Самюъл Хънтингтън
Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред (33)

Ислямът и Западът

Някои западни представители, включително и президентът Бил Клинтън, твърдят, че Западът има проблеми не с исляма, а само с ислямистките екстремисти. Хиляда и четиристотин годишната история показва обратното. Отношенията между исляма и християнството, както православното, така и западното, често са били бурни. Всяка от страните е олицетворявала другостта за своя контрапункт. Конфликтът между либералната демокрация и марксизма-ленинизма през XX в. е само ефимерно и повърхностно историческо явление в сравнение с постоянните и дълбоко конфликтни отношения между исляма и християнството. В дадени периоди е преобладавало мирното съвместно съществуване; по-често обаче взаимоотношенията са се характеризирали с изострено съперничество и с горещи войни с различна степен на интензивност. Джон Еспозито коментира това по следния начин: „Историческата динамика често поставя двете общности в състояние на съперничество, а понякога ги сблъсква в смъртоносна битка за власт, територии и човешки души.“^[2] През вековете съдбите на двете религии са ги издигали на вълна-та на възхода или на упадъка в една поредица от приливи, прекъсвания и отливи.

Първоначалната арабско-ислямска експанзия от началото на VII до средата на VIII в. довежда до установяването на мюсюлманско господство в Северна Африка, Иберия, Близкия изток, Персия и Северна Индия. В продължение на два века разделителните линии между исляма и християнството се стабилизират. След това, в края на XI в., християните отново възвръщат контрола си над западната част от Средиземноморието, покоряват Сицилия и завземат Толедо. През 1095 г. християнството предприема кръстоносни походи и в продължение на век и половина християнските владетели cе опитват с променлив успех да установят християнска власт над свещената земя и съседните й области в Близкия изток, като през 1291 г. загубват Акра, последната им крепост в този регион. Междувременно на сцената се появяват османските турци. Отначало те отслабват Византия, после покоряват по-голямата част от Балканите и Северна Африка, завладяват Константинопол през 1453 г. и обсаждат Виена през 1529 г. „В продължение на почти хиляда години — отбелязва Бърнард Луис, — от времето на първото нашествие на маврите в Испания до втората турска обсада на Виена, Европа се намира под постоянната заплаха на исляма.“^[3] Ислямът е единствената цивилизация, поставяла под съмнение оцеляването на Запада и тя е правила това поне два пъти.

Към XV в. приливната вълна обръща посоката си. Християните постепенно си възвръщат Иберия, приключвайки през 1492 г. в Гранада тази си задача. Междувременно европейските нововъведения в областта на океанското мореплаване позволяват първо на португалците, а после и на други народи да заобикалят земите, които са средоточие на исляма, и да достигнат Индийския океан и отвъд него. По същото време руснаците отхвърлят двувековното татарско владичество.

Османските турци правят последен опит за експанзия, като отново обсаждат Виена през 1683 г. Провалът им отбелязва началото на продължително отстъпление, включващо борбите на православните народи на Балканите за освобождение от османско владичество, експанзията на Хабсбургската империя и решителното настъпление на руснаците към Черно море и Кавказ. В продължение на около един век „бичът за християнството“ се превръща в „болния човек на Европа“.^[4]

В края на Първата световна война Великобритания, Франция и Италия осъществяват coup de grace и установяват свое пряко или косвено управление върху останалата част от земите на Османската империя, с изключение на територията на Турската република. Към 1920 г. само четири мюсюлмански държави — Турция, Саудитска Арабия, Иран и Афганистан — запазват независимостта си от някаква форма на немюсюлманско господство.

Отстъплението на западния колониализъм на свой ред започва постепенно през 20-те и 30-те години и се ускорява драматично след Втората световна война. Разпадането на Съветския съюз донася независимост на още мюсюлмански общества. Според едно изчисление между 1757 г. и 1919 г. се извършват около 92 отнемания на мюсюлмански територии от немюсюлмански държави. Към 1995 г. 69 от тези територии са отново под мюсюлманско управление, а около 45 независими държави имат предимно мюсюлманско население. Насилственият характер на тези променящи се взаимоотношения се изразява във факта, че за периода 1820–1929 г. 50% от войните, в които са въвлечени двойки държави от различни религии, са войни между мюсюлмани и християни.^[5]

Причините за този продължителен конфликт не се коренят в преходни явления, като например християнските страсти през XII в. или ислямския фундаментализъм от XX в. Те се дължат на характера на двете религии и на цивилизациите, основани върху тези религии. От една страна, конфликтът е следствие от различията, особено между мюсюлманското схващане за исляма като начин на живот, надхвърлящ и обединяващ религия и политика, и западнохристиянското разбиране за разделените сфери на властване на Бог и на кесар. Конфликтът се дължи обаче и на сходствата между тях. И двете религии са монотеистични, като за разлика от полите-истичните религии те не могат лесно да асимилират други божества и виждат света през дуалистичната схема „ние-те“. И двете религии са универсалистки, претендирайки, че са но-сители на единствената истинна вяра, към която трябва да се приобщят всички хора. И двете религии са мисионерски, водени от убеждението, че техните привърженици имат задължението да обръщат невярващите в единствената истинна вяра. Още от самото начало ислямската експанзия се осъществява чрез завоевания, а в удобни случаи същото прави и християнството. Паралелните идеи за „кръстоносен поход“ и за „джихад“ не само си приличат, но и отличават тези две вероизповедания от всички останали големи световни религии. Ислямът и християнството, заедно с юдейството, имат телеологични възгледи за историята, които се отличават от цикличните или статични концепции, преобладаващи в другите цивилизации. Степента на насилственост на конфликтите в историята се влияе от демографския растеж и спад, от икономическото развитие, от техническия прогрес и от степента на религиозна ангажираност.

Разпространението на исляма през VII в. е придружено от масови миграции на арабските народи в безпрецедентни „мащаби и темпове“ към Византийската и Сасанидската империя. Няколко века по-късно кръстоносните походи са до голяма степен резултат от икономическия растеж, експанзията на прираста на населението и от „клюнисткото възраждане“ в Европа от XI в., които правят възможна мобилизацията на големи маси от рицари и селяни за похода към Божи гроб. Когато първият кръстоносен поход достига Константинопол, пише един византийски хронист, като че ли „целият Запад, включително и варварските племена от Адриатическо море до Херкулесовите стълбове, се впуска в масово преселение, вдигнал се на поход към Азия като монолит.“^[6] През XIX в. внушителният прираст на населението отново предизвиква европейска експлозия, пораждайки най-голямата миграция на маси в историята, които нахлуват в мюсюлмански и в други земи.

Подобна смесица от фактори интензифицира конфликта между исляма и Запада в края на XX в. На първо място, големият прираст на мюсюлманското население довежда до голям брой безработни и недоволни млади хора, които биват привличани за каузата на исляма, упражнява натиск над съседните общества и довежда до мигриране на Запад. На второ място, ислямското възраждане възвръща на мюсюлманите вярата в уникалния характер и в ценността на тяхната цивилизация в сравнение с тези на Запада. Трето, паралелните усилия на Запада да универсализира своите ценности и институции, да поддържа своето военно и икономическо надмощие и да се намесва в конфликти в мюсюлманския свят предизвикват възмущението на мюсюлманите. Четвърто, провалът на комунизма премахна общия за Запада и за исляма враг и превърна всеки от тях в голямата потенциална заплаха за другия. Пето, засилените контакти между мюсюлмани и хора от Запада, както и смесването между тях, стимулира във всяка от двете цивилизации ново чувство за идентичност и за това колко много се отличава тя от идентичността на другия. Освен това взаимодействието и смесването изострят различията относно правата на членовете на една цивилизация в страна, доминирана от представители на друга цивилизация. През 80-те и 90-те години рязко се понижава толерантността към другия както в мюсюлманските, така и в християнските общества.

Така причините за подновения конфликт между исляма и Запада се коренят във фундаменталните въпроси за властта и за културата. Кто? Кого? Кой ще управлява? Кой ще бъде управляван? Централните въпроси на политиката, така както са определени от Ленин, лежат в основата на съперничеството между исляма и Запада. Съществува обаче още един конфликт, който Ленин би сметнал за незначителен — конфликтът между двете концепции за правилно и грешно и вследст-виe от това кой е прав и кой греши. Доколкото ислямът си остава ислям (което е несъмнено), а Западът си остава Запад (което е по-съмнително), този фундаментален конфликт между двете големи цивилизации и начини на живот ще продължи да определя отношенията им и в бъдеще така, както ги е определял в продължение на изминалите хиляда и четиристотин години.

Тези отношения се утежняват още повече от многото съществени въпроси, по които позициите на двете страни се различават или са в противоречие. В исторически план един от основните проблеми е за контрола на територии, но сега той е относително маловажен. От всичко 28 конфликта по линията на разлома между мюсюлмани и немюсюлмани в средата на 90-те години 19 са между мюсюлмани и християни.

Единайсет от тях са с православни християни, а седем — с представители на западното християнство в Африка и в Югоизточна Азия. Само един от тези кръвопролитни или потенциално кръвопролитни конфликти, този между хървати и босненци, се разгаря непосредствено по линията на разлома между Запада и исляма. Окончателният край на западния териториален империализъм и отсъствието засега на нова мюсюлманска териториална експанзия довеждат до известно географско обособяване, така че само на няколко места на Балканите западното и мюсюлманското общество имат обща граница помежду си. Поради това конфликтите между Запада и исляма са по-малко фокусирани върху територии, отколкото върху по-широки междуцивилизационни въпроси като например разпространение на оръжията, права на човека и демокрация, контрола над петрола, миграция, ислямски тероризъм и интервенции на западни страни.

В началото на Студената война представители на двете общности си дават ясна сметка за разрастващата се интен-зивност на този исторически антагонизъм. Така например през 1991 г. Бари Бъзан посочва множество причини за възникването на социетална студена война „между Запада и исляма, в която Европа може да се окаже на фронтовата линия“:

„Това развитие отчасти се дължи на противопоставянето между светски и религиозни ценности, донякъде е свързано с историческото съперничество между християнството и исляма, донякъде — с ревността на Запада, донякъде — с негодувание срещу доминиращата позиция на Запада в постколони-алното политическо преструктуриране на Близкия изток, а до известна степен то е резултат от горчивината и унижението при сравнението между постиженията на ислямската и на западната цивилизация през последните два века.“

Допълвайки това, той отбелязва, че „една социетална студена война с исляма би усилила повсеместно чувството за европейска идентичност в един решаващ за процеса на обединяване на Европа момент“. В този смисъл „на Запад може да се формира многочислена общност, която не само да подкрепя студена война с исляма, но и да поддържа политическа линия, ориентирана в тази посока“. През 1990 г. Бърнард Луис, известен западен изследовател на исляма, анализира „корените на мюсюлманската ярост“ и заключава:

„Сега вече трябва да е ясно, че сме изправени пред настроения и движения, които далеч надхвърлят равнището на локалните проблеми и политическите мерки, както и на ангажираните с тях държави. Това не е нищо друго освен сблъсък на цивилизациите — по същество може би ирационална, но несъмнено исторически обусловена реакция на един древен конкурент срещу нашето юдеохристиянско наследство, срещу светското ни настояще и срещу световното разпространение и на двете. Решаващо важно е ние, от своя страна, да не позволим да бъдем провокирани към не по-малко исторически обусловена и също толкова ирационална реакция cpeщу този конкурент.“^[7]

Сходни наблюдения са налице и в ислямската общност. Както подчертава известният египетски журналист Мохамед Сид-Ахмед през 1994 г., „има несъмнени признаци за наближаващо стълкновение между юдеохристиянската западна етика и движението за ислямско възраждане, което сега се разраства от Атлантическия океан на Запад до Китай на Изток“. Виден индийски мюсюлманин прогнозира през 1992 г., че Западът е изправен пред „неизбежна конфронтация с мюсюлманския свят. Вълната на ислямските народи от Магреба до Пакистан ще даде началото на битка за нов световен ред“. Според известен юрист от Тунис битката вече е започнала: „Колониализмът се опита да деформира всички културни традиции на исляма. Аз не съм ислямист и не смятам, че съществува конфликт между религиите. Конфликтът е между цивилизациите.“^[8]

През 80-те и 90-те години общата ориентация на исляма е антизападна. Това отчасти е естествено следствие от ислямското възраждане и реакция срещу очакваното или поза-падняване на мюсюлманските общества. „Възвръщането на позициите на исляма, независимо от конкретната му сектантска форма, означава отхвърляне на европейското и на американското влияние върху местното общество, политика и нрави.“^[9] В определени моменти в миналото мюсюлманските лидери са казвали на народите си: „Трябва да се позападним.“ Ако някой мюсюлмански лидер би изрекъл това в последната четвърт на XX в., той би останал без последователи. И наистина е изключително трудно да се открият изявления на мюсюлмани, били те политици, държавници, университетски преподаватели, бизнесмени или журналисти, които да възхваляват западните ценности и институции. Вместо това те подчертават различията между тяхната цивилизация и цивилизацията на Запада, превъзходството на своята култура и потребността да се поддържа целостта на тази култура срещу атаките на Запада. Мюсюлманите се страхуват от западната мощ, от заплахата, която тя представлява за тяхното общество и за тяхната вяра, и негодуват срещу нея. Те схващат западната култура като материалистична, корумпирана, упадъчна и неморална. Освен това те я намират за съблазнителна и поради това наблягат още повече на нуждата да се отхвърли влиянието й върху техния начин на живот. Мюсюлманите атакуват Запада не заради придържането му към несъвършена и погрешна религия, която, така или иначе, е „книжна религия“, а заради непридържането му към каквато и да било религия. В очите на мюсюлманите светският характер на западната цивилизация, нейната нерелигиозност и следователно нейната аморалност са по-големи злини, отколкото самото западно християнство, което ги е създало. По време на Студената война Западът характеризира своя противник като „безбожен комунизъм“; в конфликта на цивилизациите от периода след Студената война мюсюлманите гледат на своя противник като на „безбожния Запад“.

Този образ на Запада като арогантен, милитаристичен, репресивен, брутален и упадъчен се поддържа не само oт фундаменталистките имами, но и от хора, които мнозина на Запад биха приели за свои естествени съюзници и поддръжници. Малко книги от мюсюлмански автори, публикувани през 90-те години на Запад, са се радвали на хвалебствията, изписани и изречени за книгата на Фатима Мерниси „Ислямът и демокрацията“, обикновено посочвана от западни коментатори като смела изява на възгледите на една съвременна, либерална мюсюлманка.^[10] Портретът на Запада, обрисуван в тази книга, трудно обаче би могъл да бъде по-отблъскващ. Западът е „милитаристичен“, „империалистичен“, той „травматизира“ другите нации чрез „колониален терор“.

Индивидуализмът, отличителният белег на западната култура, е „източник на всички беди“. Мощта на Запада всява страх. Западът „единствен решава дали да използва сателити за просвещаването на арабите, или да хвърли бомби върху тях… Той унищожава нашите ресурси и нахлува в живота ни с вносните си продукти и телевизионни филми, които задръстват ефира… Той е сила, която ни смазва, затлачва нашите пазари и контролира нашата чиста природа, нашите инициативи и потенциали. Ето по този начин възприемаме собствената си ситуация, а войната в Персийския залив затвърди нашите възприятия“. Западът „укрепва мощта си чрез военни изследвания“, а после продава продуктите от тези изследвания на слаборазвитите страни, които са негови „пасивни консуматори“. За да се освободи от това робско положение, ислямът трябва да създаде собствени инженери и учени, да произвежда собствени оръжия (авторката не уточнява дали става дума за ядрени или за конвенционални оръжия) и „да се освободи от военната си зависимост от Запада“. Да повторим още веднъж: това не са възгледи на брадат аятолах с чалма на главата.

Каквито и да са политическите и религиозните им възгледи, мюсюлманите са единодушни, че между тяхната и западната култура съществуват дълбоки различия. „Равносметката“ според шейх Гануши показва, че „нашите общества се основават на ценности, различни от тези на Запада“. Американците „идват тук“, твърди египетски правителствен служител, „и искат да бъдем като тях. Те нямат никакво понятие от нашите ценности и от нашата култура“. Египетски журналист се присъединява към това мнение: „Ние сме различни. Имаме различен произход, различна история. От това следва, че имаме право на различно бъдеще.“ Както популярните, така и сериозните интелектуални мюсюлмански публикации непрестанно описват евентуални западни заговори и сценарии зa подчиняване, унижаване и подкопаване на ислямските институции и култура.^[11]

Реакцията срещу Запада може да се разчете не само в главния интелектуален порив на ислямското възраждане, но и в промяната на отношението към Запада на правителствата на мюсюлманските държави. Правителствата, дошли на власт непосредствено след колониалния период, са като цяло ориентирани към Запада в своята политическа и икономическа идеология и в действията си и прозападно настроени във външната си политика, с някои изключения като Алжир и Индонезия, където независимостта е постигната чрез националистическа революция. Но прозападните правителства едно по едно дават път на правителства, които в по-малка стенен се идентифицират със Запада или са открито антизападни, какъвто е случаят с Ирак, Либия, Йемен, Сирия, Судан, Ливан и Афганистан. Не толкова драстични промени в същата насока настъпват в ориентацията и траекториите на движение на други държави — Тунис, Индонезия и Малайзия. Двата непоклатими военни съюзника на Съединените щати от периода на Студената война — Турция и Пакистан — се намират под вътрешния политически натиск на ислямистите, а връзките им със Запада стават все по-обтегнати.

През 1995 г. единствената мюсюлманска държава, която определено е повече прозападна, отколкото преди десет години, е Кувейт. Близките приятели на Запада в мюсюлманския свят сега са или като Кувейт, Саудитска Арабия и емиратите от района на Персийския залив — страни, зависими във военно отношение от Запада, или като Египет и Алжир — икономически зависими от него. В края на 80-те години комунистическите режими от Източна Европа рухват, след като става ясно, че Съветският съюз вече не може или не иска да им оказва икономическа и военна подкрепа. Ако стане ясно, че Западът вече няма да поддържа своите сателитни мюсюлмански режими, те вероятно ще бъдат сполетени от същата съдба.

Засилващите се антизападни настроения в мюсюлманския свят имат своя паралел на Запад в нарастващото безпокойство от ислямската заплаха, предизвикано предимно от мюсюлманския екстремизъм. На исляма се гледа като на източник на разпространение на ядрено оръжие и на тероризъм, а от страна на Европа — и като на източник на нежелани мигранти. Това безпокойство се споделя както от обществеността, така и от лидерите. Така например в проведено през ноември 1994 г. изследване на общественото мнение дали „ислямското възраждане“ представлява заплаха за интересите на Съединените щати в Близкия изток, 61% от извадка от 35 000 американци, интересуващи се от външна политика, отговарят с „да“, а само 28% отговарят отрицателно. Една година преди това, отговаряйки на въпроса коя държава представлява най-голяма заплаха за Съединените щати, американците посочват на първите три места Иран, Китай и Ирак. Запитани през 1994 г. кои са „най-големите заплахи“ за Съединените щати, 72% от населението и 61% от водещите политици в сферата на външната политика посочват „paзпространението на ядрените оръжия“, а 69% от населението и 33% от политиците посочват международния тероризъм — и двата проблема са свързани с исляма. В допълнение към това 33% от населението и 39% от лидерите виждат заплаха в евентуалната експанзия на ислямския фундаментализъм.

Подобни нагласи демонстрират и европейците. Taка например през пролетта на 1991 г. 51% от французите твърдят, че основната заплаха за Франция идва от Юга, а само 8% смятат, че тя идва от Изтока. И четирите държави, от които французите най-много се опасяват, са мюсюлмански: Ирак — 52%; Иран — 35%; Либия — 26% и Алжир — 22%.^[12] Западните политически лидери, включително германският канцлер и френският премиер, изразяват сходно безпокойство, а генералният секретар на НАТО декларира през 1995 г., че ислямският фундаментализъм е „опасен поне толкова, колкото комунизмът“ е бил опасен за Запада, а един „високопоставен член“ на Клинтъновата администрация сочи исляма като глобалния съперник на Запада.^[13]

След почти пълното изчезване на военната заплаха от Изток планирането в НАТО е ориентирано все повече и повече към потенциалните заплахи от Юга. „Южният вал“, отбелязва през 1992 г. един американски военен наблюдател, заменя Централния фронт и „бързо се превръща в новата фронтова линия на НАТО“. За да посрещнат тези заплахи от Юга, южните страни-членки на НАТО — Италия, Франция, Испания и Португалия — започнаха да осъществяват съвместно военно планиране и операции, като същевременно привлякоха пра-вителствата от Магреба за консултации по начините за противопоставяне на ислямските екстремисти. Освен това тези потенциални заплахи дават основание за продължаването на значително американско военно присъствие в Европа. „Макар въоръжените сили на САЩ в Европа да не са панацея за проблемите, пораждани от фундаменталисткия ислямизъм — коментира един бивш американски висш държавен служител, — тези сили се отразяват съществено на военното планиране в тази зона. Спомняте ли си успешното разгръщане на американски, френски и британски войски от Европа в Пер-сийския залив през 1990–1991 г.? Хората от този регион си го спомнят!“^[14] При това, би могъл да добави той, те си го спомнят със страх, негодувание и омраза.

Като се имат предвид доминиращите усещания, които мюсюлманите и хората от Запада имат едни за други, плюс възхода на ислямския екстремизъм, едва ли трябва да се учудваме, че след Иранската революция от 1979 г. между ис-ляма и Запада се създаде ситуация на междуцивилизационна квазивойна. Това е квазивойна по три причини. На първо място, в сражение са въвлечени не целият ислям срещу целия Запад. Две фундаменталистки държави (Иран и Судан) и три нефундаменталистки (Ирак, Либия и Сирия) плюс широка гама от ислямистки организации, с финансовата подкрепа на други мюсюлмански страни като Саудитска Арабия, се сражават със Съединените щати, а понякога и с Англия, Франция и други западни държави и групи, като цяло също с Израел и изобщо с евреите. На второ място това е квазивойна, защото, ако изключим войната в Персийския залив от 1990–1991 г., тя се води с ограничени средства: тероризъм — от едната страна и въздушни сили, прикрити действия и икономически санкции — от другата. На трето място, това е квазивойна, защото въпреки че насилието е трайно, не е непрестанно. То се изразява в периодични действия на едната страна, които провокират ответни реакции на другата. Въпреки всичко квазивойната си е война. Дори ако изключим десетките хиляди избити иракски войници и цивилни по време на бомбардировките на Запада през януари-февруари 1991 г., броят на другите жертви и пострадали също възлиза на хиляди, при това този брой може да се разпредели почти равномерно в годините след 1979 г. Много повече хора от Запада бяха убити в тази квазивойна, отколкото по време на „истинската“ война в Персийския залив.

Освен това двете страни признават, че този конфликт е всъщност война. Още в предишни години аятолах Хомейни декларира недвусмислено, че „Иран всъщност е във война с Америка“^[15], а Кадафи редовно призовава към свещена война срещу Запада. Мюсюлманските лидери на други екстремистки групировки и държави също са давали подобни изявления. От страна на Запада Съединените щати характеризират, седем държави като „терористични“, пет от които са мюсюлмански (Иран, Ирак, Сирия, Либия и Судан); останалите две са Куба и Северна Корея. Всъщност това ги определя като врагове, защото те атакуват Съединените щати и техните приятели с най-ефикасното оръжие, с което разполагат, и по този начин признават състоянието на война с тях. Американски политици постоянно наричат тези страни „държави извън закона“, „насилнически“ и „гангстерски“, поставяйки ги по такъв начин извън цивилизационния международен ред и превръщайки ги в легитимни мишени на многостранни или едностранни контрамерки. Правителството на Съединените щати обвини хората, взривили Световния търговски център, че „се стремят да разпалят война на градски тероризъм cpeщу Съединените щати“, и заяви, че конспираторите, обвинени в планиране на следващи взривове в Манхатън, са „войници“ в борба, „равносилна на война“ срещу Съединените щати. След като мюсюлманите твърдят, че Западът води война срещу исляма, а представители на западни страни твърдят, че ислямски групи водят война със Запада, изглежда съвършено резонно да се заключи, че се разиграва нещо, което твърде много прилича на война. В тази квазивойна всяка страна се стреми да се възползва от собствената си сила и от слабостите на другата страна. Във военно отношение това е преди всичко война на тероризма срещу военновъздушните сили. Фанатизирани ислямски активисти използват отворените общества на Запада и залагат коли-бомби около подбрани цели. Западни военни експерти използват откритото небе на исляма и пускат бомби върху подбрани цели. Ислямските активисти планират убийствата на видни западни лидери и бизнесмени; Съединените щати кроят свалянето от власт на екстремистки ислямски режими. Според американското Министерство на отбраната в периода от петнайсетте години между 1980 и 1995 г. САЩ са участвали в седемнайсет военни операции в Близкия изток, като всичките са насочени срещу мюсюлмани. Не съществува подобна регулярност на военни операции на САЩ срещу която и да е друга цивилизация.

Засега, ако изключим войната в Персийския залив, всяка от страните поддържа градуса на насилието на разумно ниски равнища и се въздържа от определяне на актовете на насилие като военни действия, изискващи реакция на тотален удар. „Ако Либия нареди на своя подводница да потопи американски пътнически кораб — отбелязва «Иконъмист», — Съединените щати ще реагират на това като на акт на война от страна на самото правителство и няма да поискат екстрадирането на командира на подводницата. По принцип залагането на бомби в пътнически самолет от либийските тайни служби попада в същата категория.“^[16] При все това участниците в тази война прилагат едни към други много повече на-силствени тактически действия, отколкото са си прилагали взаимно Съединените щати и Съветския съюз по време на Студената война. С редки изключения нито една от двете свръхсили не избива целенасочено цивилни или дори военни на другата страна. Това обаче постоянно се случва в хода на квазивойната.

Американските лидери твърдят, че мюсюлманите, участващи в тази квазивойна, са незначително малцинство, чието насилие се заклеймява от мнозинството на умерените мюсюлмани. Това може и да е вярно, но не съществуват доказателства в подкрепа на подобно твърдение. В мюсюлманските страни изобщо не се наблюдават протести срещу насилието спрямо Запада. Мюсюлманските правителства, включително бункерните правителства, настроени приятелски към Запада и зависещи от него, си остават поразително резервирани, когато става дума за заклеймяване на терористични актове, насочени срещу Запада. От друга страна, европейските правителства и европейската общественост като цяло подкрепят действията на САЩ срещу мюсюлманските противници и рядко ги критикуват, което поразително контрастира с често проявяваното ожесточено противопоставяне на действията, предприемани от Америка срещу Съветския съюз по време на Студената война. При цивилизационните конфликти, за разлика от идеологическите, родствениците се държат един за друг. Основният проблем за Запада не е ислямският фундаментализъм. Той е ислямът, една различна цивилизация, чието население е убедено в превъзходството на своята култура и е обхванато от мания за малоценността на своята мощ. Проблемът за исляма не е ЦРУ или Министерството на отбраната на САЩ. Той е Западът, една различна цивилизация, чието население е убедено в универсалността на своята култура и вярва, че неговата доминираща, макар и западаща мощ му вменява в дълг да разпространява западната култура в целия свят. Това са основните компоненти, които подхранват конфликта между исляма и Запада.