Самюъл Хънтингтън
Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред (30)

Правата на човека и демокрацията

През 70-те и 80-те години повече от трийсет държави преминаха от авторитарни към демократични политически системи. За тази вълна на преход има няколко причини. Икономическото развитие безусловно е най-важният фактор, лежащ в основата на тези политически промени. В допълнение към това политиката и действията на САЩ и на основните западноевропейски сили, както и на международните институции, допринесоха за въвеждането на демокрацията в Испания и Португалия, в много латиноамерикански държави, във Филипините, Южна Корея и Източна Европа. Демократизирането бе най-успешно в страни под силно християнско и западно влияние. Новите демократични режими имат повече изгледи за стабилизиране в южно- и централноевропейските държави, които са преобладаващо католически или протестантски, и по-малки шансове да се утвърдят в латиноамериканските страни. В Източна Азия намиращите се под силно католическо и американско влияние Филипини се върнаха към демокрацията през 80-те години, а християнски лидери поощряват движенията в посока към демокрация в Южна Корея и в Тайван. Както посочихме в предишните глави, в пределите на бившия Съветски съюз демокрация, изглежда, се установява успешно само в балтийските републики; сте-пента и стабилността на демокрацията в православните републики варират значително с голяма доза несигурност, мрачна е перспективата за установяване на демокрация в мюсюлманските републики. До началото на 90-те години, с изключение на Куба, бе установен демократичен преход в повечето държави извън Африка, чиито народи са възприели западното християнство или в които съществува силно християнско влияние.

Тези преходи и разпадането на Съветския съюз породиха на Запад и по-конкретно в Съединените щати убеждението, че се извършва глобална демократична революция и че в близко бъдеще западните представи за права на човека и за-падните форми на политическата демокрация ще преобладават в целия свят. Така подпомагането на разпространението на демокрацията стана приоритетна задача на западните страни. Администрацията на Буш се присъедини към подобно виждане чрез заявлението на държавния секретар Джеймс Бейкър през април 1990 г.: „Отвъд линията на сдържане лежи демокрацията.“ Към това той добави, че що се отнася до света след Студената война, „президентът Буш определи като наша нова мисия въвеждането и укрепването на демокрацията“. По време на предизборната си кампания през 1992 г. Бил Клинтън нееднократно повтори, че поощряването на демокрацията ще бъде върховен приоритет за неговата администрация, а демократизацията се оказа единствената тема от областта на външната политика, на която той посвети една от основните си речи по време на предизборната кампания. След заемането на президентския пост той препоръча увеличаване с две трети на бюджета на Националния фонд за демокрация; неговият съветник по националната сигурност заяви, че централна тема на външната политика на Клинтън ще бъде „разширяването на демокрацията“, а неговият министър на отбраната окачестви подпомагането на демокрацията като една от четирите основни цели и се опита да учреди съответна длъжност в министерството за осъществяването на тази цел. В по-малка степен и по не толкова очебиен начин подкрепата на правата на човека и демокрацията също заe важна роля във външната политика на европейските държави и в критериите на контролираните от Запада международни икономически институции при отпускането на заеми и помощи на развиващите се страни.

Към 1995 г. усилията на Европа и на САЩ да постигнат тези цели се радват на ограничен успех. Почти всички незападни цивилизации оказват съпротива срещу този натиск от страна на Запада. Тук можем да включим индуистки, православни, африкански и до известна степен латиноамерикански държави. Най-силната съпротива срещу усилията за демократизиране обаче дойде от исляма и от Азия. Тази съпротива е вкоренена в широките движения за културно утвържда-ване, олицетворявани от ислямското възраждане и от азиатската агресивност.

Провалите на САЩ в Азия се дължат преди всичко на нарастващото икономическо благосъстояние и самоувереност на азиатските държави. Азиатските журналисти непрекъснато напомнят на Запада, че епохата на зависимост и подчинение е отминала и че онзи Запад, който през 40-те години произвежда половината от световния икономически продукт, доминира в ООН и формулира Всеобщата декларация за правата на човека, вече принадлежи на историята. „Усилията за налагане на принципа за правата на човека в Азия — твърди един сингапурски политик — би следвало да се съобразяват с промененото разпределение на силите в света след Студената война…. Западният контрол над Източна и Югоизточна Азия е значително отслабен.“^[13]

Той е прав. Докато спогодбата в ядрената област между Съединените щати и Северна Корея, би могла да бъде окачествена като „постигната чрез преговори капитулация“, капитулацията на САЩ пред Китай и пред останалите азиатски сили по въпросите на правата на човека е безусловна. След като заплаши Китай, че няма да получи статут на най-облагодетелствана нация, ако не бъде по-сговорчив по проблемите на човешките права, администрацията на Клинтън първо стана свидетел на унижението на държавния секретар в Пекин, но отказа дори с формален жест да спаси престижа си, а после реагира на това поведение с отказ от своята дотогавашна политика и с отделяне на статута на най-облагодетелствана нация от проблемите на правата на човека. Китай на свой ред реагира спрямо тази проява на слабост чрез продължаване и задълбочаване на тъкмо онова поведение, срещу което възразява Клинтъновата администрация. Администрацията предприе подобни отстъпления в отношенията си със Сингапур относно хвърлянето в затвора на американски гражданин, както и с Индонезия по повод на насилията в Източен Тимор.

Способността на азиатските правителства да се съпротивляват срещу натиска на Запада по въпроса за правата на човека се подсилва от няколко фактора. Американските и европейските бизнессреди отчаяно се стремят да разширят търговията с тези бързо разрастващи се държави и инвестициите си там и подлагат своите правителства на силен натиск да не прекъсват икономическите си отношения с тях. В допълнение към това азиатските страни възприемат подобен натиск като посегателство над суверенитета си и незабавно си оказват взаимна подкрепа при възникването на подобни проблеми. Бизнесмени от Тайван, Япония и Хонконг, които инвестират в Китай, имат определен интерес Китай да запази своя статут на най-облагодетелствана нация в отношенията си със Съединените щати. Японското правителство като цяло се дистанцира от политиката на САЩ в защита на правата на човека. Няма да позволим „абстрактните идеи за права на човека“ да накърнят отношенията ни с Китай, заяви министър-председателят Киичи Миязава наскоро след събитията на площад Тянанмън. Държавите от АСЕАН не пожелаха да окажат натиск върху Мианмар и всъщност през 1994 г. допуснаха военната хунта на свое съвещание, докато Европейският съюз, в лицето на своя говорител, бе принуден да признае, че политиката му „не е била особено успешна“ и че съюзът ще трябва да се примири с отношението на АСЕАН към Мианмар. Освен това нарастването на икономическата сила на държави като Малайзия и Индонезия им дава възможност да „отговарят по еквивалентен начин“ на страни и фирми, които ги критикуват или се ангажират с неприемливо за тях поведение.^[14]

В общи линии нарастващата икономическа мощ на азиатските държави им придава все по-голям имунитет срещу натиска на Запада за спазване на човешките права и за установяване на демокрация. „Сегашната икономическа мощ на Китай — отбелязва Ричард Никсън през 1994 г. — прави неблагоразумни лекциите на САЩ за права на човека. След две десетилетия те ще предизвикват само смях.“^[15]

Дотогава обаче китайското икономическо развитие може да обезсмисли лекциите на Запада. Икономическият растеж придава сила на азиатските правителства в отношенията им със западните правителства. В един по-дългосрочен план той също така ще укрепи азиатските общества в отношенията им със западните. Ако демокрацията бъде установена в още азиатски държави, това ще стане само защото набиращите сила азиатска буржоазия и средна класа желаят това.

За разлика от споразумението да се продължи за неопределено време срокът на действие на Договора за неразпространение на ядрените оръжия, усилията на Запада да защитава правата на човека и демокрацията в институциите на ООН бяха сведени до нула. С няколко изключения, като случаите когато трябва да се заклейми Ирак, резолюциите за правата на човека винаги биват отхвърляни в ООН. С изключение на някои латиноамерикански държави, правителствата на останалите страни не желаят да се присъединят към усилията за подпомагане на това, което мнозина разглеждат като „империализъм на правата на човека“.

Така например през 1990 г. Швеция внесе от името на двайсет западни държави резолюция, заклеймяваща военния режим в Мианмар, но тази резолюция пропадна поради съпротивата на азиатските и други държави. Поражение търпят и резолюции, порицаващи Иран за нарушения на човешките права, а за цели пет години през 90-те Китай успя да си осигури азиатска подкрепа срещу внасяни от западни страни резолюции, изразяващи загриженост от нарушаването на човешките права в тази страна. През 1994 г. Пакистан постави на обсъждане в Комисията на ООН по правата на човека резолюция, осъждаща индийските насилия в Кашмир.

Приятелски настроените към Индия страни се обединиха срещу резолюцията, но това направиха и две от най-близките на Пакистан страни, Китай и Иран, които често пъти се оказват прицелна точка на подобни резолюции — те в крайна сметка убедиха Пакистан да оттегли своята резолюция. „След като Комисията на ООН по правата на човека не успя да заклейми жестокостите, извършени от Индия в Кашмир — отбелязва списание «Иконъмист», — тя всъщност ги толерира. Други страни също се измъкват от обвинение в масови убийства: Турция, Индонезия, Колумбия и Алжир се оказаха извън обсега на критиката. По този начин Комисията подкрепя правителства, които устройват касапници и практикуват мъчения, което е в пълно противоречие с идеята, заложена при създаването на Комисията.“^[16]

Различията между Запада и другите цивилизации по проблемите на човешките права, както и ограничените възможности на Запада да постига целите си, проличаха най-ясно по време на Световната конференция по правата на човека, организирана от ООН във Виена през юни 1993 г. На едната страна бяха европейските и северноамериканските страни, а на другата — един блок от около 50 незападни страни; между петнайсетте най-активни бяха една латиноамериканска страна (Куба), една будистка страна (Мианмар), четири конфуциански страни с твърде различни политически идеологии, икономически системи и равнища на развитие (Сингапур, Виетнам, Северна Корея и Китай), както и девет мюсюлмански страни (Малайзия, Индонезия, Пакистан, Иран, Ирак, Сирия; Йемен, Судан и Либия). Лидерството на тази азиатско-ис-лямска група бе поето от Китай, Сирия и Иран. Между тези два блока останаха латиноамериканските страни без Куба, които често подкрепят Запада, както и африканските и православните страни, които понякога подкрепят позициите на Запада, но по-често им се противопоставят.

Въпросите, разделящи страните по цивилизационен принцип, бяха следните: универсалност срещу културен релативизъм по отношение на правата на човека; относителен приоритет на икономическите и социалните права (включващи правото на развитие) срещу политически и граждански права; поставянето на политически условия при оказването на икономическа помощ; учредяването на длъжност комисар на ООН по правата на човека; степента, в която да се допусне участие в правителствена конференция на неправителствените организации по правата на човека, които по същото време провеждаха своя конференция във Виена; особените права, които следва да бъдат подкрепени от конференцията; както и по-специфични въпроси, като дали да се разреши на Далай Лама да направи обръщение към конференцията и дали да бъдат експлицитно заклеймени нарушенията на правата на човека в Босна.

По тези въпроси между западните страни и азиатско-ислямския блок са налице дълбоки различия. Два месеца преди конференцията във Виена азиатските страни се срещнаха в Банкок, където приеха декларация, подчертаваща, че правата на човека „трябва да се разглеждат… в контекста на националните и регионалните особености и на различните исторически, религиозни и културни обкръжения“, че контролът върху правата на човека нарушава суверенитета на държавите и че поставянето на свързаните с правата на човека условия за отпускане на икономическа помощ противоречи на правото на развитие. Различията по тези и по други въпроси са толкова големи, че почти целият документ, изработен от подготвителната конференция в Женева в началото на май, бе заграден в скоби, отбелязващи несъгласието на една или повече страни.

Западните страни се оказаха зле подготвени за Виена, там те бяха малцинство, а в хода на обсъжданията направиха по-вече отстъпки, отколкото техните опоненти. В резултат на това, като се изключи солидната подкрепа на правата на жените, одобрената от конференцията декларация имаше минимален ефект. Както отбелязва един защитник на правата на човека, тя е документ, „изобилстващ с непълноти и противоречия“, тя представлява победа на азиатско-ислямската коалиция и поражение за Запада.^[17] Виенската декларация не съдържа изрично потвърждение на правото на свобода на словото, на печата, на сдружаването и на религията и поради това в много отношения е по-слаба от Всеобщата декларация за правата на човека, приета от ООН през 1948 г. Този обрат отразява залеза на западното могъщество. Един американски защитник на човешките права отбелязва: „Международният режим на правата на човека от 1945 г. вече не съществува. Американската хегемония ерозира. Европа, дори и в светлината на събитията от 1992 г., не е нищо повече от полуостров. Светът понастоящем е тъкмо толкова арабски, азиатски и африкански, колкото и западен. Днес Всеобщата декларация за правата на човека и международните спогодби имат по-малка стойност за голяма част от планетата, отколкото са имали през епохата непосредствено след Втората световна война.“ Един азиатски критик на Запада изразява сходни възгледи: „За пръв път след приемането на Всеобщата декларация за правата на човека страните не бяха изцяло подвластни на юдеохристиянството, а първостепенно място заеха традициите на естественото право. Тази безпрецедентна ситуация ще определи новата международна политика на човешките права. Освен това тя ще умножи поводите за конфликт.“^[18]

„Големият победител от Виена — коментира друг наблюдател — определено е Китай, поне доколкото успехът се измерва с това любезно да заявиш на другите да се махат от пътя ти. Пекин печелеше по време на цялото съвещание просто като парадираше с влиянието си.“^[19] След като претърпя поражение в гласуването и бе надигран във Виена, Западът въпреки това няколко месеца по-късно успя да регистрира една съвсем не толкова незначителна победа срещу Kитай. Да си осигури провеждането на Летните олимпийски игри през 2000 г. бе важна задача на китайското правителство, което вложи значителни ресурси в опитите си да спечели домакинството. Китай направи огромна реклама на кандидатурата си за Олимпийските игри и очакванията на обществеността бяха големи; правителството лобираше пред други правителства да окажат натиск върху своите олимпийски комитети; Тайван и Хонконг се присъединиха към тази кампания. От другата страна, Конгресът на САЩ, Европейският парламент и организациите за правата на човека енергично се противопоставиха срещу избора на Пекин. Въпреки че в Международния олимпийски комитет гласуването е тайно, несъмнено е, че то е било по цивилизационен принцип. При първото гласуване Пекин, с голямата подкрепа на африканските държави, е класиран на първо място, а Сидни на второ. При следващото гласуване, след елиминирането на Истанбул, конфуцианско-ислямският блок изцяло дава гласовете си в полза на Пекин; след отпадането на Берлин и Манчестър, подадените за тях гласове се преливат към Сидни, осигуря-вайки му победата при четвъртото гласуване и налагайки унизително поражение на Китай, за което те обвиняват единствено Съединените щати.^[20] Ли Куан Ю коментира това по следния начин: „Америка и Англия успяха да съкрушат Китай… Привидната причина бяха правата на човека. Истинската причина беше политическа — да се покаже, че Западът е готов да зашлеви непослушните.“^[21] Несъмнено много повече хора в света се интересуват по-скоро от спорт, отколкото от човешки права, но като се има предвид поражението, което Западът претърпя по въпросите на човешките права във Виена и на други места, тази изолирана демонстрация на западно „зашлевяване“ също е напомняне за слабостта на Запада. Освен че способността на Запада да зашлевява непокорните намалява, парадоксът на демокрацията също отслабва волята му да подкрепя демокрацията в света след Студената война. По време на Студената война Западът и в частност Съединените щати бяха изправени пред проблема за „приятелски настроения тиранин“: сътрудничеството с военни хунти и диктатори, които са антикомунистически настроени и следователно са полезни партньори в Студената война, предизвиква безпокойство, а понякога и объркване, в случаите, когато тези режими грубо нарушават човешките права.

 

Сътрудничеството обаче можеше да бъде оправдавано като по-малкото зло: тези правителства обикновено бяха по-малко репресивни от комунистическите режими, а и можеше да се очаква, че ще бъдат по-ефимерни, както и по-податливи на американско и на друго външно влияние. Защо да не работим с един по-малко брутален приятелски настроен тиранин, ако алтернативата е по-брутален неприятел? В света след Студената война изборът може да бъде много по-сложен, ако трябва да се решава между приятелски настроен тиранин и неприятелска демокрация. Лековерното допускане на Запада, че демократично избраните правителства ще бъдат настроени за сътрудничество и прозападно ориентирани, не е задължително истинно в незападните общества, където изборната борба може да доведе на власт антизападно настроени националисти и фундаменталисти. Западът въздъхна с облекчение, когато алжирските военни се намесиха през 1992 г. и анулираха изборите, вече почти спечелени от фундаменталисткия Фронт за национално спасение. Западните правителства се успокоиха и когато фундаменталистката Партия на благоденствието в Турция и националистическата партия Бхаратия Джаната в Индия бяха отстранени от власт, след като отбелязаха изборни победи през 1995 и 1996 г. От друга страна, в контекста на своята революция Иран в някои отношения има един от по-демократичните режими в ислямския свят, а изборите в много арабски страни, включително в Саудитска Арабия и в Египет, почти сигурно биха довели на власт правителства, много по-малко съобразяващи се с интересите на Запада, отколкото недемократичните им предшественици. Едно демократично избрано правителство на Китай спокойно би могло да бъде силно националистически настроено. Тъй като западните лидери си дават сметка, че демократичните процеси в незападните общества често пораждат враждебни към Запада правителства, те се опитват да влияят върху изборите и едновременно с това губят ентусиазма cи да подпомагат демокрацията в тези общества.