която тя формира външната политика на отделните държави, обикновено зависи от това доколко конфуцианската култура е застъпена в тях, както и от техните исторически отношения с Китай. В културно отношение Корея има много общо с Китай, а в исторически план винаги е гравитирала към него. За Сингапур комунистически Китай беше враг по време на Студената война. През 80-те години обаче Сингапур започва да променя позициите си и неговите лидери активно пледират, че Съединените щати и останалите държави следва да се съобразяват с реалностите на китайската мощ. Малайзия, с голямата численост на китайското си население и антизападната нагласа на лидерите си, също силно гравитира към Китай. Тайланд запазва независимостта си през XIX и през XX в., приспособявайки се към европейския и към японския империализъм, а сега не крие намерението си да се приспособи към Китай, като това намерение се подсилва още повече от потенциалната заплаха, която представлява Виетнам за сигурността на страната.

Индонезия и Виетнам са двете държави от Югоизточна Азия, които са най-склонни да действат балансиращо срещу Китай и да го ограничават. Индонезия е предимно мюсюлманска и отдалечена от Китай страна, но без чужда помощ не би могла да предотврати установяването на контрол над Южнокитайско море от Китай. През есента на 1995 г. Индонезия и Австралия сключиха споразумение за сигурност, с което се ангажират да се консултират помежду си в случай на „враждебни предизвикателства“ срещу тяхната сигурност. Въпреки че и двете страни отричат тази спогодба да е насочена срещу Китай, те смятат Китай за най-вероятен източник на враждебни предизвикателства.^[38] Виетнам има предимно конфуцианска култура, но исторически винаги е в силно ан-тагонистични отношения с Китай, а през 1979 г. води кратка война с него. И Виетнам, и Китай претендират за господство над островите Спратли, а техните флоти влизат в сблъсък по този повод през 70-те и 80-те години. В началото на 90-те години военният потенциал на Виетнам са понижи в сравнение с този на Китай. Поради това Виетнам много повече от всяка друга източноазиатска държава има мотиви да търси партньори за балансиране срещу Китай. С приемането на Виетнам в АСЕАН и нормализирането на отношенията му със САЩ през 1995 г. бяха направени две стъпки в тази посока. Разделенията вътре в АСЕАН, както и нежеланието на орга-низацията да предизвиква Китай обаче до голяма степен из-ключват възможността АСЕАН да се превърне в антикитайски съюз или тази организация да окаже значителна подкрепа на Виетнам в случай на сблъсък с Китай. Съединените щати с по-голяма охота биха приели ролята на страна, която ограничава Китай, но към средата на 90-те години не е ясно колко далеч ще стигнат те в оспорването на китайските стремежи за контрол върху Южнокитайско море. В крайна сметка „най-малко лошата алтернатива“ за Виетнам би била да се адаптира към Китай и да възприеме финландизацията, която, въпреки че ще „нарани националната гордост на виетнамците… би могла да гарантира оцеляването им“^[39].

През 90-те години почти всички източноазиатски държави, с изключение на Китай и Северна Корея, изразиха съгласието си за продължаване на американското военно присъствие в региона. На практика обаче всички, с изключение на Виетнам, са склонни да се съобразяват с Китай. Филипините ликвидираха големите американски военновъздушни и военноморски бази на територията си, в Окинава нараства съпротивата срещу значителното американско присъствие на острова.

През 1994 г. Тайланд, Малайзия и Индонезия отхвърлиха искането на САЩ да остави на котва шест кораба с боеприпаси в техни води като плаваща база, улесняваща военната интервенция на САЩ в Югоизточна или Югозападна Азия. Като пореден израз на респект към Китай на първото съвещание на регионалния форум на АСЕАН бе удовлетворено искането на тази страна проблемите около островите Спратли да не влязат в дневния ред, а окупирането на Мисчийф в близост до Филипините през 1995 г. не предизвика никакви протести на страните-членки на АСЕАН. През 1995–1996 г., когато Китай на думи, а и с военна сила заплаши Тайван, правителствата на азиатските страни отново реагираха с гробно мълчание. Майкъл Оксънбърг много точно резюмира тяхната склонност към прикачване: „Азиатските лидери се безпокоят, че балансът на силите може да се измести в полза на Китай, но в тревожно очакване на бъдещето те днес не желаят да се конфронтират с Пекин“ и „не биха се присъединили към САЩ в кръстоносен поход срещу Китай“^[40].

Възходът на Китай ще изправи Япония пред сериозно предизвикателство, а японското общество ще се окаже дълбоко разделено по въпроса каква стратегия да следва страната. Дали да се опита да се приспособи към Китай, може би спазарявайки признаване на политическото и военното превъзходство на Китай срещу признаването на първенството на Япония в икономическата сфера? Дали страната да не направи опит за ново осмисляне и съживяване на съюза си със САЩ като ядро на коалиция за балансиране и ограничаване на Китай? Дали тя не трябва да развива собствена военна мощ в защита на интересите си срещу китайско посегателство? Вероятно Япония ще отбягва да даде ясен отговор на тези въпроси колкото се може по-дълго.

Ядрото на всеки сериозен опит за балансиране и ограничаване на Китай би следвало да бъде американско-японският военен съюз. Може да се предположи, че Япония постепенно ще се примири с пренасочването на съюза си с Америка в та-зи посока. Осъществяването на подобен вариант зависи от това доколко Япония ще има доверие в: 1) способността на САЩ да се укрепят като единствена свръхсила в света и да поддържат активното си лидерство в световните дела; 2) американската решимост да поддържа присъствието си в Азия и да се бори енергично срещу усилията на Китай да разшири своето влияние; 3) способностите на Съединените щати и Япония да ограничат Китай, без за целта да заплащат непосилна цена по отношение на ресурси и без да поемат риск в случай на война.

В отсъствието на сериозна (и малко вероятна) решимост и ангажираност от страна на Съединените щати Япония най-вероятно ще се приспособи към Китай. С изключение на 30-те и 40-те години, когато тя следва едностранна завоевателна политика в Източна Азия, завършила катастрофално, исторически погледнато, Япония винаги е търсила сигурност, като се е съюзявала с доминиращата според нея сила. Дори и през 30-те години, присъединявайки се към Оста, тя се съюзява със страна, смятана за най-динамичната военно-идео-логическа сила в световната политика. В началото на века тя съвсем съзнателно сключва японско-английски съюз, тъй като тогава Англия е водещата сила в света. През 50-те години Япония по същия начин се съюзява със Съединените щати, смятайки ги за най-могъщата държава в света и за държава, която може да гарантира сигурността й. Подобно на китайците, японците разглеждат международната политика като йерархична, доколкото йерархична е и вътрешната им политика. Както отбелязва един изтъкнат японски учен: „Когато японците размишляват върху своята роля в международното общество, домашните японски модели често им предлагат аналогии. Японците са склонни да схващат международния ред като външен израз на културни образци, съществуващи вътре в японското общество, което се характеризира с вертикално изградени структури. Подобна представа за международния ред е повлияна от продължителния опит на Япония в контекста на домодерните японско-китайски отношения (система на васалитет).“

В този смисъл съюзническото поведение на Япония е „предимно прикачване, а не балансиране“; то е преди всичко „обвързване с доминиращата сила“^[41]. Според живял продължително време в Япония представител на Запада „японците са по-бързи от всекиго, когато трябва да се поклонят на force majeure и да сътрудничат с тези, които приемат за по-висши в морално отношение… но са най-бързи и когато възмутено изоставят морално слабия, залязващ хегемон“. Колкото повече отслабва ролята на САЩ в Азия и колкото повече Китай утвърждава върховенството си, толкова повече японската политика ще се приспособява към ситуацията. И всъщност тя вече го прави. Ключовият въпрос в японско-китайските отношения, отбелязва Кишор Махбубани, е: „Кой е номер едно?“ А отговорът все повече се изяснява. „Няма да има категорични изявления, нито споразумения, но е знаменателно, че японският император през 1992 г. избра да посети Китай в момент, когато Пекин все още беше в относителна международна изолация.“^[42]

В идеалния случай и японските лидери, и японският народ несъмнено биха предпочели модела от последните няколко десетилетия и биха желали да останат под закрилата на могъщите Съединени щати. С отслабването на ангажираността на САЩ в Азия обаче силите в Япония, които настояват за „реидентифицирането на Япония с Азия“, ще набират сила и японците ще бъдат принудени да приемат като неизбежно подновеното господство на Китай на източноазиатската cцена.

Така например в проведено през 1994 г. демоскопско изследване на въпроса коя държава ще има най-голямо влия-ние в Азия през XXI в. 44% от японското обществено мне-ние отговаря — Китай, 30% — Съединените щати, и само 16% смятат, че това ще бъде Япония.^[43] Япония, както прогнозира един японски политик през 1995 г., ще прояви достатъчно „дисциплинираност“, за да се адаптира към възхода на Китай. После той задава въпроса дали Съединените щати биха направили същото. Твърде вероятно е прогнозата му да се сбъдне, а отговорът на втория въпрос крие известна несигурност.

Хегемонията на Китай ще намали нестабилността и конфликтите в Източна Азия. Освен това тя ще намали американското и западното влияние в този регион и ще принуди Съединените щати да приемат това, което те през цялата си история са се старали да предотвратят: господството на друга сила над ключов световен регион. Степента, в която тази хегемония ще застрашава интересите на другите азиатски страни или на САЩ, отчасти зависи от това какво ще става в Китай. Икономическият растеж поражда военна мощ и политическо влияние, но той може да стимулира и политически процеси и развитие в посока към по-открита, плуралистична и дори по-демократична форма на политика. Може да се твърди, че той вече е оказал подобно влияние в Южна Корея и Тайван. И в двете страни обаче политическите лидери, проявяващи най-голяма активност за поемане на курс към демокрация, бяха християни.

Конфуцианското наследство на Китай, с неговия акцент върху авторитета, реда, йерархията и върховенството на колектива над индивида, създава пречки за демократизацията. Въпреки това икономическият растеж поражда в Южен Китай все повече и повече богатство, динамична буржоазия, натрупване на икономическа мощ, която е извън контрола на държавата, както и бързо разрастваща се средна класа. Освен това китайците са тясно свързани с външния свят чрез търговията, инвестициите и образованието. Всичко това формира социална база за придвижване към политически плурализъм.

Обикновено предпоставката за политическо отваряне е навлизането във властта на реформистки елементи в рамките на авторитарната система. Дали това ще се случи и в Китай? Вероятно не по време на първото поколение след Дън Сяопин, но защо не при второто? Може би новият век ще бъде свидетел на създаването на групи в Южен Китай, следващи политически програми, които фактически, ако не и номинално, ще обозначават политически партии в ембрионално състояние; те вероятно ще имат тесни връзки с китайците в Тайван, Хонконг и Сингапур и ще бъдат поддържани от тях. Ако в Южен Китай се появят такива движения и ако реформаторска фракция вземе властта в Пекин, би могло да се очаква да настъпи някаква форма на политически преход.

Демократизацията вероятно ще стимулира политиците да предявяват националистични претенции и ще увеличи шансовете за избухването на война, въпреки че в дългосрочен план установяването на стабилна плуралистична система в Китай вероятно ще успокои отношенията с другите сили.

Може би, както твърди Фрийдбърг, миналото на Европа е бъдещето на Азия. По-вероятно е обаче миналото на Азия да бъде и нейното бъдеще. Изборът, пред който е изправена Азия, е между балансирана с цената на конфликти сила или мир, осигурен с цената на хегемония. Западните общества вероятно биха заложили на конфликт и балансиране. Историята, културата и реалностите на силите категорично подсказват, че Азия ще избере мир и хегемония. Епохата, започнала със западните нашествия през 40-те и 50-те години на XIX в., приключва. Китай отново заема мястото си на регионален хегемон, а Източна Азия започва отново да намира себе си.